Нора Робъртс
Наслади се на мига (15)

Четиринадесета глава

Движейки се възможно най-тихо в тъмното, Лоръл се промъкна в банята, за да се преоблече в спортен екип.

Трябваше да запомни и да си приготвя дрехите за тренировка още от вечерта, когато Дел оставаше да преспи.

Така би постъпила Паркър, каза си тя, докато се намъкваше в клина.

Хвана косата си с шнола, обу си чорапите и реши да вземе в ръка маратонките. Отвори лекичко вратата и извика удивено. Дел седеше на леглото, осветен от нощната лампа.

— Какво, да не би да чуваш и насън? Бях тиха.

— Относително. Ще тренираш ли? Добра идея. Ще изнамеря нещо за обличане и ще дойда и аз.

Тъй като и бездруго бе буден, тя седна, за да си обуе маратонките.

— Следващия път можеш да си оставиш тук някои неща.

Той се усмихна леко.

— Някои хора в племето ни са доста чувствителни на тази тема.

— Не и аз.

— Добре. Нито пък аз. Така е по-лесно за всички. — Погледна часовника и се намръщи. — Почти всички.

— Можеш пак да се върнеш в леглото. Няма да ти се сърдя, нито да те мисля за ленивец.

Той я изгледа с присвити очи.

— Ще се видим във фитнеса.

— Добре.

Лоръл излезе от стаята, като си мислеше, че това е добро начало на деня. Малко закачки с Дел, един час във фитнеса, последван от горещ душ, силно кафе и после усилен труд през целия ден.

Всъщност бе направо прекрасно.

В салона завари Паркър, която вече бе започнала тренировката си на пътечката и слушаше новините по Си Ен Ен.

— Добро утро — поздрави я тя с влизането.

— Добро утро. Изглеждаш много свежа.

— Чувствам се бодра. — Лоръл взе постелка от рафта и я разгъна на пода, за да започне с разтягания за загряване. — Дел ще дойде да потренира.

— Което обяснява свежия ти вид. Как мина вечерята?

— Добре. Наистина добре. Освен дето…

— Какво?

Лоръл погледна към вратата.

— Не знам колко ще се забави… — Докато се разтягаше, тя се загледа в спортния екип на приятелката си. Шоколадовокафявите шорти и флоралният десен на потника бяха едновременно удобни и женствени. — Май трябва да си купя малко спортни дрехи. Мисля, че повечето ми екипи са доста износени. — Отиде и зае втората бягаща пътечка. — От колко време си тук?

— Тъкмо прехвърлих трийсет минути.

— По-добре да побързам, за да те настигна.

— Няма начин, вече привършвам и минавам на пилатес.

— И аз мога да пробягам пет километра, а после вместо пилатес ще поиграя малко йога. Може да пробягам и повече. Снощи хапнах суфле.

— Струваше ли си допълнителното натоварване?

— И още как. Имат отличен майстор сладкар в „Уилоус“.

— Чарлс Бейкър.

— Всичко ли знаеш, за бога?

— Да — доволно потвърди Паркър. — И свърших с петте километра.

Тя избърса машината, изключи новините и пусна музика.

— Добро утро, дами. — В избелели спортни гащета и тениска, Дел грабна бутилка вода от витрината, взе и една за Лоръл и се запъти към освободената от сестра му пътечка.

— Благодаря — обади се Лоръл, когато той сложи бутилката в стойката на нейната машина.

— Трябва да се пие вода. Тя колко направи?

— Паркър ли? Пет. Аз ще направя шест.

Той се качи, нагласи програмата.

— Мисля да пробягам осем, но няма да ти се присмивам за твоите шест. Нито пък ще те помисля за слабачка.

— Осем? — Тя кимна. — Дадено.

Амбициозна цел, помисли си Паркър, докато се протягаше на постелката, за да започне с упражненията за коремни мускули. Е, не би могла да ги вини за това. Тя самата бе амбициозна и вече й се искаше да бе пробягана допълнителните три километра само защото и те го правеха.

