Нора Робъртс
Наслади се на мига (13)

Дванадесета глава

Паркър надникна в кухнята на Лоръл.

— Имаш ли минутка?

— Да. Мислех, че ти имаш консултация с клиент и обиколка на имението.

— Имах, приключих и с двете.

Лоръл настърга зрънца от ванилия в сместа от мляко и захар в тенджерата, добави и шушулките.

— Как минаха?

— По време на консултацията уточнихме няколко детайла, добавихме и нови. Обиколката доведе до резервиране на последната ни свободна неделя от май догодина. — Погледна към съседното складово помещение и шперплатовата преграда, която го разделяше от кухнята и спираше до голяма степен шума от преустройството. — Не е толкова зле, колкото очаквах.

— Не и ако си пусна радиото или телевизора или пък си представя, че това е просто фонов шум, като по време на тържество. Можеше и да е по-лошо. Е, определено беше по-страшно по време на демонстрацията, така че сега е почти спокойно.

— И резултатът ще си струва, нали? Толкова много допълнително пространство.

— Все това си повтарям.

— Какво правиш?

— Крем за торта.

— Искаш ли нещо студено за пиене?

— Нямам нищо против. — Лоръл приготви в една купа ледена баня, която щеше да й потрябва на финала, докато Паркър направи две чаши лимонада.

— Нямаш среща довечера, нали?

— Нямам. Мъжете ще ходят в Ню Йорк на мач на „Янките“ и ще ядат хотдог. — Лоръл извърна очи и повдигна вежди. — Женско парти?

— Обмислям го. Особено след като смятам, че намерих роклята на Ема.

Лоръл спря за миг.

— Сериозно?

— Ами знам какво търси и, изглежда, сложих началото на традиция с тази на Мак. Бих искала да я изненадаме тази вечер, така че да я пробва и да види дали става.

— Съгласна съм.

— Има и нещо друго, за което исках да поговорим.

— Слушам. — Лоръл разбърка сместа на котлона, след като кипна.

— Разбрах, че Джак е поканил Малкълм Кавана да се присъедини към нас в къщата на плажа през август.

— О, така ли… — Докато осмисляше чутото, Лоръл махна тенджерата от огъня и я покри с капак. В една от купите на плота счупи четири яйца, после счупи и още четири, които раздели на белтъци и жълтъци, и ги прибави към онези в купата. — Мисля, че вече са станали добри приятели. Освен това има достатъчно място, нали? Аз самата нямам търпение да видя къщата. Да се насладя на всичко — продължи тя и се зае да разбива яйцата. — Да се потопя в блаженството на ваканцията, докато… Извинявай — каза тя, когато Паркър вдигна ръка. — Все се увличам при мисълта да правя каквото си поискам по цял ден и цяла нощ.

— Да продължа. Преди малко ми се обади Дел, за да ми се закълне във всичко свято, че той няма нищо общо с поканата.

— Е, ти все пак го наказа за постъпката му по повод на Четвърти юли.

— Така е. Може би ще трябва да накажа и Джак.

— О, стига… — Развеселена от тази мисъл, Лоръл прибави захарта и нишестето, които вече бе смесила, към яйцата и продължи да бърка.

— Ръката ти не се ли уморява? — попита Паркър. Сетне се замисли за нещо. — Съдбата на Джак виси на… По дяволите. — Прекъсна изречението, си, щом телефонът звънна. — Дай ми минутка.

Лоръл, която бе свикнала с прекъсванията в разговорите им, прецени, че яйцата и захарта вече са разбити, затова извади ваниловата шушулка от млякото и го върна на котлона. Докато чакаше отново да кипне, пийна от лимонадата и се заслуша как приятелката й разрешава някакъв проблем на бъдеща булка.

Няколко проблема, реши тя, след като млякото й имаше време да кипне. С черпак прехвърли половината от него при яйчената смес и отново се зае да бърка енергично.

— Остави това на мен — каза Паркър. — Абсолютно. Считай го за свършено. Ще се видим с теб и майка ти на двадесет и първи. В два часа. Няма проблем. Довиждане. — Приключи разговора. — Не ме питай — каза тя на Лоръл.

— Нямах такова намерение. — Лоръл изсипа сместа от купата в тенджерата. Бъркане, бъркане, бъркане. — Не мога да спра сега. Критичен момент, но те слушам.

— Докъде бях стигнала?

— Съдбата на Джак.

