Нора Робъртс
Наслади се на мига (21)

Двадесета глава

Дел намери удобна възможност да поговори с Ема насаме и без да ги прекъсва никой, на следващия ден, когато й предложи да я закара до местния разсадник, за да видят какви растения би искала тя да засади край къщата.

Тя прие идеята толкова бързо и ентусиазирано, че той изпита леко угризение. Реши, че ще я компенсира, като я остави да вземе каквото си пожелае, дори и ако се налагаше да наеме местен градинар, който после да се грижи за поддръжката.

Тя обаче попари моментално тези негови надежди да успокои съвестта си още щом се качи в колата му.

— Лесната поддръжка е ключов елемент — започна тя. — Много бих искала да сътворя истински килим от цветове и различна плътност, но вие не живеете тук. Няма смисъл, защото ще се наложи да се наемат хора, които да се грижат за растенията, а вие ще идвате само от време на време през годината.

— Вярно е. — Всичко, което си пожелае, повтори си той наум. Всичко.

— Следващият ключов фактор е да се придържаме към треви и растения, които са типични за плажа, и да търсим максимално естествен вид. Ще бъде забавно!

— Сигурно.

— Ще видиш. — Тя се засмя и го сръчка с лакът. — На мен ще ми бъде много приятно, а освен това може да се смята като личната ми скромна отплата за ваканцията. Мястото е толкова красиво, Дел. Всички сме много щастливи тук.

— Отплата ли? Стига, Ема.

— Хубаво е да направиш нещо, за да покажеш, че оценяваш жеста. Няма да ми отнемеш това удоволствие, така че изобщо не си го помисляй. Господи, днес е разкошен ден. Нямам търпение да се захвана с това.

— Добре е да се откъснеш от дома, да си починеш. За всички е добре.

— Напълно съм съгласна.

— Да се отървем от стреса. Всички сме натоварени. Не само заради работата, а и заради странични фактори. Срещата лице в лице с Линда доста е натоварила Лоръл.

— О, казала ти е за нея. Не бях сигурна дали ще го направи. — Ема се облегна на седалката и лицето й помръкна от гняв.

— Хубаво е, че е хванала Линда, преди тя да се намъкне в дома на Мак и Картър, но не ми харесва, че е трябвало да се изправи срещу нея сама.

— Справила се е, изгонила е Линда, както си му е редът. Но знам за какво говориш. Не е имала никаква подкрепа, когато Линда й се е нахвърлила. Беше много разстроена. Тази жена знае къде точно да забие ножа.

— Всичко, казано от Линда, е без всякакво значение.

— Така е, но думите нараняват, а тя знае кои да използва… Тя е истински хищник, знаеш го… И захапва за слабото място. Наистина е извадила тежката артилерия срещу Лоръл. Първо за баща й, после и за теб. Прас, забива дълбоко.

— Бащите или родителите са слабо място за много хора. Това, което Лоръл е постигнала за себе си, в много отношения въпреки тях, е достойно за уважение.

— Напълно съм съгласна, но за мен и теб е по-лесно, защото не ни се е налагало да правим каквото и да било въпреки тях. Винаги сме имали любовта и подкрепата им. А да знаеш, че баща ти е бил достатъчно слаб — и е проявил изключително лош вкус — за да има връзка с Линда, е трудно за преглъщане. И докато Лоръл се мъчи да го приеме, онази кучка Линда я довършва с приказките си как всички я обсъждат и й се присмиват заради теб, заради илюзиите й, че ти някога може да погледнеш сериозно на жена като нея. А сетне я обижда с думите, че „Всички знаят, че преследва парите и положението в обществото на семейството, защото е знайно откъде е тръгнала“. — Тя замълча за миг, докато кипеше от гняв, а Дел използва тишината, за да прехвърли всичко наново в ума си. — Което е сложило черешката на тортата — продължи Ема, — превръщайки я в жалка златотърсачка, а теб — в подлец, който спи с приятелката на сестра си, защото му е на разположение. И понеже самата Линда разсъждава точно по този начин, тя го твърди с убедителност. Разплака Лоръл, а човек трябва да я пребие с пръчка, за да я накара да заплаче. Ако Линда не беше си тръгнала, когато стигнах при нея, щях да… О, по дяволите, Лоръл не ти е казала за това.