Двамата изглеждаха толкова добре заедно. И нещо повече, тя толкова силно искаше да бъдат щастливи, че изпитваше почти физическа болка.

Бе искала същото и за Мак, и за Ема, но тук имаше и нещо повече. Ставаше дума за брат й и жената, която й бе сестра във всяко друго отношение, освен по кръв. Това бяха двама от най-важните хора в живота й и тя отчаяно искаше те да намерят щастието си. Да бъдат щастливи заедно би било за нея като божи дар, почти колкото и за тях двамата.

Тя вярваше, категорично, че всеки човек, всяко сърце, си имаше половинка — сродна душа. Подходящият за него човек. Винаги го бе вярвала и знаеше, че тази непоклатима увереност е причината да е толкова добра в работата си.

— Километър и половина! — обяви Лоръл.

— Започна преди мен.

— Проблемът не е мой.

— Добре. — Паркър видя как Дел ускорява темпото. — Край с кавалерското отношение.

Тя само поклати глава и продължи с коремните преси.

Бяха подминали петия километър, като Дел водеше с малко, когато в салона се домъкна и Мак.

— Ето го. — Тя се озъби на комбинирания уред за тренировка. — Моят враг. — Намръщено изгледа Паркър, която приключваше тренировката си с основни пози от йога, за да отпусне мускулите си. — Вече си свършила, нали? Личи по самодоволното изражение на лицето ти.

Паркър допря длани като за молитва.

— Лицето ми отразява съвършения баланс на ума и тялото ми.

— Върви по дяволите, Паркс. Хей, не гледай нататък сега, там има мъж.

— Състезават се на осем километра.

— Господи, защо някой би искал да се бъхти върху онова чудовище цели осем километра? Е, какво ще кажеш? — Тя се завъртя, за да покаже новия си спортен потник и клин за йога. — Предадох се и си купих няколко екипа за тренировка. За да се вдъхновя.

— Красиви и функционални. Браво на теб.

Паркър завърши със стойка на глава, която накара Мак да я погледне изумено.

— Сега, като имам вече нужния екип, мислиш ли, че мога да направя това?

— Ще те задържа, ако искаш да опиташ.

— Не, по-добре не. Ще се контузя, а обещах на Картър да го викна да плуваме заедно, след като приключа с мъченията тук. Виждала ли си го как плува?

Паркър направи шпагат във въздуха, после се изправи на крака.

— Може и да съм го зърнала откъм терасата. Не че съм го зяпала, естествено.

— Струва си да го позяпа човек. Много е готин по бански. Но работата е там, че щом влезе във водата, и внезапно се превръща от господин Непохватност в господин Грация. — Нагласи машината и се зае да тренира за раменете. — Защо става така?

— Може би защото във водата няма нищо, в което да се блъсне или спъне.

— Хм, може и да си права. Както и да е, като свърша с тормоза си тук, двамата с Картър ще поплуваме. Плуването е цивилизовано физическо натоварване. Вероятно единственото такова. И като стана дума за готини хора — добави тя и снижи глас, преди да кимне към пътечките за бягане, — те двамата са много готини.

Паркър кимна, докато намяташе кърпа около врата си, после отпи глътка вода.

— И аз си мислех същото преди малко. — Провери часовника си. — Знаеш ли, имам достатъчно време да поплувам, преди да започна работния ден. В десет часа имаме консултация, присъствието е за всички.

— Дадено.

— Ще се видим тогава. О, Мак? Раменете ти изглеждат страхотно.

— Сериозно? — Лицето й грейна от удоволствие и надежда. — Нали не го казваш само защото ме обичаш, а аз страдам?

— Страхотни са — повтори Паркър и излезе, за да си сложи банския.

— Страхотни — измърмори Мак и премина към упражнения за трицепси.

— Шест километра. — Дел грабна бутилката си и отпи голяма глътка. — О, виж ти, изостанала си.

