Майкъл Крайтън
Въздушна клопка (88)

НА БОРДА НА ТПА 545
6.25 ч.

Кейси зае креслото в средата на пътническия салон и здраво стегна колана си. После погледна Малоун, чието лице беше пребледняло и обсипано със ситни капчици пот.

— По-здраво! — посъветва я тя.

— Не мога повече…

Кейси се пресегна и дръпна колана на момичето с цялата сила на ръцете си.

— Какво правите, за Бога! — хлъцна Малоун.

— Не ви харесвам кой знае колко, но все пак не искам да вадя часовника си от малкото ви дупе! — хладно се усмихна Кейси.

Малоун избърса чело с опакото на дланта си. Продължаваше да се поти, въпреки ниската температура в салона.

Кейси извади книжна кесия, тикна я под бедрото ѝ и все така хладно добави:

— Освен това не изпитвам никакво желание да ме оплескате…

— Смятате ли, че ще имаме нужда от това?

— Сто процента!

Очите на момичето зашариха из кабината.

— Слушайте — рече. — Може би трябва да отложим експеримента, а?

— Искате да изключим камерите?

— Вижте… Може би не бях права…

— За какво?

— Не биваше да се качваме на самолета. Трябваше само да наблюдаваме…

— Вече е късно.

Кейси си даваше сметка, че се държи грубо с момичето, тъй като и самата тя беше здравата уплашена. Не ѝ се искаше Теди да излезе прав за евентуалните пукнатини в корпуса. Ако е имал съмнения относно проверката, той едва ли би приел да проведе изпитанията… Беше присъствал както на предварителните огледи, така и на цикличния електротест, защото знаеше, че след тях му предстои полет с този самолет… Теди не е глупак.

Но все пак е пилот изпитател, рече си с въздишка тя.

А всички изпитатели са малко шантави.

Щрак.

— Дами, започваме — прозвуча познатият глас. — Превързахте ли се добре?

— Да — отговори Кейси.

Малоун раздвижи уста, но не успя да каже нищо.

Щрак.

— Кула, говори 01. Започвам осцилация.

Щрак.

— Разбрано, 01. Държим ви на радара.

Щрак.

— Наземна станция „Нортън“, говори 01. Проверка на мониторите.

Щрак.

— Прието. Едно — тридесет.

Щрак.

— Тръгваме, приятели. Записвайте.

Кейси следеше действията на Теди върху екрана на монитора. Беше спокоен и уверен, гласът му не потрепваше.

Щрак.

— Дами, на дисплея пред мен свети сигналът за нередност в елероните. Започвам спускането им, за да видя дали ще угасне… Елероните са спуснати. Автопилотът е изключен. Носът се вдига нагоре, скоростта намалява… Стигам до критичната точка…

Ушите на Кейси изтръпнаха от пронизителен алармен сигнал, електронен глас започна да повтаря с влудяваща монотонност: „претоварване, претоварване, претоварване…“

Щрак.

— Насочвам носа надолу, за да избегна претоварването — обяви Роули.

Самолетът рязко се наклони и започна да пикира.

 

Падаха като камък. Свистенето на двигателите се превърна в пронизителен вой. Тялото на Кейси увисна на широките брезентови колани. До нея Дженифър Малоун започна да пищи. Устата ѝ разкривена и широко отворена, издаваше дълъг и пронизителен звук, който се сливаше с воя на двигателите.

Кейси се опита да брои секундите на пропадането, въпреки острия световъртеж. Пет, шест, седем, осем… Колко време трае първоначалното пропадане?

Бавно и мъчително самолетът започна да излиза от пикирането. Воят на двигателите намаля. Кейси усети как тялото ѝ постепенно възвръща нормалното си тегло. После започна да става по-тежко. Още по-тежко… Бузите ѝ хлътнаха, ръцете ѝ легнали върху страничните облегалки на стола, сякаш се наляха с олово. Силата на земното притегляне. Два пъти над нормалната. На практика тя в момента тежеше не шейсет, а сто и двадесет кила… Потъна в креслото, сякаш притисната от гигантска длан…

Писъкът на Дженифър в съседното кресло се превърна в нисък, гърлен стон.

Самолетът започна да се издига, смазващата тежест се стопи. Отначало набирането на височина беше плавно, после стана обезпокоително рязко, а накрая — отвесно. Двигателите отново завиха. Дженифър пак закрещя. Кейси направи безуспешен опит да брои секундите. Липсваше ѝ достатъчно енергия за съсредоточаване.

