Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (12)

Глава XII
Нападението

Подигравателният глас на Жан-Пиер помогнал на Силвър да преодолее отчаянието си.

— Е, ама хубава картинка си, няма що, клекнал в собствения си бълвоч. Много високо мери, бяло копеле. Реши си, че можеш спечели Анет и да ни стане господар, а? Е, направил си сметка без кръчмаря. Свършен си, момче, разбираш ли? И аз съм този, дето те нареди. Аз видя тебе за първи път с мис Анет в склада, след това те гледа много пъти. Също и Шарлот, тя двамата много мрази — и тебе, и твое момиче.

Старецът се изплюл на пода.

Силвър усетил как го облива топла вълна. За миг това разсеяло тежките му мисли.

— Жан-Пиер — казал той мрачно, — само да ми паднеш, ще ти прережа гърлото от едното ухо до другото и ще натъпча червата ти в дупката, така че гледай да ми помогнеш.

— Де, де, май тая няма да я бъде, момчето ми — отвърнал Жан-Пиер. — По това време утре сутрин вече си полумъртъв на колелото, а мис Анет горе там слуша как пищиш.

Силвър извърнал глава. Какво да направи, за да избегне тази ужасна смърт? Да се помоли на Дюбоа? Невъзможно. Той бил целият изпълнен единствено с налудничавото желание да си отмъсти за някакво въображаемо оскърбление и влиянието на Анет над него било изчезнало, поне засега. Изключено било да избяга от карцера — не само Жан-Пиер не го изпускал от жестокия си поглед, но и отвън били оставили двама негри да го пазят. При това Силвър знаел, че каменната къщичка била много здрава: тежката врата била обкована с железни шини, а пречките на прозореца били дебели колкото човешка китка. Дали поне не би могъл да се освободи от въжето и след това да събори Жан-Пиер? Предпазливо опитал въжето, с което били вързани ръцете му. След това се напънал с всичка сила: въжето изпукало, но не се скъсало.

Силвър разбрал, че този път няма изход. Сега вече идва краят на земния му живот. Преживял бил какви ли не опасности на борда на „Оспри“; при най-неблагоприятни условия успял да си спаси главата, когато в съдебната палата в Бриджтаун си спомнил за древното, често забравяно право на духовен съд; измъкнал се от положението на обикновен роб в плантацията на Дюбоа и придобил значителна власт.

Сега всичко това нямало никакво значение. Той бил обречен, но обречен да загине от смърт като на някоя римска арена или като убиец на някой френски крал.

Изведнъж му станало страшно студено и го обзела страшна умора.

Защо да се бори със съня? Излегнал се на мръсния, настлан със слама под и заспал дълбоко.

Трябва да е спал около дванадесет часа, а може би и повече, защото, когато се събудил, вече се здрачавало. Вън имало голяма суматоха чували се приглушени гласове и викове, които очевидно го били събудили от мъртвешкия сън.

Жан-Пиер се бил хванал за пречките на прозореца, като отчаяно се опитвал да види какво става навън. Най-после извикал късо и тревожно, отворил вратата, изтичал навън и заповядал на двамата пазачи да го последват. Някъде отдалеч долитали страхотни звуци на тръба, настойчиви и изпълнени с паника.

Тръбата свирела тревога! Но защо? Силвър трескаво прехвърлил през ума си разни възможности. Бунт на робите, подбудени може би от негрите-заклинатели, които практикували черна магия сред тях; такива въстания не били необичайни и карали плантаторите и надзирателите, всъщност всички бели на острова, да предприемат страшни репресии. Или пък дългогодишната свада между семейство Дюбоа и семейство Рийд, собственици на съседната плантация, била довела до насилие? За какво бил спорът? Силвър напрегнал паметта си и си спомнил: и Дюбоа, и Рийд имали претенции за малкия залив Опайкс, където двете имения излизали на морето, нещо много важно за товаренето на бъчвите със захар и меласа на крайбрежните шхуни.

Какво ли е станало сега? Чул се изстрел от пистолет. Вълчаците на Дюбоа лаели бясно. Чували се женски писъци и викове на мъже. Разнесли се още изстрели и след това продължителен, груб, жесток и зловещ смях, от който на човек можели да му се изправят косите.

Силвър се изправил. Ръцете му все още били вързани на гърба, но след като коленичил и после се опрял на стената с дясното рамо, той успял да се изправи на краката си. Запътил се към вратата, оставена отворена в бързината от Жан-Пиер, и предпазливо се огледал. В мрака не можел да разбере какво става, освен че плантацията била обхваната от уплаха и смут. Малки групи роби объркано бягали насам-натам. По земята се виждали телата на няколко убити негри, тук-там просветвали светлини — хора се движели с факли, а по-нататък се издигали високи пламъци — горели колибите на робите.

