Майкъл Крайтън
Въздушна клопка (65)

ЦЕНТЪР ЗА ДИГИТАЛНА ИНФОРМАЦИЯ
18.15 ч.

Не обеща да говори това, което искаше Мардър. Обеща само да направи интервюто. Разполагаше с по-малко от двадесет и четири часа, за да постигне решителен пробив в разследването. Но това беше невъзможно и тя прекрасно го знаеше. Надяваше се просто да открие още нещо, което да предложи на акулите от телевизията.

Все още съществуваха прекалено много загадки: заключващият механизъм на елероните, сензорите за близост, това, което можеше да разкаже първият пилот във ванкувърската болница, разчитането на видеозаписа в Центъра, преводът на Елън Фонг, фактът, че елероните са били спуснати и прибрани…

Много, много работа…

 

— Зная, че тези данни ти трябват — извъртя се заедно със стола Роб Уонг. — Зная това, повярвай ми! — Намираше се в лабораторията за дигитален анализ, запълнена с монитори.

— Но какво точно очакваш от мен?

— Елероните наистина са се спуснали, Роб — каза Кейси.         — Искам да зная защо, искам да зная какво друго е станало на борда. Но отговор мога да получа само ако разполагам с пълен запис от кабината по време на полета. Параметри, команди и всичко останало…

— Тогава трябва да си наясно с фактите — отвърна Уонг.

— Направихме рекалибрация на всичките сто и двадесет часа, записани от уреда. Първите деветдесет и седем са окей. Но последните двадесет и три регистрират съществени аномалии.

— Интересуват ме последните три — напомни му Кейси.

— Зная това — кимна Уонг. — Но за да стигнем до тях, трябва да проследим записаната информация кадър по кадър. Рекалибрирането на един кадър ми отнема две минути…

— Какво искаш да кажеш? — намръщено попита Кейси, макар че в главата ѝ бързо се появиха приблизителните изчисления.

— Две минути на кадър означава, че ми трябват около шестдесет и пет седмици.

— Но това е повече от година!

— В случай, че работя двадесет и четири часа в денонощието. Реално погледнато, за да генерираме необходимите данни, ще ни трябват около три години!

— Роб, те ни трябват сега!

— Не става, Кейси — въздъхна Уонг. — Просто не става! Съжалявам, но… Това е положението.

 

Позвъни в счетоводството:

— Там ли е Елън Фонг?

— Днес не дойде. Обади се да предупреди, че ще работи вкъщи…

— Да имате домашния ѝ телефон?

— Имам го — отвърна женският глас. — Но тя не е там. Трябвало да присъства на някаква благотворителна вечеря заедно със съпруга си…

— Предайте ѝ че съм я търсила — каза Кейси.

 

Позвъни във видео лабораторията на Глендейл — фирмата, която беше приела поръчката ѝ за обработка на лентата. Помоли да я свържат със Скот Хармън.

— Отиде си — беше отговорът. — Потърсете го утре сутринта, след девет.

 

Позвъни на Стив Нието, ТП във Ванкувър. Телефонът вдигна секретарката му.

— Наложи му се да излезе — каза тя. — Зная, че иска да разговаря с вас. Новините не са добри…

Кейси въздъхна. Напоследък получаваше само такива новини.

— Можете ли да го откриете?

— Не. Ще го видя утре.

— Кажете му, че съм го търсила.

 

Мобифонът ѝ изжужа.

— Господи, този Бенсън е истинска гад! — плачливо рече Ричмън. — Какъв му е проблемът, Кейси? По едно време имах чувството, че ще ме удари!

— Къде си?

— В офиса. Искаш ли да дойда при теб?

— Не, вече минава шест. Работното време свърши…

— Но…

— Ще се видим утре, Боб — отсече тя и затвори.

 

На излизане от Хангар 5 зърна машината на „Транс Пасифик“, по която като мравки пълзяха електротехниците. Корпусът беше покрит с разноцветни кабели. Подготовката за основната нощна проверка на електрозахранването беше в пълен ход. Резултатите се очакваха на следващия ден сутринта… Самолетът беше вдигнат на три метра от земята и лежеше върху дебели метални стойки, боядисани в синьо. Две под крилата, три по протежение на фюзелажа. Отдолу беше опъната предпазна мрежа, вратите и люковете на електрозахранването зееха, от тях се проточваха дебели снопове кабели, които водеха към главната контролна конзола — метален сандък два на два метра, поставен малко встрани от корпуса.

Същността на проверката, известна като ЦЕТ — цикличен електротест, се състояше в изпращането на импулси към всички системи на електрозахранването на самолета. В бърза последователност се тества всичко, което ползва ток: контролните уреди в кабината, дисплеите, стартерите на двигателите, колесниците. Процесът трае около два часа, но се повтаря средно десетина — дванадесет пъти. Точно това щеше да стане през тази нощ…

Натъкна се на Теди Роули в близост до конзолата. Той само ѝ махна с ръка. Беше много зает, тъй като несъмнено знаеше, че от полетните изпитания ги делят само три дни. Дотогава трябваше да е абсолютно сигурен за изправността на електроинсталацията…

Кейси му махна в отговор, но той вече беше с гръб към нея. Тя се обърна и тръгна към кабинета си.

 

Навън се смрачаваше, небето придобиваше теменужен цвят. Закрачи към административната сграда. Откъм пистите на Бърбанк долиташе свистене на реактивни двигатели. Еймъс Питърс бавно се поклащаше към паркинга, стиснал няколко папки под мишница. Спря пред колата си, озърна се и я забеляза.

— Хей, Кейси!

— Здрасти, Еймъс.

Той тръсна папките върху покрива и се наведе да отключи.

— Чувам, че са ти прехвърлили топката…

Тя не се изненада. Беше убедена, че целият завод е в течение. Това научи отдавна, още при постъпването си в „Нортън“: минути след дадено събитие всичко се знае…

— Ще те интервюират, а?

— Да, дадох съгласието си — кимна тя.

— И ще кажеш това, което ти диктува голямото доброутро?

Тя само сви рамене.

— Не се надувай — посъветва я Еймъс. — Тия от телевизията са помияри… Ако приложиш таблицата на еволюцията към тях, ще ги откриеш някъде между амебата и поповата лъжичка… Лъжи ги, момичето ми, хич да не ти пука!

— Ще видим.

— Вече си достатъчно голяма, за да имаш представа как стават тия неща — въздъхна Еймъс. — Тръгваш ли си?

— Още не…

— На твое място не бих се навъртал много много из завода, особено нощем…

— Защо?

— Хората са неспокойни — отвърна Еймъс. — През следващите няколко дни е най-добре да си тръгваме по-раничко… Нали разбираш какво искам да кажа?

— Ще го имам предвид.

— Дано…

Старецът влезе в колата и завъртя стартерния ключ.