Денис Робинс
Лукреция (8)

Глава осма

Лукреция разбра, че е изправена пред ужасен и труден избор. Или да му предаде младежа, чийто единствен грях бе, че я бе обичал прекалено силно, и така да се спаси или да повика брат си и да го помоли да използва собствената си власт, за да покровителства младия паж. Чезаре обичаше сестра си много, пък и не страдаше от особени морални скрупули. Зависеше от настроението му: можеше и да погледне съвсем леко и отгоре на любовната й авантюра. От друга страна, ако се окажеше в някое от страшните си мигове, той би могъл да убие Марио на място — тук пред очите й.

Преди да се бе решила как да постъпи, Марко с ловкостта на котка се хвърли напред, прекоси стаята и заби острието на кинжала си точно в онова място, където гобленът леко, о, съвсем лекичко потрепваше. После бавно изтегли стоманеното оръжие от красивата тъкан и нещото, което бе зад него.

Лукреция изпищя задавено и съвсем замръзна на мястото си. Иззад гоблена долетя сподавен стон. Марио се показа и залитна, притиснал ръце към гърдите си. На копринената му жилетка се появи тъмно петно, което бързо започна да расте. Марко отстъпи крачка назад. Кимна със саркастична любезност на двамата, а очите му бяха присвити като цепките на злокобна ритуална маска.

Марио направи две трудни стъпки и се свлече пред Лукреция като прегърна коленете й.

— Повелителко моя, моя най-прекрасна господарке… простете…

— За какво? — с мъка проговори тя, защото едва се удържаше на крака.

— За големия ми грях, който извърших като се скрих зад гоблена ви — с мъка изговори той. После обръщайки се към прислужника на Чезаре Марио продължи: — Благородни Марко, извърших престъпление като се спотаих на това място, за да мога скришом да се наслаждавам на прекрасната голота на тази, която наричат Перлата на Италия. Готов съм да умра.

Лукреция впи измъчени очи в лицето на младия паж. Боже мой, тя едвам сега разбра, че той по този начин пое цялата вина и прикри нейното участие. Това бе невероятно достоен и смел жест, този младеж бе истински мъж, а преди няколко часа тя го бе подиграла с думата страхливец. Сърцето й биеше лудо и бе готово да се пръсне от благодарност. И от срам, защото тя бе истинската виновница за съдбата му сега. Алфонсо я бе наранил жестоко, а тя бе потърсила утешение в прегръдките на Марио. И получавайки го, тя го бе обрекла на гибел…

Обаче приемането на такова обяснение не отговаряше на плановете на Марко. Затова той се обърна и без да каже и дума си тръгна. Лукреция го хвана за ръката.

— Къде отиваш? Какво възнамеряваш да правиш?

Той се поклони и се ухили:

— По-добре ще е, мадона Лукреция, господарят Чезаре да се занимае с това гнусно оскърбление. Аз съм само негов камериер, нает слуга. Не мога да накажа този младеж така, както той заслужава.

Лукреция се задъха:

— Няма да водиш брат ми тук. Настоявам този грях на моя паж да бъде опростен и забравен. Прекалено силни са чувствата му — те са го въвели в изкушение и отклонили от правия път.

Марко изгледа сочните лукрецини устни, примамливо извити във формата на прекрасно червено цвете. После полугласно рече:

— А силата на моите чувства към вас, прекрасна госпожице, ми диктува да не позволя той да бъде опростен. — А на себе си Марко прошепна: — О, не! Този сополанко е прекарал нощта с Лукреция Борджия. И тя трябва да му е последната…

Отново обзет от луда ревност, слугата на Чезаре издърпа ръката си от пръстите на Лукреция и тъкмо се канеше да напусне покоите й, когато брат й се върна. Бе я чакал нетърпеливо да дойде и поради закъснението й се бе върнал да я заведе при умиращата й майка.

Щом го видя Лукреция незабавно се хвърли в прегръдките му.

— Чезаре, мили ми братко, защити ме — проплака тя.

Той я отдалечи леко от себе си, хвана я с двете си ръце и я изгледа учудено:

— От какво? — запита той с изненада.

Марко започна да мърмори някакво обяснение. Лукреция го прекъсна и започна да говори, като гледаше брат си в очите.

— Зная, че имаш високо мнение за камериера си, но той се оказа предател и негодник!

Тясното, продълговато лице на Чезаре потъмня от гняв.

— Какво става тук? — изръмжа той.

Пажът Марио се олюляваше и трепереше като лист на трепетлика. Цялата му смелост се бе изпарила. Страшно бе да се гледа разгневения и известен със злокобната си жестокост син на кардинал Родриго. Смъртта надничаше от очите на Чезаре в този миг.

