Проспер Мериме
Коломба (2)

II

В определения за тръгване ден всичко бе опаковано и натоварено на платнохода още от сутринта: корабът трябваше да потегли с вечерния бриз. Междувременно полковникът бе отишъл да се разходи с дъщеря си по Канбиер^[1], когато капитанът го настигна и му поиска разрешение да вземе един свой роднина, по-точно казано, втори братовчед на кръстника на големия му син, който се завръщал по бърза работа в Корсика, откъдето бил родом, и не могъл да намери друг кораб.

— Чудесен момък — добави капитан Матеи, — военен, офицер от гвардейската стрелкова пехота; сега щеше да бъде полковник, ако онзи още беше император.

— Щом е военен… — отвърна полковникът и щеше да добави: „На драго сърце се съгласявам да дойде с нас…“, но мис Лидия извика на английски:

— Пехотински офицер!… (Понеже баща й бе служил в кавалерията, тя презираше всички други родове войска.) Може да е някой невъзпитан човек, да го хване морска болест… ще ни развали цялото удоволствие от пътуването!

Капитанът не разбираше нито дума английски, но, изглежда, долови какво каза мис Лидия по присвиването на красивата й уста й започна хвалебствена реч за сродника си в три точки, като завърши с това, че е много приличен човек, от семейство на „капорали“, и с нищо няма да пречи на господин полковника, защото той, капитанът, ще му намери място в някакво ъгълче, та въобще няма да забележат присъствието му.

На полковника и на мис Невил се стори странно, че в Корсика има семейства, където мъжете са капорали по наследство; но тъй като добросъвестно сметнаха, че става въпрос за пехотински капорал, заключиха, че е някакъв бедняк, когото капитанът иска да вземе от съжаление. Ако ставаше въпрос за офицер, щяха да бъдат принудени да разговарят с него, да съжителствуват с него; но нямаше защо да се притесняват заради някакъв си капорал, който изобщо няма никакво значение, щом отделението му не е с него, та да отведе човека под заплахата на щиковете там, където не му се иска да отиде.

— Вашият роднина страда ли от морска болест? — сухо запита мис Невил.

— Никога, госпожице; здрав е като скала, и по море, и на суша.

— Е, добре! Можете да го вземете — каза тя.

— Можете да го вземете — повтори след нея полковникът и двамата продължиха разходката си.

Към пет часа следобед капитан Матеи ги повика да се качат на платнохода. На пристанището, пред лодката на капитана, те завариха един висок момък, облечен в син редингот, закопчан до брадичката, с обветрено лице, живи, красиви черни очи, открито и умно изражение. По начина, по който държеше раменете си, по къдравите мустачки лесно можеше да се отгатне, че е военен; защото по онова време мъжете рядко носеха мустаци, а националната гвардия^[2] още не бе въвела във всички семейства заедно е униформата и навиците на караула.

Като видя полковника, младежът си свали каскета и без ни най-малко стеснение му поблагодари с подобаващи изрази за услугата, която му бе направил.

— Много се радвам, че мога да ви помогна, момко — отговори полковникът и приятелски му кимна с глава.

После се качи в лодката.

— Този ваш англичанин не се церемони — тихо каза младежът на капитана по италиански.

Матеи сложи показалец под лявото око, а крайчетата на устните му се отпуснаха. За онзи, който разбира езика на знаците, това означаваше, че англичанинът разбира италиански и че е особняк. В отговор на знака на Матеи младежът се поусмихна и докосна челото си, сякаш за да му каже, че на всички англичани нещо им хлопа в главата, после седна до гемиджията и огледа много внимателно, но без никакво нахалство хубавата си спътница.

— Добре изглеждат тези френски войници — каза полковникът на дъщеря си на английски; — затова и лесно ги повишават в офицерски чин. — После се обърна на френски към младежа: — Кажете, драги, вие в кой полк сте служили?

Момъкът бутна с лакът бащата на кръщелника на втория си братовчед и сдържайки ироничната си усмивка, отговори, че е бил в гвардейската стрелкова пехота и че понастоящем идва от седми полк.

— Бяхте ли при Ватерло? Млад изглеждате.

— Прощавайте, господин полковник, но това е единственото ми сражение.

— То се брои за две — отговори полковникът.

Младият корсиканец прехапа устни.

— Татко — обади се на английски мис Лидия, — попитайте го дали корсиканците обичат много своя Бонапарт.

Преди полковникът да преведе въпроса на френски, младежът отговори на доста добър английски, макар и е чужд акцент:

— Нали знаете, госпожице, че никой не е пророк в родината си. Ние, съотечествениците на Наполеон, може би го обичаме по-малко от французите. Лично аз, макар че на времето родовете ни са враждували, го обичам и се възхищавам от него.

