Проспер Мериме
Коломба (17)

XVII

Освободен от недисциплинираната си свита, Орсо продължи пътя си, погълнат повече от радостта, че ще види мис Невил, отколкото от страха, че може да срещне враговете си.

„За да заведа дело против тези долни Баричини — помисли си той, — така и така ще трябва да ходя в Бастия. Защо да не придружа мис Невил? А защо от Бастия да не отидем заедно на баните в Ореца?“

Изведнъж при някои спомени от детството той съвсем ясно си представи живописната местност. Стори му се, че се пренася на зелена ливада под вековни кестени. Върху морава с лъскава трева, изпъстрена със сини цветя, прилични на очи, които му се усмихват, виждаше мис Лидия, седнала до него. Тя бе свалила шапката си и русите й коси, по-тънки и по-нежни от коприна, блестяха като злато на слънцето, което проникваше през листака. Толкова чисто сините й очи му се струваха по-сини от небето. Облегнала страна на дланта си, тя замислено слушаше любовните думи, които той трепетно й говореше. Облечена бе със същата муселинена рокля, която носеше последния ден, когато я видя в Аячо. Под гънките на тази рокля се подаваше краче, обуто в черна сатенена пантофка. Орсо си мислеше колко ще бъде щастлив, ако може да целуне това краче; но едната ръка на мис Лидия беше без ръкавица и държеше маргаритка. Орсо улови маргаритката и ръката на мис Лидия притисна неговата ръка; и той целуна маргаритката, а после и ръката и мис Лидия не се разсърди… И всички тези мисли отвличаха вниманието му от пътя, но той продължаваше да препуска. Тъкмо щеше за втори път да целуне във въображението си бялата ръка на мис Невил, когато в действителност едва не целуна главата на коня, който внезапно бе спрял. Защото малката Килина му бе препречила пътя и бе хванала юздата.

— Къде отивате, Оре’ Антон’? — каза тя. — Не знаете ли, че врагът ви е тук наблизо?

— Врагът ми ли! — извика Орсо побеснял, задето го бяха спрели в такъв вълнуващ момент. — Къде е?

— Орландучо е недалеч от тука. Чака ви. Връщайте се, връщайте се.

— Аха, чака ли ме! Ти видя ли го?

— Да, Орс’ Антон’, бях легнала в папратта, когато мина. Оглеждаше на всички страни с бинокъл.

— Накъде отиваше!

— Слизаше нататък, там, където вие отивате.

— Благодаря ти.

— Орс’ Антон’, няма ли да е по-добре да почакате чичо? Не може да се забави, с него ще бъдете сигурен.

— Не се бой, Кили, нямам нужда от чичо ти.

— Ако искате, аз мога да вървя пред вас.

— Благодаря, благодаря, няма нужда.

И Орсо подкара коня в посоката, която момиченцето му бе показало.

Първо почувствува сляп порив на гняв и си каза, че съдбата му предлага прекрасен случай да даде урок на подлеца, който бе обезобразил кон, за да си отмъсти за плесница. После, докато препускаше, неизреченото обещание пред префекта и главно страхът, че ще изпусне посещението на мис Невил, промениха намеренията му и почти го накараха да пожелае да не среща Орландучо. Но скоро споменът за баща му, обидата, нанесена на коня му, заплахите на Баричини отново разпалиха у него гняв и желание да застигне врага, да го предизвика и да го застави да се дуелира. Така вълнуван от противоречиви решения, той продължи да върви напред, но вече предпазливо — оглеждаше храстите и живите плетища, понякога дори се спираше и се ослушваше в смътните шумове, които се носят из полето. Десет минути след като се раздели с малката Килина (тогава беше около девет часът сутринта), той стигна до едно много стръмно нанадолнище. Пътят или по-скоро едва очертаната пътека, по която караше, прекосяваше едно недавна опожарено маки. Земята беше покрита с белезникава пепел, тук-там храсти и дървета, почернели от огъня и напълно оголени стърчаха, макар да бяха мъртви. Когато гледате опожарено маки, струва ви се, че сте попаднали някъде на север посред зима, а контрастът между сухотата на площите, по които е преминал огънят, и пищната растителност наоколо още повече подчертава впечатлението на пустош и печал. Но в този момент Орсо виждаше пред себе си само едно наистина важно нещо при неговото положение: тъй като беше гола, земята не предлагаше възможност за засада, а за онзи, който се опасява, че всеки миг ще се подаде от някой храст дуло на пушка, насочено към гърдите му, подобна местност, където нищо не спира погледа, е като оазис. Под опожареното маки се редяха обработени ниви, оградени според местния обичай с каменни стени на височина половин човешки ръст. Пътеката минаваше между тези стени, зад които огромни кестени, засадени без ред, отдалеч приличаха на гъста гора.

