Проспер Мериме
Коломба (19)

XIX

Лекарят доста закъсня. И той бил преживял приключение по пътя. Пресрещнал го Джоканто Кастрикони и най-учтиво го помолил да помогне на един ранен. Завел го при Орсо и той сложил първата превръзка на раната му. После разбойникът го съпроводил доста далеч и много добре го осведомил за най-видните пизански професори, които, според него, му били близки приятели.

— Господин докторе — казал му на раздяла теологът, — вие ми вдъхнахте такова уважение, че не смятам за необходимо да ви напомням задължението на лекаря да пази тайна като изповедник — и същевременно размърдал ударника на пушката си. — Вие сте забравили мястото, където имахме честта да се видим с вас. Сбогом. Много се радвам, че се запознахме.

Коломба помоли полковника да присъствува на аутопсията на труповете.

— Вие по-добре от всеки друг познавате пушката на брат ми — каза тя — и присъствието ви ще бъде извънредно полезно. Защото тук има толкова лоши хора, че ние бихме се изложили на голям риск, ако няма кой да защити интересите ни.

След като остана насаме с мис Лидия, тя се оплака от силно главоболие и предложи да се поразходят край селото.

— От чистия въздух ще ми стане по-добре — каза тя. — Толкова време не съм дишала чист въздух!

Докато вървяха, тя заговори за брат си и мис Лидия, която тази тема живо интересуваше, не забеляза, че се отдалечават от Пиетранера. Слънцето залязваше, когато откри това и помоли Коломба да се връщат. Коломба каза, че знае една пряка пътека, която много скъсявала пътя. Така че изостави пътеката, по която вървяха, и сви по друга, видимо по-рядко използвана. Скоро пое по един толкова стръмен склон, че за да се крепи, бе принудена непрекъснато да се залавя с едната ръка за клоните, докато с другата теглеше мис Лидия след себе си. Повече от четвърт час се катериха така и най-сетне се озоваха на едно малко плато, обраснало в мирти и къпини и покрито с гранитни скали, които се подаваха от земята. Мис Лидия беше много уморена, селото не се виждаше, а вече беше почти тъмно.

— Знаете ли, мила Коломба — каза тя, — боя се, че сме сбъркали пътя.

— Не се страхувайте — отговори Коломба. — Да вървим, не се спирайте.

— Но аз ви уверявам, че се заблуждавате; селото не може да бъде в тази посока. Бих се хванала на бас, че е някъде зад гърба ни. Ето, погледнете онези светлини, които се виждат толкова далеч, това положително е Пиетранера.

— Мила приятелко — възбудено каза Коломба, — права сте: но на двеста метра оттук… в онзи гъсталак…

— Какво има?

— Там е брат ми; ще мога да го видя и да го целуна, ако сте съгласна…

Мис Невил трепна изненадано.

— Излязох от Пиетранера, без да ме забележат — продължи Коломба, — защото съм с вас… иначе щяха да ме проследят… А да съм толкова близо до него, и да не го видя!… Защо не дойдете и вие с мен да видите горкия ми брат? Толкова ще се зарадва!

— Но, Коломба… няма да бъде прилично от моя страна.

— Разбирам. Бие, градските жени, все мислите кое е прилично и кое не. А ние, селските жени, мислим само кое е добро.

— И е късно!… И какво ще си помисли брат ви за мене?

— Ще си помисли, че приятелите му не са го изоставили и това ще му помогне да понесе страданията.

— Но баща ми толкова ще се безпокои…

— Той знае, че сте с мен… Хайде, решавайте!… Тази сутрин вие гледахте портрета му — добави Коломба с лукава усмивка.

— Не… наистина, Коломба, не смея… онези разбойници при него…

— Какво от това! Разбойниците не ви познават, какво значение има? Нали искахте да видите разбойници!

— Ах, боже мой!

