Проспер Мериме
Коломба (16)

XVI

Следният ден мина без враждебни действия. И двете страни бяха заели положение на отбрана. Орсо не излезе от къщи, а вратата на Баричини стоя през цялото време затворена. Хората гледаха как петимата стражари, оставени на гарнизон в Пиетранера, се разхождат по площада или край селото, придружавани от пъдаря като единствен представител на градското опълчение. Помощник-кметът не си свали лентата от рамо; но с изключение на аркерите по прозорците на двата вражески дома, нищо не издаваше война. Обаче всеки корсиканец би забелязал, че на площада около зеления дъб се виждат само жени.

По време на вечерята Коломба радостно показа на брат си следното писмо, което бе получила от мис Невил:

Скъпа госпожице Коломба, с голяма радост научавам от едно писмо на брат ви, че вашата вражда е приключена. Приемете моите поздравления. Баща ми вече не може да понася Аячо, откакто брат ви не е тук, та да има с кого да говори за война и да ходи на лов. Днес заминаваме и ще преспим у вашата сродница, за която имаме писмо. Вдругиден към единадесет часа ще дойда и ще ви помоля да опитам онова планинско „бручо“, което според вас е толкова по-добро от градското.

Довиждане, скъпа госпожице Коломба.

Ваша приятелка

Лидия Невил

— Та тя не е ли получила второто ми писмо? — възкликна Орсо.

— Виждате от датата, че госпожица Лидия трябва да е била на път, когато вашето писмо е пристигнало в Аячо. Да не идва ли й писахте?

— Писах й, че сме в обсадно положение. Това, струва ми се, не е най-удобният момент за приемане на гости.

— Ех, англичаните са особени хора! Последната нощ, която прекарах в стаята й, тя ми каза, че ще й бъде неприятно, ако си отиде от Корсика, без да е видяла някоя силна вендета. Ако искате, Орсо, можем да й представим щурм на къщата на нашите врагове.

— Знаеш ли, Коломба — отговори Орсо, — природата е сбъркала, като те е създала жена. От тебе щеше да излезе чудесен военен.

— Може би. Във всеки случай отивам да правя бручото.

— Излишно е. Трябва да пратим човек да ги предупреди и да ги спре, преди да са потеглили на път.

— Кого да пратим? Нима искате да изпратите някого в това време, та да го отнесе порой заедно с писмото ви?… Колко ми е жал за горките разбойници в такава буря! Добре, че имат здрави „пилони“^[1]. Знаете ли какво трябва да направите, Орсо? Ако бурята спре, тръгнете утре призори, за да стигнете у нашата роднина, преди приятелите ви да са потеглили. Няма да е трудно, мис Лидия става късно. Ще им разправите какво се е случило у нас и ако те все пак държат да дойдат, ще ни бъде много приятно да ги приемем.

Орсо веднага се съгласи с това предложение и след няколко мига мълчание Коломба продължи:

— Може би мислите, Орсо, че се шегувах, когато ви говорех за щурмуване на къщата на Баричини? Знаете ли, че силите ни са поне двама срещу един? Откакто префектът уволни кмета, всички тукашни мъже са на наша страна. Бихме могли да ги накълцаме. Няма да е трудно да ги предизвикаме. Ако искате, аз ще отида на чешмата и ще започна да се подигравам на техните жени. Те ще излязат… А може… каквито са подлеци, да стрелят по мене през аркерите; няма да ме улучат и тогава работата става ясна: те първи са атакували. Толкова по-зле за победените: как ще се разбере в суматохата кой кого е уцелил? Имайте доверие на сестра си, Орсо; черните тоги ще дойдат, ще изхабят сума хартия и ще изприказват много излишни думи. И нищо няма да излезе. Старата лисица ще намери начин да им покаже звезди по пладне. Ах, ако префектът не беше застанал пред Винчентело, сега щяха да са поне с един по-малко.

Всичко това бе изречено със същото хладнокръвие, с което тя миг преди това говореше за приготвянето на бручото.

Смаян, Орсо гледаше сестра си с възхищение и малко страх.

— Нежна моя Коломба — каза той, ставайки от масата, — подозирам, че си самият дявол. Ако не окача тримата Баричини на бесилото, ще намеря друг начин да се справя с тях. Горещ куршум или хладно желязо^[2]! Както виждаш, не съм забравил корсикански.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — въздъхна Коломба. — С кон ще пътувате утре, Орс’ Антон’?

— С черния. Защо питаш?

— Да поръчам да му дадат ечемик.

След като Орсо си отиде в стаята, Коломба изпрати Саверия и овчарите да спят и остана сама в кухнята, където вреше бручото. От време на време се ослушваше и сякаш чакаше нетърпеливо брат й да си легне. Когато най-сетне реши, че е заспал, взе един нож, провери дали е остър, пъхна крачетата си в едни големи обувки и съвсем безшумно отиде в градината.

