Христо Христов
Селските вълнения и бунтове 1899–1900 (6)

6. Долу тираните!

До прокарването на закона за натуралния десятък в Народното събрание борбата на селяните се водеше под лозунга: „Долу законопроектът за десятъка!“ След това, когато законопроектът беше приет и правителството се опита с насилствени мерки да потуши съпротивата на селяните, борбата започна да се води под лозунга: „Долу тираните!“ Тези тирани бяха правителството и неговите органи по места, които полагаха всички усилия да изпълнят заповедите за смазване съпротивата на населението. Окръжното на В. Радославов и телеграмата на Т. Иванчев, както и извършените при тяхното изпълнение насилия и жестокости оказаха обратно въздействие върху хода на събитията. Вместо уплаха и стихване на вълненията, пред лицето на отправената към тях заплаха селяните се вдигнаха на още по-героична и смела борба. На редица места тази борба стихийно прерасна в открито и демонстративно непризнаване и неподчинение на правителствените нареждания и в кървави сблъсквания с органите на властта. Така започнаха селските бунтове. Те бяха последният етап и връхната точка на борбата против насилническата и грабителска политика на радослависткия режим.

На 5 март 1900 год. във Варна беше насрочен масов протестен митинг против десятъка с участие на селяните от околните села. Още в следобеда на предишния ден в града започнаха да пристигат поединично и на групи селяни за участие в митинга. Изпълнявайки нарежданията на централната власт, полицията извърши масови арести на дошлите в града селяни. Арестуван беше и Ю. Пекарев, един от ръководителите на земеделското движение във Варненския край и редактор на в. „Земеделска борба“. Въпреки насилията на полицията, на 5 март сутринта във Варна се стекоха хиляди селяни от околните села. Към тях се присъединиха и трудещи се от града, така че общият брой на участниците в митинга надхвърлиха 15 000 души.

Митингът се състоя на пазарния площад. Той беше открит от едрия земевладелец Холевич, член на Централния управителен комитет на Земеделския съюз. След речта на Холевич говориха още няколко души и накрая бе приета резолюция за отменяване на закона за натуралния десятък. Това беше към 12 часа по обяд. Закривайки митинга, Холевич призова участвуващите в него да се разотидат мирно и тихо по своите домове и в родните си села. Но селяните отказаха да се вслушат в неговите „благоразумни“ съвети. Около 500 души селяни, към които по-късно се присъединиха и други участници в митинга, се отправиха към Окръжното управление. Те нахълтаха в двора на управлението и поискаха да бъде освободен от ареста Ю. Пекарев. В двора на управлението се намериха група пеши и конни стражари и една рота войници, които възпрепятствуваха влизането на селяните в сградата на управлението, за да предявят своето искане. В управлението беше окръжният управител, но той отказа да приеме делегацията на селяните. През това време обаче към окръжното управление се стекоха нови селски маси. Те заляха всички съседни улици и дворове, а някои даже се покачиха върху покривите на по-близките здания.

Минаха няколко часа в безрезултатни преговори между селяните и представители на административната власт за допущане на излъчената от селяните делегация при окръжния управител, който отказваше да я приеме. При струпването на нови групи селяни в двора и около оградата на управлението, окръжният управител поиска от началника на варненския гарнизон да бъде засилена охраната на управлението с допълнителни войскови части. Към намиращите се в двора войници бяха присъединени още две роти в пълно бойно снаряжение. В сградата на управлението пристигна и началникът на гарнизона, но и той както и окръжният управител отказа да разговаря със „селенията“. Напрежението се засили, когато околийският началник Д. Мутафов даде заповед на конните стражари да изтласкат селяните от двора на управлението. Стражарите се насочиха към селяните с извадени саби, но срещнаха техните криваци. Кратката схватка завърши в полза на селяните, които се придвижиха към стълбището на управлението, като някои от тях успяха даже да заемат част от стъпалата. Новите настоятелни искания да бъде приета делегацията пак бяха отхвърлени от окръжния управител, който продължаваше да се крие в своя кабинет заедно с началника на гарнизона. Последен напън, и селяните щяха да проникнат в сградата на управлението. Пред мисълта за „страшната“ среща с делегацията, началникът на гарнизона даде заповед за изтикване на селяните от двора на управлението с помощта на войнишките щикове. Но и това не помогна. Селяните упорито настояваха да бъдат допуснати да се явят пред окръжния управител и да му изложат своето искане за освобождаване на Пекарев. Тогава беше дадена заповед за стрелба. Войнишката тръба изсвири тревожно. Чу се заповед: „Огън бий!“ — и пушките на една рота войници изгърмяха с трясък срещу селяните. След това залпът се повтори и в двора на управлението паднаха първите жертви. Селяните започнаха да отстъпват, поразени от неочакваната заповед да се стреля в народа. След това избухна буря от негодувание и към двора на управлението се понесоха камъни и дървета от съседните дворове и улици. На земята останаха да лежат двама убити и няколко тежко ранени.

