Майкъл Крайтън
Въздушна клопка (33)

СГРАДА 64
14.40 ч.

Огромното хале изглеждаше почти пусто, поточната линия за производство на широките, корпуси беше замряла. Между смените имаше едночасова пауза, наложена от разчистването на местата за паркиране. Първа смяна приключваше в два и половина, а втора започваше в три и половина. По този начин се избягваха задръстванията на паркингите.

Това беше промеждутъкът, за който спомена Джери Дженкинс. Най-удобното време за проверките. Кейси призна, че е бил прав — наоколо наистина нямаше никой.

Насочи се право към складовия терминал на конвейера, но Джери не беше там. Край рафтовете се навърташе един от инспекторите на КК.

— Джери си тръгна — отвърна на въпроса ѝ той.

— Защо?

— Каза, че не се чувства добре…

Кейси сбърчи вежди. Дженкинс не би трябвало да напуска работното си място преди пет. Настани се зад терминала и започна да търси информацията.

Натисна няколко клавиша и пред очите ѝ се появи файлът с база данните за съпътстващите пакети оборудване. Набра словосъчетанието ПРЕДП ЕЛ и получи точно това, което търсеше. На екрана се появи следният списък:

RT SLATS DRIVE TRK    (22/RW/2-5455/SLS)
RT SLATS LVR          (22/RW/2-5769/SLS)
RT SLATS HYD ACT      (22/RW/2-7334/SLS)
RT SLATS PSTN         (22/RW/2-3444/SLS)
RT SLATS FD CPLNG     (22/RW/2-3445/SLS)
RT PRX SNSR           (22/RW/4-0212/PRC)
RT PRX SNSR CPLNG     (22/RW/4-0445/PRC)
RT PRX SNSR PLT       (22/RW/4-0343/РКС)
RT PRX SNSR WC        (22/RW/4-0102 /PRW)

Един напълно логичен списък. Пакетът съпътстващо оборудване изброяваше петте основни агрегата, които се намираха в непосредствена връзка със заключващия механизъм на елероните: улейното легло, плъзгачите, изтласкващите лостове, хидравличната система и куплунгът водач.

Забележката под него напомняше на механиците да проверят и намиращият се в съседство контролен сензор, състоящ се от предпазен капак, свързващи клеми и електроинсталация.

Кейси знаеше, че Дохърти вече е проверил улейното легло. А ако Еймъс е прав, сега трябва да подложат на внимателна проверка и контролния сензор. Нещо, което едва ли е сторено до този момент.

Възможно ли е проблемът да се крие именно там?

Да, призна с въздишка тя. Напълно възможно.

Изключи компютъра, прекоси халето и се насочи към кабинета си. Искаше да позвъни на Рон Смит и да го предупреди за сензора. Крачеше под огромните недовършени корпуси, към отворения портал в северния край на хангара.

Внезапно изскочиха двама мъже. Тъмни силуети на фона на ярката дневна светлина навън. Тя все пак успя да забележи, че единият е облечен в червена фланелка, а на главата на другият има бейзболна шапка.

Кейси се обърна назад. Искаше да накара човека от КК да се обади на охраната. Но телената клетка беше празна, Тя изведнъж установи, че всъщност е абсолютно сама в халето. Наоколо не се виждаха хора, чак в дъното на огромния хангар се поклащаше възрастна негърка, която тикаше пред себе си количка за отпадъци. Но разстоянието до нея беше най-малко седем — осемстотин метра.

Хвърли поглед на часовника си. До пристигането на първите работници оставаха поне петнадесетина минути.

Двамата мъже тръгнаха към нея.

Кейси се обърна и започна да се отдалечава в посоката, от която беше дошла. Ще се справя, рече си тя. Внимателно отвори чантичката си и извади мобифона.

Набра номера на охраната, но сигнал нямаше. Осъзна, че се намира в средата на халето, точно под медната мрежа, прикачена за покрива като защита срещу външните радиосигнали, които пречат на тестването на комуникационните системи.

Не можеше да използва мобифона си преди да стигне другия край на хангара.

От него я деляха седем — осемстотин метра.

Ускори ход, токчетата ѝ потракваха по циментовия под, ехото отекваше под високия покрив. Нима наистина е сама в тази огромна сграда? Не, разбира се. Тук има няколкостотин души, но в момента просто не можеше да зърне никого от тях. Хора имаше във вътрешността на корпусите, край крановете, които ги заобикаляха… Стотици хора, всеки момент щеше да види някой от тях.

