Джули Гарууд
Огън и лед (1)

Първа глава

1. Записка в дневника

Чикаго

Днес празнуваме. Фондацията най-сетне одобри голяма сума пари, за да финансира изследването ни. Общо сме четирима, всички защитили докторска степен, но се смеем и се държим като безотговорни тийнейджъри. Вероятно по-късно ще се напием до вцепенение. Работихме упорито, за да стигнем дотук.

Квалификациите ни са доста разнообразни. Кърк дойде при нас от Сейнт Клауд, Минесота, където е работил усърдно със сивите вълци в резервата „Рипли“. Богатият му опит за динамиката на чифтосването на вълците в една глутница ще ни бъде от огромна полза.

Ерик идва от престижен изследователски институт в Чикаго. Той е най-младият сред нас, но с най-висока научна степен. Нарича себе си „лабораторен плъх“, тъй като дълго време е работил напълно изолиран върху скъпоструващи разработки на два проекта, финансирани от фармацевтичната компания „Кентън“. По образование е биолог и химик и според мен дейността му в областта на имунологията ще помогне в останалите проучвания.

Шефът ни Брендън е прекарал в Северна Дакота единайсет години. Наблюдавал е и е документирал придвижването на вълците на повече от две хиляди километра. Много би желал да сложи проследяващи устройства и радио нашийници на две отделни двойки мъжки и женски животни, за да проследи движението им.

Вниманието му е насочено към поведенческите им прояви.

Аз съм единственият непрофесионален учен тук, въпреки че също съм завършил биология. Моето лично разследване е различно от това на останалите, но се надявам да не възникнат конфликти. Всички се интересуваме от взаимоотношенията в глутницата, но мен повече ме вълнува отражението на стреса върху индивида… изобщо влиянието на стреса.

Погуби го полярна мечка. Най-голямата полярна мечка, която някой беше виждал край залива Прудоу през последните двайсет и пет години. Или поне така се твърдеше.

Всъщност… уби го арогантността му и ако Уилям Емет Харингтън не беше толкова нарцистичен, сигурно все още щеше да е жив. Ала той бе не само самовлюбен, но и невероятен самохвалко.

Единствената тема, която го интересуваше, бе собствената му персона и тъй като не бе постигнал нищо значимо в двайсет и осем годишното си съществуване на този свят, бе непоносимо досаден.

Живееше от огромното наследство — солиден попечителски фонд, оставен от дядо му, Хенри Емет Харингтън, който вероятно им бе предал гена на мързела, тъй като синът му, Морис Емет Харингтън, не бе работил нито ден през целия си живот. И Уилям с охота вървеше по стъпките на баща си.

Като повечето мъже в рода им той беше изключително красив и бе наясно с това. За него не бе проблем да вкара, която и да било жена в леглото си, но така и не успяваше да я примами в него втори път. И нищо чудно. Той гледаше на секса като на надпревара, която трябва да спечели, и понеже обичаше само себе си, не се стараеше да задоволи партньорката си. Единствено неговите желания имаха значение.

Миналите му завоевания го окичиха с няколко прякора. Свиня бе един от тях. Бързака беше друг. Но онзи, с който го наричаха най-често, бе Мъжа-минута. И жените, минали през постелята му, много добре знаеха какво означава това.

Освен личните удоволствия, другата му страст бе бягането. Беше го превърнал в професия, защото и в него, също като в секса, бе изключително бърз. Само през миналата година бе спечелил двайсет и четири първи места в надбягвания в шест щата и му трябваше да победи само в състезанието 5К в родния си град, за да закръгли призовете на двайсет и пет. Тъй като не се съмняваше, че ще прекоси финала пръв и за всичките му съграждани това ще бъде събитие, за което биха искали да прочетат във вестниците, той се обади в „Чикаго Трибюн“ и предложи да напечатат статия за него в неделния брой. И за пореден път спомена колко е фотогеничен и как една негова цветна снимка в цял ръст би освежила изданието.

