Нора Робъртс
Наслади се на мига (3)

Втора глава

Дълго след като и последният от гостите си бе заминал и хората от помощния персонал бяха натоварили всичко, Лоръл се изтегна на дивана в семейния салон. Напълно си беше заслужила една чаша вино.

Нямаше представа къде са мъжете — вероятно се бяха усамотили някъде на бира — но сега бе много приятно да се отпусне само с момичетата в спокойна обстановка.

— Страхотно добър уикенд. — Мак вдигна чашата си за тост. — Четири репетиции, четири събития. Нито една засечка. Нито дори и намек за проблем. Това е рекорд.

— Тортата беше великолепна — добави Ема.

— Ти едва я опита — изтъкна Лоръл.

— Великолепна беше. Освен това днес беше толкова мило да видим малкото момченце на младоженеца в ролята на кум. Беше страхотно сладък. Направо ме просълзи.

— Ще създадат хубаво семейство. — Паркър седеше със затворени очи и блекбъри в скута си. — Понякога като гледам двойки, за които това ще бъде втори брак и имат деца от предишните, си мисля: „Господи, чакат ги тежки времена“. Но в този случай не е така… Толкова ясно се вижда, че булката и децата са силно привързани един към друг. Наистина беше много мило.

— Направих невероятни снимки. А и тортата беше страхотна — добави Мак. — Може би трябва да избера онази с маковото семе за моята сватба.

За да облекчи малко болките в стъпалата си, Лоръл размърда пръстите на краката си.

— Миналата седмица искаше с италиански крем.

— Може би трябва да си направим дегустация. Малки тортички от различни видове, с различен дизайн. Ще бъде истинска кулинарна оргия, а и ще станат невероятни снимки.

Лоръл се престори, че стреля в нея с въображаем пистолет.

— Падни, Макензи, падни…

— Не сменяй италианския крем. Тази ти е любимата торта.

Мак сви устни и кимна на Ема.

— Права си. И всичко зависи от мен. Ти към каква торта си се насочила?

— Дори не мога да мисля за това. Още свиквам с мисълта, че съм сгодена. — Ема загледа диаманта на пръста си с откровено самодоволна усмивка. — Освен това, щом се отдам на сватбени планове и подробности, сигурна съм, че ще се превърна в маниачка. Затова трябва да отложим момента, доколкото е възможно.

— Да, моля те… — Лоръл въздъхна облекчено.

— И бездруго най-напред ти е нужна рокля. — Паркър продължаваше да седи със затворени очи.

— Сега няма спиране… — измърмори Лоръл.

— Почти не съм мислила за това. Само около милион пъти — добави Ема. — Едва ли съм прегледала повече от половин милион снимки. Искам рокля на принцеса. С безкрайно дълъг шлейф. Може би с корсаж и голи рамене и сърцевидно деколте, тъй като имам страхотни гърди.

— Вярно си е — съгласи се Мак.

— Категорично няма да има нищо семпло. Разкош е любимата ми дума. Искам тиара и шлейф. — Тъмните й очи заблестяха. — И тъй като ще вместим сватбата през май, ще си направя разкошен букет. В пастелни тонове. Така мисля. Може би. Вероятно… Романтични, сърцераздирателни пастели.

— А дори още не е мислила за събитието — вметна Лоръл.

— Всички ще бъдете в меки тонове — продължи Ема, без да се засегне. — Истинска градина от приятелки. — Тя също въздъхна, продължително и замечтано. — И когато Джак ме види, направо ще остане без дъх. В онзи миг, когато се погледнем един друг, светът за нас ще престане да съществува. Само за миг, за един невероятен миг… — От мястото си на пода, където беше седнала, тя облегна глава върху краката на Паркър. — Ние всъщност не знаехме това, когато някога си играехме на сватбен ден като деца. Не знаехме какво означава този единствен вълшебен миг. Истински щастливки сме, че можем да го виждаме толкова често.

— Най-добрата работа на света — измърмори доволно Мак.