Силвър бутнал отворената врата на карцера и излязъл навън. Преди да успее да поеме дъх, две здрави ръце го сграбчили за врата и го притиснали към вратата с трясък. Налени с кръв очи го гледали в лицето. Нападателят бил висок колкото самия Силвър.

— Чакай, Джоуб — извикал един груб глас наблизо. — Я да видим първо каква риба сме хванали тук.

Вторият човек се приближил до Силвър. Той бил по-нисък, с килната настрани шапка, облечен в дреха и панталони от хубав моряшки плат. И макар да държал къса тежка сабя в ръка, имал почти порядъчен вид. Докато той го гледал вторачено, смесена миризма на ром и пот лъхнала Силвър.

Първият, който държал Силвър за гърлото, го пуснал и заговорил бавно с новодошлия.

— Не зная точно, мистър Боунс — рекъл той, — дали е риба, или птица, но е бял и е вързан, както виждате.

— И благодарен да попадне сред господа като вас — продължил Силвър, като побързал да се възползува от положението. — Тоя мръсен французин, дето се перчи тук като петел, ме завърза и се готви да ме убие, като ми счупи костите на колело. Развържете ме и ще ви заведа да ви покажа къде държи златото и среброто си, честна дума!

Мъжът, който се наричал Боунс, опрял върха на сабята си на бузата под окото му.

— Хубаво, приятелю — казал той и като изричал тези думи, Силвър усетил, че говори с акцент на янки. — Ти ни заведи при златото, а ние ще се погрижим за теб. Но само ако се опиташ да ни излъжеш, ще те нанижа на тази сабя като на шиш! Прережи му въжето, Джоуб — казал той рязко. — Хайде, покажи ни къде е скрито съкровището, за което говорим, и то бързо!

Като си разтривал китките, Силвър повел двамата към къщата на Дюбоа. Силвър бързал — ту тичал, ту вървял, когато разбрал, че имението е разграбено от двайсетина души моряци, ако съдел по облеклото им. Пирати! Точно така. Пиратско нападение! Несъмнено морските разбойници слезли този следобед в залива Спайкс и изчакали до здрач, за да нападнат. Сега те плячкосвали, палели и безмилостно убивали всеки, който се съпротивлявал. Силвър бил чувал, че групи от пирати нападали плантациите покрай бреговете на Барбадос, като търсели провизии и съкровища. Сега, изглежда, такава съдба била сполетяла имението на Дюбоа.

Стигнали до къщата. Високата врата зеела широко отворена и леко се полюлявала на пантите си. Като че ли самият ад бил събран тук — чували се уплашени писъци, страшни ругатни и трясък на събаряни мебели.

Когато тримата наближили вратата, един плещест главорез с червена кърпа на главата изскочил от къщата, като влачел със себе си две негърки, които надавали писъци — едната от тях била Шарлот, прислужницата на Анет. Силвър се поколебал на входа.

— Хайде, влизай, глупако! — извикал Боунс зад него и Силвър усетил острия връх на сабята в кръста си.

Влязъл в постлания с плочи вестибюл. От стаята вдясно идвала светлина. Боунс грубо го блъснал вътре.

Ослепен за миг от светлината, Силвър почнал да мига. Пред него се намирал Дюбоа, седнал на един стол с висока облегалка, със завързани зад гърба ръце. Трима души се били навели над него, като викали в лицето му и размахвали ножове. Малко по-нататък четвърти седял спокойно на тапицираното канапе.

Едва осъзнал какво става, Силвър чул как един от тримата около Дюбоа изръмжал:

— Ако си толкова упорит и не искаш да ни кажеш къде са скрити парите ти, ще те печем на бавен огън. Ще те видим колко си важен, когато помиришеш собственото си месо! — И замахнал с ножа си към незащитеното лице на Дюбоа.

Мъжът на канапето се размърдал.

— Почакайте, мистър Флинт — рекъл той почти като джентълмен. — Много добре знаете, че не понасям да се насилват пленниците. Е, един-два удара по лицето, скъпи ми сър, това е нищо работа. Но да го печеш на тих огън — не! Аз съм англичанин, няма да допусна това.

Флинт обърнал лицето си, което било цялото на петна и дупчици, към човека на канапето и Силвър веднага разбрал, че чертите му са обезобразени от някакво обгаряне — вероятно от барут.

— Е, слушай, капитане — изсъскал Флинт, — знам, че бързо ще изхарчиш парите. Сигурен съм в това. Остави ме сега да ги измъкна от ръцете му както аз си знам! Е, ще бъде весело да го попържим малко. — Той отметнал глава и се разсмял. Прозвучал същият смразяващ смях, който Силвър чул преди малко, когато нападението започвало.

