Проспер Мериме
Кармен (3)

III

— Роден съм — каза той — в Елисондо, в Бастанската долина. Наричат ме дон Хосе Лисарабенгоа и вие познавате добре Испания, господине, за да разберете по името ми, че съм баск и стар християнин. Слагам дон пред името си, защото имам това право и ако се намирахме в Елисондо, бих ви показал пергамента с родословното си дърво. Подготвяха ме за духовен сан и ме изпратиха да уча, но аз не бях старателен. Много обичах да играя на топка и това ме погуби. Когато ние, наварците, играем на топка, забравяме всичко на света. Веднаж бях спечелил играта и едно хлапе от Алава се сдърпа с мен; грабнахме макилите^[1] и аз отново победих; но заради това трябваше да напусна родния си край. Срещнах драгуни и постъпих в Алмансаския кавалерийски полк. Хората от нашите планини овладяват бързо военното изкуство. Скоро станах ефрейтор и обещаваха да ме произведат вахмистър, когато за мое нещастие ме поставиха караул при тютюневата фабрика в Севиля. Ако сте били в Севиля, навярно сте видели това голямо здание извън градските стени, близо до Гуадалкивир. Като сега виждам неговата врата и караулното помещение до нея. Когато са на служба, испанците играят на карти или спят; но аз като истински наварец се стараех да си намеря занимание. От парче медна тел си направих верижка за шилото на пушката си. Изведнъж другарите ми казват: „Ето, камбаната бие; сега момичетата ще отидат пак на работа.“ Може би знаете, господине, че във фабриката работят към четири-петстотин жени. Те увиват пурите в една голяма зала, където мъже не се допускат без разрешение от вейнтикуатро^[2], защото в горещините жените ходят съвсем леко облечени, особено младите. Когато след обедната почивка се връщат отново на работа, много младежи се струпват да ги гледат и ги задирят. Рядко някоя девойка ще се откаже от мантиля от тафта и любителите на този вид лов трябва само да се наведат и да уловят рибката. Докато другите гледаха, аз останах на пейката пред вратата. Млад бях тогава; мислех постоянно за родината си и смятах, че не може да има красиви момичета без сини поли и без плитки, падащи на раменете^[3]. При това андалуските ме плашеха. Още не бях свикнал с обноските им: постоянно се надсмиват и свястна дума не казват. И така, аз се бях надвесил над моята верижка, когато чух да казват: „Ето гитанилата^[4]!“ Вдигнах очи и я видях. Беше петък и никога няма да забравя този ден. Видях същата тази Кармен, която познавате и у която ви заварих преди няколко месеца.

Тя беше с доста къса червена пола, която откриваше съдрани чорапи от бяла коприна и красиви обувчици от червен марокен, завързани с огненочервени панделки. Тя отмяташе мантилята, за да покаже раменете си и големия акациев букет, който се подаваше от блузката й. В ъгълчето на устата си държеше акациев цвят и вървеше, поклащайки бедра като млада кобила от кордовския конезавод. В моята страна една жена, облечена в подобен костюм, би карала хората да се прекръстят. Но в Севиля всеки й подмяташе по някой закачлив комплимент; тя отвръщаше всекиму, като го стрелкаше с поглед, опряла ръка на хълбока си, безсрамна като истинска циганка, каквато си беше. Отначало не ми хареса и аз отново подхванах работата си; но тя, по обичая на жените и котките, които не идват, щом ги зовеш, а идват, когато не ги викаш, се спря пред мен и ме заговори.

— Куме — обърна се тя към мен по андалуски обичай, — подари ми тая верижка, за да нося на нея ключовете от ковчежето си.

— Тя е за шилото на пушката ми — отвърнах аз.

— За шилото ли! — възкликна тя през смях. — Господинът явно плете дантели, щом се нуждае от игли.

Всички наоколо се разсмяха. Усетих как се изчервявам и не знаех какво да отговоря.

— Хайде, сърце мое — продължи тя, — наплети ми седем аршина черна дантела за една мантиля, плетачо на душата ми.

И като взе акациевия цвят, който беше в устата й, тя го запрати с едно движение на палеца точно между очите ми. Господине, сякаш ме удари куршум… Не знаех къде да се дяна и останах неподвижен като дърво. Когато тя влезе във фабриката, видях акациевото цветче на земята пред краката си; не знам какво ме обхвана, но го взех, без да ме видят другите, и го скътах грижливо в куртката си. Първата глупост!

Минаха два-три часа. Аз още размишлявах над случката, когато в караулното помещение нахълта един задъхан портиер с изплашена физиономия. Той каза, че в голямата зала за пурите имало убита жена и трябвало да се изпрати стража. Вахмистърът ми нареди да взема двама души и да проверя какво се е случило. Взех хората си и отидохме. Представете си, господине — влизам в залата и виждам най-напред триста жени само по риза или нещо такова; и всичките кряскат, вият, ръкомахат и вдигат такава врява, че не би се чул и божият гръм. Встрани лежеше една от тях, навирила петалата, цялата в кръв, а на лицето й — рана с нож във форма на кръст. Срещу ранената, на която помагаха най-сръчните от тази тълпа, виждам Кармен, държана от пет-шест жени. Ранената викаше: „Свещеник! Свещеник! Умирам!“ Кармен мълчеше; стискаше зъби и въртеше очи като хамелеон. „Какво има?“ — попитах аз. Доста труд ми костуваше да узная какво е станало, понеже всички работнички говореха в един глас. Изглежда, ранената се похвалила, че има достатъчно пари в джоба си, за да купи магаре от пазара в Триана. „Виж ти — казала Кармен, която имаше много остър език, — не ти ли стига една метла?“ Другата, засегната от присмеха, а може би не съвсем невинна в това отношение, отговорила, че не разбира от метли, тъй като няма честта да е циганка, нито кръщелница на Сатаната, но че госпожица Карменсита скоро ще се запознае със своето магаре, когато господин корехидора я изведе на разходка върху него с двама лакеи отзад, които да пъдят мухите^[5].

— Аз пък — казала Кармен — ще направя бузата ти поилка за мухите, като кораб ще я нашаря^[6].

И още в същия миг — раз, два! — с ножа, с който обрязват края на пурите, тя изписала по лицето й свети андреевски кръстове^[7].

Случаят бе ясен; хванах Кармен за лакътя.

— Сестро — казах учтиво, — трябва да ме последваш.

Тя ме изгледа така, сякаш едва сега ме позна; но каза с примирен глас:

— Да вървим. Къде ми е мантилята?

Загърна се така, че да се вижда само едно от големите й очи и последва хората ми кротка като агънце. Когато се завърнахме в караулното помещение, вахмистърът каза, че работата е сериозна и трябва да отведем жената в затвора. Пак аз трябваше да го сторя. Поставих я между двама драгуни и ги последвах отзад, както подобава на един ефрейтор в подобни случаи. Потеглихме към града. Отначало циганката мълчеше; но на Змийската улица — знаете я, тя напълно си заслужава името заради многото криволици, — на Змийската улица тя започна да смъква мантилята, за да ми покаже съблазнителната си мутричка, и като се извърна към мен колкото може повече, попита:

— Господин офицер, къде ме водите?

— В затвора, мое бедно дете — отговорих аз колкото можех по-нежно, както доблестният войник трябва да разговаря с арестуван, особено ако той е жена.

— Уви! Какво ще стане с мен? Господин офицер, пожалете ме! Вие сте така млад, така мил… — После понижи глас и добави; — Пуснете ме да избягам и аз ще ви дам късче от бар лачи, за да ви обикват всички жени.

Бар лачи, господине, е магнитен камък, с чиято помощ, твърдят циганките, те могат да вършат всякакви чародейства, стига да се използува умело. Дайте на някоя жена да изпие щипка бар лачи, разтворена в чаша бяло вино, и тя няма да ви устои. Аз отговорих колкото се може по-сериозно:

— Не сме тук, за да говорим глупости; трябва да отидем в затвора. Такава е заповедта и с нищо не мога да помогна.

