Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Loves of Lucrezia, 1953 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлозар Николов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Денис Робинс. Лукреция.
Редактиране, коригиране и художествено оформление: Д&Д
Предпечатна подготовка и печат: ДФ „Балканпрес“
Издателство „Д&Д“, София, 1994
История
- —Добавяне
Глава четиридесет и първа
Нямаше нищо по-лесно за Лукреция от тази клетва. И по-желано! Какво би могла да желае повече в този миг от близостта на този единствен за нея мъж, от това да му бъде вярна, да забрави дългия списък от безразборни и повечето пъти случайни любовни авантюри, които не оставяха нищо след себе си, освен празнота, угризения и още по-необуздана жажда за истинска любов.
Стояха заедно под лунната светлина — две смътни фигури, които постепенно се сляха в едно, за да се превърнат в изваяна статуя на любовта. Някъде из дълбините на оранжевата гора долетяха трелите на сладкопоен славей, извиващ възторжена песен. Тази захласна мелодия омая сърцата им още повече и те навлязоха по-навътре всред дърветата. На постеля от благоуханни листа Алфонсо разстла плаща си и се отпусна върху него, като привлече до себе си Лукреция. Зима бе, но тези двамата не чувстваха нито студения декемврийски полъх, нито пък мразовитите обятия на земята под техните горещи тела. Също като два пламъка те се допряха, за да се превърнат в един. Лежаха в прегръдките си, разкъсвани от всепоглъщаща страст, която не бе отслабнала с годините. Алфонсо трескаво целуваше горящите устни, белоснежните гърди и шията, предложени така всеотдайно от онази, която остана в историята като най-прочутата куртизанка на своето време.
— Лукреция, ти си най-прекрасното творение на този свят, ти си утеха за изстрадалата ми душа — шепнеше той на пресекулки и пак впиваше устни в нейните, червени и пълни. Прегръщайки я все по-силно, Алфонсо се питаше защо толкова дълго се бе съпротивлявал на естественото си влечение към нея, защо се бе съмнявал, че тя би могла да му принадлежи така, както не бе принадлежала никога на друг мъж.
А тя плачеше от истински екстаз, вплела пръсти в гъстата му коса, стенеща, повтаряща името му.
— Алфонсо, о-о-о, боже мой, боже мой, колко само съм страдала заради теб, мой кралю сред земните хора!
— Пътищата ни бяха разделени, Лукреция — прошепна той. — Съдбата изглежда трябваше да реши дали да се съберем в края на краищата. Но знай! — никога не съм познавал друга жена, която да е била равна на теб дори и в мислите ми!
— И въпреки всичко ти ме мразеше! Ти ми причини такава болка! — припомни му тя.
Той нежно поглади разпилените златисти коси, повдигна се малко и с копнеж изгледа пленителната прелест на лицето й — всяка негова черта бе като изваяна от ръката на божествено надарен скулптор. Тя вече не бе дъщерята на зловещите Борджии, онази фатална жена на име Лукреция! Под лунните лъчи, в оранжевата горичка при него бе една невинна и прекрасна нимфа, в чиято коса бяха преплетени листа и мъх. Наведе се и пак я целуна, погали тялото й, отново пламна от любов и желание. И между пламенните целувки започна да шепне извинителни думи на разкаяние и угризения за нанесените й рани и болката, изстрадана по негова вина.
Галеше прекрасната й шия с устните си и говореше:
— Това е загдето те нараних веднъж в гняв и пренебрежение — после внимателно я обърна по корем, оголи разкошната кожа на гърба, вгледа се внимателно в оставените от каиша белези и потрепери, след това започна трескаво да ги целува.
— Горчиво, горчиво съжалявам за стореното! Срамувам се от себе си, заслужавам сурово наказание загдето им позволих така да те наранят, любима!
