Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (21)

Глава XXI
Плаване към Санта Лена

Флинт гледал на предстоящото нападение на Санта Лена като на най-славния подвиг в изпълнения му с жестокости и престъпления живот, който щял да увенчае пиратската му кариера. Самият той заявявал, че бил готов да се откаже от херцогска титла, само и само да му се удаде да измъкне съкровището на испанците под носа им. Все повтарял това и разправял за мечтата си, докато „Уолръс“ се носел към бреговете на Венецуела, придружен от „Жан Калвин“, кораба на френските пирати.

„Уолръс“ и „Жан Калвин“ избягвали всички кораби, чиито платна забелязвали на хоризонта. Флинт бил зает с по-важни дела и за първи път в живота си бил склонен да бяга от всякакви кораби, които биха могли да се окажат противници, само за да не попречат на набега на Санта Лена.

Френският капитан имал някаква приблизителна скица на югоизточното венецуелско крайбрежие, където се намирала Санта Лена. На пръв поглед изглеждало, че селището е съвсем незначително.

След като Флинт внимателно разгледал картата, бил просто извън себе си от възторг.

— Момчета — извикал той, — ще бъде съвсем проста работа! Все едно да извадиш бонбон от устата на бебе.

Той бил в каютата си заедно със Силвър, и Боунс. Но Бил Боунс грубо го прекъснал:

— Ще ти се да бъде така, капитане. Виж по-внимателно. На нашата карта на венецуелското крайбрежие има едно-две неща, дето липсват на скицата на нашия приятел, французина. Първо, тоя провлак тук, дето затваря залива. На този провлак има укрепление. Да пукна, ако не е така!

— Ба! — отвърнал Флинт. — Тия испанци сигурно спят до оръдията си. Ще можем да се прокраднем покрай тях!

— По-вероятно е да не успеем — обадил се сдържано Силвър. — И дори да успеем, да не би да смяташ, че те ще продължат да дремят докато ние прибираме съкровището? И след това се насочваме към изхода на пристанището, минаваме пред оръдията им, а испанците учтиво вдигат шапки и ни викат: „Покорно благодарим, на добър път!“

Флинт направил гримаса при думите на Силвър, но съвсем се намръщил, когато Бил Боунс продължил:

— Второ. Къде държат съкровището? Може да се предположи, че е в укреплението, тук. Или в дървения форт на юг от града. Или тук, в тая огромна къща, дето я дава скицата на французина. А може и да е скрито в подземията на тая черква тук, до къщата.

— Да те вземат мътните, Боунс — остро отвърнал Флинт. — Ще пратиш всички ни в гроба, както си почнал да се вайкаш и подсмърчаш. Дори можеш да надминеш и Черното куче с тъжния си израз.

— По-добре да помислим сега, отколкото да се оставим тия испанци да ни застрелят — обадил се Силвър. — Не ми се увисва на бесилката, нито ми се иска да ми изгният кокалите в Санта Лена.

— Сър Шиш, това, дето най не го трая в тебе — прекъснал го злобно Флинт, — е, че все проповядваш. Понякога се чудя на оня глупак капитан Ингланд, задето изобщо те взе на старата „Касандра“ от Барбадос.

— Благодаря, капитане — отвърнал Силвър съвсем сериозно. — Такъв си си: каквото ти е на ума, това ти е на езика. Гордея се да бъда квартирмайстор при такъв прям човек като теб, така си е. — След това се обърнал към Боунс: — Бил, капитанът ме постави на място. Той ни е пътеводната звезда, така е. — И докато Бил Боунс смутено стъпвал от крак на крак, Силвър продължил: — Капитан Флинт, бих искал да предложа един скромен план на просветеното ти внимание. Разбира се, той не може и да се сравнява с плановете, дето несъмнено ги измисляш в този момент, но ще се радвам, ако го изслушаш.

Флинт изръмжал и жълтите му зъби блеснали, но Силвър продължил с мазен тон:

— Благодарен съм за разрешението, капитане. — Той посочил към картите на масата. — Ако ги съберем двете, положението става съвсем ясно и аз смятам, че не можем да минем покрай тия укрепления като някакви привидения, дето човешко око ги не вижда.

— Страхливец! — отсякъл подигравателно Флинт.

Силвър продължил, сякаш бил глух като пън.

— Значи, слизаме на сушата зад укрепленията и призори ги завладяваме. След това отмъкваме съкровището на корабите в пристанището.

— А самият град, Джон? — запитал Боунс.

— Щом извадим оръдията на испанците от строя, ще завладеем огромната къща, дето ще намерим още скрито съкровище или ключа към него, сигурен съм в това.