Ние, жителите от баския край, говорим с акцент, който ни отличава от испанците; затова пък нито един от тях не би се научил да казва дори bai, jaona^[8]. Кармен лесно отгатна, че бях от Провинциите. Знаете, господине, че циганите, тъй като нямат своя страна, постоянно пътуват, говорят всички езици и повечето от тях се чувствуват като у дома си и в Португалия, и във Франция, и в провинциите, и в Каталония, те могат да се разберат даже с маврите и англичаните. Кармен знаеше доста добре баски език.

— Laguna ene bihotsarena, приятелю на сърцето ми — каза тя неочаквано, — земляци ли сме?

Нашият език, господине, е толкова хубав, че щом го чуем в някоя чужда страна, потръпваме. Бих искал изповедник от Провинциите — добави бандитът по-тихо. След известно мълчание продължи:

— Аз съм от Елисондо — отговорих й аз по баски, силно развълнуван от това, че тя говори на моя роден език.

— А аз съм от Етчалар — каза тя (това е на четири часа път от нас). — Цигани ме доведоха в Севиля. Работех във фабриката, за да събера пари и да се върна в Навара при бедната ми майчица, на която съм едничката опора, и при нашата малка barratcea^[9] с двадесет ябълкови дръвчета за вино. Ах, да бях сега у дома под бялата планина! Оскърбиха ме, защото не съм от този край на мошеници и търговци на гнили портокали; тези голтачки се нахвърлиха върху мен, задето им казах, че всичките им хаки^[10] от Севиля не биха уплашили с ножовете си един наш юначага със синьо таке и макила. Другарю, приятелю мой, нищо ли няма да направите за една ваша землячка?

Тя лъжеше, господине, винаги е лъгала! Не зная дали поне веднъж в живота си това момиче е казало думичка истина; но когато говореше, аз й вярвах! Това беше по-силно от мен. Изкълчваше баския език, но аз повярвах, че е наварка; а само очите й, устата и цветът на кожата й издаваха нейния произход. Бях луд, не се спирах пред нищо. Мислех, че ако испанците дръзнеха да се изкажат лошо за моя край, бих им нарязал лицето така, както тя постъпи с другарката си. С една дума, бях като пиян; започнах да говоря глупости и бях готов да върша такива.

— Земляк, ако ви блъсна и вие паднете — продължи тя на баски, — едва ли тези кастилски новобранци ще ме хванат.

Честна дума, забравих и заповед, и всичко и казах:

— Добре, приятелко, землячко, опитайте и нека планинската Богородица да ви е на помощ.

Тъкмо тогава минавахме през една от тесните улички, каквито има много в Севиля. Изведнъж Кармен се обръща и ме удря с юмрук по гърдите. Нарочно паднах по гръб. С един скок тя ме прескочи и хукна, като ни показа петите си… Казват „баски крак“: нейните не падаха по-долу… колкото бързи, толкова и стройни. Веднага се изправям, но държа пиката^[11] си напреки на улицата, за да я преградя, така че моите другари биват задържани и не могат да я последват. После сам се затичвам — и те след мен: но как да я догоним! С нашите шпори, саби и пики! В по-кратко време, отколкото ви описвам това, нашата пленница изчезна. При това всички клюкарки от махалата улесняваха бягството й, подиграваха се с нас и ни указваха невярна посока. След много лутане трябваше да се върнем в караулното без разписка от управителя на затвора.

За да избягнат наказанието, моите хора казаха, че Кармен ми говорела на баски; пък и право казано, не изглеждаше много естествено как юмручният удар на такава дребна девойка е могъл да събори мъжага като мен. Всичко това беше подозрително или по-точно — много ясно. При смяната на караула аз бях разжалван и изпратен за един месец в затвор. Това беше първото ми наказание, откакто бях на служба. Сбогом, вахмистърски нашивки, които мислех, че вече притежавам.

Първите ми дни в затвора минаха доста тъжно. Когато постъпих на служба, мислех, че ще стана офицер. Моите съотечественици Лонга, Мина^[12] са сега генерали; Чапелангара^[13], „черен“^[14] като Мина и като него намерил убежище във вашата страна, беше полковник и аз толкова пъти съм играл на топка с брат му, бедняк като мен. Сега си казах: „Това време, през което служи безупречно, пропадна. Ето те в черния списък; за да спечелиш доверието на началството, трябва да се трепеш десет пъти повече, отколкото преди! И за какво си навлякох това наказание? Заради някаква циганка-мошеничка, която се подигра с мене и в този момент може би краде някъде из града.“ И все пак не можех да не мисля за нея. Ще повярвате ли, господине, нейните прокъсани чорапи, които ми се мяркаха, докато бягаше, все стояха пред очите ми. Гледах улицата през решетките на тъмницата и сред всички жени, които минаваха, не виждах нито една, която да струваше колкото това дяволско момиче. И въпреки волята си миришех цветчето акация, с което ме замери; даже изсъхнало, то бе запазило аромата си. Ако има вещици на този свят, то тя беше такава.

Един ден влиза тъмничарят и ми носи един алкалийски хляб^[15].

— На — казва, — това ви го праща вашата братовчедка.

Взех хляба, но се учудих много, защото нямах братовчедка в Севиля. Трябва да е грешка, рекох си, като гледах хляба; но той беше толкова апетитен и ухаеше така хубаво, че реших да го изям, без да ме е грижа да узная от кого е изпратен и кому е предназначен. Когато понечих да го разрежа, ножът ми опря с нещо кораво. Поглеждам и намирам малка английска пиличка, която е била вмъкната в още неопеченото тесто. Вътре имаше и една жълтица от два пиастра. Това безспорно беше подарък от Кармен. Свободата представлява всичко за циганите и те биха подпалили цял град, за да се отърват от един ден затвор. Впрочем хитрушата бе успяла по този начин да измами ловко тъмничарите. Само за един час пиличката би прерязала и най-дебелата решетка; а с монетата бих могъл да сменя при първия срещнат вехтошар формения си шинел с цивилно палто. Сам разбирате, че човек, който неведнъж е измъквал орлета от гнездата в нашите скали, не би се затруднил да се спусне от прозорец, не по-висок от тридесет стъпки; но аз не исках да бягам. Все още държах на войнишката си чест и бягството ми се струваше голямо престъпление. Все пак бях трогнат от този знак на внимание. Когато си в затвора, приятно е да знаеш, че отвън имаш приятел, който мисли за теб. Жълтицата ме обиждаше донякъде и аз бих я върнал с удоволствие, но къде да намеря моя кредитор? Това не ми изглеждаше лесно.

След церемонията на разжалването аз вярвах, че вече всичко съм изстрадал; но предстоеше ми да понеса още едно унижение: щом излязох от затвора, ме назначиха караул, като обикновен войник. Представяте ли си какво изпитва в такъв момент човек с честолюбие! Бих предпочел да ме разстрелят. Поне тогава вървиш сам пред взвода; съзнаваш, че си нещо, а и всички те гледат.

Поставиха ме на пост пред вратата на полковника. Той беше богат човек, славен момък и обичаше да се забавлява… У него се бяха събрали всички млади офицери, много граждани, а също и жени, актриси, както разправяха. Струваше ми се, че целият град си е дал среща пред вратата му, за да ме гледа. Ето че пристига каретата на полковника с лакей на капрата. И кой, мислите, слиза от нея?… Циганката. Този път тя беше накичена като кораб, нагиздена, натруфена, потънала в злато и кордели. Роклята й — обсипана с пайети, обувките й — сини и те с пайети, цялата беше в цветя и ширити. В ръката си държеше баско дайре. С нея имаше още две циганки — едната млада, а другата стара. Съпровожда ги винаги някаква старица; а също така и старик, циганин, с китара, за да им свири да танцуват. Знаете, че често канят циганки на веселбите и там те танцуват ромалис — техния танц, — а нерядко и други неща.