— Така е, защото и ние сме най-добрите. — Лоръл се надигна леко, за да вдигне тост. — Ние организираме всичко така, че хората да получат своя вълшебен миг. И ти ще имаш своя, Ем — изчислен до последния детайл от Паркър, заобиколен от цветя, които сама си аранжирала, уловен в снимка от Мак. И отпразнуван с торта, която ще направя специално за теб. Разкошна торта. Обещавам.

— О, престани… — Тъмните очи на Ема се просълзиха.

— Колкото и силно да обичам Джак, а Бог ми е свидетел, че го обичам безумно, не бих могла да съм толкова щастлива, колкото съм сега с всички вас. — Мак й подаде кърпичка. — Все пак аз съм първа. Искам торта, която е само за мен — обърна се Ема към Лоръл. — Щом тя ще има такава, и аз искам.

— Мога да сложа малки фотоапарати на стативчета из различните етажи.

— А малки купчинки книги за Картър? — засмя се Мак. — Глупаво, но много подходящо.

— Продължава темата на годежните ви снимки. — Ема избърса очи. — Много ми харесва как си аранжирала портрета, на който двамата с Картър сте на дивана, ръцете ви са сплетени, той с книга в скута си, а ти сякаш току-що си свалила фотоапарата, с който си го снимала. И двамата сте широко усмихнати. Което ме навежда на мисълта за нашия годежен портрет. Кога, къде, как?

— Лесна работа. Ти и Джак в леглото, голи.

Ема закачливо подритна Мак.

— Престани.

— И е много подходящо… — вметна Лоръл.

— Ние правим и други неща, освен секс!

— Естествено. Мислите за секс. — Паркър едва отвори очи.

— Имаме многопластова връзка — настоя Ема. — Която включва и много секс. Но сериозно…

— Намислила съм нещо. Трябва да си прегледаме графика и ще видим кога става.

— Сега ли?

— Разбира се. Паркс сигурно има графика и на нас двете в своето блекбъри.

Мак посегна към телефона.

Паркър отвори очи и я изгледа с унищожителен предупреждаващ поглед.

— Докосни го и си мъртва.

— Господи. Хайде да проверим в тефтера ми в студиото. Най-добре да заберем и мъжете — нали трябва да се съобразим и с времето на Джак.

— Отлична идея.

— Къде са мъжете? — зачуди се Лоръл.

— Долу са, с госпожа Г. — осведоми я Ема. — Хапват пица и играят покер. Или поне такъв беше планът…

— Нас никой не ни е поканил на пица и покер. — Лоръл се размърда, без да се надига от място, когато всички очи се вторачиха в нея. — Добре де, не искам пица и покер, защото тук ми е добре. Но все пак…

— Както и да е. — Мак стана. — Явно измъкването им в този случай може да отнеме известно време. Хайде поне да им подхвърлим идеята, а после да си сверим графика.

— Планът ми харесва. Добра работа, момичета — обади се Ема, докато се изправяше.

Когато двете си тръгнаха, Лоръл само се протегна.

— Имам нужда от масаж. Трябва да си имаме масажист у дома, на име Свен. Или Раул.

— Ще го имам предвид. Междувременно можеш да се обадиш на Сиренити и да си запазиш час.

— Но ако си имахме Свен — мисля, че Свен е по-добре от Раул — можеше да ме масажира още сега и сетне да се завлека омаломощена в леглото и да заспя. Колко дни остават до ваканцията?

— Прекалено много.

— Сега казваш така, но след като се освободим и стигнем до Хемптънс, пак ще стискаш блекбърито здраво в ръка.

— Мога да го оставя когато си поискам.

Лоръл отвърна на усмивката на Паркър.

— Ще си купиш водонепроницаема чантичка, за да можеш да плуваш с него.

— Би трябвало да ги правят водоустойчиви. Сигурно вече има разработена технология.

— Е, ще те оставя насаме с единствената ти най-голяма любов и ще ида да се потопя в гореща вана с мечти за Свен. — Лоръл уморено се надигна от дивана. — Хубаво е, че Ема и Мак са толкова щастливи, нали?

— Да.

— До утре сутринта.