Хвърли поглед през рамото си.

Двамата бяха скъсили разстоянието.

Ускори ход, започна да подтичва на ниските си токчета. После си каза: „Това е смешно! Аз все пак съм някакъв ръководител в този завод, има ли смисъл да бягам!“

Започна да ходи нормално.

Напълни дробовете си с въздух и го изпусна.

Погледна назад и видя, че мъжете са близо.

Дали да не се обърне право срещу тях? Не, това може да стане само ако има и други хора.

Отново ускори ход.

Вляво от нея се появи зоната за първоначално разпределение на части и компоненти, оградена с мрежа. Тук обикновено гъмжеше от хора, заети с комплектоването на инструменти и оборудване. Сега обаче зоната беше пуста.

Абсолютно пуста.

Хвърли поглед през рамо. Мъжете бяха на петдесетина метра и бързо се приближаваха.

Даде си сметка, че ако започне да крещи, ще се появят поне десетина работници. Мутрите просто ще се плъзнат встрани, между кранове и скелета, а нея ще я вземат за глупачка. Жената, която се изгубила в халето посред бял ден. Ще я скъсат от майтап…

Не, няма да крещи.

Не.

Къде по дяволите изчезнаха кутиите за противопожарната система? Алармите за бърза помощ? Знаеше, че са пръснати навсякъде из сградата, беше работила в тази сграда години наред. Би трябвало да си спомни поне за една такава кутия…

Ще натисне някой от тези бутони, после ще каже, че е станало случайно…

Но наоколо не се виждаха никакви алармени бутони.

Мъжете бяха на тридесет метра от нея. Хукнат ли да тичат, ще я стигнат само за няколко секунди. Но те нямаха подобни намерения, явно също се опасяваха да не ги видят.

Кой да ги види? Наколо нямаше жива душа.

Вдясно забеляза гора от сини кранове — онези, които придържат едрогабаритните части от корпуса по време на занитването. Последното място, където можеше да се скрие.

Аз съм член на ръководството на „Нортън Еъркрафт“ и никой не може…

О, по дяволите!

Кейси свърна вдясно и хукна между крановете. Тичаше сред истински лабиринт от железни стълби и скелета. Чу как мъжете зад гърба ѝ нададоха изненадани викове и затрополиха след нея. Но тя беше успяла да вземе аванс и изчезна в полумрака…

 

Познаваше обстановката много добре. Придвижваше се бързо и сигурно, час по час вдигаше глава, в очакване да види някой горе на скелето. На всяко от тези работни места обикновено имаше поне по двадесет — тридесет души, занитването на обемистите, подобни на огромни варели външни компоненти на корпуса ставаше ръчно, под светлината на ярки луминисцентни прожектори.

Трополенето зад гърба ѝ се усили, примесено с ругатни. Мутрите очевидно имаха трудности с преодоляването на металната плетеница.

Затича се, прескачайки снопове кабели и разпределителни кутии, ловко заобикаляйки увисналите от тавана куки на дебели стоманени въжета. Изведнъж се озова на празно място. Работна станция 14. В центъра ѝ се издигаше корпусът на полуготов самолет, стъпил на колелата си. Около опашката му се поклащаше подвижно скеле, издигнало се на повече от двадесет метра от земята. Зад илюминаторите се движеха сенки. Най-сетне! В самолета има хора!

Кейси без колебание започна да се изкачва по стъпалата, токчетата ѝ затракаха. Спря на втората междинна площадка и се огледа. Високо над нея работеха трима яки мъже с предпазни каски на главите. Бяха увиснали само на три — четири метра под покрива на халето и занитваха обшивката на горното кормило. Пукотът на пневматичните им инструменти огласяше цялото хале.

Сведе поглед надолу. Двамата ѝ преследвачи изскочиха на празното пространство и започнаха да се оглеждат. Единият вдигна глава и я видя, каза нещо на другия. После хукнаха към стълбите.

Кейси продължи нагоре. Скоро стигна скелето, което водеше към задната врата на корпуса.

Вътрешността на самолета беше огромна и пуста. Една поредица от мътно проблясващи метални арки. Сякаш беше попаднала в корема на някакъв огромен железен кашалот. На двадесетина метра от себе си видя жена от азиатски произход, която прикрепяше сребриста изолация в кабелните канали. Погледна я срамежливо, сякаш я бяха хванали да върши нещо нередно.