Принуден поради стръмнината на склона да тръгне пеш, Орсо остави юздата на врата на коня и бързо се спусна, плъзгайки се по пепелта; беше на не повече от двадесет и пет крачки от един каменен зид вдясно от пътеката, когато забеляза точно насреща си най-напред дулото на пушка, после една глава, която се подаваше над зида. Пушката се наведе и той позна Орландучо, готов да стреля. Орсо веднага зае отбранителна позиция и двамата, целейки се един в друг, няколко мига се гледаха с тревожно напрежение, каквото и най-храбрите изпитват, когато трябва да убият или да бъдат убити.

— Подъл негодник! — извика Орсо.

Но преди да довърши тези думи, от пушката на Орландучо блесна пламък и почти едновременно втори куршум изпищя отляво, от другата страна на пътеката, изстрелян от човек, когото той не бе видял и който под прикритието на друг зид се целеше в него. И двата куршума го улучиха: единият, този на Орландучо, прониза лявата му ръка, която беше откъм неговата страна, докато Орсо се целеше в него; другият го удари в гърдите, разкъса връхната му дреха, но за щастие попадна на острието на стилета и само леко го контузи. Лявата ръка на Орсо се отпусна безжизнено край бедрото, а дулото на пушката му за миг се наведе; но той веднага го вдигна и държейки оръжието си само с дясната ръка, стреля по Орландучо. Главата на неприятеля му, която се подаваше само до очите, изчезна зад стената. Орсо се обърна наляво и изстреля втори куршум по посока на някакъв човек, заобиколен от дим, когото едва различаваше. И това лице също изчезна. Четирите куршума бяха изстреляни невероятно бързо и надали някога обучени бойци са оставяли толкова малки промеждутъци при верижна стрелба. След последния изстрел на Орсо всичко затихна. Димът, който излизаше от пушката му, бавно се издигаше към небето; никакво движение зад зидовете, ни най-лек шум. Ако не беше болката, която усещаше в ръката, би могъл да помисли, че е стрелял по привидения, създадени от въображението му.

В очакване на втори залп Орсо направи няколко крачки, за да се прикрие зад едно от обгорелите дървета, останали да стърчат в опожареното маки. Като се заслони зад дървото, той сложи пушката между коленете си и бързо я напълни. Но лявата ръка ужасно го болеше, сякаш я изпъваше огромна тежест. Какво бе станало с противниците му? Не можеше да разбере. Ако бяха побягнали, ако бяха ранени, положително щеше да чуе някакъв шум, някакво движение сред листака. Нима бяха мъртви? Или всеки, скрит зад своя зид, чакаше удобен случай отново да стреля по него? Пред тази неизвестност и понеже усещаше, че силите му намаляват, той коленичи на дясното коляно, на другото подпря ранената си ръка и използва един клон, който още стърчеше на изгорялото дърво, за да опре пушката на него. С пръст върху спусъка, вперил поглед в стената, наострил слух, за да долови и най-лекия шум, стоя така неподвижно няколко минути, които му се сториха като век. Най-после на голямо разстояние зад себе си чу далечен вик и скоро едно куче се стрелна по стръмнината и спря до него, махайки опашка. Беше Бруско, ученик и другар на разбойниците; вероятно известяваше за пристигането на господаря си; никога никой порядъчен човек не е бил очакван с такова нетърпение. Вирнало муцуна по посока на най-близката стена, кучето душеше тревожно. Изведнъж глухо изръмжа, с един скок прехвърли стената, почти непосредствено след това отново се изкачи отгоре й и втренчено загледа Орсо с най-ясния израз на изненада, който очи на куче могат да предадат. После отново вирна муцуната си във въздуха, този път в посока на другата стена, и веднага я прескочи. И пак се появи след миг горе на стената със същия израз на учудване и тревога. После се отправи към гъсталака с опашка между краката, като продължаваше да гледа Орсо; отдалечаваше се с бавни стъпки, вървейки настрани, а когато стигна на известно разстояние от него, търти да бяга, изкачи склона почти толкова бързо, колкото беше слязло, и пресрещна един мъж, който бързо се спускаше въпреки стръмния наклон.

