Джули Гарууд
Огън и лед (9)

Девета глава

61. Записка в дневника

Арктическият лагер

Днес забелязахме глутницата да влачи надолу елен. Беше удивително да наблюдаваме как вълците ловуват заедно, как го отделиха от стадото и го атакуваха от всички страни, сякаш водени от мислена, телепатична връзка.

Рики ръководеше действията им, а всички останали го следваха. Именно той уби жертвата. Мощните му лапи се вкопчиха във врата на елена и не разхлабиха хватката, докато едрото животно не бе повалено на земята. Тогава другите също се нахвърлиха върху него и с позволението на водача се насладиха на пиршеството.

Не мога да изпитвам съчувствие към елена. Очевидно мисията му е била да нахрани Рики и семейството му.

В природата винаги оцеляват само най-силните.

Когато се върна в района, двамата с Ерик поговорихме за забележителната му сила и откриването на мистериозния хормон в кръвта му. Ерик го нарече К–74. Помоли ме да му помогна да изолираме Рики и да му вземем кръв за още изследвания. Тъй като Брендън и Кърк показват нищожен интерес към необичайните му изследвания, той ме убеди да не им споменавам с какво сме се захванали.

Превърнах се в най-желания асистент на Ерик, тъй като любопитството ми на учен бе единствената причина да предприема това пътуване. Струва ми се, че трябва да бъдем гъвкави и да сме готови да използваме новаторски методи. Брендън е от старата школа и не би се съгласил с мнението ми, така че е по-добре да не знае какво правим.

Беше дошъл моментът да вземе решение. Не може да си позволи да остане без позиция по въпроса дали по време на разпита да се държи като глупава блондинка или като руса кучка. През годините беше използвала двете роли. Може би просто за разнообразие този път трябваше да се опита да пофлиртува. Приятелите й твърдяха, че винаги съумява да избере най-подходящото поведение. Но флирт с агент на ФБР? Съмняваше се, че ще има ефект.

Знаеше, че ще бъдат двама. Изглежда, винаги се движеха по двойки. Предполагаше, че е от съображение сигурност.

Изправи рамене и се обърна. Всичките й намерения да разиграва игрички излетяха през прозореца, щом забеляза Алек. Тя се отпусна и си пое дълбоко въздух.

Битърман заобиколи бюрото и тръгна да им отвори вратата. Софи се усмихваше, докато не видя още един агент да следва плътно съпруга на приятелката й. Охо… Беше мъжът, с когото се бе запознала в хотела на една от покер сбирките, организирани от Алек. Джак Макалистър.

Тогава й бе коствало доста усилия, за да се престори, че не го забелязва, но не беше сигурна, че ще може да го направи и този път. Нямаше да й навреди, ако го поразгледа, нали? Беше изключително привлекателен! Коя жена не би го удостоила с по-обстойно „проучване“? Но той беше агент на ФБР, а тя дъщеря на човека, който според тях има солидно криминално досие. Затова едва му хвърли един поглед и фокусира внимание си върху Алек.

Шефът й се бе запознал с него преди няколко месеца. Стисна ръката му и каза:

— Заповядайте вътре.

Алек представи двамата мъже един на друг и се усмихна, наблюдавайки как Битърман криволичи между кашоните, за да се върне зад бюрото си.

— Настанявайте се — покани ги домакинът.

Джак с изумление разглеждаше офиса.

— Тук май има стотици кашони.

— Щеше ми се да са толкова — отвърна Битърман. — Ако искате да изпиете по една студена, държа няколко в хладилника зад Софи.

Никой не се възползва от предложението му.

— Давате ли си сметка, че това увеличава опасността от пожар? — попита Джак.

— Както ми се струва, бирата съвсем скоро ще възпламени нещо друго.

— Май сте прав — разсмя се другият.

— Преди да съм забравил, Реган помоли да й се обадиш — обърна се Алек към Софи.

— Непременно.

— Спомняш ли си партньора ми Джак?

Най-сетне трябваше да го погледне.

— Да. Би ми се искало да кажа, че се радвам да ви видя отново, но все още не знам дали е така. Зависи от това какво ви води насам — после се обърна към Алек. — Защо мистър Битърман ви повика?

— Не сте ли й казали?

Шефът й поклати глава.

— Опасявах се, че ще се отнесе пренебрежително. Реших да оставя на вас да й го съобщите с надеждата да я накарате да разбере колко е сериозно.

Алек беше убеден, че и на неговите думи няма да обърне особено внимание, затова кимна на партньора си, за да му подскаже, че иска той да проведе разговора. Може би ако чуеше новината от човек, който не й е приятел, щеше да има по-голямо въздействие.