Вестта за насилствената разправа със селяните във Варна бързо облетя цялата страна, предизвиквайки навсякъде голямо негодувание и протести. За всички стана ясно, че в стремежа си да наложи закона за десятъка правителството не ще се откаже от прилагането дори и на най-жестоки средства. Но терорът над селяните във Варна и дадените жертви не смутиха и не уплашиха участниците в движението против десятъка. Волята на народа не можеше да бъде пречупена с куршуми. В отговор на извършеното насилие, в десетки села и градове бяха свикани нови протестни събрания, на които прозвуча могъщият народен глас: „Долу тираните!“ „Долу престъпната радославистка власт!“

Местният комитет на Работническата социалдемократическа партия в гр. Хасково издаде възвание към населението в окръга, в което го призова към борба за защита на своите политически права. За 19 март беше насрочено свикването на голям протестен митинг с участието на населението от града и околните села. Инициативата за свикването на митинга беше подкрепена от местната земеделска организация. Това вбеси представителите на административната и полицейска власт. В навечерието на митинга в Хасково бяха докарани стражари от Харманли и Първомай и беше вдигната на крак цялата полиция в окръга. На 18 март в Хасково бяха извършени масови арести на селяни. Стражарите ходеха по хотелите и ханищата в града, изпъждаха селяните от стаите, в които се бяха настанали, и ги биеха с камшици. Сутринта на 19 март целият град беше блокиран от пеши и конни стражари. В тяхна помощ бяха повикани и пожарникарите, а също и гражданските агенти. Всички пътища, водещи за града, бяха завардени и идващите селяни бяха пресрещани, бити и възпрепятствувани да влязат в града. Но и това не помогна. Селяните се противопоставяха на стражарите, разкъсваха полицейските кордони и се вмъкваха в града. Митингът беше открит в определеното време с участието на повече от 10 000 души селяни и бедни трудещи се от града. Ораторите на митинга изразиха своето възмущение от насилническата и грабителска политика на правителството и призоваха населението към борба. Един от тях беше местният социалдемократ Д. Дамянов. Полицията се опита да разтури митинга, но това не й се удаде. Ранени бяха двама селяни и други 24 бяха арестувани и жестоко бити. По общо искане прието бе резолюцията на митинга да се съобщи на княза „само за сведение“. С това беше даден израз на недоволството на селяните от поведението на Фердинанд в подкрепа на закона за десятъка. Очевидно пропагандата на социалистите против монархизма беше намерила почва сред участниците в митинга.

Събитията във Варна и Хасково се потретиха на 24 и 25 март в Ловеч. И там бяха извършени големи насилия над участниците в протестната акция от развилнели се полицейски шайки. Но селяните от околните села и местните бедни граждани не се уплашиха от насилията на полицията. Те оказаха съпротива с камъни и дървета и раниха няколко стражари и околийския началник, който преди това беше ранил един селянин.

Най-характерни за съпротивата на селяните против произволите и насилията на правителството и на неговите органи по места бяха бунтовете в селата Красен и Тръстеник, Русенско. В изпълнение на нареждането да бъдат арестувани най-активните участници в движението против закона за натуралния десятък, на 23 март в с. Красен пристигна русенският околийски началник, придружен от група стражари. Веднага след пристигането му църковната камбана заби тревожно и пред общината се събра голяма група мъже, жени и деца с намерение да осуетят извършването на каквито и да било арести. В завързалия се разгорещен спор селяните заплашиха околийския началник с побой и той беше принуден с подвита опашка да се върне в Русе, където докладва за неподчинението на селяните и за заплахите с побой. На 27 март придружен от 32 стражари, околийският началник отново пристигна в с. Красен с намерение да сломи със сила съпротивата на селяните. Този път обаче селяните се бяха приготвили за посрещане на неканените гости. Някои от тях бяха въоръжени. При пристигането си в селото околийският началник се опита да попречи да се събере населението чрез биене на църковната камбана, но това не му се удаде. Селяните бяха нащрек. При насочването на стражарите към камбанарията те се спуснаха върху тях въоръжени с камъни и сопи, и ги набиха. Околийският началник беше заловен, вързан и подложен на „обработка“ от селските юмруци и криваци, за да се охлади желанието му да тероризира повече селяните. На другия ден в с. Красен пристигнаха полицейски подкрепления и една рота войници. Едновременно с това в помощ на красенци пристигнаха въоръжени групи селяни от околните села Пиргос (сега Пиргово), Иваново, Щръклево и Божичен. В завързалата се престрелка селяните бяха разпръснати, но на полицията не се удаде да извърши замислените арести.

