Проспер Мериме
Коломба (3)

III

Беше хубава нощ, лунната светлина играеше по вълните, корабът плаваше спокойно, тласкан от лекия бриз; на мис Лидия не й се спеше и само присъствието на един профан й пречеше да се отдаде на вълнението, което всяко човешко същество изпитва по море и при лунна светлина, ако има поне две зрънца поетичност в сърцето. След като прецени, че младият поручик, като същество прозаично, трябва да е дълбоко заспал, тя стана, взе си наметка, събуди прислужницата и се качи на палубата. Там бе останал само морякът при кормилото, които пееше някаква тъжна песен на корсикански диалект с дива и монотонна мелодия. В тихата нощ тази странна музика имаше известно очарование. За жалост мис Лидия не разбираше напълно текста. Сред множеството изтъркани изрази някой силен стих силно възбуждаше любопитството й, но скоро, на най-красивото място, идваха думи на диалект, чийто смисъл й убягваше. Все пак долови, че става дума за някакво убийство. Клетви против убийците, заплахи за отмъщение, възхвала на мъртвеца — всичко безредно се смесваше. Тя запомни няколко стиха; ще се опитам да ги преведа:

… нито топовете, нито щиковете — не накараха челото му да пребледнее — ведро на полесражението — като лятно небе. — Той беше ястребът-приятел на орела — пчелен мед за приятели — за враговете яростно море. — По-висок от слънцето. — По-нежен от луната. — Той, когото враговете на Франция — никога не улучиха — убийци от родината му — го улучиха в гръб. — Както Витоло^[1] уби Сампиеро Корсо. Не посмяха да го погледнат в лицето. — … Сложете на стената пред леглото ми — заслужено спечеления ми кръст за храброст. — Червена е панделката му — по-червена е моята риза. — За сина ми, сина ми в далечна страна — запазете кръста и моята кървава риза. — Ще види на нея две дупки. — За всяка дупка по една на друга риза. — Но ще бъде ли пълно отмъщението и тогава? Трябва ми ръката, която стреля — и окото, което цели — и сърцето, което пожела…

Морякът изведнъж прекъсна песента.

— Защо не продължите, приятелю? — запита мис Невил.

С движение на главата морякът посочи една фигура, която излизаше от големия люк на гемията: Орсо идваше да погледа луната.

— Нищо, довършете си песента — каза мис Лидия. — Слушах ви с голямо удоволствие.

Морякът се наведе към нея и каза много тихо:

— Аз на никого не правя римбеко.

— Какво? Рим…

Без да й отговори, морякът започна да си подсвирква.

— Ето че се възхищавате на нашето Средиземно море — каза Орсо, като се приближи до нея. — Съгласете се, че никъде няма такава луна.

— Не я гледах. Заета бях с учене на корсикански. Този моряк пееше една много трагична песен, но спря на най-хубавото място.

Морякът се наведе, уж за да види по-добре компаса, и същевременно рязко дръпна наметката на мис Невил. Ясно беше, че песента не може да се пее пред поручик Орсо.

— Какво пееше, Паоло Франсе? — запита Орсо. — Балата или вочеро^[2]? Госпожицата разбира и би искала да чуе края.

— Забравил съм го, Орс’ Антон’ — отговори морякът. И веднага с все сила запя някакъв химн на света Богородица.

Мис Лидия разсеяно изслуша химна и не насърчи повече моряка да пее, но реши, че по-късно ще узнае тази тайна. Прислужницата й обаче, която беше от Флоренция и не повече от господарката си разбираше корсикански, беше също така любознателна. Обръщайки се към Орсо, преди мис Лидия да успее да я побутне с лакът, за да я предупреди, тя запита:

— Господин капитан, какво значи човек да направи римбеко^[3]?

— Римбеко ли? — каза Орсо. — Ами че това е най-смъртна обида за един корсиканец: упрек, че не е отмъстил. Кой ви е говорил за римбеко?

— Вчера в Марсилия — избърза да отговори мис Лидия — собственикът на гемията употреби тази дума.

— А за кого говореше? — живо запита Орсо.

— О, разказваше ни някаква стара случка… от времето на… а, да, мисля, че беше във връзка с Ванина д’Орнаио.