На обаждането отговори репортер от новинарския екип, който търпеливо изслуша словоизлиянието му, после го препрати към развлекателния отдел, откъдето го прехвърлиха към спортната редакция, която на свой ред го свърза с отговорника за колоните за здраве и спорт, който написа почти цяла статия за алергените, тормозещи града, докато бегачът не преставаше да говори. Явно никой не проявяваше интерес. Последният, с когото разговаря, му предложи да им се обади пак, когато спечели деветдесет и деветата си награда и се готви да атакува стотната.

Ала това не обезкуражи Уилям. Веднага след това се свърза с „Чикаго Сън Таймс“ и обясни идеята си за статията. И отново получи отказ.

Накрая си даде сметка, че трябва да занижи очакванията си, ако иска името му да се появи в пресата, и позвъни в „Илинойс Кроникъл“ — малък, но доста популярен ежедневник, фокусиран изцяло върху развлечения и местни събития.

Главният редактор Хърман Антъни Битърман беше ветеран във вестникарския бизнес и говореше с подчертан бруклински акцент. В продължение на цели трийсет години бе работил в задграничните редакции на „Ню Йорк Таймс“ и бе получил няколко престижни награди за журналистическите си постижения. Но когато за нищо непригодният му зет избяга с друга — инструкторката по йога на дъщеря му, Хърман реши да напусне вестника и да се премести заедно с жена си Мариса в Чикаго, където тя беше израснала и където в момента живееше дъщеря им с четирите си малки момиченца.

Новинар по душа, Хърман не можа да стои дълго настрана. Щом се появи първата възможност, прие работата в „Кроникъл“, за да се избави от скуката и постоянните разправии с роднините си.

Той обичаше Чикаго. Беше завършил Северозападния университет, където се бе запознал с Мариса. След дипломирането се бяха прибрали в родния Ню Йорк и бе започнал работа в „Таймс“. След десетилетията, прекарани в огромния мегаполис, завръщането в Чикаго изискваше известно приспособяване. Толкова дълго бе живял в тесния двустаен апартамент в Манхатън, че му бе необходимо време да свикне с масивната къща на два етажа. Единственото, от което се оплакваше, бе тишината. Докато заспиваше, му липсваха свистящите гуми на колите, острият рев на клаксоните и воят на сирените.

Това спокойствие, дори в редакцията, му пречеше да си върши работата. За да го компенсира, бе донесъл от къщи стар телевизор, който бе поставен върху малкия хладилник и работеше по цял ден с максимално усилен звук.

Когато Уилям Харингтън позвъни, Хърман натисна бутона за изключване на звука, преди да вдигне слушалката. Докато дояждаше обяда си — полят с кетчуп сандвич с италианска наденица и зелена чушка, и отпиваше от изстудената бира „Келис“, за да преглъща по-лесно, изслуша предложението на Харингтън.

Беше му необходима само половин минута, за да го прецени. Този човек беше его маниак.

— Значи червено? Вие носите червени чорапи и червена тениска на всяко надбягване. И бели шорти. Дааа, това е много интересно. Даже през зимата?

Въпросите му окуражиха Харингтън да продължи да говори, което позволи на журналиста да дояде сандвича си. Отпи голяма глътка от бирата и прекъсна надутите хвалби на спортиста:

— Да, добре. Ще публикуваме историята ви. Защо пък не?!

След като нахвърли върху един лист някои подробности, Битърман затвори телефона, смачка кафявия плик от обяда си и го захвърли в кошчето.

Прекоси офиса, отправяйки се към вратата, което си беше почти подвиг, като се имаше предвид, че всеки свободен сантиметър в малкото помещение бе претъпкан с издигащи се почти до тавана камари от кашони със старомодната бира „Келис“. Тъй като изходът все още не беше блокиран, кабинетът не бе пожароопасен, поне засега. Той ценеше високо запасите си от кехлибарената напитка, защото по негово мнение това бе най-хубавата бира, която бе опитвал някога, и веднага щом бе чул, че компанията ще бъде закрита и изхвърлена от бизнеса, постъпи като всеки заклет почитател — втурна се да купува всяка бутилка, до която успя да се добере.

