Нора Робъртс
Наслади се на мига (20)

Деветнадесета глава

Искаше да опече сладкиш. Може би беше заради ромоленето на ситния дъждец по прозорците от сутринта, който превръщаше плажа в перлен акварел, или пък заради изминалите няколко дни, през които не бе правила в кухнята нищо друго, освен пуканки и кафе.

Лоръл предполагаше, че изпитва същото влечение като Паркър, която се измъкваше за час-два всеки ден, за да се усамоти с лаптопа си, или Мак с нейния фотоапарат. Ами Ема, нали тя пък бе издирила някъде наблизо цветарски магазин, за да накупи цяла оранжерия и да украси с цветя цялата къща?

След като няколко дни бе спала до късно, мързелувала, беше се разхождала и забавлявала вечер с останалите, просто искаше да изцапа ръцете си с тесто.

Вече бе проверила съдържанието на килера и бе забелязала, че Дел я познава достатъчно добре, за да зареди с основните продукти. И с известна изненада бе осъзнала, че той обръща голямо внимание на това какво тя държи в своя килер, така че на рафтовете тук имаше и много от по-специфичните за сладкарството съставки.

Но не знаеше всичко, помисли си тя, защото сега бе в настроение за пай.

Направи си само мислено списък, защото много зависеше от това какво ще намери на пазара.

Остави бележка на Паркър.

„На пазар съм. Взех твоята кола.

Л.“

Грабна ключовете и портмонето си и потегли на малко лично приключение.

 

 

Във фитнеса Паркър гледаше дъжда, докато привършваше с тренировката на бягащата пътека. Не бе пуснала да слуша новините, както обикновено — все пак беше във ваканция. Каквото и да ставаше по света, можеше да почака, докато се прибере у дома.

С изключение на булките й. Но не беше чак толкова зле, каза си тя. Няколко обаждания, дребни проблеми и тревоги, за които можеше да се погрижи и от разстояние.

Дори бе много доволна, че може да бъде надалеч и пак да свърши каквото трябва.

Усмихна се, когато забеляза Мак, чиято буйна червена коса бе прибрана под шапка с козирка, загърната в яркосин дъждобран, да се отправя към окъпания от дъжда плаж с фотоапарат в ръка.

Можеха и да се откъснат от дома си, помисли си Паркър, но не и от самите себе си.

Продължи да зяпа още минутка, после отиде и смени музиката с нещо по-лежерно за останалата част от тренировката.

Беше истинско удоволствие да може да отдели колкото си иска време, да не следи часовника, да не напасва графика си към неочаквана среща или задължение в домакинството.

Реши да се поразтегне на пръта до стената и започна с няколко прикляквания.

Когато Мал влезе, кракът й бе високо на пръта, а лицето — до коляното.

— Гъвкава си — отбеляза той и само вдигна вежди, когато тя го изгледа строго. — Ще ти преча ли, ако потренирам малко?

— Не, разбира се, че не. — Дразнеше се, че често се държи сковано и нелюбезно с него. Затова сега положи усилие да бъде учтива. — Заповядай. Може да смениш музиката, ако искаш.

Каза си, че няма да се притеснява. Той само сви рамене и се запъти към тежестите, за да си нагласи щангите.

— Не знаех, че някой е станал, докато не чух класическата музика.

— Мак вече е на плажа с фотоапарата си. — Нямаше причина да не бъде любезна, напомни си Паркър.

— В дъжда ли?

— Явно не можем да се преборим със себе си.

Обърна се към него с усмивка, защото иначе той щеше да зяпа дупето й, както подозираше.

— Щом така ви харесва. Виждал съм някои нейни фотографии. Трябва да окачиш от тях и тук.

Това я изненада, тъй като вече го бе планирала.

— Да, трябва. Колко вдигаш от лежанка?

— Тренирам със седемдесет килограма. Ръцете ти изглеждат много добре — каза той след продължителен оглед. — Ти колко вдигаш?

