Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (13)

XII
Бялата магия

Cette nuit j’ai songe de poisson mort et d’ceufs casses, et j’ai appris du seigneur Anaxarque que les oeufs casses et le poisson mort signifient malencontre.

Molière — „Les Amants magnifiques“^[1]

Въоръжените с алебарди мъже бяха едно отделение войници от нощната стража. Те се навъртаха постоянно около Пре-о-Клер, за да могат да се намесят в свадите, които най-често се решаваха на това класическо място за дуели. Както обикновено, войниците се движеха твърде бавно и гледаха да пристигнат на мястото, когато всичко бъде свършено. Действително опитите им да въдворят мир се посрещаха в повечето случаи твърде зле. Колко пъти настървените противници прекъсваха смъртния двубой и дружно нападаха стражата, която се опитваше да ги раздели! Ето защо задачата на патрула се ограничаваше обикновено до това — да даде помощ на ранените или да вдигне труповете. Този път на стрелците предстоеше да изпълнят само второто задължение и те се справиха с него по обичая си — тоест след като грижливо изпразниха джобовете на нещастния Коменж, си поделиха дрехите му.

— Драги приятелю — обърна се Бевил към Мержи, — моят съвет е да ви заведат колкото е възможно по-тайно при хирурга Амброаз Паре — от него по-опитен да зашива рани и да намества счупени кости няма. По-голям еретик е от самия Калвин, но тъй добре си знае работата, че и най-ревностните католици търсят помощ от него. Единствено само маркиза дьо Боасиер не пожела да дължи живота си на един хугенот и храбро предпочете да умре. Обзалагам се на десет пистола, че тя сега е в рая.

— Раната е незначителна — каза Жорж. — След три дни ще зарасне. Но Коменж има роднини в Париж и аз се опасявам, че те ще вземат неговата смърт твърде присърце.

— А, да, има майка, която от благоприличие ще се сметне задължена да преследва нашия приятел. Ами! Като кажеш на Шатийон да поиска милост за него, кралят веднага ще я даде: мек е като восък в ръцете на Адмирала.

— Бих искал, ако е възможно, Адмирала да не узнае за това, което стана — намеси се тогава Мержи с отпаднал глас.

— Че защо? Да не мислите, че старата бяла брада ще се разсърди, като научи как един протестант е изпратил на бърза ръка един католик на другия свят!

Мержи отговори с дълбока въздишка.

— Коменж беше твърде известен в двора, така че смъртта му непременно ще вдигне шум — рече капитанът. — Но ти изпълни своя благороднически дълг и излезе с чест от цялата тази история. Отдавна не съм бил на посещение при стария Шатийон и ето случай да възобновя познанството си с него.

— Тъй като все пак няколко часа, прекарани в затвора, никога не са приятни — поде Бевил, — ще заведа брат ти в една къща, където никой няма да се сети да го търси. Там ще бъде напълно спокоен, докато се уреди неговият въпрос. Защото в манастир едва ли ще го приемат, нали е еретик.

— Благодаря ви за предложението, господине — каза Мержи, — но не го приемам, защото бих могъл да ви изложа.

— Никак, никак, скъпи приятелю. Та нима човек не бива да стори нещо за приятелите си? Къщата, в която ще ви настаня, е на един мой братовчед. Той сега не е в Париж. Остави я на мое разположение. Пуснал съм дори едно лице да живее там — то ще се грижи за вас: това е една старица, твърде полезна на нас, младежите, а и на мене ми е много предана. Разбира от медицина, от магии, от астрономия. С какво ли не се занимава! Но най-голям талант има да посредничи за любовни срещи. Да пукна, ако не отиде да занесе любовно писъмце дори на кралицата, стига само да я помоля за това.

— Е добре — заключи капитанът, — щом хирургът Амброаз го превърже, веднага ще го отведем в тази къща.

Разговаряйки така, те стигнаха до десния бряг на Сена. Качиха с доста голям труд Мержи на кон и го отведоха у прочутия хирург, а оттам в една усамотена къща в предградието Сент-Антоан. Оставиха го чак вечерта на грижите на старата жена, настанен в удобно легло.

