Денис Робинс
Лукреция (10)

Глава десета

Полуразрушеният Колизей бе претъпкан. Бяла прах се бе настлала върху големите камъни на това прочуто място, което се бе превърнало в най-знаменития амфитеатър на всички времена, когато най-великият Цезар бе властвал над Италия. Обаче днес човек на име Чезаре — младият принц от рода на Борджиите — се канеше да убие бик на тази арена.

Новината „борби с бикове!“ кънтеше по целия град — от позлатените палати до шумните и мръсни бордеи на бедняците. Това зрелищно развлечение бе рядкост и хората се тълпяха да се насладят на този спорт, който се практикуваше най-вече в родината си Испания и който сегашният папа не насърчаваше поради страховитата си жестокост.

Чезаре обичаше да демонстрира изкуството и вещината си с хладните оръжия и наистина имаше блестяща репутация като унищожител на силни и опасни, стръвни бикове; уважаваха го дори истинските майстори испанци.

Днешната демонстрация бе в чест на годежа на Лукреция с дон Керубино. И по каприз на Чезаре Борджия борбите щяха да се състоят на арената на стария Колизей, когато в късния следобед щеше да захладнее малко и знойният ден да се разведри от лек ветрец.

Половината от огромния амфитеатър бе потънала в сянка. Тази част се падаше на богаташите, които можеха да заплатят временно поставените скъпи седалки. Бедняците да се потят на маранята. Никой не го бе грижа за тях. На огромните, срутени от стените камъни седяха мъже и жени с шапки от палмови листа и слама, поставени върху покривала за глава от различни материи. Наоколо тичаха и се премятаха голи и мръсни деца, които пищяха и крадяха сладки и бонбони от кошниците на минаващите наоколо и предлагащи на висок глас стоките си продавачи.

На арената бе разпръснат фин червен пясък. Половин дузина мъже, почти голи, ако не броим бедрените им превръзки, с намазани със специални масла мускулести блестящи на слънцето тела, също като гладиаторите от славното минало, се разхождаха, правеха акробатски номера, жонглираха, всячески забавляваха публиката и протягаха ръце към нея за някоя и друга пара.

Нарочно издигната преграда отделяше мястото, където се намираха биковете, оковани с вериги и с превръзки на главите. Наоколо се навъртаха оръженосците на Чезаре. Те почтително разнасяха блестящите му копия, от които той щеше да си избере най-подходящото. Всички бяха превъзбудени, глъчката бе непоносима, в нея се примесваха хиляди бъбрещи и смеещи се гласове, крясъците на децата и разносвачите на студена вода или кошници с лакомства: ядки, пасти и стафиди.

Внезапен грохот на барабани, зов на рогове и тропот на конски копита усмириха тълпата. Хората затихнаха и изпружиха вратове, отправяйки взор към специалната трибуна, на която бяха наредени тапицирани столове с високи облегалки, а над тях се извисяваше нещо като голям балдахин или копринен навес. Беше пристигнал Чезаре Борджия с близките и гостите си.

Отпред вървеше дон Керубино, облечен в строги кафяви на цвят дрехи. Той водеше Лукреция за ръка. В противовес на скромното му облекло наследницата на Борджиите бе издокарана в прекрасна и пищна рокля, носеше украшение на главата си от фино ленено платно и диаманти, в косата й бяха преплетени панделки. Роклята й бе от син атлаз с широки ръкави и позлатени ширити. Цялата сияеше. Спонтанен рев се изтръгна от тълпата, когато тя се приближи достатъчно:

— Вива!

Тя бе най-популярната от Борджиите; вероятно поради младостта си и извънредната си красота. Хората почти не обърнаха внимание на испанеца, но гледаха с уважение и симпатия високия красавец в яркочервено и блестяща златиста къса пелерина, който вървеше зад двойката. Всички харесваха Алфонсо, воинът, а пък и херцогът на Ферара бе почитан в цяла Италия.

Всъщност Лукреция сияеше, защото Алфонсо бе наблизо. Той, естествено, не подозираше нищо за силните емоции, които бушуваха в нея. Седнаха, а тя успя да се настани почти до него. Въображението й възстановяваше сцената от предната вечер, а тя замечтано опипваше белега на гърлото си. Алфонсо пък с охота очакваше борбите. Нищо, свързано с лова или турнирите, не бе тайна за него. И въпреки това борбите с бикове бяха нещо ново за него. Той не бе жесток, обаче жестокостта не го отблъскваше задължително. Бе роден във времена, когато хората приемаха тезата, че и човекът и звярът заедно могат да загинат при мъчителни и жестоки обстоятелства в името на спорта и развлечението.

Родриго Борджия отсъстваше — бе се съобразил с факта, че от него се очаква да бъде в траур, любовницата му бе родила мъртви деца. Но тъй като тя самата бе прескочила смъртната опасност, днешният празник не бе отменен.