— Има ли някой друг тук? — извика Кейси.

Жената поклати глава.

Изскочи навън. Мутрите бяха стигнали площадката непосредствено под нея. Завъртя се и започна да изкачва стъпалата, които водеха към подвижните скелета под покрива.

 

В близост до пода на халето стъпалата бяха широки около три метра. Но тук рязко се стесняваха, ширината им не надминаваше петдесет-шейсет сантиметра. Цялата конструкция наподобяваше бояджийска стълба, издигаща се стръмно нагоре, обградена отвсякъде от метални скели. От двете ѝ страни се проточваха кабели и маркучи, раменете ѝ опираха в подвижни разпределителни кутии. Стълбите се клатеха под тежестта на тялото ѝ на всеки два — три метра правеха остър завой надясно. Вече беше на около трийсет метра височина, корпусът на самолета остана под нея. Единствено вертикалната плоскост на опашката се извисяваше над главата й.

Обзета от внезапна паника, тя вдигна глава към мъжете в горния край на кормилната плоскост и извика:

— Хей! Хей!

Никой не ѝ обърна внимание. Изкачила още няколко стъпала, тя разбра защо е така: и тримата работници горе носеха тампони за уши: нещо като слушалки за уокмен, притиснати плътно около главите им.

Продължи да се изкачва.

 

След още няколко метра стълбата правеше остър завой надясно и минаваше покрай черните хоризонтални плоскости на товарните елеватори, чиито въжета висяха покрай вертикалния стабилизатор на самолета. Те ѝ пречеха да види фигурите на работниците горе. Тръгна натам, внимавайки да не докосва повърхността на елеваторите с голи ръце. Това не беше желателно, тъй като те бяха покрити с лепкав композит, наподобяващ каучук.

Скелето съвсем не беше подходящо за тичане. Клатушкаше се здраво, в един момент дори се подхлъзна и едва не се плъзна обратно.

Продължи напред. Вече не виждаше пода на халето, скрит под множество висящи конструкции. Нямаше представа дали втората смяна е застъпила.

Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-осезаемо чувстваше влажния и топъл въздух, събрал се под покрива на Сграда 64. И си спомни как наричаха това работно място: „сауната“…

Най-сетне се добра до нивото на елеваторите. Стълбата се приближаваше плътно до широката плоскост на стабилизатора, отвъд която бяха работниците. Вече нямаше желание да гледа надолу, очите ѝ останаха заковани върху дебелите греди на покривната конструкция. Още три метра, още два… После всичко ще бъде наред…

Закова се на място, очите ѝ се разшириха от смайване.

Работниците ги нямаше.

 

Сведе поглед надолу и видя трите жълти каски. Собствениците им се бяха качили на хаспел с електрозадвижване и бавно се спускаха към пода на халето.

— Хей, хей!

Каските не промениха положението си.

Кейси се извърна. Обувките на преследвачите ѝ трополяха по металните стъпала, тялото ѝ съвсем ясно долавяше вибрациите. Бяха близо, много близо!

А тя нямаше къде да се скрие.

Право пред себе си видя квадратна метална платформа, при която стъпалата свършваха. Беше метър на метър, с ниски перила. Отвъд нея нямаше нищо.

Кейси се оказа на четиридесет метра над земята, в капана на парче квадратна ламарина и нищо повече.

Преследвачите ѝ се приближаваха.

Не трябваше да се катеря тук, горчиво въздъхна тя. Трябваше да си остана долу. Сега вече наистина съм в капан.

Тръсна глава и прекрачи едно от перилата на платформата. Внимателно опипа с крак скелето под себе си, после започна да се спуска.

 

Откри грешката си почти веднага. Скелето беше изградено от Х-образни метални пръчки. Както и да се хващаше за него, ръцете ѝ се плъзгаха надолу и влизаха в болезнено съприкосновение със заварките. Едновременно с това страдаха и краката ѝ на които също липсваше опора. Железните пръти бяха с остри ръбове. Измина няколко метра и спря да си поеме дъх. Не искаше да гледа надолу. Извърна глава и ги видя. Мъжът с червената риза и онзи с бейзболната шапка. Стояха на междинната площадка и я наблюдаваха. Очевидно се питаха какво да правят. Тя беше на около два метра под тях, вкопчена в скелето.