— Но вие говорите английски! — възкликна полковникът.

— Доста слабо, както виждате.

Макар че се пораздразни от свободния му тон, мис Лидия не можа да не се усмихне, като помисли за личната вражда между един капорал и един император. За нея това беше като предвкусване на странностите в Корсика и тя реши, че ще си запише тези думи в дневника.

— Да не сте били пленник в Англия? — запита полковникът.

— Не, господин полковник, учил съм английски във Франция като съвсем малък, от един пленник от вашата страна. — После се обърна към мис Невил: — Матеи ми каза, че се завръщате от Италия. Навярно говорите чист тоскански, госпожице; боя се, че ще бъдете малко затруднена с нашето наречие.

— Дъщеря ми разбира всички италиански наречия — отговори полковникът; — тя има талант за езици. Не е като мене.

— Ще разбере ли например госпожицата тези стихове от една наша корсиканска песен? В нея един овчар говори на овчарка:

S’entrassi’ndru Paradisu santu, santu,

E nun truvassi a tia, mi n’escirla.^[3]

Мис Лидия разбра, цитатът й се стори дързък, а погледът, който го съпровождаше, още по-дързък. Затова отговори изчервена:

— Gapisco.^[4]

— В отпуск ли се връщате в родината си? — запита полковникът.

— Не, господин полковник. В оставка. Вероятно защото съм бил при Ватерло и съм сънародник на Наполеон. Връщам се у дома „с тежко сърце и лека кесия“, както казва песента.

И той с въздишка погледна към небето.

Полковникът бръкна в джоба си и въртейки в ръка една жълтица, започна да мисли с какво подходящо изречение да я пусне учтиво в ръката на нещастния си неприятел.

— Мене също ме пенсионираха — каза той шеговито; само че вашата пенсия… няма да ви стига и за тютюн. Вземете, капорал.

И се опита да пъхне парата в шепата на младежа, облегната на борда на лодката.

Младият корсиканец се изчерви, изправи се, прехапа устни и очевидно бе готов да отговори гневно, но изражението му изведнъж се промени и той се засмя. Все още с монетата в ръка, полковникът гледаше смаяно.

— Господин полковник — каза младежът, като си възвърна сериозността, — позволете ми да ви дам два съвета: първият е никога да не предлагате пари на корсиканец, тъй като някои от сънародниците ми са достатъчно невъзпитани, за да ви ги хвърлят в лицето; вторият е да не величаете хората с титли, каквито те не желаят. Вие ме наричате капорал, а аз съм поручик. Вярно, че разликата не е особено голяма, но…

— Поручик ли! — възкликна сър Томас. — Поручик! Но капитанът ми каза, че сте капорал, като баща си и като всички мъже от вашия род.

При тези думи младежът отметна глава и се разсмя толкова весело и непринудено, че капитанът и двамата моряци едновременно прихнаха.

— Извинете, господин полковник — най-сетне каза момъкът, — но недоразумението е чудесно. Едва сега разбрах. Родът ми наистина се гордее с неколцина капорали сред прадедите си; но нашите корсикански капорали никога не са имали нашивки на дрехите. Към лето господне хиляда и стотно няколко наши общини се разбунтували против потисничеството на планинските феодали, избрали си водачи и ги нарекли капорали. Ние на острова смятаме за чест да произхождаме от тези своего рода трибуни и държим на нея.

— Извинете ме, господине! — възкликна полковникът. — Хиляди извинения. И вярвам, че след като разбрахте причината за грешката ми, ще имате добрината да ми простите.

И му подаде ръка.

— Това беше справедливо наказание за моята мъничка гордост, господин полковник — отвърна младежът и продължавайки да се смее, сърдечно стисна ръката на англичанина. — Съвсем не ви се сърдя. Но след като моят приятел Матеи ме е представил толкова несполучливо, позволете ми сам да ви се представя: наричам се Орсо дела Ребиа, поручик от запаса. И ако, както съдя по тези две хубави кучета, вие идвате в Корсика, за да ловувате, ще бъда много поласкан, ако мога да ви бъда водач из нашите маки и планини… разбира се, доколкото не съм ги забравил — добави той с въздишка.

В този миг лодката стигна до гемията. Поручикът подаде ръка на мис Лидия, после помогна на полковника да се качи на палубата. Сър Томас се чувствуваше все още много неудобно от грешката си, чудеше се как да накара да забрави дързостта му човек с осемвековен произход и без да чака съгласието на дъщеря си, го покани на вечеря, като отново му се извини и му стисна ръцете. Вярно, че мис Лидия се понамръщи, но в края на краищата реши, че не е лошо да разбере какво е „капорал“; гостът по-скоро й харесваше и тя дори започна да открива в него нещо аристократично; само че изглеждаше прекалено откровен и весел за герой на роман.