В съзнанието й проблесна ужасяваща картина: видя себе си вързана, отново чу свистенето на камшика и хихикането на войниците, преживя цялата агония и унижението на побоя. Разплака се искрено, но каза:
— Ударите не бяха за мен, а за циганката Долорес. Хайде да прогоним духа на Долорес, защото тя бе онова необуздано момиче, което не познаваше нито смирението, нито здравия разум…
— И въпреки това тя бе моята любов онази единствена нощ — бедното отчаяно циганче!
— Тя бе твоята любов. Но сега ти си имаш Лукреция, бъдещата ти обещана съпруга, която ще те обича още повече и повече и винаги, завинаги!
— Любима — изстена Алфонсо и зари пламтящо лице в коприната на косите й. Замръзна за миг и чу туптенето на сърцето й срещу своето собствено. Дивеше се на прекрасните сапфирени очи, в които сълзите проблясваха като диамантени капки на лунната светлина.
— Откраднахме си сватбената нощ предварително, но нищо, тя ще бъде още по-прекрасна със сенките на спомена — рече той. — Боже, още веднъж се убеждавам колко несправедлив съм бил в предишните си представи за теб. Зная добре колко грозно и несправедливо са се отнесли към теб и баща ти, и брат ти, колко неправди си изтърпяла заради тях и други мъже, които са те използвали жестоко и нечестно, криейки се зад името на любовта. Но аз познавам истинската Лукреция и онова, което се крие в сърцето й и ще я обичам вярно и пазя до смъртта си. Кълна се пред вас, всички ангели и светци! Чуйте моите думи!
Тя въздъхна и застина в прегръдките му със затворени очи. Не й се искаше да помръдва. Страстта бе утихнала, но сега чувстваше съвършенството на любовта. Знаеше, че скоро всички тъмни сили и демони, които населяваха миналото й, ще изчезнат, прогонени от силата й. Керубино (бедният испанец!), Сфорца — безпомощното и слабо конте със странните си влечения и грехове, Марио — пажът, д’Алегр — французинът, ученият и ерудиран Франческо, бедният Зели, баща на детето й, чиито рани още зовяха за отмъщение. Тези и множество други — минаваха като на сън пред очите й — фантоми и духове от миналото, от което сега тя се срамуваше. Скри лице в мишците на Алфонсо и простена, пожела си те да изчезнат завинаги. И когато отвори очи отново, те бяха изчезнали. Бе в обятията на Алфонсо и славеят пак изпълваше нощта с вълшебните си песни.
А по-късно, когато първите лъчи на зората разкъсваха тъмата над заспалия Рим, Лукреция и Алфонсо се завръщаха към градските порти.
Той я поглеждаше от време на време, а конят пристъпваше бавно и достойно по неравния път. Лукреция изглежда като младо и невинно момиче, помисли си той, чистосърдечно и безкрайно мило. Наведе се и с умиление целуна златистата коса, която се развяваше пред гърдите му.
— Мисля си, че този ден е предвестник на нов и прекрасен етап в нашия съвместен живот, мила моя — прошепна той. — И съм извънредно щастлив. А ти?
— И аз, господарю — отвърна тя. — Аз съм най-щастливата жена в цяла Италия — очите й се усмихнаха при тези думи. — Особено ако мога сега да дойда с теб направо във Ферара и никога вече да не стъпя във Ватикана. Боже, колко хубаво би било!
— А аз си мисля така, но сме длъжни да почакаме още мъничко.
— Ти съзнаваш, Алфонсо, нали съзнаваш, че възнамерявам да променя изцяло начина си на живот от днес нататък? — внезапно рече тя искрено. — Никой мъж вече няма да докосне Лукреция, която се посвещава напълно и изключително на законния си съпруг и господар Алфонсо д’Есте!
— Вярвам ти — отвърна той просто и я погледна.
После я прегърна с едната ръка и затвори очи.
— Повярвай също, че най-горчиво съжалявам за стореното от мен в миналото и всичките ми грехове. Разкайвам се и ще направя всичко по силите си, за да ги изкупя. Ден и нощ, докато дойда при теб в замъка ти като твоя невяста, ще паля свещи и ще се моля и размишлявам пред олтара на Света Богородица. Най-вече ще се моля Бог да ми даде сили да стана почитана и уважавана дама, достойна да бъде твоя съпруга.
