Проспер Мериме
Коломба (13)

XIII

Задъхана, изтощена, Коломба не бе в състояние да произнесе нито дума. Облегнала глава на рамото на брат си, тя бе уловила с две ръце дланта му и я стискаше. Макар че вътрешно съвсем не й бе благодарен за думите й, Орсо беше толкова разтревожен, че не и направи ни най-малък упрек. Той мълчаливо чакаше да премине нервната криза, в която очевидно беше изпаднала, когато на вратата се потропа и Саверия влезе силно разтревожена и извести:

— Господин префектът!

Като я чу, Коломба стана на крака, сякаш я досрамя за слабостта й, и се улови за един стол, който видимо се затресе под ръката й.

Префектът започна с няколко банални извинения за непривичния час на посещението си, съжали за състоянието на госпожица Коломба, спомена за опасността от силните вълнения, порица обичая да се оплакват по този начин мъртъвците, понеже самият талант на оплаквачката още повече увеличава мъката на присъствуващите; умело вмъкна лек упрек за насоката на последната импровизация, после със съвсем различен тон каза:

— Господин дела Ребиа, натоварен съм да ви предам много поздрави от вашите английски приятели; мис Невил държи да засвидетелствува приятелските си чувства към сестра ви. Праща ви писмо.

— Писмо от мис Невил? — възкликна Орсо.

— За жалост не е у мене, но ще го получите след пет минути. Баща й не беше добре. За малко дори се усъмнихме, че е получил нашата страшна треска. За щастие вече е здрав и вие лично ще имате възможност да прецените състоянието му, защото скоро ще го видите, предполагам.

— Мис Невил трябва много да се е разтревожила.

— Тя, слава богу, научи за опасността едва когато беше отминала. Господин дела Ребиа, мис Невил много ми говори за вас и за вашата уважаема сестра.

Орсо се поклони.

— Тя храни дълбоко приятелство към двама ви. Под пълната й с изящество външност, под привидното й лекомислие у нея има истински здрав разум.

— Тя е очарователна личност — каза Орсо.

— Почти по нейна молба идвам тук, господине. Никой по-добре от мене не познава фаталната история, която бих желал да не съм задължен да ви припомням. Тъй като господин Баричини е още кмет на Пиетранера, а аз префект на този департамент, не е необходимо да ви казвам как преценявам известни подозрения, за които, ако съм добре осведомен, някои непредпазливи личности са ви говорили и които вие сте отблъснали, както знам, с възмущение, каквото трябваше да се очаква от човек с вашето положение и с вашия характер.

— Коломба — каза Орсо и се поразмърда на стола, — уморена си. По-добре иди да си легнеш.

Коломба направи отрицателен знак с глава. Тя си бе възвърнала обичайното спокойствие и бе вперила блестящите си очи в префекта.

— Господин Баричини — продължи префектът — много би желал тази неприязненост да се прекрати… тоест това състояние на несигурност, в което се намирате един спрямо друг… От своя страна аз ще бъда очарован, ако установите с него такива отношения, каквито би трябвало да съществуват между хора, създадени, за да се уважават…

— Господине — развълнувано го прекъсна Орсо, — аз никога не съм обвинявал адвоката в убийството на баща ми, но той е извършил една постъпка, която винаги ще ми пречи да поддържам каквито и да било връзки с него. Изкалъпил е едно заплашително писмо от името на някакъв бандит… или поне негласно го е приписал на баща ми. И това писмо в края на краищата, господине, вероятно е станало причина за смъртта му.

Префектът за миг се съсредоточи.

— Това, че вашият баща е повярвал подобно нещо по времето, когато, увлечен от буйния си характер, се е съдел с господин Баричини, е простимо; но от ваша страна подобно заслепение е непростимо. Та разберете, че Баричини не е имал никакъв интерес да изкалъпва такова писмо… Не ви говоря за неговия характер… вие съвсем не го познавате и сте настроен против него… но все пак не можете да смятате, че човек, който познава законите…

— Но, господине — каза Орсо и стана, — съгласете се: щом твърдите, че това писмо не е дело на господин Баричини, значи, го приписвате на баща ми. А неговата и моята чест са едно.

— Никой повече от мене, господине — продължи префектът, — не е убеден в почтеността на полковник дела Ребиа… но… сега авторът на това писмо е известен.

— Кой е? — извика Коломба, пристъпвайки към префекта.

— Един подлец, виновник за много престъпления… от онези престъпления, които вие, корсиканците, не прощавате, крадец, някой си Томазо Бианки, в момента задържан в затвора на Бастия; той сам признава, че е автор на онова фатално писмо.

— Не познавам този човек — каза Орсо. — Каква може да е била целта му?

— Той е оттука — обади се Коломба. — Брат е на един наш стар воденичар. Лош човек, лъжец, не заслужава да му се вярва.