— Поручик дела Ребиа — вдигна чашата си с мадейра и кимна по английски обичай полковникът, — в Испания съм виждал много ваши съотечественици: прекрасна стрелкова пехота.

— Да, мнозина паднаха в Испания — сериозно каза младежът.

— Никога няма да забравя как се държа един корсикански батальон по време на битката при Витория — продължи полковникът. — Тук ми е споменът — добави той, като потърка гърдите си. — През целия ден стреляха от градините иззад плетовете и избиха не зная колко наши войници и коне. А след като им бе наредено да се изтеглят, се строиха и поеха с пълна скорост. Ние се надявахме да им видим сметката в полето, но онези дяволи, извинете, поручик Ребиа, онези славни момци се бяха строили в каре и нямаше никаква възможност да ги разбием. В средата на карето имаше един офицер, като сега го виждам, яздеше дребен черен кон, стоеше до знамето и си пушеше пурата, сякаш се намираше в кафене. От време на време, за да ни предизвика, музиката им се обаждаше… Хвърлям срещу тях първите си два ескадрона… Нищо! Вместо да се врежат в челната редица на карето, моите драгуни минават отстрани, после се обръщат кръгом и се връщат в доста голям безпорядък, с много коне без ездачи… а дяволската музика на онези продължава да свири! Когато димът, който обгръщаше батальона, се разсея, отново видях офицера до знамето, продължаваше да си пуши пурата. Побеснях и сам поведох войската на последен щурм. Техните пушки се бяха задръстили от стрелба и вече бяха безполезни, но войниците се бяха строили в шест редици и щиковете им се намираха пред главите на нашите коне, като стена. Крещях, насърчавах моите драгуни, пришпорвах коня, но в това време офицерът, за когото ви споменах, най-сетне извади пурата си от устата и ме посочи с ръка на едного от войниците си. Чух нещо като „Al capello blanco!“^[5] Имах бяла китка пера на каската. Повече нищо не чух, защото един куршум ме улучи в гърдите. Прекрасен батальон беше, господин дела Ребиа, първи батальон от осемнадесети лекопехотински полк, все корсиканци, както ми казаха впоследствие.

— Да — рече Орсо, чиито очи блестяха, докато полковникът говореше, — те успяха да се изтеглят и си донесоха знамето; но две трети от онези славни момчета днес спят вечен сън в полето край Витория.

— А не знаете ли случайно името на командуващия офицер?

— Беше баща ми. Тогава той беше майор от осемнадесети полк и бе повишен в чин полковник за бойните си заслуги през този печален ден.

— Баща ви! Храбрец, честна дума! С удоволствие бих се срещнал с него отново и положително ще го позная. Жив ли е?

— Не, господин полковник — леко пребледнял, отвърна младежът.

— При Ватерло ли беше?

— Да, господин полковник, но той няма щастието да падне на бойното поле… В Корсика умря… преди две години… Господи, какво хубаво море! От десет години не съм виждал Средиземно море. Не ви ли се струва по-красиво от океана, госпожице?

— Прекалено е синьо, според мене… вълните му не са внушителни.

— Дивата красота ли обичате? В такъв случай мисля, че Корсика ще ви хареса.

— Дъщеря ми обича всичко, което е необикновено — каза полковникът. — Затова Италия не й допадна особено.

— От Италия познавам само Пиза, където известно време учих в колежа — каза Орсо; — но винаги си спомням с възхищение за Кампо-Санто, за катедралата, за наклонената кула… и главно за Кампо-Санто. Спомняте ли си „Смъртта“ от Орканя?… Мисля, че бих могъл и сега да я нарисувам, до такава степен се е запечатала в паметта ми.

Мис Лидия се побоя, че господин поручикът ще се впусне във възторжена реч.

— Много хубава, да — каза тя през прозявка. — Извинете, татко, но малко ме боли главата. Ще сляза в кабината.

Целуна баща си по челото, тържествено кимна с глава на Орсо и изчезна. Тогава двамата мъже заговориха за лов и война.

Стана ясно, че при Ватерло са били един срещу друг и навярно са си разменили доста куршуми. Така че разбирателството им се удвои. Едно след друго обсъдиха делата на Наполеон, Уелингтън, Блюхер, после мечтаха как заедно ще гонят елени, глигани и диви овни. Най-сетне, понеже вече бе станало късна нощ и последната бутилка бордо бе изпита, полковникът отново стисна ръката на поручика и му пожела приятен сън, като изрази надеждата, че познанството им, което бе започнало по толкова комичен начин, ще се задълбочи. Разделиха се и всеки се прибра да спи.