Сега Лукреция показа, че е истинска дъщеря на Кардинала и в нея тече неподправената кръв на Борджиите. Хладнокръвно и безмилостно устните й се свиха и изрекоха лъжа, а пръстът й посочи Марко:

— Той ме оскърби. След като ти си тръгна, той подпря вратата ми с крак и започна да бръщолеви колко силно ме желаел. Погледни — и тя разгърна яката на робата си и му показа зеленикавото петно на гърлото си. Този срамен отпечатък, който бе оставил Алфонсо. Чезаре се наведе и изгледа белега внимателно. Чернобрадият пребледня и падна на колене пред господаря си.

— Ваша светлост, тя лъже… — изрече той и тъкмо щеше да разкаже къде бе открил пажа, но се оказа, че бе направил фатална грешка. Марко бе верен и изпитан слуга, бе вършил ценни услуги на Чезаре, но никой Борджия не би търпял да обвиняват в лъжа член на неговото семейство, най-малкото това обвинение да идва от един прислужник. Лукреция зърна гнева и заплахата в притворените очи на брат си и в нея се породи надеждата. Може би Чезаре щеше да пощади живота на Марио. Идеализмът от предишната вечер — копнежите й за доброта, благодетели и почтена любов — се изпари, тя страстно пожела да спаси пажа си. Това бе истински парадокс — зло за добро — за да се постигне второто трябва да се извърши първото. В съзнанието й се въртяха различни чувства — опитваше се да си внуши, че Марко напълно заслужава участта си. Бе й помогнал да спасят Леонара само защото искаше да я предразположи към себе си. Започна да измисля нови лъжи и да украсява казаното вече.

— Моят паж чу виковете ми и ми се притече на помощ. Марко го нарани. Виж — тя грабна кинжала на чезаревия камериер и показа на брат си окървавеното острие.

Бързият и лукав ум на Чезаре Борджия незабавно прозря истината. Той отлично знаеше, че от известно време сестра му харесва красивия си паж. Но… Марко се бе осмелил да я заплаши. Това в случая бе по-важното. Чезаре бавно изтегли своя кинжал от ножницата му на пояса. Прислужникът, който добре познаваше господаря си, се загърчи от ужас в краката му.

— Не ме убивайте… невинен съм. Тя… — чернобрадият отново посочи Лукреция с пръст, — се закани, че ще ме отрови като куче, ако не ви кажа, че Леонара е заразена. Това бе лъжа. Нямаше нужда да пускате момичето. Всъщност господарката Лукреция ви подведе, не аз, господарю.

Без да осъзнава какво върши нещастникът бе подписал смъртната си присъда. Още заплахи. Нови възможности за разпространяване на скандални клюки. Чезаре съвсем се разгневи. Обаче момичето Леонара… и той отново извърна очи към Лукреция.

— Е, Лукреция, има ли нещо вярно в това? — запита той отсечено, но пръстите му, заровени в разкошната й коса, продължиха нежно да я рошат и галят с очевидна обич. Окуражена, този път тя му каза истината.

— Да, Чезаре. Исках да я спася. Сигурно съм постъпила много глупаво.

— Извънредно глупаво, кара миа — измърмори Чезаре с кадифен глас, който обаче не можеше да заблуди Марко и да заглуши страховете му. В следващия миг Чезаре се смееше с онзи звучен, бълбукащ смях, който обичайно предхождаше най-жестоките му и безмилостни дела.

— Пощадете ме, господарю. Винаги съм ви служил добре — хленчеше чернобрадият, изтръпнал от ужас.

Но за Чезаре чашата бе преляла. Бе леко удивен, дори развеселен, че Лукреция му бе изиграла този номер. Във всеки случай винаги би могъл да си вземе обратно момичето Леонара. Обаче на Марко вече не можеше да има пълно доверие. Никога. Това поне бе очевидно. А за Чезаре Борджия бе задължително правилото личният му прислужник да бъде неподкупно верен до смърт.

Обърна очи към треперещия паж.

— Иди си в стаята, момче. Нека някой да се погрижи за раната ти — спокойно каза той.

Сякаш в просъница, без да вярва напълно на ушите си, Марио изпълни заповедта му. Лукреция игриво потърка побледнялото си лице в кадифения ръкав на брат си в знак на признателност и обич.

Той я погали по главата.

— Хайде, сестро, върви при майка. Тя е дошла в съзнание и иска да те види.

Тя се притисна до него за миг.

— Моля те, Чезаре, обещай ми, че няма да закачаш Леонара. Правя това само от голяма обич към нея.

— Обещавам — подхвърли безгрижно Чезаре.

— А Марио… — тук името просто заседна на гърлото й.

— Върви, върви, карисима — повтори той, без да й каже нищо повече. С тежест на сърцето, не съвсем сигурна, че всичко е наред Лукреция напусна стаята.

Още не направила и няколко крачки навън тя чу писък, който заглъхна още сякаш в същия миг. Последва го стон, който наподобяваше клокочеща течност. И разбра, че Марко вече никога няма да се изпречи на пътя й. Още едно име бе добавено към дългия списък на чезаревите жертви. Още едно тяло щеше да потъне с плясък тази вечер в мътните води на Тибър.