Метаданни
Данни
- Серия
- Сватбена агенция (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Savor the Moment, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Илвана Гарабедян, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 112гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нора Робъртс. Наслади се на мига
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 2011
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Стилов редактор: Красимир Димовски
Коректор: Невена Здравкова
Компютърна обработка: Ана Цанкова
ISBN: 954-26-0995-7
История
- —Добавяне
Седемнадесета глава
Откри я в голямата кухня, където тя действаше бързо.
— Малко закъснявам — започна тя. — Не че спазвам график като Паркър, но все пак…
Той я прекъсна, като й препречи пътя, приближи се плътно до нея и я привлече за една продължителна, гореща и изкусителна целувка. И когато усети, че тя се разтапя, само малко, но напълно достатъчно, бавно се отдръпна.
— Здравей.
— Ами, здравей. Май казвах нещо, преди всичките ми мозъчни клетки да се разтопят?
— Нещо за някакъв график.
— О, да. Вярно. Добре. Сложила съм бутилка бяло вино да се охлажда. Предлагам да го отвориш и да го опитаме, докато подредя нещата.
— Харесва ми, когато основното ми задължение е да отворя виното. Какъв беше проблемът с репетицията? — попита той, като отиваше към хладилника.
— Какво не беше, е по-точно казано. — Тя го изгледа с ясносините си очи. — Булката тъкмо разбрала, че е бременна, тази седмица. Но се зарадваха. Всъщност превърнаха неочакваната новина в изненада, вместо в проблем.
— Това е добре за всички.
— Да, но е допълнителен стрес, а и сега булката е по-емоционална и доста изморена. Тя се разплака, после двете хлапета се опитаха да се избият, МНМ се разстрои, а и жегата й се отрази зле. Сигурно защото се беше притеснила. Добави към всичко това и един от шаферите, който е започнал с празнуването малко по-рано — поредният ден в работата ни.
Лоръл сложи вода да кипне за спагетите, сипа малко зехтин в един тиган, после мина покрай Дел, за да вземе продуктите за салатата, които бе подготвила с помощта на госпожа Грейди.
— Добре че успях да приготвя повечето неща предварително, защото се надявах да успея да се измъкна по време на репетицията, но нямах късмет. Благодаря — добави тя, когато той й подаде чашата вино.
След като отпи глътка, се зае да бели и кълца чесън.
— Трябва да се чувствам гузен, че се налага и да готвиш, след като си имала натоварен ден. Искаш ли да нарежа нещо? Доста ме бива с ножа.
— Не, всичко е под контрол.
Доволен, че не трябва да прави нищо, той се загледа как тя добавя чесъна и малко червен пипер на люспици към зехтина.
— Това е нещо ново.
— Хм, вечерята ли?
— Не, да те гледам как готвиш. Имам предвид такова готвене.
— О, понякога се захващам и с това. Научила съм повечето рецепти от госпожа Г., а някои и от работата си в ресторантите. Харесва ми смяната на темпото. Когато се получи.
— Винаги изглеждаш като някой генерал в кухнята. Това трябваше да е комплимент — поясни той, след като видя, че тя се смръщи.
— Е, добре, стига да не ме слагаш в категорията на Хулио.
— Съвсем различна категория си. В абсолютно отделна класация.
Тя прибави и малко масло към зехтина, после извади скаридите.
— Добре. Защото не ми се случва често да имам компания, докато съм в кухнята, но рядко мятам ножове.
Сложи скаридите в горещата мазнина, а после и спагетите във врящата вода.
— Наизуст ли помниш кога и как да използваш всичко?
— Понякога. Искаш ли един урок?
— Категорично не. Истинските мъже пекат на скарата.
Тя се засмя и с лъжица в едната ръка и вилица за спагети в другата се зае да разбърква едновременно и в тигана, и в тенджерата.
— Би ли ми подал виното?
— Пияница. — Но й подаде бутилката.
Тя остави вилицата за спагети, после изсипа чаша вино върху скаридите. Дел видимо потръпна.