 

 

Горещата вана наистина й подейства чудотворно, но след това се почувства бодра и разсънена, а не отпусната и сънлива. Вместо да прекара цял час в усилия да заспи, Лоръл включи телевизора във всекидневната си за компания и седна на компютъра да прегледа седмичния си график. После се зарови в различни рецепти — за нея това бе същото пристрастяване като блекбърито за Паркър. И попадна на няколко, които си струваше да отбележи, за да може по-късно да си поиграе с тях и да ги оформи по свой вкус.

Все така неспокойна, тя се настани в любимото си кресло със скицник в ръка. Креслото някога бе принадлежало на майката на Паркър и винаги се чувстваше уютно в него. Седеше с кръстосани крака върху меката възглавница, взираше се в скицника върху скута си и мислеше за Мак. За Мак и Картър. За Мак в страхотната булчинска рокля, която си бе избрала — или по-скоро Паркър й бе намерила.

Изчистени, елегантни линии, размишляваше тя, които подхождат на слабото и високо тяло на приятелката й. Без много суетене, само лек намек за флирт. Надраска набързо скица на торта, която съответстваше на тази представа — класическа и семпла. И незабавно я отхвърли.

Изчистен силует за роклята — да, но Мак освен това бе свързана с ярки цветове и блясък, с уникалното и дръзкото. И това, осъзна Лоръл, бе едно от нещата, което Картър обожаваше в нея.

Значи трябваше нещо дръзко. Пъстроцветна есенна сватба. Торта на квадратни етажи, вместо по-традиционните кръгли, с маслената глазура, която Мак харесваше. Оцветена. Да… Като старо злато, покрито с есенни цветя — щеше да ги направи огромни, с широки и детайлно изработени венчелистчета — в ръждивокафяво и наситенооранжево, сиво-зелено…

Цвят, текстура, форми, които да привлекат окото на фотографа и достатъчно романтични за една булка. Увенчани с букет, от който се спускат панделки в тъмнозлатисто. Отделни детайли в бяло в украсата, за да изпъкне още повече колоритът.

„Есента на Мак“, мислеше си тя, докато добавяше детайли с усмивка. Това беше идеалното име за тортата — както заради сезона, така и заради факта, че приятелката й бе узряла за любовта.

Лоръл отдалечи скицата на една ръка разстояние от очите си, после се усмихна доволно.

— Много съм добра. А сега съм и гладна.

Стана и опря разтворения скицник на една от лампите. Реши, че при първа възможност ще го покаже на Мак, за да чуе мнението на булката. Но ако изобщо познаваше Мак — а тя мислеше, че я познава — щеше да чуе само едно щастливо възклицание!

Заслужаваше лека закуска — може би парче студена пица, ако беше останала. За което щеше да съжалява на сутринта… Тя слезе надолу.

Беше много гладна. Едно от предимствата на това да имаш собствен бизнес и сам да си отговорен за живота си бе, че можеше понякога да си угаждаш.

Движеше се в тъмнината сред абсолютна тишина, водена от отличното познаване на къщата и от лунната светлина, която проникваше през прозорците. Слизаше внимателно по стълбите, докато мислено се отказваше от студената пица в полза на по-здравословна закуска от свежи плодове и билков чай.

Трябваше да става рано, за да има време и за тренировка във фитнеса преди изпълнения с печене на блатове понеделник. След това я очакваше среща с три двойки за опитване на торти, така че трябваше да се приготви за тях и да почисти.

После всички имаха вечерна среща с клиент, за да обсъдят в основни линии сватба през зимата. А след това беше свободна през останалата част от нощта — за да свърши каквото трябваше или пък да прави каквото си поиска.

Слава богу, че бе обявила мораториум на срещите с мъже, така че нямаше защо да се притеснява, че трябва да се облича за излизане. Да мисли какво точно да облече по повода, за какво да разговаря, а сетне да решава дали е склонна да прави секс…

Така животът бе по-лесен, мислеше си тя, докато напипваше в тъмнината последното стъпало. Беше по-прост и не толкова напрегнат, когато изключиш срещите с мъже. И секса…

В същия миг се блъсна в нещо и залитна назад.

Ядосано изруга и размаха ръце, за да се предпази, ала с опакото на ръката си удари здраво гола плът, което предизвика нова ругатня — този път не от нея. Докато политаше надолу, тя сграбчи някаква дреха, която се разпори в пръстите й.

