Майкъл Крайтън
Въздушна клопка (64)

АДМИНИСТРАТИВНА СГРАДА, „НОРТЪН“
17.00 ч.

Настроението на Джон Мардър беше спокойно. За онези, които го познаваха, тона беше най-опасното му настроение.

— Интервюто ще бъде кратко — каза той. — Десет минути, най-много петнадесет. Няма да имаш време за подробности. Но в качеството си на ръководител на КРИ ще получиш отлична възможност да подчертаеш усилията на компанията по отношение на сигурността. Ще опишеш колко внимателно разследваме всеки инцидент, какви усилия правим по отношение на качеството на резервните части. След което ще се спреш на предварителния доклад на комисията. В него е отбелязано, че инцидентът с ТПА 545 е причинен от нелегално произведен панел на ускорителя, монтиран от сервизен екип извън страната. Подозренията за непредизвикано спускане на елероните отпадат. Това ще прати по дяволите както Баркър, така и шибания материал на „Нюзлайн“…

— Току-що се върнах от лабораторията, Джон — тихо продума Кейси. — Няма никакво съмнение, че елероните са се спуснали…

— Резултатите от звуковия анализ винаги са косвени, а Циглър е един луд и нищо повече — поклати Глава Мардър. — За да бъдем абсолютно сигурни какво е станало, трябва да чакаме разчитането на полетните параметри. Междувременно обаче, комисията вече е изключила елероните, изводите ѝ са категорични.

— Джон, това ме кара да се чувствам неудобно — каза тя. Изпита усещането, че чува гласа си някъде отстрани.

— Става въпрос за бъдещето на компанията, Кейси.

— Разбирам, но…

— Китайската сделка ще спаси компанията. Приток на свежи пари, създаване на нов самолет, светло бъдеще. За това става въпрос, Кейси. За хиляди работни места…

— Разбирам, Джон, но въпреки това…

— Искам да те попитам нещо — прекъсна я Мардър. — Ти лично мислиш ли, че нещо около Н-22 не е наред?

— Категорично не!

— Виждаш ли го като летящ ковчег?

— Не.

— А компанията? Добра ли е тя според теб?

— Разбира се.

Той поклати глава, очите му дълбаеха лицето й.

— Искам да поговориш с един човек…

 

Едуард Фулър беше началник отдел „Правен“ в „Нортън Еъркрафт“. Слаб мъж на около четиридесет години с болезнено изражение на лицето. Беше видимо притеснен, че се намира в кабинета на Мардър.

— Имаме проблем, Едуард — започна без предисловия директорът. — Телевизионното предаване „Нюзлайн“ подготвя материал за Н-22, който ще бъде излъчен в събота, в най-гледаното време. Един крайно неблагоприятен за компанията материал…

— Какво по-точно имате предвид под „неблагоприятен“?

— Наричат машината ни „летящ ковчег“.

— Лошо — въздъхна Фулър. — Много лошо.

— Затова съм те повикал — изръмжа Мардър. — Искам да чуя какво може да се направи…

— Да се направи ли? — намръщи се Фулър.

— Да — кимна Мардър. — По наше мнение „Нюзлайн“ гони сензациите, материалът им е фактологически необоснован и тенденциозен. Считаме, че „Нюзлайн“ умишлено дискредитира нашата продукция.

— Разбирам…

— Въпросът ми е какво може да се направи… В състояние ли сме да спрем излъчването?

— Не.

— Можем ли да го сторим по съдебен път?

— Не. Това би се тълкувало като опит за цензура и не е препоръчително…

— Искаш да кажеш, че ще си създадем лош имидж…

— Опит да ограничим свободата на информацията означава нарушение на Първата поправка — поясни юристът. — Означава и друго — че крием нещо…

— Казано с две думи, те могат да си излъчат материала, а ние не можем да ги спрем — пожела да си изясни нещата Мардър.

— Точно така.