— Тук, Брандо! — извика Орсо, щом реши, че човекът може да го чуе.

— Ха, Оре’ Антон’! Ранен ли сте? — запита Брандолачо запъхтян. — В тялото или в крайниците?…

— В ръката.

— В ръката ли? Това е нищо. А онзи?

— Мисля, че го засегнах.

Следван от кучето, Брандолачо изтича до най-близкия зид и се наведе да погледне от другата страна. Свали си калпачето и каза:

— Бог да прости синьор Орландучо — обърна се към Орсо и също се поклони тържествено: — Това се казва чиста работа.

— Жив ли е? — запита Орсо, дишайки с мъка.

— И през ум не му минава; дотежало му е от куршума, дето сте му го пуснали в окото. Ама каква дупка! Добра пушка, дявол да го вземе! Какъв калибър! Може мозъка да ти пръсне! Знаете ли, Орс’ Антон’, отначало чух пук-пук и си рекох: „Мамка им, стрелят по поручика.“ После чух бум-бум! „Аха, викам, сега говори английската пушка: отвръща им…“ Ама какво още искаш от мене, Бруско?

Кучето го заведе до другия зид.

— Прощавайте! — извика смаяно Брандолачо. — То било двоен удар! Дребна работа! Дявол да го вземе, личи си, че барутът е скъп, пестили сте го.

— Какво има, за бога? — Попита Орсо.

— Хайде, не си правете шеги с мене, господни поручик! Вие само сваляте дивеча, а оставяте другите да го прибират… Има това, че на един човек здравата му се услади днешният ден! За адвоката Баричини ми е думата. Прясно месо колкото щеш! Кой ли ще го наследи сега?

— Какво! Винчентело също ли е мъртъв?

— Много е мъртъв. Ние да сме живи и здрави^[1]! На вас това ви е хубавото, че не оставяте хората да се мъчат. Елате да видите Винчентело: още е на колене и си подпира главата на зида. Прилича на заспал. Това се казва оловен сън. Клетникът!

Орсо ужасено извърна глава.

— Сигурен ли си, че е мъртъв?

— Вие сте като Сампиеро Корсо, дето никога не стрелял втори път. Виждате ли тук… на гърдите отляво? Също както Винчилеоне бе ударен при Ватерло. Бас държа, че куршумът не е далеч от сърцето. Двоен удар! Ах, вече няма да пипна пушка. Двамина с два изстрела!… И двамата братя!… По куршум!… Ако имаше трети, щеше да бъде за таткото… Нищо, следващия път по-добра слука… Какъв късмет, Оре’ Антон’!… И като си помисля, че такова нещо никога няма да се случи на човек като мене — да уцели двамина стражари с два изстрела!

Както говореше, разбойникът сряза ръкава на Орсо със стилета и прегледа ръката му.

— Нищо не е — каза той. — Рединготът ще създаде доста работа на госпожица Коломба… Ха! А това какво е? Драскотина на гърдите… Нищо ли не е влязло? Не, нямаше да изглеждате толкова добре. Я опитайте да си мръднете пръстите… Усещате ли, като ви захапвам кутрето?… Не много ли?… Все едно, нищо ви няма. Ще ви използвам кърпичката и връзката… Само че рединготът ви е за боклука… Пък и за какъв дявол така сте се наконтили? На сватба ли отивате?… На, пийнете малко вино… И защо не си носите манерка? Може ли корсиканец да излезе без манерка?