Лукреция се наведе към годеника си и го попита любезно:

— Всичко това не ви ли напомня на родината, милорд? — Трябваше да води светски разговор, не можеше да мълчи през цялото време. Той обаче бе все така нетърпимо скучен и тя насочи пълните си червени устни към Алфонсо, като се възхищаваше на превъзходното му здраво и грациозно тяло.

Дон Керубино изсумтя нещо неразбрано. Питаше се дали ще е в състояние да издържи един брак с тази породиста Борджия — струваше му се прекалено зряла и чувствена за човек като него.

Лукреция сви рамене и отново извърна очи към Алфонсо.

Той се смееше сърдечно, показал белите си зъби — гледаше комичната езда на някакво джудже, яхнало краставо, мизерно на вид куче. Мъничето държеше подобаващо на ръста му копие и се преструваше, че влиза в двубой с равен му по ръст побратим, нахлупил нещо като боен шлем на главата си.

Сега отново прозвуча звънкия глас на роговете. Двете джуджета бързо напуснаха арената. Над амфитеатъра се възцари тишина. На арената се втурна дребен черен бик.

Дон Керубино гледаше това представление доста скептично: първия половин час зрелището му се видя направо палячовщина. Само дразнеха и разиграваха биковете. На арената убиха половин дузина от тях: някакви неуки младоци ръгаха с кинжалите си пухтящите и риещи гневно земята животни, подлудени от глад и болка, а после крещяха като обезумели и се спасяваха с бягство от острите рогове. Но това си бе чисто убийство, а не спорт. Лукреция не гледаше. Не можеше да отдели горещия си, замечтан поглед от лицето и тялото на Алфонсо. Той се правеше, че не вижда зова в очите и устните й. А може би изобщо не забелязваше нищо, поне не показваше явно това, както си бе погълнат от зрелището на арената. Лукреция погледна към него само веднъж, когато един злощастен младеж, който се държеше доста по-дръзко от другите, пострада: разяреното животно го вдигна и го метна на рогата си, после го захвърли окървавен на земята.

Пронизителният му писък отекна в Колизея и сякаш звукът остана във въздуха, когато страшният рог потъна в белите му дробове. Тогава на арената се втурнаха половин дузина полуголи роби и с ножове убиха бика. И човека, и животното бяха извлечени мъртви от арената с изцъклени и вперени в безкрайността очи. А тълпата ревеше неистово, докато прислужници посипваха кървавите петна с пресен пясък.

Едвам сега започна истинската борба. Лукреция докосна с ръчицата си ръкава на алфонсовата дреха.

— Погледнете, милорд, брат ми идва — промърмори тя.

Той обърна глава и видя към тях да се приближава бавно самотен конник, облечен в черно от глава до пети. Само наметката му бе златиста на цвят и отрупана със скъпоценни камъни, които блещукаха на слънчевите лъчи. Това бе Чезаре и конят му също бе черен като абанос, а пък носеше и маска. Младият Чезаре Борджия — самият той. Импозантна, ефектна фигура, която изтръгна от присъстващите спонтанни викове „Вива!“ и „Борджия!“. След това отново настъпи тишина, напрежението сякаш увисна във въздуха, а Лукреция се наведе леко напред — гордееше се с брат си. Знаеше, че в Рим не го обичат, но го уважават поради изключителната му смелост, а сега бе един от случаите, когато той демонстрираше това си качество по най-вълнуващ начин.

Блестящ, единствен на арената, той насочи расовия кон към средата й. Един от оръженосците поднесе копията, а Чезаре се наклони леко и си избра едно. Потупа го на дланта си и опита острието. Не носеше броня, а ризница от метални брънки, която покриваше само краката му. Конят носеше пищно черно наметало, с бродирани златни украшения и естествено герба на Борджиите. За разлика от ездача си, животното бе неспокойно, изглежда не виждаше добре през маската, но бърчеше ноздри и пръхтеше, тъй като подушваше прясната кръв.

После вратите на преградата се отвориха. Бяха запазили най-расовият бик за Чезаре. Добре охранен, по тялото му потръпваха силни мускули, злите малки очички блещукаха в червеникаво. От снощи не му бяха давали храна. Гладен, заслепен от слънцето бикът клатеше глава и риеше земята с копита. Тълпата бе занемяла.

После животното забеляза неподвижната, черна фигура на коня и ездача, слели се в един-единствен силует. Наведе глава, чу се тропот на копита, наоколо се разлетяха прах и буци пръст. Чезаре Борджия извъртя коня и насочи копие. Бикът като че ли всеки момент щеше да забие рога в хълбоците на коня. Но Чезаре без усилия отново завъртя коня. Бикът профуча покрай него със страшно наведена глава и сякаш докосна животното отстрани, но не му направи нищо, а скоростта го отведе чак на другия край на арената. Тълпата изрева възторжено: „Вива!“, „Вива!“

Лукреция се хвана за гърдите, задушаваше се от противоречиви чувства. Бе пребледняла.