— Точно така. Дали да накарам нашия любим Джак да страда, зависи от това дали цялата история е нагласена нарочно или не.

— Вярваш ли, че нашият любим Джак дори и за миг би си помислил да ти урежда срещи с Малкълм?

— Не, но Ема би могла.

— Ако беше така, щеше да ми каже. — Лоръл обмисли за миг ситуацията. — Да, щеше да ми каже. Нямаше да може да се сдържи. Вероятно щеше да поиска да й се закълна, че няма да издавам на никого, което аз щях да спазя. Но пък има и клауза за избягване на лъжата. Ако ме попиташ, ще трябва да ти призная.

— Питам те.

— И аз ти отговарям, че Ема не ми е споделяла нищо. Затова мога да обявя и нея, и Джак за невинни по всички обвинения. Нямаш някакъв особен проблем с Малкълм, нали?

— Не, нямам. Просто не обичам нагласени срещи.

— Никоя от нас не ги обича и затова никога не сме се опитвали да уреждаме такава за някоя от останалите. Знаеш това, Паркър.

Приятелката й стана, отиде до прозореца, потропа с пръсти по стъклото и отново се върна на мястото си.

— Винаги има и изключения, особено когато някои от нас са заслепени от любов и сватбени планове.

Неспокойна е, отбеляза Лоръл. Паркър много рядко бе неспокойна.

— Случаят не е такъв, доколкото мога да преценя. Ще трябва да си представиш как се заклевам с ръка на сърцето, защото сега не мога да спра да бъркам.

— Добре. Джак е пощаден. А и явно ще има още повече място, след като ти и Дел ще делите една спалня.

Загледа се намръщено в лимонадата си, докато Лоръл най-сетне престана с бъркането и дръпна крема от огъня.

— Друг проблем? — попита тя.

— Трябва да се уверя, че Малкълм не е останал с погрешно впечатление за всичко това… И ако е така, да изясня ситуацията.

Лоръл прецеди крема през сито в купата, която вече бе сложила в ледената вода.

— Искаш ли моя съвет?

— Да.

— Струва ми се, че ако споменеш нещо за погрешно впечатление предварително, само ще го подканиш да си състави такова. Или ще го ядосаш и предизвикаш да направи първата крачка. Прилича ми на мъж, който приема предизвикателства. Аз бих оставила всичко да се развие естествено.

— Разумно е.

— Понякога съм такава. — Лоръл взе малките кубчета масло, които вече бе приготвила, и като бъркаше непрекъснато, ги добави едно по едно към крема.

— Добре. Ще приема Малкълм като приятел на останалите момчета и ще оставя всичко така.

— Мъдро. — Най-накрая Лоръл пусна телта за бъркане и разтри ръката си. — Аз го харесвам. Вярно е, че не го познавам чак толкова добре, но го харесвам.

— Изглежда свестен тип.

— Освен това е секси.

— Извинявай, ти не спиш ли с брат ми в момента?

— Така е и много се надявам да продължа. Но една жена винаги трябва да забелязва мъжете, които излъчват секс. И ако сега ми кажеш, че не си го видяла, ще се наложи да използвам тази ледена вода, за да угася пожара в панталона ти.

— Не е мой тип. И какво толкова се усмихваш?

— Дел каза същото.

Предизвикателство и раздразнение се изписаха по лицето на Паркър.

— О, така ли?

— Знаеш какъв е — защото наистина никой не е достоен за сестра му, според неговите свръхголеми изисквания. Но когато го каза, си помислих „о, да, точно така“. Именно затова го харесвам.

Паркър отпи внимателно от лимонадата си.

— Не харесваш моя тип?

— Не ставай глупава, Паркър. Той е секси, интересен и различен от мъжете, с които обикновено излизаш — а това може да е забавно. Може би няма да е зле да го оставиш да си състави погрешно впечатление.

— Заслепена си от любов.

— Вероятно е така.

— И защо това те тревожи?

Лоръл спря за миг масажирането на китката си и ядосано насочи пръст към приятелката си.

— Сменяш темата.

— Вярно, но все пак въпросът е резонен.

— Предполагам — призна Лоръл. — Никога не съм обичала друг освен него. Знам, че изпитвам толкова силни чувства към Дел, а мога да съм сигурна само, че много държи на мен. Ужасно много, но има огромна разлика между това да държи на теб и да те обича. Страшно е, а това било напълно в реда на нещата, както ме уверяват, но това не го прави по-малко плашещо.