— Слушайте, госпожице, вземете някакво решение. Не мога да ви оставя тук сама; не се знае какво може да се случи. Трябва или да отидем заедно при Орсо, или да се връщаме заедно… Аз бог знае кога ще видя брат си… може би никога…

— Какво говорите, Коломба?… Добре, да вървим! Но само за една минутка и веднага ще си тръгнем.

Коломба й стисна ръката и без да отговори, пое толкова бързо, че мис Лидия с мъка я следваше. За щастие Коломба скоро се спря и каза на другарката си:

— Да не отиваме по-нататък, преди да ги предупредя, че може да ни пуснат някой куршум.

И тя изсвири с пръсти в уста; скоро дочуха кучешки лай и предният пост на разбойниците се появи почти непосредствено след това. Беше нашият стар познайник Бруско, който веднага завъртя опашка пред Коломба и тръгна да я води. След доста завои по тесните пътеки на макито двама въоръжени до зъби мъже ги пресрещнаха.

— Вие ли сте, Брандолачо? — Запита Коломба. — Къде е брат ми?

— Ей там е! — отвърна разбойникът. — Само че стъпвайте тихо: той спи, а това е за първи път след злополуката. Бога ми! Ясно, че през където минава дяволът, и жена може да мине.

Двете момичета внимателно се приближиха и до един огън, чийто отблясъци бяха благоразумно притулени с нисък зид от камъни, видяха Орсо, легнал върху постеля от папрат и покрит с пилоне. Беше много бледен, дишаше с мъка. Коломба седна до него, скръсти ръце и го загледа мълчаливо, сякаш се молеше наум. Мис Лидия покри лицето си с кърпичка и се притисна до нея; но от време на време вдигаше глава, за да погледне ранения през рамото на Коломба. Измина четвърт час, без никой да проговори. Теологът направи знак на Брандолачо и двамата се дръпнаха в гъсталака за голямо облекчение на мис Лидия, която за пръв път намираше, че големите бради и екипировката на разбойниците са прекалено колоритни.

Най-сетне Орсо се размърда. Коломба веднага се наведе над него, няколко пъти го целуна и го обсипа с въпроси за раната, за болките, от какво има нужда. След като отговори, че е добре, колкото може да бъде добре, Орсо на свой ред я запита дали мис Невил е още в Пиетранера и дали му е писала. Надвесена над него, Коломба напълно закриваше спътницата си, която впрочем в тъмнината той трудно би могъл да познае. С една ръка държеше дланта на мис Невил, а с другата крепеше главата на ранения.

— Не, братко, не ми даде писмо за вас… но вие все мислите за мис Невил. Толкова ли я обичате?

— Дали я обичам, Коломба!… Само че сега тя може би ме презира!

В този миг мис Невил направи усилие да си измъкне ръката; но не беше лесно да накара Коломба да я пусне; макар да беше малка и добре оформена, ръката й беше силна, доказателства за което ние вече видяхме.

— Да ви презира ли! — Извика Коломба. — След онова, което направихте!… Напротив, тя говори само хубави неща за вас… Ах, Орсо, толкова имам да ви разказвам за нея.

Ръката на мис Невил все така се мъчеше да се измъкне, но Коломба я теглеше все повече към Орсо.

— Но защо тогава не ми отговори на писмото? — запита раненият. — Няколко думи и аз щях да бъда доволен.

Най-сетне Коломба успя да сложи ръката на мис Невил в дланта на брат си. Тогава изведнъж се отмести, разсмя се и извика:

— Орсо, внимавайте да не кажете нещо лошо за мис Лидия, защото тя много добре разбира корсикански!

Мис Лидия веднага си дръпна ръката и прошепна няколко неразбираеми думи. На Орсо му се струваше, че сънува.

— Вие тука, мис Невил! Господи! Как се осмелихте? Ах, колко ме зарадвахте!

И като се попривдигна с мъка, той се опита да се приближи до нея.