— Русокоске! — извика той. — Имам нова история за теб. Този път е наистина невероятна.

Софи Самърфийлд Роуз се опита да пренебрегне думите му, докато дописваше последните редове на статията, която смяташе да му изпрати по електронната поща.

— Ей, Софи! Струва ми се, че Битърман те вика.

Гари Уорнър, грубиян, известен като доносника в службата, се подаде иззад преградата на кабината й. Усмивката му й напомняше за лисица от анимационен филм, оголила всичките си зъби. А и въобще си приличаше на лисица. Носът му беше издължен и вирнат, а изражението му бе толкова неприятно, колкото и дългата му сплъстена коса. Рошавите коси никога не изглеждаха изискано, но той много харесваше прическата си и си слагаше толкова много гел, че изглеждаше като колосан.

— Тъй като си единствената жена тук днес, а и няма друга блондинка в офиса, без съмнение „русокоска“ се отнася за теб — намери забележката си за изключително остроумна и се разсмя.

Софи не отговори. Колкото и противен да ставаше, а в това отношение той отдавна бе оглавил класацията, Гари нямаше да допусне да я ядоса. Внимателно отмести стола си назад, за да не удари за пореден път стелажа, по който бездруго имаше толкова вдлъбнатини, сякаш някой го бе блъскал с бейзболна бухалка.

„Кроникъл“ се помещаваше в стар склад. Беше огромна сива каменна постройка със сив циментов под, сиви тухлени стени и опушен сив таван, който според подозренията на Софи някога е бил бял. Флуоресцентното осветление бе старо почти колкото сградата. Пресите бяха разположени в мазето. Счетоводството и другите отдели се намираха на първия етаж, а редакциите заемаха втория. Пространството беше голямо, но въпреки това отделените със сиви панели кабини, в това число и нейната, бяха с размерите на хладилник. Доста голям наистина, но все пак хладилник.

Изглеждаше потискащо място за работа, но всъщност не беше. Сивите стелажи бяха украсени с разноцветни плакати, разделителните стени бяха боядисани в светли тонове. Някои кабини изглеждаха по-стилно от останалите, но всички загатваха по някакъв начин за индивидуалността на обитателите си.

Основната „украса“ в кабината на Гари бяха наполовина изядени сандвичи и сладкиши, някои от които останали поне от преди седмица. Той никога не позволяваше на чистачките да се докосват до бюрото му и Софи се съмняваше дали изобщо някога е било разчиствано. Не би се учудила, ако изпод целия този боклук гъмжи от хлебарки, но това, изглежда, изобщо не го притесняваше. Като нищо можеше да е и в роднински връзки с тях.

Докато надничаше иззад тънката преграда, изглеждаше огромен и за момент й се стори, че би могъл да събори нестабилния панел. Щом се изправи, тя се озова съвсем близо до него и главата й се замая от тежкия му, неприятен одеколон.

За да му попречи да рови в нещата й, докато е в офиса на шефа, Софи изключи компютъра си, като се постара Гари да я забележи. Не че беше параноичка. Просто миналата седмица го бе заварила да седи на стола й и да се опитва да пробие паролата й, за да получи достъп до електронната й поща. А преди това вече бе преровил бюрото. Две от чекмеджетата зееха отворени, а той дори не си бе направил труда да върне книжата по местата им. На настойчивото й запитване какво търси на работното й място неуверено и със заекване бе обяснил, че компютърът му отказал и само проверявал дали с нейния всичко е наред.

Битърман се провикна отново и Софи, чувствайки се като мишка в лабиринт, забърза на зигзаг към кабинета му в другия край на огромното помещение. Представи си парченце жълто сирене, провесено на вратата на шефа й. Нали това беше наградата за малкото мишле в края на лабиринта…

— Хей, Софи. Чувала ли си се с баща си скоро? — подвикна зад гърба й Гари.

