Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (17)

Глава XVII
Заедно с капитан Флинт

„Уолръс“ действително бил превъзходен кораб. Това проличало веднага, щом Силвър стъпил на борда му. Когато се разсъмнало, мнението му се потвърдило. Свалени били всякакви излишни надстройки и той можел да изпревари всякакъв кораб, освен най-бързоходните съдове по Карибско море. Преди Флинт да го завладее, „Уолръс“ бил испанска фрегата, която патрулирала по протоците на Флорида, северно от Хавана. Флинт я превзел, когато половината от екипажа бил под палубата и умирал от треска. След като избесил останалия екипаж по реите, той решил да задържи кораба, като го дезинфекцирал с опушване и наредил да изтъркат палубите със спирт. „Уолръс“ имал тридесет и осем оръдия и екипаж от сто и шестдесет души.

Скоро след като Силвър се качил на „Уолръс“, издърпали мъртво пияния Флинт на борда. Лицето му било страшно — цялото на сиво-сини петна. Придружавал го Бил Боунс, чието изгоряло от слънцето лице лъщяло от пот. И той бил страшно пиян, но все пак познал Силвър, приятелски му стиснал ръката, макар едва да се държал на крака, и след това, клатушкайки се, се отправил към каютата си, за да си легне да изтрезнее.

На следващия ден по обед Флинт бил достатъчно изтрезнял, за да изреве с пиянски глас на Дарби Макгро, немия си прислужник, да му донесе още ром и да го удари с юмрук, задето не отгатнал желанието му. След това неодобрително присвил очи при вида на Силвър и го нарекъл глупак, защото се записал в екипажа на капитан Ингланд преди „Касандра“ да отплава за Индия. Но Боунс и Пю го защитили, като напомнили на Флинт, че Силвър отлично се проявил при това плаване.

И тъй, макар и твърде неохотно, Флинт се съгласил Силвър да постъпи на кораба като квартирмайстор. Несъмнено Джон улеснил капитана в решението му, като подхвърлил шепа жълтици в скута му като свой дял в предприятието и в знак на уважение, както той се изразил.

Хората на Флинт действително били страшни негодяи. Самият Флинт бил хладнокръвен убиец и когато бил трезвен, отдалеч надушвал добрата плячка. Бил Боунс бил станал още по-безжалостен, след като Флинт го спасил от развалините на Ню Провидънс; сега той бил негов първи помощник и навигатор. Боунс бил готов да съсече човек със същата лекота, с която можел да го поздрави с „добър ден“. Жестокостта на Пю разцъфтяла при Флинт. Изреиъл Хандс, Джоуб Андерсън, Черното куче, Том Морган и останалите били свързани в един грозен заговор на подлости, убийства и кървави пари. Освен това в екипажа имало и един изискан хирург, американец, избягал направо от Харвард и на пръв поглед деликатен като госпожица. Донякъде със съжаление Силвър забелязал сред моряците Джордж Мери и О’Брайън и също така един плах, неуверен бивш ратай от Девон на име Бен Гън.

Когато се присъединил към екипажа на „Уолръс“, Джон Силвър бил в началото на тридесетте, макар че поради начина, по който говорел и се държал, изглеждал по-възрастен. Не му било трудно да командува хората си и макар рядко да му се налагало да повиши ядосано глас, моряците веднага скачали да изпълнят заповедите му. И това важало с пълна сила, когато служел при Флинт. Може би тайната на властта му над груби и невъздържани хора се криела в непроницаемия му характер. Човек никога не знаел какво да очаква от него и затова всички гледали да са винаги добре с Дългия Джон, докато периодичните бурни изблици на садизъм от навъсения Флинт можели да се предвидят, а хитрината и жестокостта на Пю били нещо, с което всеки трябвало непрекъснато да се съобразява. Самият Флинт държал Силвър под око — може би дълбоко в себе си се боял от него. Боунс започнал да му завижда и да го следи, докато били на „Уолръс“, и несъмнено това обяснява защо по-късно решил да задържи картата на остров Кид и да се крие от Силвър.