Когато човек убие някого и това е първото му убийство, отначало се измъчва, особено при наближаването на нощта, като си спомня и представя последните конвулсии на умиращия. Духът му е до такава степен обзет от черни мисли, че с голяма мъка участвува дори в най-обикновения разговор — уморява се и се отегчава; от друга страна, изпитва страх от самотата, защото тогава потискащите мисли придобиват още по-голяма сила. Въпреки честите посещения на Бевил и на капитана през първите дни след дуела Мержи не можеше да си намери място от скръб. Силна треска, причинена от раната, отнемаше нощем съня му и тогава се чувствуваше най-нещастен. Единствено надеждата, че госпожа дьо Тюржи се е възхитила от смелостта му и сега мисли за него, му доставяше малко утеха, но не и облекчение.

Къщата се надигаше сред обрасла с дървета градина и една юлска нощ Мержи, измъчен от задушната горещина, пожела да излезе от стаята си, за да се разходи и подиша чист въздух. Наметна плаща си и понечи да отвори вратата, но тя се оказа заключена отвън. Помисли, че старицата е направила това от разсеяност и тъй като нейната стая беше далеч от неговата, а в този късен нощен час тя сигурно бе заспала дълбоко, той разсъди, че е безполезно да я вика. При това прозорецът му не беше много високо, а долу земята беше мека, наскоро разкопана. В миг се озова сред дърветата. Облаци покриваха небето: нито една звезда „не показваше върха на нослето си“ и само от време на време лек полъх с мъка пробиваше горещия, натежал въздух.

Часът беше около два след полунощ, навред цареше дълбока тишина.

Известно време Мержи се разхожда, отдаден на мечти. Изведнъж на външната врата се почука. Ударите на чукчето бяха слаби и някак тайнствени, сякаш този, който чукаше, разчиташе, че някой слухти зад вратата — ще го чуе и ще отвори. Посещение в толкова усамотена къща в този късен час беше нещо твърде необикновено. Мержи застана неподвижно в един тъмен ъгъл на градината, откъдето можеше незабелязано да наблюдава всичко. От къщата тутакси излезе една жена е потаен фенер в ръка — без съмнение старицата. Тя отвори и някой влезе, загърнат в широка черна наметка с качулка.

Любопитството на Бернар силно се възбуди. Доколкото можеше да разбере по фигурата и по дрехите, влязлото лице беше жена. Старицата я поздрави с дълбок поклон, а гостенката с черната наметка едва кимна с глава. Затова пък пъхна в ръката й нещо, на което старицата, изглежда, много се зарадва. От ясния метален звук и от бързината, с която се наведе и започна да търси по земята, Мержи окончателно се убеди, че бе получила пари. Тя тръгна напред, прикривайки фенера, и поведе новодошлата навътре в двора. В дъното на градината имаше нещо като беседка, образувана от липи и плътни като стена габърови храсти, в която се влизаше през два отвора, по-точно през две арки. В средата бе поставена малка каменна маса. Там влязоха двете жени. Задържайки дъха си, Мержи ги последва безшумно и застана зад живия плет, откъдето можеше добре да чува и да вижда, доколкото му позволяваше оскъдната светлина.

Отначало старата запали нещо, което веднага пламна в мангала, сложен на масата, и разля бледа синкава светлина, сякаш гореше спирт, примесен със сол. После тя сигурно загаси фенера или го покри с нещо, тъй че при трептящата светлина на мангала Мержи трудно би могъл да познае новодошлата дори да не беше забулена с воал и качулка. Старицата той веднага позна по ръста и по движенията, само че сега лицето й беше намазано с тъмна боя, та под бялата забрадка изглеждаше като бронзово. На масата имаше някакви странни предмети, трудно доловими в мрака. Те, изглежда, бяха наредени по особен начин и му се стори, че това са плодове, кости и окървавени парцали. Сред тези отвратителни дрипи бе поставена малка мъжка фигурка от восък, не по-висока от две педи.

— И така, Камий — произнесе полугласно забулената дама, — ти казваш, че е по-добре, нали?

Тези глас накара Мержи да трепне.

— Малко по-добре, госпожо — отговори старицата, — и то благодарение на нашето изкуство. Но с тези дрипи и с толкова малко кръв по компресите не можех да направя нищо повече.

— А какво казва Амброаз Паре?

— Тоя невежа ли? Няма значение какво казва! Аз ви уверявам, че раната е дълбока, опасна, страхотна и може да се излекува само с магия. Но трябва често да се принасят жертви на земните и небесните духове… А за да се принасят жертви…

Дамата веднага разбра.