Беше й задал този въпрос десетина минути след като бе започнала работа в „Кроникъл“, което вероятно бе причината да го намрази толкова. Той не само беше доносник, но понякога влизаше в открита конфронтация. Обикновено при първа среща хората заобикаляха темата за баща й, Боби Роуз, но не и Гари. Едва се бе заела с възложената й статия, когато я бе подразнил през тънката преградна стена: „Здравей, Софи Роуз… оппа, всъщност Софи Самърфийлд, нали така? Съвсем забравих, че не използваш фамилното име на баща си. Сигурно не искаш целият свят да знае коя си, а? И аз бих се срамувал, ако моят старец беше такъв мошеник. Кого е прецакал наскоро? Чух, че е понатрупал доста парички. Ако го видиш отново, можеш да му подхвърлиш, че старият Гари има нужда от заем. Два милиона ще ми свършат работа…“

Тогава не му бе отговорила, нито стотиците пъти след това, когато подхвърляше хапливите си забележки, така че нямаше намерение да го стори и сега.

Гари не беше единственият заинтригуван от издирването на баща й. Чести посещения й правеха ФБР, ЦРУ и всички останали служби, известни със своите инициали. Всички искаха да знаят къде се намира в момента Боби Роуз и държаха да си плати.

Злобният му глас я настигна и този път, но тя не му обърна внимание и продължи към офиса на Битърман.

— Затвори вратата, ако обичаш — нареди той, без да си направи труда да вдигне поглед.

Поривът да я затръшне с всичка сила бе неустоим и въпреки че щеше да й донесе огромно моментно удовлетворение, с нейния късмет през последните дни със сигурност щеше да строши стъклото, а после шефът й щеше да я накара да плати подмяната. Освен това, ако трябваше да бъде честна, харесваше началника си. Въпреки всичките му заплахи и крясъци, бе добър човек. Обичаше съпругата и семейството си и се грижеше за подчинените си или поне за повечето от тях.

Едно от условията й да приеме работата в „Кроникъл“ беше Битърман никога да не я принуждава да говори или да пише за баща си, което бе причината да напусне предишната. Той й бе дал думата си и до този момент я бе удържал. Дори нещо повече. Доколкото можеше, я предпазваше от онези противни, долнопробни драскачи — в никакъв случай не би могъл да ги нарече журналисти, които непрекъснато я преследваха за интервюта. Освен това се опита, макар да се провали с гръм и трясък, да я защити от набезите на ФБР, цитирайки всички алинеи и закони, за които бе успял да се сети, даващи й право на лична свобода.

Не, днес нямаше да затръшва никакви врати. Независимо колко я бе ядосал колегата й, щеше да се отнесе към мистър Битърман с уважението, което заслужава. Софи внимателно притвори вратата, заобиколи една камара кашони с бира и го изчака да вдигне поглед от листа, над който се беше надвесил.

— Сър, трябва да престанете да ме наричате Русокоска. Това е сексистко, грубо и неприлично. Работя тук достатъчно дълго, за да знаете името ми, но нека на шега ви го кажа още веднъж — Софи Самърфийлд Роуз. Това е. Толкова ли е трудно да се запомни?

— Всъщност не — съгласи се той. — Използваш фамилното име на майка си, Самърфийлд, нали така?

Тъй като току-що му го бе казала цялото, не смяташе за необходимо да се повтаря.

Битърман забеляза, че момичето продължава да се мръщи.

— Дадено. Никакви русокоски повече. Обещавам.

— Благодаря.

Остана загледан в нея известно време, след това каза:

— Софи, всички в Чикаго знаят коя си. Ти си дъщерята на Боби Роуз.

— Точно така — кимна тя. — Но не смятам, че всички знаят, и поради тази причина подписвам статиите си с моминското име на майка ми.

Той се опита да наклони стола си назад, но кашоните с бира му попречиха.

Обзета от нежелание да продължи разговора за баща си, Софи заговори припряно:

— Приключих статията за масовото нашествие на термитите. Стана много интересна. Изпратих ви я по електронната поща преди няколко минути. Имате ли още нещо отвратително, което да изследвам и да опиша? Канализацията? Гризачите? Или размножителните навици на бръмбарите?