Джак не си направи труда да прояви дипломатичност или да смекчи по някакъв начин думите си.

— Някой желае смъртта ви.

— Добре — кимна тя вяло.

— Добре? Само това ли ще кажете? — удиви се той.

Доколкото можеше да прецени, казаното не й бе направило никакво впечатление. Просто едва забележимо бе повдигнала рамене. Пряко волята си, изпита възхищение.

— Често ли чувате подобни неща?

— Баща ми се казва Боби Роуз. Как ви се струва това агент Макалистър?

Мъжът едва потисна усмивката си. Да, безспорно си я биваше, но самоувереното й поведение не можеше да го подведе.

Алек беше доста по-деликатен, когато се приближи към нея.

— Получени са няколко заплахи.

Отново никаква видима реакция.

— Добре.

— Ние не се отнасяме към тях толкова лековато, Софи — продължи Алек вече по-твърдо.

Опитваше се да бъде сериозен, макар да знаеше, че е безполезно. Тя беше упорита точно колкото и съпругата му. Нищо чудно, че бяха толкова близки приятелки.

— Благодаря, че ме уведомихте. А сега, ако ме извините, ще отида да се обадя на Реган. Казал си й за заплахите, нали?

— Не, не съм, но е гледала пресконференцията. Знае, че баща ти пак се е появил в новините.

Джак забеляза някаква лека издутина на стената до хладилника. Приближи се, хвърли поглед през рамо към партньора си и заяви:

— Тук има „бръмбар“.

Битърман подпря ръце върху бюрото, поизправи се огледа стаята.

— Къде? Какъв бръмбар? Мразя хлебарки и паяци.

Седна отново, нави един вестник и зачака напрегнато.

— Не такъв вид бръмбар, сър — Джак се промъкна покрай Софи, докосвайки раменете й с ръка, и дръпна подслушващото устройство от стената. Беше почти незабележимо и изглеждаше като част от олющената мазилка. Цялото беше в прах, което подсказваше, че е поставено отдавна. Подаде го на колегата си: — Да ти изглежда познато?

Беше застанал толкова близо, че Софи се чувстваше като в капан. Притисната срещу хладилника, усещаше мъжкото му присъствие зад себе си. Помисли си да се промъкне покрай него или да го отблъсне, но той не приличаше на човек, който ще се остави да го избутат. Тялото му изглеждаше здраво като скала. Съмняваше се, че ще успее да се справи с него. Освен това, ако направеше каквото и да било движение, той би могъл да забележи неудобството й, а тя не искаше да привлича вниманието му. На агентите на ФБР, с изключение на Алек, не можеше да се има доверие, затова нямаше намерение да показва на агент Макалистър колко е изнервена.

Когато ставаше въпрос за баща й и неговите „занимания“, никой не бе в състояние да я отклони от поведението й.

Джак сведе поглед към нея само за една-две секунди, но те му бяха достатъчни да потъне в дълбините на красивите й очи и да усети аромата на нежния женствен парфюм. Чудесно.

Отдръпна се бързо. Последното, което му трябваше, бе да хлътне по дъщерята на Боби Роуз.

Със зачервено лице, пръскащ слюнка, Битърман привлече вниманието му.

— Да не искате да кажете… Някой е следял офиса ми? Подслушвал е личните ми разговори? — беше побеснял: — Кой? Нали не е ФБР!? Те ли са, Алек?

Агентът поклати глава.

— Същият е като онези, който Джил откри в апартамента на Софи — заяви на партньора си, а после обясни на Битърман: — Ние не използваме такива.

Журналистът забеляза, че все още държи навития вестник в ръка, и го захвърли в кошчето за боклук:

— Сигурен ли си?

— Сто процента.

— Прилича на нещо, което може да се поръча по интернет — отбеляза Джак. — Аматьорска работа.

— Я чакайте малко. Някой подслушва апартамента така ли, Софи? — попита шефът й, този път ядосан заради нея.

— Всичко е наред — опита се да го успокои тя. — Свикнала съм. Не искам да се притеснявате за мен.

— Свикнали сте някой да се промъква в личното ви пространство? — попита Джак.

— Ще ви повторя отново, агент Макалистър — отвърна тя, губейки търпение: — Баща ми е… Боби Роуз.

