Денис Робинс
Лукреция (20)

Глава двадесета

Всичко свърши за няколко секунди — преди още занемялата и развълнувана тълпа да разбере какво точно бе станало. Злочестият Омар, с пяна на устата, премина от делириума на страстта в прегръдките на хладната смърт. Подлуден от ярост и почуда от зрелището, на което го бяха направили неволен свидетел, без ни най-малко да подозира, че момчето е под въздействието на могъщо наркотично средство, за което то самото нищо не знае, Сфорца бе забил кинжала си между лопатките на гърба му.

Лукреция почувства, че Омар потръпва в предсмъртна агония и после замира неподвижен. Тя изпищя. Сфорца се наведе и я вдигна, поемайки я в ръцете си. Брадатото му лице бе пребледняло и ужасно на вид. Без дори да хвърли последен поглед към пажа си, прострян като жалка смачкана кукла, от която бяха извадили сламата и подплатата, господарят на Пезаро изнесе съпругата си от пировата зала.

Тълпата заобиколи безжизнения Омар. Музиката бе замлъкнала, никой не се усмихваше. Един или двамина от по-религиозните сред присъствуващите направиха кръстен знак. Двама слуги изнесоха тялото на нещастния младеж. Пирът бе завършил.

Обаче в апартамента на Лукреция съпруг и съпруга се гледаха един друг с дълбоко подозрение.

— Какво обяснение можеш да ми дадеш за тази скандална случка? — рязко запита Сфорца, след като пусна Лукреция от ръцете си.

Тя оправи роклята си и зае поза на обидена несправедливо съпруга, скромна, с наранено достойнство, дори започна да хлипа.

— Не зная. Това бе нещо много чудно — какво стана с Омар, милорд? Някаква лудост го обзе.

Сфорца изскърца със зъби. Бушуващите в гърдите му чувства бавно утихнаха. Уви, бе убил не само едно красиво момче, а рядко способен поет. Никога вече нямаше да чуе сладкия глас на персиеца да го успокоява и приласкава. Сфорца мразеше насилието. И сега всичко му се струваше ужасно противно, отблъскващо. Изгледа скъсаната по раменете рокля на Лукреция с неприязън.

— Лудост, да — пълна лудост, абсолютно — промърмори той.

— Може би ще е по-добре, ако моят господар си намери някой младеж от Пезаро да му прислужва. Така ще се спаси от тези измамни ехидни влечуги от Ориента — подхвърли Лукреция с мазен глас. За миг се изкуши да му каже какво бе направила. Не бе лудост онова, което бе изпитал Омар. Сега тя носеше вината за смъртта му. Въпреки всичко изпитваше непознато удоволствие, ликуваше вътрешно от цялата жестокост за извършеното. Защото с нея самата се бяха отнесли жестоко. После проговори с променен тон:

— Мой господарю, Джовани, аз не се чувствам щастлива тук. Желая да се завърна в Рим. Пратих пратеник до Светия престол с искане да ме приберат.

Сфорца се стресна и се събуди от обхваналия го унес. Бе преминал през стадия на насилието, за да го обхванат угризения на съвестта. Сега го налегна безпокойството.

— Защо си направила това, Лукреция? — и неговият глас бе променен, опитваше се да играе ролята на любещ съпруг. Най-малко политически скандал му бе нужен в момента. После добави: — Във всеки случай едва ли ще е разумно да тръгнеш за Рим точно сега.

— Защо? — бляскавите й очи потъмняха, изражението й се промени. Сега вече бе сърдита. Омръзнало й бе да живее със слабостите му, с всичките глупости наоколо. Нямаше какво да й предложи в Пезаро, освен красивата околност, приятната атмосфера, богатата библиотека с множество ценни книги и спокойствието, но всичко това й бе вече омръзнало. Почти копнееше отново да се върне към динамичния живот в Рим. Искаше й се да види отново баща си и братята си. Да бъде отново онази Лукреция — дете на страстите, жена, която иска да бъде любена пламенно.

Сфорца се опита да се овладее. Налагаше се да забрави Омар и ужасната и необяснима лудост, която така неочаквано го бе обзела и бе станала причина за онова скандално зрелище. Реши да премине на по-сериозни въпроси.

— Доложиха ми, че Шарл Френски е събрал войски и тръгнал срещу Пиемонт — започна той със загрижен глас. — Сега не е време да излизаме от строй, да се разцепваме. По пътищата ще има множество опасности. Остани още малко и нека да се опитаме заедно да направим нещо, да спасим поне онова, което е останало от злощастния ни брак.

Гняв звучеше в острите й, но справедливи думи:

— По моя вина ли се провали този брак?

— Не, не — побърза да каже той, макар и неохотно.

— Зная повече за теб и навиците ти, отколкото си мислиш — продължи тя заканително.

Сфорца пребледня, после почервеня. Пръстите му се свиха около дръжката на кинжала, от чието острие само преди малко бе избърсал кръвта на любимеца си. Устните му посивяха и започнаха да потрепват. Той впи поглед в очите на Лукреция и разбра, че пред него стоеше не едно кротко и красиво момиче, а потомка на Борджиите, в чиито жили течеше горещата кръв на лукавите й испански прадеди. И всичко онова в него, което бе слабо, порочно, превзето отстъпи място на ново уважение към нея. Сега, когато се страхуваше най-много от нея, разбра, че би могъл да я обича истински, силно. Взе ръката й в своята и я притисна нежно.