— Ужасно, ужасно, о боже мой! Страхувам се! — мълвеше тя. — Ами ако го убие… брат ми…!

— Няма да го убие — сухо отвърна Алфонсо, но и собствените му бузи бяха пламнали. Този спорт започваше да му харесва, по дяволите!

Още няколко минути Чезаре си поигра с подивелия бик — сякаш флиртуваше с него… и със смъртта. Два-три пъти човекът и бикът се срещнаха в центъра на арената, яростно устремени един към друг. Два пъти Чезаре избягваше прекия удар — с невиждана ловкост и умение — в последния момент. Бикът профучаваше в противната посока, но очакващите го там хора с остри пики го връщаха обратно. Черните копринени на вид хълбоци на силния звяр потъмняха от кръв. Болката и недоумението го тласкаха все по-силно и по-бързо към съдбата му.

Е, сега идваше ред на последното действие — бикът щеше да умре. Отново настъпи тежка тишина — хилядите поеха дълбоко дъх, когато Чезаре замени пиката със сабя. Това бе необичайно преди матадорът да нанесе последния, смъртоносен удар. Лукреция обърна очи към Алфонсо. Този път погледите им се срещнаха и сякаш се споиха в един дълъг миг на взаимно разбиране. Той сякаш споделяше възбудата й.

Бикът пак връхлетя върху Чезаре, но този път, когато мина на косъм разстояние от черния кон там го дебнеше смъртта. Със силен боен вик Чезаре се изправи на стремената, закова коня си на място и издигна сабята високо над главата си. Тя проблесна на слънчевите лъчи и после с невероятна вещина и с един, единствен майсторски удар младият Борджия обезглави бика.

Възбудени до крайност, зрителите закрещяха одобрително. Роби отнесоха безглавия труп от арената и отрязаха ушите на животното, които традиционно се даряваха на победителя. Такава необичайна храброст и мъжествено майсторство заслужаваха овациите на публиката. Чезаре обиколи арената, като приемаше поздравленията на възхитените му почитатели и сам ги приветстваше. Но беше бледен и намръщен.

Прие всички приветствия някак си разсеяно, слезе от коня и се присъедини към аристократичното общество под балдахина. Наведе се и целуна бялата ръчица, която протегна любовницата му херцогинята Фарнезе, облечена във виолетова коприна, гарнирана със сребро.

— Отлично се справихте, милорд — рече тя и го изгледа с черните си блестящи очи.

Надменните му устни се изкривиха в нещо като усмивка. Той тихо прошепна — толкова тихо, че да го чуе само тя:

— И вас така ще убия, мадона, още тази вечер, но… с целувките си!

И те си размениха многозначителни погледи, наситени със спомени за страстни, томителни прегръдки.

Алфонсо д’Есте го поздрави.

— Превъзходно изпълнено — заяви той. — Не бих имал нищо против да опитам и аз някой ден.

Чезаре изтри потта от челото си и отпи глътка от виното, което му подаде един от пажовете.

— Да ви поръчам ли бик сега, милорд?

Лукреция чу думите му и рязко се изправи. Нямаше никакво желание да разреши на брат си да увлече Алфонсо в този налудничав спорт до такава степен. Тя потрепери при мисълта, че това прекрасно тяло би могло да бъде промушено от нечий рог… същото тяло, което тя се бе зарекла да осигури за леглото си.

— О, стига за днес — каза тя на глас. — Хайде да се върнем в двореца. Тази сбирщина тук смърди ужасно.

— За бога, милорд, едва ли съм облечен по подходящ начин — рече в същия миг Алфонсо и лицето му се смръщи.

— О, можете да махнете мантията и горната си дреха, милорд. Е, във всеки случай… — Чезаре сви рамене. Бе съвършено учтив, но в изражението му сякаш нарочно се четеше съмнение относно смелостта на Алфонсо. А това бе повече от достатъчно за младия воин. Без да каже нито дума повече, той разкопча мантията и я захвърли на земята. После откачи колана с тежкия церемониален меч, който носеше. Обърна се към благородник от своята свита.

— Нека доведат коня ми!

Лукреция пребледня. Вбесена от постъпката на брат си, тя се опита да спре нещата още на този етап. Знаеше, че Чезаре няма причини да мрази Алфонсо и това бе просто проява на пакостника, който се крие във всеки човек. Тогава се обърна към Алфонсо:

— Умолявам ви, милорд, не се захващайте с това. В борбата с бикове не е достатъчно бойно умение, нужна е практика.

— Аз пък ви умолявам да не се бъркате в това, мадона — тросна се той, като изглежда съвсем не го впечатляваше нямата молба в големите й, бляскави сини очи.

В този миг се намеси намръщеният дон Керубино.

— Хайде, Лукреция, не се бъркайте. Ние ще останем тук и ще гледаме. Може да се окаже интересно.