Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Colomba, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2010 г.)
Допълнителна корекция
maskara(2012 г.)

Издание:

Проспер Мериме. Избрани творби

Редактор: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Евгения Кръстанова

ДИ „Народна култура“, 1979 г.

История

  1. —Добавяне

VIII

Във всяко заминаване има нещо тържествено дори когато хората се разделят за кратко. Орсо трябваше да потегли със сестра си много рано сутринта и още от вечерта се сбогува с мис Лидия, защото не се надяваше, че тя ще наруши ленивите си навици заради него. Сбогуването им беше хладно и сериозно. След разговора на морския бряг мис Лидия се боеше, че може би е проявила прекалено голям интерес към Орсо, а на Орсо още му тежаха на сърцето нейните подигравки, лекомисленият й тон. За миг му се бе сторило, че долавя в държането на младата англичанка зараждащо се чувство на обич; сега, объркан от насмешките й, си казваше, че за нея той е един обикновен познат, когото скоро ще забрави. Така че много се изненада, когато на сутринта, както седеше и си пиеше кафето с полковника, видя мис Лидия да влиза, следвана от сестра му. Беше станала в пет часа, а за една англичанка и особено за мис Невил това беше толкова голямо усилие, че той не можеше да не изпита известна гордост.

— Съжалявам, че сте се обезпокоили толкова рано — каза Орсо. — Навярно сестра ми ви е събудила, въпреки че я предупредих, и сигурно ни проклинате. Може дори да ви се иска да съм вече обесен?

— Не — съвсем тихо каза мис Лидия на италиански, така че баща й да не разбере. — Но вчера вие ми се разсърдихте за невинните шеги, а не исках да ви оставя лош спомен. Какви страшни хора сте вие, корсиканците! И така, довиждане! До скоро виждане, надявам се.

И тя му подаде ръка.

В отговор Орсо можа само да въздъхне. Коломба се приближи до него, отведе го до един прозорец и като му показваше нещо, което държеше под медзарото си, известно време му говори тихо.

— Госпожице, сестра ми иска да ви направи един странен подарък — каза Орсо на мис Невил. — Но ние, корсиканците, нямаме много нещо за даване… освен обич… която времето не заличава. Сестра ми казва, че сте разглеждали с интерес този стилет. Той е семейна антика. Вероятно на времето е висял на колана на някой от онези капорали, на които дължа честта, че се запознах с вас. Коломба го смята толкова ценен, че ми поиска разрешение да ви го подари, а аз не съм сигурен дали трябва да й позволя, защото се боя, че ще ни се подиграете.

— Стилетът е прелестен — каза мис Лидия, — но е семейно оръжие; не мога да го приема.

— Това не е стилетът на баща ми — бързо възкликна Коломба. — Подарен е бил на един от дедите на майка ми от крал Теодоро[1]. Ако госпожицата го приеме, ще ни достави голямо удоволствие.

— Ето, виждате ли, мис Лидия — каза Орсо, — не отхвърляйте стилета на един крал.

За познавача реликвите на крал Теодоро имат безкрайно по-голяма стойност от тези на най-могъщия владетел. Изкушението беше голямо и мис Лидия вече виждаше какъв ефект ще произведе това оръжие, като се постави върху някоя лакирана маса в апартамента й на Сейнт-Джеймз Плейс.

— Само че — с най-чаровната си усмивка се обърна тя към Коломба и пое стилета с колебанието на човек, който иска да приеме, — само че, скъпа госпожице Коломба… аз не мога… не смея да ви оставя да заминете така, без оръжие.

— Брат ми е с мен — гордо каза Коломба. — А ние имаме и хубавата пушка, която баща ви ни подари. Орсо, напълнихте ли я?

Мис Невил задържа стилета, а Коломба, за да отклони опасността, на която човек се излага, когато подарява режещо или пронизващо оръжие на приятели, поиска англичанката да й плати едно су.

Най-сетне трябваше да тръгнат. Орсо още веднъж стисна ръката на мис Невил, Коломба я целуна, след което поднесе розовите си устни на полковника, който остана възхитен от корсиканската учтивост. От прозореца на салона мис Лидия видя как братът и сестрата яхнаха конете. Очите на Коломба блестяха от някаква лукава радост, каквато тя дотогава не бе откривала в тях. Тази висока, едра жена, фанатично привързана към варварската си представа за чест, с гордо чело и извити в язвителна усмивка устни, която отвеждаше младия мъж, въоръжен като за зловеща експедиция, й припомни опасенията на Орсо, стори й се, сякаш злият му гений го влече към гибел. Вече възседнал коня, Орсо вдигна глава и я зърна. Било, че бе отгатнал мислите й, било, че за последен път искаше да се сбогува с нея, той взе египетския пръстен, който си бе окачил на един шнур, и го поднесе към устните си. Мис Лидия се изчерви и се дръпна от прозореца. После почти веднага пак се подяде и видя как двамата корсиканци бързо се отдалечават на препускащите си дребни кончета и се отправят към планините. След половин час полковникът й ги показа през бинокъла — бяха стигнали до отсрещния край на залива и тя видя как Орсо често-често обръща глава към града. Най-сетне той изчезна отвъд блатата, заместени днес от чудесен разсадник.

Мис Лидия се погледна в огледалото и намери, че е бледа.

— Какво ли ще си помисли за мене този младеж? — каза си тя. — И какво аз си мисля за него… и защо мисля?… Запознанство на път!… За какво ли дойдох в Корсика?… О, аз не го обичам… Не, не. Впрочем това е невъзможно… И тази Коломба… Аз да стана етърва на една вочератриче, която си носи голям стилет! — И тя откри, че държи стилета на крал Теодоро. Хвърли го на тоалетната масичка. — Коломба в Лондон, на танци в Олмакс!… Какъв лъв[2] за показване, господи!… Но може би ще произведе сензация… Уверена съм, че ме обича… Той е като герой от роман и аз пресякох авантюристичната му кариера… Но дали наистина искаше да отмъсти за баща си по корсикански?… Беше нещо средно между Конрад[3] и денди… А аз го направих чист денди, и то денди, който има корсикански шивач!…

Тя се хвърли на леглото и се опита да заспи, но й бе невъзможно. И аз няма да предам по-нататъшния й монолог, в който повече от сто пъти си каза, че господин дела Ребиа не е бил, не е и никога няма да й бъде никакъв.

Бележки

[1] Крал Теодоро — барон Теодор Нойхоф, авантюрист и испански агент, обявил се за крал на Корсика (XVIII в.). — Б.пр.

[2] По онова време в Англия така наричаха модните младежи, които се отличаваха с нещо необикновено. — Б.а.

[3] Конрад — герой на нашумялата на времето във Франция поема на Адам Мицкевич „Конрад Валенрод“. — Б.пр.