— Пазя се за финала. — Лоръл избърса потта от лицето си. Нямаше начин да го настигне, каза си тя, но поне можеше да го поизмъчи.

Погледна към него. Тениската му бе потъмняла от потта по гърдите и това предизвика сладостни тръпки в тялото й. Използва това, за да се напъне още малко. Косата му бе по-тъмна на слепоочията и от влагата се бяха образували секси къдрици. Ръцете му блестяха; мускулите бяха изпъкнали.

На вкус щеше да е солен, помисли си тя. Щеше да е хлъзгав под дланите й. Тази енергия, тази сила и издръжливост щяха да са навсякъде около нея, над нея и под нея. Вътре в нея.

Дишането й се ускори не само заради физическото усилие и в този миг премина шестия километър.

Той я погледна и тя забеляза в очите му онова, което тръпнеше в нея. Онази пулсираща, първична нужда. Пулсът й сякаш следваше ритъма на музиката, кожата й тръпнеше заедно с машините.

Устните й се разтегнаха бавно в усмивка и тя изрече задъхано:

— Ще те настигна.

— Нямаш достатъчно сили, за да стигнеш до мен.

— Имам…

— Останала си без дъх.

— Мога да свърша бързо. А ти?

— Само гледай.

В другия край на салона Мак вдигна очи към тавана и след като реши, че има неща, на които и най-добрите приятели не трябва да стават свидетели, се изниза навън.

Нито Дел, нито Лоръл я забелязаха, дори и не се сетиха за нея.

Той забави темпо, съвсем леко, и тя разбра, че състезанието е свършило и е започнал сексуалният ритуал — горещ и примитивен.

Щяха да свършат заедно.

— Хайде да видим какво можеш — настоя той.

— Искаш ли го?

— Да, искам го.

— Тогава ще си го получиш.

Хукна по-бързо, напъна се толкова силно, че с удивление и почуда усети как вътре в нея се разлива някакво дълбоко удоволствие. Когато той отново нагласи крачките си в същото темпо като нейните, тя се чу да простенва.

Затвори очи и се остави на тази невероятна сила да я понесе на вълните си — цялата тази страстна и изгаряща нужда, цялата неистова жажда.

Двамата стигнаха до финала заедно.

Дишаща накъсано и забързано, тя отвори очи и го погледна. Гърлото й пареше от жажда, която водата не можеше да утоли. Слезе от машината със залитане.

— Ще пропусна йогата — каза тя.

— И още как. — Той пъхна пръсти под стегнатото й трико и я дръпна рязко до себе си.

Устата му трескаво потърси нейната, отричаше разума, водеше до лудост. Нужда и глад — неговите бяха толкова силни и отчаяни, колкото и нейните, а дори и само това бе вълнуващо. Огън, като див пламък, опари всичките й сетива и тя се зачуди как някой от двамата може да му устои.

— Трябва да побързаме. — Откъсна се от него, помъчи се да си поеме дъх. Само за един задъхан миг двамата се гледаха един друг. — Хвани ме!

Тя хукна към вратата и в следващия миг лудешки се засмя, останала без дъх, тичайки към стаята си.

Той я настигна и завъртя, докато влизаха през вратата.

Все така през смях, тя се извърна, притисна вратата, после се нахвърли жадно върху устата му.

— Господи. О, господи! — успя да прошепне Лоръл, дръпна рязко тениската му над главата и я метна настрани. После прокара длани по гърдите му. — Целият си потен и хлъзгав и… — Опита го с език. — Солен. Подлудяваш ме. Бързо — настоя тя и задърпа шортите му надолу.

— Не чак толкова бързо. — Но въпреки настояването си той трескаво свали трикото й, метна го назад и изпълни дланите си с гърдите й.

Тя отметна глава, когато палците му погалиха зърната й.

