Джули Гарууд
Огън и лед (17)

Седемнадесета глава

316. Записка в дневника

Арктическият лагер

С Ерик станахме нещо като братя. Тъй като и двамата сме по на двайсет и няколко години връзката се зароди естествено. Нямаме тайни един от друг. Аз му признах, че правя собствени проучвания и имам намерение да изследвам влиянието на жестокия студ и изолацията върху Брендън, Кърк и дори върху самия Ерик. Също така, че исках да увелича стреса с помощта на различни експерименти, но се отказах от плана си и се съсредоточих върху собствените му забележителни открития.

Бих искал да съм по-дързък. Насърчих Ерик да инжектира повечето от вълците в новата глутница. Със сигурност съм се променил, защото сега вярвам, че научните открития, които могат да бъдат от полза на всички, заслужават да се направи всичко необходимо, за да се осъществят.

Колкото повече слушаше за плановете на Софи, толкова повече убеждението на Джак, че тя съвсем е полудяла, се задълбочаваше и той направи грешката да го изрази гласно.

Отговорът й беше рязък:

— Нямаш право да ме спираш да ходя, където си поискам. Трябва да го направя.

— Защо?

— Защото никой друг няма да си мръдне пръста — втурна се покрай него и добави: — Не смятам, че смъртта на Уилям Харингтън е нещастен случай. Той беше толкова развълнуван, че са го поканили да се присъедини към някаква тайна група или проект само защото е в прекрасна физическа форма.

Внезапно си припомни още нещо, което бегачът й бе казал, и се извърна с лице към Джак:

— Медицинските прегледи. Той спомена, че са го гледали на рентген, на скенер и на ехограф и са му взели много кръв за изследвания. Търсели са някакво заболяване. Признай, че това е доста загадъчно, Джак.

Тя застана на място и сложи ръце на кръста си. Лицето й бе пламнало от възбуда. Беше му трудно да осмисли думите й.

— А случайно да е казал кои са те?

— Не, разбира се. Не трябвало да говори за тях, но сигурно няма да бъде трудно да ги открием. Списъкът на болниците, в които се правят такива изследвания, не е кой знае колко дълъг. Бих могла да започна от тях.

Той я последва във всекидневната. Софи спря внезапно, обърна се рязко и почти се блъсна в него. Мъжът поклати глава.

— Няма да можеш да получиш достъп до медицинските картони. Наясно си с това, нали?

— Хмм. Прав си — съгласи се тя. Скръсти ръце и се загледа замислено през прозореца. — Но трябва да има някакъв начин да се провери.

— Сега няма ли да прослушаме интервюто? Искам да приключим колкото може по-скоро.

— Разбирам — кимна Софи. — За да тръгнеш към океана. — Някак си не успя да прикрие неодобрението в тона си.

— Какво не е наред?

— Това, че трябва да си заинтригуван, а не си.

— Когато е извършено някакво престъпление, проявявам интерес. Но смъртта на Харингтън е просто нещастен случай.

Тя отново постави ръце на кръста си.

— А според мен е убийство.

Колкото и да му се искаше, Джак не се разсмя.

— Изяла го е бяла мечка. Да не искаш да кажеш, че това е преднамерено деяние? Бари би загинал, ако…

Седна, преди да го бе блъснала.

— И намираш това за смешно? — попита го намръщено.

— О, да. Нещо такова.

Тя вдигна очи към тавана.

— Ти си идиот. Нищо чудно, че работиш за ФБР.

Мъжът потупа възглавницата до себе си.

— Сега се успокой и се опитай да ме убедиш, че смъртта му не е нещастен случай.