Кармен ме позна и ние разменихме по един поглед. Не зная, но в този момент ми се щеше да пропадна вдън земя.

— Agur, laguna^[16] — каза ми тя, — господин офицер, ти си на пост като някой новобранец.

И докато намеря какво да отговоря, тя беше вече в къщата.

Цялото общество се беше събрало и въпреки навалицата виждах почти всичко, което ставаше зад желязната ограда^[17]. Чувах кастанетите, дайрето, смеховете и възгласите; понякога зървах главата й, когато подскачаше с дайрето си. Освен това чувах и офицерите, които й говореха такива неща, че лицето ми се заливаше с кръв. Не знаех какво им отговаряше. Мисля, че от този ден я обикнах истински, защото на три-четири пъти ми идеше да се втурна вътре и да нанижа на сабята си всички тези ветрогонци, които я задиряха. Мъчението ми трая цял час; после циганите излязоха и каретата ги отнесе. Като минаваше край мен, Кармен ме погледна отново със същите очи, които познавате, и ми каза тихичко:

— Земляк, който обича вкусни пържени неща, отива да яде в Триана у Лилас Пастиа.

Леко като козичка тя скочи в каретата, кочияшът изплющя над мулетата и цялата весела компания замина не знам къде.

Вече се досещате, че щом смениха караула, аз отидох в Триана; но преди това се обръснах и почистих дрехите си като за парад. Тя беше у Лилас Пастиа, стар търговец на пържено, черен като мавър циганин, при когото много граждани идваха да ядат пържена риба, особено, струва ми се, откакто Кармен се беше настанила там.

— Лилас — каза тя веднага, като ме видя, — аз приключих за днес. И утре е ден^[18]. Хайде, земляк, да се поразходим.

Тя се забули с мантилята и излязохме на улицата. Нямах представа накъде отиваме.

— Госпожице — казах аз, — мисля, че трябва да ви благодаря за подаръка, който ми изпратихте в затвора. Хляба изядох; с пиличката ще си точа копието и ще я запазя като спомен от вас; но парите — ето, вземете ги.

— Ха, той запазил парите — провикна се тя, като прихна да се смее, — всъщност толкоз по-добре, тъй като сега съм без пари; но какво от това? Куче, което скита, от глад не умира^[19]. Хайде да похарчим всичко. Ти гощаваш.

Ние се завърнахме в Севиля. В началото на Змийската улица тя купи дузина портокали и ме накара да ги завия в кърпата си. Малко по-надолу купи хляб, колбаси, бутилка мансанила; накрая влезе в една сладкарница. Там тя хвърли на тезгяха златната монета, която й бях върнал, и една друга, която извади от джоба си заедно с няколко сребърни; накрая поиска всичките ми пари. Имах само една песета и няколко куартос. Дадох ги, засрамен, че нямам повече. Помислих, че иска да купи цялата лавка. Тя избра всичко, което беше най-хубаво и най-скъпо: иемас^[20], турон^[21], захаросани плодове — докато стигнаха парите. Всичко това трябваше да нося в книжни кесии. Може би знаете улица Кандилехо, където има една глава на краля дон Педро Съдника^[22]. Тя би трябвало да ме накара да се позамисля.

На тази уличка спряхме пред една стара къща. Кармен влезе в алеята и почука на вратата на приземния етаж. Отвори й една циганка, истинска служителка на сатаната. Кармен й пошепна няколко думи на романи. Старицата нещо изръмжа. За да я усмири, Кармен й даде два портокала, шепа бонбони и й позволи да вкуси от виното. После й наметна мантията си и я изпрати до вратата, която залости с дървено резе. Щом останахме сами, тя започна да танцува и да се смее като луда, пеейки:

— Ти си моят ром, аз съм твоята роми^[23].

Аз стоях сред стаята натоварен с покупките и не знаех къде да ги сложа. Тя ги запрати на земята, хвърли се на шията ми и каза:

— Аз плащам дълговете си, аз плащам дълговете си! Такъв е законът на калес^[24]!

Ах, господине, този ден, този ден!… Когато мисля за него, забравям утрешния.

Бандитът замълча; после, като запали отново изгасналата пура, продължи:

Прекарахме заедно целия ден, ядохме, пихме и прочие. Когато се наяде с бонбони като шестгодишно дете, тя напъха от останалите цели шепи в делвата с вода на бабата.

— Да й направя шербет — казваше.

Размазваше иемас, като ги хвърляше по стените.

— Туй пък, за да мирясаме от мухите.

Какви ли не шеги или пакости не извърши тогава. Казах й, че искам да я видя как танцува; но откъде да намерим кастанети? Тутакси грабна едничката чиния на бабата, строши я на парчета и ето че затанцува ромалис, потраквайки с фаянсовите чирепчета тъй, сякаш държеше кастанети от абанос или слонова кост. Уверяван ви, с такова момиче няма да се отегчите. Свечери се и чух барабаните да бият заря.

— Трябва да отида в казармата за проверка — казах й аз.

— В казармата? — процеди тя презрително. — Да не си негър, че се оставяш да те водят на верижка? Ти си цяло канарче — и по дрехи, и по характер^[25]. Върви, пилешко ти е сърцето.

Останах, примирен предварително с ареста. На сутринта тя първа заговори за раздяла.

— Слушай, Хосеито — каза тя, — разплатих ли се с теб? Според нашия закон аз не ти дължах нищо, защото ти си пайло; но си симпатично момче и ми хареса. Сега сме квит. Сбогом.

Попитах я кога ще я видя.

— Когато малко поумнееш — отвърна тя през смях. После продължи сериозно: — Знаеш ли, синко, мисля, че те обичам малко. Но не за дълго. Куче и вълк не се спогаждат много. Ако приемеш египетския закон^[26], бих станала може би твоя роми. Но това са глупости: просто е невъзможно. Не, момчето ми, повярвай, ти се отърваваш лесно. Ти срещна дявола, да, дявола, той невинаги е черен и не ти преви шията. Аз съм облечена във вълна, но не съм овца^[27]. Иди запали свещ пред твоята махари^[28]; тя заслужава това. Хайде, прощавай още веднъж. Не мисли повече за Карменсита, иначе тя ще те сгоди за вдовица с дървени нозе^[29].

Докато говореше така, тя издърпа пръта, който затваряше вратата, излезе на улицата, загърна се в мантилята и ми обърна гръб.

Тя казваше истината. Щях да постъпя умно, ако престанех да мисля за нея; но от този ден на улица Кандилехо не можех да мисля за друго. Бродех по цели дни с надежда да я срещна. Разпитвах бабата и продавача на пържена риба. И тя, и той ми отговаряха, че е заминала за Лалоро^[30] — така наричаха те Португалия. Навярно Кармен им бе наредила да отговарят така и аз скоро се убедих в това. Няколко седмици след оня ден на улица Кандилехо стоях на пост пред една от градските врати. Недалеко от вратата крепостната стена беше разрушена; през деня я поправяха, а през нощта слагаха часовой, за да не пропуска контрабандисти. Този ден видях Лилао Пастиа, че се навърта около караулния пост и заговаря някои мои другари; всички го познаваха и бяха опитвали неговите риби и мекици. Той се приближи до мен и ме попита дали имам вест от Кармен.

— Не — казах му аз.

— Тогава ще имате, куме.

Той не се лъжеше. През нощта ме поставиха на стража при отвора на стената. Щом ефрейторът се оттегли, видях, че към мене иде една жена. Сърцето ми подсказа, че това е Кармен. Все пак извиках:

— Назад! Оттук не се минава!

— Не ставайте лош де! — каза тя, като откри лицето си.

— Как, вие ли сте, Кармен?

— Да, земляко. Да говорим направо. Искаш ли да спечелиш едно дуро? Ще дойдат хора с пакети; не ги закачай.

— Не — отговорих аз, — длъжен съм да ги спра. Такава е наредбата.

— Наредба! Наредба! На улица Кандилехо ти не мислеше за наредби.