— Виното е наистина много хубаво.
— Значи е добро и за готвене.
— Несъмнено. — Ръцете й действаха толкова бързо и уверено. Беше ли го забелязвал досега? — Какво ще вечеряме?
— За основно ястие ли? Спагети с морски дарове. — Тя замълча, докато отпие глътка вино. — Зелена салата, питки с подправки, които изпекох за предястие със специален сос. Крем брюле с ванилия за десерт.
Той остави чашата си на плота и я загледа удивено — неговата Лоръл, с прихваната назад коса, както винаги когато работеше, с бързите си и уверени ръце.
— Шегуваш се.
— Знам, че много обичаш крем брюле. — Леко повдигна рамо в небрежен жест, докато кухнята се изпълваше с аромат. — След като ще готвя, най-добре да приготвя нещо, което харесваш.
Хрумна му, че е трябвало да й донесе цветя или вино, или нещо друго… И осъзна, че не се е сетил за това, защото бе свикнал просто да идва тук, да се прибира у дома, да я вижда в къщата си.
Следващия път нямаше да забрави.
Когато виното кипна, тя намали огъня и покри тигана. След това опита спагетите, прецени, че са готови, и ги отцеди.
Извади купичка с маслини от хладилника.
— За да ти залъжат глада — каза тя и се зае със салатата.
— Помниш ли какво ти казах — че си като генерал в кухнята? Защото владееш напълно положението и това те прави просто неустоима.
Тя вдигна очи и примигна с толкова изненадан вид, че той още повече съжали, задето не й е донесъл цветя.
— Вече и бездруго ще получиш крем брюле — успя да отвърне тя накрая.
— Красива си. Винаги си била красива. — Нима никога досега не беше й го казвал по този начин? — Готвенето просто го подчертава, така както танцът подчертава качествата на един танцьор или спортът — на атлета. Просто никога досега не ми е хрумвало, вероятно защото съм свикнал да те виждам заета с приготвяне на торти. Приемал съм го за даденост. Трябва да бъда внимателен и да не постъпвам така с теб.
— Няма нужда да сме внимателни един с друг.
— Мисля, че има. Още повече заради факта, че толкова сме си свикнали.
Може би по-точно беше да се каже, че трябва да се грижат един за друг. Нали това вършеше тя сега? Грижеше се за него, като му бе приготвила ястие, което знаеше, че особено много харесва, и го правеше, защото бе разбрала, че е имал тежък ден. Това ново усещане между тях не беше просто заради срещите или секса. Или не би трябвало да е така.
Не знаеше и не можеше да знае накъде са се запътили, но можеше да започне да обръща по-голямо внимание на това как бяха стигнали дотук.
— Искаш ли да сложа масата? — предложи той.
— Вече е сложена. — Фактът, че тя леко се притесняваше и това си личеше, го очароваше. — В трапезарията. Реших, че след като…
— Чудесно. А Паркър?
— Прави каквото би сторила всяка добра приятелка и стои далеч от нас.
— Много добре.
Лоръл отиде до печката, погледна в тигана и добави още масло, а после и малко миди, преди да настърже лимонова кора в цялата смес.
— Ухае великолепно.
— Не е зле. — Сложи зелени подправки, сол, пипер, разбърка. — Няколко минути, за да се смеси вкусът, после ще оставим да постои така. Сравнително лесна рецепта.
— Не и за мен.
— Аз вероятно не бих могла да напиша официално пълномощно, особено след като не съм много сигурна какво точно представлява. Май и двамата сме избрали професии с гарантирана сигурност. — Срещна погледа му, докато бъркаше салатата. — Хората винаги ще се нуждаят от храна и винаги ще имат нужда от адвокати.
— Независимо дали искат или не, що се отнася до адвокатите.
Тя се усмихна.
— Не съм казала такова нещо. — Извади запалка от едно чекмедже. — За свещите — обясни му тя. — Можеш да занесеш салатата и да се погрижиш за тях.