— Добре — каза тя, доволна, че най-сетне се съгласи да поговорят сериозно. — Уилям беше изцяло обсебен от състезанието, което за него щеше да бъде съдбовно и изведнъж… бум! — Щракна с пръсти за по-голям ефект. — Умира сам в Аляска, в средата на нищото, недалеч от обикновена палатка. Междувременно домашният и мобилният му телефон са закрити, интернет страницата му е затворена. Ходих в апартамента му, а там ми казаха, че е заминал за Европа, но вместо това той кой знае как се озовава на север. Да откриваш в това някакъв смисъл? — Но не му даде възможност да отговори: — О, зная какво ще ми кажеш. Изключил е телефоните, защото е нямал представа колко дълго ще отсъства, което не звучи убедително, но е логично, и е променил плановете си за пътуване в Европа, защото е предпочел да се усамоти сред ледовете на Аляска. И след това щеше да добавиш, че всичките му приказки за това, че е поканен в някакъв тайнствен проект, защото е добре подготвен физически, са чиста лъжа, с която е искал да ме впечатли. Но те уверявам, че човекът говореше истината.

Той се усмихна:

— Налага ли се да присъствам, за да участвам в този разговор?

— Е, може би се поразпалих малко — призна тя засрамена.

— Защото търсиш интересна история?

— Не, искам да разбера какво се е случило. Нали това се стреми да прави всеки от нас.

— Не мога да чакам повече. Пускай интервюто.

Софи изтича в спалнята да вземе бележника си и нещо за писане. Върна се и вече съвсем делово седна на дивана с молив в ръка и прегледа записките си.

Час по-късно вече беше просната до Джак и спеше похърквайки. Краката й бяха вдигнати в скута му, бележникът бе паднал на пода, а моливът бе изчезнал някъде между възглавниците.

Той продължи да слуша още трийсетина минути, преди да се откаже. Беше стигнал до състояние, когато или трябваше да си почине, или да изхвърли проклетия диктофон през прозореца. Когато изключи записа и отмести краката й от скута си, тя се разбуди.

Софи отвори очи и го видя. Този наистина си го биваше. Единият й чорап се беше изхлузил и той го опъваше внимателно нагоре. Усмихна се, щом усети, че го наблюдава, и сърцето й сякаш замря. Беше почти физическа болка.

Странен тип, помисли си тя. Наистина странен. Никога до този момент не бе изпитвала към човек чувство, лутащо се между любовта и омразата. Джак беше различен и точно това бе най-големият й проблем. Той би могъл да я нарани. Негодник.

Бавно приседна, отметна косата от лицето си и изхвърли от съзнанието си опасните мисли.

— Какво пропуснах?

— Ако си късметлийка, ще чуеш за дванадесетото надбягване.

— Стигнал си едва дотам? — попита го намръщено.

— Но поне слушах. Не заспах пет минути след като из стаята се разнесе гласът на Харингтън.

— Прав си. Нямам право да те упреквам.

— Я опресни паметта ми. Разказите за още колко състезания ще ми се наложи да изстрадам?

— Дванайсет.

— О, стига — изстена той. — Това е жестоко. — Стана да се разтъпче и добави: — В ЦРУ биха могли да използват това интервю при разпитите. Пускат го на заподозрения и само след няколко часа ще признае всичко.

— Не си длъжен да оставаш — Софи вдигна бележника, постави го на масата до диктофона и започна да търси молива. — Можеш да дойдеш утре и да изслушаш останалото.

— Ако си тръгна, ще трябва да взема диктофона със себе си.

Тя знаеше, че няма смисъл да му напомня, че не е негов. Той щеше да настоява на своето. Нима беше очаквала друго? Не, разбира се. Работеше за служба, която не обръщаше внимание на такива незначителни подробности.

— В такъв случай ще се наложи да поостанеш още малко.

— Добре — съгласи се той.

Софи отиде в банята да си измие зъбите и да наплиска лицето си. Студената вода я ободри. Сега имаше нужда само от малко кофеин, за да изслуша разказа за останалите надбягвания, без да заспи. След бърз поглед огледалото реши да среше косата си и да си сложи малко грим. На рафта имаше шише с парфюм. Понечи да сложи няколко капки на китките и шията си, но внезапно си даде сметка какво прави и което беше по-лошо — защо го прави. Искаше й се да бъде привлекателна… заради него.

— Да не си си изгубила ума? — прошепна, загледана в отражението си. Изчака десетина секунди, за да получи отговор, и накрая заключи: — Май е така. ФБР. Имаш ли представа какво означава това?