— Аз придружих сестра ви — каза мис Лидия… — за да не подозрат къде отива… освен това исках… да бъда сигурна… Но за жалост, колко зле сте тука!

Коломба бе седнала зад Орсо. Внимателно го привдигна така, че да положи главата му на коленете си. Провря ръка под врата му и направи знак на мис Лидия да се приближи.

— По-близо, по-близо! — каза тя. — Не бива болен човек да се мъчи да говори високо. — Но тъй като мис Лидия се колебаеше, Коломба я улови за ръката и насила я накара да седне толкова близо, че роклята й докосваше Орсо, а ръката й, която тя продължаваше да държи, се облегна на рамото му. — Така му е много добре — весело каза Коломба. — Нали, Орсо, колко е хубаво в гората, на лагер, в такава нощ?

— Ах, да! Чудна нощ! — каза Орсо. — Никога няма да я забравя!

— Колко ли страдате! — промълви мис Невил.

— Сега вече не страдам — отговори Орсо; — бих искал да умра така.

И дясната му ръка се доближи до дланта на мис Лидия, която Коломба продължаваше да стиска.

— Трябва на всяка цена да ви пренесат някъде, където ще може да ви се дават необходимите грижи, господин дела Ребиа — каза мис Невил. — Просто няма да мога да спя сега, след като ви видях на това легло… така на открито…

— Ако не се боях, че ще ви срещна, мис Невил, щях да се опитам да се върна в Пиетранера и да се предам.

— А защо ви е било страх, да я срещнете, Орсо? — запита Коломба.

— Не ви послушах, мис Невил… и нямаше да посмея сега да ви погледна.

— Знаете ли, мис Лидия? Вие карате брат ми да прави всичко, каквото искате — разсмя се Коломба. — Няма вече да ви пускам при него.

— Надявам се, че тази злополучна история ще се разясни и че скоро няма да има от какво да се опасявате… — каза мис Невил. — Ще бъда много доволна, ако преди да заминем, науча, че сте оправдан и че вашата доблест, както и вашата смелост са получили признание.

— Заминавате ли, мис Невил! Не казвайте още тази дума.

— Какво да се прави… баща ми не може непрекъснато да ходи на лов… Той иска да заминем.

Орсо отпусна ръката си, която се докосваше до ръката на мис Лидия и замлъкна.

— Не, не! — продължи след малко Коломба. — Ние няма да ви пуснем да си отидете толкова скоро. Имаме да ви показваме още доста неща в Пиетранера… Пък и нали ми обещахте да нарисувате портрета ми, а още не сте започнали… Освен това аз ви обещах да ви направя една „серенада“ в седемдесет и пет куплета… освен това… Но какво му е на Бруско, че така ръмжи?… Ето, и Брандолачо тича след него… Чакайте да видим какво става.

И тя веднага се изправи, като съвсем безцеремонно положи главата на Орсо върху коленете на мис Невил, и изтича при разбойниците.

Леко изненадана от положението, в което бе изпаднала — да крепи главата на един красив младеж, насаме с него, сред гора, мис Невил не знаеше какво да прави, защото, ако се отдръпнеше рязко, може би щеше да причини болка на ранения. Но Орсо сам се отмести от нежната опора, на която сестра му го бе предоставила, повдигна дясната си ръка и запита:

— Значи, скоро заминавате, мис Лидия? Никога не съм се надявал, че ще продължите престоя си в тази нещастна страна… и все пак… откакто дойдохте тук, сто пъти повече страдам при мисълта, че ще трябва да ви кажа сбогом… Аз съм един беден поручик… без бъдеще… сега беглец… Колко странен миг, мис Лидия, за да ви кажа, че ви обичам… но това е вероятно единственият път, когато мога да ви го кажа, и ми се струва, че вече не съм толкова нещастен, че ми олекна на сърцето.

Мис Лидия отвърна лице, сякаш мракът не бе достатъчен, за да прикрие червенината й.