Сетне се озова просната на пода, притисната от мъжко тяло.

Не можеше да си поеме дъх, главата й се замая от удара, затова остана да лежи безсилно, като парцалена кукла.

Дори и в мрака позна Дел, по уханието му.

— Господи. Лоръл? По дяволите. Добре ли си?

Тя се опита да поеме дъх, затруднена от тежестта му, а вероятно и от факта, че определена част от тази тежест бе интимно притисната между краката й.

Защо, за бога, си беше помислила за секс? Или за липсата му?

— Стани от мен — едва успя да каже Лоръл.

— Опитвам се. Добре ли си? Не те видях… — Той се надигна леко, а очите им се срещнаха под синкавата лунна светлина.

Движението му увеличи натиска между бедрата й и в този миг още нещо, освен главата й, започна да пулсира.

— Махни се от мен. Веднага.

— Добре, успокой се… Просто изгубих равновесие… Освен това ти сграбчи тениската ми и ме завлече… Опитах се да те хвана. Чакай, нека да светна.

Задъхана, тя остана на мястото си. Усещаше как цялото й тяло пулсира… Когато той светна лампите във фоайето, Лоръл стисна очи срещу ярката светлина.

— О, каква гледка… — неволно отрони той.

Тя лежеше просната на пода, с разтворени бедра, облечена само с тънко бяло потниче и червени боксерки.

Ноктите на краката й бяха лакирани в яркорозово. Дел реши, че е по-добре да се концентрира върху тях, вместо върху краката й или в прилепналото по гърдите й потниче…

— Дай да ти помогна — предложи той. Помисли си, че явно трябва да я загърне в много дълъг и дебел халат.

Тя само махна с ръка, за да стои настрана, и приседна, докато разтриваше тила си.

— Да те вземат мътните, Дел, защо се промъкваш крадешком из къщата?

— Не се промъквам. Просто си вървях. Ти ми налетя изневиделица… — заоправдава се той.

— Не съм… Господи, та аз живея тук.

— И аз живеех по-рано — измърмори той. — Скъса ми тениската.

— Ти ми разби главата.

Раздразнението му мигновено се превърна в загриженост.

— Наистина ли те нараних? Дай да видя. — Преди тя да успее да помръдне, той вече бе приклекнал и се пресегна да опипа тила й. — Няма кървене.

— Ох, престани да ме ръчкаш! — В главата й сякаш звънтяха камбани, но това поне отвлече мислите й от скъсаната му тениска, разкриваща мускулестото му тяло.

— Трябва да ти сложим лед.

— Няма нужда, добре съм — тросна се тя. „И съм възбудена“, допълни мислено, докато се ядосваше, че той, макар объркан и разрошен, изглежда непоносимо секси. — Какво, по дяволите, правиш тук? Вече е посред нощ.

— Едва полунощ е…

Загледа се право в очите й. Явно опитва да разбере дали съм прекалено травмирана, реши тя. Всеки момент щеше да й премери пулса.

— Не отговори на въпроса ми.

— С госпожа Г. останахме до късно. Изпихме доста бира. Достатъчно, за да реша, че е по-добре да си легна в някоя от стаите за гости — посочи нагоре, — вместо да шофирам до вкъщи със замаяна глава.

Не би могла да спори с него заради това, че е постъпил разумно. А той винаги действаше разумно.

— Тогава тръгвай… — Лоръл повтори жеста му и посочи нагоре.

— Изправи се, за да се уверя, че си добре.

— Не аз съм замаяна от бирата.

— Не, но ти си тази със счупената глава. Хайде. — Реши спора, като пъхна ръце под раменете й и я вдигна, така че тя застана на едно от горните стъпала и лицата им бяха почти на едно ниво. — Не виждам звездички в очите ти, нито кръгове около главата ти.

— Много смешно…

Дел се усмихна иронично.

— А аз видях звезди, когато ме фрасна…

Тя не можа да сдържи леката си усмивка, макар погледът й да остана мрачен.

— Ако знаех, че си ти, щях да се постарая повече.

