Денис Робинс
Лукреция (36)

Глава тридесет и шеста

Чезаре остана във Ватикана няколко месеца.

Мина доста време и чак някъде към средата на зимата се разбра какви лукави интриги плете и каква игра играе: всъщност може би най-голямата в мрачната му кариера и домогването му до завладяването и управлението на Романия.

Боже, каква мразовита бе Коледата; земята пак замръзна под ледения дъх на ветровете, които вееха от Алпите; замръзнаха и селяните… пък и гладуваха до смърт. Владетелката на Форли Катерина Сфорца се бе укрепила в голямата си цитадела, която защищаваше с остатъците от армията си. Тя бе истинска амазонка, с висок дух и значителна физическа сила; бе вдовица и се бореше да запази всичко за шестте си все още млади синове.

Макар и в миналото да бе поддържала приятелски отношения с папата, сега се бе превърнала в горчив враг на всички Борджии. Също както проповедника Савонарола, който бе личен неин приятел, тя ненавиждаше разпътните нрави и покварата на Ватикана. Първа тя нарече Лукреция „блудницата на Рим“. Но от всички най-много мразеше Чезаре, всъщност знаеше, че той е най-опасният. Той ставаше все по-силен и по-силен и сега вече нямаше да има покой за него докато не си присвоеше и Форли.

Миланският херцог се бе опитал да й прати подкрепления, но лошото време и разните епидемии бяха разредили редиците им; от друга страна, храна и топли дрехи не достигаха и всички тези фактори заедно бяха сериозна заплаха за опитите и надеждите Катерина да удържи позициите си срещу Борджия, който водеше прекрасно снабдена армия, а войниците му бяха добре нахранени и обучени.

След раждането на племенника Чезаре се постара да се държи повече от приятелски със сестра си и съпруга й. Той дори успя да подлъже младия мъж, че не той и хората му стоят зад опита да го убият. Лукреция обаче бе неспокойна и не можа да се почувства щастлива докато брат й не напусна Рим отново, опиянен от успехите си в чужди земи. Тя не можеше да си намери място и изобщо не му вярваше за нищо.

През януари на 1500 година Александър VI отпразнува годишнината от заставането си на папския престол. Същия месец с подновени усилия армията на Чезаре успя да пробие и последните укрепления на Катерина Сфорца; не можа да му попречи дори и отвратителното време. Това бе жесток ден, ден на терор и сълзи, който не можаха никога да забравят нито тази горда и силна предводителка, нито синовете й, които я надживяха.

Войските на Чезаре смазаха отслабналите и прегладнели защитници на градското укрепление, посичайки ги безжалостно, един по един, докато и най-вътрешните кътчета на цитаделата подгизнаха от кръвта на жертвите, а труповете им задръстиха коридорите и тесните проходи на укрепленията, останаха непогребани през нощта и замръзнаха в гротескните пози, в които ги бе заварила смъртта. Невиждащите им очи се взираха в неблагосклонно и студено трепкащите звезди, а раните им, подобно на зловещо зееща паст, безмълвно молеха небето за възмездие.

И така: екзалтиран от победата си, яхнал черния си кон Чезаре нахлу като мрачен предвестник на смъртта в огромната зала, където трябваше да дойде злощастната Катерина. До него яздеше д’Алегр — французинът, който би могъл да се гордее с факта, че два пъти бе любил мадона Лукреция. Чезаре бе в прекрасно настроение. Залавянето на безстрашната Катерина и завладяването на богатите й земи и територии бе за него огромна стъпка напред в окончателното покоряване на Романя: не го интересуваше нищо друго и нито искаше да чуе, нито да види бедите и злощастията, които бе причинил.

В един момент до коня му дотича жена с мъничко дете на ръце, с развяна дългокоса коса, която сякаш струеше по голия й гръб, с очи обезумели от страх; тя се впи в юздите на прекрасното животно и помоли Чезаре да пощади рожбата й. Последният грубо я подритна и я отмина. Прекалено дълго му се бяха противопоставяли жителите на този град… Сега нямаше да прояви никаква милост. Той се разсмя жестоко — устата му се разкриви в злокобна, сякаш лисича гримаса, когато видя, че един от войниците му набоде същото дете на копието си, после метна майката на гръб и я понесе нанякъде.

