Нора Робъртс
Наслади се на мига (2)

Първа глава

Сама с гласа на Нора Джоунс, който нашепваше от стереото, Лоръл превръщаше парче фондан в лист красива дантела, която можеше да се яде. Не чуваше музиката, по-скоро й служеше да запълва тишината, отколкото за развлечение. С изумителна концентрация и внимание тя фиксираше завършената дантела върху втория от четирите етажа на тортата.

Отстъпи крачка назад, за да огледа резултата, заобиколи и потърси някакъв дефект. Клиентите на „Обети“ очакваха съвършенство и точно това възнамеряваше да им предложи. Доволна, тя кимна и грабна бутилката с вода до нея, за да отпие глътка и да се освежи.

— Два готови, два остават…

Погледна към таблото, където бе забола с карфици различни мостри на старинна дантела, както и скица на окончателния вариант на тортата, одобрен от булката за петък вечерта.

Трябваше да завърши още три други модела — два за събота и един за неделя — но това не беше нещо ново. Юни бе най-натовареният месец в „Обети“ — агенцията за сватби и други тържества, която управляваше заедно с приятелките си.

Само за няколко кратки години бяха успели да превърнат идеята си в процъфтяващ бизнес. „Понякога може би прекалено процъфтяващ“, помисли си уморено тя. Това бе и причината да изработва дантела от фондан в един през нощта.

Беше прекрасно, обичаше работата си…

Всяка от тях имаше своята страст. За Ема бяха цветята, за Мак — фотографията, а за Паркър — всички детайли. Лоръл пък имаше своите торти. И сладкишите, и шоколадовите бонбони, и пастите… Но тортите бяха перлата в короната.

Върна се към работата си и се зае да разточва следващия лист. По навик бе прихванала с шнола слънчеворусата си коса на тила и я бе вдигнала нагоре, така че да не й пречи. По готварската й престилка бе посипано царевично нишесте — беше я препасала направо върху памучния си панталон и тениска. Бе нахлузила кухненски чехли, които бяха възможно най-удобни за дългите часове стоене права. Ръцете й, заякнали през годините на месене, точене и носене на продукти, бяха сръчни и пъргави. Лицето й придоби сериозно изражение, когато започна следващия пласт от украсата.

Съвършенството не бе просто самоцел, когато ставаше дума за изкуството й. За „Глазура“ на „Обети“ то бе необходимост. Сватбената торта не бе само блатове и крем, захарна глазура и украса. Също както сватбените снимки, които Мак правеше, бяха нещо повече от картинки, а аранжировките и букетите, които Ема сътворяваше, бяха много повече от цветя. Детайлите и графиците, и желанията, които Паркър координираше, бяха в крайна сметка нещо много по-голямо от елементарна организация.

Съчетанието на всички отделни елементи се превръщаше в грандиозно събитие и тържество за началото на пътя, който двама души избираха да извървят заедно.

Беше много романтично, а Лоръл вярваше в романтиката. Поне на теория. Но повече вярваше в символите и тържеството. И в наистина страхотните торти.

Строгото й изражение се смекчи и премина в удоволствие, когато завърши и третия етаж на тортата. Сетне наситеносините й очи грейнаха топло, щом зърна до вратата Паркър.

— Защо не си в леглото?

— Доизпипвах разни детайли… — Паркър направи кръг над главата си. — Не можах да се успокоя. Колко време се занимаваш с това тази вечер?

— Доста. Трябва да я довърша, за да може да отлежи през нощта. Освен това имам две торти за неделя, които да сглобя и украся утре.

— Искаш ли компания?

Познаваха се достатъчно добре, така че ако Лоръл кажеше „не“, приятелката й щеше да я разбере и нямаше да се засегне. И много често, когато бе затънала в работа, отговорът бе именно такъв.

— Разбира се.

— Много ми харесва този модел. — Паркър също като Лоръл обиколи тортата. — Изяществото на бяло върху бяло, интересното решение за различни височини на всеки етаж — както и сложната изработка… Наистина изглеждат като различни модели дантела. Старомодна, с класически дух. Това е и мотото на булката. Улучила си десетката.

— Ще увием бледосиня панделка около стойката — каза Лоръл и започна следващия пласт. — А Ема ще посипе бели розови листенца в основата. Ще стане идеално.

