Нора Робъртс
Наслади се на мига (14)

Тринадесета глава

Още щом Джак и Дел се настаниха на високите столчета в бара „Уилоус“, барманката дойде при тях.

— Явно днес имам двоен късмет.

— Как си, Анджи?

— Не се оплаквам, което не мога да кажа за поне половината клиенти, които сядат тук. Какво да ви сипя?

— Минерална вода — поръча Дел.

— За мен една бира.

— Дадено. Минавате за по едно питие? — попита ги тя, докато пълнеше една халба и едновременно с това добавяше кубчета лед в чашата с вода.

— Аз да — отвърна Джак. — Приятелчето има среща.

— Така ли? И коя е щастливката тази вечер?

— Ще вечерям с Лоръл.

— Макбейн ли? — Лека изненада се появи в очите на Анджи. — Истинска среща?

— Да.

— Това е нещо ново. — Тъй като познаваше предпочитанията на Дел, тя добави и резенче лимон към газираната вода, после остави и двете чаши на бара. — Чух разни приказки по този повод, но реших, че са само клюки.

— И защо?

— Защото познаваш Лоръл открай време и никога не си излизал с нея на среща. Не съм я виждала тук отдавна, но чувам, че бизнесът й процъфтява.

— Описанието е много точно.

— Била съм на няколко сватби там. Първокласна работа. Но сестра ти си е такава, нали? — добави Анджи, докато забърсваше бара с бялата си кърпа. — Първа класа от глава до пети. Още ни липсва Лоръл тук. Беше най-добрият майстор сладкар, който някога сме имали. Е, Джак, как е Ема, как вървят приготовленията за сватбата?

— Много е добре. Намерила си е рокля, което явно е ключът към небесното царство.

— Много добре си го разбрал. Може би има нещо във водата там. Най-напред Мак, после Ема. — Намигна на Дел и тупна чашата му с пръст отстрани. — Внимавай какво пиеш.

Тя се отдалечи зад бара, за да се погрижи за друг клиент, а Джак се засмя.

— Не се стряскай толкова, братле. — Джак наклони халбата си към чашата на Дел. — Съвсем естествено развитие на нещата.

— Излизаме едва от колко, от месец, и сватбените планове са естествено развитие?

— От Мак към Ема и към Лоръл. Нещо като сватбено трио.

— Лоръл не мисли така. — Нали преди малко бяха изтъкнали, че я познава открай време. — Сватбите са бизнес. Тя е делова жена. Сериозна, амбициозна…

— Както и останалите от четворката. Сериозните и амбициозни хора също се женят. — Загледа се в Дел над ръба на халбата си. — Наистина ли никога не ти е хрумвало?

— „Хрумвало“ е много широко понятие — избегна отговора Дел. — Все още свикваме с промяната в отношенията си. Не съм против брака. Всъщност аз съм голям привърженик на брачната институция. Просто не съм мислил сериозно за това в личен план.

— Може би е време леко да си разменим ролите с теб, предвид конското, което ми дръпна, когато двамата с Ема започнахме да излизаме. Какви точно са намеренията ти спрямо моята „доведена“ сестра?

— Възнамерявам да вечерям с нея.

— А възнамеряваш ли да спиш с нея след това?

— Бих бил глупак иначе. В момента се наслаждаваме на тази нова фаза — рече той. — И за двама ни. Тя е важна за мен, винаги е била. Знаеш го. Сега просто е важна по различен начин. Но не съм се замислял да наема сестра си да планира сватбата.

— Изобщо или засега?

— Господи, Джак. — Гърлото му внезапно се оказа пресъхнало и Дел отпи голяма глътка от водата.

— Въпросът е съвсем резонен.