— Браво на моето момиче.

Именно така я възприемаше той… Лоръл го изгледа с опасно изострен гняв и разочарование. Просто тя беше едно от неговите момичета.

— Върви да се наспиш и никакво суетене наоколо повече.

— Ти къде отиваш? — попита той.

— Където си искам.

Лоръл винаги правеше така, размишляваше Дел. И това бе едно от най-привлекателните й качества. Ако не броим вида на дупето й в къси червени боксерки.

За което сега той не мислеше. Точно така. Просто следеше дали стои стабилно върху страхотните си крака.

Постара се да извърне очи, обърна се и тръгна по стълбите към третия етаж. Зави към крилото на Паркър и припряно отвори вратата на стаята, която бе негова като дете, като младеж и като мъж…

Не беше същата. Нито очакваше, нито искаше да бъде същата. Ако нищо не се променяше, настъпваше застой и упадък. На стените, които сега бяха боядисани в бледо опушенозелено, имаше модерни картини в семпли рамки, вместо спортните плакати от младостта му. А леглото, разкошното старо легло с четири колони, някога бе принадлежало на баба му. Приемствеността, каза си той, бе нещо различно от застоя.

Извади от джобовете си ключове и дребни монети и ги изсипа в купата, оставена на бюрото, когато зърна отражението си в огледалото.

Тениската му бе скъсана на рамото, косата — разрошена и май успяваше да различи следите от пръстите на Лоръл по скулата си.

Винаги е била силна, каза си той, докато си събуваше обувките. Силна, жилава и напълно безстрашна. Повечето жени биха се разпищели. Но не и Лоръл — тя се биеше. Ако някой я блъсне, тя отвръщаше със същото. В двоен размер.

Не можеше да не се възхищава на това.

А тялото й го бе изненадало. Трябваше честно да си го признае… Не че не го познаваше, беше го прегръщал безброй пъти през годините. Но прегръдката с приятелка бе различно нещо от това да налетиш в тъмното върху нея.

Съвършено различно.

А най-добре е да не се замисля за тези неща.

Свали раздраната си тениска и останалите си дрехи, после сгъна покривката на леглото, изработена от прабаба му. Настрои звънеца на старомодния будилник с пружинка на нощното шкафче и угаси лампата.

Когато затвори очи, образът на Лоръл, просната на пода, изникна в съзнанието му. И остана там. Той се опита да мисли за задачите за следващия ден. И я видя как се отдалечава в онези оскъдни червени боксерки.

— По дяволите…

Мъжът има право да си мисли за каквото си иска, когато е сам в тъмното.

 

 

В обичайния час за понеделник сутрин Лоръл и Паркър се появиха във фитнеса почти едновременно. Паркър се зае с йога, а Лоръл — с тичане по пътечката. Тъй като и двете се отнасяха сериозно към спортуването, разговор почти нямаше.

Когато Лоръл наближаваше третата миля, а Паркър тъкмо минаваше към пилатес, Мак се домъкна в салона, за да изгледа унищожително уредите.

Развеселена, Лоръл намали скоростта на пътечката, за да разпусне леко. Внезапното влечение на Мак към редовните тренировки се дължеше на твърдото й решение да демонстрира красиви ръце и рамене в булчинската си рокля без презрамки.

— Добре изглеждаш, Елиът — извика й тя и грабна една кърпа.

Мак само сви устни.

Лоръл разгърна една от постелките, за да направи малко разтягания, а Паркър даде практически съвети на Мак за добра форма. Докато стане време да се захване с тежестите, Паркър вече избутваше приятелката им към пътечката за бягане.

— Не искам.

— Нищо не се печели само с тренировки на волята. Петнайсет минути тичане, петнайсет — разтягане. Лоръл, откъде се сдоби с тази синина?

— Каква синина?

— На рамото.

Паркър се приближи до нея и леко докосна с пръсти синината, която се разкриваше под изрязания й спортен потник.

— О, спънах се в брат ти.

— Моля?

— Мотаеше се в тъмното, когато слязох да пийна чай. А в крайна сметка хапнах студена пица с газирана вода. Той се блъсна в мен и ме събори.