— Ах! — отвърнах аз, не на себе си от този спомен. — Тогава имаше защо да забравя заповедта; но пари от контрабандисти не желая.

— Хубаво, щом не искаш пари, искаш ли пак да отидем да ядем у старата Доротея?

— Не! — казах аз, полузадушен от усилието, което правех. — Не мога.

— Отлично. Щом си толкова упорит, знам към кого да се обърна. Ще предложа на офицера ти да отидем у Доротея. Той изглежда добро момче и ще постави на стража някой момък, който ще вижда само това, което трябва. Сбогом, канарче. Ще се посмея хубаво в деня, когато наредят да те обесят.

Имах малодушието да я повикам обратно и обещах да пусна всички цигани на света, стига да ми достави единствената награда, за която мечтая. Тя ми се закле да удържи думата си още на следния ден и изтича да извести приятелите си, които се оказаха само на две крачки.

Бяха петима души, между които и Пастиа, богато натоварени с английски стоки. Кармен пазеше. Тя трябваше да даде знак с кастанетите си, щом се зададеше нощната стража, но не стана нужда. Контрабандистите се справиха за минута.

На другия ден отидох на улица Кандилехо. Кармен закъсня и дойде в лошо настроение.

— Не обичам хора, които ме заставят да ги моля — каза тя. — Първия път ти ми направи много по-голяма услуга, без да знаеш дали ще спечелиш от това. Вчера ти се пазари с мен. Не знам защо дойдох, понеже не те обичам вече. На, върви си, дръж едно дуро за труда.

Малко остана да не й хвърля монетата в лицето и с огромни усилия се сдържах да не я набия. След като се карахме цял час, аз си отидох вбесен. Поскитах известно време из улиците, вървейки насам-натам като луд; накрая влязох в една черква и като се потулих в най-тъмния ъгъл, заплаках с горещи сълзи. Изведнъж чувам глас:

— Драконови сълзи^[31]! Иска ми се да направя от тях любовен еликсир.

Вдигам очи и виждам Кармен пред себе си.

— Е, земляко, сърдите ли ми се още? — попита тя. — Изглежда, все пак ви обичам, макар да съм ви сърдита, защото, откак ме напуснахте, не зная какво ми е. Ето, сега аз те питам: искаш ли да отидем на улица Кандилехо?

Така се помирихме; но настроението на Кармен беше като времето по нашия край. Бурята е най-близко до планините, когато слънцето най-ярко грее. Тя бе обещала да ме заведе още веднъж у старата Доротея, но не се яви. И Доротея отново каза, че е отишла в Лалоро по цигански дела.

Знаех вече от опит в какво се състои работата и търсех Кармен навсякъде, където смятах, че може да бъде, и по двадесет пъти на ден минавах по улица Кандилехо. Една вечер бях у Доротея, чието доверие почти бях спечелил, като я черпех от време на време с по чаша мастика, когато изведнъж Кармен влезе, придружена от един младеж, поручик от нашия полк.

— Върви си, бързо! — викна ми тя на баски.

Стоях зашеметен и кипящ от ярост.

— Какво дириш тук? — запита ме поручикът. — Махай се, вън!

Не можех да се помръдна; бях като скован. Като видя, че не се оттеглям и че даже не бях свалил фуражката си, разгневеният офицер ме хвана за яката и ме разтърси грубо. Не помня какво му рекох. Той измъкна сабята си и аз — моята. Старицата се вкопчи в лакътя ми и поручикът ме цапардоса по челото, където белегът още стои. Отстъпих и с едно движение отхвърлих Доротея на пода и понеже поручикът се хвърли към мен, подложих върха на сабята си и той се наниза. Кармен веднага духна лампата и викна на Доротея да бяга. Аз също изтичах на улицата и хукнах да бягам, накъдето ми видят очите. Все ми се струваше, че някой ме преследва. Когато дойдох на себе си, видях, че Кармен не беше ме изоставила.

— Глупаво канарче! — каза ми тя. — Ти умееш да вършиш само глупости. Нали ти казах, че ще ти донеса нещастие. Но нищо, всичко може да се оправи, щом дружиш с фламандка от Рим^[32]. Вържи най-напред тази кърпа на главата си и хвърли портупея. Почакай ме в оная алея. Ще се върна след малко.

Тя изчезна и не след дълго ми донесе мантия на райета, която беше намерила незнайно къде. Накара ме да сваля мундира и да наметна плаща над ризата си. С тази одежда и с кърпичката, с която бе превързала раната ми, приличах на валенцийски селянин, каквито идват много в Севиля да продават своето питие от чуфас^[33]. После ме заведе в някаква къща в дъното на малка уличка, подобна на Доротеината. Тя и една друга циганка ме измиха и превързаха по-добре, от който и да е полкови лекар, напоиха ме с нещо; накрая ме положиха на една постеля и аз заспах.

Изглежда, тези жени бяха примесили в питието някои от тези приспивателни билки, чиято тайна притежават, защото се събудих доста късно на другия ден. Главата ме болеше много и имах треска. Нужно ми бе известно време, за да си припомня ужасната сцена снощи, в която бях взел участие. След като превързаха раната ми, Кармен и нейната приятелка, клекнали до постелята, размениха няколко думи на чипе кали, което явно беше медицинска консултация. После и двете ме увериха, че ще оздравея скоро, но се налагало да напусна Севиля по възможност незабавно, понеже, ако ме заловели, щял съм да бъда незабавно разстрелян.

— Момчето ми — каза Кармен, — трябва да работиш нещо: сега, когато царят не ти дава нито ориз, нито риба^[34], трябва да се погрижиш за прехраната си. Твърде си гламав, за да крадеш a pastesas^[35], но си ловък и силен: ако си храбър, иди на брега и стани контрабандист. Не ти ли обещах, че ще те докарам до бесилото. То наистина струва повече, отколкото да те разстрелят. Впрочем, ако си отракан, ще живееш като принц, докато миньоните^[36] и бреговата стража не те пипнат за врата.

Ето по какъв примамлив начин това дяволско момиче описа новата ми кариера, едничката, която ми оставаше, откакто си навлякох смъртно наказание. Да ви кажа ли, господине? Убеди ме без много мъка. Струваше ми се, че този несигурен и бурен живот ще ме сближи по-интимно с нея. Вярвах, че отсега ще ме обича винаги. Често бях чувал за някои, контрабандисти, които кръстосват Андалусия върху добър кон с пушка в ръка и с любовница на задницата на коня. Виждах се вече как препускам през планини и долини с красивата циганка зад мен. Заговорех ли й за това, тя се пляскаше от смях по бедрата и казваше, че няма нищо по-хубаво от нощите в катуна, когато всеки ром се е оттеглил със своята роми под малката си шатра, съставена от три обръча и покривало.

— Ако отидем с теб в планината — казах аз, — ще бъда сигурен в теб. Там няма да те деля с някой поручик.

— А, ти ревнуваш! — отвърна тя. — Толкова по-зле за теб. Нима си толкова глупав? Не виждаш ли, че те обичам, щом досега не съм ти искала пари?

Когато говореше така, имах желание да я удуша.

Накратко, господине, Кармен ме снабди с цивилно облекло, с което се измъкнах от Севиля, без да ме разпознаят. Отидох в Херес с писмо от Пастиа до един търговец на анасонова ракия, при когото се събираха контрабандисти. Представиха ме на тях и главатарят им, по прякор Данкайре^[37], ме прие в бандата. Заминахме за Гаусин и там заварих Кармен, с която имахме уговорена среща. В походите тя ни служеше за шпионка и по-добра от нея едва ли можеше да се намери. Тъкмо беше дошла от Гибралтар, където уредила със стопанина на един кораб разтоварването на английски стоки. Отидохме да ги дочакаме на брега близо до Естепона и скрихме една част в планините; натоварени с останалите, отправихме се към Ронда. Кармен ни бе изпреварила. Пак тя ни извести кога можем да влезем в града. Това първо и няколко следващи пътувания излязоха успешни. Животът на контрабандист ми се понрави повече от войнишкия; правех подаръци на Кармен. Имах пари и любовница. Съвестта почти не ме измъчваше, защото, както казват циганите: краста, която е приятна, не сърби^[38]. Навсякъде ни посрещаха хубаво; спътниците ми се отнасяха добре с мен и даже ме уважаваха. Причината беше, че бях убил човек, а между тях имаше такива, които нямаха подобен подвиг на съвестта си. Но в новия ми живот най-много ме привличаше това, че често виждах Кармен. Тя беше ласкава с мен повече от когато и да е било; обаче пред другите не признаваше, че е моя любовница и даже ме бе заставила да се закълна във всички светии да не споменавам нищо за нея. Бях толкова слаб пред това същество, че следвах всичките му капризи. Впрочем за пръв път я виждах да се държи като порядъчна жена и в простодушието си вярвах, че тя наистина е изоставила предишните си маниери.