— Каза ми за Линда и че я е изгонила. Но е пропуснала някои набиващи се на очи факти.

— Проклет да си Дел, проклет да си! Подмами ме да ти разкажа останалото.

— Може и така да е било, но нямам ли право да знам?

— Вероятно, но аз не трябва да ти го казвам. Устрои ми капан, така че да предам приятелката си.

— Не си предала никого. — Той зави към паркинга на разсадника, спря и се обърна към нея: — Виж, как мога да оправя нещата, ако не съм наясно?

— Ако Лоръл искаше ти да оправяш нещо…

— Явно Лоръл се ядосва само при тази мисъл. Но остави това за момент. Линда е проблем и е такъв за всички ни. Но в този конкретен случай тя е нападнала Лоръл. Наранила я е. Нима преди малко не се канеше да кажеш, че си била готова да й се нахвърлиш лично, ако си разбрала навреме?

— Да, но…

— Мислиш ли, че съм с Лоръл, защото ми е удобно? Че спя с нея, защото е на разположение?

— Не, разбира се, че не.

— Но част от нея мисли така.

— Не е моя работа да отговарям на този въпрос, а и не е честно да ме питаш.

— Добре, ще перифразирам въпроса.

Тя смъкна ядно слънчевите си очила, за да го прониже с поглед.

— Не ми излизай с тези адвокатски приказки, Дилейни. Толкова съм ти ядосана в момента.

— Трябваше да знам. Тя не ме допуска в тази област. Отчасти заради гордостта си, мисля, но отчасти и защото донякъде го вярва. И може би вината е моя или поне отчасти е моя. Вчера ми хрумна, че може да е нещо подобно, но ми трябваше потвърждение.

— Браво на теб. — Тя понечи да отвори вратата.

Той сложи ръка на рамото й.

— Ема, като не го знам и не правя нищо по въпроса, аз я наранявам. Не искам да е така.

— Трябваше да я попиташ направо.

— Тя нямаше да ми каже. Знаеш го. Освен ако имам с какво да я притисна в ъгъла. По дяволите, вчера я засегнах, като й предложих да платя за някакви си продукти, защото просто не го разбирах. Не става дума за Линда, макар че вече възнамерявах да се погрижа за нея и ще го направя. Говорим за мен и Лоръл.

— Това поне си го разбрал правилно. — Тя въздъхна тежко. — Но ме постави в ужасно положение, Дел.

— Съжалявам, но ще трябва да го изтърпиш още малко, защото ще те помоля да не й казваш нищо. Не и докато не поговоря с нея. Ако тя не повярва докрай в онова, което имаме, никога няма да се получи. Няма да бъдем едно цяло. И ако аз съм отговорен за това, дори и отчасти, трябва да поправя нещата. Затова те моля да ми дадеш шанс да оправя всичко.

— Господи, много те бива в приказките. Как бих могла да откажа на това?

— Наистина го мисля. Двамата с нея трябва да свалим част от бронята си, да махнем преградите и да видим какво има отвъд. Искам да ми дадеш шанс да го направя — помоли я Дел.

— Обичам ви и двамата и искам да бъдете щастливи. Затова, Бог ми е свидетел, намери начин да се измъкнеш от това положение. Ако объркаш всичко или я оставиш тя да обърка, ще обвинявам теб.

— Така е честно. Ще продължаваш ли да ми се сърдиш?

— Ще ти кажа, след като говориш с нея.

— Ема. — Той се наведе и я целуна по бузата.

Тя въздъхна с облекчение.

— Хайде да вървим да купим малко растения.

Дел се стараеше да бъде търпелив, докато оглеждането, търсенето и изборът продължаваха сякаш безкрайно дълго. Освен това само ако си помислеше да я подкани да побърза, Ема му хвърляше леден поглед.

Най-сетне натовариха каквото можеха в колата и се уговориха останалото — а имаше още много — да бъде доставено на място.