— Ами ако в пристанището има испански бойни кораби? — упорствувал Боунс. — В такъв случай никога няма да можем да измъкнем плячката и да я качим на стария „Уолръс“.

— Прав си, драги. Но точно тук се включва нашият приятел французинът. Той ще мине съвсем близо до входа на пристанището, сякаш се готви най-дръзко да си проправи път в него. С това ще отвлече вниманието на бойните кораби и ще ги накара да излязат от пристанището, нали така? И стига да маневрира достатъчно бързо, ще им се изплъзне под носа. По този начин ще накара всички кораби, охраняващи пристанището, да излязат и както казах, тогава ние можем да вкараме „Уолръс“, така да се каже, направо през предния вход и да си натоварим плячката.

Боунс кимнал одобрително на предложението на Силвър и Флинт неохотно казал:

— Доста вятърничав е този план, но все пак да питаме хората какво ще кажат и какво ще рече онзи загубен французин, дето се влачи след нас.

След двадесет и четири часа планът на Силвър за нападението на Санта Лена бил одобрен както от хората на „Уолръс“, така и от „Жан Калвин“.

Оставало само да се приложи. Три дни по-късно при залез-слънце „Жан Калвин“ с вдигнато испанско знаме се доближил до провлака и укреплението, което пазело входа на пристанището, и дал един бордов залп към форта. Преди испанските артилеристи да се опомнят от изненадата, „Жан Калвин“ отклонил курса си, като едно от оръдията на кърмата му продължавало да обстрелва укреплението с картеч.

Човек може да си представи паниката, която настъпила в Санта Лена. Испанците били убедени, че щяло да последва нападение откъм морето и насочили далекогледите си натам. Един испански боен кораб излязъл от пристанището след четиридесет минути — доста добра бързина за испанците. Испанският кораб обаче бил тромав двупалубен галеон, с висок ют, и ако се съдело по начина, по който плавал, или трюмът му бил пълен с кюлчета олово, или капитанът му бил пиян.

Просто било невероятно, че този тромав кораб бил единственият боен кораб на испанците в Санта Лена. Това, че изобщо допуснали той да излезе от пристанището, се дължало или на прекалена самоувереност, или на глупост, а може би и на двете. Както и да е, в скоро време се стъмнило и в мрака „Жан Калвин“ се носел пред галеона като примамка, увличал го все по-далеч от пристанището. Френският пират познавал тези места така добре, както подходите към Ла Рошел, и в скоро време свърнал към брега и плитчините. Въпреки това хората му непрекъснато измервали дъното с лота и „Жан Калвин“ лъкатушел като змиорка по тесните проходими места. Испанският галеон сглупил, като решил да го преследва, и около полунощ с голям трясък заседнал в една плитчина.

Междувременно „Уолръс“ останал в открито море, промъкнал се близо до брега и пуснал котва на десетина мили югоизточно от Санта Лена. Брегът тук бил пуст и необитаем, гората достигала досами плажа, а равната верига от хълмове пречела на видимостта от укрепленията на Санта Лена. Един поток течал в посока към града и Флинт решил, че ще бъде най-удобно пиратите да го следват като ориентир към набелязаната цел.

Бил Боунс останал на „Уолръс“. Флинт му наредил да го докара при Санта Лена призори на следния ден — Флинт смятал, че дотогава ще може да завладее укрепленията с щурм. От своя страна той бил твърдо решен да предвожда хората си в нападението и затова се разделил с „Уолръс“, като само погледнал няколко пъти тъжно към него, докато лодките на кораба се отблъсвали от борда му.

Сто и четиридесет души слезли на пустия бряг, като на „Уолръс“ останали петдесетина. Групата, която щяла да нападне форта, минала през близките хълмове, без да се отдалечава много от потока. Флинт наредил да спрат там, където възвишенията свършвали и започвала по-равната блатиста местност пред самата Санта Лена. Вече наближавало девет часът, слънцето силно напекло и гъсталаците се изпълнили с гласовете на дивите животни. Флинт се обърнал към Силвър, който си бършел потта с една червена кърпа:

— Ще трябва да почакаме тук, докато настъпи здрач. След това тръгваме и призори щурмуваме форта.

Силвър си изчеткал панталоните, изцапани и съдрани от нощния поход, и отвърнал:

— Дадено, капитане. Момчетата ще трябва да починат преди атаката. Най-добре е да се наспят след обед и да ги вдигнем, когато се стъмни. Но предлагам да не ги оставяме да бездействуват до обед. Тук има дървета колкото искаш, а ще ни трябват стълби, за да се прехвърлим през стената на форта. Ако позволиш, ще ги изпратя на работа.