Нашата шайка, която се състоеше от осем до десет човека, се събираше само в решителни минути — обикновено бяхме разпръснати по двама, по трима в градовете и селата. Всеки от нас се представяше, че упражнява някакъв занаят: този беше бакърджия, онзи — джамбазин, а аз търговец на галантерия. Не се мярках в големите градове заради неприятната севилска афера. Един ден или по-скоро една нощ имахме среща в подножието на Вегер. Данкайре и аз бяхме изпреварили другите. Той изглеждаше весел.

— Ще имаме още един другар — каза той. — Кармен е направила един от най-ловките си удари. Освободила е своя ром, който беше в Тарифската тъмница.

Бях започнал вече да разбирам циганския език, който говореха почти всичките ми другари, и думата ром ме накара да изтръпна.

— Как! Нейният мъж! Та тя омъжена ли е? — попитах капитана.

— Да — отговори той, — за Гарсиа Едноокия, циганин, хитър като нея. Горкият, беше в галерите. Кармен така омотала лекаря на тъмницата, че спечелила свободата на своя ром. Да, това момиче си струва товар злато. От две години се опитва да го освободи. Нищо не помагаше, докато не смениха лекаря. С новия, изглежда, бързо е намерила общ език.

Представяте си удоволствието, което ми достави тази новина. Скоро видях и Гарсиа Едноокия; по-противно чудовище циганското племе едва ли е отвъждало; черен отвън и още по-черен отвътре, той беше най-противният злодей, който съм срещал някога. Кармен дойде с него и докато го наричаше свой ром пред мен, трябваше да видите милите очи и гримасите, които ми правеше, щом Гарсиа извърнеше глава. Бях възмутен и цяла нощ не й продумах. На сутринта приготвихме денковете и бяхме вече на път, когато забелязахме дузина конници по следите ни. Андалуските самохвалци, които говореха само за клане, веднага се разтрепериха. Всички се разбягаха панически. Данкайре, Гарсиа, едно красиво момче от Ечиха, което зовяха Ремендадо^[39], и Кармен запазиха хладнокръвие. Останалите зарязаха мулетата и хукнаха из урвите, където конниците не можеха да ги настигнат. Невъзможно бе да задържим животните, затова побързахме да разтоварим най-ценното от плячката и като я понесохме на рамене, поехме през скалите по най-стръмните склонове. Тласкахме денковете пред себе си и се спускахме след тях, плъзгайки се по пети. През това време неприятелят ни обстрелваше; за пръв път слушах свистене на куршуми, но това не ме уплаши много. Не е голяма заслуга да се подиграваш със смъртта в присъствието на жена. Отскубнахме се, с изключение на клетия Ремендадо, когото раниха в кръста. Хвърлих денка и се опитах да го нося.

— Глупак! — кресна ми Гарсиа. — За какво ни е тази мърша? Доубий го и не губи памучните чорапи.

— Хвърли го! Хвърли го! — викаше ми Кармен.

Умората ме принуди да го положа за минута под една скала. Гарсиа се приближи и изпразни пушката си в главата му.

— Нека сега някой го познае — каза той, като гледаше лицето на Ремендадо, обезобразено от дузина сачми.

Ето, господине, какъв хубав живот водех. Вечерта се озовахме в някакъв храсталак, изтощени от умора, без храна и разорени от загубата на мулетата. И за какво се залови тогава този адски Гарсиа? Извади тесте карти и започна да играе с Данкайре при слабата светлина на запаления огън. През това време аз лежах и гледах звездите, мислейки за Ремендадо и много ми се искаше да съм на негово място. Кармен се бе свила до мен, потракваше от време на време с кастанетите и напяваше полугласно. После се приближи, сякаш да ми говори на ухо, и два-три пъти ме целуна въпреки волята ми.

— Ти си самият дявол — й казах.

— Да — отвърна тя.

След няколкочасова почивка тя замина за Гаусин и на другия ден едно козарче ни донесе хляб. Прекарахме там целия ден, а през нощта се придвижихме към Гаусин. Очаквахме новини от Кармен. Никаква вест. На сутринта гледаме някакъв мулетар води добре облечена жена с чадър и едно момиченце, което, изглежда, беше нейна слугиня. Гарсиа каза:

— Ето две мулета и две жени, които ни изпраща самият свети Николай^[40]; бих предпочел четири мулета; но нищо, оставете това на мен.

Той взе пушката си и се промъкна към пътечката, като се криеше в храстите. Данкайре и аз го последвахме на известно разстояние. Когато се приближихме на хвърлей място, ние изскочихме и извикахме на мулетаря да спре. Жената, вместо да се уплаши — а само нашето облекло стигаше за това, — избухна в смях.

— Ха, ха, тези лилипенди ме вземат за някоя е рани^[41]!

Това беше Кармен, но така изкусно дегизирана, че не бях я познал, ако заговореше на друг език. Тя скочи от мулето и поприказва тихо с Данкайре и Гарсиа, а после ми каза:

— Канарче, ще се видим пак, преди да те обесят. Отивам в Гибралтар по цигански дела. Скоро ще чуете за мен.

Тя ни посочи едно място, където можехме да намерим подслон за няколко дни, и ние се разделихме. Това момиче беше провидението на шайката. Скоро получихме малко пари, изпратени от нея, и едно съобщение, което бе още по-ценно за нас: че еди-кой си ден двама английски милорда ще минат по този и този път от Гибралтар за Гренада. Който има уши, да слуша. Те имаха хубави звънки монети. Гарсиа искаше да ги убием, но Данкайре и аз се възпротивихме. Взехме само парите и часовниците им, без да броим ризите, от които се нуждаехме много.

Господине, човек става мошеник, без да се усети. Едно хубаво момиче ви замайва главата, биете се за него, сполита ви нещастие, налага се да се криете в планините и от контрабандист ставате крадец, преди да сте се опомнили. Решихме, че след историята с милордовете няма да е добре за нас, ако останем в околностите на Гибралтар, и се отправихме за Сиера де Ронда. Вие ми споменахте за Хосе-Мария; именно там се запознах с него. Той водеше любовницата си в походите. Тя беше красива девойка, кротка, скромна, възпитана; не говореше неприлични думи, а колко беше предана… Обаче той я тормозеше много. Вечно ухажваше разни момичета, а нея нагрубяваше и понякога му хрумваше да я ревнува. Веднаж даже я ръгна с нож. И какво? Тя го заобича още повече. Така са създадени жените, особено андалуските. Тя се гордееше с белега на ръката си и го показваше като най-прекрасно украшение. И на туй отгоре Хосе-Мария беше много лош другар!… При един обир той направи така, че цялата плячка остана за него, а за нас — раните и мъките. Но да се върна към разказа си. Ние нямахме вест от Кармен. Данкайре каза:

— Трябва някой от нас да отиде в Гибралтар — за да разузнае; тя сигурно е организирала нещо. Аз бих отишъл, но ме познават добре там.

Едноокият каза:

— И мен ме знаят; погаждал съм толкова лоши номера на раците^[42], а и нямам едно око — трудно ще се дегизирам.