— Само сватби ти се въртят в главата — измърмори Дел. — Може би наистина има нещо във водата там. Както и да е, не знам. Не съм мислил по въпроса, наистина. А сега не мога да мисля за нищо друго. Виж, познавам Лоръл. Тя не планира женитба и определено не би го направила само защото Мак и Ема се омъжват. Говорим за момичето, което замина за Ню Йорк и Париж съвсем само, за да учи. По дяволите, тя сериозно искаше да се премести в Париж, работеше тук, за да спести пари за заминаването, когато…

— Да, знам. — Шеговитостта изчезна от погледа на Джак. — Всичко се промени, когато родителите ти загинаха.

— Тогава тя отложи плановете си за Париж. — Не беше го забравил. Никога нямаше да забрави. — Не искаше да остави Паркър. А предполагам, като се замисля сега, че е останала и заради мен. После планът на Паркър завладя всички.

— Плановете се променят.

— Да, променят се. Но исках да кажа, че Лоръл винаги е определяла сама посоката си, винаги е следвала инстинкта си, а не някаква мода. Ако нещата бяха по-различни, сега щеше да живее в някой шикозен бохемски апартамент в Париж и да управлява собствената си прочута пекарна.

— Не мисля. — Джак поклати глава. — Според мен тези четири момичета в крайна сметка са здраво свързани. В Ню Йорк може би, но не и в Европа. Притеглянето на другите три просто е прекалено силно.

— И аз й казах почти същото неотдавна, и то не на шега.

Джак опита един от бадемите, които Анджи бе сервирала в купичка на бара.

— Мислех, че го разбирам и преди двамата с Ема да сменим посоката. Но сега, когато живея там, когато съм включен в групата? Те имат почти телепатична връзка. Малко е плашещо понякога, да ти кажа честно. — Вдигна бирата си в тост. — Това е любовта, дълбока и силна.

— Винаги е било така. — Дел се замисли за миг. — Все още твърдя, че Лоръл не обмисля нищо такова, но ако има нещо, то останалите три със сигурност знаят. Би могъл да поразпиташ Ема.

— Няма начин. Дори и за теб. Ако се пробвам, това ще доведе до съвсем ново обсъждане на това какво мисля аз за вас и как бих могъл да поразпитам теб. — Джак хапна още един бадем. — И така до безкрай.

— Имаш право. Освен това, така само ще отворим темата. Всичко си е наред. Ще оставим нещата каквито са. В момента се движим по гладко шосе, защо да пробваме отклоненията?

Джак се усмихна.

— Така си мислех и аз за мен и Ема.

— Трябва да престанеш с това.

— Признавам си, че е забавно да те дразня по болезненото място. Но като говорим за мен и Ема, нали ще ни бъдеш кум?

— Разбира се. Не бих и допуснал друг да заеме мястото.

— Добре. Това е горе-долу единственото, което аз трябва да свърша. В повечето случаи само се усмихвам и се съгласявам с всичко, което ми каже, че са измислили за сватбата. Паркър ми каза, че аз отговарям за медения месец, после ми даде телефона на една туристическа агенция, за която каза, че е най-добрата. Както и цялостен пакет за Бора Бора, защото според нея Ема винаги е искала да отиде там, освен това е много екзотично и романтично място. Явно именно там ще идем.

Дел изгледа Джак заинтригувано.

— Ти искаш ли да ходиш в Бора Бора?

— Знаеш ли, искам. Веднага щом разгледах пакета, си казах, че това е мястото. Сестра ти е малко страшна, Дел.

— Може.

— Картър е получил пакет за Тоскана, в който има и от онези малки дискове с уроци по италиански за начинаещи и за двамата.

Той се засмя.

— Значи и за това се е погрижила.

— Явно. Хей, трябва да бягам. Получих съобщение в електронната поща, преди да изляза от офиса. Ема е в настроение да готви.

— Аз ще платя бирата.

— Благодаря.

— Джак? Да знаеш, че сватбеният ти костюм ти отива…

— Чувствам се добре в него. До скоро.