Той едва потисна смеха си заради начина, по който го произнесе. Ако беше мъж, щеше да й признае, че голям мъжкар, но не беше. Беше невероятно сексапилна жена. Със силен дух. О, господи, трябваше да се отдалечи от нея колкото може по-бързо. Вероятно би бил по-разумно, ако беше останал да изчака в колата. Ала любопитството му бе надделяло. Първото впечатление често се оказваше погрешно, затова му се искаше да види дали е толкова провокативна, колкото му се бе сторила.

Беше. Определено.

Когато заговори отново, тонът му бе рязък:

— Покажете ми къде работите.

Софи реши, че той ще огледа кабинката й, затова на път към вратата подвикна на Алек да се обади на Джил и да му каже, че няма да има нужда от него.

— Добре — съгласи се той. — А докато говоря с него, бих искал да събереш от бюрото си всичко, което би могло да ти потрябва през следващите една-две седмици. Ще работиш вкъщи. Знаеш правилата.

— Нямам намерение да се крия у дома.

— Напротив — възрази Джак и леко я побутна да продължи напред.

Поведението му граничеше с грубост. Софи си помисли да му каже да не се меси в разговора им, но тъй като беше партньор на Алек, реши да премълчи. Би могъл да не приеме добре критиката й и да реши все пак да я отведе за един от онези разговори.

Алек не би му го позволил, но въпреки това трябваше ли да рискува?

Битърман сложи край на протестите й.

— Имаш да пишеш две статии и можеш да работиш върху тях вкъщи. Разполагаш с компютър и интернет. Нищо друго не ти е нужно.

Прииска й се да дръпне съпруга на приятелката си настрани и да го попита защо губи толкова време за няколко незначителни заплахи. Не беше новобранец, така че беше ли нужно да приема толкова присърце поръчението?

И дали изобщо някой му е възлагал подобна задача?

— Мистър Битърман, вие на ФБР ли се обадихте или на Алек?

— Той е от ФБР — отбеляза шефът й.

— Така е, но…

— Направих някои разследвания — призна глуповато мъжът. — Порових се в бележника ти с телефони и открих номера му.

— Побързай, Софи — настоя Алек.

— Да, ей сега. Само секунда. Значи е имало повече от една заплаха? Всеки път, когато се заговори за баща ми по телевизията, се обаждат поне по един-двама. Агент Макалистър, ако ме побутнете още веднъж, ще бъда принудена да ви отвърна със същото.

Докато изричаше думите, не се обърна назад. Джак се засмя. Изглежда, тя щеше да се окаже по-упорита, отколкото му я бяха описали. И реши да остави на партньора си да се оправя с нея.

— Точно така. Няколко — отговори й Битърман. — Дотук са три. Съобщението винаги е едно и също. Баща ти им е отнел нещо ценно, затова те заплашват да го лишат също от нещо, на което държи. Тоест от теб. — Погледна я, после се обърна към Алек и продължи: — Двама от тях използваха една и съща дума: възмездие. Стори ми се много странно. Вярно, гласовете бяха приглушени, но всички говореха в множествено число. Което също е неестествено, не мислите ли?

— Но защо са звънели на вас? — попита тя.

— Вероятно са се надявали да те уговоря да издадеш баща си.

— Като че ли заплахите идват от един човек — отбеляза Алек.

— От телефонната компания направиха разпечатка на входящите разговори — съобщи Битърман. — Обаждали са се от различни обществени телефони в града.

— Откога е обявена наградата за залавянето на Боби Роуз? — поинтересува се Джак.

Софи се извърна рязко.

— Какво? Обявили са…

— По време на пресконференцията адвокатите съобщиха, че ще дадат прилична сума на всеки, който предостави някаква информация за баща ви и помогне да бъде обвинен и предаден на правосъдието.

— Обвинен в какво?

— В източването на осигурителния фонд на пивоварна „Кели“? — предположи Битърман.

— Значи е виновен до доказване на невинността му! Системата така ли работи вече? — изсумтя Софи.

— Смятате ли, че офисът ми е подслушван заради наградата? — попита шефът й.

— Разбира се — отвърна Джак. — Помислете си само. Това е малък местен вестник. Колко врагове бихте могли да си създадете, като пишете за алергиите, предизвикани от поленовия прашец? Зная, че звучи грубо, и нямах намерение да ви засегна, сър. Просто отбелязвам, че не се ровите в голямата политика, нито…

Битърман махна с ръка:

— Много добре ви разбирам и не го приемам като обида. Ние сме незначителен вестник.

— Но набираме популярност — опита се да го защити Софи. — Освен това съществуват хора, които наистина се интересуват от алергиите, причинявани от полените.