— Значи, аз да отида? — казах на свой ред, възхитен от мисълта, че ще видя Кармен. — Кажете какво да направя.

И те ми казаха:

— Постарай се да се добереш по море или през Сан Роке, както ти е по-удобно, и щом се озовеш в Гибралтар, попитай на пристанището къде живее продавачката на шоколад Ролона; щом я намериш, ще узнаеш от нея какво става.

Решихме да се отправим и тримата за Сиера де Гаусин, там да се разделя с тях и да вляза в Гибралтар като продавач на плодове. В Ронда един наш човек ми достави документи; в Гаусин ми дадоха магаре; натоварих го с портокали и пъпеши и потеглих. В Гибралтар се оказа, че познавали добре Ролона^[43], но тя или беше умряла, или беше отишла във finibus terrae^[44]. Изчезването й обясняваше защо бяхме загубили връзка с Кармен. Оставих магарето в един яхър, взех портокалите и тръгнах из града уж да ги продавам, а всъщност исках да срещна някое познато лице. Там има сума ти нехранимайковци от всички краища на света и градът представлява истинска Вавилонска кула, защото на всеки десет крачки чуваш толкова различни езика. Срещнах и доста цигани, но не им се доверявах; само се дебнехме изпитателно. Ясно бе, че сме от един дол дренки; важното беше да разбера дали сме от същата шайка. След двудневно безполезно лутане тъй и не можах да узная нещо за Ролона и Кармен я вече смятах да се завърна при другарите си, като преди това купя туй-онуй, когато към залез-слънце, минавайки по една улица, чух един женски глас да ме вика:

— Хей, продавачо на портокали!

Вдигам глава и виждам Кармен, облегната на един балкон до някакъв офицер в червен мундир, със златни еполети, къдрави коси и осанка на важен милорд. А тя облечена разкошно: шал на плещите, златен гребен в косите, цялата в коприна; но все същата негодница ся беше и се кикотеше, та чак се тресеше от смях. Англичанинът ми викна на завален испански да се кача, защото госпожата искала портокали; а Кармен ми рече на баски:

— Качвай се и не се учудвай на нищо.

Но тя с нищо вече не можеше да ме учуди. Не зная дали трябваше да скърбя, или да се радвам, че я открих. На вратата стоеше висок напудрен слуга, който ме въведе в един великолепен салон. Кармен веднага ми заговори на баски:

— Не знаеш нито дума испански и не ме познаваш.

После се обърна към англичанина:

— Нали ви казах, веднага познах, че е баск; ще видите какъв странен език говори. Ама има много глупав вид, нали? Като котка, заварена в килер.

— А ти — казах аз на моя роден език, — ти приличаш на нагла мошеничка и много ми се иска да ти издраскам лицето пред твоя ухажор.

— Моят ухажор! — каза ми тя. — Виж ти, сам ли отгатна това? И ти ревнуваш от този глупак? Ти си още по-прост, отколкото беше на срещите ни на улица Кандилехо. Не виждаш ли, глупако, че съм се заела с циганските дела, и то по най-блестящ начин. Тази къща е моя, гвинеите на рака ще бъдат мои; аз го водя за носа и ще го отведа на такова място, откъдето няма да се върне вече.

— Ако продължаваш да работиш за циганите по този начин — отговорих аз, — така ще те наредя, че няма да посмееш вече да повториш.

— Виж ти! Да не би да си мой ром, че ми заповядваш? Едноокият не се оплаква, а теб какво те засяга? Бъди доволен, че си единственият, който може да се назове мой минчоро^[45].

— Какво казва той? — попита англичанинът.

— Казва, че е жаден и би пийнал нещо — отвърна Кармен.

И тя се повали на дивана и избухна в смях от превода си.

Господине, когато това момиче се смееше, никой не можеше да говори сериозно. Всички се смееха с нея. Този едър англичанин се разсмя също като глупак, какъвто си беше, и нареди да ми донесат пиене.

Докато пиех, Кармен каза:

— Виждаш ли пръстена на ръката му? Ако искаш, ще ти го дам.

Аз отговорих:

— Бих си дал единия пръст, за да срещна твоя милорд в планината, всеки с по една макила в ръка.

Англичанинът подхвана думата и попита:

— Какво значи това „макила“?

— Макила — каза Кармен, като не преставаше да се смее — значи портокал. Доста странна дума за един портокал. Той каза, че иска да ви угости с макила.

— Така ли? — каза англичанинът. — Нека донесе утре още макили.

Докато говорехме, влезе слугата и каза, че вечерята е готова. Тогава англичанинът стана, даде ми един пиастър и предложи ръката си на Кармен, като че ли тя не можеше да върви сама. Все още смеейки се, Кармен ми каза:

— Момчето ми, не мога да те поканя на вечеря; но утре, щом чуеш барабаните да бият за проверка, ела тук с портокали. Ще намериш една по-добре мебелирана стая от тази на улица Кандилехо и ще видиш дали не съм още твоята Карменсита. А после ще поговорим по циганските дела.

Не отвърнах нищо и вече бях на улицата, когато англичанинът ми извика:

— Донесете утре макили! — и се чу гръмкият смях на Кармен.

Излязох, без да зная какво да правя. Почти не спах и на сутринта бях така разгневен на тази изменница, че реших да замина от Гибралтар, без да я видя; но при първия удар на барабана всичката ми решителност ме напусна; взех кошницата с портокали и хукнах при Кармен. Пердетата бяха пооткрехнати и аз видях, че голямото й черно око ме следи. Напудреният слуга ме въведе веднага; Кармен му поръча нещо и щом останахме сами, се заля в своя крокодилски смях и се хвърли на шията ми. Никога не бях я виждал толкова красива. Пременена като мадона, парфюмирана… в стаята — копринени мебели, бродирани завеси… ах! А аз бях облечен като същински крадец.

— Минчоро! — казваше Кармен. — Ще ми се да изпочупя всичко тук, да подпаля къщата и да избягам в сиерата.

И нежности!… И смехове!… И танцуваше, и късаше накитите си: едва ли някоя маймуна е правила такива подскоци, гримаси и дяволии. Когато отново стана сериозна, каза ми:

— Слушай, да поговорим за нашите дела. Накарах го да ме заведе в Ронда, където имам сестра монахиня… (Тук ново кикотене.) Ще минем през едно място, което ще ти кажа. Нападнете го: грабете до насита. Най-добре е да го пречукате, но — прибави тя с дяволска усмивка, с която си служеше понякога и тогава никому не беше до смях — знаеш ли какво ще направиш? Нека Едноокия изскочи пръв. Вие стойте малко по-назад! Ракът е храбър и ловък: има отлични пистолети… Разбираш ли?…

Тя отново избухна в смях, който ме накара да потръпна.

— Не — казах аз, — мразя Гарсиа, но той е мой другар. Може би някой ден ще те отърва от него, но ще уредим сметките си според обичая на моята страна. Само по една случайност съм станал циганин и за някои неща ще си остана, както се казва, честен наварец^[46].

Тя продължи:

— Ти си глупак, безумец, същински пайло. Ти си като джудже, което си мисли, че е голямо, щом плюе надалеч^[47]. Ти не ме обичаш, върви си.