Дел се замисли, че не беше само костюмът за сватбата, който му седеше добре. Същото се отнасяше и за целия съвместен живот с Ема, за основата, върху която Джак съграждаше всичко — сега виждаше това съвсем ясно. Дом и семейство, вечеря заедно след дълъг работен ден. Накрая щеше да им потрябва и още място в китната малка къща за гости. Доколкото познаваше Джак, той щеше да измисли нещо.

Имението се превръщаше в нещо като комуна. Когато се замисли над тези неща, Дел реши, че това би зарадвало и развеселило родителите му.

— Масата ви е готова, господин Браун. — Салонният управител дойде до него. — Искате ли да се настаните, или предпочитате да изчакате дамата си на бара?

Погледна часовника си. Лоръл закъсняваше — или по-скоро Мак, която щеше да я остави на път за някаква фотосесия.

— Тя ще пристигне всеки момент. Ще я изчакам на масата.

Реши да поръча и виното и едва бе направил избора си, когато чу някой да изрича името му.

— Здравей, страннико!

— Дебора. — Стана, за да я поздрави, и размени лека, приятелска целувка с жената, която познаваше от години. — Изглеждаш чудесно. Как си?

— Страхотно. — Отметна буйната си грива от червени кичури. — Тъкмо се връщам след два месеца в Испания — последните две седмици бях в Барселона.

— По работа или за удоволствие?

— И двете, по много и от двете. Имам среща с майка ми и сестра ми, за да се наприказваме по женски. Подранила съм, както обикновено, а те закъсняват, както винаги.

— Сядай, почакай ги с мен.

— С удоволствие, Дилейни. — Усмихна му се сияйно, докато той й държеше стола. — Не съм те виждала от Пролетния бал. Какво ново при теб?

— Нищо интересно в сравнение с Барселона.

Сервитьорът за вината предложи бутилката за одобрение, Дел погледна етикета и кимна.

— Е, разказвай. Кой какво прави и с кого го прави? Какви са най-горещите клюки?

Дел се усмихна, докато опитваше виното, което сервитьорът наля в чашата му.

— Мисля, че за това ще трябва да почакаш майка си и сестра си. Идеално е — каза той на сервитьора и направи знак да сипе първо на дамата.

— Много си дискретен. Винаги си бил такъв. — Дебора отпи. — И имаш отличен вкус към виното, както винаги. Хайде, разкажи ми нещо. Чух слух, че Джак Кук е сгоден. Вярно ли е или не?

— Това мога да потвърдя. Двамата с Емалин Грант определиха датата за следващата пролет.

— Ема? Наистина ли? Е, да пием за тях. — Вдигна чаша за тост. — Макар че десетки жени ще бъдат в траур. Явно не съм в час. Дори не знаех, че са двойка.

— Мисля, че нещата се развиха доста бързо, след като започнаха връзка.

— Радвам се за тях. Не е ли малко странно за теб? Имам предвид, че Ема ти е като сестра, а Джак е най-добрият ти приятел.

— Имаше неловки моменти — призна той. — Но двамата са много щастливи заедно. Разкажи ми за Барселона. Никога не съм ходил.

— Трябва да отидеш. Плажовете, храната, виното. Романтиката. — Усмихна му се. — Всичко е във въздуха.

Двамата се смееха, приведени един към друг над масата, когато Лоръл влезе. Закова се на място, сякаш се бе блъснала в стъклена стена и стоеше от външната й страна.

Дел изглеждаше толкова спокоен, помисли си тя. Не, те изглеждаха спокойни и прекрасни — и двамата. Ако Мак бе дошла с нея, би могла да улови момента, да запечата този образ на двама красиви хора, които пиеха вино и се смееха заедно на светлината на свещите.

Всеки би си помислил, че са двойка, подхождаха си идеално, бяха абсолютно в тон.

— Лоръл, здравей.

— Здравей, Макси. — Усмихна се на сервитьорката, която спря до нея. — Тежка вечер.