— Добре. Но по мое мнение информацията на „Нюзлайн“ е едностранчива и неточна. Можем ли да изискаме съответното време за нейното опровергаване?

— Не — поклати глава Фулър. — Доктрината за справедливостта, според която на участниците в даден обществен диспут се осигурява еднакво време за изява, беше отменена при управлението на Рейгън. Телевизионните канали не са длъжни да представят всички участници в дадено предаване…

— Значи могат да дрънкат каквото си пожелаят, така ли? Без да се грижат за някакъв баланс?

— Да.

— Това ми се струва глупаво…

— Такъв е законът — сви рамене Фулър.

— Добре — въздъхна Мардър. — Но въпросното предаване ще бъде излъчено в един особено деликатен момент за компанията. То представлява антиреклама и може да провали китайската сделка…

— Напълно възможно — кимна юристът.

— Да допуснем, че предаването нанася конкретни вреди на бизнеса ни… Доказваме, че гледната точка на „Нюзлайн“ е погрешна, предупредили сме ги предварително за това… Можем ли да ги съдим за обезщетение?

— Практически погледнато, не. Защото ще трябва да докажем, че са манипулирали факти, които са им били известни предварително. Тъй нареченият казус за „умишлена небрежност“. Поне аз не помня този казус да е бил доказан в съда…

— Значи „Нюзлайн“ не подлежи на съдебно преследване?

— Точно така.

— С други думи могат да дрънкат каквото пожелаят и ако тези дрънканици ни докарат до фалит, това си е лош късмет за „Нортън“ и нищо повече?

— Да.

— Нима няма начин да бъдат обуздани!

Фулър се размърда в стола.

— Всъщност, можем да ги съдим, ако представят компанията в невярна светлина… — проточи той. — Но в конкретния случай те лесно ще се измъкнат. Срещу нас е заведено дело от пътник на ТПА 545 и „Нюзлайн“ ще заяви, че просто предава фактите. Ще цитират обвиненията на адвоката и нещата ще спрат дотук…

— Това ми е ясно — отвърна Мардър. — Но тук става въпрос за нещо съвсем друго. Жалбата в съда си е жалба в съда, за нея знаят малцина. Но „Нюзлайн“ възнамерява да я измъкне оттам и да я поднесе на четиридесет милиона зрители! Повтаряйки претенциите на някакъв смахнат от екрана, те автоматически ги правят валидни, независимо от съдебното решение, което все още предстои… Вредата за нас идва не от жалбата, а от предварителното ѝ разгласяване!

— Разбирам ви много добре — кимна Фулър. — За съжаление законът разглежда нещата в друга светлина. „Нюзлайн“ има право да информира за всяко заведено дело в съда.

— Без да носи отговорност за достоверността му, така ли? — избухна Мардър. — Ами какво ще стане, ако например някой обяви, че назначаваме на работа педофили? „Нюз-лайн“ тиражира тази информация и не носи отговорост за нейната достоверност?

— Точно така — въздъхна Фулър.

— Добре. Да речем, че завеждаме дело срещу тях и го печелим. Доказваме, че „Нюзлайн“ представя продукцията ни в лоша светлина на базата на необоснавана жалба, която е отхвърлена от съда. Длъжно ли е в този случай предаването да опровергае лъжливата си информация, поднесена на четиридесет милиона зрители?

— Не. Те нямат подобно задължение.

— Защо?

— Защото сами решават коя информация става за новина и коя не. Ако преценят, че решението на съда не става за новина, те просто не го публикуват.

— А междувременно компанията е фалирала — горчиво поклати глава Мардър. — Тридесет хиляди души губят работните си места, ипотекираните си жилища и здравните си осигуровки. Започват нова кариера в „Макдоналдс“ или някъде другаде… Съдбата им споделят други петдесет хиляди, тъй като нашите доставчици в Джорджия, Охайо, Тексас и Кънектикът също забелват кореми… Да не забравяме, че това са квалифицирани специалисти, отдали живота си на производството и поддръжката на най-добрата техника в бранша. И какво получават в замяна? Едно прощално ръкостискане и здрав ритник в задника! Това ли искаш да ми кажеш, Едуард?