— Не мога…

— Можеш. Състезанието не е свършило. Не знаеш какво ми причиняваш. И аз не знам какво правиш с мен. Но искам още. Искам теб. Искам още от теб.

Тя обхвана лицето му с ръце, за да върне устните му върху своите.

— Можеш да имаш всичко, което поискаш. Всичко. Само не спирай да ме докосваш. Не спирай…

Не би могъл. Как да задържи ръцете си, устните си далеч от това стегнато и силно тяло, от меката й, гореща кожа? Тя се притискаше към него, шепнеше му и го подтикваше да прави каквото поиска, да вземе каквото му е нужно.

Никога не бе имал друга жена, която да го възбужда толкова силно, че усещаше как кръвта пулсира и бие във вените му. Желанието бе прекалено просто, прекалено кротко описание на онова, което тя предизвикваше в него. Страстта бе прекалено лесна дума.

Издърпа ръцете й над главата, притисна ги към вратата, докато поглъщаше жадно устните й, шията. После се премести надолу по тялото, но гладът само нарасна.

Еластичният клин я обгръщаше като втора кожа, обхващаше плътно талията й, бедрата й. Той го свали, дланите му усетиха парещата й голота. Не остана никаква преграда между влажната топлина и устните му, езика му.

Оргазмът я разтърси, взриви сетивата й, замъгли зрението й. Краката й се подкосиха, но той само стегна хватката си.

Правеше каквото искаше. Вземаше това, от което се нуждаеше.

Тя се бореше да си поеме дъх през бурята от удоволствие, но не можеше да намери опора в гъстата и знойна тъмнина. Усещаше единствено лудешката канонада на сетивата, които караха тялото й да тръпне за следващата атака.

Той отново вдигна ръцете й над главата, прикова ги там. И вперил поглед в очите й, проникна в нея.

Лоръл отново стигна до върха, мигновено и напълно изгубила контрол. Когато тя потрепери, той тласна силно. Пак потъна в нея, докато желанието отново започна да расте вътре в нея, колкото и да бе невероятно.

Китките й се изплъзнаха от ръцете му и тя го сграбчи за раменете. Стискаше го здраво, усетила как самоконтролът му почва да отслабва. Гледаше как той се взира в очите й, когато започнаха спринта…

И стигнаха до финала заедно.

Проснаха се на пода, прекалено изтощени, за да помръднат. Когато си върна дар слово, Лоръл въздъхна:

— Ще забогатеем.

— Какво?

— Забравих. Ти вече си богат. Аз ще забогатея, а ти ще станеш още по-богат.

— Добре.

— Сериозно говоря. Току-що открихме безотказна мотивация за физически тренировки. Дивашки секс. Ще бъдем богати като Бил Гейтс. Ще напишем книга. Ще има дискове и рекламни клипове. Хората в Америка, а после и в целия свят ще станат мускулести и сексуално задоволени. И то благодарение на нас.

— В тези дискове и рекламни клипове ще има ли демонстрация на дивашкия секс?

— Само във филмите за възрастни. И можем да използваме замъгляване и трикове с осветлението, както и различни ъгли на камерата, за да станат стилни кадри.

— Скъпа, едно от предимствата на дивашкия секс е, че в него няма нищо стилно.

— За целите на продукцията ще бъде такъв. Няма да снимаме порно. Помисли си за милионите, Дилейни. — Тя се претърколи по корем, за да може той да вижда лицето й. — За милионите отпуснати тела, които ще прочетат книгата ни, ще видят диска или рекламния клип и ще си кажат: „По дяволите, мога да имам това, ако тренирам?“. Ще трябва да създадем „Мотивационен спортен клуб Макбейн-Браун“, за да предложим едно спокойно и сигурно място за членуващите в него. Ще продадем запазената марка на клуба. Ще ни платят много пари, Дел. О, да, ще платят милиони.

— Ала защо твоята фамилия стои на първо място в името на мотивационния клуб?

— Идеята е моя.

— Вярно, но нямаше да ти хрумне, ако не бях те разтърсил здравата преди малко.