— Не ми говори. — Макси вдигна очи към тавана. — Не знаех, че ще идваш. Ще ти намерим маса.

— Всъщност имам среща.

— О, добре. Гледай да не те види Хулио. — Тя намигна, споменавайки името на главния готвач. — В такава вечер ще се изкуши да те замъкне обратно в кухнята. Липсваш ни тук.

— Благодаря.

— Трябва да вървя. Ще си поговорим после.

Тя кимна, сетне отскочи до тоалетната, за да се съвземе за миг. Глупаво е, много е глупаво, повтаряше си тя, да изгуби самообладание само защото Дел пиеше чаша вино с приятелка. Глупаво бе и да се чувства някак недостойна, защото само преди няколко години тя щеше да се поти в кухнята, вместо да седи на маса в заведението. Тогава щеше да приготвя някакъв фантастичен десерт за двойка като Дилейни Браун и Дебора Манинг.

— В това няма нищо лошо — измърмори тя полугласно, докато вадеше гланца си за устни и се мръщеше на отражението си в огледалото.

Гордееше се с работата си тук и с парите, които бе спестила, за да помогне в стартирането на „Обети“. Гордееше се с таланта си, благодарение на който имаше собствен бизнес, печелеше и създаваше нещо, което прави хората щастливи.

Сама си изкарваше прехраната, сама избираше пътя си, а Бог й бе свидетел, че това бе най-важно за нея.

Но пак я болеше, не можеше да не го признае, че винаги щеше да бъде, в известен смисъл, от външната страна на онази стъклена стена.

— Няма значение. — Прибра гланца, пое си дъх. — Просто няма значение.

Самочувствието, напомни си тя, бе като гланца за устни — трябваше само да използваш точната доза.

Излезе от тоалетната, зави към ресторанта и тръгна към масата.

Да, каза си, определено много й помагаше и фактът, че очите на Дел грейнаха топло, когато я забеляза. Стана и протегна ръка да я посрещне, а Дебора се извърна и вдигна поглед.

Лоръл забеляза мигновеното й объркване, преди да се сети коя е. Все пак двете с Дебора съвсем не се движеха в едни и същи среди.

— Лоръл, помниш Дебора Манинг, нали?

— Разбира се. Здравей, Дебора.

— Лоръл, радвам се да се видим отново. Дел тъкмо ми каза за Ема и Джак. Сигурно планираш фантастична торта.

— Имам няколко идеи.

— Много бих искала да ги чуя. Сватбите са толкова забавно нещо. Можеш ли да седнеш за малко? Дел, трябва ни още една чаша. — За своя чест, Дебора бързо схвана положението и безукорната й бяла кожа почервеня от смущение. — Каква идиотка съм. — Засмя се и стана от стола. — Дел чака теб. Беше много мило от негова страна да ми прави компания.

— Всичко е наред. — Ето колко зряла мога да бъда, каза си Лоръл. — Остани, допий си виното. Можем да потърсим друг стол.

— Не, не… Чакам майка си и сестра си. Ще изляза навън и ще им се обадя, да се уверя, че не са ме забравили. Благодаря за виното, Дел.

— Радвам се, че се видяхме, Дебора.

— И аз също. Приятна вечер.

И тя излезе, но не и преди Лоръл да забележи озадаченото изражение на лицето й.

— Закъснях — бодро отбеляза тя. — Вината е изцяло на Мак.

— Струваше си чакането. — Той задържа стола й, докато седне. — Изглеждаш много добре.

— Същото си мислех и за теб.

С присъщата на заведението бързина в обслужването, сервитьорът махна чашата на Дебора, смени я с нова и наля вино на Лоръл. Тя отпи, кимна.

— Много добре. — Пое менюто, което сервитьорът й подаде, но не го отвори. — Здравей, Бен.

— Здравей, Лоръл. Чух, че си тук.

— Какво ще ни препоръчаш тази вечер?

