Проспер Мериме
Арсен Гийо (3)

III

Завари нещастното момиче в такова състояние, че на човек да му дожалее. Ясно беше, че последният му час е близък и в сравнение с предния ден положението му беше ужасно влошено. Дишането му се бе превърнало в болезнено хъркане; както казаха на госпожа дьо Пиен, болната на няколко пъти сутринта бълнувала и лекарят мислел, че тя не ще издържи до другия ден.

Въпреки това Арсен позна покровителката си и й поблагодари, че е дошла да я види.

— Няма вече да се морите да изкачвате стълбата ми — каза й тя с гаснещ глас.

Всяка дума очевидно й струваше мъчително напрежение и изчерпваше последните й сили. Човек трябваше да се наведе над леглото й, за да я чуе. Госпожа дьо Пиен хвана ръката й — тя вече беше студена и като безжизнена.

Скоро пристигна и Макс и мълчаливо се приближи до леглото на умиращата. Тя едва-едва му кимна с глава и като забеляза в ръката му някаква книга с корици, тихо прошепна:

— Днес няма да четете.

Госпожа дьо Пиен хвърли поглед към книгата: всъщност това беше подвързана карта на Гърция, която Макс бе купил на идване.

Абат Дюбиньон, който от сутринта седеше при Арсен, забеляза колко бързо се изчерпват силите на болната и пожела да използува за спасението на душата й няколкото мига, които още й оставаха да живее. Той отстрани Макс и госпожа дьо Пиен и наведен над страдалческото легло, отправи към нещастното момиче сериозните утешителни думи, с каквито религията разполага в подобни мигове. В един ъгъл на стаята госпожа дьо Пиен се молеше коленичила, а Макс бе застанал неподвижен като статуя до прозореца.

— Прощавате ли на всички, които са ви оскърбили дъще? — каза развълнувано свещеникът.

— Да!… Нека бъдат щастливи! — отвърна умиращата, като направи усилие, за да я чуят.

— Тогава се уповавайте на божието милосърдие, дъще! — продължи абатът. — Разкаянието отваря небесните двери.

Още няколко минути абатът продължи с наставленията си, после престана да говори, понеже не беше сигурен дали пред него не лежи труп. Госпожа дьо Пиен стана безшумно. За миг всички застинаха, тревожно загледани в безкръвното лице на Арсен. Очите й бяха затворени. Всички сдържаха дишането си, сякаш се бояха да не смутят страшния сън, който за нея може би вече бе започнал, ясно се чуваше тиктакането на часовника, поставен върху нощната масичка.

— Почина нещастната госпожица! — най-сетне промълви болногледачката, след като приближи табакерата си до устните на Арсен. — Нали виждате, стъклото не е замъглено. Мъртва е.

— Клетото момиче — извика Макс, излязъл от вцепенението, което го бе обзело. — Какво ли щастие е видяла на този свят?

Изведнъж, сякаш съживена от неговия глас, Арсен отвори очи:

— Аз обичах! — прошепна глухо тя. Помръдна пръсти, сякаш искаше да подаде ръката си. Макс и госпожа дьо Пиен се приближиха и всеки хвана една от ръцете й. — Обичах — повтори тя с тъжна усмивка.

Това бяха последните й думи. Макс и госпожа дьо Пиен дълго държаха вкочанените й ръце, без да посмеят да вдигнат очи…