При тези думи Боунс стъпил напред, като избутал Силвър пред себе си. Той бързо се обърнал към спорещия с Флинт.

— Ето, капитан Ингланд — казал той, — донесох ключа на ковчежето, грешка няма. Джоуб Андерсън и аз го намерихме вързан като пиле, готово за гърнето. Бълва огън и жупел срещу господаря си и ще ни покаже къде са скрити парите му.

— Точно така, капитан Ингланд, точно така, сър — казал Силвър с готовност. — Зная къде държи съкровището си. Не искам дял от него, но по-добре ме вземете със себе си, когато се измъквате, защото, ако остана, животът ми тук няма да струва пукната пара.

С изискан жест капитан Ингланд се обърнал към Джон Силвър и дантелата на ръкава му увиснала.

— Ще говорим за това, когато му дойде времето, приятелю — отвърнал той. — Най-напред ни покажи златото.

— Точно така, сър — казал Силвър, обърнал се и ги повел по стълбите към задната стая, където знаел, че Дюбоа криел ценностите си. Капитан Ингланд, Боунс и Андерсън заедно с двама други пирати тръгнали след него, но Флинт се поколебал и не се присъединил към тях.

Те разбили скрития в стената шкаф, където Дюбоа държал парите и бижутата си, и се заели да прехвърлят плячката в калъфки от възглавници, взети от съседните стаи. Силвър бил страшно благодарен на съдбата, че времето, прекарано като надзирател, му помогнало да узнае много от тайните на домакинството на Дюбоа.

В този миг се сетил за Анет! Баща й я бил заключил в една от стаите в задната страна на къщата и несъмнено тя сега била направо луда от страх. Никой не му обърнал внимание, когато Силвър изтичал на площадката на стълбището, за да открие стаята, където била затворена Анет.

Видял една открехната врата, влязъл в стаята и заварил Анет, свита до стената, да ридае истерично. Един мъж разкъсвал дрехите й, докато тя отчаяно се опитвала да го отблъсне.

С влизането на Силвър мъжът се стреснал и се обърнал. Оказало се, че това е Жан-Пиер! Лицето на стария негър замръзнало от уплаха, когато Силвър скочил върху му. Джон го сграбчил и го вдигнал високо над главата си, като че ли не бил по-тежък от парцалена кукла, и след това със силно замахване го запратил през прозореца. Жан-Пиер се изтърсил сред храстите и закрещял от болка. Скоро кръвожадните вълчаци на Дюбоа го намерили и го разкъсали на парчета.

Силвър вдигнал Анет на ръце; тя била лека и топла. Изведнъж той си дал сметка колко страстно я обича и колко много тя сега зависи от него. Като слизал по стълбите, тя тихо хълцала.

Когато слезли в преддверието, Силвър видял, че пиратите се готвят да се връщат на кораба си. Пред себе си карали някои роби и цялата група била натоварена с плячка. Силвър ги следвал, без да мисли, а Анет заровила глава в гърдите му.

Преди да поеме по наклонената пътека към заливчето Спайкс, Силвър се обърнал назад. Пламъци вече обхващали къщата и от един прозорец на горния етаж, осветен от пламъците, висяла обесена една жалка фигура. Дюбоа! Силвър побързал да прикрие гледката от Анет, но тя като че ли още преди това била припаднала.

Мъжът, когото наричали Боунс, ги отминал; в джобовете му подрънквали монети, а късата му сабя била в ножницата. Той забелязал накъде гледа Силвър и казал безразлично:

— Е, трябва да е работа на Флинт. Не може да търпи нито франсета, нито джентълмени.

С тези думи изчезнал, като си подсвирквал в мрака.

Силвър се спрял за момент. Сега, когато Дюбоа бил мъртъв, сигурно Анет ще наследи имението. Най-сетне ще бъдат в безопасност и свободни да се оженят! Като неин съпруг, той ще бъде човек с авторитет, богатство и положение в обществото.

Анет промърморила нещо и се размърдала в ръцете му. И сякаш в отговор той видял какво го очаква в действителност. Богатство и положение ли? По-скоро щели да го обвинят в убийството на Дюбоа! И този път нямало да се поколебаят да го обесят. Не, най-добре двамата с Анет да тръгнат да опитат щастието си с пиратите. В най-лошия случай ще си отмъсти на всички представители на установения обществен ред, а в най-добрия — ще стане пиратски крал с джобове, препълнени с дублони. Би могъл да го постигне! Нали момчетата на „Оспри“ настояваха той да стане капитан?

Силвър вече бил взел решението си. Като носел изпадналата в безсъзнание Анет, той се запрепъвал надолу към заливчето.