— Петдесет или петдесет и пет, ако съм в настроение.

— Не е зле.

Наблюдаваше го с периферното си зрение, докато той правеше разтягания. Нямаше как да отрече, че неговите ръце определено бяха за завиждане. Мускулите се очертаваха, но без да изпъкват грозно, докато вдигаше и сваляше тежестите. Високо на гладкия му десен бицепс имаше татуировка във формата на келтски възел, символ на мъжество.

Беше издирила символа в интернет само от любопитство.

Уважаваше мъже, които поддържат добра форма. И понеже бе виждала Мал по бански на плажа — не че бе обръщала специално внимание — знаеше, че той е от тях.

Тя мина на коремни преси, а той — на упражнения за крака. Тя включи и пилатес, а той премина на упражнения с гирички за гръдните мускули. Стараеше се да не се натрапва и тя в един момент напълно забрави, че той е там. Затова приключи тренировката с няколко минути йога, за да разтегне отново всичките си мускули.

Обърна се да си вземе бутилка вода и замалко да се сблъска с него.

— Извинявай.

— Няма проблем. Страхотно мускулесто тяло, госпожице Браун.

— Стегнато — поправи го тя. — Мускулесто е вашето, господин Кавана.

Той извади две бутилки от хладилната витрина, подаде й едната. После пристъпи към нея, докато накрая гърбът й се озова до витрината, ръцете му бяха върху талията й, а устните му с лекота превзеха нейните.

Каза си, че е заради шока от изненадата — това пък откъде бе дошло? — затова целувката е продължила по-дълго, в един безкраен зноен прилив на страст. Тя го бутна леко назад, пое си жадно въздух.

— Чакай малко. Чакай.

— Добре.

Тя го изгледа високомерно, но той, изглежда, не се впечатли от погледа, пред който повечето изтръпваха. Ала все пак не й се нахвърли отново, а само остана загледан в нея с проницателните си зелени очи.

Като котка, която гледа мишка, помисли си тя. Така я караше да се чувства. А тя не бе мишка за никого.

— Слушай, ако си останал с впечатлението, че… Защото всички са по двойки и ние…

— Не. Това го мислеше ти. На Четвърти юли. Спомням си го много добре.

— Онова беше просто…

— Допадна ми. Но не съм с такова впечатление. Просто харесвам устните ти и реших да видя дали си ги спомням правилно. Така е.

— Е, след като вече го установихме… — Тя го избута с лакът и избяга навън.

Мал издаде звук, в който имаше веселие и удоволствие, и отиде до уредбата да смени музиката. Предпочиташе класиката с китари и барабани.

 

 

С много топли чувства към местния пазар, Лоръл разтовари чантите си. Може и да бе прекалила малко, но след като това я правеше щастлива, не виждаше нищо нередно. Имаше достатъчно продукти за пай, за хляб и сладкиш за кафе, а и за каквото друго й хрумне междувременно.

— Мисля, че се разведрява.

Обърна се и видя Мак, с лъскав от дъжда дъждобран, да идва откъм стълбите, които слизаха към плажа.

— О, да, вижда се.

— Не, сериозно. Виж? Ето там. — Тя посочи на изток. — Има малко синьо небе. Аз съм оптимистка.

— И си мокра.

— Направих страхотни снимки. — Тя се пресегна и взе още една чанта. — Драматични, мечтателни, с невероятна атмосфера. Боже, това е тежко. Какво си купила?

— Разни неща.

Мак надникна в чантата и погледна самодоволно приятелката си.

— Ще печеш сладкиши. Просто не можеш да измъкнеш сладкаря от кухнята.

— Ти най-добре знаеш, след като не сваляш фотоапарата си.

— Ема си мечтае как ще направи градина на брега. С декоративни треви и… Ами кой знае. Това не ни прави работохолици.

— Не, просто сме продуктивни.