— С тази булка се работи лесно.

Облечена в удобната си пижама, с пусната дълга коса, вместо с деловата стегната конска опашка или гладък кок, Паркър сложи една каничка на котлона. Тези късни нощни срещи бяха едно от предимствата да ръководи бизнеса си направо от дома. Хубаво беше, че и Лоръл живееше тук, а Ема и Мак също бяха в имението…

— Знае какво иска — отбеляза Лоръл, докато вземаше инструмента, с който да обере краищата на лентата. — Но е готова да чуе и други предложения и засега не е проявявала неразумни желания. Ако продължи така и през следващите двайсет и четири часа, определено ще заслужи отличието „Добра булка“, което „Обети“ присъжда.

— Тази вечер на репетицията изглеждаха щастливи и спокойни, което е добър знак.

— Така е… — Лоръл продължи да изработва модела с прецизно премерени дупчици и кръгчета. — Я ми кажи, защо не си в леглото?

Паркър въздъхна, докато затопляше малката каничка за чай.

— Мисля, че просто се разчувствах. Бях излязла на терасата с чаша вино, за да се разтоваря от деня. Видях къщата на Мак, както и тази на Ема. Прозорците им светеха. Усещах уханието на градините. Беше толкова тихо, толкова красиво. После светлините угаснаха — първо при Ема, а след това и при Мак. Замислих се за това, че подготвяме сватбата на Мак и че Ема тъкмо се сгоди. И за всички онези дни, в които четирите сме играли на „Сватбен ден“, когато бяхме деца. Сега всичко е истинско. Стоях тихо в мрака и изведнъж ми се прииска родителите ми да са тук, за да могат да видят какво сме направили и какви сме станали… — Тя замълча, докато отмерваше лъжичките чай. — Почувствах се раздвоена между чувството на тъга, задето ги няма, и усещането за щастие, защото знам, че щяха да се гордеят с мен. С нас.

— И аз често си мисля за тях. Всички го правим. — Лоръл продължаваше да работи. — Защото бяха много важна част от живота ни и защото тук има толкова много неща, които ни напомнят за тях. Затова напълно те разбирам…

— Страхотно щяха да се зарадват на случващото се с Мак и Картър, както и на Ема и Джак, нали?

— Да, щяха. Ами всичко, което сме направили тук, Паркър? Невероятно е. От това също щяха да останат доволни…

— Хубаво е, че работиш до късно тази вечер. — Паркър сипа топла вода в каничката. — Разведри ме.

— Ще ти кажа и кой друг ще се зарадва много — булката от петък вечерта. Защото виждаш ли тази торта? — Тя отмести немирен кичур, паднал пред очите й, докато кимаше доволно. — Изглежда фантастично. А когато сложа украсата на горния етаж, и ангелите ще й завидят.

Паркър остави каничката настрани, докато чаят се запари.

— Сериозно ти казвам, Лоръл, трябва повече да се гордееш с работата си.

Тя се усмихна.

— Разкарай този чай. Почти приключих. Налей ми чаша вино.

 

 

На сутринта, след цели шест часа сън, Лоръл направи една бърза тренировка във фитнеса, преди да се облече за работния си ден. Щеше да е закотвена в кухнята през по-голямата част от деня, но преди да се скрие там, трябваше да иде на общото събрание, което предхождаше всяко събитие.

Тя хукна надолу по стълбите от крилото на третия етаж, където живееше, към партера на голямата сграда. После мина отзад към семейната кухня, където госпожа Грейди подреждаше плодове върху една табла.

— Добро утро, госпожо Г.

Госпожа Грейди вдигна вежди.

— Много си жизнерадостна.

— Чувствам се добре. Бодра и готова за деня. — Лоръл инстинктивно сви юмруци и стегна мускули. — Искам кафе. Много.

— Паркър вече качи кафето горе. Ти можеш да вземеш тези плодове и сладките. Изяж малко плодове. Денят не бива да започва само с една кифличка.

— Да, госпожо Г. Някой друг дошъл ли е вече?

— Не още, но видях камиона на Джак да тръгва преди малко, а вероятно и Картър ще се появи скоро тук с жална физиономия и с надежда да изкопчи прилична закуска.

