Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Loves of Lucrezia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens(2013)
Редакция
teodopa(2013)
Форматиране
maskara(2013)

Издание:

Денис Робинс. Лукреция.

Редактиране, коригиране и художествено оформление: Д&Д

Предпечатна подготовка и печат: ДФ „Балканпрес“

Издателство „Д&Д“, София, 1994

История

  1. —Добавяне

Глава двадесет и втора

През септември над централна Италия се изсипаха продължителни и тежки проливни дъждове. Заляха обширни райони. Първите сблъсъци между авангарда на френската кавалерия и малка свободно движеща се италианска конна част станаха извън Торино. Само след двадесет и четири часа веселите и лекомислени италианци откриха, че жестоката и безчовечна война съвсем не ги е отминала.

Александър VI свика запасняците под знамената и спешно разпрати пратеници във всички посоки да повикат на помощ поддръжниците му. Трябваше да стегне отбранителната мощ на Ватикана. Най-изтъкнатият мозък на своето време — Леонардо да Винчи — се захвана на работа, за да осигури артилерията на своя приятел и патрон — младия кардинал Чезаре Борджия.

Чумата бе вече минало. Рим отново бе започнал да пее и танцува. Но сега пак се налагаше да секнат и веселите гласове и музиката; измести ги чистият и ясен глас на бойните рогове. Хората придобиха стария си уплашен и слисан вид. Всички очакваха принцовете на Борджиите да направят нещо. Братът на Лукреция — Гандия — бе назначен за главнокомандуващ на Светия престол. Но в северните части на страната хората си останаха апатични; те отказваха да повярват, че френският крал — някакво си момче, гърбушко, своенравен деформиран физически и морално вироглавец — е прекосил Алпите.

Но есенните дъждове, освен наводненията донесоха и мрак и безнадеждност; тези настроения и своеобразна нова заплаха полазиха като заразна болест — нещо като нова смъртоносна епидемия — и заляха цялата страна.

Алфонсо д’Есте, който командуваше прекрасно обучена кавалерия и сега бе в стихията си, разквартирува войниците си недалеч от Витербо. Той възнамеряваше да обедини силите си с тези под командуването на братовчед му, който пък бе на служба при папския нунций кардинал Фарнезе. Там пък се събираха силите на Неапол.

Сутринта на 30 септември 1494 година Алфонсо се разположи на лагер с войните си срещу Витербо така, че да може лесно да ги разгърне за бойни действия и да нанесе удар.

Нощта дойде. Войниците, уморени и мокри след петдневна изтощителна езда под неспирния безмилостен дъжд, запалиха огньове и се събраха около живителните пламъци да похапнат и се повеселят с вино и придружаващите ги жени.

Отрядът бе смесен: в него влизаха конни жандармерийски части, отделни взводове, въоръжени с пики и алебарди; всички бяха отлично въоръжени, конете бяха подбрани. Ако французите дойдеха, тук щеше да ги очаква добре обучена ударна сила. Но все още обстановката напомняше на маневри по мирно време. Никакъв французин не се бе мяркал, макар че се носеха неспокойни слухове, че Северна Италия била готова да капитулира и Шарл VIII щял да спечели лека безкръвна победа. Заловен разузнавач бе признал, че кралят е изпратил тежка артилерия по море и корабите щели да дебаркират някъде около Генуа. Изглежда французите не се шегуваха.

Алфонсо отпиваше вино от голям бокал и водеше весел разговор с най-старшия си офицер. Настанен бе удобно в уютна квадратна палатка, застлана с дебели килими и отоплена с голям мангал. Мразовитото време през прехода го бе изстудило доста. Сега почиваше и се бе отпуснал с удоволствие на широка кушетка, покрита с голяма леопардова кожа, а уморените му силни нозе блажено се отморяваха на мекото ложе. Бе свалил горницата на бронята и високите ботуши. Един от пажовете разчисти масата, остави още вино и излезе. Събеседникът му — нисък, широкоплещест капитан с добродушно лице — се прозя, закривайки уста с ръка.

— Ако нямате нищо против, милорд, ще отида да си полегна — рече той.

— О, и аз ще подремна с удоволствие — кимна с глава Алфонсо. — Утре ще продължим прехода. Ще трябва да се доберем до крепостта на нунция във Витербо.

— Казаха ми… — понечи да каже нещо капитанът и замлъкна.