— Мнозина знаят, че дъщерята на Боби Роуз работи тук — намеси се Алек. — Сигурно са допуснали, че би могла да се свърже с него по телефона или да сподели нещо с вас, сър.

— Наистина ми се иска да разбера кой точно е подслушвал разговорите ми. Възможно ли е да има още такива „бръмбари“? — Посочи устройството, което Алек държеше в ръка. — Ами телефоните? Дали не са монтирали нещо и в тях? Дявол да го вземе, кой стои зад всичко това?

— Ами, бихме могли да докараме малко техника тук… — подхвана Джак.

— Не, не — прекъсна го журналистът. — Не искам нещата да се раздухват, докато не открием виновника.

Преди Алек да успее да каже, че подслушването в офиса е незаконно, Софи предложи:

— Ами Джил? Той е бивш полицай и в момента предлага консултантски услуги. Специализирал се е точно в охрана и откриване на подслушващи устройства. Идеален е за тази работа.

— Така е, би могъл да помогне — съгласи се Алек. — Ще се наложи да му заплатите, но тарифата му е разумна.

— Ще платя колкото и да струва — заяви Битърман. — Чакайте, нямах това предвид. Не му казвайте нищо за пари. Бихте ли могли да му позвъните и да го помолите да дойде колкото може по-скоро?

— Хайде, Софи. Да тръгваме — подкани я Джак.

Тя пое към кабината си, после изчака в тесния коридор, докато той проверяваше за „бръмбари“. Откри още един, същия като намерения в офиса на шефа й. Този път беше поставен до електрическата печка.

Откъм стаята за почивка се появи Гари, захапал кроасан с мармалад. Видя младата жена и тръгна към нея.

— Защо стоиш тук? — не й даде време да му отговори. Забеляза Джак да се рови в чекмеджетата на бюрото й. — Какво прави този? — попита с пълна уста. После спря очи на кобура, закачен на колана му. — Хей, той има оръжие.

— От ФБР е — осведоми го тя.

— Не е облечен като техен агент.

Джак беше в чифт изтъркани дънки и червена тениска.

— Така се носят в петък — отвърна му с безизразно лице.

Гари се скри в своята кабина, но продължи да наблюдава непознатия.

— Я чакайте малко, днес е понеделник!

— И в понеделник ходят така — отговори му тя със същия тон.

— И какво прави?

— Претърсва офиса ми.

— По-добре да не се опитва да рови в моя. Пространството ми е лично и никой няма право да нахлува в него без заповед за обиск — изсумтя мъжът. — Ти си репортер, Софи, и би трябвало да мислиш по същия начин. Ако бях на твое място, щях да му кажа да…

Джак се изправи внезапно и се надвеси над него. В погледа му блесна гневна искра.

— Какво щяхте да ми кажете?

Гари потръпна нервно, побърза да отстъпи назад и иззад ъгъла на кабината му се разнесе:

— Нищо… не исках да… Няма значение.

Агентът излезе в коридора, правейки място на младата жена да отиде до бюрото си. Отне й само пет минути да прехвърли няколко файла от електронната поща на домашния си компютър. След това изключи машините и пъхна в голямо дипломатическо куфарче две дебели папки и листове с чернови, които трябваше да прегледа. Извади дамската си чанта от най-долното чекмедже на бюрото, взе мобилния си телефон и огледа стаята, за да се увери, че нищо не е забравила.

Любопитството на Гари надделя над страха му от Джак.

— Да не би да си арестувана? — обърна се той към нея. — Какво си направила? Да не би да си помагала на баща си? Това е, нали? За пивоварната на Кели ли става въпрос? Двамата ли източихте осигурителния им фонд?

Беше свикнала с глупостта му, но не успя да устои на изкушението да го подразни:

— Да тръгваме, агент. Сега ли ще ми сложите белезниците, или ще изчакате, докато се качим в асансьора?

— Ще изчакам — без никакво колебание отвърна Джак. — Само недейте да правите глупости.

Тя сведе глава, преструвайки се на засрамена. Агентът направи знак на партньора си да го последва.

Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-дързък ставаше Гари.

— Знае къде се крие баща й! — крещеше той. — Само че няма да ви каже. Затова я отвеждате, нали?

— Този си вярва на всяка дума, а? — каза Джак, понижавайки глас. Поклати глава и добави: — Как изобщо го понасяте?

— Нямам избор — отвърна Софи. — Надявам се някой да напусне, за да мога да се отърва от него.

— И той ли е репортер?

— Поне за такъв се мисли. Но не е от най-наблюдателните. Дори не забеляза, че не носите белезници. Защо впрочем?