— Много по-добре — съгласи се Мак, докато мъкнеше тежкия си товар по стълбите. — Прекарах си страхотно и сега нямам търпение да сваля на компютъра дигиталните снимки, за да видя какво е станало. Направих и няколко на лента. Чудя се какво ли е нужно, за да убедя Паркър и Дел да направят тук една тъмна стаичка.

— Паркър смята, че мястото би било идеално за непринудена сватба на плажа.

Мак сви устни замислено.

— Това може и да е малко прекалено. Само че, по дяволите, наистина е права.

— Не я насърчавай — нареди й Лоръл и премести торбите в ръцете си, за да отвори вратата.

Преди да успее, Дел отвори.

— Ето те и теб. — Взе по една чанта от всяка. — Трябваха ли ни продукти?

— На мен ми трябваха.

Той остави всичко на плота, наведе се и я целуна за поздрав.

— Добро утро. Здрасти, Макадамия, цялата си мокра.

— Облаците изчезват. Ще си сипя кафе. Виждал ли си Картър?

— За малко. Носеше ей толкова дебела книга. — Дел протегна палец и показалец.

— Това ще го занимава известно време. — Тя си сипа кафе и им махна за довиждане.

— Липсваше ми в леглото тази сутрин — каза Дел на Лоръл. — Събудих се от дъжда и прибоя и си помислих, че леглото е идеалното място да остане човек в него. Но теб те нямаше, така че не беше.

— Имах мисия.

— Виждам. — Бръкна в една торба и извади лимон. — Лимонада?

— Лимонов пай с глазура от целувки и черешов пай като начало. Искам да изпека и малко хляб, а може би и сладкиш за кафе. Дъждовните сутрини са идеални за печене.

— О, мислите ни тръгват в различни посоки в дъждовна сутрин.

Тя се разсмя, докато разопаковаше продуктите.

— Ако се беше събудил по-рано, можеше да свършим и двете. Не, искам аз да разопаковам. Така ще знам къде е всичко.

Той сви рамене и я остави.

— Тогава ще ида във фитнеса, особено след като ще има пай в близко бъдеще. Ако пазиш касовата бележка или помниш колко си платила, ще ти върна парите.

Тя спря.

— Защо?

— Не трябва ти да купуваш храната — небрежно отвърна той и извади бутилка сок от хладилника.

— А ти трябва, така ли? — Не можеше да овладее гнева, който се надигаше в нея.

— Ами това е…

— Твоята къща? — довърши тя.

— Да. Но щях да кажа, че така е по-справедливо, след като ти вършиш цялата работа.

— Снощи никой не свърши никаква работа, когато всички излязохме на вечеря навън, но ти плати сметката.

— Това беше просто… Какъв е проблемът? Някой друг ще плати следващия път.

— Мислиш ли, че се интересувам от парите ти? Смяташ ли, че съм с теб, защото можеш да платиш вечерята и имаш такава къща?

Той остави бутилката.

— Господи, Лоръл, това пък откъде дойде?

— Не искам да ми плащаш нищо. Не искам никой да се грижи за мен и можеш да забравиш кое е „по-справедливо“, защото това никога няма да стане. Но мога сама да си плащам сметките и да си купувам продукти, когато искам да правя пай.

— Добре. Малко съм озадачен защо предложението ми да ти платя няколко лимона те ядосва, но след като е така, оттеглям го.

— Не разбираш — измърмори тя, докато подигравателната забележка на Линда за „обслужващия персонал“ отекваше в главата й. — Как би могъл?

— Защо не ми обясниш?

Тя поклати глава.

— Сега ще пека сладкиши. Това ме прави щастлива. — Пресегна се за дистанционното и включи някаква музика. — Така че иди да тренираш.

— Така и ще направя. — Но той остави бутилката на плота и обхвана лицето й с длани, за да го огледа внимателно. — Бъди щастлива — каза.

Целуна я, грабна пак сока си и излезе.

— Бях щастлива — измърмори тя. — И пак ще бъда.