Беше се постарала специално, забеляза той, когато отнесе купата в трапезарията. Замисли се, докато гледаше красивия порцелан, свещите във високи и тънки свещници, веселите слънчогледи в синя стъклена ваза. Жените в живота му имаха таланта и умението да правят живота красив и уютен, да използват детайли, които винаги се сливаха в идеална картина.
Беше голям късметлия.
Много голям, повтори си той минути по-късно, когато седнаха на масата със салата, топли питки и вино.
— Когато идем на плажа… — започна Дел, но млъкна, щом чу стона й. — Какво ти стана?
— Извинявай, получавам малък оргазъм, когато се сетя за ваканцията.
— Сериозно? — Развеселен, той забеляза как очите й искрят, докато хапва от салатата. — Ще я споменавам по-често. Както и да е, докато сме там, ще ти опека страхотна пържола. Всъщност сега ти обещавам, че мъжете ще сготвят голяма тържествена вечеря. Вие трябва само да хапвате.
— Съгласна съм. Наистина имам календар, на който задрасквам изминалите дни до уречената дата. Както правех като дете в края на учебната година. Така се чувствам. Като хлапе, което няма търпение да дойде лятото.
— Повечето хлапета не получават оргазми, когато си мислят за лятната ваканция. Аз поне не помня подобни случаи.
— Ти харесваше училището повече от мен. — Той се засмя, а тя отпи от виното си. — Харесвам работата си много повече от училището, но въпреки това съм готова да я зарежа за две седмици. Искам да спя, докато слънцето наистина се вдигне в небето, да се протегна в леглото и да си чета книга, без да имам угризения, че трябва да правя нещо друго. Никакви костюми, токчета, срещи с клиенти. Ами ти?
— Последното важи и за мен — с изключение на токчетата. Да не се налага да вземам решение за нищо друго, освен дали да изпия една бира, или да подремна. Ще бъде чудесно.
— Следобедна дрямка. — Тя въздъхна и затвори очи.
— Отново ли получи оргазъм?
— Не, само лека приятна тръпка. Нямам търпение. Всички бяхме много изненадани и щастливи, когато Паркър ни каза, че двамата сте купили вилата. Много ли е хубава?
— Харесва ми. Паркър прие думите ми на доверие, тъй като никога не я е виждала, освен на снимки. Инвестицията е добра, особено предвид състоянието на пазара в момента. Сключихме добра сделка.
— Това го казва адвокатът. Питам хубава ли е?
— Можеш да чуеш океана от спалните и да го видиш от всеки прозорец от едната страна на къщата. Има езеро и витае прекрасно усещане за усамотение.
— Добре, стига толкова. Не мога да го понеса. — Тя потрепери, после стана и взе празните чинии от салатата. — Веднага се връщам.
— Мога аз…
— Не, аз ще се погрижа. Аз командвам, забрави ли?
Сипа още вино в чашата й и тъкмо се бе облегнал на стола си, когато тя се върна с основното ястие. Бе украсила чиниите със спагети със стръкчета розмарин и босилек.
— Лоръл, това изглежда просто невероятно.
— Никога не подценявай силата на представянето. — Сервира неговата порция, после и своята.
— Браво — каза той след първата хапка. — Великолепни са. И вече не мога да се чувствам гузен. Може би само малко, тъй като Паркър изпуска това.
— Оставих й една порция в кухнята. Тя слезе да си я вземе тайничко.
— Угризенията ми изчезнаха напълно. — Опита отново. — Естествено, след като сготви това, ще искам да го правим по-често.
— Може и да се договорим, ако от време на време ти печеш на скарата.
— Съгласен.
— Трябва да знаеш, че замалко щях да ти се обадя снощи. Бях в настроение да хапнем всички на терасата, но после се сблъсках с Линда и…
— Как така се сблъска?