— Смъртта на Ванина навярно не ви е предразположила особено към нашия герой, храбрия Сампиеро?

— Много героично ли е постъпил той според вас?

— Неговото престъпление се обяснява с дивите нрави на века; освен това Сампиеро е водел война на живот и смърт с генуезците: какво доверие биха могли да имат в него сънародниците му, ако не би наказал онази, която се опитала да преговаря с Генуа?

— Ванина е тръгнала без разрешение на мъжа си — обади се морякът. — Добре е сторил Сампиеро, че й е извил врата.

— Но тя е отишла да иска от генуезците да помилват мъжа й, за да го спаси, от любов към него — каза мис Лидия.

— Да иска да го помилват, е значело да го унизи! — Извика Орсо.

— И той лично я е убил! — продължи мис Невил. — Какво чудовище трябва да е бил!

— Знаете, че тя е поискала като милост да загине от неговата ръка. Вие, госпожице, и Отело ли смятате за чудовище?

— Разликата е огромна! Той е бил ревнив. А Сампиеро е бил просто горделив.

— Но нима и ревността не е гордост? Това е гордостта на любовта и вие може би извинявате подобно чувство заради подбудата му.

Мис Лидия му хвърли поглед, пълен с достойнство, после се обърна към моряка и го запита кога ще пристигне платноходът.

— Вдругиден — отговори той. — Ако вятърът не спре.

— Бих искала вече да видя Аячо, защото този кораб ми омръзна.

И тя стана, улови прислужницата си под ръка и направи няколко крачки по горната палуба. Орсо стоеше неподвижен до кормилото: не знаеше дали да я придружи при разходката й, или да прекрати разговора, който, изглежда, й досаждаше.

— Богородице, какво хубаво момиче! — рече морякът. — Ако всички бълхи в леглото ми приличаха на нея, нямаше да се оплаквам, че ме хапят!

Мис Лидия, изглежда, чу тази малко наивна възхвала на хубостта й и се докачи, защото почти веднага слезе в кабината си. След малко Орсо също се прибра. Щом той напусна палубата, прислужницата се върна, подложи моряка на разпит и отнесе следните сведения на господарката си: прекъснатата от идването на Орсо балата била съчинена по повод смъртта на полковник дела Ребиа, баща на гореказания, убит преди две години. Морякът не се съмнявал, че Орсо се връща в Корсика, „за да изпълни отмъщението“, според неговия израз, и твърдял, че в село Пиетранера скоро щели да видят „прясно месо“. От превода на този местен израз ставаше ясно, че господин Орсо има намерение да избие двама-трима души, заподозрени в убийството на баща му, които всъщност били издирени от правосъдието, но се оказали бели като сняг, тъй като и съдии, и адвокати, и префекти, и стражари им били в джоба.

— Няма правосъдие в Корсика — бил добавил морякът — и аз повече разчитам на една добра пушка, отколкото на съветник от кралския двор. Когато човек има враг, трябва да избира между трите S^[4].

Тези интересни сведения значително промениха отношението и държането на мис Лидия към поручик дела Ребиа. От този миг той стана личност в очите на романтичната англичанка. Сега вече неговият безгрижен вид, откровеният му тон, доброто му настроение, които отначало я бяха настроили отрицателно, станаха в очите й допълнителни качества, защото прикриваха силен дух, който не оставяше да се проявят външно чувствата, които сдържа. Орсо й се стори като някакъв Фиеско^[5], който под повърхностното си държане крие големи замисли; и макар че да убиеш някакви нехранимайковци не е толкова красиво, колкото да освободиш родината си, все пак едно хубаво отмъщение е хубаво нещо; освен това на жените доста им допада героят да не е политически мъж. Едва сега мис Невил забеляза, че младият поручик има големи очи, бели зъби и стройно тяло, че е възпитан и има известно светско държане. През следващия ден тя често разговаря с него и той й се стори интересен като събеседник. Надълго бе разпитан за страната си и много добре я описа.

