Проспер Мериме
Коломба (5)

V

На другия ден, малко преди ловците да се върнат, като се прибираше в странноприемницата с прислужницата си от разходка край морето, мис Невил видя една млада жена, облечена в черно, яхнала дребен, но силен кон, която влизаше в града. След нея яздеше мъж, който приличаше на селянин, облечен в кафява шаячна дреха с пробити лакти, с манерка, окачена на рамо, и с пистолет на колана; държеше пушка, чийто приклад бе опрян на един кобур, закрепен за седлото; накратко казано, беше в пълен костюм на разбойник от мелодрама или на корсикански гражданин на път. Забележителната хубост на жената най-напред привлече вниманието на мис Невил. Тя изглеждаше на двадесетина години. Беше висока, бяла, с тъмносини очи, розови устни и зъби като от емайл. В израза на лицето й се четеше едновременно гордост, тревога и печал. На главата си носеше черно копринено покривало — така нареченото „медзаро“, което корсиканките са заимствували от Генуа и което толкова отива на жените. Дълги кестеняви плитки бяха завити като тюрбан около главата й. Облеклото й беше чисто, но съвсем обикновено.

Мис Невил има напълно достатъчно време да я огледа, защото дамата с медзарото бе спряла на улицата някакъв човек и го разпитваше много любопитно, както личеше по израза на очите й: после, след като човекът й отговори, шибна с камшик коня, препусна и спря едра пред вратата на хотела, където бяха отседнали сър Томас Невил и Орсо. Младата жена размени няколко думи със съдържателя, после пъргаво скочи на земята и седна на една каменна пейка до входа, а конярят отведе животните в конюшнята. Облечена в парижкия си костюм, мис Лидия мина пред непознатата, без тя да вдигне очи. След четвърт час, като отвори прозореца си, отново видя дамата с медзарото, седнала на същото място, в същото положение. Скоро се появиха полковникът и Орсо, които се връщаха от лов. Съдържателят каза няколко думи на госпожицата в траур и с пръст й посочи младия дела Ребиа. Тя се изчерви, бързо стана, пристъпи няколко крачки, после спря неподвижно и някак смутено. Орсо беше съвсем близо до нея и я гледаше с любопитство.

— Вие сте Орсо Антонио дела Ребиа, нали? — развълнувано каза тя. — Аз съм Коломба.

— Коломба! — извика Орсо.

Той я прегърна и нежно я целуна, което донякъде изненада полковника и дъщеря му, защото в Англия хората не се целуват на улицата.

— Братко — каза Коломба, — ще ми простите, че дойдох, без да сте ми наредили; но от приятели научих, че сте пристигнали, и за мене беше такава голяма утеха да ви видя…

Орсо отново я целуна, после се обърна към полковника и каза:

— Това е сестра ми. Никога нямаше да я позная, ако не ми се беше обадила. Коломба, запознай се със сър Томас Невил. Господин полковник, ще ме извините, но днес няма да мога да имам честта да вечерям с вас… Сестра ми…

— Но къде, по дяволите, искате да вечеряте, драги? — възкликна полковникът. — Нали знаете, че в тоя проклет хан готвят само една вечеря и тя е за нас. Госпожицата ще достави голямо удоволствие на дъщеря ми, ако се присъедини към нас.

Коломба погледна брат си, който не чака дълго да го молят, и всички заедно влязоха в най-голямата стая на странноприемницата, която служеше на полковника за салон и трапезария. Госпожица дела Ребиа бе представена на мис Невил, дълбоко й се поклони, но не каза нито дума. Личеше, че е много смутена и че може би за пръв път в живота си се намира в присъствие на благородни чужденци. Все пак в държането й нямаше нищо провинциално. Самата й странност засенчваше неловкостта й. Това именно хареса на мис Невил; и понеже в хотела нямаше свободна стая, тъй като полковникът и прислугата му го бяха изцяло заели, мис Лидия стигна в благосклонността или в любопитството си дотам, че предложи на госпожица дела Ребиа да й поставят легло в собствената й спалня.

Коломба прошепна няколко думи за благодарност и побърза да последва прислужницата на мис Невил, за да пооправи тоалета си, както се налага след пътешествие на кон сред прах и слънчев пек.

Като се върна в салона, спря пред пушките на полковника, които ловците току-що бяха оставили в един ъгъл.

— Какво хубаво оръжие! — каза тя. — Ваши ли са, братко?

— Не, това са английски пушки, на полковника са. И са колкото хубави, толкова и добри.