— О, Паркър тъкмо бе излязла за една среща, а аз бях приключила работата си за деня и отивах при Ема, за да видя дали не иска да поплуваме. И ето ти Линда пред вратата на Мак. При това се канеше да влезе, макар че там нямаше никого. Страшно ме ядоса.
Очите му се присвиха и пламнаха.
— Паркър й каза да не припарва повече тук.
— Да, а Линда е от най-послушните. Все едно, след една доста грозна сцена успях да я прогоня.
— Каква сцена?
Дел видя как тя понечи да отговори, а после се спря и само сви рамене.
— Ами типична за Линда. Важното е, че аз спечелих.
— Какво ти каза тя?
— Че съм нямала правото да я гоня, такива неща. Винаги се удивявам, че човек като нея може да има каквото и да било участие в създаването на някой Мак. Не знам дали някога ще разбере, че Мак вече няма да зареже всичко и да играе по свирката й, както преди.
Нарочно сменя темата, досети се Дел. Сложи длан върху нейната, сякаш за да я задържи на мястото й.
— Разстроила те е.
— Разбира се, нали е Линда. Разстройва хората само с присъствието си. Хей, не можем ли да издействаме ограничителна заповед? На основание, че е изключително досадна?
— Защо не ми се обади?
— За какво? Изгоних я.
— Не и преди да те разстрои.
— Дел, ако ти се обаждах всеки път, когато някой ме разстрои, нямаше да затваряме телефоните си. Тя си тръгна, а двете с Ема поплувахме в басейна. Но пък ми развали настроението и желанието за вечеря на терасата. Нека не й позволяваме да провали и тази вечер.
— Не би могла. Но ако се върне, искам да знам за това.
— Добре.
— Не, обещай ми. Ще се разправя с нея, ако се появи отново, но трябва да знам, че е дошла, за да го направя.
— Няма проблем. Обещавам. Наистина ли не можеш да извадиш ограничителна заповед, задето е ужасна досадница?
— Има и други начини да се справим с Линда. Преди Мак не искаше да правя нищо. Сега нещата са различни.
— Може ли един правен въпрос? След като тя на практика е влязла без позволение, ако я бях проснала на земята, би ли могла да ме осъди за нападение?
Той се усмихна, защото Лоръл явно се опитваше да го разведри.
— Въпросът е спорен. Но аз щях да те отърва от затвора.
— Хубаво е да го знам, защото следващия път може и да не съм толкова любезна. А сега към нещо много по-весело. Срещнах се с Шери Магуайър и годеника й за одобрение на модела и дегустация на торти. Беше много забавно.
През останалото време говориха за дреболии, за общи приятели. Но някъде в подсъзнанието му остана да виси въпросът какво ли точно бе казала или направила Линда, за да я разстрои толкова.
След вечерята решиха да се поразходят, но първо се посмяха на бележката, която Паркър бе оставила в кухнята.
„Моите комплименти за майстора готвач.
Като отплата за храната аз ще измия съдовете.
Така че ги оставете.
Лятото удължаваше дните, затова се разхождаха из градините в меката и помръкваща светлина на залеза. Задушната и лепкава жега на деня бе отминала, но оставаше достатъчно горещо и стоплените от слънцето цветя сякаш ухаеха по-силно и по-наситено.
Първите звезди им намигнаха от небето, когато тя го заведе до езерото, за да му покаже жабока. Той приклекна, за да го погледне отблизо, и тя само поклати глава.
— И ти си толкова развълнуван и въодушевен, колкото и Кент — момчето от сватбата.
— Мъжът никога не е прекалено голям за един огромен жабок. Този е великански. Бих могъл да го хвана и да те подгоня с него. Както навремето.
— Може да опиташ, но напоследък съм по-бърза. Освен това ти обикновено хващаше Ема.
— Тя се държеше най-момичешки от всички ви и пищеше най-много. Славни дни бяха. — Приклекна и се загледа в градините на имението, в зеленината и сенките наоколо. — Обичах да идвам при езерото през лятото, преди да мръкне, и просто да седя тук. Да мисля за важните неща с кучето си, докато гледаме как прозорците в къщата светват. Виж, ето я стаята на Паркър. Сегашната й стая. По-рано беше ей там.