Корсика, която бе напуснал доста млад, отначало за да учи в колеж, а после във военното училище, бе останала в съзнанието му обагрена с поезия. Той се оживяваше, щом започнеше да разказва за нейните планини, за нейните гори, за оригиналните нрави на жителите й. Естествено думата „отмъщение“ се появи неведнъж в разказа му, защото е невъзможно да се говори за корсиканци, без да се напада или оправдава тяхната пословична страст. Орсо донякъде изненада госпожица Невил, като осъди, общо взето, безкрайните вражди между сънародниците си. Все пак се постара да ги оправдае, когато ставаше въпрос за селяни, и твърдеше, че за бедняците кръвното отмъщение е нещо като дуел.

— Това е до такава степен вярно — каза той, — че преди да започнат да се убиват, те си отправят предизвикателство в определена форма. „Пази се и аз ще се пазя“ — такива са ритуалните думи, които си разменят враговете, преди да започнат да си правят един другиму засади. У нас има повече убийства, отколкото другаде — добави Орсо, — но вие никога не ще откриете някаква низка подбуда за тези престъпления. Вярно е, че в Корсика има много убийци, но няма крадци.

Когато Орсо произнасяше думата „отмъщение“ или „убийство“, мис Лидия го гледаше внимателно, но не можа да открие ни най-малката следа от вълнение в израза на лицето му. Тъй като бе решила, че той притежава необходимата вътрешна сила, за да бъде непроницаем за всички очи, освен за нейните, естествено продължи да вярва твърдо, че душата на полковник дела Ребиа няма да чака дълго удовлетворението, което изискваше.

От гемията вече се виждаше Корсика. Капитанът назоваваше по-важните места на брега и макар че всички бяха неизвестни за мис Лидия, тя изпитваше известно удоволствие, като узнаваше имената им. Няма нищо по-скучно от анонимен пейзаж. От време на време с бинокъла на полковника успяваха да зърнат някой островитянин, облечен в кафяв шаяк, въоръжен с дълга пушка и яхнал дребен кон, да препуска по стръмни склонове. И мис Лидия всеки път си представяше, че вижда разбойник или син, който отива да отмъсти за баща си. Но Орсо я уверяваше, че това ще да е някой мирен жител на близко селище, който отива по работа, че носи пушка не толкова от необходимост, колкото от суета, защото е модно, така, както един денди никога не излиза без изящен бастун. Макар че пушката не е толкова благородно и поетично оръжие, колкото стилетът, мис Лидия намираше, че за мъж тя е по-елегантна от бастун, и си припомняше как всички герои на лорд Байрон умират от куршум, а не от класическата кама.

След тридневно плаване корабът стигна пред островите Сангинарии и великолепният изглед към залива на Аячо се разгърна пред очите на нашите пътници. С право го сравняват с Неаполитанския залив. А в момента, когато влизаха в пристанището, един горски пожар, покривайки с дим Пунта ди Джирато^[6], напомняше Везувий и увеличаваше тази прилика. Тя щеше да е пълна, ако една Атилова орда бе нахлула в околностите на Неапол: защото около Аячо всичко е мъртво и пусто. Вместо изящните вили, които се издигат навсякъде от Кастелмаре до нос Мизена, край залива на Аячо не се вижда нищо, освен мрачни маки, а зад тях — оголени планини. Никаква вила, никакво жилище. Само тук-таме по височините около града няколко бели постройки се открояват самотно сред зеленината: това са погребални параклиси, семейни гробници. Всичко в този пейзаж носи белега на мрачна и печална красота.

Видът на града, особено по онова време, още повече увеличаваше впечатлението, произведено от пустите му околности. Никакво движение по улиците, изрядко се мяркат безделни хора, все същите. Никакви жени, освен някоя и друга селянка, дошла да продаде продукти. Тук не се чува както в италианските градове висок говор, смях, песен. Понякога в сянката на дърветата на площада за разходка десетина въоръжени селяни играят карти или кибичат. Те не викат, никога не се карат; ако играта се оживи, ще гръмне пистолет, което винаги предшествува закана. Надвечер излизат малко повече хора да се порадват на прохладата, но по корсото се разхождат почти изключително чужденци. Островните жители си седят пред вратите; всеки сякаш е нащрек като ястреб, кацнал на гнездото си.