— Господин дела Ребиа — с разтреперан глас каза тя, — нима щях да дойда тука, ако… — и както говореше, сложи в ръката на Орсо египетския талисман. После направи усилие, за да си възвърне шеговития тон, който й беше обичаен, и добави: — Много лошо е от ваша страна, господин Орсо, че ми говорите така… сред гората, заобиколена от вашите разбойници… прекрасно знаете, че не мога да ви се сърдя.

Орсо леко се изви и целуна ръката, която му връщаше талисмана; но тъй като мис Лидия малко рязко я отдръпна, той загуби равновесие и се отпусна върху ранената си ръка. Не можа да сдържи един болезнен стон.

— Ударихте ли се, приятелю? — извика тя, като го повдигна. — Аз съм виновна! Простете ми…

Още известно време те си говориха тихо и от много близо. Когато Коломба пристигна тичешком, намери ги точно в същото положение, в което ги бе оставила.

— Стрелците идват! — извика тя. — Орсо, опитайте се да станете и да вървите, ще ви помагам.

— Оставете ме — каза Орсо. — Кажи на разбойниците да бягат; нека ме хванат, няма значение; но отведи мис Лидия, за бога! Само да не я видят тук!

— Аз няма да ви изоставя — каза Брандолачо, който бе дошъл след Коломба. — Сержантът на стрелците е кръщелник на адвоката; той няма да ви арестува; ще ви убие, а после ще каже, че го е направил, без да иска.

Орсо се опита да стане, дори пристъпи няколко крачки, но скоро спря.

— Не мога да вървя — каза той. — Вие бягайте. Сбогом, мис Невил; подайте ми ръка и сбогом!

— Ние няма да ви оставим! — извикаха двете жени.

— Щом не можете да вървите, ще трябва да ви нося — каза Брандолачо. — Господин поручик, малко смелост; ще имаме време да избягаме през урвата отзад. Господин свещеникът ще ги позанимае.

— Не, оставете ме! — каза Орсо и се отпусна на земята. — За бога, Коломба, отведи мис Невил!

— Вие сте силна, госпожице Коломба — намеси се Брандолачо; — уловете го за раменете, аз ще го хвана за краката; така, напред, вървете!

И те бързо го понесоха въпреки протестите му; мис Лидия ги следваше страшно изплашена, когато проехтя един изстрел, на който други пет-шест отговориха веднага. Мис Лидия извика, Брандолачо изруга, но пое още по-бързо и Коломба затича с него из гъсталака, без да обръща внимание на клоните, които я шибаха в лицето и късаха роклята й.

— Наведете се, наведете се, мила — говореше тя на другарката си, — че някой куршум може да ви улучи.

Така вървяха или по-скоро тичаха около петстотин крачки, когато Брандолачо заяви, че не може повече и се отпусна на земята въпреки насърченията и упреците на Коломба.

— Къде е мис Невил? — запита Орсо.

Изплашена от изстрелите, спирана на всяка крачка от гъстите дървета, мис Невил скоро бе загубила следите на бегълците и бе останала сама, обзета от най-страшна тревога.

— Изостанала е — каза Брандолачо, — но не се е загубила. Жените винаги намират пътя. Я чуйте, Оре’ Антон’, каква шумотевица вдига Кюрето с вашата пушка. За жалост нищо не се вижда и нощем не може да стане голяма беля със стреляне.

— Шшт! — извика Коломба. — Чувам конски тропот. Спасени сме!

И наистина някакъв кон, който пасеше в гъсталака, изплашен от пукотевицата, се приближаваше към тях.

— Спасени сме! — повтори Брандолачо.

Да изтича до коня, да го сграбчи за гривата, да вкара в муцуната му възел от въже вместо юзда, беше за разбойника, подпомаган от Коломба, работа за един миг.

— Сега да предупредим Кюрето — каза той.