— Червеноперка, с рачешко месо, сотирана в редукция от бяло вино и поднесена с жасминов ориз и аспержи.

— Дадено. И за начало малка салата на готвача.

— И аз ще се включа — реши Дел. — Какво друго ще ни препоръчаш?

— Мисля, че ще харесате свинското филе с мед и джинджифил. Поднасяме го с гарнитура от пресни картофки и печени зеленчуци по френски.

— Звучи идеално. И за мен една салата.

— Отличен избор.

Едва се бе отдалечил от масата, когато друг сервитьор им поднесе хлебчета с маслини и сос, които бяха запазената марка на заведението.

— Обслужването тук винаги е на ниво, както знаеш — отбеляза Дел. — Но с теб е още по-добро.

— Винаги се грижим за своите хора. — Тя отхапа от хлебчето.

— Бях забравил, че си работила тук — по-точно изобщо не се замислих за това, когато предложих да вечеряме тук. Ще трябва да си поръчаме и десерт, за да проверим как се справя заместникът ти.

— Мисля, че в момента е заместникът на заместника ми.

— След като си имал най-доброто, трудно е да се примириш с нещо по-лошо. Липсва ли ти изобщо? Работата в екип, имам предвид цялата енергия, овладяния хаос.

— Невинаги е дотам овладян. И всъщност не. Харесва ми да имам свое пространство, а и работното време на ресторантите е ужасно.

— А сега имаш толкова много свободно време.

— Е, времето си е само мое и това е от голямо значение. О, явно майката и сестрата на Дебора са се появили. — Тя вдигна чашата си за поздрав към една от близките маси и Дел видя как трите жени тъкмо се настаняват.

— Вероятно не са закъснели, тя обикновено подранява за срещи.

— Вярно. — Небрежно, спокойно, зряло, поздрави се мислено Лоръл. — Излизал ли си с нея?

— За кратко и много отдавна. Преди да се омъжи.

— Надявам се, че не си бил с нея, докато е била омъжена. Ами след развода?

Той поклати глава.

— Бях й адвокат при развода. Не се срещам с клиенти, а и имам строго правило против срещи с бивши клиентки по бракоразводни дела. Ужасно лоша идея.

— Пени Уисълдаун. — Лоръл го прикова с поглед. — Помня, че ти я представляваше при развода, а няколко години след това излизаше с нея.

— Именно затова знам, че идеята е лоша.

— Тя беше толкова досадна. Ако не можеше да се свърже с теб у дома или в офиса ти, се обаждаше и тормозеше Паркър да й каже къде си. — Отново отпи от виното си. — Това, господин адвокат, беше сериозна грешка в преценката от ваша страна.

— Виновен. И ти имаш няколко такива.

— О, не. Стоя далеч от досадни мъже.

— Грешки в преценката. Дрейк, не, Дийк някой си. Колко татуировки имаше?

— Девет, мисля. Може би десет. Но той не се брои. Бях на шестнайсет и се надявах да ядосам родителите си.

— Определено ядоса мен.

Лоръл едва не подскочи от удивление.

— Наистина ли?

— Наистина. Мотаеше се наоколо почти през цялото лято в тениските си със скъсани ръкави и рокерски ботуши. Имаше обица и според мен упражняваше лукавата си усмивчица пред огледалото.

— Помниш го по-добре от мен.

Замълча за миг, докато Бен им поднесе салатите и долее чашата й с вино.

— Знаем прекалено много за миналите си гаджета. Може да е опасно.

— Няма да ти се сърдя за твоите, ако и ти не се сърдиш за моите.

— Разумно и справедливо — отсече тя. — Знаеш ли, хората се чудят какво става, питат се какво правим заедно.

— Кои хора?

— Тук, тази вечер. Тези, които те познават. — Тя едва видимо наклони глава към масата, където трите жени се преструваха, че не ги обсъждат. — И онези, които познават мен.