— Махам се веднага. — Лоръл грабна таблите и ги понесе с лекотата и ловкостта на сервитьорка, като каквато бе работила преди много години.

Занесе ги в библиотеката, която сега служеше за заседателна зала на „Обети“. Паркър седеше на голямата маса, а таблата с кафето и чашите бе на страничния бюфет. Телефонът й „Блекбъри“, както винаги, бе до нея. Стегнатата конска опашка разкриваше напълно лицето й, а снежнобялата риза излъчваше деловитост. Тя отпиваше кафе и преглеждаше някакви данни на лаптопа си, ала нищо не убягваше от тъмносините й очи, както Лоръл отлично знаеше.

— Нося закуска — съобщи Лоръл. Остави таблите, прибра зад ушите си дългата си коса, а сетне си взе от плодовете, както я беше посъветвала госпожа Грейди. — Не те видях във фитнеса тази сутрин. Кога си станала?

— В шест, което бе добре, защото булката за събота следобед ми звънна малко след седем. Баща й се спънал, заради котката им, можело да си е счупил носа.

— О, жалко…

— Притеснява се за него, но също толкова е притеснена и как ще изглежда на церемонията и на сватбените снимки. Ще се обадя на стилиста по грима, за да видя какво може да направи…

— Съжалявам за лошия късмет на БНБ, но ако това е най-големият ни проблем за уикенда, значи сме в добра форма.

Паркър мигновено я посочи с пръст.

— Не дърпай дявола за опашката.

С бавна крачка се появи и Мак — висока и слаба, с джинси и черна тениска.

— Здравейте, приятелки мои.

Лоръл изгледа подозрително широката й усмивка и унесените й зелени очи.

— Правила си сутрешен секс.

— Правих изумителен сутрешен секс, много благодаря. — Мак си наля кафе и грабна кифличка. — А ти?

— Мръсница… — отбеляза шеговито Лоръл.

Мак се засмя и доволно се отпусна на един стол, след което протегна дългите си крака.

— Предпочитам моята сутрешна тренировка пред вашата бягаща пътечка и тренажора.

— Подла и зла мръсница… — повтори Лоръл и хапна една малина.

— Обичам лятото, когато мъжът на живота ми не е длъжен да хуква в ранни зори, за да просвещава младежта. — Мак отвори своя лаптоп. — Сега съм освежена, по всички възможни начини, и готова за работа.

— БНБ за събота следобед може да си е счупил носа — осведоми я Паркър.

— Тъй ли… — Мак сбърчи чело. — Мога да поработя доста с „Фотошоп“, ако искат, но това си е вид измама. Каквото — такова. Поне ще остане забавен спомен, според мен.

— Ще видим какво смята булката, след като той се върне от лекаря. — Паркър вдигна поглед, когато Ема се втурна в стаята.

— Не съм закъсняла. Има още двайсет секунди. — С разлюлени черни къдри тя отиде с танцова стъпка към кафето. — Унесох се в сън. След това.

— О, мразя и теб също — измърмори Лоръл. — Трябва ни ново правило. Никакво хвалене със секс на деловите съвещания, докато половината от нас изобщо не правят такъв.

— Подкрепям предложението — моментално се обади Паркър.

Ема се засмя и си напълни купичка с плодове.

— БНБ за събота следобед може да е със счупен нос.

— О, какъв малшанс… — поклати глава Ема.

— Ще се занимаем с това, когато научим повече подробности, но каквото и да се окаже, засяга най-вече Мак и мен. Ще те държа в течение — обърна се Паркър към Мак. — Сега да обсъдим тържеството тази вечер. Всички шаферки, роднини и гости, които живеят далеч, вече са пристигнали. Булката, МНБ и шаферките ще дойдат тук в три часа за прическа и грим. МНМ има час при своя фризьор и ще дойде към четири заедно с БНМ. БНБ ще пристигне с дъщеря си. Ще се погрижим да е щастлив и доволен, докато дойде време за официалните снимки, които включват и него. Мак?

— Роклята на булката е произведение на изкуството. Старомоден шик и романтика. Ще се постарая да покажа това в снимките.