— Ако оздравее — каза тя, — ще получиш двойно повече от това, което току-що ти дадох.

— Живейте с надежда и разчитайте на мен.

— О, Камий, ами ако умре?

— Не бойте се! Духовете са благосклонни, звездите ни закрилят, а черният овен, дето го принесохме в жертва напоследък, умилостиви лукавия.

— Нося ти нещо, с което се снабдих много трудно. Наредих да го откупят от стрелците, които са ограбили трупа.

Тя измъкна изпод наметката си някакъв предмет и Мержи видя как светна острието на една шпага. Старицата взе шпагата и я доближи до огъня, за да я разгледа.

— Слава богу, острието е кърваво и ръждясало! Да, кръвта му сякаш е от китайски дракон, следите по стоманата не могат да се изчистят с нищо.

Тя продължаваше да разглежда острието, а в това време забулената дама показваше признаци на необикновено вълнение.

— Гледай, Камий, кръвта е чак до дръжката. Може би ударът е бил смъртоносен.

— Тази кръв не е от сърцето. Той ще оздравее.

— Ще оздравее, нали?

— Да, но ще заболее от неизлечима болест.

— Каква болест?

— От любов.

— О, Камий, вярно ли казваш?

— Е, кога не съм казвала истината? Кога моите предсказания не са се сбъдвали? Не ви ли предсказах, че той ще излезе победител в дуела? Не ви ли предсказах, че духовете ще се бият за него? Не зарових ли на самото място една черна кокошка и шпага, благословена от свещеник?

— Да, така е.

— А вие самата не прободохте ли изображението на неговия противник право в сърцето, за да насочите правилно ръката на човека, за когото аз вложих цялото си умение?

— Да, Камий, аз прободох изображението на Коменж право в сърцето, но казват, че той бил сразен от удар в главата.

— Вярно, дагата се е забила в главата, но щом е умрял, значи, кръвта в сърцето му се е съсирила.

Дамата сякаш беше смазана от силата на този аргумент. Тя млъкна. Старицата поливаше острието на шпагата с масло и балсам и я обвиваше грижливо в платнени ленти.

— Виждате ли, госпожо, това скорпионово масло, с което търкам шпагата, ще се пренесе в раната на младия човек по симпатия. Той сега чувствува действието на този африкански балсам, сякаш аз лично го изливам в раната му, и ако ми хрумне да сложа върха на сабята в огъня, горкият болен веднага ще усети болка, като че жив го горят.

— О, недей!

— Една вечер седях до огъня и търках с балсам една шпага. Исках да излекувам младия благородник, комуто бяха разцепили главата на две места със същата тая шпага. Както съм работила, тъй съм заспала. По едно време някой чука на вратата — прислужникът на болния. Господарят му умирал от болки; когато го оставил, сякаш бил турен на жарава. А знаете ли какво бе станало? Сабята се хлъзнала, без да я усетя, и острието й попаднало в жарта. Издърпах я незабавно и казах на прислужника, че когато се върне, ще намери господаря си съвсем добре. И наистина аз веднага потопих сабята в леденостудена вода, примесена с разни билки, и отидох да видя моя болен. Още от вратата той ми вика: „Ах, драга Камий, колко съм добре сега! Струва ми се, че съм в хладна баня, а преди малко се печах на скара като свети Лаврентий.“

Старицата бе увила вече сабята и изглеждаше доволна.

— Хубаво стана. Сега съм сигурна, че той ще оздравее, а вие вече можете да почнете последния обред.

Тя хвърли на няколко пъти в огъня по една щипка от някакъв благоуханен прашец и произнесе непонятни слова, кръстейки се непрекъснато. Тогава дамата взе с трепереща ръка восъчната фигура и като я държеше над мангала, с вълнение в гласа заговори:

— „Както този восък се разтапя и изгаря от жарта на мангала, нека така и сърцето ти, о, Бернар дьо Мержи, да се разнежи и да изгори от любов към мен.“

— Добре. А сега вземете тази зелена свещ. Тя е излята в полунощен час според правилата на изкуството. Запалете я утре пред образа на света Богородица.

— Непременно. Но въпреки всичките ти обещания ужасно се безпокоя. Вчера го сънувах умрял.

— На коя страна бяхте легнали — на лявата или на дясната?