— Сега ще разберете — продължи префектът — какъв интерес е имал от тази история. Воденичарят, за когото спомена уважаемата ви сестра, мисля, че се казваше Теодоро, е бил наемател на една воденица на полковника по течението на потока, чиято собственост господин Баричини е оспорвал на уважаемия ви баща. Какъвто беше щедър, полковникът не е получавал почти никакви доходи от тази воденица. Томазо обаче си въобразил, че ако господин Баричини получи собствеността върху потока, брат му ще трябва да му плаща по-големичък наем, защото е известно, че господин Баричини държи на парите. Накратко, за да услужи на брат си, Томазо написал писмо от името на разбойника и това е цялата история. Както знаете, в Корсика семейните връзки са толкова силни, че понякога довеждат до престъпления… Бъдете любезен да прочетете ето това писмо, което главният прокурор ми праща. То ще ви потвърди онова, което току-що казах.

Орсо прегледа писмото, което подробно предаваше признанията на Томазо, и Коломба го четеше едновременно през рамото на брат си.

Когато свърши, тя извика:

— Орландучо Баричини ходи в Бастия преди един месец, когато се разбра, че брат ми се връща. Навярно се е срещнал с Томазо и му е платил за тази лъжа.

— Госпожице — нетърпеливо каза префектът, — вие всичко обяснявате с долни предположения. Това ли е начинът да се открие истината? Но вие, господине, сте хладнокръвен: кажете ми какво мислите сега? Смятате ли като госпожицата, че човек, който очаква една доста лека присъда, на драго сърце ще вземе да се самообвини във фалшификация само за да услужи на някого, когото не познава?

Орсо препрочете писмото на главния прокурор, като извънредно внимателно претегли всяка дума; защото, откакто бе видял адвоката Баричини, чувствуваше, че ще бъде по-трудно да се убеди в невинността му, отколкото преди няколко дена. Най-сетне се видя принуден да признае, че обяснението му се струва задоволително. Но Коломба буйно възкликна:

— Томазо Бианки е мошеник. Той или няма да бъде осъден, или ще избяга от затвора, в това съм сигурна.

Префектът сви рамене.

— Господине — каза той, — аз споделих с вас сведенията, които имам. Отивам си и ви оставям да размислите. Ще чакам разумът ви да ви осветли и се надявам, че той ще се окаже по-силен от… предположенията на сестра ви.

И префектът стана да си върви.

— Ако не беше толкова късно — додаде той, — щях да ви предложа да дойдете с мене да вземете писмото от мис Невил… Същевременно можете да кажете на господин Баричини това, което току-що казахте на мен, и всичко щеше да свърши.

— Никога Орсо дела Ребиа няма да влезе у един Баричини! — буйно извика Коломба.

— Госпожицата е звънарят^[1] на семейството, както изглежда — насмешливо каза префектът.

— Господине — твърдо отговори Коломба, — вас ви мамят. Вие не познавате адвоката. Той е най-хитрият, най-лъжливият човек на света. Заклевам се, не карайте Орсо да направи нещо, което ще го позори.

— Коломба! — извика Орсо. — Увличаш се и говориш безсмислици.

— Орсо, Орсо! В името ни ковчежето, което ви дадох, умолявам ви, изслушайте ме. Между вас и семейство Баричини има кръв; няма да отидете у тях!

— Сестро!

— Не, братко, няма да отидете! Иначе аз ще напусна тази къща и никога вече няма да ме видите… Орсо, имайте милост към мене.

И тя падна на колене.

— Много съжалявам, че госпожица дела Ребиа е толкова неразумна — каза префектът. — Но вие ще я убедите, уверен съм.

И той поотвори вратата, после спри, сякаш очакваше Орсо да тръгне с него.

— Сега не мога да я оставя — каза Орсо. — Утре, ако…

— Аз тръгвам рано — отговори префектът.

— Поне почакайте до утре, братко — извика Коломба, сбрала умолително длани. — Дайте ми време да прегледам книжата на баща ми… Това не можете да ме откажете.

— Добре, ще ги прегледаш тази вечер, така поне вече няма да ме тормозиш с тази твоя необяснима омраза… Хиляди извинения, господин префект… И аз не се чувствувам добре… Нека оставим за утре…

— Нощта е добра съветница — каза префектът, отивайки си. — Надявам се, че утре ще изчезнат всичките ви колебания.

— Саверия — извика Коломба, — вземи фенера и върви с господин префекта. Той ще ти даде едно писмо за брат ми.

После добави няколко думи, които само Саверия чу.

— Коломба — каза Орсо, когато префектът си отиде, — ти много ме наскърби. Докога ще отказваш да приемеш очевидните факти?

— Вие ми дадохте срок до утре — отговори тя. — Малко време имам, но още се надявам.

После взе връзка ключове, изтича на горния етаж и влезе в една от стаите. Чу се как забързано отваря чекмеджетата и рови в бюрото, където на времето полковникът прибираше важните си книжа.