Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (16)

XV
В мрака

„La nuit torn ies chats sont gris.“^[1]

Часовникът на една съседна църква удари четири.

— Исусе Христе! Четири часът! Едва ще успея да се прибера у дома преди изгрев.

— Какво, безсърдечна, толкова рано ли ме оставяте?

— Трябва, но ние скоро пак ще се видим.

— Ще се видим! Не забравяйте, мила графиньо, че аз не съм ви видял.

— Стига с вашата графиня. Цяло дете сте! Аз съм доня Мария и когато ме видите на светло, ще се убедите, че не съм тази, за която ме вземате.

— Къде е вратата? Ей сега ще повикам…

— Не, не бива. Пуснете ме да сляза, Бернардо. Познавам тази стая, зная къде мога да намеря огниво.

— Внимавайте да не стъпите върху някое стъкло. Доста ги натрошихте снощи.

— Не бойте се.

— Оправихте ли се?

— О, да! Ето корсета ми. Света Богородице! Какво ще правя сега? Прерязала съм всичките му връзки с вашия кинжал.

— Да поискаме от старицата.

— Стойте, аз сама. Adios, querido Bernardo.^[2]

Вратата се отвори и веднага пак се затвори. Отвън се разнесе продължителен смях. Мержи разбра, че плячка да му се изплъзна. Опита се да я догони, но в тъмнината се блъскаше в мебелите, забъркваше се в рокли и завеси, без да може да намери изхода. Внезапно вратата се отвори и някой влезе с потаен фенер в ръка, Мержи веднага сграбчи в прегръдките си жената с фенера.

— А, улових ли ви! Сега вече няма да ми избягате! — извика той и нежно я целуна.

— Я ме пуснете, господин дьо Мержи — каза един груб глас. — Бива ли така да ме притискате?

Бернар позна старицата.

— Да ви вземат дяволите! — викна той.

Облече се мълчаливо, взе оръжието и плаща си и напусна къщата като човек, който, след като е пил отлично малагово вино, е изгълтал дадена му по погрешка от слугата чаша антискорбутен сироп, лежал забравен дълги години в избата.

В къщи Мержи не каза много нещо на брат си. Говори за някаква испанка, извънредно красива, доколкото могъл да отгатне в тъмнината, но за своите съмнения относно нейната самоличност дума не спомена.