Градината беше оградена със стена и граничеше с едно доста широко място, заобиколено с жив плет, където държаха конете, защото корсиканските коне почти не знаят какво е обор. Общо взето, тях ги пускат в някоя поляна и разчитат на съобразителността им да си намират храна и да се пазят от студ и дъжд.

Също така предпазливо Коломба отвори вратата на градината, излезе на ливадата и с тихо подсвирване повика конете, които бяха свикнали да им носи хляб и сол. Щом черният кон се приближи до нея, тя здраво го улови за гривата и с ножа цепна едното му ухо. Конят направи чудовищен скок и побягна с пронизителен рев, какъвто понякога тези животни надават при силна болка. Тогава Коломба се върна доволна в градината. Но Орсо отвори прозореца и извика:

— Кой там?

И в същото време тя чу как брат й си зарежда пушката. За нейно щастие градинската врата беше в пълен мрак и едно голямо смокиново дърво отчасти я прикриваше. Скоро по отделни светвания, които видя в стаята му, разбра, че той се мъчи да запали лампата. Тогава побърза да затвори градинската врата и плъзгайки се покрай стените, така че черните й дрехи да се сливат с тъмните листа на палметните дървета, успя да се прибере в кухнята няколко мига преди Орсо да слезе.

— Какво има? — запита тя.

— Стори ми се, че някой отваря градинската врата — отвърна Орсо.

— Не е възможно. Кучето щеше да залае. Но нека да отидем да видим.

Орсо обиколи градината и след като установи, че пътната врата е добре залостена, донякъде засрамен от необоснованата си тревога, се приготви да се качи в стаята си.

— Харесва ми, братко, че започвате да ставате предпазлив, както трябва да бъде човек при вашето положение — каза Коломба.

— Ти ме превъзпитаваш — отговори Орсо. — Лека нощ.

На сутринта Орсо стана в зори и се приготви за път. Облеклото му издаваше стремеж към елегантност на мъж, който ще се яви пред жена, на която иска да се хареса, и едновременно предпазливост на корсиканец в положение на вендета. Над силно втален син редингот носеше през рамо малка тенекиена кутия с патрони, окачена на зелен копринен шнур; стилетът му бе пъхнат в страничния джоб, а в ръка държеше хубавата пушка „Ментън“, напълнена с куршуми. Докато набързо пиеше чашата кафе, която Коломба му бе наляла, един овчар отиде да сложи седло и юзда на коня. Орсо и сестра му скоро го последваха и влязоха в ограденото място. Овчарят бе уловил коня, но бе изпуснал седлото и юздата и изглеждаше обзет от ужас, докато конят, който помнеше снощната рана и се опасяваше за другото си ухо, се изправяше на задните крака, риташе, цвилеше, въобще буйствуваше като същински дявол.

— Хайде, побързай! — извика Орсо.

— Ха! Орс’ Антон’! Ха! Орс’ Антон’! — закрещя овчарят. — Света Богородичке! (И така нататък.)

Засипаха се безброй и безкрай клетви, повечето от които не биха могли да се преведат.

— Но какво се е случило? — запита Коломба.

Приближиха се до коня и като го видяха окървавен и с разцепено ухо, ахнаха от изненада и възмущение. Трябва да се знае, че да обезобразиш коня на врага, за кореняците означава едновременно отмъщение, предизвикателство и смъртна закана. „Само куршум може да изкупи такова злосторство.“ Макар че Орсо, който дълго бе живял на континента, почувствува по-слабо от другите силата на обидата, все пак ако в този миг пред него се появеше някой баричинист, вероятно щеше да го накара начаса да изкупи това оскърбление, което той приписваше на враговете си.

— Подли нехранимайковци! — възкликна Орсо. — Така да си отмъщават на едно нещастно животно, а ги е страх да се срещнат лице с лице с мене!

— Какво чакаме? — буйно извика Коломба. — Те идват тука да ни предизвикват, да обезобразяват конете ни, а ние да не им отвърнем ли! Вие мъже ли сте или?…

— Ще отмъстим! — отговориха овчарите. — Хайде да разведем коня из селото и да нападнем къщата им.

— До кулата им има една покрита със слама плевня — каза старият Поло Грифо. — Като нищо ще я подпаля.

Друг предложи да вземат стълбите от камбанарията; трети — да изкъртят вратите на къщата на Баричини с гредата, която бе оставена на площада и предназначена за някаква новострояща се сграда. Сред всички тези яростни гласове се обади гласът на Коломба и тя съобщи на съмишлениците си, че преди да се заловят за работа, ще получат от нея по-голяма чаша анасонлийка.