Когато казваше: върви си — не можех да се помръдна. Обещах да замина, да се върна при другите и да чакам англичанина; на свой ред тя ми обеща да се престори на болна, докато настане време да тръгнат от Гибралтар за Ронда. Останах още два дни в Гибралтар. Тя имаше смелостта да ме посети преоблечена в гостилницата. Заминах: аз също имах свой план. Върнах се на уговореното място, след като узнах откъде ще минат англичанинът и Кармен. Данкайре и Гарсиа ме очакваха. Прекарахме нощта в една гора край огън от борови шишарки, който пламтеше чудесно. Предложих на Гарсиа да играем на карти. Той прие. На втората партия му казах, че играе нечестно; той се изсмя. Хвърлих му картите в лицето. Той искаше да грабне пушката си; затиснах я с крак и му казах: „Разправят, че владееш ножа като най-добрия жако от Малага, опитай тогава с мен.“ Данкайре искаше да ни разтърве. Бях ударил вече два-три пъти Гарсиа по лицето. Гневът го окуражи; той измъкна ножа си, а аз — своя. Казахме на Данкайре да ни остави на мира и да не се бърка. Той видя, че няма възможност да ни спре и се оттегли. Гарсиа се беше свил като котка, готова да се нахвърли върху мишката. В лявата ръка стискаше шапката си, за да парира ударите, а ножа държеше пред себе си. Това е техен андалуски маниер. Аз застанах по наварски обичай, право срещу него, лявата ръка нагоре, левият крак напред, а ножа държах до дясното бедро. Чувствувах се по-силен и от великан. Той се хвърли към мен като стрела; завъртях се върху левия си крак и пред него остана празно пространство; но аз го улучих в гърлото и ножът навлезе толкова дълбоко, че юмрукът опря в брадичката му. Завъртях острието така силно, че то се счупи. Всичко беше свършено. Острието изскочи от раната, изтласкано от струя кръв, дебела като ръка. Той падна по лице като кол.

— Какво направи? — възкликна Данкайре.

— Слушай — казах, — не можехме да живеем заедно. Обичам Кармен и искам да съм само аз. Впрочем Гарсиа беше мерзавец и аз не съм забравил как постъпи с бедния Ремендадо. Сега оставаме двама, но сме смели момчета. Кажи, искаш ли да станем приятели на живот и смърт?

Данкайре ми стисна ръката. Той беше човек на петдесетина години.

— По дяволите любовните историйки! — извика той. — Ако му беше поискал Кармен, щеше да ти я продаде за един пиастър. Сега сме само двама; какво ще правим утре?

— Остави на мен тази грижа — отвърнах аз, — сега не ме е страх от никого.

Погребахме Гарсиа и преместихме бивака си двеста крачки по-нататък. На другия ден Кармен и нейният англичанин минаха с двама мулетари и един слуга. Казах на Данкайре:

— Аз ще се заема с Англичанина. Ти сплаши другите, те не са въоръжени.

Англичанинът беше смел. Ако Кармен не му бе блъснала ръката, щеше да ме убие. Накратко, аз си извоювах Кармен и първата ми дума беше да й кажа, че е вдовица. Когато разбра как е станало това, тя заяви:

— Винаги ще бъдеш лилипенди! Гарсиа трябваше да те убие. Твоята наварска хватка е цяла глупост, а той е отправял на онзи свят и по-ловки от теб. Но нищо, дошъл му бил редът. И твоят ще дойде.

— Твоят също — отговорих, — ако не бъдеш истинска моя роми.

— Та какво — каза тя, — неведнъж съм виждала в чашата кафе, че ще свършим заедно. Добре! Да става каквото ще става.

И тя защрака кастанетите, както винаги когато искаше да пропъди някаква досадна мисъл.

Човек се забравя, когато говори за себе си. Тези подробности сигурно са ви отегчили, но аз скоро свършвам. Животът, който водехме, трая доста дълго. Данкайре и аз се сдружихме с няколко другари, по-сигурни от първите, и се занимавахме с контрабанда, а понякога, да си призная, грабехме по пътищата, но само в крайни случаи или когато не ни оставаше нищо друго. Не се отнасяхме зле с пътниците, а се задоволявахме само да им вземем парите. В продължение на няколко месеца аз бях доволен от Кармен; тя продължаваше да ни бъде полезна при акциите, като ни посочваше жертвите. Пребиваваше ту в Малага, ту в Кордова, ту в Гренада; но само при една моя дума изоставяше всичко и идваше при мен в една усамотена вента или даже в лагера. Само един път, това се случи в Малага, тя ме разтревожи. Узнах, че си е набелязала някакъв богат търговец, с когото разчитала да повтори гибралтарската афера. Въпреки уговорките на Данкайре аз потеглих и пристигнах посред бял ден в Малага. Намерих Кармен и веднага я отведох. Последва бурно обяснение.

— Знаеш ли — каза ми тя, — откакто си мой истински ром, аз те обичам по-малко оттогава, когато беше мой минчоро. Не искам да ме тормозят и да ми заповядват. Искам да бъда свободна и да правя каквото ми хрумне. Не ме докарвай до крайност. Ако ми дотегнеш, ще си намеря някое добро момче, което ще постъпи с теб така, както ти постъпи с Едноокия.

Данкайре ни помири; но ние си бяхме наговорили такива неща, които ни тежаха на сърцето, и отношенията ни се промениха. По-късно ни сполетя нещастие. Настигнаха ни войници. Данкайре и двама другари паднаха убити; други двама бяха заловени. Мен раниха тежко и ако не беше моят прекрасен кон, щях също да попадна в ръцете им. Изтощен от умора, с куршум в тялото, аз се скрих в гората с единствения оцелял другар. Когато слязох от коня, припаднах и помислих, че ще умра в храсталаците като прострелян заек. Моят другар ме отнесе в една известна само на нас пещера и отиде да търси Кармен. Тя беше в Гренада и веднага пристигна. Цели петнадесет дни не ме напускаше и за минутка. Не спеше по цели нощи; лекува ме с такова умение и такова усърдие, каквито никоя жена не е показвала и към най-любим мъж. Щом се вдигнах на крака, тя ме откара тайно в Гренада. Циганките намират навсякъде сигурни убежища и аз прекарах повече от две седмици в една къща под носа на корехидора, който ме търсеше. Неведнъж съм го съглеждал иззад капака на прозореца как минава по улицата. Най-сетне се поправих; но на болничната постеля премислих много неща и реших да променя живота си. Предложих на Кармен да напуснем Испания, за да заживеем честно в Новия свят. Тя ми се присмя.

— Ние не сме създадени да садим зелки — каза тя, — нашата орис е да живеем за сметка на пайло. Слушай, уредих една работа с Натан-бен-Жозеф от Гибралтар. Той има памучни платове, които чакат само теб да ги пренесеш. Знае, че си жив. Разчита на теб. Какво ще кажат нашите свръзки в Гибралтар, ако не устоиш на думата си?

Оставих се да ме убедят и пак подхванах мръсния занаят.

Докато се укривах в Гренада, там се провеждаха боеве с бикове и Кармен ходеше да ги гледа. Когато се връщаше, тя разказваше много за някакъв ловък пикадор на име Лукас. Знаеше името на коня му и колко струвала бродираната му дрешка. Не обърнах внимание на това. Но Хуанито, единственият другар, който ми остана, ми каза няколко дни по-късно, че виждал Кармен и Лукас при един търговец в Закатин^[48]. Това ме разтревожи. Попитах Кармен как и защо се е запознала с пикадора.

— С тоя момък може да се сработим — каза тя. — Река, която шуми, има или много вода, или много камъни^[49]. Той е спечелил в боевете хиляда и двеста реала. Едно от двете: или да му пипнем парите, или да го приемем в шайката, понеже е добър ездач и смел момък. Толкова хора измряха, трябва да ги заместиш. Вземи го със себе си.

— Не искам — отвърнах — нито парите му, нито самия него. Забранявам ти да му говориш.

— Внимавай — каза тя, — когато ме предизвикват, много не си поплювам.

За щастие пикадорът замина за Малага, а аз се заех да пренеса платовете на евреина. Много работа имаше около това пътуване, за Кармен също, и аз забравих Лукас; може би за момента и тя го беше забравила. По това време, господине, ви срещнах най-напред в Монтиля, а после в Кордова. Не желая да си припомням последната ни среща. Навярно знаете повече и от мен. Кармен ви открадна часовника; тя искаше да ви вземе парите и особено пръстена на ръката ви, който бил чудодеен и непременно трябвало да го притежава. Избухна ожесточена кавга; аз я ударих. Тя пребледня и заплака. За пръв път я видях да плаче и това ме потресе ужасно. Молих я за прошка, но тя беше сърдита през целия ден и когато тръгнах отново за Монтиля, не пожела да ме целуне. Беше ми мъчно, но след три дни тя отново ме потърси засмяна и весела като птичка. Забравихме всичко и се държахме като влюбени от вчера. На раздяла тя ми каза:

— В Кордова има панаир. Ще отида да погледам, пък и ще узная кои хора ще се върнат с пари и ще ти съобщя.