— Заведи я на плажа — посъветва го Ема на връщане. — Далеч от всички останали. Не се опитвай да говориш с нея в къщата или някъде наоколо. Има прекалено голяма опасност да ви прекъснат. А тогава тя ще се окопити и ще се измъкне.

— Много добър съвет. Благодаря.

— Недей да ми благодариш. Може и да не го правя за теб. А само заради нея.

— Независимо от това.

— Една дълга разходка и, повярвай ми, ако се върне разстроена, ще те сритам здраво. Или ще накарам Джак да го направи.

— Не съм убеден, че Джак може да ме срита. Но ти би могла.

— Не го забравяй и не проваляй всичко. — Замълча за миг. — Обичаш ли я?

— Разбира се, че я обичам.

Тя се извърна към него.

— Това е глупав отговор. Много глупаво нещо каза. Наистина заслужаваш да ти сритам задника.

— Защо…?

— Не. — Поклати глава и се загледа право напред. — Никакво подсказване повече. Трябва сам да го разбереш, иначе няма да е истинско. Ще стоя настрани. Ще се захвана веднага с растенията си, за да не ви се пречкам. Това е най-доброто, което мога да направя и за двама ви. — Тя прехапа устни. — Но не казвай „разбира се“, идиот такъв.

— Добре.

Когато спряха пред къщата, Ема удържа на думата си. Разтовари от колата инструментите, които бяха купили, и буквално се зае да рови в земята.

Но плановете да подмами Лоръл на дългата разходка трябваше да почакат.

— Лоръл излезе с Паркър. На покупки — осведоми го Джак. — Паркър искала да вземе разни неща за къщата. Имаше списък. И споменаха нещо за обеци. Мак е в басейна, Картър е на брега с една от неговите книги, а Мал е някъде наоколо. Аз тъкмо бях решил да сляза до плажа.

— Казаха ли кога ще се върнат? Лоръл и Паркър?

— Нали ти споменах, че отидоха на пазар. А това може да отнеме час или три-четири дни.

— Да, така е…

— Проблем ли има?

— Не. Само се чудех.

Джак си сложи тъмните очила.

— Да направим един плаж?

— Да. Ще дойда след малко.

— Предполагам, че трябва да видя дали Ема не иска помощ, преди да ида на пясъка. Много ти благодаря.

— Чакай да видиш, като пристигне и останалото. Нямахме място за повечето растения.

— Супер.

 

 

След като мина час и още не се бяха върнали, Дел усети първите пристъпи на раздразнение. Крачеше по верандата и обмисляше възможните сценарии, както правеше, преди да влезе в съдебната зала.

Чу гласовете на Ема, Джак, Картър, Мак, Мал — идваха и си отиваха. Видя ги да отиват на плажа, да се къпят в океана, да се разхождат по алеята. Когато чу, че всички влизат в къщата — вероятно да хапнат нещо за обяд — излезе да поплува сам и да помисли още.

С отминаването на следобеда се замисли дали да не се обади на мобилния телефон на Лоръл. Замалко да се поддаде и да звънне, когато най-сетне забеляза колата на Паркър да завива по алеята.

Тръгна да слиза надолу, докато двете разтоварваха цяла планина от пазарски чанти и се хилеха като хлапета, които са свършили някаква лудория.

Нямаше никакво основание, но това адски го подразни.

— О, Ема, това е истинска прелест! — викна Паркър.

— Абсолютно си права, а дори не съм приключила.

— Почини си. Ела да видиш какво носим. Прекарахме си страхотно. Здравей. — Лоръл спря за миг и се усмихна широко на Дел. — Точно навреме, за да ни помогнеш да замъкнем всичко това вътре. Крайно време е да включим блендера, защото от пазаруването страшно ожадняхме за „Маргарита“ на плажа.

— Бях започнал да се притеснявам. — Като чу тона си, сам се стресна.

— О, не се сърди, татко. Взимай. — Натика в ръцете му чанти. — Ем, намерихме невероятен магазин за подаръци. Трябва пак да го посетим!

— Искаш да кажеш, че е останало нещо в него? — Мал отиде до колата да вземе няколко чанти.

— Мисля, че обиколихме всички магазини в радиус от петдесет мили, но останаха още някои нещица. Не се муси толкова. — Лоръл се засмя на Дел. — Купих ти нещо.