За нещастие или по-скоро за щастие въздействието, което тя целеше с жестокостта си към клетия кон, до голяма степен бе загубено, що се отнася до Орсо. Той не се съмняваше, че това дивашко обезобразяване е дело на някой от враговете му, и подозираше главно Орландучо; но не смяташе, че момъкът, който бе предизвикан и ударен от него, е изтрил позора си, разцепвайки ухото на един кон. Напротив, това низко и смешно отмъщение увеличаваше презрението му към неговите противници и сега той мислеше като префекта, че подобни хора не заслужават да се дуелират с него. Щом успя да накара другите да млъкнат, заяви на обърканите си привърженици, че трябва да се откажат от войнствените си намерения и че съдиите, които ще дойдат, напълно достатъчно ще отмъстят за разцепеното ухо на коня.

— Тук аз съм господар — строго добави той — и желая да ми се подчинявате. Първия, който се осмели отново да заговори за убиване и палеж, спокойно ще го подпаля. Хайде, оседлайте ми сивия кон.

— Как може, Орсо! — каза Коломба, като го дръпна настрана. — Нима ще приемете да ви обиждат! Ако баща ни беше жив, Баричини никога нямаше да посмеят, да обезобразят наше животно.

— Обещавам ти, че ще имат възможност да се разкаят; но на стражарите и на тъмничарите се пада да накажат подлеци, които са смели само спрямо животните. Казах ти, правосъдието ще им отмъсти… а ако не… няма да стане нужда да ми припомняш чий син съм…

— Все търпение! — въздъхна Коломба.

— И не забравяй, сестро — продължи Орсо, — че ако разбера, като се върна, че сте направили някаква демонстрация против Баричини, никога няма да ти простя. — И добави по-меко: — Много е възможно, дори е много вероятно да се върна с полковника и дъщеря му; подреди им стаи, направи хубав обед, с една дума, гостите ни да се чувствуват колкото се може по-малко зле. Чудесно е, Коломба, че си смела, но освен това една жена трябва да умее и добре да си гледа къщата. Хайде, целуни ме, бъди разумна; ето че сивият кон е оседлан.

— Орсо — каза Коломба, — вие сам няма да тръгнете.

— Нямам нужда от никого — отвърна Орсо — и ти давам дума, че няма да се оставя да ми разрежат ухото.

— А, не! Никога няма да ви оставя да тръгнете сам във време на война. Хей, Поло Грифо! Джан Франсе! Мемо! Вземете си пушките! Ще придружите брат ми.

След доста оживен спор Орсо бе принуден да се примири да го следва свита. Взе със себе си най-буйните овчари, онези, които най-високо бяха препоръчали да се започне войната; после още веднъж повтори нарежданията си на сестра си и на оставащите овчари и потегли, като този път избиколи, за да не мине пред къщата на Баричини.

Вече бяха далеч от Пиетранера и препускаха бързо, когато нагазиха в някакъв поток, който се губеше в едно блато, и Поло Грифо зърна стадо свини, удобно излегнати в калта, като едновременно се препичаха на слънце и се разхлаждаха във водата. Веднага вдигна пушката, прицели се в най-голямата, стреля и я уби на място. Другарите на мъртвото животно станаха и побягнаха с изненадваща пъргавина; и макар че другият овчар също стреля, свинете стигнаха здрави и читави до един гъсталак, където се скриха.

— Глупаци! — извика Орсо. — Взимате свинете за глигани.

— Не, Орс’ Антон’ — отвърна Поло Грифо; — само че това стадо е на адвоката, та искахме да го научим как се обезобразяват коне.

— Какво, негодници! — възкликна Орсо побеснял. — На подлостите на враговете ни ли ще подражавате! Вървете си, нехранимайковци, и ме оставете! Нямам нужда от вас. Вас ви бива само да се биете срещу свине. Кълна се, че ако се осмелите да ме следвате, ще ви строша главите!

Двамата овчари смутено се спогледаха. Орсо пришпори коня и изчезна в галоп.

— Ех, и таз добра! — каза Поло Грифо. — Върви, че обичай човека, а той така да се отнася с тебе! Баща му, полковникът, веднъж ти се ядоса, защото се беше прицелил в адвоката… И ти излезе глупак, че не стреля!… А пък синът му… виждаш какво направих за него… А той разправя, че щял да ми строши главата като че ли е кратуна, дето вече изпуска виното. Ето на какво ги учат на континента, Мемо!

— Да, и ако се разбере, че ти си убил свинята, ще те съдят, а Орс’ Антон’ няма да иска две думи да каже на съдиите, нито пък ще ти наеме адвокат. Късмет има ти, че никой не те видя и че света Нега ще те отърве.

След кратко съвещание двамата овчари заключиха, че ще бъде най-разумно да хвърлят свинята в някое тресавище, и веднага изпълниха решението си, разбира се, след като всеки от тях си отряза по няколко пържоли от невинната жертва на омразата между родовете дела Ребиа и Баричини.