Силвър изкрещял на легналите сред дърветата пирати, изтощени от похода, да се хванат на работа:

— Том Морган, ставай! Ти си дърводелец, ще вземеш шестдесетина души да насечете дървета за стълби. И ще гледаш добре да се привържат стъпенките. Да не вземе нежното краче на Джордж Мери да се плъзне, когато се прехвърля през стените на идалговците. Черно куче, ти ще помагаш на Том Морган. Джоуб Андерсън, ти май си малко схванат в ръцете, постави постове навсякъде. Ако някой заспи, направо го докарваш при капитан Флинт или при мен.

Слагайки леко ръка на рамото на Пю, той се обърнал по-внимателно към него:

— Гейби, теб страшно те бива да се промъкваш, без да те усетят. Подбери си десетина души, дето могат да стъпват леко и да шепнат тихо, за да хванете малко дивеч за обед. Но да няма никаква стрелба. Само капани и ножове.

Пю се изсмял и с пръсти стегнал гърлото на някакъв въображаем уловен дивеч.

Междувременно Изреиъл Хандс обяснявал нещо на Флинт, който го слушал навъсено. Най-после Флинт изкрещял:

— Добре де, направи го, но ако не излезе нищо, направо с мен ще се разправяш, тъй да знаеш!

Макар и явно неохотно, пиратите се заловили за работа. Слънцето се издигнало високо, насекоми от блатата ги хапели и жилели, сякаш лично испанският крал им бил наредил да ги мъчат. Джоуб Андерсън, който бил на пост на четиристотин ярда оттам, случайно настъпил отровна съскаща змия, но тъй като не бил лек, той я смазал с ботуша си.

Към обед Пю и хората му се върнали с пет убити кози, две прасенца в един чувал и няколко връзки крякащи кокошки. Попаднали на малка колиба сред една поляна, където живеела самотна стара индианка. Вързали я и я извлекли настрана, където предполагали, че никой нямало да я открие за известно време. След това било проста работа да задигнат всички животни от бедното й домакинство, както и да наберат кошница пресни плодове.

И тъй, когато обедното слънце започнало да припича, хората на Флинт се нахранили. След като поставили постове, пиратите легнали на сянка и едни заспали, а други разговаряли.

Силвър спал дълбоко няколко часа. Когато се събудил, обедната жега вече намалявала. Той погледнал към Флинт и го видял да седи на земята наблизо, раздразнителен, със зачервени очи, опрял гръб на стъблото на едно дърво. Изреиъл Хандс бил зает да връзва парче плат, увито около някакъв предмет, голям като буре за солено месо.

Флинт забелязал, че Силвър не спи, и му дал знак да дойде при него. Когато се приближил, Силвър разбрал, че Флинт не бил мигнал през целия ден и моравото му лице било уморено и напрегнато от тревога.

— Е, Шиш — рекъл Флинт, — искам с тоя набег името ми да влезе в историята, ако стане така, че той да е последното нещо, което предприемам. Провали ли се, ще те изкормя, така че слушай! Когато се здрачи, тръгваме. Искам да разделиш момчетата на две групи по равно. Аз ще водя нападението на едната срещу оная голяма къща до пристанището. Обзалагам се, че тя е дворецът на губернатора. Не може да няма съкровища там, поне ще ги накарам да посочат къде са скрити. Понеже няма кой друг да командува втората, най-добре е ти да ги водиш при щурма на укреплението. След това си съединяваме силите, а Бил Боунс докарва стария „Уолръс“, за да вземе плячката.

— Трябва да помислим и за оня пипкав французин — добавил Силвър.

— Да, и за пипкавия французин — изимитирал го Флинт подигравателно и продължил: — Като става дума за пипкави, със себе си вземи Изреиъл, твоя галеник и приятел Пю и неговото другарче Черното куче. Аз ще взема Андерсън и Морган, дето много не ги бива в приказките, но веднага правят каквото им кажа. Нещо да питаш, Джон Силвър?

Джон запитал:

— Какво е онова, дето Изреиъл увива в някакви парцали? Гласи го, като че ли готви подарък за губернатора на Нова Кастилия.

— Да, подарък е, тъй да се каже — отвърнал Флинт. — Мина, за да направим пробив в стената на форта. Тя ще ти отвори пътя. — Флинт се изправил несигурно на крака. — Е, Силвър, тръгваме след половин час. Погрижи се да няма закъснение.

Скоро щом се стъмнило, пиратите потеглили, като следвали потока. Пътят бил тежък, макар и да имало пълнолуние. Блатистата местност около потока била коварна и по едно време двама пирати, които едва носели тежката мина на Изреиъл Хандс, без малко да потънат в тинята.