Въоръжената съпротива на красенци против органите на властта не беше в съгласие с призивите на Централния управителен комитет на Българския земеделски съюз и ръководителите на русенската околийска земеделска дружба за запазване на „легалността“ в борбата против десятъка. Поради това, когато новината за съпротивата се разпръсна из околията и страната, ръководителите на земеделското движение бяха изненадани. Сред някои от тях се засилиха още повече примиренческите настроения, отразяващи интересите на едрите земевладелци и на богатите селяни. В земеделската преса започнаха да се явяват настойчиви призиви към селяните за умереност при воденето на борбата и открити осъждания на „насилията“, извършвани уж от селските маси. Особено активна дейност в това отношение развиваха Холевич, Корманов, Драгиев и др. Но в ръководствата на околийските и местните дружби имаше и крайни, непримирими земеделски дейци, за които откритата съпротива против грабителската политика на правителството беше напълно естествена и приемлива.

След събитията в Красен буржоазните опозиционни партии напълно изоставиха своите насърчения към движението против десятъка и започнаха да призовават селяните към „спокойствие“ под предлог, че се застрашава съществуването на българската държава. Това пролича особено след събитията в с. Тръстеник, където селяните се противопоставиха още по-решително, с оръжие в ръка на правителствената политика.

Жителите на с. Тръстеник негодуваха против поведението на насила наложения им от властта кмет, който ги тероризираше и ограбваше. Без знанието и съгласието на селяните, той изпрати телеграма до правителството, в която се одобряваше въвеждането на натуралния десятък. На 26 март група селяни се събраха в общината и решиха да поискат официално от окръжния управител да бъде разтурен общинският съвет и кметът да бъде заменен с тричленна комисия. Избрани бяха двама делегати, които занесоха протокола на събранието в Русе. Оттам за „разследване“ на случая в Тръстеник беше изпратен околийският началник Марин Мечката. Той беше известен като голям побойник и насилник още от годините на политическата криза в България след Съединението, когато В. Радославов беше за първи път министър на вътрешните работи и побоят беше въведен като широко разпространена мярка.

След заминаването на околийския началник за Русе, селяните изпъдиха кмета от общината и поискаха отново неговото отстраняване от длъжност. В отговор на това на 17 април в Тръстеник повторно пристигна околийският началник, придружен от 25 стражари. Още с пристигането си той започна да върши арести, които предизвикаха голямо негодувание сред селяните. Вестта за пристигането на полицейския отред в Тръстеник и за извършването на арестите се разнесе из околните села. От тях в подкрепа на тръстеничани започнаха да пристигат многочислени групи селяни, въоръжени със сопи и огнестрелно оръжие. Окуражени от подкрепата на своите съседи, тръстеничани нападнаха стражарите и ги обезоръжиха. Те заловиха околийския началник и добре го набиха. Набиха също и по-дръзко държащите се стражари. След това ги пуснаха да си отидат.

Когато в Русе узнаха за оказаната съпротива срещу полицейския отред в Тръстеник и за обезоръжаването и побоя над околийския началник и стражарите, военните власти веднага наредиха да замине за селото специален военен отред, състоящ се от две роти войници. Селяните очакваха това и взеха мерки за своята защита. Те се въоръжиха и решиха да окажат съпротива и на войската. Когато войниците наближиха Тръстеник, една от ротите се разгърна във верига и го обгради, за да прекъсне връзката му с околните села. След това започнаха преговори за предаване на оръжието и на ръководителите на съпротивата против властта. В селото влязоха група стражари и войници. Някои от селяните започнаха да предават оръжието си, но всички упорито отказваха да се съгласят с арестуването на техните ръководители.