След като нямаше друг избор, той помъкна торбите нагоре. И трябваше да почака, докато жените се хвърлиха да ги разопаковат, за да покажат придобивките си.

— Лоръл, искаш ли да се поразходим по плажа? — покани я той.

— Шегуваш ли се? Извървяла съм стотици мили. Трябва да пийнем „Маргарита“. Кой е отговорен за блендера? — викна тя.

— Аз поемам нещата. — Мал се запъти към кухнята.

Дел погледна към Ема с надежда за малко помощ. Тя само сви рамене и продължи да разглежда покупките. Връщаше му за по-рано, каза си той.

— Ето. — Лоръл му подаде една кутия. — Нещо за спомен.

След като не можеше да надделее, Дел се примири.

— Ще отразява слънцето — обясни му тя, когато той отвори кутията. — Направено е от рециклирано стъкло, намерено на плажа. — Пресегна се и погали едно от гладките цветни стъклени парчета. — Реших, че може да поискаш да го закачиш някъде у дома — да ти напомня за хубавите дни.

— Страхотно е. — Той побутна едно от парчетата и всички се разлюляха и звъннаха при сблъскването си. — Наистина. Благодаря.

— Взех си по-малко такова за моята всекидневна. Не можах да устоя.

Пийнаха „Маргарита“, обсъдиха вечерята. Не можеше да я помръдне от мястото й. Търпение, напомни си той. Успя да се сдържи почти до залез-слънце.

— Тръгваме ли вече към плажа? Само ти и аз. — Сграбчи я за ръката и я задърпа към вратата.

— Но тъкмо щяхме да…

— После.

— Настоятелен си — изтъкна тя, но сплете пръсти с неговите. — О, боже, наистина е много хубаво навън. Погледни небето. Трябваше да дойда на плажа, след като почти целия ден прекарах в пазаруване. — Побутна с пръст новите си обеци. — Но пък сега имам толкова хубави неща, които ще ми напомнят за тези две седмици. Когато сме затрупани от работа през зимата, ще мога да погледна назад и да си кажа, че лятото пак ще дойде.

— Искам да си щастлива.

— Точно сега твоето желание е заповед за мен. Щастлива съм.

— Трябва да говоря с теб, да те попитам нещо.

— Разбира се. — Тя се обърна и тръгна заднешком, за да гледа към къщата. — Ема е права за растенията, за тревите.

— Лоръл, искам да се съсредоточиш.

Тя спря.

— Добре. Какво има?

— Не съм съвсем сигурен. Ти ми кажи.

— Значи всичко е наред.

— Лоръл. — Хвана и двете й ръце. — Не ми каза, че Линда те е нападнала заради мен. Заради нас двамата.

Усети как ръцете й се сковаха в неговите.

— Споменах ти, че съм се справила с Линда. Ема няма никакво право да…

— Не е виновна тя. Подмамих я да ми каже. Тя реши, че си ми разказала всичко. И така и трябваше да направиш. И нещо повече, Лоръл, много повече. Трябваше да ми кажеш, че си почувствала, че макар и малка частица от казаното от онази жена може да е истина. Ако съм направил нещо или съм казал каквото и да е, което да те накара да мислиш така…

— Не си. Да го забравим.

— Не. — Той стисна по-здраво ръцете й, когато тя понечи да ги измъкне. — Тя те е наранила, а косвено — и аз. Не мога да забравя, че съм имал нещо общо с това, че си наранена.

— Забрави го, Дел. Прощавам ти. Не искам да говорим за Линда.

— Не говорим за нея. А за теб и мен. По дяволите, Лоръл, не можеш ли да бъдеш откровена с мен? Не можем ли да сме открити един с друг?

— Вече ти казах, че не е важно.

— Не е вярно. Не и когато си толкова засегната, че съм ти предложил да платя за проклетите плодове. Или за тортата, която поисках да приготвиш. Не става дума и за това точно, а за скритото под него.