Флинт, който предвождал колоната, ругаел лошия път и удрял с тъпото на сабята си всеки, който го настъпвал.

Само благодарение на Дългия Джон Силвър редицата от опръскани с кал пирати не се разкъсала. Повече от всякога проличала дарбата на Силвър да командува, нещо, от което тъкмо сега имало такава нужда. Вършел всичко, като че ли бил обладан от някакъв демон; и действително сега го била завладяла единствената мисъл за съкровището, събрано в Санта Лена. Но това не била единствената причина за неуморната му дейност. Всъщност Силвър гледал на нападението върху Санта Лена и заграбването на испанското съкровище като на своя идея. Колкото по се увличал от похода, колкото повече увещавал и насърчавал пиратите, толкова по-силно ставало убеждението му, че лъвският пай от съкровището му принадлежи. Когато се касаело да заграби плячка, Джон Силвър преследвал целта си неотклонно, а сега плячката била изумителна, просто приказна и щяла да го възнагради стократно за всички досегашни страдания и унижения.

Затова не било чудно, че той напрягал сетни сили, за да осигури успеха на похода за заграбване на испанското съкровище. Ако някой преуморен пират в проточилата се верига се разколебавал, Джон отивал при него и го насърчавал или му подхвърлял някоя шега. По едно време Джордж Мери и един избягал роб на име Джейкъб Уошингтън се сбили, но Силвър мигновено изникнал пред тях, хванал ги за вратовете и ги бутнал в редицата на пиратите. Пю му помагал да следват най-сигурната пътека, като избягват опасните заблатени места. И така, стъпка по стъпка, пиратите напредвали към Санта Лена.

Най-сетне видели няколко порутени колиби, осветени от луната, а малко по-нататък — тъмните силуети на по-масивни къщи.

Флинт наредил да спрат. Когато хората се скупчили около него, той изсъскал:

— Онова бунище отсреща е Санта Лена. Половината от вас, дето сте определени да вървите с мен, имате важната задача да завладеете двореца на губернатора ей там, отвъд онези колиби, близо до пристанището. Мистър Силвър ще води останалата половина и ще щурмува форта. Когато го завладее, ще даде сигнал, та аз и Бил Боунс, и онзи загубен французин да разберем, че всичко е наред. Сигналът — продължил той — ще бъде знамето с череп и кръстосани кости. Черното куче го носи препасано през кръста си. Дано не вземе да го изгуби при нападението. Но не ми се вярва това да стане, защото той сигурно ще се скрие някъде, докато останалите се прехвърлят през стената. — Черното куче не знаел къде да се дене при тези думи и се измъкнал към външната страна на кръга от пирати, събрани около Флинт. — Андерсън, Морган, О’Брайън — продължил той, — вие идвате с мен и моите хора. — Флинт се огледал, като явно бил твърде недоволен. — Няма и половин файтон хора, дето знаят истински да се бият. Ама аз си знам как да ви накарам да не побегнете, загубеняци такива! — След това казал на Силвър: — Щом разсъмне, нападаме. Едновременно. Аз тръгвам. — И Флинт се обърнал и повел хората си в западна посока.

Силвър погледнал към останалите пирати и направил кисела гримаса. След това, като разтворил ръце, той заговорил бащински и добронамерено:

— Гордея се, че заедно ще се сражаваме. Никога не съм виждал по-добри бойци. Та дори старият херцог Малбъро ще смята за чест да ви предвожда към оня форт! — Хората се оживили, поласкани от думите му, и той продължил: — Този форт наистина не ми изглежда много як. Честна дума ви давам, че в него няма нито един камък, а само греди, трупи и някой друг пирон. Та ние бихме могли да го разчупим с голи ръце! Но — и той заговорил по-тихо, с доверителен тон — Изреиъл е измислил и приготвил нещо дяволско, дето би могло да превърне стените на Картахена в развалини, да не говорим за тая играчка пред нас! Момчета, ще заварим тия испанци по бели гащи, грешка няма. Всеки един от вас ще забогатее, но повече не мога да ви обещая. Ей там — той посочил на северозапад — се намира провлакът, където е издигнато укреплението. Сега тръгваме натам. Щом се зазори, направо влизаме в него и толкова! Аз ще водя едната група, дето ще щурмува форта, а Гейби Пю другата. Трябват ми десетина души да придружат Изреиъл и да му помогнат да вдигне във въздуха стените и оръдията на тия идалговци. Така! Тръгваме, ама безшумно. Ще имате какво да разправяте на внуците си след днешния ден, помнете ми думата!

С тези думи той повел хората си към испанския форт. На изток постепенно започнало незабележимо да се развиделява.