— Никога не би те наранил. А, това не прозвуча добре — мигновено осъзна Паркър. — Не искаш ли той да разбере колко много го обичаш?

— Не мога. Защото той никога не би ме наранил и ще положи всички усилия да не го направи.

— Което би те наранило още повече.

— О, да. Правя каквото мога, за да живея само за мига. Мисля, че се получава. През повечето време. И все пак не мога да не се озъртам за възможни капани. — „И някое пиано над главата ми“, помисли си тя.

— Връщам ти жеста с разумния съвет. Понякога, докато се оглеждаш за капани, се блъскаш в стена.

— Ще ми се да не вярвах, че си права. Добре. — Лоръл размаха ръце, сякаш да изтрие притесненията си. — Живея в настоящето. Постигнала съм пълна хармония.

— Остани си така. Ще се обадя на Мак и ще подготвя нещата за по-късно. В шест добре ли е?

— Идеално.

Паркър се изправи, после въздъхна примирено.

— Ще ми дадеш ли да опитам от този крем? Иначе би било просто жестоко.

Лоръл извади лъжица, топна я в топлия крем и й предложи да вкуси.

— О, господи. — Приятелката й затвори очи. — Струва си цялото бъркане. По дяволите! — измърмори тя, когато телефонът й звънна.

— Понякога не ти ли се иска просто да не вдигнеш?

— Да, но не съм страхливка. — Провери дисплея, докато излизаше от кухнята. — Говори Паркър от „Обети“. Как сте, госпожо Уинтроп?

Гласът й едва бе заглъхнал, когато откъм другата страна се появи Дел.

— Това място е доста оживено днес.

— Защо досега не съм забелязвал колко си секси в готварска престилка?

Наведе се да я целуне, но тя го мерна как се примъква към купата с крем и го плесна през ръката.

— Да не искаш да ми докараш неприятности със санитарните власти?

— Не виждам техни агенти наоколо.

Тя извади лъжица и му даде да опита, както бе направила и с Паркър.

— Чудесен е. Наистина. Ти си още по-вкусна.

— Много добре казано, но това е всичко, което ще получиш. — Тя дръпна купата извън обсега му. — Мислех, че ще ходите на мач с приятелчетата ти.

— Отиваме. Ще тръгнем оттук заедно с Джак и Картър, а после ще се отбием да вземем и Мал.

— Пак сте наели лимузина заради мача. — Беше толкова типично за Дел, помисли си тя.

— Какво лошо има в това да си вземем лимузина? Така можем да пием бира, да не се притесняваме къде ще паркираме, нито да се ядосваме на задръстванията. Идеалното решение.

— Трябваше да ти потърся сребърна лъжичка — отбеляза тя и му взе лъжицата, за да я сложи в мивката.

— Само заради тази забележка заслужаваш да не ти дам подаръка.

Лоръл се обърна към него, едновременно заинтригувана и подозрителна.

— Какъв подарък?

Отвори куфарчето си и извади оттам една кутия.

— Но май си прекалено голяма многознайка и не го заслужаваш.

— И многознайковците имат нужда от подаръци. Защо си ми купил подарък?

— Защото ти е нужен, многознайке. — Подаде й го. — Отвори го.

Възхити се на опаковъчната хартия с картинки на Супержената и на червената панделка, преди да ги разкъса безжалостно. После се намръщи на картинката на кутията. Приличаше на нещо като миникомпютър или по-голям диктофон.

— Какво е?

— Нещо, което пести време. Вече съм го настроил. — Отвори кутията и измъкна устройството с блясък в погледа, който й подсказваше, че подаръкът е нещо, което би искал да има и той. — Вместо да пишеш дълги списъци — обясни Дел, — правиш така. Натискаш „Запис“. — Направи го и после произнесе думата „яйца“. — Виждаш ли? — Обърна го и й показа изписаната дума на малкия дисплей. — После натискаш копчето „Избор“ и се появява в списъка.

Добре, каза си тя наум, вече бе привлякъл вниманието й.

— Какъв списък?

— Този, който ще имаш, след като приключиш и натиснеш това. — Показа й друго бутонче. — Разпечатва го, а още по-хубавото е, че подрежда нещата в категории. Като например, млечни продукти или подправки, каквото и да е.

Сериозно я заинтригува.

— Я стига. Как?