Волевото лице на Алфонсо порозовя.
Погледна към извиващия се път над главата на коня. Пред тях се откриваше великолепна гледка към събуждащия се град, а покривите на сградите и камбанариите бяха все още обвити в леката утринна мъгла. Зърнаха един селянин и младо момче — очевидно синът му — да се трудят на полето — довършваха върха на купа сено. Минаха и покрай старица, която вървеше до тежко натоварено магаре, изглежда бързаше за пазара със зеленчуците си. Тя ги изгледа без особен интерес — две фигури на прекрасен расов кон. Откъде да ги познава? Откъде можеше да знае, че вижда херцогинята на Бизели, а кестенявият кавалер до нея е бъдещият й съпруг. А дори и да знаеше, едва ли това щеше да я затрогне много. Защото в простичкото й съществуване тези имена не означаваха почти нищо. Но стойността на само един бисер от лукрецините накити можеше да изхранва и нея, и цялото й семейство за цял живот, че и повече.
Алфонсо, който се бе замислил след думите й, се обади:
— Кой съм пък аз, че трябва да ме издигаш на такъв пиедестал! Ласкаеш ме и ме зачиташ прекалено много! И аз съм грешник. Това, което току-що извърших ме поставя сред слабохарактерните хора. Но, о боже, сърцето ми гореше, копнееше за теб!
— И ти се закопнял за любов, като мен, мили ми господарю — рече тя с въздишка и го изгледа с влажните си очи; после отвори уста да се засмее кокетно, но се запъна и млъкна. Помисли секунда и рече сериозно: — Ти си добър човек, Алфонсо, и си бил добър съпруг на бедната покойна Ана. Ще се постарая истински да приличам на нея и да я заместя достойно с нужното уважение. Надявам се да мога да направя поне едно нещо по-добре от нея, бедната душа, мир на праха й.
— Сигурно много неща можеш да правиш по-добре, Лукреция, но какво точно имаш предвид?
— Да ти родя деца — прошепна тя с устни долепени до ухото му.
Той я притисна да себе си още по-силно.
— Амин, така да бъде! Виждам колко съм бил прав, когато си промених мнението за теб и още по-горчиво се упреквам, че съм те мислил за жестока, егоистична, за човек, който търси само удоволствията.
— Колко съм щастлива, че ми казваш това, защото аз съм много състрадателна жена и тази жена е винаги на вашите услуги, господарю мой!
— И бъдеща майка на децата ми! Ето това ще ми донесе истинска радост; и не само на мен, а и на баща ми, херцог Ерколе!
Лукреция замълча. Внезапно я обзе дълбока тъга — естествена реакция на твърдото й, току-що взето решение да изкупи греховете си и да се превърне в достойна съпруга на Алфонсо. Заради него самия! Потръпна при спомена за мъртвороденото си дете; за това как бе изолирана от хората, буквално затворена от брат си Чезаре. Тогава не се бе съмнявала, че то бе заченато от Алфонсо. Дали да му каже сега? Отдавна мислеше да му каже, щом дойде сгоден момент. Интуицията й, бе подсказала, че такъв момент неизбежно ще настъпи. Дали да му разкаже за мъките си и болките, за трагичния край на онова същество, което така и не проплака?
Алфонсо я погледна и наведе глава, за да докосне косата й с устни.
— Защо се натъжи, любима? Цялата трепериш. Какво има?
Тя изстена, от устните й се изтръгна задавено ридание, и го прегърна буйно, притисна се в него до болка. Думи не излязоха от устата й. Внезапно реши: няма да разруши това благословено начало на новия й далеч по-щастлив живот като му разкрие онази ужасна тайна. Миналото си бе минало; няма нужда да го събужда и съживява. Той отново я прикани да сподели с него болката си, но тя поклати глава и отвърна, че трепери, защото й е много студено. Тогава той я зави внимателно с мантията си и я прегърна още по нежно: в топлите му обятия тя се успокои, мракът на страховитите спомени се разсея. И сърцето, и мислите й се обърнаха към бъдещето…
Вече наближаваха нейния палат и тя мълчаливо му поднесе устните си за довиждане. Сега в тази целувка нямаше онази пламенна страст от преди час, имаше само голяма топлота и нежност. И много разбиране. Преди да се отдели от него, тя рече:
— Никога няма да си обясня напълно как стана така, че ти реши да ме посетиш тази нощ. Онова, което изживяхме, бе толкова прекрасно, също като в сън, като в недействителен блян!