Докато Мак излагаше плана и графика си, Лоръл стана и отиде за втора чаша кафе. Отбеляза си някои неща и продължи с бележките, когато Ема взе думата. Тъй като по-голямата част от нейната работа бе вече свършена, Лоръл щеше да помага, когато имаше нужда.

Всичко следваше установен ред, който бяха усъвършенствали, откакто „Обети“ се бе превърнала от мечта в действителност.

— Лоръл? — попита Паркър.

— Тортата е завършена и е зашеметяваща. Тежка е, затова ще ми е нужна помощта на сервитьорите, за да я пренесем до залата за приема, но този модел не изисква допълнително сглобяване на място. Ема, ти ще трябва да увиеш панделката и да посипеш белите розови листенца, след като я пренесем, но това е всичко, чак докато дойде време за сервиране. Предпочетоха да няма торта за младоженеца, а да поднесем различни малки пастички и шоколадови бонбони във формата на сърца. И те са готови и ще ги поднесем върху бял порцелан с дантелени салфетки за подложка, за да подхождат на модела на тортата. Покривката на масата за нея е бледосиня, рязана дантела. Ножът и приборът са на младоженците. Били са на бабата на булката, затова не бива да ги изпускаме от очи. През по-голямата част от деня ще работя върху тортите за събота, но би трябвало да съм привършила към четири, ако някой се нуждае от мен. По време на последния танц сервитьорите ще приберат останалите парчета торта в кутиите за вкъщи и ще ги завържат със синя панделка, върху която сме поръчали да изпишат имената на младоженците и датата. Същото важи и ако има останали пастички и шоколадови бонбони. Мак, искам снимка на тортата за архивите си. Досега не съм правила подобен модел.

— Дадено.

— Ема, трябват ми цветята за тортата за събота вечер. Ще ми ги донесеш ли, като дойдеш да украсяваш за днешното тържество?

— Никакъв проблем.

— Може ли нещо лично? — Мак вдигна ръка, за да привлече вниманието им. — Никой не спомена, че последната, засега, сватба на майка ми е утре, в Италия. Която е, слава богу, на ужасно много километри от нашия щастлив дом тук, в Гринуич, Кънектикът. Тя ми се обади по телефона малко след пет сутринта, тъй като Линда не познава различните часови зони, а и честно казано, пет пари не дава и без това.

— Защо просто не остави телефона да звъни? — попита Лоръл.

Ема протегна ръка и съчувствено потупа Мак по рамото.

— Защото щеше да звъни безконечно, а аз се опитвам да я променя. Този път следвам моите си правила. — Мак прокара пръсти през яркочервената си и къса като на непослушно момиченце коса. — Както се и очакваше, имаше сълзи и обвинения, тъй като сега е решила, че много иска и аз да присъствам. А имам работен ангажимент довечера, два други за утре и още един в неделя. И тъй като нямам никакво намерение да скоча в самолета само за да я видя как се жени за четвърти път, тя заяви, че няма повече да говори с мен.

— Ех, ако можеше да удържи на думата си.

— Лоръл… — смъмри я Паркър.

— Наистина смятам така. Ти имаше шанс да й кажеш какво мислиш за нея — напомни тя на Паркър. — А аз — не. И това продължава да ме мъчи.

— Което високо ценя — рече Мак. — Наистина. Но както виждате, не съм изпаднала в криза, не се измъчвам от вина, дори не съм ядосана. Мисля, че това е едно от предимствата да си намериш мъж, който е разумен, стабилен и любящ. Предимство, което дори превъзхожда страхотния сутрешен секс. Всяка от вас е заставала на моя страна, когато се налагаше да се разправям с Линда, стараехте се да ми помагате да се опълча на нейните неразумни желания и откровени безумия. Предполагам, че Картър просто окончателно е наклонил везните, сега мога да се оправям и сама. Исках да го знаете.

— Бих правила сутрешен секс с него дори само заради това — подкачи я Лоръл.

— Долу ръцете, Макбейн. Но оценявам загрижеността ти. И така… — Мак стана. — Имам да свърша малко работа, преди да се съсредоточа изцяло върху днешното събитие. Сетне ще дойда и ще направя няколко снимки на тортата.

— Чакай, идвам с теб. — Ема се надигна от мястото си. — Скоро ще се върна пак с екипа и ще ти донеса онези цветя, Лоръл.