— И аз ти заявих, съвсем честно, че няма нужда да вадиш портфейла си. Няма да позволя да ми плащаш…

— Лоръл. — Тонът му, абсолютно спокоен, я спря. — Никога не съм имал такова намерение. Никога. И би трябвало да го знаеш. Сама каза, че трябва да бъдем равнопоставени, но няма как да стане, ако не ми признаеш какво искаш, от какво се нуждаеш, какво изпитваш.

— Как може да не знаеш? — попита тя.

— Защото не ми казваш.

— Не ти казвам? Толкова време. Можеш да ме гледаш, да ме докосваш, да бъдеш с мен и пак да не си наясно? — Извърна се ядно, после отново го погледна. — Добре, добре… Сама отговарям за собствените си чувства и явно е глупаво от моя страна да чакам и да се надявам, че ти можеш да видиш сам. Щом искаш да ти кажа, добре… Равнопоставени? Никога няма да се получи, след като ти много държиш на мен, а аз съм абсолютно безнадеждно влюбена в теб. Винаги съм била влюбена в теб, а ти изобщо не го разбираш.

— Чакай…

— Не, нали искаш да съм откровена? Ще ти кажа всичко направо. Ти си единственият. Винаги си бил. Нищо, каквото и да съм правила, не го е променило. Преместих се в Ню Йорк, работех, за да открия пътя си, да постигна нещо, с което мога да се гордея. Но това остана вътре в мен. Дел, ти си единственият мъж за мен и независимо какво правя, какво съм постигнала, това ми липсва. Опитвах се да изпитам нещо истинско и значимо към някой друг мъж… Само временни заместители или пълен провал. Защото никой не е като теб. — Тя яростно отметна от лицето си косата, която вятърът бе вкарал в очите й. — Не можах да изтръгна чувството от себе си, нито да го преодолея с логични аргументи, независимо колко болезнено, унизително или просто вбесяващо беше това за мен. Справих се някак си, а после промених нещата. Аз промених всичко, Дел.

— Права си. — Пресегна се да избърше от бузите й сълзите, които тя толкова рядко проливаше. — Слушай…

— Не съм свършила. Аз промених положението, но ти все още се опитваш, винаги ще се опитваш, да се погрижиш за всичко. За мен. Не искам да бъда твоя отговорност. Нито задължение, нито домашен любимец. Няма да го позволя.

— За бога, не мисля за теб по този начин. Не го чувствам така. Обичам те.

— Да, обичаш ме. Обичаш всички ни и трябваше да поемеш отговорността, когато родителите ти починаха. Знам това, Дел, разбирам го и ти съчувствам за онова, което трябваше да поемеш на плещите си. Откакто сме заедно, го разбирам още по-добре и ти съчувствам повече.

— Не става дума за тези неща.

— В известен смисъл винаги е за това. Но сега е различно, за двама ни. Или би трябвало. Приемам нещата каквито са — или ги приемах. Нали преди малко ти казах, че съм щастлива? А какво искам и от какво се нуждая? Ако се налага да ти го казвам, да ти направя списък, тогава това вече не е каквото искам и от каквото се нуждая. Не те моля за признания. Не искам обещания. Мога да живея за мига и да бъда щастлива в настоящето. Имам право да бъда наранена и разстроена, когато някой като Линда ме прободе в сърцето. И имам право да го запазя за себе си, докато не заздравее раната. Не искам ти да се погрижиш за това. Няма нужда, нито желая ти да оправиш всичко. Няма нужда да ме притискаш за чувствата ми, след като аз никога не съм те притискала за твоите.

— Не — прошепна той, — не си. Защо не си ме питала?

— Може би не искам да чуя отговорите. Не, не искам да ги чуя — каза тя, преди той да има възможност да заговори. — Не искам да слушам какво имаш да ми казваш точно когато съм разтворила сърцето си пред теб и се чувствам като пълна глупачка. Не можеш да очакваш това от мен. Имам нужда да се поразходя. Трябва да се стегна. Трябва да ме оставиш. Да се махнеш оттук.

Загледа се след нея, докато тя тичаше по плажа. Можеше да хукне подире й, помисли си Дел. Да я настигне и да я накара да го изслуша. Но ако го направеше, тя нямаше да го чуе.

Остави я на мира.