— Напротив, бе много истинско, мило ми сърчице — усмихна се той и поглади сплетените й руси плитки. Нежно, с голямата си силна ръка, погали и крехкото й рамо и добави: — Както е истинска и моята любов. Не се мъчи да разбереш защо дойдох тук. Знам само, че нещо ме привличаше към теб неудържимо, като гигантски магнит, съвсем необяснимо, но затова пък могъщо и пленително. Веднъж се отдръпнах от теб с презрение — дори с омраза — и това продължи толкова дълго, че изкриви човешкото в мен; в теб виждах само зъл демон, призрак без съдържание и плът, който измъчваше и гризеше душата ми. После нашите бащи уредиха брак помежду ни и когато разбрах, че вече с теб ще сме свързани неразривно, че вече връщане назад няма да има, като че ли някакво чудо се извърши в съзнанието ми. Прогонен бе онзи тъмен и зъл демон, който свързвах с теб. Злото изчезна завинаги. Пред очите ми се появи една нова, преродена Лукреция, една прекрасна жена, блестяща и сияеща с новите си добродетели и откровение. Бях също като заслепен от слънцето човек! Ослепен! Почувствах пламъка на ново желание, нови усещания и ново разбиране нахлуха в мен. И затова ти казвам: отсега нататък Лукреция ще бъде с мен като любима спътничка и съпруга и в живота, и в смъртта!
И се наведе отново към устните й. А тя, зашеметена от тези силни думи, изпита дълбоко удовлетворение, бе затрогната до полуда, бе получила отговор и удовлетворение на най-горещите си молитви, чувстваше се свързана с него завинаги.
Влезе в палата в състояние на истински унес през таен вход. Щастлива до самозабрава вървеше автоматично по една вита стълба, която водеше през скрит проход към покоите й.
Придворната Катарина вече спеше дълбоко в голямото легло. Бе се притеснявала и тормозила достатъчно дълго време къде ли е господарката й и умората си бе казала думата. Въпреки всичко до последния момент бе вардила вярно, готова да отпрати всеки външен човек, който би потърсил мадона Лукреция и би забелязал липсата й.
Сега Лукреция почти не обърна внимание на заспалата девойка. Тя отдръпна завесите на един от големите прозорци и се наведе навън, притиснала ръце към бясно тупкащото от неописуемо щастие сърце. Тази нощ всички тайни на вселената бяха като отворено писмо за нея: тази нощ тя бе познала и споделила любовта на единствения мъж, когото бе обичала истински — Алфонсо д’Есте.
Протегна ръка навън и заговори на звездите:
— Сега и смъртта да дойде, няма да се оплаквам! Защото ми разкрихте тайнствата на истинската любов; сега вече зная, че моята любов е моя завинаги. Опознах всички земни ценности и вече не искам нищо повече!
Въпреки всичко, въпреки огромното щастие, в душата й се прокрадна известен страх. Възможно ли бе злият гений на живота й Чезаре да се завърне в Рим с нови планове? Да промени намеренията си, да отложи, дори да отмени сватбата? И тъй като опасенията й продължиха да се увеличават, щом се съмна съвсем, тя незабавно отиде при баща си и заговори открито.