Решително се зае да подрежда продуктите и съставките както ги искаше.

Мал влезе тъкмо когато добавяше мазнина към брашното за тестото.

— Обичам да гледам жени, които знаят какво правят в кухнята.

— На вашите услуги, сър.

Той отиде до кафемашината, прецени, че останалото там кафе е изветряло, и го изхвърли.

— Ще направя ново. Искаш ли?

— Не, пих достатъчно.

— Е, какво има в менюто?

— Пай. — Усети резкостта в тона си и се постара да я притъпи. — Лимонов с целувки и черешов.

— Страшно обичам черешов пай. — След като сложи кафето в машината, той отиде до плота, където работеше тя, и се загледа внимателно. — Истински лимони ли използваш за лимоновия пай с целувки?

— Ами мангото беше свършило. — Погледна го за миг и добави студена вода. — Какво друго да използвам?

— Нали се сещаш, има едни малки кутийки с картинка на парче пай.

Тя се отпусна и дори се разсмя.

— Не и в моята кухня. Само сок и кора от истински лимони.

— Виж ти. — Сипа си чаша кафе, после порови в един от шкафовете и съзря кексчетата с пълнеж. — Ще те притеснявам ли, ако гледам какво правиш?

Слисана, тя спря да бърка и го зяпна учудено.

— Искаш да ме гледаш, докато работя?

— Обичам да знам как стават нещата, но мога да се махна, ако ти преча.

— Само не пипай нищо.

— Дадено.

Мал седна на един висок стол от другата страна на плота.

— Ти готвиш ли изобщо?

Той скъса опаковката на кексчето, докато й обясняваше.

— Когато заминах за Лос Анджелис преди години, трябваше или да се науча да готвя нещо, или да гладувам. Научих се. Правя страхотно вкусен доматен сос. Може пък да го приготвя за довечера, особено ако дъждът продължи.

— Мак твърди, че ще престане.

Мал погледа ситния упорит дъждец.

— Хм…

— И аз така казах. — Тя взе точилката — хубава мраморна точилка, която Дел бе избрал с мисълта за нея, както знаеше. Това я накара да се почувства зле, задето му се бе нахвърлила преди малко.

Въздишка се откъсна от устата й, докато набрашняваше плота.

— Трудно е да си богат — рече неочаквано той.

Тя вдигна очи и отново го изгледа удивено.

— Моля?

— Трудно е и да си беден — продължи Мал със същия небрежен тон. — Бил съм и двете — относително казано — да си беден е по-тежко. Но и богатството носи своя товар. Оправях се добре в Лос Анджелис. Имах стабилна работа. Създадох си репутация и вече имах спестени пари, когато пострадах в онази каскада. Това сложи край на работата ми, но пък заради това ме затрупаха с купища пари.

— Много лошо ли пострада?

— Счупих си някои кости, които не бях чупил преди, както и такива, които вече бях чупил. — Сви небрежно рамене и захапа кексчето. — Въпросът е там, че поне по моите стандарти, бях безумно богат. И много други хора решиха същото и поискаха и те да се възползват. Струва ти се, че изпълзяват като плъхове от тъмните ъгли, за да захапят сиренцето, и стават лоши, когато не споделяш с тях или си мислят, че не споделяш достатъчно. Това ме накара да преосмисля изцяло кое е важно и кое не.

— Да, сигурно става така.

— Дел винаги е бил страшно богат, затова при него е различно.

Тя спря да разточва кората.

— Чул си ни?

— Минавах оттук и чух вероятно края на разговора. Не съм си запушвал ушите, нито съм си подсвирквал. Но може би не искаш моето мнение.

— Защо да го искам?

Леденият й тон явно изобщо не го стресна.

— Защото разбирам. Знам какво е да имаш нужда да докажеш, че можеш да се справиш сам, да стоиш на собствените си крака. Миналото ми не е също като твоето, но не е и много различно. Майка ми приказва доста — добави той. — Оставям я. Така че знам част от историята ти.