Единият извади чифт груби работни ръкавици и Кейси си даде сметка, че време за губене няма. Внимателно се пусна от железните пръчки и запълзя надолу. Два метра, още два… Стигна нивото на един от хоризонталните елеватори. Оттатък лабиринта на скелето проблесваше гумираната му повърхност.

Но скелето се тресеше.

Вдигна глава и видя, че онзи с червената риза е започнал да се спуска след нея. Беше силен, движеше се бързо. Щеше да я стигне за броени секунди.

Другият се връщаше обратно по стълбите и я следеше с очи.

Онзи с червената риза беше на някакви си три — четири метра от нея.

Продължи спускането. Дланите ѝ пламнаха, въздухът излиташе от гърдите ѝ на неравномерни тласъци. Скелето беше изцапано с грес на най-неочаквани места, пръстите ѝ се пързаляха. Чувстваше как се приближава едрото тяло на мъжа над главата й. За миг вдигна очи и видя огромните му оранжеви работни обувки с дебели грайферни подметки.

Само след миг тези подметки щяха да смажат пръстите й…

Продължи надолу. В един миг нещо я удари в лявото рамо. Извърна глава. Беше един от електрическите кабели, които висяха от покрива. Дебел около пет сантиметра, покрит със сив изолационен материал. Каква ли тежест може да издържи?

Мъжът над нея продължаваше да се спуска по скелето.

По дяволите!

Протегна ръка, хвана кабела и го подръпна. Изглеждаше здраво закрепен. В близост не се виждаха разпределителни кутии. Уви ръце около кабела, същото стори и с краката си. Пусна скелето миг преди тежките ботуши на преследвача да смажат пръстите й.

Тялото ѝ се люшна и започна да се плъзга надолу.

Направи опит да мести ръцете си, но това се оказа извън нейните възможности.

Плъзгаше се директно, все по-бързо и по-бързо…

Болката от триенето беше ужасна. Измина така три — четири метра, после още толкова… Не беше в състояние да контролира плъзгането…

Краката ѝ с трясък се удариха в една разпределителна кутия. Тялото ѝ опасно се разлюля. Уви глезени около кутията и направи опит да запази равновесие.

В същия миг кабелът се опъна.

От разпределителната кутия излетя фонтан от искри, пронизително зави аларма. Кабелът лудо се люшкаше. Отдолу се разнесоха викове и тя наведе глава. С огромно смайване откри, че е увиснала на някакви си два-три метра от пода. Към нея се протягаха ръце, хората крещяха.

Разтвори пръсти и падна.

С известна изненада откри, че е на крака и няма нищо счупено.

— Добре съм — засрамено промърмори тя на хората, които я заобикаляха. — Нищо ми няма… — Зърна белите престилки на екипа за бърза помощ и още веднъж повтори: — Нищо ми няма, моля ви…

Част от работниците вече бяха успяли да зърнат служебната карта на ревера ѝ в очите им се четеше недоумение. Какво прави един вицепрезидент на компанията на тези скелета? Започнаха да се отдръпват, очевидно не знаеха как да постъпят.

— Всичко е наред — каза още веднъж Кейси. — Моля, не се притеснявайте, вършете си работата…

Разблъска тълпата и си тръгна, игнорирайки протестите на санитарите. Изведнъж до нея изскочи Кени Бърн и я прегърна през рамото.

— Какво става тук, по дяволите? — загрижено изръмжа той.

— Нищо — отвърна Кейси.

— Забрави ли, че сега не е време да се мотаеш из цеховете? — свъси вежди той.

— Не съм.

Облегната на рамото на Кени, тя бавно се насочи към изхода. Очите ѝ се присвиха от ярката слънчева светлина. Паркингът вече беше запълнен от колите на работниците от втората смяна. Слънцето се отразяваше в безкрайните редици разноцветни покриви.

— Кейси, трябва да си по-предпазлива — загрижено я погледна Кени. — Нали разбираш защо?

— Разбирам — разсеяно отвърна тя.

После сведе поглед към дрехите си. Полата и блузката ѝ бяха омацани с грес.

— Имаш ли дрехи за преобличане в офиса? — попита Кени.

— Не. Ще се наложи да си ида у дома…

— Май ще е по-добре да те закарам — промърмори червенокосият.

Тя понечи да възрази, после се отказа.

— Благодаря ти, Кени.