Тази мисъл помогна. Джак също. Дори да беше забелязал кокетството й, не го коментира. Всъщност изобщо не я погледна. Щом чу, че се връща в стаята, включи диктофона.

Уилям Харингтън точно бе започнал да разказва за мехурите по краката си. В интерес на истината трябваше да се отбележи, че Джак го изслуша, без да изругае.

— Нищо от казаното не би помогнало на Стайнбек в разследването — заключи той и спря диктофона.

— Наистина ли вярваше, че може да има нещо интересно? Този, който се опита да ме убие, сигурно е от хората, изгубили компенсациите си след закриването на пивоварната на Кели, или може би негов приятел или роднина. Уилям няма нищо общо с това.

— Стайнбек води разследване и разпитва различни хора, а това интервю е последно в списъка му. Алек знаеше, че отчаяно искаш да си върнеш диктофона. Както ти казах, просто му направих услуга.

— В такъв случай можеш да кажеш и на двамата, че в записа няма нищо, свързано с нападението.

Джак се отправи към вратата.

— Бих могъл, но дали ще го направя? Съмнявам се. Наистина се съмнявам.

Можеше да долови подигравката в гласа му.

— Какво трябва да означава това?

— Просто, че партньорът ми ще трябва да прослуша цялото интервю, ако му подхвърля, че в него има няколко подозрителни реплики.

— Ще излъжеш Алек? — престори се на шокирана, но мислено оцени гениалността на идеята.

— Обмислям го сериозно.

— Ами детектив Стайнбек?

— Е, на него ще кажа истината.

Отключи вратата и се обърна. Софи отстъпи назад, но все още беше опасно близо до него. Антрето тънеше в полумрак.

— Съжалявам, че провалих вечерта ти — извини се тя. — Вече минава девет, а ти спомена, че искаш да си легнеш преди десет. Все още можеш да го направиш.

— Наистина имах такова намерение, но сега смятам да се прибера вкъщи.

Бяха й нужни няколко секунди, за да разшифрова смисъла на думите му. Бе имал намерение да легне в леглото на някоя жена, а не в своето.

— Винаги има утре — успокои го, насилвайки се да звучи ведро.

— Или вдругиден. Можеш да изчакаш дотогава, нали?

— Аз? — възмути се тя. — Да не си въобразяваш, че ще се промъкнеш в кревата ми? Доста самонадеяно, не намираш ли?

— Не си ли мислила за това?

— Ами… хмм… Може и да съм, но… всичко е толкова сложно… толкова…

Мъжът се усмихна.

— Довери ми се. Чакането ще си струва.

Притегли я в обятията си, сведе глава и устните му се впиха в нейните в сладка, нежна целувка. Когато се изправи, погледите им се срещнаха. Тя би могла да се отдръпне, но вместо това обви ръце около врата му и този път в допира им нямаше нищо друго, освен похот и страст. Устните му бяха приятно топли. Не му се наложи настойчиво да разтваря нейните, защото тя с охота му даваше онова, което иска. Езикът му бавно докосна нейния и във вените й избухна пламък. Продължаваше да я целува с жар, наслаждавайки се на вкуса й.

Целувката не можеше да бъде ленива и еротична едновременно, но тази беше невероятно възбуждаща. Той реагираше така, сякаш разполага с цялата нощ, за да я прелъсти, и когато се отдръпна, би могъл да получи всичко, за което бе мечтал.

Беше наясно с това точно колкото и тя.

Не й каза довиждане. Просто се обърна и си тръгна. Тя нямаше представа колко дълго бе стояла облегната на стената, но най-сетне се изтръгна от вцепенението. Изключи осветлението в кухнята и всекидневната и отиде в спалнята.

Вдигна ръце пред лицето си и установи, че треперят. Но в това нямаше нищо чудно. Просто целувката му я беше изненадала. Сега любопитството й бе задоволено и тя можеше да продължи напред. Само трябваше да забрави.

Софи легна в леглото и се вторачи в тавана, опитвайки се да се убеди, че нищо особено не се е случило. Но някакъв глас в съзнанието й непрекъснато повтаряше:

Мили боже!