— Не търси разрив сега с мен, Лукреция — рече той тихо. — Дай ми мъничко време, имай малко търпение… прости и извини моите недостатъци.

Тя сви рамене. Бе й втръснало от недостатъците му. Но новините за Шарл VIII бяха важни, налагаше се да чуе повече…

— Наистина ли мислиш, че сега заплахата от Франция е нараснала?

— Без всякакво съмнение.

— А нашите военноначалници не са ли започнали да събират войските си за съпротива?

Той се поклони. Забеляза, че това интелигентно момиче наистина се интересува от съдбата на Италия. Знаеше също колко разрушително би било в този миг целият гняв на Светия престол да се изсипе върху му. Време бе да остави всякакво лекомислие настрана и да си спомни, че има чин като водач на кондотиери в папската армия. Намираше се в трудно положение. Папата бе подписал договор с Неапол. Неапол и Милано враждуваха, а Сфорца бе на служба и в Милано, и при папата. Изобщо бе немислимо сега Сфорца да се забъркват в някакъв скандал. Каквито и да бяха чувствата му към Лукреция сега бе наложително да си осигури приятелството и сътрудничеството й, както бе постъпил през брачната нощ.

Разказа й някои неща, които бе научил за френския крал и армията му, а тя бе най-добре екипираната и въоръжена бойна сила в Европа. Добави, че възнамерява незабавно да тръгне за Ватикана и да предложи услугите си там — и като воин, и като зет.

Забеляза презрението в очите й и се изчерви, но се овладя и добави:

— Зная, какво си мислиш за мен, но все пак аз съм мъж.

— Достатъчно ревнив, за да убие красив паж, който подлудя от любов по мен — подхвърли тя саркастично.

Той потрепна от болката, която му причиниха думите й. Но сега вече бе решен на всяка цена да попречи на заминаването й за Рим.

— Ценен роб — но това няма никакво значение. Твоята скъпоценна за мен особа е всичко, което ме интересува — промърмори той и поднесе ръката й към устните си.

В този миг тя се отвращаваше от него. Знаеше, че извършеното престъпление ще си остане необяснено и ще бъде петно и върху двамата. Въпреки това реши да приеме предложеното от него примирие.

— Благодаря ти — откликна тя отегчено. — Можеш да изпратиш хората си да настигнат моя пратеник, който току-що тръгна с писмото ми за Светия престол. Нека го върнат.

Очите на Сфорца проблеснаха. Той отново целуна ръката й и този път му се стори, че наистина изпита нещо подобно на сериозни чувства към нея.

— Благодаря ти, Лукреция.

Когато Бианка се появи по-късно да помогне на господарката си да се преоблече, намери Лукреция обляна в сълзи.

— Какво ви мъчи сега, любима ми господарко? — запита я момичето.

Лукреция хлипаше, но успя да й каже:

— Омар умря по ужасен начин, докато се опитваше да ме целуне. Джовани се опитва да се прави на воин и ще ходи на война. Шарл Френски е повел войски срещу Пиемонт. А ние ще останем сами тук. Каква е ползата от всичко това? Животът ми в Пезаро е безсмислен, въпреки това аз отново съжалих нещастния си съпруг, който не е мъж. Пак му обещах да не го изоставям поне в този момент.

Бианка хвана ръката на господарката си с двете си ръце.

— Не унивайте, развеселете се — усмихна й се момичето, а лицето й бе ведро и щастливо. — Нека господарят на Пезаро да си ходи на война. Защото научих, че онзи, за когото сърцето ви копнее, е тръгнал от Ферара начело на кавалерийски отряд и сигурно ще отседне на лагер близо до Витербо. А наблизо, господарке, се намира замъка Каподимонте. Там е мадона Джулия с новороденото, а мадона Адриана е с нея. Когато вашият съпруг замине защо да не направим посещение на мадона Джулия, а? — изрече на бързо Бианка, чието въображение бе доста богато.

А Лукреция се сепна и побеля.

— Алфонсо д’Есте — на бой… близо до Витербо… откъде чу това? — заекна тя сякаш дъх не й достигаше.

— От един от прислужниците, който пристигна от Ферара, господарке. Всички за това говорят. Всеки знае, че сега навсякъде се разполагат войски и че заплахата от Шарл нараства непрекъснато. Може би Алфонсо ще се срещне с братовчед си, който се ожени за роднина на Джулия и сега е на служба при кардинал Фарнезе.

Кардиналът изобщо не интересуваше Лукреция. Но цялата се бе разтреперила при спомените, нахлули в съзнанието й само при споменаването на името Алфонсо.

Поглади с нежните пръстчета тесните си хълбоци и топлата мраморна гръд. Прималяваше й при мисълта за онзи, за „когото сърцето й копнее“, както се бе изразила Бианка. Боже, как само го желаеше!

На разсъмване на следващия ден Лукреция се сбогува със съпруга си. Омар бе забравен. Тази малка драма остана в миналото. И изобщо не бе трудно за господарката на Пезаро да си подбере свита и да се отправи на кратко пътешествие, за да посети Джулия Фарнезе. Този път Алфонсо щеше да бъде неин — веднъж завинаги щеше да угаси този пламък, който гореше в нея и се бе превърнал в нещо като хронична сърдечна болка…