Когато двете излязоха, Лоръл въздъхна.

— Говореше напълно сериозно.

— Да, наистина — отбеляза Паркър.

— И е права. — Лоръл си позволи да се облегне назад и да се наслади на кафето. — Картър е този, който преобърна всичко. Чудя се какво ли е да имаш мъж, който може да направи подобно нещо. Да ти помогне по този начин, без да натрапва волята си. Да те обича така. Мисля, че в крайна сметка й завиждам за това много повече, отколкото за сутрешния секс. — С мъка се надигна от стола си. — Най-добре да се залавям за работа.

 

 

Лоръл нямаше никакво време да мисли за мъже през следващите няколко дни. Нямаше и сили да си фантазира за любов и романтика. Може и да бе затънала до гуша в подготовка на сватби, но това беше просто бизнес. А той изискваше съсредоточаване и прецизност.

Нейната торта „Старинна дантела“, създаването на която й отне цели три дни, бе получила своя миг на слава под светлините на прожекторите, а после бе разрязана и изядена. В събота следобед представи своя ексцентричен модел „Пастелни цветя“ със стотици релефни розови листенца от захарна паста, а в събота вечер — „Розова градина“, в която етажите с яркочервени рози се редуваха с пластове ванилов блат и гладка маслена глазура.

За церемонията в неделния следобед, която бе по-неофициална, булката бе избрала „Горски плодове“. Лоръл бе готова с изпичането на блатовете, сглобяването на тортата и глазурата отстрани, която приличаше на плетена кошница. Сега, докато булката и младоженецът разменяха обетите си на терасата, тя довършваше творението си, като подреждаше свежи плодове и листа от мента върху тортата.

Зад нея сервитьорите приключваха с украсата на масата за сватбения коктейл. Лоръл бе метнала престилка върху костюма си, който бе почти същия цвят като малините, които избираше.

Отстъпи крачка назад, огледа внимателно цялата торта и постигнатата симетрия, после избра чепка грозде „шампанско“, което сложи близо до ръба на единия от етажите.

— Изглежда вкусно.

Сбърчи вежди, докато подреждаше една до друга череши с дръжки. Често се случваше да прекъсват работата й, но това не означаваше, че й харесва. Освен това не бе очаквала братът на Паркър да се отбие по време на тържество.

Но пък той се появяваше и си тръгваше когато си поиска.

В мига, в който го забеляза да протяга ръка към една от купичките й, тя ловко го плесна по китката.

— Долу ръцете.

— Сякаш изобщо ще забележиш липсата на няколко къпини.

— Знам ли те какво си пипал досега. — Намести внимателно три ментови листенца и не си направи труда да го погледне. — Какво искаш? В момента работим.

— И аз. Донякъде. В качеството си на адвокат. Трябваше да оставя едни документи за подпис.

Той се занимаваше с правните въпроси както на всяка поотделно, така и на бизнеса. Лоръл отлично знаеше, че работи доста часове за тях, и то често отделени от личното му време. Но ако не се заяждаше с него, щеше да наруши дългогодишна традиция.

— И се постара да пристигнеш тъкмо навреме, за да се възползваш от безплатно ядене и пиене.

— Все трябва да има и нещо хубаво. Коктейл, нали така?

Тя се предаде и се обърна. Беше навлякъл джинси и тениска, но небрежното облекло съвсем не го правеше по-малко адвокат от престижната Бръшлянова лига, не и за нея. Дилейни Браун от рода Браун в Кънектикът, повтори си мислено тя. Висок, строен и красив, с гъста кестенява коса, която бе съвсем мъничко по-дълга, отколкото повеляваше модата за адвокатите.

Нарочно ли беше така? Вероятно, каза си тя, защото той бе от мъжете, които винаги имаха план. Имаше същите тъмносини очи като на Паркър, но макар да го познаваше почти през целия си живот, Лоръл много рядко успяваше да разгадае какво се крие в тях.

Според нея той бе прекалено красив за свое собствено добро и прекалено умен за доброто на всички останали. Освен това бе непоклатимо верен, ненатрапчиво щедър и дразнещо покровителствен.