— Защо е обикалял в тъмното?

— И аз това го попитах. Обясни ми, че пил бира с госпожа Г. Остана да преспи в една от стаите за гости. Всъщност в неговата…

— Не знаех, че е бил тук.

— Още е тук — поясни Мак. — Колата му е отвън.

— Ще видя дали е станал. Петнайсет минути, Мак.

— А кога ще усетя прилив на ендорфини? — оплака се Мак на Лоръл. — Как ще разбера, когато това стане?

— Как разбираш кога получаваш оргазъм?

— О? — Мак се зарадва. — Такова ли е усещането?

— За съжаление не, но важи същият принцип — ще разбереш, щом стигнеш дотам. Тук ли ще закусваш?

— Мисля по въпроса. Вярвам, че ще съм си заслужила закуската. Освен това, ако накарам Картър да дойде, той може да придума госпожа Г. да ни направи пържени филийки.

— Тогава го извикай. Искам да ви покажа нещо.

— Какво?

— Просто една идея.

Само минута след седем часа Лоръл се появи в голямата кухня, облечена за работния ден и със скицник в ръка.

Предполагаше, че Дел вече ще е тръгнал, но той стоеше там, облегнат на плота с чаша горещо кафе. Заел почти същата поза, Картър Магуайър се бе облегнал на отсрещния плот.

И все пак двамата бяха толкова различни. Дел, въпреки разкъсаната тениска и джинсите, излъчваше мъжествена елегантност, докато от Картър струеше обезоръжаваща доброта. В никакъв случай не беше сладникав, каза си тя. Това изобщо не би й харесало — просто някаква вродена доброта на характера.

Дел бе гъвкав и атлетичен, докато Картър бе по-скоро непохватен.

Но пък и двамата бяха толкова готини…

Очевидно и непоклатимата госпожа Г. не можеше да им устои. Тя се суетеше край печката — пържените филийки бяха специалитетът на деня — с блеснали очи и зачервени бузи. Щастлива е, че момчетата са наоколо, помисли си Лоръл.

Паркър влезе откъм терасата и пъхна блекбърито в джоба си. Забеляза Лоръл.

— Булката от събота вечер. Нервен изблик. Всичко е уредено. Ема и Джак идват насам, госпожо Г.

— Е, щом готвя за цяла армия, част от войниците ми поне могат да седнат по местата си. Дръж ръцете си далеч от бекона, момче — предупреди тя Дел, — докато не се настаниш до масата като възпитаните хора.

— Само се опитвах да почна с лека преднина. Здрасти, Лоръл, как ти е главата?

— Още е на раменете. — Тя остави скицника и взе каната със сок.

— Добро утро — усмихна й се Картър. — Какво е станало с главата ти?

— Ударих се в стълбата. Заради Дел.

— Така стана… Само че след като тя ме цапардоса и скъса тениската ми.

— Защото ти беше пиян и ме събори на земята.

— Не бях пиян, ти сама падна.

— Това е неговата версия.

— Седнете и се дръжте прилично — нареди госпожа Г. Обърна се при влизането на Джак и Ема. — Джак, чисти ли са ти ръцете? — попита строго тя.

— Да, госпожо.

— Тогава вземи това и сядай на масата.

Той пое голямата чиния с пържени филийки и подуши лакомо.

— А какво си сготвила за останалите? — Тя се засмя и го перна по рамото. — Здрасти, Дел — поздрави той.

Двамата бяха приятели от колежа и по-близки от братя, откакто Джак се бе преместил в Гринуич и отвори проектантската си кантора. Сега зае мястото си до масата, красив като кинозвезда с чупливата си тъмноруса коса, сиви очи и заразителна усмивка.

Фактът, че бе облечен с костюм, подсказа на Лоръл, че има среща с клиент в офиса, а няма да посещава някой от строителните обекти.

— Дел, тениската ти е скъсана — отбеляза Джак, докато отхапваше парче бекон.

— Лоръл го направи.

Джак я погледна изпитателно.

— Палавница…

— Идиот.

Двамата се засмяха тъкмо когато Мак влезе.

— Господи! Дано да си струва. Ела тук. — Тя се хвърли към Картър и го придърпа към себе си за звучна целувка. — Заслужих си я.