Тя сви рамене.

— Не е тайна.

— Но е неприятно да си обект на клюки, особено когато става дума за нещо отдавна минало, и то свързано с родителите ти, а не лично с теб.

— Предполагам, че трябва да ти върна жеста и да ти кажа, че знам, че си изгубил баща си и майка ти се е преместила в града, за да работи за чичо ти. И че никак не ти е било леко.

— Той е негодник. Винаги е бил такъв. — Мал взе чашата си кафе и махна с нея в ръка. — Как правиш това? Кората? Как я правиш почти идеално кръгла?

— С много практика.

— Да, с повечето неща е така. — Загледа я мълчаливо как навива кората, слага я във формата за пай, развива я. — Аплодисменти. Както и да е, моето мнение…

— Щом трябва да чуя мнението ти, свърши нещо полезно и извади костилките на черешите.

— Как?

Тя му подаде един фуркет за коса и сама взе друг.

— Ето така. — Показа му как да забоде фуркета в основата на черешката. Костилката изскочи от другата страна.

Яснозелените му очи светнаха заинтригувано.

— Направо гениално. Чакай да опитам.

Направи го, и то доста по-сръчно, отколкото бе очаквала тя, така че само побутна две купички към него.

— Костилките — тук, плодовете — тук.

— Ясно. — Захвана се за работа. — Дел не гледа на парите като повечето от нас. Никой не може да го измами, сигурен съм. Щедър е по природа, както и заради възпитанието си, ако поне половината от това, което чувам за родителите му, е вярно.

— Бяха невероятни хора. Разкошни.

— Така разправят всички. — Мал действаше бързо и ловко с фуркета и костилките, а това я впечатли. — Състрадателен е и справедлив. Не е някой наивник, но вярва, че трябва да използва парите си не само за собствена изгода и удоволствие, но и да изгради нещо, да остави следа, да промени живота на другите. Наистина е страхотен човек.

— Такъв е.

— Освен това не се държи надуто, което значи много. Хей, нали няма да се разплачеш сега? — предпазливо попита той.

— Не. Не се разплаквам лесно.

— Добре. Та исках да кажа, че той е купил това място — или по-точно двамата с Легс са го купили.

— Наистина ли ще продължиш да наричаш Паркър Легс^[1]?

— Има страхотни крака. За тях имотът е инвестиция, разбира се. И място за усамотение. Но те двамата отварят широко вратите. Струва ми се, че много лесно можеха да кажат: „Добре, време е за ваканция. Ще се видим след две седмици“. Но не направиха така.

— Не.

Мнението й за него се покачваше с всяка изминала минута. Той разбираше и оценяваше подобаващо.

— И така се озовахме в къща, пълна с хора. Отначало се чувствах малко неловко да се домъкна и аз, но това си е мой проблем. Дел просто си казва: „Имаме толкова много място, трябва да го използваме“. Без ангажименти, без натиск.

— Прав си. По дяволите.

Проницателните му зелени очи отново срещнаха нейните с разбиране, което замалко да я накара да се разплаче.

— Но той не разбира, че ние носим собствения си товар и своите ангажименти. Не ги усеща и не ги вижда. Ако можеше…

— Щеше да се ядоса и обиди — довърши тя.

— Да. Но понякога ти се иска да си купиш сама лимони, така че той ще трябва да се справи с яда си и обидата.

Тя довърши и втората кора за пай и я сложи в нова форма.

— Трябва да успея да му го обясня. Предполагам, че това е мое задължение.

— И аз така мисля.

— Тъкмо бях започнала да те харесвам — каза тя, но му се усмихна.

Когато Ема дойде при тях, Лоръл точно показваше как се правят целувки от белтъци.

— Турнир в стаята за игри, след около час.

— Покер? — попита със светнало лице Мал.

— Обсъжда се. Джак и Дел в момента съставят нещо като декатлон от игри и покерът е един от възможните елементи. Още спорят за точковата система. О, пай!