И свирна два пъти; далечно изсвирване отвърна на този сигнал и дебелият глас на ментънската пушка секна. Тогава Брандолачо скочи на коня. Коломба сложи брат си пред разбойника, който силно го притисна с едната си ръка, докато с другата управляваше животното. Въпреки двойния си товар, подканен с два здрави ритника в корема, конят пъргаво потегли и се смъкна в галоп по едно стръмно нанадолнище, по което всеки друг кон щеше сто пъти да се пребие.

Тогава Коломба се върна и започна да вика с цяло гърло мис Невил, но никакъв глас не й отговори… След като вървя известно време напосоки, мъчейки се да намери пътя, по който бе дошла, на една пътека срещна двама стрелци, които й извикаха:

— Кой там?

— Какво има, господа — насмешливо запита Коломба, — каква е тази пукотевица? Колко души убихте?

— Вие сте били с разбойниците — каза един от войниците, — ще дойдете с нас.

— На драго сърце — отговори тя; — само че тук има една моя приятелка, най-напред трябва да я намерим.

— Приятелката ви вече я заловихме и заедно с нея ще преспите в затвора.

— В затвора ли? Ще видим. Но засега ме отведете при нея.

Тогава стрелците я закараха в лагера на разбойниците, където другарите им събираха трофеите на експедицията, тоест дрехата, с която Орсо се покриваше, една стара тенджера и една стомна с вода. Там беше и мис Невил, която войниците бяха срещнали полумъртва от страх и в момента отговаряше с плач на всичките им въпроси — за броя на разбойниците и посоката, по която са избягали.

Коломба се спусна към нея, прегърна я и й прошепна на ухото: „Спасени са!“

После се обърна към сержанта на стрелците:

— Нали виждате, господине, че госпожицата не знае нищо от онова, което я питате. Оставете ни да се приберем в селото, чакат ни с нетърпение.

— Ще ви заведем в селото, и то по-скоро, отколкото желаете, гълъбче — каза сержантът, — и там ще трябва да обясните какво сте правили по това време в гората с разбойниците, които ей сега избягаха. Не знам какви магии правят тия мошеници, но положително омагьосват момичетата, защото навсякъде, където има разбойници, човек е сигурен, че ще намери и хубави жени.

— Много сте любезен, господин сержант — каза Коломба, — но няма да е излишно да внимавате какво говорите, защото госпожицата е роднина на префекта и с нея не бива да се шегувате.

— Роднина на префекта! — прошепна един от стрелците на началника си. — Вярно, че носи шапка.

— Тук шапката няма нищо общо — каза сержантът. — И двете са били с Кюрето, който е най-големият прелъстител в тоя край; мой дълг е да ги отведа. Ние и без това няма какво повече да правим тук. Ако не беше оня проклет ефрейтор Топен… това френско пиянище се показа, преди да обкръжа макито… той да не беше, щяхме да ги хванем като в мрежа.

— Седем души ли сте? — запита Коломба. — А знаете ли, господине, че ако случайно тримата братя Гамбини, Сароки и Теодоро Поли се намерят при кръста на Света Кристина с Брандолачо и Кюрето, могат доста да ви позатруднят. Ако трябва да водите разговор с Горския комендант^[1], никак не бих желала да съм с вас. Нощем куршумите никому не прощават.

Възможността за такава среща с опасните разбойници, които Коломба изреди, изглежда, стресна стрелците. Без да престане да ругае онова френско куче, ефрейтора Топен, сержантът даде заповед за изтегляне и малката група пое към Пиетранера, отнасяйки пилонето и тенджерата. Колкото до стомната, един ритник й видя сметката. Един стрелец се опита да улови мис Лидия под ръка, но Коломба веднага го изблъска.

— Никой да не я е пипнал! — каза тя. — Да не мислите, че ни се иска да избягаме? Хайде, Лидия, мила, хванете се за мене и не плачете като дете. Ето ви приключение, но то няма да свърши лошо; след половин час ще седнем на вечеря. Да ви кажа право, умирам от глад.