— Обикновено така ходим в понеделник. Никакви вратовръзки. Искате ли да отнеса това? — протегна ръка към куфарчето. Изглеждаше тежко.

Вратата на асансьора се отвори точно в момента, който Алек се приближи до тях. Тримата влязоха в кабината.

— Добре — прие тя. — Но внимавайте с него. Това е Луис Вотюн.

— А на Луи не му ли е много задушно вътре?

Тя се усмихна.

— Казах Луис, не Луи.

— Значи е скъпо, а?

— Да, много. Подарък ми е и много внимавам да не го надраскам.

— От баща ви?

Усмивката й се изпари.

— Не — отвърна рязко.

Радваше се, че й задава досадни въпроси. Бе започнала да го харесва и със сигурност бе силно привлечена от него. А и кой не би бил? Беше дяволски сексапилен. За щастие скучният разговор й напомняше, че е агент от ФБР.

Стоеше между двамата мъже, загледана във вратата. Беше напрегната и се чувстваше неловко. Ако Джак не беше толкова близо, всичко щеше да бъде наред. Обичаше Алек, защото той обичаше Реган, и присъствието му винаги й бе действало успокоително. Той рядко си позволяваше да съди, което очевидно не важеше за партньора му.

— Защо не тръгнеш със Софи, а аз ще ви последвам със служебната кола? — предложи Джак.

— Аз нямам автомобил — отвърна тя, без да го погледне.

— Сериозно? Хмм. А аз си ви представях в БМВ или мерцедес. Очевидно съм сбъркал.

— Сериозно? Хмм. А пък аз си ви представях като арогантен и нагъл негодник — но не добави: „Очевидно съм сбъркала“.

Осмели се да вдигне поглед, за да види как ще реагира на забележката й, но за своя изненада забеляза очите му едва потискан смях.

Стигнаха първия етаж. Джак бе паркирал колата в гаража под склада. Щом вратите се отвориха, протегна ръка да задържи Софи в асансьора. Преди да я пусне да излезе, провери дали всичко наоколо е чисто. Отникъде не надничаха репортери, готови всеки момент да я наобиколят. Тя отбеляза мислено, че Битърман преувеличи, като я предупреди, че ще тикнат в лицето й десетки микрофони. Настани се на задната седалка в колата на Джак. Бавно слязоха по рампата и точно преди да завият наляво, иззад ъгъла се появи цяла тълпа журналисти. Скупчиха се от двете страни на колата, но сякаш се интересуваха повече от агентите, отколкото от нея, защото непрекъснато се обръщаха с въпроси към тях и ги наричаха по име.

— Откъде ви познават? — попита тя.

— Не може да се каже, че ни познават — отклони отговора Алек.

— Но крещяха имената ви и ви направиха множество снимки.

— Значи не го е гледала? — обърна се към колегата си Джак.

— Очевидно не. Попитай Реган и Корди — посъветва я Алек. — Те ще ти обяснят с удоволствие.

— Какво ще ми обяснят? Слушай, какви ги приказваш?

Той не й отговори. Някакъв оператор удряше с юмрук задния капак на колата, за да привлече вниманието на Джак. Очевидно се опитваше да направи снимка, подходяща за първа страница. Но агентът не се поддаде.

— Какво бих могъл да ти кажа? Тази седмица се очертава доста дълга.

— Агентите на ФБР не дават интервюта — настоя тя. — Всички тези репортери са наясно с това. Защо тогава ви преследват?

— Моля те, миличка, не сега. Щом се прибереш, се обади на жена ми.

Софи реши, че не е нужно да чака толкова. Извади мобилния си телефон и изпрати по едно съобщение на приятелките си.

— Колко, смяташ, ще ми дадат, ако прегазя един-двама от тях? — попита Джак.

— Нямам представа. Лично аз бих ти дал двайсет хиляди долара — отвърна партньорът му.

Джак се разсмя.

— Имах предвид колко години, каква присъда ще ми лепнат.

Пътят пред тях се разчисти точно когато един фотограф пъхна апарата си през стъклото от страната на Алек. Джак подкара колата, преди да успее да го снима.

— Мразя репортерите — измърмори той. — Повечето дори не пишат истината.

— Не е вярно — възрази Софи.

Мъжът не й обърна внимание.

— Всичко е в името на сензацията. И нищо стойностно.

— Аз съм репортер — напомни му тя.

— Което е потвърждение на думите ми.

— Агент Макалистър!

— Да? — обърна се той.

— Опитайте да се заядете с мен.