— Трябва да довърша това, а после ще замеся хляб, докато Мал приготвя доматен сос.

— Ти готвиш ли?

— Предпочитам покера.

— О, ами аз бих могла…

Лоръл посочи строго с пръст Мал.

— Имахме уговорка.

— Добре. Но турнирът не може да започне, докато не свърша тук. И няма да мия съдове.

— Справедливо е — отсъди Лоръл. — Нужни са ни деветдесет минути — каза тя на Ема. — И ако останалите участници искат да ядат нещо тази вечер, ще ни изчакат.

Лоръл си донесе таймер и го настрои да звънне, когато тестото за хляб втаса. Пайовете се охлаждаха на плота, а сосът на Мал къкреше на тих огън. Съвсем не беше зле за един дъждовен ден. Когато надникна в стаята за игри, разбра, че Дел и Джак са направили нещо като своя версия на нейния пай с лимони.

Бяха разпределили състезателните зони, дори ги бяха номерирали. Маса за покер, екс бокс, килимчето за танци, страховитата маса за футбол.

Изобщо не я биваше във футбола на маса.

През последния час мнозина се бяха отбивали в кухнята и бяха вземали оттам по нещо за хапване и пийване. Сега на бара имаше купи с чипс, салца, сирене, плодове и солени бисквити.

По някое време явно бяха направили и табло за отбелязване на резултата и бяха написали имената на всички.

— Това изглежда доста сериозно.

— Съревнованието не е за слабаци — отвърна й Дел. — Паркър се опита да забрани пурите край масата за покер. Отхвърлихме искането й с мнозинство. Чух, че Мал готви вечеря.

— Да. На този фронт всичко е под контрол. Ще трябва да прекъснем един-два пъти за малко, за да нагледаме храната.

— Няма проблем.

Да, помисли си тя, той бе справедлив. Щедър по природа, както бе казал Мал. Беше положил големи усилия тук — за свое забавление, разбира се. Дел обичаше развлеченията. Но също и за да се забавляват добре всички.

Тя сви показалец и го повика на по-усамотено местенце, докато Мак спореше с Джак за избора на видеоигри.

— Няма да се извинявам по същество, а само за начина си на изразяване.

— Добре.

— Не искам никой от нас да си мисли, когато и да било, че портфейлът ти винаги трябва да е отворен.

По лицето му се изписа объркване.

— Аз не мисля. Ти не го мислиш. Не става дума за…

— Значи това е важното. — Надигна се на пръсти и докосна с устни неговите. — Да го забравим. И бездруго ще има за какво да мислиш, след като те победя в този турнир.

— Няма начин. Трофеят на Първия ежегоден плажен турнир на Браун е запазен за мен.

— Има и трофей?

— Естествено, че има. Джак и Паркър го направиха.

Тя проследи накъде сочи той. Върху полицата над камината стоеше някаква фигура, която приличаше на дърво, изхвърлено от вълните на брега. Върху нея стратегически бяха разположени мидени черупки, в опит да се имитира бански. Изсъхнали водорасли покриваха „главата“. Бяха й нарисували и лице с озъбена усмивка.

Тя избухна в смях и отиде да я погледне по-отблизо.

По-добре е, реши Дел. Беше се отърсила от нещата, дето я тормозеха. Но това не означаваше, че не дебнат някъде под повърхността, в очакване на нова възможност.

Беше имал време да помисли и вярваше, че има известна представа за какво става въпрос, или поне отчасти — и откъде може да е дошло всичко.

Освен това смяташе, че знае как да научи повече. Погледна към бара, зад който стоеше Ема. Трябваше само да изчака и да намери верния подход.

— Нека игрите да започнат — извика Джак и протегна една шапка. — Всеки да си избере номер за първия кръг.

 

 

Изобщо не я биваше във футбола на маса. Толкова зле се представи, че даже Картър я победи. Което наистина бе унизително, каза си тя.