Мъжът се разсмя:

— Я гледай ти, Софи Роуз. Ти май ми възразяваш? Поне така ми изглежда. Винаги усещам, когато някой го прави. Стига ми и нахалството на осемте ми внучки. Не бих могъл да понеса нещо подобно от подчинен… дори когато става въпрос за любимката ми.

Тя се усмихна:

— Сър, вие имате четири внучки, не осем.

Той се протегна да си вземе една бира:

— Като гракнат срещу мен всички в един глас, ми се струват осем. Освен това да, наистина имам нещо за теб. Обади ми се някой си Уилям Харингтън. Чувала ли си някога за надбягването 5К? — разказа й накратко интересната история на непознатия, обясни й колко дълъг трябва да бъде материалът, връчи й записките си и продължи: — Свържи се с него и си уговори среща преди състезанието. Може би ще успееш да му направиш няколко снимки. Хвани го преди и след участието му. Нали се сещаш, на старта, а след това как прекосява финалната линия. Човекът ме увери, че е много фотогеничен. Изглежда, за него външният вид е от голямо значение.

— Защо Мат не го снима? Той разправя на всеки, че е официалният фотограф на „Кроникъл“. Не ми се иска да го разстройвам. Знаете го какъв е — спести си определението „невротичен“, въпреки че си беше точно така. — Колкото е по-ентусиазиран, толкова по-високо говори. Ако реши, би могъл да натроши стъкло с гласа си. Дори всички тези бутилки с бира, което би било истинска катастрофа.

Битърман кимна.

— Права си. Щях да изпратя него, ако все още работеше за нас. Но той напусна. Връчи ми оставката си снощи и ми заяви, че не искал повече да се вре в тази дупка — това са негови думи, не мои. Било разхищение на безценното му време. Точно така… неговото безценно време. Разчисти кабината си за почти отрицателно време. — Размаха ръце една над друга като професионален раздавач на карти, даващ знак към монтираните в тавана камери в казино. — Не знам дали си е намерил друга работа. Каза само, че искал да прави значими снимки за значими издания.

Софи не познаваше Мат много добре. Бе работила с него само върху две истории и в двата случая той бе проявил раздразнителност и избухливост.

— Честно казано, не го биваше много като фотограф — продължи шефът й. — Винаги режеше горната част на главите на хората, а и ти разполагаш с по-добра камера от античния апарат на „Кроникъл“. Струва ми се, че Джими Оулсен е използвал подобна при заснемането на филма „Супермен“. А и снимките, които направи миналия месец на новото кухненско обзавеждане, бяха изключително добри.

— Ще направя каквото мога — тя се взираше в набързо надрасканите бележки, опитвайки се да ги разчете. — Сър, не мога да… Кога е състезанието?

— В събота — той вдигна ръка, за да възпре аргументите, които тя щеше да изтъкне. — Знам какво ще кажеш. Срокът е прекалено кратък.

— Прекалено кратък? — разсмя се Софи. — Събота е утре.

Мъжът сви рамене.

— Как бих могъл да възразя? Съвсем очевидно е, че не сме били първият избор на Харингтън, нито втория или третия. Човекът ми се обади току-що.

— Няма да имам достатъчно време, за да направя някои проучвания за него.

— Броят за тази неделя вече е готов, така че ще можем да го пуснем чак за другата. Ако междувременно този Харингтън се окаже някой смахнат, историята му ще бъде още по-интересна. Няма да гоним „Пулицър“^[1], я! Направи каквото можеш, а ако не излезе нищо, ще се поогледаме за друго. Сега недей да губиш повече време. Тръгвай.

Преди да успее да затвори вратата, гласът му отново я настигна:

— Наясно си как се прави. Срещни се с него на някое публично място, но вземи и някой приятел. По-добре да бъдем предпазливи, отколкото после да съжаляваме.