Посочи към друг прозорец.
— Спомням си. Прекарала съм много щастливи мигове в онази стая. — Тя седна до него. — Сега е Булчинският апартамент. Така че пак е щастливо място, изпълнено с женски емоции. Твоята е същата. Помня, когато се премести на третия етаж. За да си по-самостоятелен.
— Бях изумен, че се съгласиха. Довериха ми се. И тогава, разбира се, трябваше да се преместя там горе, макар че беше малко страшно. Наложи се да подкупвам кучето си, за да спи там с мен. Липсва ми това куче.
— О, наистина беше страхотен пес. — Тя облегна глава на рамото му.
— Да. Все си мисля да си взема и сега, но после се сещам, че не си стоя достатъчно време у дома и няма да е честно.
— Вземи две кучета.
Той наведе глава и я погледна учудено.
— Две ли?
— Ще си правят компания, когато те няма. Ще си бъдат приятелчета, ще се мотаят заедно и ще си говорят за теб, докато не си у дома.
Идеята му допадна.
— Ще помисля по въпроса.
Обърна се леко, прегърна я с една ръка и погали с устни нейните.
— Когато станах по-голям, понякога водех тук момичета, за да се целуваме.
— Знам. Шпионирахме те.
— Не може да бъде.
— Естествено… — Тя се изсмя, защото той изглеждаше едновременно слисан и притеснен. — Беше забавно и образователно. Помогна ни да понаучим какво да очакваме, когато дойде и нашият ред.
— Господи.
— Тук стигна до втора база със Серина Уилкот.
— Добре, стига толкова. Затваряме Алеята на спомените.
— Беше много умел, още тогава. Обзалагам се, че и с мен можеш да стигнеш до втора база тук. — Взе ръката му, плъзна я нагоре по тялото си, притисна я леко до гърдите си. — Ето? Още го можеш.
— Научил съм доста други неща от времето на Серина Уилкот насам.
— Така ли? Защо не ми ги покажеш?
Той отново се наведе към нея, лекичко докосна устните й, потърка ги нежно със своите. Сетне я погали само с върховете на пръстите си.
— Добре, да, това е хубаво.
— Щом това ти харесва, може да опитам и друго. — Плъзна пръсти по шията й към горното копче на ризата й, разкопча го. — Не прекалено бързо — прошепна близо до устните й, — нито прекалено бавно. — Разкопча второто копче, после третото, като спираше за миг, за да погали разголената кожа.
— Да, сигурно си станал по-добър. — Сърцето й вече ставаше неспокойно. Въздишка на одобрение се изтръгна от гърдите й, когато устните му слязоха надолу по шията й, а после се сепна, когато ръката му се промъкна отзад и разкопча сутиена й.
— Браво — успя да каже тя. — Но трябва да продължим с това в къщата.
— Не. — Без да спира да я целува, да я докосва, той я положи да легне по гръб. — Точно тук.
— Но…
— Не мисля, че тази вечер ни шпионират четири малки момичета. И те желая. Искам те тук, до езерото, под звездите, на тревата…
Езикът му се плъзна под разхлабената чашка на сутиена, върху зърното й, и изпрати тръпка на желание по цялото й тяло.
Караше я да се чувства слаба, да иска да бъде такава. Караше я да иска да му се отдаде и да приеме онова, което предизвикваше у нея. Топлата трева, топлият въздух, нежното докосване на ръцете му, на устните му я подтикваха да иска единствено това, което бе тук и сега. И тя се довери на мига и на него, докато замаяните й очи се взираха в звездите, които заблестяха ярко на небето.
Уханието й, съблазнително като лятната нощ, го омагьосваше. Тялото й, толкова неустоимо, го възбуждаше. Остави ръцете си да бродят, да дразнят и да носят удоволствие, докато нощта настъпваше и ги обгръщаше в наметалото си. В притихналата топла вечер се разнесе викът на сова.