Изведнъж съдържанието на стомаха ѝ се оказа в гърлото, усети силен световъртеж. Видя как монитора се надига от пода на кабината и увисва във въздуха, придържан само от коланите, с които беше овързан. Бяха достигнали мига на максимално изкачване и за момент изпаднаха в безтегловност. Дженифър притисна устата си с длан. После самолетът потрепна, смени посоката на движение и започна да пропада.

Щрак.

— Начало на втората пикова осцилация — обяви гласът на Роули.

Пак започнаха да падат като камък.

Дженифър отмести дланта от устата си и нададе нов писък, далеч по-силен от предишния. Кейси направи опит да се задържи за страничните облегалки и да разсъждава. Не се получи. Забрави да брои, забрави да…

Пак смазващата тежест.

Потъване, ужасен натиск…

Сякаш искаше да се забие в материята на седалката.

Не беше в състояние да помръдне, дори да извърти глава.

После започнаха да набират височина, по-стръмно от предишния път. Ушите ѝ писнаха от пронизителния вой на двигателите. Дженифър се вкопчи в ръката й. Обърна се да я погледне. Лицето ѝ беше бледо и потно, устата ѝ разкривена.

— Спрете това! — крещеше тя. — Спрете го!

Самолетът достигна пиковия момент на изкачването. Стомахът ѝ отново тръгна нагоре, гаденето се върна. Дженифър сложи ръка пред устата си, очите ѝ гледаха уплашено. Съдържанието на стомаха ѝ започна да цвърти между пръстите й.

Носът се наведе надолу, машината с писък започна да пропада…

 

Щрак.

— Освобождавам багажните отделения — обяви Роули. — Ще придобиете по-добра представа какво се е случило в действителност…

Капаците над главите им се отвориха, от тях изскочиха бели шейсетсантиметрови блокчета, които изпълниха кабината като снежна вихрушка. Бяха направени от лека поли-пропиленова пяна и напълно безопасни. Кейси усети как я удрят по главата и гърба.

Дженифър отново повърна, ръката ѝ трескаво се опитваше да измъкне книжната торба изпод бедрото. Подскачайки във всички посоки, блокчетата постепенно се ориентираха към вратата на пилотската кабина. Не се виждаше нищо. После воят на двигателите започна да се нормализира, блокчетата бавно изпопадаха на пода и останаха там.

Ново пропадане, нова смазваща тежест…

Самолетът пак се устреми нагоре…

 

Пилотът на Ф-14 гледаше с разширени очи как огромната пътническа машина рязко набира височина, ъгълът на изкачване надхвърляше двадесет и един градуса.

— Теди — включи радиото той. — Какво правиш, по дяволите?!

— Възпроизвеждам това, което е записано на уреда за полетните данни, нищо повече…

— Исусе! — простена пилотът.

Огромният сребърен корпус на Н-22 се стрелна през облаците на тридесет и две хиляди фута височина. Изкачването продължи още около хиляда фута, после скоростта видимо намаля. Наближаваше моментът на горната мъртва точка, после щеше да последва пропадането…

Дженифър повърна в торбата, която се изплъзна от ръцете ѝ и се разсипа в скута й. Извърна позеленялото си лице към Кейси и безпомощно прошепна:

— Прекратете това, моля ви! Самолетът започна да пропада.

— Нямате ли желание да заснемете пропадането? — попита я Кейси. — Ще станат страхотни кадри! Остават ни само още два цикъла…

— Не, не!…

Пропадането продължаваше. Без да отделя очи от лицето на жената до себе си, Кейси тихо подвикна:

— Теди! Би ли отдръпнал ръцете си от щурвала? Щрак.

— Разбрано. Дърпам ръце от щурвала…

Самолетът моментално зае хоризонтално положение. Леко и плавно. Моторите престанаха да вият. Блокчетата пяна се успокоиха върху мокета.

Полетът продължи нормално.

През илюминаторите се промъкна ярка слънчева светлина.

Дженифър избърса устни с опакото на дланта си, очите ѝ с недоумение обходиха кабината.

— Какво… Какво стана?

— Пилотът пусна щурвала.

Дженифър объркано поклати глава, очите ѝ блестяха.

— Отмести ръцете си? — попита с немощен глас тя.

— Точно така — кимна Кейси.

— Как тогава…

— Управлението бе поето от автопилота. Малоун се отпусна назад и затвори очи.

— Не разбирам… — прошепна тя.

— Това е било достатъчно, за да се сложи край на инцидента, който разследваме — отчетливо каза Кейси. — Пилотът пуска лостовете за управление и всичко свършва… Машината минава на автопилот, никакви инциденти, няма убити, няма ранени…

— Но защо не го е направил? — простена Дженифър. Кейси не отговори.

Няколко секунди по-късно се извърна към монитора и тихо рече:

— Да се връщаме, Теди…