Александър я прие веднага. Довършваше закуската си. Явно не се чувстваше добре, здравето му западаше и макар че не признаваше пред никого и не споделяше дори и с фаворитката си Джулия, вече бе започнал да живее в непрестанен страх от отравяне. След дългите години на разгулен живот го мъчеха тежки угризения. Непрестанно се безпокоеше за бъдещето си и си задаваше все един и същи въпрос: по какъв начин щеше да плаща за греховете си — и тук, на земята, и там — отвъд…
Вече не бе онзи търсен и желан от жените любовник. Бе напълнял, тялото му се бе отпуснало и имаше запуснат и нездравословен вид. Често получаваше пристъпи на болестта си, припадаше. Бе занемарен от приближените си, дори и от Джулия. Всичките му деца — без Лукреция — бяха напуснали Ватикана. Сега щеше да загуби и любимата си дъщеря. Този път тя едва ли щеше да се върне. Дълго плака пред нея, но й обеща, закле се, че няма да позволи никому — дори и на Чезаре — да се намеси и промени плановете за женитбата.
Лукреция се държа извънредно мило с него. Макар и уморена и неспала, тя бе озарена от една нова светлина, излъчваща се от цялото й същество, която Александър забеляза, но не разбра. Съчувстваше на баща си, но го и презираше. Затова не можа да се въздържи и му подхвърли, че всичките й беди и неприятности още от детинство насам са следствие от възмутителните начини на възпитание, прилагани спрямо нея, и от позорното поведение на брат й Чезаре.
— Зная, зная — мърмореше жалостиво Александър и трепереше като от треска. Влезе паж и запали мангалите, после донесе чаша топло лекарство. Настана тишина, нарушавана само от камбаните на Св. Петър. От вътрешните дворове долиташе и пението на група монаси. Покрай колоните минаваше облечен в кафяво поток от духовници, забързани за утринна молитва. Александър се закашля, после изохка:
— Смили се боже над мен! Оставам сам! Когато и ти си отидеш, дъще, никой няма да ми остане да ми помага, да облекчава старините ми! Живея в ежечасен страх от…
— От какво? — остро го прекъсна Лукреция.
— От смъртта — прошепна той и се хвана с ръка за гърлото, а очите му шареха из тъмните ъгълчета на голямото и красиво осмоъгълно помещение, като че ли вече виждаше зловещата костелива сянка на смъртта да се прокрадва из тях.
Лукреция почувства съжаление. Дожаля й за стария мъж, но не чак дотам… до гуша й бяха стигнали и той, и цялото семейство с тъмните си дела. До гуша й бе дошло и от Ватикана… и от Рим. Още бе като опиянена от преживяното преди няколко часа, окриляха я спомените за откраднатото щастие и очакванията й за бъдещия живот във Ферара. На глас рече:
— Бъди спокоен, мили ми татко. Ще те посещавам често. Не бива да се страхуваш от смъртта, сигурна съм, че тя ще бъде лека. Остани с мир!
Той се прекръсти; загриза го суеверен страх да не би дяволът да чуе думите й, да не предизвика нечистите сили. В този ден и този миг едва ли някой от тях двамата можеше да знае, че не след много години, в същата тази стая Александър VI и Чезаре Борджия, синът му, ще посрещнат края си по ужасяващ начин. Пируващи един до друг, опиянени от силата и властта си, безгрижни и нехаещи за прегрешенията си и съдбата, за възмездието и наказанието божие. Отровени точно както сега се страхуваше Александър. През житието си тези двамина прочути Борджии бяха мъчили и убивали, станали причина за смъртта на стотици невинни хора. Затова те щяха да умрат в агония на същото това място, а труповете им щяха да бъдат поругани и ограбени, после набързо натикани и заровени в бедняшки гробове. Телата им щяха да изгният там, а след тях щеше да остане само зловещата им и мрачна слава. Кардинал Дела Ровере щеше да наследи папския престол, а в далечните владения на Ферара Лукреция щеше дълго да властва в прочутия си двор като почитана съпруга и майка.
Но тези неща щяха да се случат тепърва. В настоящия момент злокобният Чезаре продължаваше безпътния си живот и тъмните си дела, а Александър — също като голяма куклена свещ, ронеше восъчни сълзи и животът му бавно догаряше, превръщайки тялото му в безформена маса. Смъртта, всъщност, не бе далеч…