— Това притеснява ли те? — попита той.

— Не. Не особено. Може би донякъде. — Сви рамене и се загледа в салатата си. — Съвсем естествено е, особено когато единият от нас е Браун от рода Браун в Кънектикът.

— Бих казал, че е съвсем естествено, тъй като седя тук с най-красивата жена в ресторанта.

— Хубаво. Това беше много хубаво. Има защо да е популярно клише.

Той сложи длан върху ръката й на масата.

— Знам какво виждат очите ми.

Трогната, тя обърна ръката си и сплете пръсти с неговите.

— Благодаря.

Нека се чудят, каза си тя. Нека си приказват. Тя имаше онова, което винаги бе искала до себе си.

Вечеряха, като опитваха от ястието на другия, пиеха хубаво вино и говореха за каквото им хрумне. Винаги са можели да разговарят, мислеше си Лоръл, за всичко. Усети как успява да сложи подобна стъклена преграда около двамата, да изолира всички останали и да се наслади на атмосферата толкова, колкото и на храната.

Бен поднесе три мини суфлета на масата.

— С комплиментите на Чарлс, майстора сладкар. Чу, че си тук, и искаше да направи нещо специално за теб. Малко е нервен — добави Бен, като снижи глас, докато се навеждаше към масата.

— Сериозно?

— Трудно е да се мери с теб човек, Лоръл. Ако предпочитате нещо друго…

— Не, това е чудесно. Много са красиви. — Опита най-напред шоколадовото, с добавка от бита сметана. Затвори очи и се усмихна. — Разкошно е. Хапни — каза тя на Дел, преди да вкуси от ваниловото. — Наистина е страхотно.

— Той много би се зарадвал да дойде да се запознае с теб.

— Защо аз не се отбия отзад? След като отдадем заслуженото на тези вкуснотии.

— Това ще го направи много щастлив. Благодаря, Лоръл.

Тя опита и последното, докато Бен се отдалечаваше.

— Лимоновото е просто прелест. Отличен баланс между кисело и сладко.

— Браун от рода Браун в Кънектикът. Така ме нарече по-рано. — Той опита от суфлетата заедно с Лоръл. — Но аз съм с Царицата на десертите.

— Царица на десертите. — В нея напираше смях, но тя се овладя и само се усмихна. — Харесва ми. Може да си направя табелка. Господи, ще се наложи утре да тренирам като смахната, но не искам да нараня чувствата му — добави тя и хапна още веднъж. — Виж, ще отида само за няколко минути отзад, до кухнята.

— Идвам с теб.

— Сигурен ли си?

— Не бих го пропуснал за нищо на света — каза Дел и стана, за да я хване за ръка.

— По това време вече е по-спокойно — увери го тя. — Вечерната треска отдавна е преминала. Но не докосвай нищо. Хулио понякога направо изкуква. Ако те заплаши да те изкорми като риба, не го приемай лично.

— Познавам Хулио. Виждал съм го няколко пъти, когато е идвал до масата ми.

Лоръл го изгледа с любопитство, докато приближаваха кухнята.

— Значи не го познаваш.

Отвори вратата.

Спокойно, така бе казала. Очевидно думата означаваше различни неща за двамата. На Дел му се стори, че хората се движат във всички посоки едновременно, а шумът — повишени гласове, тропане на съдове, бръмчене на отдушници, тракане на ножове, цвърчене откъм скарата — бе просто невероятен.

Във въздуха, който тегнеше от напрежение и жега, се издигаше пара.

Пред една секция до огромната печка стоеше Хулио с престилка и ниска готварска шапка и ругаеше неспирно на няколко езика.

— Не може ли да решат? — ехтеше гласът му. — Имали нужда от още време? — Изсипа порой от гърлени испански ругатни, които сякаш опариха и бездруго нагорещения въздух. — Не искат гъби, искат допълнително моркови. Тъпанари! Къде ми е тъпата чиния, по дяволите!