Лунната светлина танцуваше върху водата в езерото и върху нежната й кожа, когато я съблече.
Тя понечи да седне, да разкопчее ризата му, но той я притисна обратно към земята.
— Не още, не… — Погледът му я обхвана цялата и жаждата в него предизвика нова тръпка по кожата й. — Само да знаеше как изглеждаш. Само да знаеше…
Той се нуждаеше, копнееше да я докосне, да я вкуси, сега. Цялата, само негова. Вкуси я и остави жаждата да нарасне, така че нейните викове и стонове само подсилваха възбудата му. Ноктите й се забиха в гърба му, тялото й се изви, но той не спираше.
Сега звездите направо избухваха и я заслепяваха. Не можеше да си поеме дъх, усещанията я заливаха като порой. Чувстваше се някак си порочно и прекрасно докато лежеше, почти безпомощна, гола и замаяна, докато той правеше с нея каквото пожелае. Ризата му докосна гърдите й и тя отново простена.
Искаше да усети плътта му до своята, отчаяно, но чувството, че той е облечен, а тя е разголена, подсилваше възбудата й почти до непоносимост. А после избухна.
— Сега. В мен. О, господи! Дел.
Задърпа ризата и колана му, докато накрая с негова помощ успя да го съблече.
Тя се извърна. Възседна го. Пое го.
Удоволствието я завладя и пришпори. Главата й се отпусна назад, когато му се остави напълно. Той обхвана с длани гърдите й, после ги плъзна по тялото й. А сетне стисна здраво нейните.
Бурята се надигна, диво, и двамата се понесоха в нея заедно.
Намерението й бе да го подразни малко, да го изкуси, просто като прелюдия към онова, което очакваше да се случи в спалнята й. А сега лежеше гола, зашеметена и изтощена край езерото, където жабокът квакаше сякаш одобрително.
Току-що бе правила див секс на открито с Дел до езерото, където често бяха играли като деца.
Не можеше да реши дали е повече странно или просто прекрасно.
— Втора база, а? — Той прокара длан надолу по гърба й, погали дупето й и отново тръгна нагоре. — Скъпа, това беше направо голям шлем.
Нямаше как да не се засмее, макар и тихичко.
— Мили боже, Дел, и двамата сме голи и лепкави. Ами ако Мак и Картър или пък Ема и Джак бяха решили да се поразходят насам?
— Не го направиха.
— Ами ако…?
— Не стана — повтори той лениво и продължи небрежно да гали тялото й. — Освен това щяха да чуят стоновете ти, преди да дойдат достатъчно близо, за да видят нещо. Тогава щяха любезно да поемат в друга посока, въздишайки завистливо.
— Не съм стенела…
— О, и още как. Направо като за порнофилм. Можеш да направиш кариера в индустрията, ако се наложи.
— Най-категорично отричам…
Дел легна върху нея, плъзна се надолу и намери гърците й с уста. Тя не успя да спре внезапно изтръгналия се стон.
— Чу ли това? Не бях аз.
Тъй като той само се сгуши до нея, тя успя да си поеме дъх.
— Добре, хубаво е да знам, че ако „Обети“ фалира, ще мога да си изкарвам прехраната с озвучаване на порно.
— Ще станеш звезда.
— Може би трябва да ми завържеш устата с нещо. — Когато той вдигна глава и се усмихна, тя усети как отново пламва. — Не говорех сериозно. По-скоро не.
— Ще го имаме предвид като вариант. — Отново сведе глава, но се надигна, така че тялото му да не я притиска с тежестта си. — Ако се бяхме сетили да си разпънем палатка, можехме да останем тук цяла нощ.
Идеята я накара да се изсмее.
— Кога за последно си бил на къмпинг?
— Мисля, че бях на дванайсет.
— Да, не е в стила ти. Нито пък в моя. Май трябва да се облечем и да се приберем в къщата.
— И двамата сме голи и лепкави. Но мога да оправя поне едното.