— Не знам как. Може вътре да има някой, който ги подрежда. И има специална архивираща функция, която ти позволява да добавяш специализирани продукти, които все още не са в паметта му. Ти използваш доста необичайни продукти.

— Дай да опитам. — Взе устройството, натисна „Запис“. — Ванилови зърна. — Сви устни и прочете изписаното на дисплея. — Пише ванилов пудинг.

— Вероятно няма ванилия на зърна в паметта му, защото повечето хора си я купуват на флакончета.

— Вярно е. Но мога ли да ги добавя?

— Да, така следващия път ще ги запише. Можеш да определиш и количествата. Например три дузини яйца или колкото там ванилови зрънца искаш да купиш. Наистина ли са зърна?

— Ами намират се в шушулка — измърмори тя, докато разглеждаше подаръка си. — Купил си ми нещо като диктофон за списък с продукти за кухнята.

— Точно така. Магнитно е, така че можеш да го залепиш на някой от хладилниците си или където поискаш.

— Повечето мъже купуват цветя.

Ясно забеляза как ентусиазмът му леко охладня.

— Цветя ли искаш?

— Не. Искам това. Много. Чудесен подарък. — Вдигна очи към него. — Наистина е страхотен подарък, Дел.

— Добре. Не искам да ревнуваш, но купих такъв и за госпожа Г.

— Онази развратница.

Той се усмихна и отново я целуна.

— Трябва да изтичам да й го дам, а после да бягам, иначе ще закъснея.

— Дел — повика го тя, преди да стигне до вратата. Беше й купил кухненски уред, едновременно практичен и забавен. Всичко вътре в нея сякаш я приканваше да му каже, да го изрече на глас. Обичам те. Само две думи, помисли си тя, две кратки думи. Но не можеше. — Приятно гледане на мача.

— Разчитай на нас. Ще се чуем по-късно.

Лоръл въздъхна лекичко, седна да изчака да се охлади кремът и да си поиграе с подаръка.

 

 

Женското парти бе любима традиция за всички. Често то включваше вечеря и филми, пуканки, клюки и винаги присъстваше онази лекота и отпуснатост в компанията на приятелки, които се познават от деца. Пробването на бъдещата сватбена рокля на Ема бе като глазурата на тортата. В очакване на приятната вечер, Лоръл приключваше работния си ден и подреждаше в кухнята си, когато се появи Ема.

— Надявах се да те заваря тук.

— Тъкмо приключвам — увери я Лоръл.

— Имам поръчка за малки кексчета, две дузини. След две седмици — побърза да добави Ема. — Така че поне не е нещо, което трябва да вмъкнеш в графика в последния момент. За братовчедка ми са. В офиса ще правят парти за бъдещото бебе на колежка. Единственото изискване е да са забавни.

— Момче или момиче?

— Изненада е, така че нека са неутрални. Каквото решиш.

— Добре. Запиши го на дъската.

— Благодаря ти много. — Ема добави поръчката и датата върху дъската със задачи на Лоръл. — Какво е това? — Тя леко тупна електронния уред за съставяне на списъци.

— Дел ми направи подарък.

— О, много хубаво. Какво ти подари?

— Това. Много е готино. Гледай сега. — Лоръл се приближи, натисна „Запис“. — Безсолно масло. Аз сама го програмирах. Виж, ето го на екрана. Сега натискам това и вече е в списъка.

Ема само зяпна.

— Това ли е подаръкът?

— Да. Знам, че според твоите представи един подарък от мъж изобщо не е такъв, освен ако не е лъскав. Но мога да му залепя няколко пайетки, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Няма нужда да е лъскав. Може и да мирише хубаво. Е, все пак е проявил внимание, а и ти го харесваш, значи е хубав подарък. Какъв е поводът?

— Няма такъв.

— О, без повод? Това определено го издига в очите ми.

— Ще се сринеш съвсем, когато ти кажа, че е купил такъв и на госпожа Г.

— О, господи! — Абсолютно категорична в позицията си, Ема сви юмруци и ги сложи на хълбоците си. — Съжалявам, но това го праща в категорията на символичните подаръци. Един истински подарък трябва да бъде специален. Много специален, но символичен. Ето това, приятелко моя, е подарък. — Вдигна ръка, за да й покаже гривната, която Джак й бе подарил. — Обеците, които Картър подари на Мак за Свети Валентин? Също са подарък. Опасявам се, че Дел има нужда от сериозни напътствия.