Лоръл се нуждаеше от нещо повече от думи, осъзна той. И искаше да й даде повече. Тя може и да беше разтворила сърцето си, но така много ясно му бе показала какво има вътре в самия него.

 

 

Лоръл тича дълго, после вървя, докато се поуспокои. Тя знаеше, че този разговор на плажа щеше да се случи все някога, независимо къде. Не можеше вечно да се носи по течението. Никой от двамата не би могъл и не би искал. По-добре по-рано, отколкото късно.

Ако това сложеше край на връзката й с Дел, тя щеше да се оправи. Знаеше как да лекува раните си, как да скрие белезите.

Той щеше да бъде много мил, а тя щеше да го намрази за това. После щяха да продължат напред. Все някак.

Качи се в стаята по външните стълби, с надеждата да избегне среща с останалите поне до сутринта.

Но трите й приятелки я чакаха.

Ема се изправи.

— Съжалявам. Много съжалявам, че му казах всичко за Линда.

— Ти не си виновна и няма значение.

— Виновна съм.

— Майка ми е тази, която пусна бомбата — обади се Мак.

— Той ми е брат. — Паркър протегна ръка. — И аз съжалявам.

— Е, май сме доста окаяна дружинка. — Лоръл седна на леглото. — Никой не е виновен, наистина. Просто нещата са такива, каквито са. Но тази вечер ще пропусна игрите и забавленията. Ще ме извините някак, нали? Главоболие, умора след пазаруването, прекалено много „Маргарити“.

— Разбира се, но… — Мак замлъкна, спогледа се с Паркър и Ема.

— Какво? Какво има пък сега?

— Дел го няма. — Паркър седна до нея.

— Няма го? Какво намекваш?

— Каза, че ще се върне сутринта. Трябвало да се погрижи за нещо. Спомена, че е свързано с работата, но…

— Никой не му повярва. — Лоръл скри лице в дланите си. — Супер. Просто страхотно. Казах му да се маха. И откога е започнал да слуша толкова? Сега всичко се обърка. Аз трябваше да се махна. За бога, това е неговата къща.

— Ще се върне. — Ема пристъпи по-близо и я погали по гърба. — Вероятно само е искал да ти даде малко време и усамотение. Ще се сдобрите, скъпа.

— Не става дума за сдобряване. Нещата, които казах…

— Всички говорят глупости, когато са ядосани или сърдити — увери я Мак.

— Казах му, че го обичам, че винаги съм била влюбена в него. Че никога не е имало друг мъж в живота ми. В общи линии… изтръгнах сърцето от гърдите си и го хвърлих в лицето му.

— Той как реагира? — попита Паркър.

— Именно тогава му заявих, че не искам да го слушам и да се маха. И го оставих. Добре де, побягнах.

— И той не те последва? — Ема изсумтя. — Какъв идиот.

— Не, наистина. Познава ме достатъчно, за да знае, че говорех сериозно. Не очаквах, че наистина ще замине. Можеш да познаваш някого цял живот и пак да те изненада с нещо. Да се опитаме да не позволим това да съсипе всичко. Мисля, че буквално ще откача, ако стане така. Искам само да си легна.

— Ще останем с теб — измърмори Ема.

— Не, моля ви. Лягам си, а вие можете да ми направите услуга, като слезете долу и се преструвате, че всичко е наред. Ситуацията е под контрол. Много ще съм ви задължена.

— Добре — каза Паркър, преди Ема да възрази. — Ако имаш нужда от компания или каквото и да било, само почукай на вратата ми.

— Добре. Всичко ще бъде наред и на сутринта ще бъда по-добре.

— Ако не си и искаш да се прибереш у дома, и ние ще тръгнем. — Паркър я притегли за прегръдка.

— Или ще изритаме мъжете и ще останем тук — предложи Мак.

— Вие сте най-добрите приятелки на света. Ще се оправя.

Остана на мястото си и след като излязоха, но понеже знаеше, че някоя от тях ще мине да провери как е след около час, събра сили да се приготви за лягане.

Беше имала своето вълшебно лято, напомни си тя. Никой никога не би могъл да й го отнеме. Бе имала любовта на живота си за цял сезон. Не всеки можеше да се похвали с това.