— Бих искала и вие да имате такава пушка — каза Коломба.

— Едната от трите положително принадлежи на дела Ребиа — възкликна полковникът. — Той толкова добре си служи с нея! Днес стреля четиринадесет пъти и четиринадесет пъти улучи!

Започна надпревара в щедрост, при която Орсо бе победен за голямо задоволство на сестра си, което лесно пролича по детското изражение на радост, озарило внезапно до преди малко толкова сериозното й лице.

— Изберете, драги — настоя полковникът.

Орсо отказа.

— Добре, тогава сестра ви ще избере вместо вас.

Коломба не чака да й повторят: взе най-малко украсената, но това бе прекрасна големокалибрена пушка „Ментън“.

— Тази сигурно добре цели — рече тя.

Брат й още се чудеше как да благодари, когато вечерята пристигна тъкмо навреме, за да го спаси от неудобното положение. Мис Лидия остана очарована, като видя, че Коломба, която се бе опитала да възрази, преди да седне на трапезата, и бе отстъпила само след като бе доловила погледа на брат си, като добра католичка се прекръсти, преди да започне да се храни.

„Чудесно — каза си тя, — ето нещо първобитно.“

И реши, че ще направи не едно интересно наблюдение върху тази млада представителка на старите корсикански нрави. Орсо от своя страна очевидно се чувствуваше малко неудобно, понеже вероятно се опасяваше, че сестра му ще каже или ще направи нещо прекалено селско. Но Коломба непрекъснато го наблюдаваше и съгласуваше всичките си движения с неговите. От време на време се втренчваше в него със странен израз на печал; и ако тогава очите на Орсо срещнеха погледа й, той пръв ги отместваше, сякаш искаше да се измъкне от някакъв въпрос, който сестра му мислено му задаваше и който той съвсем ясно разбираше. Говореха на френски, защото полковникът лошо се изразяваше на италиански. Коломба разбираше френски и дори доста добре произнасяше малкото думи, които бе принудена да разменя с домакините.

След вечеря полковникът, който бе забелязал неловкостта между брата и сестрата, запита Орсо с обичайната си откровеност дали не желае да си поговори насаме с госпожица Коломба и предложи той да отиде с дъщеря си в съседната стая. Но Орсо побърза да поблагодари и каза, че в Пиетранера ще имат достатъчно време да се наприказват. Пиетранера се наричаше селото, където той трябваше да се установи.

Така че полковникът зае обичайното си място на софата, а мис Невил, след като се опита да поприказва на различни теми с хубавата Коломба и се отчая, че ще може да я разговори, помоли Орсо да й прочете някоя песен от Данте: той беше любимият й поет. Орсо избра онази песен от „Ад“, където се намира епизодът за Франческа да Римини, и задекламира колкото можеше по-изразително божествените тристишия, които тъй добре показват опасността от четенето на любовни книги по двойки. Докато той четеше, Коломба се приближи до масата, за пръв път вдигна глава и в разширените й зеници заблестя необикновен пламък; тя ту се изчервяваше, ту бледнееше, конвулсивно мърдаше на стола. Колко възхитително са устроени италианците! За да разбират поезията, те нямат нужда някой педант да им обяснява красотата й.

Когато четенето свърши, Коломба възкликна:

— Колко е хубаво! Кой го е написал, братко?

Орсо остана леко разочарован, но мис Лидия усмихнато отговори, че е от един флорентински поет, умрял преди няколко века.

— Когато отидем в Пиетранера, ще ти дам да прочетеш Данте — каза Орсо.

— Господи, колко е хубаво! — не преставаше да се възхищава Коломба и повтори два-три терцета, които бе запомнила, отначало тихо, после се оживи и ги издекламира високо с повече изразителност, отколкото ги беше прочел брат й. Много изненадана, мис Лидия каза:

— Изглежда, че много обичате поезия. Колко ви завиждам за щастието, че ще четете Данте като нещо ново.

— Виждате ли, мис Невил, каква сила имат стиховете на Данте, щом могат така да развълнуват едно диво момиче, което знае само „Отче наш“ — каза Орсо. — Но аз се мамя; спомням си, че Коломба разбира от този занаят. Като малка се мъчеше да съчинява стихове; а татко ми беше писал, че е най-добрата вочератриче в Пиетранера и околностите.