— Е, д’Алегр, хайде, нека да отпразнуваме този голям ден по нашему — обърна се Чезаре към френския офицер, който се бе оказал лоялен съюзник в жестоката битка.

— Колко време възнамерявате да останете тук, милорд? — запита го д’Алегр.

— О, само няколко дни, колкото да разчистим тази бъркотия тук и да оставим хората и конете да си поотпочинат. После тръгваме за Рим! Ще прекарам господарката на Форли през градските врати окована във вериги, също като един доволно познат и прочут завоевател преди мен, който също водеше една небезизвестна окована кралица, ха-ха-ха!

Д’Алегр свали металните ръкавици на бронята си и подухна върху вкочанените си пръсти. Януарската нощ бе много студена. Но французинът, макар и дългогодишен и кален воин, не бе така коравосърдечен, не можеше така безсърдечно и неотзивчиво да наблюдава човешките болки и страдания наоколо. Бързаше да се прибере в замъка и да остави зад гърба си виковете и стенанията на ранените и издъхващите; зловещо обезобразените трупове в полумрака; злокобните писъци и жаловитите молби на изнасилваните жени.

Току-що бе забелязал доста красиво момиче — златокосо стройно създание, чиито устни бяха подпухнали и посинели от стоманения юмрук на нейния похитител: тя се извиваше и се бореше в яките облечени в стомана мишци на едър здравеняк с жълтеникава брада.

Нещо в лицето — може би сините, изпълнени със страдание и мъка очи и разпиляното злато на косата й — напомни на д’Алегр сестрата на Чезаре, сякаш пред очите му застана образът на Лукреция. Същата, която бе негова пленница не толкова отдавна и бе намерила пленничеството в ръцете му не толкова отблъскващо, помисли си с усмивка той. И внезапно се осмели да попита Чезаре за нея.

— Как е благородната ви сестра мадона Лукреция, херцогинята на Бизели, и прекрасното й детенце, милорд?

— О, напълно добре — отвърна небрежно и явно незаинтересовано Чезаре. А след малко, когато надменните му, змийски очи, внимателно и бързо огледаха залата, в която бяха влезли, и богатите гоблени по високите стени, добави: — Знаеш ли, д’Алегр, не ми е нито приятно, нито интересно в компанията на онова сукалче зет ми. Сега с тази победа зад гърба си, може би ще ми се отвори малко време да се позанимая с личните проблеми и особено с бъдещите домашни дела на сестра си.

— Говорите със загадки, милорд — промърмори д’Алегр.

— Ще ти обясня по-подробно, когато се върнем в Рим. Ти нямаш нищо против да минеш на служба при херцогинята, нали така.

Французинът се намръщи. Не бе сигурен дали стъпва на здрава почва; какво ли знаеше Чезаре за него — Ив д’Алегр — а и за старите му чувства към мадона Лукреция? Но пък защо ли? Всъщност той наистина бе готов да й служи сега и защо не! Но трябваше да се замисли внимателно как най-добре да постъпи сега, да не сбърка нещо! Чезаре се заля в познатия на всички бълбукащ смях.

— О, огромни, многолюдни тълпи ще ни посрещнат с овации в Рим, господин д’Алегр. Как само ще ни посрещнат! Светият отец и сестра ми ще дадат пир в наша чест и на него ще присъстват и херцогът, и херцогинята. И знаеш ли, ще бъде тъжна и сърцераздирателна сцена, когато тя гледа как той умира най-мъчително… да кажем от някакво си хранително отравяне или инфекция, може би. Аз и ти трябва да бъдем там, да я подкрепим в този труден и тежък за нея миг, ако това, разбира се, се случи, нали така, длъжни сме! А трябва ли това да се случи, д’Алегр, как мислиш ти?