— Щеше да е вярно, ако беше твое гадже.

— Дел ти е гадже! — Ема се засмя и сграбчи Лоръл, за да я завърти в хлапашки танц.

— Така се приказва в гимназията. Трябва да има друга дума.

— Защо сте се разтанцували? — учуди се Паркър, щом влезе.

— Дел е гадже на Лоръл и й е дал символичен подарък. Съжалявам, но просто не заслужава да бъде наречен истински подарък. Виж.

Паркър се приближи.

— О! Виждала съм ги. Искам и аз такъв.

— Естествено — въздъхна Ема. — Ти си му сестра. Но би ли го нарекла подарък, особено като се има предвид, че е дал такъв и на госпожа Г.?

— Хм, наистина е малко спорен въпрос. Но е много специален и напълно подходящ за Лоръл.

— Точно така. — Ема вдигна показалец тържествуващо. — Същото казах и аз. Ето я Мак. Мак, трябва ни арбитър.

— За какво? И какво правим тук? Нали има женско парти.

— Първо трябва да изясним нещо. Това подарък ли е, или е символичен дар? — Ема махна с ръка.

— Какво е, по дяволите?

— Видя ли, символичен е. Никога не се налага да питаш какво е, ако е подарък. Паркър, кажи на Дел да купи на Лоръл нещо красиво.

— Не. Престанете. — Лоръл бутна Ема с лакът, но се засмя. — На мен ми харесва. Щом ти харесва, правилата не важат и това си е подарък.

— Какво е това, по дяволите? — попита отново Мак.

— Електронен органайзер за пазаруване и задачи — обясни Паркър. — И аз искам такъв. Защо Дел не е купил и на мен? Аз обичам подаръците.

— Символичен подарък — настоя Ема.

— Не ти е нужен още един органайзер — обърна се Лоръл към Паркър.

Мак продължи да го гледа намръщено.

— За бога, само не го показвайте на Картър. И той ще пожелае такъв, а после ще иска и аз да го използвам.

— Дел е купил такъв и на госпожа Г., така че Картър непременно ще го види — отбеляза Ема.

— По дяволите!

— Новата ми играчка предизвика прекалено много спорове. Аз се качвам горе.

— Госпожа Г. ще направи ли пица? — попита Ема. — Цял ден си мечтая за пицата на госпожа Г. и за много вино.

— И до това ще стигнем, но първо трябва да свършим нещо друго.

— Стига с работата. — Ема сграбчи ръката на Паркър. — Настроена съм за въглехидрати и алкохол и за женска компания.

— Не е точно работа. Днес случайно попаднах на нещо, което съм донесла за одобрение. Трябва да го видиш.

— Какво си… О! — Сега Ема завъртя Паркър в танц. — Моята булчинска рокля? Намерила си роклята ми?

— Може би. И за да спазим новата традиция, ще идем в Булчинския апартамент.

— Това е най-хубавата изненада.

— Ако не ти харесва… — подхвана Паркър, докато Ема я дърпаше нагоре по стълбите.

— Пак ще е чудесна изненада. О, нервна съм. — Спря пред вратата на Булчинския апартамент. — Наистина съм нервна. Добре, хайде да влизаме. — Посегна към дръжката, после дръпна ръката си. — Не мога да го направя. Някой друг да отвори.

Лоръл бутна вратата.

— Влизай — каза тя и изблъска Ема вътре.

Ема си пое дълбоко дъх, после притисна ръка до устата си.

Паркър никога не грешеше, помисли си Лоръл. Роклята бе точно за Ема. Романтична и приказна, с бухнали поли и само лек намек за сексапил в блясъка на дълбоко изрязания корсет, с презрамки, паднали ниско по раменете. Цяла градина от декоративни розички бе разцъфнала по пищно набраната драпирана пола в нежнобяло, както и по разкошния дълъг шлейф, достоен за принцеса.

— Като от приказките е — успя да отрони Ема. — О, Паркър, вълшебна е.

— Пийни си малко от това. — Госпожа Грейди, която ги очакваше с шампанско, подаде една чаша на Ема. — Никакви сълзи с шампанското. Ще го разводниш.

— Това е най-красивата рокля на света.

— Трябва да я пробваш. Събличай се, Ем — нареди Лоръл. — Двете с Паркър ще ти помогнем. Мак ще запечата събитието.