— Такава е системата — сви рамене Фулър.

— Бих казал, че тази система вони!

— Нищо не можем да направим… Системата си е система.

 

Мардър хвърли кратък поглед към Кейси и отново се извърна към юриста:

— Ситуацията е много неприятна, Ед… Ние произвеждаме един първокласен продукт, чиито качества се доказват по неоспорим начин чрез дългогодишни изпитания и пряка експлоатация. Но в даден момент ти ни казваш, че този качествен продукт може да отиде по дяволите само защото някакво шибано телевизионно шоу решава да излъчи негативен репортаж за него! При това без да носи никаква отговорност за действията си, а в същото време ние не можем да го съдим за имуществени вреди! Фулър само кимна с глава.

— Гадна работа, Ед!

Юристът прочисти гърлото си и промърмори:

— Невинаги е било така… През 1964 година имаше едно дело „Съливан“. Тогава за последен път съдът допусна нарушение на Първата поправка, но ставаше въпрос за явна клевета… Днес медиите имат далеч по-голяма свобода.

— Включително свободата да злоупотребяват със свободата — горчиво добави Мардър.

— Това положение не е от вчера — сви рамене Фулър. — Само няколко години след приемането на Първата поправка от злоупотребата със свободата на словото се оплаква не някой друг, а самият Томас Джеферсън, който…

— Чакай малко, Ед — прекъсна го Мардър. — Не говорим за събития, станали преди двеста години, на никого не му пука за няколко заядливи уводни статии в колониалните вестничета! Говорим за телевизионно предаване със съответните визуални материали, което се гледа от 40–50 милиона души! Една внушителна аудитория, пред която буквално разстрелват нашата репутация! Да, разстрелват я. Чисто убийство! Затова си тук, Ед. Искам да получа професионалния ти съвет…

Фулър отново прочисти гърлото си.

— Придържам се към един единствен съвет, който винаги давам на клиентите си — рече той. — Да казват истината.

— Много добре, Ед. Това е един наистина добър съвет. Но как да постъпим ние?

— В случая ще е най-добре да обясните подробно какво се е случило по време на Полет 545.

— Инцидентът стана едва преди четири дни, разследването не е приключило — отвърна Мардър.

— Значи трябва да го приключите — рече Фулър.

 

Мардър изчака юриста да излезе от кабинета и се извърна към Кейси. Не каза нищо, просто мълчеше и я гледаше.

Дълбоко замислена, тя бавно проумя, че токущо приключилото представление беше изцяло в нейна чест. Но юристът беше прав в едно: истината трябва да излезе наяве, хората трябва да научат всички подробности по инцидента с ТПА 545. Докато го слушаше, започна да ѝ се струва, че ще съумее да каже истината. Или част от нея, но достатъчна, за да се задвижат нещата. Разполагаше с изобилие от догадки и предположения, необходимо беше само да ги обедини в подходяща форма…

— Добре, Джон — вдигна глава тя. — Ще направя това интервю.

— Отлично — светна Мардър и доволно потърка длани. — Знаех, че ще постъпиш правилно, Кейси. „Нюзлайн“ предлага заснемането да стане утре, в четири следобед. Междувременно ще те помоля за кратка среща с нашия консултант за поведение пред камерата, нает специално за случая…

— Ще се справя и без това, Джон.

— Тя е много приятна жена, която…

— Съжалявам — решително тръсна глава Кейси. — Просто не разполагам с достатъчно време!

— Тя ще ти помогне, Кейси — настоя Мардър.

— Имам и друга работа, Джон — отвърна младата жена, стана и се насочи към изхода.