— Цялата си пламнала… — измърмори той и сведе глава за нова целувка.

— Престанете с глупостите и сядайте, преди храната да изстине. — Госпожа Г. го перна през ръката, докато минаваше край него с каната кафе, за да напълни чашите им на масата.

Лоръл знаеше, че госпожа Г. е в стихията си. Сега цялото й домочадие бе край нея и можеше да ги навиква и да ги командва. Наслаждаваше се на всички тях и на тупурдията, която вдигаха. А когато им се наситеше, просто щеше да ги изхвърли от кухнята. Или да се оттегли в стаята си за малко мир и тишина.

Но засега, с уханието на кафе, бекон и канела, с чиниите, които се опразваха бързо наоколо, госпожа Г. имаше всичко, от което се нуждаеше.

Лоръл разбираше нуждата да нахраниш близките. Това не беше желание, а страст — да сервираш храна на някого и да го подканиш да хапне. Носеше усещане за пълноценен живот и уют, за власт и удовлетвореност. А ако си приготвил същата тази храна със собствените си ръце, благодарение на уменията си, тогава това си бе израз на любов.

Вероятно бе узнала това отчасти още тук, когато госпожа Г. я бе учила как да разточва блатовете или да смесва тестото, или как да провери дали хлябът е готов. Не ставаше дума само за основните понятия в сладкарството, а за правилото, че ако вложиш любов в работата си, тестото винаги бухва най-добре.

— Главата ти оправи ли се? — попита Дел.

— Да, но не благодарение на теб — отвърна Лоръл. — Защо?

— Защото си мълчалива.

— Че кой може да вземе думата? — възкликна тя, докато оживеният разговор край масата продължаваше.

— Може ли да задам професионален въпрос?

Тя го погледна въпросително, стискайки пържената си филийка.

— Като например?

— Искам торта.

— Всеки иска торта, Дел.

— Трябва да го приемеш за свое мото. Дара се връща от отпуск по майчинство. Мислех да й организираме малко парти за добре дошла в офиса, да й честитим бебето, нали разбираш…

Беше много мило да направи това за асистентката си. Напълно в негов стил.

— Кога?

— В четвъртък.

— Този четвъртък ли? — учуди се Лоръл. И това, да изненадва хората, беше също в негов стил, помисли си тя. — Каква торта искаш?

— Хубава.

— Аз правя само такива. Дай ми някакъв джокер. За колко души?

— Около двайсетина.

— На един или на няколко етажа?

Той я погледна умолително.

— Помогни ми, Лоръл. Познаваш Дара. Каквото измислиш.

— Алергична ли е към нещо?

— Не, не мисля. — Дел доля чашата й с кафе само миг преди тя да си помисли да го направи. — Няма нужда да е нещо зашеметяващо. Просто една вкусна торта за тържество в офиса. Бих могъл да се отбия в някой магазин и да купя, но тогава ти точно така щеше да ме погледнеш… — каза той, сочейки намръщеното й лице. — Мога да я взема в сряда след работа, ако успееш да я вместиш в графика си.

— Ще я вместя, защото харесвам Дара.

— Благодаря. — Той се пресегна и я потупа по ръката. — Трябва да изчезвам. Ще мина да взема документите в сряда — обясни той на Паркър. — Само ме уведоми за останалото, когато вземеш решение. — Изправи се и отиде до госпожа Г. — Благодаря.

Първо я целуна небрежно по бузата. После бе ред на прегръдката, а именно тя винаги караше сърцето на Лоръл да се размеква. Здрава прегръдка, с лице, опряно в косата й, и със затворени очи. Прегръдките на Дел бяха неповторими, помисли си тя. И това го правеше неустоим.

— Преструвай се на добре възпитан — заръча му госпожа Г.

— Това го мога. До скоро. — Той махна на останалите от компанията, после излезе през задния вход.

— Най-добре и аз да се размърдам. Госпожо Г. — обърна се към нея Джак, — вие сте богиня в кухнята. Императрицата на лакомниците.

Тя се засмя гръмко на думите му.

— Върви да работиш.