Щеше да оцелее. Макар и да не можеха да са любовници, все пак си оставаха от едно семейство. С Дел щяха да намерят начин да изгладят отношенията си.

Лежеше в мрака и страдаше. Усещаше се ужасно. Но се опитваше да се утеши, че след време ще й стане по-леко. После зарови лице във възглавницата и се разплака с глас, защото не го вярваше.

Морският бриз галеше лицето й като целувка. Нежна и сладостна. Въздъхна и й се прииска да потъне в съня, да остане безчувствена.

— Трябва да станеш.

Отвори очи и се вторачи в Дел.

— Какво?

— Събуди се, ставай. Ела с мен.

— Какво? — Избута го с ръце, опита се да мисли. Заливаше я мътното сребристо сияние на миговете преди утрото. — Какво правиш? Къде беше? Защо се върна?

— Ставай.

Тя се опита безуспешно да задържи завивката, която той издърпа от ръцете й.

— Заряза ни. Тръгна си, когато…

— О, замълчи, моля те. Аз те изслушах, сега ти ме чуй. Да тръгваме.

— Къде?

— Долу на плажа, за да довършим това.

— Няма да ходя на плажа с теб. Направихме сцена, тя приключи.

— Знам, че си непоколебима, но… Можеш да вървиш сама или да те завлека дотам, но ще слезеш на проклетия плаж. И ако ме попиташ защо, кълна се, веднага ще те помъкна.

— Трябва да се облека.

Той погледна потника и боксерките й.

— Достатъчно е. Не ме ядосвай, Макбейн. Не съм спал и пътувах цяла нощ. Не съм в настроение.

— Ти не си в настроение. Каква новина! — Преметна крака през ръба на леглото и стъпи на пода. — Добре, ще го направим на плажа, щом е толкова важно за теб.

Тя го перна през ръката, когато той посегна да хване нейната.

— И аз не си прекарах весело снощи, а и не съм пила още кафе. Ти гледай да не ме ядосваш.

С решителни крачки прекоси верандата и слезе по стълбите.

— По-добре се успокой — посъветва я той. — Няма смисъл да се сърдиш.

— Аз виждам смисъл.

— Обикновено е така. За щастие аз съм по-уравновесен.

— Как ли пък не. Кой кого заплаши да го измъкне насила от леглото посред нощ?

— Почти изгрев е. Идеално време даже. Харесва ми. Ново начало…

След като излязоха, той събу обувките си пред стълбите към плажа.

— Снощи не стигнахме много по-далеч. В географски смисъл. Мисля, че можем да се справим и по-добре. Ето нещо за начало.

Извърна я към себе си и я придърпа за една гореща и настоятелна целувка. Тя го блъсна по гърдите, но непоколебимата му хватка я сломи. Той я пусна, когато усети хладината й.

— Недей — каза тя тихо.

— Трябва да ме погледнеш и да ме изслушаш, Лоръл. — Стисна я за раменете, но нежно. — Може да си права, че не виждам и не разбирам, но Бог ми е свидетел, че ти не чуваш. Затова сега искам просто да ме изслушаш…

— Добре, няма смисъл да се гневим един на друг. Просто…

— Не можеш да ме чуеш, ако не млъкнеш.

— Кажи ми го отново и ще си тръгна — предизвика го тя с решителност в погледа.

Той сложи длан върху устните й.

— Ще оправя това. Да оправям нещата е в природата ми, аз съм такъв. Ако ме обичаш, ще трябва да го приемеш. — Свали ръката си. — Мога да се боря с теб. Няма проблем за това.

— Късметлия… — погледна го иронично Лоръл.

— Но мразя това, че те нараних, като бях небрежен. Или пък прекалено внимателен… Май е типично за всички от рода Браун да се стараят да запазят баланса.

— Сама отговарям за…

— За чувствата си. Аз не знам дали ти винаги си била единствената за мен. Бях свикнал да те виждам и да мисля за теб по различен начин. Затова просто не знам.