После, докато превързваше ръката, спря и повтори:

— Двоен удар! И двамата на място!… Кюрето ще има да се смее… Двоен удар! Аха, ето я най-после нашата костенурчица Килина.

Орсо не отговаряше. Беше бледен като мъртвец и целият трепереше.

— Кили — викна Брандолачо, — иди да погледнеш зад оня зид. Какво ще кажеш, а?

Помагайки си с ръцете и краката, момиченцето се покатери на зида и щом зърна трупа на Орландучо, се прекръсти.

— Това не е нищо — продължи разбойникът; — върви да видиш и по-надолу.

Детето отново се прекръсти.

— Вие ли, чичо? — плахо запита то.

— Аз ли! Аз вече съм стар нескопосник, Кили! Това е работа на господина. Поздрави го.

— Госпожицата много ще се зарадва — каза Килина — и много ще й стане мъчно, като разбере, че сте ранен, Орс’ Антон’.

— Хайде, Орс’ Антон’ — каза разбойникът, след като свърши превръзката. — Килина е хванала коня ви. Качете се и да потегляме за Стацона. Голям дявол ще бъде онзи, който ви намери в тамошното маки. Ще ви подредим колкото може по-добре. Когато стигнем до кръста на света Кристина, ще трябва да слезете от коня. Ще го дадете на Килина. Тя ще отиде да предупреди госпожицата. А сега пътем ще кажете какво да й поръча. Всичко можете да кажете на малката, Орс’ Антон’: тя ще се остави да я накълцат, ама няма да предаде приятел. — И понеже беше суеверен като мнозина разбойници и се боеше да не урочаса дете, ако го благослови или похвали, защото е известно, че тайнствените сили, които се занимават с „анокиатура“^[2], имат лошия навик да изпълняват пожеланията на човека наопаки, добави нежно: — Хайде, поразнице, да те анатемосат дано, клетва да те стигне, хитрушо!

— Къде ме караш да вървя, Брандо? — с отпаднал глас запита Орсо.

— Дявол да го вземе, избирайте: в затвора или в гората. Но един дела Ребиа не знае пътя към затвора. В гората, Оре’ Антон’!

— Значи, да се простя с всички надежди! — с болка възкликна раненият.

— Надежди ли? Ей богу, не знам какво повече сте се надявали да направите с една пушка и два куршума!

Само се чудя как тия момци са ви улучили. Трябва да са имали по-жилава душа и от котка.

— Те първи стреляха — каза Орсо.

— Вярно, забравих… Пук-пук! Бум-бум!… Двоен изстрел с една ръка^[3]… Ако някой направи нещо повече, аз ще отида да се обеся! Добре, ето че се качихте на коня… преди да тръгнем, вижте делото си. Не е учтиво така да си отидете, без да се сбогувате.

Орсо пришпори коня; за нищо на света не желаеше да види клетниците, които бе убил.

— Слушайте, Оре’ Антон’ — каза разбойникът, като хвана юздата на коня, — да ви кажа ли честно? Е, не искам да ви засягам, ама ми е мъчно за горките момчета. Прощавайте, ама… Такива красиви… такива силни… такива млади! С Орландучо толкова пъти сме ходили на лов… а преди четири дена ми даде пакет пури… Винчентело винаги беше толкова весел!… Вярно, че вие направихте това, което трябваше да направите… пък и красив удар, не може да се съжалява… Само че аз не бях замесен във вашето отмъщение… Знам, че сте прав; когато човек има враг, трябва да го премахне. Но родът Баричини е стар… Още един род изчезна!… И то от двоен изстрел! Шега ли е?

Държейки по този начин надгробно слово за братята Баричини, Брандолачо бързо водеше Орсо, Килина и кучето Бруско към Стацона.