И отново се заля в онзи бълбукащ гърлен смях, извиращ някъде дълбоко в гърдите му, от който настръхваха косите и на най-закоравелите му ветерани. Настръхна и французинът, който бе видял не малко жестокости през дългата си военна кариера. Но той отлично разбираше за какво става дума: бързо наближаваше онзи миг, когато Лукреция Борджия отново щеше да се превърне в разменна монета на европейския пазар за политически бракове, а баща й и брат й пак щяха да търгуват с нея.

После забрави за Лукреция. Факлоносци внезапно дотичаха в тъмната и тиха зала, където двамата бяха току-що влезли. Пламъците на факлите озариха високите стени и кръстовидния свод, големите каменни колони, красивата дърворезба на масивните маси и столове, както и огромните картини на стените, главно с религиозна тематика.

Господарката на Форли бе известна като фанатична последователка на учението и проповедите на Савонарола; тя бе водила крайно аскетичен и строг живот, откакто съпругът й бе починал. Но това не означаваше нищо за Чезаре; той наблюдаваше мълчаливо влизането й в залата. След нея вървяха децата й, но той не изпитваше никакво съжаление към победените. Помнеше само, че тя, както и доминиканецът, бе проповядвала против него и че според приказките на хората огромната мрачна цитадела криела в потайни помещения несметни съкровища — истинско имане от много злато, сребро и скъпоценни камъни.

И всичко това бе вече негово. Той се чувстваше неимоверно горд от победата си и не изпитваше никакви угризения, нито от стореното, нито от злите помисли, които таеше за нея.

— Е, Катерина Сфорца… накрая се срещнахме — пророни той.

Тя остана безмълвна, едра трагична фигура, лице, по което страданията бяха очертали дълбоки бръчки, посивяла коса с покривало, подобно на носените от монахините, дълга до земята роба в тъмно. Истинска мъжкарана с изкривен, орлов нос, прекалено сурови черти, далеч от традиционната женска хубост. Но видът й бе по-скоро на разярена, а не уплашена жена. Бе решена да запази властническото си, повелително поведение до горчивия край и да не сведе глава пред узурпатора. И сега тя го гледаше гневно и втренчено със зачервените си от безсъние очи.

— Ха! Чезаре Борджия… ти, който изби невинните ми люде и влезе насила в моя дом с мародерите си! Така да бъде! Сега съм беззащитна в ръцете ти. Зная, че ти е чужда всяка милост, но аз не очаквам такава от теб. Но все пак ще поискам милост, но не за себе си, а за децата си.

Чезаре се настани в удобен стол с висока облегалка. Пръстите му играеха по красиво изработената дръжка на кинжала му. Погледът му се плъзна от едрата снага на Катерина Сфорца към петте стройни момчета, които стояха с високо вирнати глави до майка си — също като нея горди и без сянка от страх по лицата. После Чезаре премести очи към момиче на тринадесет — четиринадесет години, което бе до тях. То носеше черно на цвят було, подобно на тези на калугерките и на самата Катерина. Девойката обаче бе изключително красива, свенлива и кротка на вид, с големи, черни очи като на сърна.

— Коя си ти, мое дете? — запита Чезаре с подкупващ глас. Но мазният му тон прозвуча грозно пред гордия кураж и достойното поведение на господарката на Форли в това голямо изпитание.

— Единствената ми дъщеря — Бианка — е инвалид и прикована на легло. А това е Изабела — моя храненица, скъпа и обична приятелка и компаньонка на Бианка. И за нея искам милост — ако изобщо вие Борджиите разбирате какво означава тази дума!

Чезаре присви очи. Устните му се изкривиха в усмивка. С полузатворени очи продължително изгледа копринените къдрици на непорочната Изабела и изящните й глезени. След като бе вече вкусил от виното и опитал от храната на Форли, защо да се отказва от това още по-привлекателно удоволствие… Изпита сатанинска наслада от ужаса, който скова лицето на Катерина Сфорца, когато той протегна ръка и притегли към себе си Изабела.