Но не може да се каже, че тази мрачна атмосфера на коварство и недоверие попречила на набезите на „Уолръс“. Джон Силвър се присъединил към екипажа в благоприятно време — началото на войната за австрийското наследство, когато Англия воювала с Испания и Франция по всички места, където интересите им се преплитали. Карибско море естествено било едно от тези места и залогът в играта не бил малък — търговски кораби, заети с редовна търговия или контрабанда, привилегията да се доставят роби за плантациите със захарна тръстика, възможностите да се заграби злато и сребро, твърде доходните оплячкосвания на селищата по бреговете.

Съвсем естествено било Флинт да се възползува от възможността да извършва нападения, които увреждали на испанските интереси, „да смаже проклетите испански папищаши“, както се изразявал той. И тъй, с присъщата си дързост, той направо влязъл с „Уолръс“ в пристанището на Кингстън и поискал каперско писмо.

Когато въвели Флинт, придружен от Боунс и Силвър в заседателната зала на губернаторския дворец, настъпило неловко мълчание.

Губернаторът, негово превъзходителство генерал сър Ричард Кортни бил червендалест мъж и имал вид на човек, който всеки миг може да получи апоплектичен удар. Той седял зад една голяма полирана маса и нетърпеливо барабанял с пръсти по лъскавата й повърхност. Един усърден секретар бил седнал от едната му страна, а от другата някакъв капитан първи ранг пишел заповеди с ясен, прилежен почерк.

Губернаторът заговорил пръв, като едва правел усилие да прикрие презрението си.

— Е, вие ли сте мистър Флинтсток?

— Флинт, ваше превъзходителство — прошепнал му секретарят, — Флинт.

— Точно така — отвърнал раздразнено губернаторът. — И вие искате каперско писмо, така ли, мистър Флинтсток?

Флинт, на чието мургаво лице се бил появил подчертан презрителен израз още при самото стъпване в парка на губернаторския дворец, направил крачка напред, при което сабята му издрънчала.

Силвър бързо се обадил, за да предварди ругатнята, която щяла да излезе от гърлото на Флинт.

— Точно така, сър. Ние искаме да служим под славния британски флаг, така че страната ни да се гордее с нас.

— Според мен — рекъл губернаторът, като сините му очи излезли от орбитите си, — страната ще се гордее, ако предам трима ви на военен съд и след един час ви разстрелям. Но това е между другото. Времената се промениха и от Лондон имаме заповед да се съобразяваме с обстоятелствата.

— Слушай — възкликнал Боунс ядосано, — не сме просяци, дето молят милостиня. Имаме достатъчно барут и гюлета, за да потопим всички кораби в пристанището и между другото да изскубем до едно перата на смешната ти шапка.

— Онова, което моят приятел мистър Боунс иска да каже — намесил се хладнокръвно Силвър, — е, че в наше лице ще намерите отлични бойци и подкрепа за ръката на ваше превъзходителство.

Губернаторът погледнал Джон изпитателно. Изведнъж го запитал:

— Как се казвате, сър?

— Силвър, Джон Силвър.

— Силвър, така ли? Самото ти име показва, че си сладкодумен! Е, мистър Силвър, на вас и двамата ви приятели имам да кажа само две неща. Първото е, че предпочитам да имам работа с глутница вълци, отколкото с вас. Второто е, че, уви, нямам избор. Сега, когато испанците и французите са ме хванали за гърлото, ми трябва всеки кораб, който мога да използувам. Но слушайте внимателно: ако вие и вашите разбойници направите само едно нарушение, ще ви смачкам като хлебарки и всички ще отдъхнат от вас!

Думите на губернатора едва отекнали от облицованата с тъмно дърво стая, когато Силвър отвърнал:

— Благодаря ви, сър. Възвишени мисли изказахте, друго не мога да кажа.

Флинт се обадил след това, говорейки неясно и същевременно със скрита заплаха.

— Е, да те вземат дяволите! Ще го дадеш ли, или не?

— Каперското писмо, ваше превъзходителство — подсетил го секретарят.

Настъпило мълчание, губернаторът отново започнал да барабани шумно с пръсти по масата.

Силвър забелязал, че комодорът бил спрял да пише и гледал тримата един след друг изпитателно, сякаш искал да запомни добре лицата им. За първи път, откакто бил влязъл в стаята, Силвър се смутил от проницателния му поглед.