— И аз те разтърсих…

— Вярно е, така беше. Ела тук. — Придърпа я върху себе си и тя се озова върху гърдите му. — Името ти може да стои на първо място.

— Добре. Значи се разбрахме. Естествено, ще трябва да запишем различни дискове за отделните нива. Като йога за начинаещи и така нататък. Начинаещи, второ ниво, напреднали. Не искаме никой да пострада.

— Аз ще подготвя документацията.

— Направи го. Господи, осем километра и страхотен дивашки секс. Би трябвало да съм изтощена, а се чувствам така, сякаш мога да го направя отново и после… О, по дяволите!

— Какво?

— Времето! Осем километра и страхотен дивашки секс отнемат повече време, отколкото пет километра и йога. Трябва да си взема душ.

— И аз.

Тя го ощипа закачливо по рамото.

— Ще трябва да е само душ. Закъснявам с графика.

— Лоръл, всеки мъж си има граници. Мисля, че стигнах своите за тази сутрин.

Тя стана и отметна коса.

— Слабак — подхвърли и хукна към душа.

 

 

Докато приключи с печенето на блатове сутринта, Лоръл отново бе влязла в графика. Беше си пуснала на диск „Кльощавият“ и подреждаше сладкиши върху красив поднос за консултацията в десет часа, докато от телевизора звучеше закачливият диалог на Ник и Нора.

Ухаеше вкусно на сладко и прясно кафе и веселия аромат на едрите маргарити, които Ема бе донесла.

— О, ти си готова. Тъкмо идвах да ти помогна.

— Само пет минути преди събитието? Това не е по разписанието на Паркър.

— Клиентите се обадиха и преместиха срещата за десет и половина.

Лоръл я изгледа ядосано.

— Претрепах се от бързане, за да спазя графика. Можеше да ми кажеш.

— Току-що се обадиха… Добре де, преди двайсет минути. Но така никой няма да закъснее.

— Не си казала на никого.

— Много харесвам тази твоя блуза — ведро продължи Паркър. — Направо е срамота, че почти се скрива от сакото на костюма.

— Това действа само на разконцентрирани клиенти. — Но Лоръл въздъхна и се пресегна за сакото, което бе оставила на закачалка, преди да се заеме с печене. — Но блузата наистина е хубава.

— Не сме закъснели! — Мак и Ема нахълтаха заедно.

— Не, но клиентите ще закъснеят — осведоми ги Лоръл. — Потайната Браун не е казала на никого.

— Само двайсет минути.

— Господи. Не знам дали да се ядосам, или да си отдъхна. Трябва ми нещо за пиене. — Мак надзърна в хладилника за диетична кола. Отвори кутията, отпи дълга глътка и се загледа в Лоръл. — Обзалагам се, че се чувстваш много отпусната и разтоварена.

— Добре съм. Защо?

— О, мисля, че се чувстваш много по-добре от обичайното. Сигурно ти идва да затанцуваш под дъжда и да запееш след такава тренировка. Чакай, нека да сложа кавички на „тренировка“. — Тя остави колата си и показа с ръце кавичките.

— Ти какво, да не си поставила скрита камера в стаята ми?

— Никога не бих паднала толкова ниско, освен ако първа не се бях сетила. А и за какво ми е скрита камера? Двамата излъчвахте толкова силни сексуални вибрации, че се наложи да изляза, преди да ме е прихванало и мен и да ви се нахвърля, за да си направим тройка.

— Сериозно? — проточи Паркър.

— Е, вероятно не и за тройката. Лоръл не е мой тип. Бих се изкушила от теб, красавице. — Тя намигна похотливо на Паркър.

— Мислех, че аз съм твой тип — обади се Ема.

— Аз съм си развратница. Както и да е, двамата си бягаха на онези проклети пътечки и от тях направо се вдигаше пара. После почнаха да си говорят кодирано уж за тренировката, а имаха предвид секс.