Винаги й казваше точно тези думи, когато й поставяше поредната задача. „Бъди предпазлива, за да не съжаляваш после“. И този ритуал й носеше някакво успокоение. Битърман, мислено отбеляза тя, беше двойствена личност. В един момент раздаваше гръмогласно заповеди като побеснял доберман, а в следващия играеше ролята на грижовна квачка спрямо подчинените си. Или поне както би трябвало да се държи една майка. Личният й опит в това отношение беше доста ограничен.

На работното си място тя въведе името на Уилям Харингтън в интернет търсачката и след миг върху екрана се появи подробна информация за него. Човекът си имаше личен уебсайт, блог и според написаното съвсем скоро щеше да пусне свои видеоклипове в MySpace, YouTube и Facebook. Бе публикувал дълги есета за детството си, летните ваканции в Европа и заниманията си с фитнес. Всичко това би трябвало да бъде интересно, но не беше.

Нямаше да й бъде никак трудно да познае Харингтън. На електронната му страница бяха поместени десетки негови снимки.

След като си записа някои подробности относно другите му победи в 5К, набра телефонния му номер. Очевидно бе очаквал обаждането, тъй като отговори още след първия сигнал. Надяваше се, че ще й бъдат необходими само няколко минути, за да уредят мястото и часа на срещата, но Харингтън беше изключително бъбрив и я държа на линията повече от петнайсет минути, преди да стигне до целта на разговора им.

— Естествено, знаете, че състезанието е утре, така че ще трябва да се видим тази вечер. Надявам се, че сте от ранобудните, защото стартът е много рано, а вие бихте искали да присъствате, нали? И не забравяйте да доведете фотограф — нареждаше припряно той. — Надбягването е в Линкълн парк, така че какво ще кажете да се видим някъде в този район?

— Как ви се струва клубът „При Козмо“? — попита тя и му продиктува адреса.

— Никога не съм ходил там. Предпочитам по-реномирани ресторанти. Но пък е само на няколко пресечки от мястото, където ще стартира състезанието. Шест и половина устройва ли ви? Трябва да си легна рано. Искам да съм във върховна форма утре. Още повече щом ще ме заснемат.

— Някой ще заснема надбягването?

— Не, ще заснемат моето участие в него — поправи я мъжът. — Ще се движат до мен през цялото време.

— Смятате ли да качите видеото на уебсайта си?

— Естествено.

Човекът говореше напълно сериозно. Кой, освен него, щеше да го гледа? — запита се мислено Софи.

— Значи ще платите на някого да заснеме цялото състезание? — попита го със съмнение.

Той заговори, преди да е успяла да довърши въпроса:

— Двайсет и пет победи са повече от впечатляващи, поне за някои доста влиятелни хора. След предварителните серии ще има още записи в интернет, които без съмнение ще бъдат също толкова внушителни. Двайсет и пет приза са огромно постижение. Не сте ли съгласна?

Да победиш в Бостънския маратон, е впечатляващо, а да стигнеш до финала наистина си беше постижение.

Но състезание от ранга на 5К? Нищо особено. Софи предпочете да не споделя мнението си, защото не искаше да попари ентусиазма му, нито пък да го настрои против себе си. Егото на Харингтън очевидно беше с размерите на щата Илинойс, но той беше любезен, нетърпелив и изглеждаше напълно безобиден.

Истинско предизвикателство беше да го накара да спре да говори за себе си, но времето напредваше. Вече беше почти три часът.

— Какво искате да кажете с това, че ще има нови клипове след предварителните серии?

— Поканиха ме да участвам в проекта „Алфа“. Това е състезание с доста ограничен достъп. Поканени са само най-подготвените — възторжено обясни той. — Имам намерение да подобря рекорда поне с няколко минути. Ако не вярвате, донесете си хронометър.

Когато млъкна, за да си поеме дъх, тя успя да вметне:

— Значи се уговаряме за довечера. Ще се видим в шест и половина. Довиждане.

Харингтън продължаваше да говори, когато Софи затвори слушалката. Събра припряно нещата си и се втурна между кабините към асансьора. В бързината едва не се блъсна в доставчика, натоварен с още кашони с бира „Келис“. Мъжът се отправи към офиса на Битърман.