Коломба погледна умолително брат си. Мис Невил бе слушала за корсиканските импровизаторки и умирате от желание да чуе някоя от тях. Затова веднага замоли Коломба да й даде образец от творчеството си. Доста разстроен, задето тъй добре си бе припомнил за поетическите склонности на сестра си, Орсо се намеси. Но колкото и да повтаряше, че няма нищо по-плоско от корсиканската балата, колкото и да твърдеше, че да се рецитират корсикански стихове след стихове на Данте, значи да се излага страната, това само изостри желанието на мис Невил и той бе принуден да каже на сестра си:

— Е, добре, импровизирай нещо, но да е по-късо.

Коломба въздъхна, за малко загледа внимателно покривката на масата, после гредите на тавана, най-сетне сложи ръка пред очите си, като птиците, които се успокояват и мислят, че не ги виждат, когато самите те не виждат, и изпя или по-скоро издекламира с неуверен глас следната „серенада“:

ДЕВОЙКА И ГРИВЯК

В долината, далеч, далеч отвъд планините — слънцето идва само за час всеки ден; — в долината има мрачен дом. — На прага му расте трева. — Вратите и прозорците са винаги затворени. — Над покрива не се вие дим. — Но по пладне, когато слънцето огрее — един прозорец се отваря — и сиротната девойка сяда пред чекръка: преде и пее — тъжна песен; — но няма кой да й отвърне с песен. — Един ден, един пролетен ден — гривяк кацна на близкото дърво — и чу песента на девойката. — Девойко, рече той, не плачеш само ти — жесток ястреб отнесе моята дружка. — Гривяко, покажи ми ястреба, дето я грабна — и да е в облаците, пак ще го поваля. — Само че на мене, клетата, кой ще ми върне брата — брата ми от далечна страна? — Девойко, кажи ми къде е брат ти, — крилете ще ме отнесат при него.

— Много възпитан гривяк! — възкликна Орсо и целуна сестра си с вълнение, което опровергаваше изкуствената му шеговитост.

— Песента ви е прелестна — каза мис Лидия. — Искам да ми я напишете в албума. Ще я преведа на английски и ще поръчам да й съчинят мелодия.

Милият полковник, който не бе разбрал нито дума, се присъедини към ласкавото мнение на дъщеря си и прибави:

— Тоя гривяк, за който говорехте, госпожице, не беше ли същата птица, която днес ядохме на скара?

Мис Невил си донесе албума и доста изненадано видя колко странно пише импровизаторката, пестейки мястото. Вместо да започват всеки на нов ред, стиховете се следваха на същия ред по цялата широчина на листа, противно на всеизвестната дефиниция за поетична творба: „Кратки редове с неравна дължина и с полета от двете страни.“ Освен това донейде своеволният правопис на госпожица Коломба търпеше известни забележки: на няколко пъти мис Невил се поусмихна, а братската суета на Орсо бе подложена на мъчение.

Тъй като бе дошло време за спане, двете девойки се прибраха в стаята си. И докато сваляше огърлицата, обиците и гривните си, мис Невил наблюдаваше своята другарка, която измъкна изпод роклята си нещо дълго като банела, но доста различно по форма. Коломба грижливо и почти крадешком постави този предмет под медзарото си на масата; после коленичи и благочестиво си каза молитвата. След две минути вече беше в леглото. Понеже беше много любопитна по природа и като всяка англичанка бавно се събличаше, мис Лидия се приближи до масата и правейки се, че търси фуркет, повдигна медзарото и зърна един доста дълъг стилет със странна дръжка от седеф и сребро; изработката беше забележителна, оръжието беше старинно и много ценно за любител на този род неща.

— Обичайно ли е тук госпожиците да носят в корсета си такова инструментче? — усмихнато попита мис Невил.

— Няма как — въздъхна Коломба; — има толкова лоши хора!

— А вие наистина ли бихте имали смелостта да ударите някого така? — И мис Невил улови камата и замахна с нея, както се прави на сцената, от горе на долу.

— Да, ако е необходимо — каза Коломба с нежния си мелодичен глас, — за да се защитя или да защитя приятелите си… Само че така не бива да се държи, може да се нараните, ако човекът, когото искате да ударите, се дръпне. — И като седна, добави: — Вижте, ето така, отдолу нагоре. Такъв удар, както казват, бил смъртоносен. Блазе на онези, които нямат нужда от подобно оръжие!

Тя въздъхна, отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Надали би могло да се види по-красиво, по-благородно и по-девствено лице. За да създаде своята Миневра, Фидий не би могъл да пожелае друг модел.