— Не е вярно.

— О, съвсем лесно разгадах кода ви. — Мак вдигна показалец. — „Ще те настигна. Мога да свърша бързо.“ Разгорещявам се само като се сетя.

— Развратница — отсече Лоръл.

— Но съм сгодена и не го забравяйте. Ала пък трябва да ви благодаря, тъй като след цялото това сексуално напрежение се нахвърлих върху Картър след плуването. И той също ви е благодарен.

— Пак заповядайте.

— Всичко това е много интересно и го казвам напълно искрено. Но… — Паркър потупа часовника си. — Трябва да се приготвим в салона.

— Чакайте. — Ема вдигна ръка да спре всички. — Само един въпрос, понеже трябва да ида да взема цветята от микробуса. Наистина ли имате сили за секс след тренировка?

— Прочети книгата. Гледай рекламите.

— Каква книга? — възкликна Ема, докато Паркър носеше сладкишите към вратата.

— Цветята — напомни й Паркър и излезе с подноса с кафето.

— По дяволите. Не си приказвайте нищо важно, докато не се върна. Всъщност ти трябва да ми помогнеш да пренеса цветята.

— Но аз искам да…

Ема само изръмжа и размаха пръст под носа й.

— Добре…

В салона Лоръл и Паркър подреждаха сладкишите и напитките.

— Е, стана ли по-късно?

— По-късно от кое? — не разбра Лоръл.

— По-късно, както ми каза по-рано.

— Да, стана. — Лоръл се зае със салфетките. — Колко клиенти?

— Булката, МНБ, БНБ, младоженецът, доведената МНМ. Петима.

— Вярно. БНМ беше вдовец. Той няма ли да дойде?

— Извън града е. Не е нужно да ми казваш. Всичко е наред. О, разбира се, че не е. Казвам го само защото си ми приятелка и не искам да се чувстваш зле.

— Много си проклета — разсмя се Лоръл. — Не че не искам да ти кажа. Просто се чувствам глупаво. Особено сега, след като правихме страхотен дивашки секс.

— Имало е дивашки секс? — попита настоятелно Ема, която тъкмо влизаше с кашон, препълнен с огромни лилиуми. — Каква точно беше тренировката? Колко дълга? Опиши я подробно. Паркър, води записки.

— Осем километра на бягащата пътечка.

— Мили боже… — Ема въздъхна дълбоко и се зае да изважда вазите и да ги разполага в салона. — Забрави. Аз ще съм мъртва много преди края на осемте километра и Джак ще трябва да прави страхотен дивашки секс с друга. Само ще се ядосам. Има и по-лесни начини да се стигне до това.

— Чудя се — започна Паркър — възможно ли е, има ли изобщо някаква вероятност всички да сме малко вманиачени на тема секс в момента?

— Тя е виновна. — Мак помогна на Ема с цветята. — Щеше да го разбереш, ако беше видяла онези искри, които прехвърчаха сутринта във фитнеса.

— Не говорехме за секс — каза Лоръл.

— И кога спряхме? — учуди се Ема.

— Преди да влезеш. Приказвахме за нещо друго.

— Толкова по-добре, защото няма да бягам осем километра върху някаква си машина. Какво друго?

— За вечерята снощи. Или по-точно преди вечерята. Закъснях. За което си виновна ти. — Тя посочи към Мак.

— Какво? Не беше нарочно. Фотосесията се проточи и не можах да си намеря обувките. Онези, които ми трябваха. Освен това едва ли си закъсняла много. Може би само десет или петнайсет минути.

— Достатъчно за Дебора Манинг да се настани при Дел на масата и да пие от нашето вино.

— Мислех, че Дебора е в Испания.

— Значи не знаеш всичко. — Лоръл се усмихна многозначително на Паркър. — Очевидно не е там, след като пиеше вино с Дел.

— Той не се интересува от нея.

— Някога се интересуваше.

