Майкъл Крайтън
Въздушна клопка (19)

ГЛЕНДЕЙЛ
5.45 ч.

Събуди се рано, преди будилника. Навлече една хавлия и отиде в кухнята да пусне машината за кафе. Погледна през прозореца. Синята лимузина още беше там. След известен размисъл реши да пропусне ежедневния осемкилометров джогинг. Може би беше глупаво от нейна страна, но не ѝ се искаше да рискува.

Взе чашата кафе и се премести в хола. Всичко изглеждаше различно. Довчера къщичката ѝ се струваше уютна, днес обаче имаше чувството, че е твърда малка, изолирана и беззащитна. Беше доволна, че Алисън ще прекара седмицата при Джим.

Кейси беше преживяла и други моменти на социално напрежение, даваше си сметка, че заплахите обикновено си остават само заплахи. Но предпазливостта никога не е излишна. Един от първите уроци, които научи в „Нортън“ беше, че животът в производствените халета е много труден, по-труден дори от живота край поточната линия на „Форд“. Тази компания беше една от малкото останали в страната, която предлагаше 80,000 долара годишно на хора с висше образование, неуспели да си намерят работа по специалността. Разбира се, срещу стотици часове извънреден труд. Но такава работа се намираше все по-рядко, конкуренцията за подобно място ставаше все по-ожесточена. И по тази причина, ако профсъюзът прецени, че китайската сделка застрашава сигурността на работните места в предприятието, той ще направи всичко, за да я провали.

Отпуснала чашата в скута си, Кейси изведнъж си даде сметка, че се страхува да отиде на работа. Което, разбира се, нямаше никакво значение. Остави чашата на масичката и влезе в спалнята да се облече.

След няколко минути излезе навън и отвори вратичката на мустанга. В същия момент зад синята кола насреща спря друга. Потегли с очи в огледалцето за обратно виждане. Синята лимузина я последва.

Значи Мардър се бе разпоредил за двойна охрана. Едната кола пази къщата, другата я ескортира…

Нещата май са по-зле, отколкото си беше представяла…

Вкара колата на територията на завода с чувство на необичайно напрежение в гърдите. Първа смяна вече беше застъпила, паркингът беше пълен. Няколко декара, задръстени от коли… Кейси спря на бариерата на портал 7. Униформеният служител ѝ махна да продължава, после, без видим сигнал от ескорта, задържа бариерата и за синята кола. Паркира на запазеното си място пред административната сграда и слезе.

— Приятен ден, госпожо.

Единият от бодигардовете беше свалил стъклото и ѝ се усмихваше.

— Благодаря.

Онзи махна с ръка и синята лимузина рязко потегли.

Кейси спря и се огледа. На юг се простираше огромното сиво туловище на Сграда 64, на изток беше Сграда 57 — там се монтираше двумоторникът; зад нея едва се очертаваше Сграда 121 — главното хале за боядисване… На запад се точеха ремонтните хангари, прозорците им отразяваха светлината на слънцето, издигнало се над планината Сан Фернандо. След пет години в този завод, гледката ѝ беше до болка позната. Но днес изведнъж ѝ се стори, че от огромните мащаби се излъчва нещо заплашително, някаква куха враждебност. Наоколо беше пусто. Две секретарки изчезнаха във входа на администрацията и тя остана сама. Абсолютно сама…

Глупости, рече си тя и разкърши рамене да прогони страха. Време е за работа.