Денис Робинс
Лукреция (30)

Глава тридесета

Големите църковни камбани удариха полунощ, а около трона на Негово Светейшество Александър VI се събраха разкошно облечени люде. Франческо Троче бе застанал отдясно на августейшия си работодател, за да му подаде перото и мастилото. Александър трябваше да подпише брачния договор. Пълномощникът на Алфонсо Бизели бе вече подписал; зестрата бе обсъдена, съгласие бе постигнато по всички точки. Датата на сватбата бе определена.

Лицето на младия папски секретар бе непроницаемо; едва ли някой би могъл да прочете по него нещо за истинското му душевно състояние, за чувствата, които бушуваха в гърдите му, за непреодолимото и болезнено желание да захвърли всичко, да наругае всички присъстващи и след ужасна и непристойна сцена да напусне препълнената зала и да се втурне към покоите и обятията на Борджия, която също като демон се бе вселила в него и го бе обладала. Едва сега съвестта му бе започнала да се пробужда; бе засрамен и ужасен от онова, което бе извършил. Но въпреки това целият гореше отвътре; душеше го пламъкът и горчивината на ревността; знаеше, че сложеният току-що подпис на господаря му — папата — даваше на младия Бизели пълните права на съпруг върху Лукреция, от която той трябваше да се откаже завинаги.

Сега стоеше до трона на Александър и изведнъж усети, че започва да се поти и трепери като неспокоен кон. Неочаквано почувства, че го пронизва злокобният поглед на Чезаре Борджия. Чезаре гледаше право в него и не мигаше. Франческо не знаеше защо, но в очите на другия имаше нещо, което го караше да потръпва, да изпитва някакъв необясним ужас дълбоко, някъде дълбоко в себе си. Защо ли благородният Чезаре го гледа по този начин? Защо се усмихва с такава тежка и зла усмивка?

Сега вече ръката му започна да трепери твърде силно и почти изпусна перото. Виждаше хората около себе си като през мъгла. Забеляза обаче, че Лукреция пристигна в залата, придружена от придворните си дами.

Тя бе облечена в бял атлаз, а роклята й бе обшита с перли, сякаш бе вече булка. Изглеждаше по момински чиста, спокойна и свежа, стеснително свела очи, по чиито клепачи имаше грим в лилаво. С бясно туптящо сърце Франческо се питаше дали това би могло да бъде същата жена, която само преди един час бе стенала в прегръдките му в апогея на любовния екстаз.

Тогава Чезаре бавно се придвижи и застана до него. Струйки пот потекоха по лицето на Франческо. Устните му се мърдаха, но звук не излизаше. Сякаш хипнотизиран, също като зайче под погледа на змия, той бе замръзнал и не сваляше очи от лицето на Чезаре; после внезапно не издържа и прикри лице зад една от гънките на огромната папска мантия. Но напълно съзнаваше, че това няма да му помогне. Никой в залата нито видя, нито разбра, че Чезаре помръдна ръка под собствената си кардиналска роба. Но в този кратък миг Франческо разбра, че последната целувка на Лукреция наистина бе имала горчивия привкус на прощална безвъзвратност. Дори не му остана време да се помоли за спасението на душата си. Като насън чу зловещия кикот на Чезаре и после дългият и остър като игла кинжал проникна в сърцето му. Тихомълком се свлече на пода и замръзна в някаква безлична купчина, а Чезаре и Перото закриха трупа му с дългите поли на робите си. Лукреция не видя нищо. Чу, по-късно, че секретарят на баща й припаднал и го изнесли. Нежна усмивка заигра по устните й. Бедният Франческо! Май женските обятия се оказаха по-изнурителни от книгите му, рече си тя.

Сега й предстоеше да стане херцогиня на Бизели. Бракосъчетанието бе насрочено преди края на лятото. За втори път тази нощ съжали, че Франческо бе човек без социално положение. Защото се бе оказал прекрасен любовник.

Прозвучаха фанфари, оповестявайки че подписването на документите е завършило. Край на аудиенцията. Един по един присъстващите кавалери и дами от двора, кардинали и други божи служители, се изредиха да поздравяват мадона Лукреция и да й целунат ръка.

Последен дойде, цял час по-късно, брат й Чезаре. Наведе се към нея и пъхна в ръцете й пакетче.

— В знак на любов, мила ми сестричке. Желая ти да бъдеш щастлива с Алфонсо Бизели и да му родиш много синове.

Тя се усмихна и му благодари. Но онази обич, която ги бе свързвала здраво години наред, вече не съществуваше. Между двамата бяха застанали прекалено много горчиви спомени. Лукреция се сети за пакетчето чак когато се прибра у дома, в палата. Спомни си за него чак когато Бианка започна да разкопчава огърлицата с тежките бисери.

— О, Бианка, моля те отвори онова пакетче, което ми подари брат ми — рече й тя като се прозяваше.

Бианка незабавно посегна към пакета с нормалното за младия човек любопитство: да види какво ли благородният Чезаре е решил да подари на сестра си по повод на повторното й омъжване.

Внезапно изпищя пронизително и изпусна онова, което държеше в ръка, сякаш то я опари. Лукреция го вдигна.