— Нищо не се е променило — каза Лоръл достатъчно високо, за да може да я чуе.

Той се обърна, жилав мъж с рошави черни вежди над топли кафяви очи.

— Ти не ми говори.

— Не съм дошла да говоря с теб. — Тя се обърна и се приближи към един по-млад мъж, който тъкмо бе спрял да украсява с малинов сироп парче шоколадова торта в една десертна чиния. — Ти сигурно си Чарлс.

— Не говори с него, докато не довърши каквото е започнал. Това да не ти е някакъв клуб за запознанства?

Чарлс само вдигна очи към тавана и обърна към нея красивото си лице с цвят на прясно смляно кафе.

— Моля. Само минутка. — Довърши украсата на чинията с няколко горски плода, после добави тънки курабийки към купичка с парфе. Сякаш по подаден таен знак, една сервитьорка ги грабна и понесе навън. — Толкова се радвам да се запозная с вас. Много ми е приятно.

— Твоите суфлета бяха чудесни — особено лимоновото. Благодаря.

Лицето му направо светна, помисли си Дел, сякаш Лоръл бе натиснала електрически ключ.

— Харесали са ви? Когато чух, че сте тук, исках да направя нещо за вас. Лимоновото. Харесало ви е лимоновото?

— Особено то. Плътен и свеж вкус.

— Още не го предлагаме. Ново е. Работя по рецептата от известно време.

— Мисля, че си постигнал съвършенство. Предполагам, че няма да искаш да я споделиш с мен.

— Вие… — Мъжът остана без дъх. — Искате моя рецепта? Ще ви я запиша. Веднага. Ще ви я запиша, госпожице Макбейн.

— Лоръл.

— Добре, Лоръл…

Дел можеше да се закълне, че името й се отрони от устните на мъжа като молитва. Когато той побърза да иде за рецептата, тя се извърна към Дел.

— Веднага се връщам.

Тръгна след Чарлс, а той пъхна ръце в джобовете си и се озърна наоколо. Хулио пиеше вода направо от бутилката и го гледаше изпитателно.

— Свински медальони.

— Точно така. Бяха чудесни.

— Господин Браун. — Хулио прие заслужената похвала, после погледна към Лоръл и отново към Дел. Каза само: — Хм. — Сложи обратно капачката на бутилката и отиде решително при Лоръл, която стоеше до Чарлс. — Още съм ти сърдит.

Тя сви рамене.

— Напусна кухнята ми.

— С голямо предизвестие и идвах в свободното си време, за да обучавам заместника си.

— Заместникът ти… — Той изруга и махна рязко с ръка. — Беше безполезен. Плачеше.

— Някои хора правят и това, след като си ги мачкал известно време.

— Не ми трябват хленчовци в кухнята.

— Имаш късмет с Чарлс. И ще е още по-хубаво, ако той остане и свикне с отвратителния ти характер.

— Справя се добре. Не плаче. Не ми отвръща.

— Дай му малко време. Ще ти донеса онази рецепта, Чарлс. Мисля, че размяната е справедлива. — Прибра листчето, което Чарлс й подаде в чантата си.

— Благодаря, че дойде тук. Това означава много за мен.

— Пак ще се видим. — Стисна ръката му и отново се обърна към Хулио: — Червеноперката беше разкошна. — Целуна го по бузата. — Негодник.

Смехът му бе също толкова гръмовен, колкото и ругатните.

— Може би ще ти простя.

— Ще приема прошката ти. До скоро.

Дел я погали по гърба, докато излизаха.

— Онова, което направи, беше много мило, и за двамата.

— Понякога мога да бъда мила.

— Ти си като лимоново суфле, Лоръл. Перфектна комбинация от кисело и сладко.

Той вдигна ръката й към устните си за целувка, а тя само примигна.

— О, да. На някой определено ще му излезе късметът тази вечер.

— Надявах се.