Отвън някой крещеше неистово. Писклив женски глас надвикваше шумотевицата от песните и подвикванията на веселящите се войници.

— Иди, виж за какво е цялата тази гюрултия — нареди Алфонсо и разкопча колана с меча.

Капитанът отдаде чест и излезе. Върна се след малко със смях.

— Момчетата намерили една циганка, милорд… младичка и след като я видях лично, бих казал, прекрасна като истински ангел. Хвърлят жребий кой да бъде първият…

Алфонсо потупа офицера по рамото.

— Защо да не си ти? — подхвърли той и избухна във весел смях.

Младият капитан се почеса по главата.

— Знаете ли, милорд, тя питаше за вас и рече, че няма да се подчини на ничия воля, освен на вашата. Е, разбира се, войниците не обърнаха внимание на думите й, но…

— И защо точно за мен пита? — изведнъж се сепна Алфонсо. — Откъде идва тази красива циганка?

— От Испания, милорд. Говори само на испански. Прекрасна девойка, милорд, с дълга руса коса.

Алфонсо се замисли. Какво в Рим му напомняше за златокосо момиче? Бе уморен и спомените бяха доста мъгливи, но думите на офицера събудиха любопитството му. Красива испанска циганка? Руса? Циганка? Търси него? О, да, защо да не я види, бе наистина любопитен.

— Доведи я тук — нареди той с плътния си, спокоен и авторитетен глас.

Острите писъци на девойката се чуваха дори по-ясно. След малко обаче те затихнаха. В същия миг капитанът влезе. Влачеше насила за ръката млада жена, чиято голота едвам се прикриваше от дълъг, но разкъсан шал с ресни. По нея можеха да се видят останки от дрехи — тук-таме някой копринен парцал и избеляло кадифе, а прекрасната й коса — също като от чисто злато — бе свободно разпусната. Някой от войниците бе скъсал мрежата, която явно я бе задържала преди. Всъщност тя изглежда е била облечена в чисти и топли дрехи, но сега похотливите ръце на мъжете отвън бяха свалили почти всичко от тялото й. Алфонсо зърна очертанията на дълги и стройни крака с мраморна кожа, малки глезени, съвършено закръглени бедра и изящна талия. Лицето й не се виждаше — тя го бе скрила зад шала. Само очите й проблясваха, полуприкрити зад сгънатата в лакътя ръка, която бе поставила пред лицето си — дали от страх или свян?

— Остави ме насаме с нея — нареди Алфонсо на капитана. — Кажи на момчетата да се успокоят. Ако тя не може да ми даде приемливо обяснение за присъствието си в лагера, след малко ще я изпратя при тях.

Заплахата в тези думи предизвика тръпки на мълчалив протест в изправената пред него девойка. Но тя веднага се просна на пода в краката му и ги обгърна с ръцете си, като стенеше и плачеше.

Неочаквано и за него самия, Алфонсо се трогна от този жест на пълно подчинение — робска преданост към човек, който тя не би могла да познава. Обърна се към нея на испански, който говореше свободно.

— Как се казваш, дете мое?

Тя отвърна с гърлен глас на чист кастилски:

— Долорес, Ваше превъзходителство.

— Стани, Долорес! — заповяда й той. — Открий си лицето!

Тя обаче остана приклекнала на пода, като милваше с ръка крака му. Отговори с приглушен глас:

— Вашите хора се отнесоха грубо към мен. Лицето ми е издраскано и наранено, има кръв. Разрешете ми да се измия и после ще ви се представя с готовност, господарю.

Той се зачуди, впи поглед в нея. Някаква нежност се пробуди в гърдите му, а същевременно възбудата при вида на полуголото й тяло нарасна, обзе го пламенно желание да притежава това тайнствено младо създание, което без всякакъв страх му се предлагаше, защото не можеше да има никаква грешка — поведението й бе на истинска съблазнителка.

Той посочи към пищна ориенталска завеса.

— Отзад ще намериш кана с вода и кърпи. Измий си лицето, после ела тук!

Тя се скри зад завесата, а Алфонсо разкърши дългото си мускулесто тяло, свали кожения си жакет и облече широка кадифена роба. Влезе паж и донесе масло за лампите, които висяха в четирите ъгъла на уютната палатка. Алфонсо отпрати момчето и загаси трите от тях. Всички италианци обичаха парфюмите, затова той поръси постелята обилно с благоуханна течност, която сякаш отпъждаше острия мирис на пушек и печено говеждо, проникващ отвън от войнишките огньове.