— Разбирам това, Дел. Наистина. Аз…

— Замълчи и ме чуй. Ти промени отношенията ни. Ти направи първата крачка, а аз не я очаквах. Не мога да съжалявам за това, след като съм адски благодарен за случилото се. Не знам дали винаги си била единствената за мен — повтори той. — Но съм наясно, че сега е така. Уверен съм, че ще бъдеш единствената утре, следващия месец и следващата година. И ще останеш такава до края на живота ми.

Лоръл го слушаше недоумяващо.

— По-просто ли искаш да го кажа? Ти си всичко за мен — прошепна Дел.

Тя го погледна, видя лицето, което й бе толкова познато. И разбра. И в този миг сърцето й сякаш литна.

— Обичал съм те през целия ти живот и това беше лесно. Не знам, не и със сигурност, от колко време съм влюбен в теб, но осъзнавам, че не беше лесно. Искам те.

— Мисля… — Тя се усмихна. — Всъщност не мога да мисля.

— Добре. Само слушай. И спри, поне веднъж, да се опитваш да отгатнеш какво мисля аз и какво чувствам. Смятах, че е логично да не бързаме, да си дадем време и двамата да свикнем с онова, което се случва между нас. — Той пое дланта й и я притисна до сърцето си. — Не разбирах. Би трябвало да видя. Но и ти не разбра. Не видя колко много те обичам, колко много се нуждая от теб. Мога да си купя кучета, ако искам домашен любимец. А си имам и сестра. Но аз съвсем не мисля така за теб и категорично не искам да ме възприемаш като такъв. Това ни прави равни. Равен старт, Лоръл, точно на него сме в момента.

— Наистина ли го мислиш?

— От колко време ме познаваш?

Очите й се замъглиха, тя примигна.

— От много, много дълго.

— Тогава знаеш, че наистина го мисля.

— Толкова много те обичам. Повтарях си, че ще те забравя, но това е лъжа. Никога не бих могла.

— Не съм свършил. — Дел пъхна ръка в джоба си, извади оттам кутийката и я отвори. — Беше на майка ми.

Лоръл усети, че дъхът й секва.

— Знам. Аз… О, господи. Дел.

— Извадих го от сейфа преди няколко седмици.

— Няколко седмици… — повтори като в унес тя.

— Беше след онази нощ край езерото. Всичко вече се бе променило, но след онази нощ — всъщност, след като през деня дойде в кантората ми — вече знаех къде се намираме или къде исках да стигнем. Накарах да стеснят този пръстен за теб. Това вероятно беше малко арогантно от моя страна, но ще трябва да го преживееш.

— Дел… — Тя не можеше да диша от вълнение. — Пръстенът на майка ти. Паркър.

— Сигурен съм, че няма да има нищо против. Родителите ни те обичаха.

— О, по дяволите… — Сълзите се стичаха по лицето й. — Не искам да плача. Но не мога да се спра.

— Ти си единствената, която съм искал да помоля да носи този пръстен. Единствената, която искам да го има. Шофирах чак до Гринуич и обратно, за да го взема. Защото ти си единствената. Омъжи се за мен, Лоръл.

— Целуни ме отново…

Тя усети ласката на морския бриз върху кожата си, в косите си, когато устните им се срещнаха. Почувства туптенето на сърцето му. Струваше й се, че всичко е сън.

И в този миг чу подсвирквания и възторжени викове…

Извърна глава и забеляза всички, събрани на верандата на къщата.

— Паркър ги е събудила.

— Ами нашата връзка винаги е била достояние на цялото семейство. — Дел се дръпна леко назад. — Готова ли си?

— Да. Напълно…

Пръстенът, който й сложи, проблесна с първите лъчи на слънцето. Небето на изток просветляваше. Това бе миг, на който трябваше да се насладят. Лоръл го целуна още веднъж.

— Това е… — започна тя, но от вълнение думите й се губеха. — Кажи ми още веднъж, че аз съм жената за теб.

— Ти си жената. — Дел отново обхвана лицето й с длани. — Единствената.

Единствената, повтори си тя наум, в този съвсем нов ден. И за всички следващи дни.

Хванати за ръце, те тръгнаха нагоре по стъпалата, за да споделят следващите мигове със семейството.