Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (20)

XIX
Францисканецът

Monachus fn claustro

Non valet ova duo;

Sed quando est extra.

Bene valet triginta.^[1]

На другия ден след сватбата на Маргарита Валоа с краля на Навара капитан Жорж напусна Париж по заповед на двора, за да отиде и възглави своя лекокавалерийски отряд, оставен дотогава на гарнизон в Мо. Брат му го изпрати весело, тъй като очакваше да го види пак преди края на сватбените празненства, и лесно се примири с мисълта да поживее няколко дни сам. Госпожа дьо Тюржи запълваше времето му достатъчно, така че няколко часа, прекарани в самота, не го плашеха. Нощем той никога не стоеше в къщи, а денем спеше.

В петък, на 22 август 1572 година, Адмирала беше тежко ранен с изстрел от аркебуза от един негодник на име Моревел. Мълвата приписваше това гнусно злодеяние на херцог дьо Гиз, затова херцогът напусна Париж още на следния ден вероятно за да избегне възмущението и заплахите на калвинистите. Кралят отначало си даде вид, че желае да приложи спрямо него най-строги мерки, но след това не се противопостави на завръщането му, ознаменувано с чудовищната сеч на 24 август.

Внушителна група млади благородници — протестанти, за хубави коне и добре въоръжени, посетиха най-напред Адмирала и после се пръснаха по улиците с намерение да търсят херцог дьо Гиз или неговите приятели и да започнат разправа с тях. Всичко обаче вървеше мирно и тихо. Народът, изплашен от техния брой или пък защото се въздържаше за някакъв друг случай, пазеше мълчание при тяхното минаване и не изглеждаше твърде развълнуван от виковете им: „Смърт на убийците на Адмирала! Долу гизарите!“

На ъгъла на една улица дванадесетина млади католически благородници и неколцина слуги от двореца дьо Гиз се срещнаха ненадейно с протестантския отряд. Всички очакваха сериозно сблъскване, но не стана нищо. Католиците, било от предпазливост, било защото действуваха по точно определена заповед, не отвърнаха на обидните викове на протестантите, а техният предводител, млад благообразен човек, се приближи до Бернар и поздравявайки го учтиво, каза с приятелски и свойски тон:

— Добър ден, господин дьо Мержи. Вие сигурно сте били при господин дьо Шатийон. Как е той? Хванаха ли убиеца?

Двата отряда се спряха. Мержи позна барон дьо Водрьой и отговори на поздрава и въпросите му. И други започнаха разговори помежду си, които не продължиха много, и двете групи се разделиха без спречкване. Католиците сториха път и всеки отряд продължи пътя си.

Барон дьо Водрьой задържа малко Мержи, тъй че той поизостана от другарите си. На тръгване Водрьой изгледа седлото му и каза:

— Внимавайте! Или аз не виждам добре, или вашият кон не е добре оседлан. Проверете.

Мержи слезе и притегна седлото. Едва беше възседнал коня си отново, когато чу, че някой препуска в галоп зад него. Обърна се и видя един млад човек, когото познаваше само по лице — беше го забелязал в католическия отряд.

— Ей богу — извика новодошлият, като го настигна, — страшно ми се иска да срещна поне един от ония, които преди малко викаха: „Долу гизарите!“

— Няма защо да ходите далеч за тази работа — отговори Мержи. — С какво мога да ви услужа?

— Да не сте случайно един от тия нехранимайковци?

Мержи за миг изтегли сабята си и удари с плоската й страна лицето на привърженика на дьо Гиз, който пък измъкна веднага от кобура си един пищов и стреля от упор върху Мержи. За щастие възпламенила се беше само запалката. Любимият на Диан удари силно по главата своя неприятел и го събори от коня, облян в кръв. Присъствуващите на тая сцена, които дотогава наблюдаваха безучастно, веднага взеха страната на ранения. Върху младия хугенот се изсипа град от камъни и тояги, така че всяка съпротива срещу такова множество се оказа безполезна. Той сметна за най-благоразумно да пришпори коня си и да избяга в галоп. При един ъгъл на улицата направи много остър завой, конят падна и той се преметна. Остана невредим, но не успя достатъчно бързо да възседне отново коня и разярената тълпа го заобиколи. Тогава се облегна на една стена и започна да отбива нападенията, докъдето стигаше със сабята си. Но някой замахна с бастун и откърши острието й. Тълпата го повали и щеше да го разкъса на парчета, ако не беше един францисканец, който се възправи пред нападателите и го закри с тялото си.

— Какво правите, чеда мои! — извика той. — Оставете човека, той няма някаква вина.

— Той е хугенот! — ревяха стотина разярени гласове.

— Е добре! Дайте му време да се разкае. Той все още може да го втори.

Тутакси ръцете, които държаха Мержи, се отпуснаха. Той стана, вдигна счупената сабя и се приготви да продаде скъпо живота си, ако му се наложи.

— Оставете жив този човек — продължи монахът — и имайте търпение. Няма да мине дълго и хугенотите ще дойдат в нашите църкви.

— Търпение! Търпение! — повториха раздразнено няколко гласа. — Откога ни викат да имаме търпение, а през това време те всяка неделя с песните си, с проповедите си възмущават всички добри християни.

— Е, е, не знаете ли пословицата: „Веднаж стомничка за вода, два пъти, на третия път се счупила“. Нека си покрякат още малко. Много скоро е помощта на августовската света Богородица ще ги чуете да запеят литургията на латински. Колкото до тоя млад парпайот, оставете го на мене, аз ще направя от него добър християнин. Хайде, от лакомия не изяждайте и пръстите си.

Тълпата се разпръсна, като роптаеше, но без да ругае Мержи. Върнаха му дори коня.

— За пръв път в живота си гледам францисканско расо с удоволствие, отче — рече той. — Вярвайте в моята признателност и благоволете да приемете тази кесия.

— Ако я давате за бедните, чедо мое, приемам я. Знайте, че аз се интересувам от вас. Познавам вашия брат и ви желая доброто. Приемете католическата вяра още днес. Елате с мене и всичко ще се уреди веднага.

— Колкото до това, отче, много благодаря. Нямам никакво желание да променям вярата си. Но откъде ме познавате. Как се казвате вие?

— Наричат ме брат Любен… а вас, малки хитрецо, виждам ви често да обикаляте около една къща… Шшт! Кажете ми, господин дьо Мержи, уверихте ли се сега, че и един калугер може да стори добро?

— Ще разглася навред вашето великодушие, отец Любен.

— Не искате ли да се откажете от протестантската проповед заради литургията?

— Още веднъж не. Във вашата църква ще стъпя само за да чуя вашите проповеди.

— Личи си, че сте човек с вкус.

— Нещо повече дори, ваш голям почитател.

— Бога ми, съжалявам, задето искате да останете еретик. Аз обаче ви предупредих, направих всичко възможно. Да става каквото ще: измивам си ръцете. Сбогом, мое момче.

— Сбогом, отче.

Бернар възседна коня си и се прибра малко натъртен, но много доволен, че се е отървал евтино от това премеждие.