— Тръгвам.

— И аз започвам. Ще изляза с теб — каза Ема.

— Всъщност има нещо, за което искам и твоето мнение — рече Лоръл, преди Ема да успее да стане от мястото си.

— Тогава ще си сипя още кафе. — Тя се извърна да нагласи възела на вратовръзката на Джак, после го придърпа към себе си, докато устните им се срещнаха. — До скоро.

— Ще се видим довечера. Ще мина да ти донеса преработените чертежи, Паркър.

— Когато ти е удобно.

— Аз да ви оставя ли насаме? — попита Картър, когато и Джак излезе.

— На теб ти разрешаваме да стоиш тук и дори да коментираш. — Лоръл изтича да вземе скицника си. — Снощи ми хрумна нещо, затова си поиграх с идеята за сватбената ви торта.

— Моята торта ли? Всъщност нашата… — бързо се поправи Мак и се усмихна на Картър. — Искам да я видя.

— Подходящото представяне — строго започна Лоръл — е много важно за „Глазура“ към „Обети“. И така, макар вдъхновението за този дизайн да е почерпано предимно от булката, то също отчита и факторите, които според дизайнера привличат младоженеца към булката и обратно. Така според мен получаваме смесване на традиционното и нетрадиционното както във формата, така и във вкуса. В добавка към това, дизайнерът познава булката повече от две десетилетия и също така изпитва дълбока привързаност към младоженеца — всичко е отразено в модела — но ще се постарае всякакви критики към представения модел да бъдат приети благосклонно.

— Глупости. — Паркър вдигна очи към тавана. — Направо ще побеснееш, ако не я хареса.

— Това е вярно, но само защото, ако не я хареса, значи е пълна идиотка. Което ще означава, че съм била приятелка повече от две десетилетия с идиотка.

— Дай да видим проклетата торта.

— Мога да променя размера, когато определите точно броя на гостите си. Настоящият модел може да бъде сервиран на двеста души.

Лоръл отвори скицника и показа рисунката.

Нямаше нужда да чуе накъсаното дишане на Мак, за да разбере… Видя удоволствието, изписано върху смаяното й лице.

— Цветовете са много близки до това, което смятам да направя, и както виждате, искам да използвам различни блатове и кремове за торта. Любимият ти италиански сметанов крем, както и шоколадовият с ягоди, който Картър обича, също и жълт, може би със сладкарска сметана. Това също е начин да се изпълни мечтата ти за опитване на много торти.

— Ако Мак не я харесва, аз ще я взема — заяви Ема.

— На теб не ти подхожда. Специално за Мак е, ако я пожелае. Цветята могат да бъдат различни — добави Лоръл, — според това какви ще изберете двете с Ема за букетите и украсата, но бих искала да запазим цветовата палитра. Бялата глазура не е за теб, Мак. Ти си колоритна.

— Моля те, Картър, недей да я мразиш — измърмори Мак.

— Как бих могъл? Забележителна е. — Той погледна към Лоръл и й се усмихна мило. — Освен това чух за шоколад с ягоди. Ако ще гласуваме, аз съм „за“.

— И аз — викна Ема.

— Мисля, че е най-добре да скриеш тази рисунка. — Паркър кимна на Лоръл. — Ако клиентите ни я зърнат някъде, булките направо ще се избиват за тази торта. Улучила си десетката.

Мак се изправи, приближи се и взе скицника да разгледа рисунката отблизо.

— Формата, текстурата, да не говорим за цветовете… О, какви снимки ще станат само! Но ти вече си помислила за това — добави тя и извърна очи към Лоръл.

— Трудно е човек да мисли за теб, без да мисли за фотографията.

— Обожавам я. Знаеш, че страшно я харесвам. Знаела си предварително. Познаваш ме. — Тя прегърна Лоръл, притисна я здраво в прегръдката си, после затанцува на място. — Благодаря ти, благодаря, благодаря…

— Дай да погледна и аз. — Госпожа Г. взе скицника от ръцете на Мак, разгледа рисунката с присвити очи и стиснати устни. После кимна и се взря в Лоръл. — Браво, момиче. А сега всички се махайте от кухнята ми.