Чувстваше силна възбуда, тя лазеше по цялото му тяло. Не бе имал жена от доста време, още преди смъртта на бедната, крехка Ана. Сега съзнаваше, че копнее да опита меда на тези сочни и сладки млади устни, да почувства белоснежната гръд да потръпва от страст под тежкото му тъй дълго лишавано от любов тяло, да изгори в пламъка на ритмичната наслада на пълното обладание.

Излегна се на кушетката и сключи ръце зад главата си. През премрежените клепки се вгледа с гордост и удоволствие в блестящия боен шлем — сребристото подобно на каска покритие за защита на главата в битките, великолепна изработка на прочут майстор. После погледът му се отмести към богато гравираното острие на неговия меч, също прекрасно творение на именит оръжейник. Бе готов да се срещне в бран с армията на френския крал, и той и опитните му войни. Слушаше ги с гордост как пеят отвън. Груби мъжки гласове в недодялана, но весела и дръзновена хармония, от време на време прекъсвана от звучен смях и някоя и друга по-солена шега. Тези мъжаги бяха наистина решени да следват своя водител напред и в битки до смърт.

Искаше му се циганката, Долорес, да се появи по-бързо. Любопитстваше да види лицето, което капитанът бе описал като „прекрасно, като истински ангел“.

Тя се бави доста дълго време; може би не беше толкова стеснителна и плаха, както се представи в началото; а може би пък искаше да забави появяването си, за да засили още повече възбудата му…

Мъжът в него я желаеше жадно, но войникът задрямваше — бяха яздили цял ден и всички бяха ужасно уморени. Той се унесе в сладка дрямка, подпомогната от прекрасното ухание на скъпия парфюм, който бе поръсил наоколо. Когато неочаквано се разбуди около шията му се бяха обвили нежни ръце, а в устните му се бяха впили нейните — ароматни, ласкави… С изненада установи, че палатката е потънала в пълен мрак. Той сграбчи тръпнещото младо тяло в яките си ръце, притисна тази вълшебна циганка към себе си, полудял от желание да я обладае на минутата, неспособен да се контролира повече.

— Ах, ти малко дяволче, Долорес, защо си загасила всички лампи? Искам да погледам лицето ти… — изпъшка той и зарови пръсти в косата й, която бе същинска коприна. Опипваше тялото й, съзнавайки, че в ръцете си държи извънредно красива жена с прелестни форми. Отново изруга липсата на светлина и когато се опита да стане, за да запали лампите, тя го притисна надолу с цялото си тяло и обсипа лицето му с целувки.

— Не… не. Нека първо да се любим… оох, о-о-о — господарю, не мърдай, ох, стой отдолу, любими… любими — тези думи тя произнесе на испански и продължи да реди гальовни нежности на този език, които го покориха окончателно. Той повече не протестира, остави вълните на сладострастието да ги носят заедно в небитието, напълно потънал в прекрасното бяло тяло, чиито очертания смътно се долавяха в тъмата. Чувстваше лудия бяг на сърцето й и никога в живота си не бе изгарял в пламъка на такава луда страст като сега.

Накрая и двамата потънаха в сладката изнемога на кулминацията и въпреки цялата му мъжка сила, тя изглеждаше ненаситна. В мрака ехтяха стоновете й:

— Алфонсо… о, ти, който си най-скъп на сърцето ми!

Този път тя заговори на италиански и промяната в гласа и тона й така го стъписаха, че той просто почувства как кръвта напуска лицето му. Воинът Алфонсо се изправи така рязко, че голото тяло на девойката се изтърколи от кушетката и тупна на земята. Удари се и изплака от болка. Задъхан, той се добра до първата попаднала му лампа и я запали. После бавно се обърна и я видя — разпозна фините, изящни черти на лицето й, наполовина закрито от разкошната коса.

В големите й очи не се четеше срам — само гордост. Тя се засмя кратко и отново прошепна името му:

— Алфонсо!

Той бе така поразен, че не можа да проговори. Не вярваше на очите си и продължаваше упорито да се взира в нея. Не, Долорес, испанската циганка не съществуваше! Сега разбра, че се бе любил така диво, всеотдайно, ненаситно, страстно с Лукреция Борджия, господарката на Пезаро.

Продължи да я зяпа, с отворена уста, широко отворени очи… вцепенен.