— На… на коя страна човек сънува сънища, които се сбъдват!

— Кажете ми най-напред на коя страна спите. Виждам, ще ви се да се самоизмамите, да чуете това, което ви се иска.

— Спя винаги на дясната страна.

— Успокойте се, вашият сън показва само щастие.

— Дай боже! Но той ми се присъни съвсем блед, окървавен, обвит в плащаница.

При тези думи дамата обърна глава и видя Мержи, застанал до единия вход на беседката. Тя нададе такъв пронизителен вик от изненада, че дори и Мержи се уплаши. Било нарочно, било по невнимание, старицата катурна мангала, ярък пламък лумна чак до върха на липите и за миг заслепи Бернар. Двете жени мигновено се измъкнаха през другия отвор. Щом съгледа в мрака изхода на живия плет, момъкът хукна подире им, но още при първите стъпки се спъна в нещо и едва не падна. Той разпозна сабята, на която дължеше своето излекуване. Докато я отмахне и се ориентира отново, минаха няколко секунди. Когато навлезе в една широка и права алея и помнели, че сега вече лесно ще настигне бегълките, чу как хлопна пътната врата. Беше ги изтървал.

С известно чувство на огорчение и гняв, задето е оставил да му се изплъзне такава прекрасна плячка, той се върна в стаята си пипнешком и се хвърли на леглото. Всички мрачни мисли изчезнаха от главата му, а угризенията, доколкото ги имаше, или безпокойствата, които сегашното положение му създаваше, се изпариха като по чудо. Мислеше само за щастието да обича най-хубавата жена на Париж и да е обичан от нея, защото не се съмняваше, че забулената дама беше госпожа дьо Тюржи. Той заспа малко след изгрев-слънце и се събуди късно следобед. На възглавницата до главата си намери едно подпечатано писмо, оставено там, без той да усети. Отвори го и прочете следните думи:

Рицарю, честта на една дама зависи от това дали ще запазите тайната.

Няколко минути по-късно влезе старата жена и му донесе бульон. Този ден като никога на кръста й висеше едрозърнеста броеница. Лицето й беше грижливо измито и не приличаше вече на бронз, а на опушен пергамент. Тя пристъпваше бавно, с наведени очи, като човек, който се страхува да не би видът на земните неща да го откъсне от набожното съзерцание.

Мержи сметна, че ще прояви най-достойно исканата в тайнственото писъмце добродетел, като се осведоми най-напред какво именно трябва да скрие от хората. Затова, сърбайки бульона, той спря старата жена точно когато тя излизаше:

— Защо не ми казахте, че се наричате Камий?…

— Камий ли?… Аз се казвам Марта, милостиви господине… Марта Микели — поясни старицата, като се преструваше на изненадана от въпроса.

— Добре, добре! Така да бъде. Хората ви наричат Марта, но духовете ви познават под името Камий.

— Какви духове… Исусе Христе! Какво искате да кажете?

И тя широко се прекръсти.

— Хайде, без преструвки. На никого нищо няма да кажа, всичко ще остане между нас. Коя е дамата, която се безпокои толкова за моето здраве?

— Коя дама?

— Стига! Не повтаряйте думите ми, а говорете открито. Честна благородническа дума! Няма да ви издам.

— Наистина, милостиви господине, не разбирам за какво говорите.

Като я гледаше как се прави на учудена и как слага ръка на сърцето си, Мержи не можа да се въздържи и се засмя. Той извади една златна монета от кесията, закачена до главата му, и я подаде на старицата.

— Вземете, добра ми Камий, вие толкова се грижите за мен, толкова старателно търкате сабите със скорпионов балсам, за да ме излекувате, че наистина отдавна трябваше да ви направя подарък.

— Уви, наистина нищо не разбирам от това, което казвате, благородни господине.

— По дяволите! Марта ли сте или Камий, не зная, но не ме ядосвайте и отговаряйте! Коя е тази дама, за която нощес правихте всичките тези чародейства?

— Господи Исусе, той се разсърди… Дали не започва да бълнува?

Загубил търпение, Мержи грабна възглавницата и я запрати по главата на старицата, но тя смирено я сложи отново на леглото и вдигна от земята изтърколената златна монета. В този момент влезе капитанът и я освободи от опасния разпит, който би могъл да свърши твърде неприятно за нея.