Когато и тя видя това нещо, лицето й побеля досущ като на долната риза, по която бе останала. Очите й се разшириха от неописуем ужас. Нещото бе безжизнена човешка ръка, от чиято отрязана част още прокапваше кръв. Ледена, вкочанена, лепкава сякаш от целувката на смъртта. Но все още красива с дългите си артистични пръсти. А на малкия пръст проблясваше пръстен.

Не можеше да не познае и ръката, и пръстена. Само преди два часа тези тънки пръсти, топли и пулсиращи с любов, бяха милвали гърдите й.

Както винаги Чезаре бе разбрал, научил някак си. Тогава Лукреция си даде сметка, с горчива болка и угризение, че Франческо бе платил най-високата цена за нейната благосклонност. И сега бе мъртъв. Заболя я ужасно.

И тя — както и довереницата й изпусна онова ужасно нещо. Разтреперена се хвърли на леглото и заплака. Този път плачеше за Франческо, не за себе си.

— Аз го погубих. Неговата смърт тежи на съвестта ми. Боже мой, защо винаги става така — моята любов е белязана като отрова, когото залюбя той е обречен на гибел… — стенеше тя.

Добросърдечната Бианка плачеше заедно с нея. Потресена и разтреперена, тя уви ръката в една кърпа.

— Утре ще я погребем. Бедният Франческо! Бе така красив и ерудиран — толкова надарен човек! Света Богородице, умолявам те, моли се за него! Нека душата му почива в мир!

Сега и двете се прегърнаха и се отпуснаха на леглото, треперещи и разплакани в полуосветената стая. Шепнеха си:

— Проляната от брат ми кръв въпие за отмъщение. Съдбата ще го накаже — говореше Лукреция с подути от плач очи и изпълнено с горчива мъка сърце. — Аз бих отмъстила за Франческо, но не мога. Аз съм само една пионка в лукавите политически игри на Ватикана.

— Небето ще ви прати утешение, мила господарке — плачеше и Бианка и се опитваше да я успокои. — Може би ще намерите утеха при херцога на Бизели.

Но Лукреция клатеше златокосата си глава и биеше гърди с юмручета, горчиво оплаквайки безгрижната си страст, която бе убила злощастния секретар. Изпълнена с угризения, тя плачеше и за духовната си самота, за вината си, а сигурно и защото бе осъзнала, че само чрез Алфонсо д’Есте би могла да преоткрие собствената си душа. Но как да стане това? Помисли и за младия мъж, който бе вече на път за Рим за сватбата и изведнъж престана да плаче.

— Ако е свестен, веднага ще намерят някаква причина да го убият — подхвърли тя с внезапно обзел я мрачен цинизъм. — Ако е гаден, завинаги ще ми бъде тъмничар. О, Бианка, обречена съм.

— Не говорете така — прошепна Бианка и нежно погали пламтящите и мокри бузи на господарката си.

— Никога няма да го нарека по име — Алфонсо, никога — зарече се Лукреция с детинска капризност.

— Добре, но все пак го очаквайте с надежда — може би ще го харесате, обична ми господарке.

— Не мога и да си помисля да харесвам някой мъж с това… с това нещо тук, с този ужас в стаята — изрече бързо Лукреция и погледна към шкафа с красива дърворезба, където Бианка бе сложила отрязаната ръка на мъртвеца.

Бианка предложи да изнесе ужасния предмет.

— Наближава разсъмване. Всички спят. Ще се промъкна в двора и ще погреба тази бедна реликва под някой цветен храст — въздъхна тя, изпълнена със съжаление към убития испанец, който помнеше само с добро.

И наистина извърши тази смела постъпка, като чувстваше някакво благоговение. Пророни сълзи над малкия гроб и се отправи назад към лукрецината стая. Внезапно на покрития с фина мозайка под пред нея падна черна сянка. Тя се стресна и тръпнеща вдигна очи, за да срещне мрачния поглед на обвития в тъмен плащ Чезаре Борджия.

— Къде ходи моето сладурче толкова късно — или по-точно толкова рано сутрин? — пророни той. — Петлите пропяха трети път. Да не би да имаш любовник и затова да не спиш при мадона Лукреция, а?

Бианка, макар и момиче с храбър дух, се разтрепери и ужаси, което обичайно се случваше на всички, — когато застанеха пред суровия поглед на Борджия, особено когато Чезаре бе ядосан. За малко да припадне, въпреки че този път той се усмихна и заговори отново очевидно в добро настроение. По това време палатът бе пуст и тих. Сърцето й заби още по-бързо и тя преглътна неспокойно няколко пъти. Чезаре забеляза безпокойството и конвулсиите на гърлото й. Какво красиво гърло, помисли си цинично той и я огледа. А тя не бе лоша на вид — смугла, възпълничка, силно привлекателна в нощницата си с разпуснатите върху голите рамене кестеняви коси. Странно, рече той, досега не съм забелязвал прелестите й. На глас каза:

— А благородната ми сестра хареса ли нейния… хм, моя подарък, моя красавице?

— Да, милорд… не, милорд! — запъна се тя и запелтечи, съвсем объркана и още по-изплашена.

Той се изсмя силно и я сграбчи здраво в ръцете си, като затисна още неизлезлия от гърлото й уплашен вик с груба и жестока целувка.