Пуснах я. Останал сам, аз се замислих над този празник и промяната на настроението на Кармен. „Трябва да си е отмъстила вече — помислих, — защото първа се завърна.“ Един селянин ми каза, че в Кордова има бой с бикове. Кръвта ми кипва и аз като луд хуквам и отивам на арената. Показаха ми Лукас, а на една скамейка до преградата съзрях Кармен. Видях я за миг и това беше достатъчно, за да се уверя в подозренията си. Когато излезе първият бик, Лукас, както и очаквах, реши да се покаже галантен кавалер. Той откъсна панделката^[50] на бика и я поднесе на Кармен, която веднага се накичи с нея. Но бикът отмъсти за мен. Лукас бе прекатурен заедно с коня си и бикът връхлетя отгоре им. Подирих с очи Кармен, но тя не беше вече там. Не можех да се измъкна от мястото, където се намирах, и трябваше да дочакам края на коридата. После се отправих към къщата, която знаете, и проседях там кротко вечерта и част от нощта. Към два часа Кармен се върна и се поизненада, че ме вижда.

— Ела с мен — казах аз.

— Добре — отвърна тя, — да вървим.

Отидох да взема коня, поставих Кармен зад себе си и яздихме през цялата нощ, без да проговорим. Призори спряхме в една усамотена вента, близо до малка отшелническа килия. Там казах на Кармен!

— Слушай, ще забравя всичко. Няма да говоря за това, но ми обещай едно: че ще ме последваш в Америка и ще се държиш прилично там.

— Не — каза тя сърдито, — не искам да ходя в Америка. Тук ми е добре.

— Защото си по-близо до Лукас; но помни, ако той се излекува, няма да доживее до старини. Впрочем какво ме интересува той? Втръсна ми да убивам твоите любовници; сега ще убия теб.

Тя ме погледна втренчено е дивия си поглед и каза:

— Винаги съм знаела, че ще ме убиеш. Когато те видях за първи път, бях срещнала свещеник пред дома си. А тази нощ, на излизане от Кордова, не видя ли нещо? Един заек пресече пътя между краката на коня. Така е било писано.

— Карменсита — попитах аз, — не ме ли обичаш вече?

Тя нищо не отговори. Седеше с кръстосани крака за рогозката и с пръст рисуваше черти по земята.

— Да заживеем другояче, Кармен — казах аз с умолителен глас, — да се преселим другаде, където нищо да не ни разделя. Знаеш, че имаме закопани под един дъб, недалеч оттук, сто и двадесет унции… Пък и имаме пари у евреина Бен-Жозеф.

Тя се усмихна и каза:

— Първо аз, а след мене — ти. Зная, че така трябва да стане.

— Размисли — продължих аз, — изчерпаха ми се и сили, и смелост: решавай или аз ще реша.

Оставих я и отидох да се поразходя към отшелника. Заварих го да се моли. Изчаках да свърши; исках много да се помоля, но не можех. Когато стана, приближих се до него.

— Отче — казах аз, — ще се помолите ли за един човек, който се намира в голяма опасност!

— Аз се моля за всички скърбящи — каза той.

— Бихте ли отслужили служба за една душа, която може би скоро ще се яви пред своя Създател?

— Да — каза той, като ме гледаше втренчено. Изглежда, е имало нещо странно в изражението ми, защото опита да ме заприказва:

— Като че ли съм ви виждал някъде.

Положих един пиастър върху скамейката.

— Кога ще отслужите службата? — попитах аз.

— След половин час. Синът на тукашния ханджия ще дойде да ми помага. Кажете, млади човече, не ви ли тежи нещо на съвестта? Искате ли да чуете съвета на един християнин?

Бях готов да се разплача. Казах му, че ще се върна и побързах да си отида. Излегнах се на тревата, докато чух, че бият камбаните. Тогава се приближих, но останах извън параклиса. Когато службата свърши, аз се завърнах във вентата. Надявах се, че Кармен е избягала; можеше да вземе коня ми и да изчезне… но я заварих там. Не искаше да помислят, че се е уплашила от мен. В мое отсъствие беше разпрала подгъва на роклята си, за да извади оловото. Сега стоеше пред масата и гледаше метала, който бе стопила и хвърлила в делва с вода. Беше тъй погълната в магиите си, че отначало не ме забеляза. Тя ту вземаше парче олово и го разглеждаше от всички страни с печален вид, ту напяваше една от онези магически песни, с които зоват Мария Падиля^[51], метресата на дон Педро, която, казват, била Бари Кралица или великата царица на циганите.

— Кармен — казах и аз, — ще дойдете ли с мен?

Тя стана, захвърли гаванката и си метна мантилята на главата, сякаш се приготвяше за път. Докараха ми коня, тя седна зад седлото и ние потеглихме.

— И така, моя Кармен — казах аз, като повървяхме малко, — съгласна си да дойдеш с мен, нали?

— Ще те последвам в смъртта, но с теб не мога да живея.

Ние бяхме в един пуст проход; спрях коня.

— Тука ли? — попита тя.

С един скок беше на земята. Свали мантилята, хвърли я пред краката си и застана неподвижно, като ме гледаше втренчено, опряла юмрук на кръста.

— Виждам, че искаш да ме убиеш — каза тя, — така е писано, но няма да ме накараш да отстъпя.

— Много те моля — казах аз, — бъди разумна. Слушай, всичко ще забравя. При това знаеш добре, че ти ме погуби; заради теб станах крадец и убиец. Кармен, моя Кармен! Остави ме да те спася и да спася и себе си заедно с теб.

— Хосе — отговори тя, — ти искаш от мен невъзможното. Не те обичам повече; ти още ме обичаш и затова искаш да ме убиеш. Мога пак да те излъжа; но не искам да си правя труда. Всичко е свършено между нас. Като мой ром, ти имаш право да убиеш своята роми; но Кармен ще бъде винаги свободна. Кали е родена, кали ще умре.

— Значи, ти обичаш Лукас? — попитах аз.

— Да, обичах го, както и теб, за момент, може би по-малко от теб. Сега не обичам никого вече и се ненавиждам, че съм те обичала.

Паднах в краката й, хванах я за ръцете, облях ги със сълзи. Припомних й всички щастливи моменти, които сме преживели заедно. Предлагах й да си остана разбойник, ако това й харесва. Предложих й всичко, господине, всичко, само тя да ме обича още.

Тя ми каза:

— Да те обичам още — невъзможно! А да живея с теб — не искам.

Обзе ме ярост. Извадих ножа. Исках да я изплаша, така че да проси милост, но тази жена беше същински демон.

— За последен път — извиках аз, — ще останеш ли с мен?

— Не! Не! Не! — каза тя, като тропаше с крак.

Сне от ръката пръстена си, който й бях дал, и го захвърли в храстите.

Ударих я два пъти с ножа на Едноокия; бях го взел, когато моят се счупи. При втория удар тя падна, без да извика. Още виждам големите й черни очи, които ме гледаха в упор; после помътняха и се затвориха. Цял час стоях съсипан пред този труп. Кармен често казваше, че би желала да бъде погребана в някоя гора; изрових гроб с ножа си и я положих в него. Дълго търсих пръстена и накрая го намерих. Положих го заедно с едно кръстче в гроба до нея; може би не трябваше да правя това. После се качих на коня, препуснах към Кордова и се предадох на първия пост. Казах, че съм убил Кармен; но не исках да издам къде е гробът й. Отшелникът беше свят човек. Той се помоли за нея. Отслужи литургия за душата й… Бедното дете! Виновни са калес, че са я възпитали така.