— Полата. — Ема благоговейно погали материята с върховете на пръстите си. — Като пухкаво облаче. Ще бухне прелестно. О, вижте на гърба! — Миниатюрни бели розички скриваха ципа. — Може ли да се намери по-подходяща рокля за един дизайнер на букети?

— Все ми повтаряше „заведи ме при Ема“ — увери я Паркър, докато заедно с Лоръл й помагаше да я облече.

— Никакво надничане! — скара й се Лоръл, когато тя понечи да надникне в огледалото. — Не и преди да сме свършили.

— Има нужда от леко пристягане. — Госпожа Грейди дойде при тях с карфиците си, докато Мак обикаляше наоколо с фотоапарата.

— Лоръл, шлейфът трябва малко да се… Да, точно така — обади се Мак. — О, Ем. Просто е невероятна.

— Трябва да се видя.

— Задръж малко — измърмори госпожа Г. и приключи с карфиците. Дръпна се назад и кимна одобрително.

— Готово ли е? — Ема пое въздух и го задържа, после се обърна.

Мак успя да го улови, каза си Лоръл, улови онзи миг на чудото, онзи блясък на сълзи от радост в очите.

— Цял живот… — отрони Ема. — Още откакто бяхме малки, съм мечтала за това. И ето ме сега, в булчинската ми рокля. И е точно такава, каквато съм искала да имам.

— Приличаш на принцеса — увери я Лоръл. — Честно, Ема, направо си зашеметяваща.

Ема протегна ръка, докосна с пръсти огледалото.

— Това съм аз. Ще облека тази рокля и ще се омъжа за човека, когото обичам. Не е ли невероятно?

— Браво на теб. — Лоръл прегърна с една ръка Паркър. — Отлично си се справила. — Взе салфетката, която Паркър й подаде, и избърса очите си. — Да вдигнем тост за булката.

— Дай ми фотоапарата, Макензи — нареди госпожа Грейди, — за да ви направя една снимка на четирите. Ето така, каква сте ми картинка само — добави тя и улови мига.

По-късно, докато хапваха пица и пиеха шампанско, те се впуснаха в сватбени планове.

— Ще взема майка ми и може би и сестра ми в булчинския магазин с мен, когато отида за първата проба. Пак ще се разплача. Всички ще плачем.

— Запазили са две украшения за глава. Едното — ако си с вдигната коса, а другото — ако решиш да я оставиш пусната. Майка ти може да ти помогне да избереш.

— Паркър, ти мислиш за всичко. — Ема примигна. — Не искам да започвам пак. О, какъв букет ще си направя само за тази рокля! И за трите ми шаферки — о, чакайте, дотогава ще имам две шаферки и една кума.

— Не мога да си представя, че ще бъда кума — каза Мак, докато предъвкваше пицата.

— Мисля си за лавандула. В различен стил, но близки тонове на същия цвят. Мисля, че ще използвам бели и лавандулови цветове за аранжировките. Нежно и романтично. Навсякъде ще има бели свещи.

— Ще съчетаем истински, копринени и захарни цветя за тортата — замислено отрони Лоръл.

— Да! Вижте, Паркър си води бележки. Тя си води бележки за моята сватба.

— Разбира се.

— Искам да насрочим фотосесията за годежния портрет за някоя вечер през следващата седмица — каза Мак. — Искам нощни снимки — секси и с много настроение. В градините навън.

— В градините. Идеално. Имам най-страхотните приятелки на света.

— Бих искала и аз да дойда на пробите — добави Мак. — Да те снимам с майка ти.

— Трябва да го направите тук. — Лоръл отпи от шампанското си. — Можем да организираме първите проби тук и да донесем украшенията за глава, нали, Паркър?

— Можем. — Лицето на Паркър грейна, щом идеята я завладя. — Разбира се, че можем.

— Така Мак ще може да си направи снимките, а майка ти да получи първата си официална консултация, да обсъдите детайлите, които си уточнила или които обмисляш.

— Идеята наистина е добра — реши Паркър.

— Имам и такива понякога.

— Можем наистина да се постараем заради нея — допълни Мак. — За майка ти. Ще й предложим специалните услуги на „Обети“ за много важни клиенти.

— Тя много ще се радва. И аз също. Ето, пак ще започна.

Лоръл й подаде нова салфетка.

— Мисли си за обувки.

— Обувки ли?

— Обувки за роклята.