За щастие губернаторът нарушил мълчанието, като им дал знак, че срещата е свършена:

— Явете се утре сутрин в десет часа. Комодор Мейсън ще ви обясни какви ще бъдат задълженията ви.

Навън слънцето припичало безжалостно, Флинт избърсал потта от лицето си с една мръсна зелена кърпа.

— Ром — рекъл той, — трябват ми чашка-две ром, приятели. Грешка няма, трябва ми ром!

— Е, капитане, да не би негово надуто превъзходителство да е уплашил човек като теб? — казал Силвър. — Ако си жаден, лесна работа. Момче, ела тук.

Той дал знак на един продавач на вода, който стоял сред тълпата от амбулантни търговци около входа на двореца на губернатора. Момчето тръгнало към тях и двете дървени ведра на кобилицата на рамото му се разклатили.

— Чудесна изворна вода, господа, само едно пени чашата.

— Едно пени чашата ли? — възкликнал Били Боунс. — Толкова не давам, това е пладнешки обир. Ела тука, момче. Какви ми ги разправяш, вода от извора? Тя е по-скоро направо от пристанището на Кингстън!

И посегнал да хване момчето, но Силвър бързо се намесил:

— Спокойно, Били! Сега сме истински корсари или почти истински. Не можем да се държим като разбойници по пътищата на Ямайка. Ето, момче.

Той хвърлил една монета в краката на продавача на вода.

— Три чаши за мен и другарите ми и задръж рестото.

Момчето се усмихнало на Джон и белите му зъби блеснали. Боунс и Силвър жадно изпили водата, но Флинт отпил глътка и я изплюл на земята.

— Помия! — извикал той ядосано. — Ром, ето какво ми трябва, не тая помия.

И Флинт си намерил кръчма край пристанището, където след около час-два вече ревял „Петнайсет души във ковчега на мъртвеца“ и ругаел хората, които имали нещастието да седят до него.

Силвър смукнал лулата си и погледнал многозначително към Били Боунс, който също бил вече порядъчно пиян.

— Били — казал той тихо, — не може така. Флинт страшно бързо се напива с ром. Та в двореца на губернатора едва можа да каже две думи на кръст, а сега реве и заплашва всичко живо. Офицерите от флота няма да искат да имат работа с човек като него, можеш да бъдеш сигурен.

Лицето на Боунс се помрачило, докато напрягал ума си какво да отговори. Най-после рекъл:

— Прав си, Джон, но само донякъде. Отплаваме ли, Флинт ще зареже пиенето и здравата ще се хване на работа. Съсипва го чакането на брега.

— Може и да е така — отвърнал Силвър, — но съм го виждал мъртво пиян и на море. Били, някой трябва да остане трезвен, ако случайно стане горещо. Аз мога да се удържа, а ти можеш ли? И ти, бога ми, вървиш по пътя на Флинт, наливаш се с ром и крещиш, когато би трябвало да шепнеш.

— Я не ми проповядвай, епископ Шиш! Може би си единственият, който седи тук, без да глътне капка, докато Флинт и аз поливаме добрия си късмет. Да не би да искаш да не ти върви?

— На човек му върви, когато се погрижи за това, Били. Разбрах го от живота. А що се отнася до рома, няма човек, дето да го обича повече от мен, но няма да се оставя да ме надвие, та две да не виждам.

— Добре де, ти си момче за например, Джон Силвър!

— За пример, Били. Казва се: „за пример“. А ти много добре знаеш, че носът ми винаги подушва златото и плячката. Бъркам във всякаква кесия, но искам да бъда достатъчно трезвен, та да си подбера кесията и да се измъкна в суматохата.

Двамата млъкнали. Флинт си бил извадил сабята от ножницата, хвърлял лимони във въздуха и ги срязвал на две със страшен замах на ръката.

Силвър кимнал на Боунс. Били отишъл при Флинт и го хванал за дясната ръка, чийто ръкав бил целият намокрен с лимонов сок, а Джон се доближил до него отляво. Въпреки ругатните и упорството му, те го извлекли от кръчмата и го повели към кея, където била вързана корабната лодка. След един час били вече на борда на „Уолръс“.