Сега й се усмихна, закачливо и уверено. Обезоръжаваща усмивка, отбеляза Лоръл, която сигурно бе смъртоносно оръжие в съдебната зала. Или в спалнята…

— Студена задушена сьомга, малки хапки пилешко със спанак, сезонни зеленчуци на скара, картофени палачинки, различни видове пикантни хапки, хайвер и всичко останало… — започна да изброява тя. — Както и разнообразни пастички и хлебчета, заедно с плодовете и платата със сирена… И всичко това последвано от торта с маково семе и крем с портокалово сладко. И маслена глазура с коняк „Гран Марние“, върху която има свежи плодове…

— Брой и мен — напомни й той.

— Предполагам, че ще успееш да очароваш сервитьорките — отвърна Лоръл. Разкърши рамене и завъртя глава, преди да избере следващите плодове.

— Боли ли те нещо?

— Плетеницата на кошницата направо ме съсипа.

Ръцете му сякаш сами се вдигнаха към раменете й, но после чинно се прибраха в джобовете.

— Джак и Картър тук ли са?

— Тук някъде са. Не съм ги виждала днес.

— Ще ида да ги потърся — каза той.

Но само прекоси стаята и застана до прозореца. Загледа се надолу към украсената с цветя тераса, с покритите в бял сатен столове и красивата булка, която стоеше пред усмихнатия младоженец.

— В момента си разменят пръстените — рече Дел.

— Паркър току-що ми каза. — Лоръл посочи слушалката в ухото си. — Готова съм. Ема, тортата те очаква. — Сложи финалния щрих на най-горния етаж — клонка, отрупана с едри къпини. — Петминутно предупреждение — обяви тя на всички присъстващи и започна да прибира в кофичката си останалите плодове. — Хайде да налеем шампанското, да разбъркаме коктейлите „Блъди Мери“ и „Мимоза“. Запалете свещите, ако обичате. — Понечи да вдигне кофичката, но Дел я изпревари.

— Аз ще я нося.

Тя сви рамене и отиде да натисне копчето на уредбата, за да пусне музика, която щеше да служи като фон, докато оркестърът засвири.

Поеха надолу по задното стълбище и минаха покрай униформени сервитьори и сервитьорки, които се качваха с табли с ордьоври за краткия коктейл, който трябваше да забавлява гостите, докато Мак направи официалните снимки на младоженците, на шаферите и на семействата им.

Лоръл се отби в кухнята, където хората от екипа на доставчика на храната действаха с пълна пара. Свикнала с хаоса, тя се промъкна вътре, взе малка купичка и я напълни с плодове. Подаде я на Дел.

— Благодаря — кимна той.

— Само не ми се пречкай… — предупреди го тя. Сетне отговори на Паркър по микрофона на слушалките си: — Да, готови са… Да, след трийсет минути. На място. — Погледна към персонала в кухнята. — По график. О, Дел е тук. Да…

Той я наблюдаваше, докато тя сваляше престилката си. Беше се облегнал на плота и похапваше боровинки.

— Добре, тръгвам веднага.

Дел се изправи и я последва към сервизното помещение до входната врата, което скоро щеше да се превърне в допълнителен склад. Лоръл махна шнолата от косата си и тръсна леко глава, докато прекрачваше прага.

— Къде отиваме? — попита той.

— Аз ще помагам в придружаването на гостите. А ти си намери място някъде другаде.

— Тук ми харесва.

Беше неин ред да се усмихне.

— Паркър каза да те разкарам, докато не стане време за разчистване. Иди и намери малките си другарчета, Дел, и ако се държите като добри момчета, по-късно ще ви нахраним.

— Добре, но ако ще помагам за разчистването, искам от онази торта.

Разделиха се. Той пое към преустроената къща край басейна, която сега служеше като студио и дом на Мак. А тя закрачи към терасата, където булката и младоженецът тъкмо разменяха първата си целувка като семейна двойка.

Лоръл погледна назад — само веднъж. Познаваше го през целия си живот — така бе предопределила съдбата вероятно. Но тя сама си бе виновна, че през цялото това време бе влюбена в него — и проблемът си бе само неин.

Позволи си само още една въздишка, преди да се усмихне бодро и професионално и да помогне на останалите да поканят всички гости в залата за приема.