— Това беше преди години и двамата излязоха само няколко пъти.

— Знам. — Лоръл вдигна ръце, преди Паркър да продължи. — Знам и това е една от причините да се чувствам глупаво. Не ревнувам от Дебора в това отношение. Ако беше така, щях да се чувствам още по-глупаво, защото беше съвсем очевидно, че той не се интересува от нея. Не мисля, че и тя проявява интерес. Към него.

— Тогава какъв е проблемът? — попита я Ема.

— Беше заради… Щом влязох и ги видях седнали заедно, пиеха вино, смееха се… Изглеждаха така, сякаш си подхождат напълно.

— Не, не си подхождат. — Паркър поклати глава.

— Ти не си ги видяла. Бяха красиви, стилни и идеални като двойка.

— Красиви и стилни, да. Идеални като двойка, не. Изглеждат добре заедно, защото и двамата са привлекателни. Но това не е същото като да си подхождат.

— Това е много мъдро. Изключително мъдра мисъл — отсече Мак. — И разбирам точно какво имаш предвид. Понякога, когато снимам някоя двойка, си мисля, че снимката е страхотна, че изглеждат добре заедно. Но знам, че не си подхождат. Не мога да променя това, да го поправя, туширам. Защото просто не са един за друг и това е.

— Точно така.

— Добре, изглеждаха красиви. Ще се придържаме към това. И само за миг аз се почувствах встрани, изолирана. Глупаво е. — Лоръл отметна коса. — Все едно ги гледах през стъклена стена и аз бях отвън, а те бяха вътре.

— Това е обидно и за трима ви. — Ема спря с подреждането на цветята и побутна Лоръл по рамото. — И никой не го заслужава. Дебора е добра жена.

— Коя е Дебора? — попита Мак.

— Ти не я познаваш — обясни й Ема. — Но е много приятна млада жена.

— Не съм казала, че не е такава. И аз не я познавам много. Казвам само, че никога не е сервирала по масите и не се е потила в кухнята на някой ресторант.

— Това е снобизъм с обратен знак.

Лоръл сви рамене при забележката на Паркър.

— Разбира се, че е така. Споменах ти, че се почувствах глупаво заради това. И го преодолях. Наистина. Знам, че това е мой проблем, и не ми харесва. Но именно така се почувствах в онзи момент. И го усетих в мига, в който тя осъзна, че той ще вечеря с мен, че двамата сме заедно… Тогава видях за миг в очите й недоумението, преди тя да го прикрие. Беше много мила — каза тя на Ема. — Не беше нейна вината, задето се почувствах така, което прави нещата още по-лоши. Просто ме изненада. Понякога ми се случва. После вечерята мина перфектно. Наистина. И затова през цялото време, докато се забавлявах на вечерята, дълбоко в себе си се чувствах глупаво, задето реагирах така. Мразя да се чувствам глупаво.

— Хубаво. — Паркър кимна. — Защото когато мразиш нещо, спираш да го правиш.

— Работя по въпроса.

— Тогава… Това сигурно са клиентите — каза Паркър, когато чуха звънеца на входната врата. — По дяволите, изгубих представа за времето. Ема, махни тези кутии. Лоръл, ти си с работните си обувки от кухнята.

— По дяволите, веднага се връщам. — Тя изтича бързо от салона, а по петите й бързаше Ема, понесла празните кутии.

Паркър приглади сакото на костюма си.

— Ти не каза нищо.

— Защото съм била отвъд тази стъклена стена — отвърна й Мак. — Знам как се е почувствала. Нужно е малко време и доста усилия да я разбие, но тя ще се справи.

— Не искам между нас да има никакви стени.

— Никога помежду ни, Паркс. Не и между нас четирите. Различно е между нея и Дел, но тя ще я разбие.

— Добре. Ти ще ми кажеш, ако забележиш, че се чувства по този начин.

— Обещавам.

— Добре — повтори тя. — Време е за шоу.

И забърза към вратата.