Но пък ги бе разбила на пинбол с голяма доза късмет и ловкост, което я бе изпратило напред в класирането, преди Джак и Дел дори. За тяхно огромно съжаление.

А това вече бе приятно.

Вярваше, че може да се справи на покера. Но в момента Мал и Паркър се състезаваха на две килимчета за танци. Щеше да се наложи да се справи отлично, като й дойде редът, за да има макар и минимален шанс да спечели трофея.

Пийна глътка вино точно когато Паркър и Мал завършиха едновременно с най-висок резултат втория от трите си рунда.

По дяволите, явно бе обречена.

Сигурно бе несправедливо да си мисли, че присъствието на Мал тук балансира нещата, но беше точно така. Паркър бе напълно способна да си намери и сама мъж, ако поиска, но така бе много хубаво.

Освен това двамата изглеждаха много добре заедно.

Изключително добре.

И явно бе време да мине само на вода, след като изобщо й е минало през ума да се прави на сватовница.

Сви рамене, отпи нова глътка и се приготви за следващия кръг с видеоигри.

Стигна до финалния кръг наравно с Мак в борба за петото място, след като разби Джак на танцовото килимче.

— По дяволите видеоигрите — измърмори той. — Съсипаха ми класирането.

— На четвърто място си. — Ема го бодна в корема. — Аз съм на последно. Има й нещо на онази пинбол машина. А и контролерът ми за видеоигрите беше повреден. — Тя взе пурата от ръката му. — За късмет — отсече тя и си дръпна. — Пфу, не си струва.

След близо четиридесет минути тексаски покер Лоръл заложи всичко на солиден флош от купи. Печалбата щеше да я изведе на челно място и евентуално да елиминира Ема, Мак и вероятно Картър.

Докато мине редът на всеки край масата, тя усети постепенно нарастване на възбудата, след като играчите един по един се отказваха. Освен Картър.

Той се замисли, претегляше позицията си — безкрайно, както й се стори. После отвърна на залога й.

— Флош от купи до асо. — Тя показа картите си.

— Много добре — поздрави я Дел.

— О, тъй ли… — Картър нагласи очилата си с тъжен вид. — Фул хаус. Дами и седмици. Съжалявам.

— Ура!

Лоръл се намръщи при ликуващия вик на Мак.

— Съжалявам, но трябва да го поздравя. Ще се женим.

— Може би не е зле да погледнеш как е сосът — обади се Мак.

— Да, ще погледна. — Тя стана от масата. — Всичко е заради глупавия футбол на маса.

Отиде в кухнята и без да бърза, разбърка соса, после излезе за малко на верандата.

Прогнозата на Мак най-сетне се бе сбъднала. Беше се прояснило. Може и да бе изчакало цял ден, но сега небето отново бе грейнало в синьо. По-късно щеше да се покаже и луната и да се появят звезди. Прекрасна нощ за разходка по плажа.

Отиде при Ема, която си сипваше диетична кола на бара.

— Вън от играта ли си?

— Да.

— Поне няма да съм последна.

— Бих могла да ти се разсърдя заради това, но съм настроена великодушно. Джак е останал само с няколко последни чипа. Любовта ни, изглежда, не ни донесе голям късмет или умения в игрите днес. Но какво пък, беше забавно. О, ето че и любимият ми приключи. Май е редно да ида и да му съчувствам.

Нужни бяха още трийсет минути за елиминациите, както и още няколко за пресмятане на резултата.

Най-накрая Дел се извърна от таблото и взе трофея от полицата.

— Дами и господа, имаме равен резултат. Паркър Браун и Малкълм Кавана завършиха с равен брой точки — сто тридесет и четири.

Мал се усмихна на Паркър.

— Явно ще трябва да си поделим плячката, Легс.

— Може да изиграем още един рунд, за да определим кой е по-добрият, но съм адски изморена. — Протегна му ръка. — Да си я поделим.