— Какво ще си помислят за мене! — тихичко каза мис Невил.

— Ще си помислят, че сте се заблудили в гъсталака, и толкова.

— А какво ще каже префектът?… И главно баща ми?

— Префектът ли?… Ще му кажете да си гледа префектурата. А пък баща ви… тъй както разговаряхте с Орсо, на мене ми се струва, че по-скоро вие имате нещо да му казвате.

Мис Невил притисна ръката й, без да отговори.

— Нали брат ми заслужава да бъде обичан? — прошепна й на ухото Коломба. — Не го ли обичате поне малко?

— Ах, Коломба, вие ме издадохте, а аз имах такова доверие във вас — отвърна мис Невил, като се усмихна въпреки смущението си.

Коломба я прегърна през кръста, целуна я по челото и много тихо каза:

— Моята сестричка! Ще ми простите ли?

— Трябва да ви простя, ужасна моя сестро — отговори мис Лидия и също я целуна.

Префектът и кралският прокурор бяха настанени у помощник-кмета на Пиетранера и понеже бе силно разтревожен за дъщеря си, полковникът пристигна вече за двадесети път да ги пита дали нямат известия тъкмо когато един стрелец, изпратен напред като вестител от сержанта, им разказваше за страшната битка с разбойниците, битка, в която, наистина не бе имало нито убити, нито ранени, но при която били намерени една тенджера, едно пилоне и две момичета, които били, както той съобщи, приятелки или съгледвачки на разбойниците. След като по този начин бе известено за тях, двете пленнички се появиха, заобиколени от въоръжения си ескорт. Можете да си представите сияйното държане на Коломба, притеснението на другарката й, изненадата на префекта, радостта и учудването на полковника. Кралският прокурор си позволи лукавото удоволствие да подложи горката Лидия на своего рода разпит, който завърши едва след като я накара да загуби цялото си самообладание.

— Струва ми се — каза префектът, — че наистина можем да освободим и двете. Госпожиците са излезли да се поразходят, няма нищо по-естествено при хубаво време; случайно са срещнали един приятен младеж, който бил ранен, това също си е напълно естествено.

После, като повика Коломба настрани, каза:

— Госпожице, можете да съобщите на брат си, че работата му се урежда по-добре, отколкото се надявах. Прегледът на труповете и показанията на полковника доказват, че той просто се е защитил и че е бил сам в момента на боя. Всичко ще се уреди, но той трябва да напусне гората колкото се може по-скоро и да се предаде на властите.

Наближаваше единадесет часът, когато полковникът, дъщеря му и Коломба седнаха на трапезата пред изстиналата вечеря. Коломба ядеше с апетит и се подиграваше на префекта, на кралския прокурор и на стрелците. Полковникът се хранеше, но не казваше нито дума, само непрекъснато поглеждаше дъщеря си, която не вдигаше очи от чинията. Най-сетне се обърна към нея кротко, но сериозно:

— Лидия — заговори той на английски, — значи, вие се сгодихте за дела Ребиа.

— Да, татко, днес — отговори тя, изчервявайки се, но твърдо.

После погледна баща си и като не видя никакъв признак на гняв по лицето му, хвърли се в прегръдките му и го целуна, както при подобни случаи постъпват възпитаните госпожици.

— Слава богу — каза полковникът, — той е свестен човек! Но, за бога, няма да останем в тази негова проклета страна! Иначе не си давам съгласието.

— Аз не знам английски — каза Коломба, която ги гледаше с крайно любопитство, — но се обзалагам, че разбирам за какво става дума.

— Казвахме — отвърна полковникът, — че ще ви заведем да попътувате из Ирландия.

— Да, на драго сърце, и ще бъда la surella Colomba^[2]. Уреди ли се работата, господин полковник? Да си стиснем ли ръцете?

— В такива случаи хората се целуват — отвърна полковникът.