Той я обви в прегръдките си и се претърколи, после отново и отново.
Мозъкът й се включи прекалено късно, но все пак достатъчно навреме, за да разбере какво е намислил.
— Не, Дел! Не можеш…
Пльоснаха в хладното езеро с вплетени тела. Тя глътна малко вода, изви тялото си и зарита с крака, за да излезе на повърхността. Докато беше заета с това, той се смееше гръмогласно.
— По дяволите! Ти си откачил! Тук има жаби. И риби. Риби!
Изпищя, щом усети нещо да потрепва до крака й. Заплува към брега, но той я сграбчи.
— Прекрасно е. Ти и аз. Аз съм гол в езерото с Лоръл Макбейн. И тя цялата е хлъзгава. — Той плъзна ръка между краката и я обхвана.
— Дел. — Сега едва дишаше, притисна се към него. — Ще се удавим.
— Хайде да видим.
Не се удавиха, но тя едва имаше сили да се добере до брега и да се просне на тревата, където остана да лежи задъхана.
— Никога, ама никога не сме виждали подобно нещо през бинокъла.
Той се надигна стреснато.
— Имали сте бинокъл?
— Разбира се. Не можехме да стигнем достатъчно близо, за да видим каквото и да било иначе. Но онзи жабок? Мисля, че изобщо не му трябваше бинокъл и видя прекалено много.
— Ще си мълчи, ако иска да си плува.
Успя с усилие да извърне глава и да срещне погледа на Дел.
— Сега сме голи и мокри.
— Но щастливи.
Лоръл се усмихна.
— Не мога да го оспоря. Но как ще влезем в къщата?
— Аз съм Браун. Имам план.
Накрая тя облече ризата му, той обу панталоните, а останалото събраха на топка. Все още мокри и полагащи огромни усилия да не се разсмеят, се промъкнаха през страничната врата и хукнаха нагоре към стаята й.
— Мисля, че успяхме — каза тя и пусна товара си в мига, в който вратата се затвори зад гърба й. — Сега замръзвам. Трябва ми горещ душ.
— Май да. Изглеждаш като жена, която току-що е правила секс в езерото.
Прегърна я, за да я топли, докато отиваха към банята.
— Дел? Напомни ми да потренирам допълнително следващия път, когато ти приготвям вечеря.
Лоръл спа непробудно. Изплува замаяна от съня, когато чу алармата на будилника.
— Не, грешка е. Не може да е сутрин.
Отвори очи, погледна циферблата и с примирение изключи алармата. Дел измърмори нещо до нея и се опита да я дръпне обратно в леглото.
— Трябва да ставам. Ти заспивай.
— Отлична идея. — Той се претърколи на другата страна.
Тя му се намръщи, после се надигна и се облече в тъмното.
Слезе в кухнята, където си направи кафе и изпи първата чаша, докато преглеждаше задачите си за деня. Все едно бяха написани с йероглифи.
За да избистри съзнанието си, тя си сипа второ кафе, добави щедро захар, после си взе кифличка от кутията. Грабна кафето и кифличката и излезе навън, на въздух, за да се наслади на безспорно най-любимото й време от деня.
Точно преди изгрев, преди светлината да победи мрака. Когато още никой и нищо не помръдваше и светът беше само за нея.
Може и да беше изморена, може би още няколко часа сън щяха да са блаженство, но трудно можеше нещо да се мери с гледката и усещането за смълчаното ранно утро.
Хапна от кифличката, пийна кафе и усети как умът й започна да се пробужда, докато небето на изток порозовяваше и избледняваше.
Очите й обходиха хоризонта, после се спряха върху зеленината на градините, на терасираната морава и перголата, която Ема и екипът й скоро щяха да украсяват.
И забеляза как светлината проблясва върху водите на езерото, видя неясната сянка на върбата да плува в него.
Замисли се за нощта, за Дел, който спеше в леглото й. И се усмихна.
Денят щеше да бъде хубав.