— О, обувки…

— Ето, никой не плаче за обувки. Аз бих избрала нещо със съвсем дискретен блясък, само намек за сексапил и истински разкош.

— Трябва да отидем из магазините. Ти още не си купила обувки за сватбата, нали, Мак?

— Не още.

— На лов за булчински обувки! — викна Ема. — Господи, колко е забавно.

— Чакай да започнеш с избирането на покани, картички за местата на гостите, както и всичко останало… И да почнеш да се тормозиш заради шрифта на буквите. Никога не съм мислила, че ще се измъчвам заради някакъв си шрифт. — Мак поклати глава. — Но е факт. Като наркотик е. Виждам погледа ти, Макбейн. — Мак й размаха пръст. — Гледаш ме развеселено и с превъзходство. Вярваш, че никога няма да паднеш толкова ниско. Но ще стане. Запомни ми думите. Един ден шрифтовете ще обсебят сънищата ти.

— Изобщо не мисля така. Както и да е, няма да се омъжвам.

— Но не мислиш ли, че ти и Дел… Все някога… — подхвана Ема.

— Излизаме заедно едва от месец.

— Избягваш въпроса — отбеляза Мак. — Познавате се от цяла вечност.

— И си влюбена в него — довърши Ема.

— Не мисля за това.

— Дали си влюбена в него — попита и Паркър — или дали искаш да прекараш живота си с него?

— Не става дума… Не гледам толкова надалеч в бъдещето.

— Престани — скара й се Паркър.

— Наистина е трудно.

— С какво да престане? — Ема прехвърли поглед от едната към другата. — Какво е трудно?

— Лоръл да каже каквото би казала, ако мъжът не ми беше брат. Обиждаш ме.

— Не! По дяволите, Паркър, не е честно.

— Не, просто изяснявам положението. Да изляза ли?

— Сега ти престани. — Лоръл се намръщи и отпи пак от шампанското. — Винаги се биеш с непозволени средства. Добре, ясно. Да, влюбена съм в него. Винаги съм била влюбена в него, което го прави несигурно, защото може би именно това е прехвърляне на чувствата. Но не мисля, че е така, особено след като съм прекарала толкова голяма част от живота си в усилия да не бъде така. Но не можах да го направя. Така че, да, ако някога стигнем до момент, в които да обсъждаме остатъка от живота си, аз ще се хвърля с главата напред и без да се замисля и за миг, със затворени очи, както искате го наречете. Но истината е, че са нужни двама, за да се стигне дотам.

— Защо мислиш, че не те обича? — попита Ема.

— Обича ме, разбира се. Обича всички ни. С мен е по-различно сега, но не е… — Господи, беше унизително, осъзна тя, дори и пред най-близките й приятелки. — Тежко е да обичаш някого повече, отколкото той те обича, но това е нещо, с което сама трябва да се справя. Моите чувства са си моя отговорност.

— Разбирам това. — Мак се пресегна и стисна ръката й. — Позволих Картър да се чувства по този начин. Не исках да се влюбвам, нито да направя тази крачка, този скок, затова сдържах чувствата си. Знам, че го нараних.

— Аз не съм наранена. Или може би само малко, но може би е само гордостта ми. Щастлива съм с това, което имаме. Знам, че по-нататък може и да не съм щастлива, но засега имам повече, отколкото някога съм се надявала да получа.

— Изненадана съм, че очакванията ти са толкова ниски — отбеляза Паркър. — Винаги си се стремила към върха.

— Така е, когато става дума за нещо, което мога да постигна с работа. Но любовта не може да се спечели, нали? Не е някаква награда или състезание. Някога си играехме на „Сватбен ден“. Сега работим това. Но когато говорим за нашите сватби, тогава не е нито игра, нито работа. Нямам нужда нито от рокля, нито от пръстен или шрифтове — добави тя с усмивка към Мак. — Но предполагам, че е важно да знам, че аз съм единствената за него. Просто трябва да бъда единствената.

— Това е много мъдро — измърмори Ема.

— Никоя друга не е била единствената досега за него — увери я Паркър. — Щях да знам.

— Дори и Черис Маконъли?

— О, господи! — Паркър потръпна престорено. — Какво ли си мислеше тогава? Освен за това — добави тя, забелязала вдигнатите вежди на Лоръл.

— Е, като имаме предвид Черис, бих казала, че вкусът му се е подобрил значително, след като е с мен. — Взе си още едно парче пица. — Значи има надежда за човека.