Джули Гарууд
Огън и лед (38)

Тридесет и осма глава

Софи напусна сградата толкова бързо, че едва не се блъсна в две възрастни жени, понесли чанти с покупки.

Джак не се опита да я догони. Пъхнал ръце в джобовете си, той я наблюдаваше, докато изчезна от погледа му, после се обърна и тръгна към асансьора.

— Искаш ли да поговорим за това? — не се стърпя Алек.

— Не, по дяволите!

Приятелят му се засмя. Джак беше много предпазлив и като повечето мъже криеше чувствата си. Интимните отношения не бяха удобна тема за разговор и със сигурност не би желал да обсъждат жената, която обича. Нито сега, нито когато и да било.

Алек разпознаваше знаците. Животът на Джак бе започнал да става сложен и той беше объркан. Беше ли вече достигнал фазата на страданието? От изражението му можеше да се заключи, че точно това се е случило. Беше стигнал до състояние, което всеки друг би забелязал, но той продължаваше да отрича. Самият Алек го беше преживял. И знаеше със сигурност, че беше само въпрос на време Джак да се предаде.

Софи и Джак. Това щеше да бъде много интересна комбинация.

Джак натисна копчето на асансьора.

— Защо й е притрябвало да гледа онези записи? Каза ли ти?

Алек изчака вратите да се затворят.

— Имала някаква теория, но още не била готова да говори за нея.

— Не била готова? Не можа ли да я накараш да ти каже?

— Да я накарам? Шегуваш се, нали?

— Ти си агент на ФБР…

— Ей, ще ни трябва цял екип от агенти, които да работят часове наред, за да я принудят да каже какво е обядвала. И дори тогава вероятно ще излъже.

— Ако е открила нещо и тръгне да го проучва, може да си навлече неприятности. Даваш ли си сметка колко пъти вече стреляха по нея? Аз ще ти кажа. Прекалено много. Имам намерение да се обадя на Джил и да го помоля отново да й постави охрана.

— Добра идея — кимна Алек. — Ти познаваш Джил. Винаги му трябват допълнително пари за покер, а освен това много я обича.

Джак изчака, докато влязат в кабинета му, преди да разкаже на приятеля си за пътуването си до Минеаполис и разговора с доктор Холпърн.

— Написал е купища книги и има много награди, но е изключително земен човек — обясни той. — Не мога да си представя как е издържал в компанията на останалите трима, изолиран в Аляска толкова дълго време.

— Обикновено така постъпват скромните хора. Сигурен съм, че Маркъс Леминг, извини ме за играта на думи, е на противоположния полюс. Очевидно няма нищо против да покаже на целия свят колко е велик.

Двамата прегледаха папките с информацията, събрана по случая. Щом затвориха последната, Джак отмести стола назад и протегна крака.

— Според записките Холпърн и Леминг не са били в Инук, когато е загинал Харингтън. Нещо повече, твърдят, че никога не са чували за него. Ерик се е отцепил от екипа и никой не е бил наясно с какво се занимава. Маркъс се връща в града тази вечер. Мисля, че е крайно време да го посетя.

 

 

Джак спря колата пред къщата на Маркъс Леминг, строена през 1960 година. Едноетажната квадратна постройка изглеждаше някак оголена. Около нея нямаше нито едно дърво, никакви храсти, дори трева. Избуяли плевели заместваха моравата.

Учен, който прекарваше по-голямата част от времето си в Аляска, сигурно нямаше време да се грижи за дома си, мислено реши Джак, но се запита как ли съседите с добре окосени поляни и прецизно подрязана зеленина гледат на това.

Алек се бе оказал прав за Леминг. Той нямаше нищо общо с Кърк Холпърн. Вратата отвори мускулест мъж с недоверчиво изражение. Когато Джак му показа визитката си, той отстъпи назад, за да го пусне да влезе.

Къщата вътре беше толкова неугледна, колкото и отвън. Гол дървен под във всекидневната. Бюро и стол под прозорец, гледащ към улицата. Едната стена бе цялата заета от библиотека, натъпкана с толкова книги, че рафтовете се бяха огънали под тежестта им.

— Какво още искате? — запита Леминг. — Вече казах на колегите ви всичко, което знаех за Ерик.

— Как бихте описали отношенията си с него?

— Разбирахме се добре. В началото дори се сприятелихме, но постепенно за всички стана ясно, че той ми завижда. Аз вече бях издал няколко книги и ме бяха поканили в ръководството на два института. А неговото резюме беше… Не искам да говоря лошо за покойник, но… бих го нарекъл жалко. Затова започна работа в държавно училище. Ерик бе прекалено обсебен от разработките си и отказваше да ни показва бележките и записите. Дори се превърна в параноик, обвиняващ всички, че искаме да откраднем идеите му. Но мога да ви уверя, че Ерик Картър не бе открил нищо, от което бих могъл да се възползвам.

В тона му нямаше и нотка на съчувствие, докато продължаваше да се подиграва с колегата си:

— Не мога да си обясня какво му стана. Вероятно напрежението му се отрази.

— Значи не сте чели резултатите от проучванията му, нито сте гледали записите?

— Само някои от тях. Но както вече казах, криеше от нас всичко до последно.

— Имате ли представа какво е станало с тези дискове?

— Ние изпращахме заключенията си по електронната поща. Не бих могъл да кажа какво е правил Ерик.

— Открихме повечето му записи и дисковете, но най-важните от тях липсват. Знаете ли нещо по този въпрос?

— Абсолютно нищо.

Колкото повече въпроси задаваше Джак, толкова по-нетърпелив ставаше Леминг. Когато се спомена името на Уилям Харингтън, върху лицето му се изписа съчувствие.

— Чух за случая. Полярна мечка… — той поклати глава. — Ужасен начин да си отидеш от този свят. Нямам представа какво е търсил насред онази пустош.

До края на разговора Джак не научи нищо повече от онова, което вече беше чел в материалите. Въпреки всичко забеляза, че Леминг се опитва да му внуши една мисъл: Ерик Картър е действал сам.

Защо толкова настояваше да бъде запомнен този факт? Защо се опитваше да се разграничи? Това бяха въпроси, които щеше да запази за себе си. Поне засега.

След няколко минути, когато вече беше в колата и бавно се отдалечаваше от дома на учения, той погледна през рамо. Леминг го наблюдаваше през прозореца.