През това време към Тръстеник продължаваха да се стичат селяни от околните села, въоръжени с огнестрелно оръжие, ножове, сопи, криваци и др., и открито изявяваха своята готовност да се сражават с полицията и войската в защита на своите съседи. Като приближиха Тръстеник, те се настаниха на околните височини и по този начин войниците се оказаха обградени от двете страни — отвътре от тръстеничани и отвън — от притеклите се в тяхна помощ селяни от околните села. Това подействува върху духа на войниците, които бяха смутени от грамадния брой на обграждащите ги селяни — около 4–5 хиляди души. От друга страна, войниците бяха потиснати и от мисълта, че трябва да се бият със свои братя селяни, които ги призоваваха да не изпълняват заповедите на командирите. Някои от офицерите симпатизираха на борбата на селяните против грабителската политика на радославистите и проявяваха колебание и нерешителност.

Окуражавайки се от подкрепата на селяните от съседните села, тръстеничани започнаха да действуват по-смело. Те разкъсаха блокадата на селото и се съединиха с разположените по околните височини селяни. След това стремително се насочиха към командния пункт на войсковия отред, преодолявайки съпротивата на войниците и стражарите. На другия ден, 19 април, събитията се развиха още по-неблагоприятно за военните и полицейските власти. От околните села продължаваха да пристигат все нови и нови въоръжени групи селяни.

Постигането на първите успехи повдигна духа на селяните и положението на стражарите и войниците стана критично. За да сломи нападателния дух на селяните, командирът на войсковия отред даде заповед за стрелба. Но войниците отказаха да стрелят в своите бащи и братя. Не беше изпълнена също така и заповедта „На нож!“ Войската се колебаеше. Суровата казармена дисциплина не беше задушила напълно съзнанието за справедливия характер на селската борба. Повечето от войниците бяха селяни и знаеха много добре селските неволи и тегла. Поради това те не можеха да изпълнят безропотно заповедите на своите командири за стрелба в своите братя по участ. Дисциплината отстъпваше пред проявяващото се съзнание за солидарност в борбата против общия враг.

Когато беше дадена заповед за стрелба, към селяните стреляха само някои от офицерите. Това разяри селската маса и тя се нахвърли с настървение против полицията и войската. Част от войниците бяха обградени и принудени да се предадат заедно е оръжието си. Стълкновението отиваше към своята развръзка. Тогава с най-ускорен марш към Тръстеник бяха изпратени нови войскови части (кавалерия и пехота) от Разград, Търново, Свищов и дори от далечния Добрич (Толбухин). През нощта на 19 срещу 20 април тези части пристигнаха в околностите на селото и започнаха да се готвят за бой. Ротите, в които имаше войници от околните села, бяха изтеглени, за да не влияят върху духа на новопристигналите части.

Поради струпването на големи военни и полицейски сили и липсата на организация, която да обедини и ръководи общите действия, сред селяните настъпи разколебаване. Още през нощта на 19 срещу 20 април някои от тях започнаха да се разпръсват и да се завръщат в родните си села. На другия ден станаха частични престрелки, но у селяните вече липсваше предишният настъпателен дух. Стихийно издигналите се ръководители на движението почувствуваха това и наредиха прекратяване на съпротивата. Налагаше се да се вземат мерки за запазване на хората от репресии. Но такива мерки трудно можеха да осигурят успех.

Събитията в Тръстеник разяриха либералното правителство и Фердинанд. На 20 април беше свикан спешно на заседание министерският съвет и в присъствието на Фердинанд беше решено да бъде обявено военно положение в Русенска, Горнооряховска, Търновска, Разградска и Свищовска околии. Властите в Русе получиха нареждане да извършат масови арести и репресии над населението. В с. Тръстеник бяха арестувани около 450 души. Арестуваните бяха откарани в Русе, където бяха жестоко изтезавани. Около 100 души преминаха Дунава и намериха убежище в Румъния. Арести, насилия и жестокости бяха извършени и върху селяните от съседните села, които се обявиха в подкрепа на тръстеничани. Арестуваните бяха подведени под съдебно следствие. Войниците, които бяха отказали да стрелят срещу своите братя и бащи, бяха издирени и наказани.

Въвеждането на военно положение в петте околии на Северна България развърза още повече ръцете на правителството и на неговите органи по места за смазване съпротивата на селяните против закона за десятъка. Вече настъпваше пролет и трябваше да се вземат всички мерки за прилагане на закона, а това не можеше да стане, без да бъде смазана съпротивата на селяните. Полицейски шайки непрекъснато обикаляха селата, особено там, където движението беше най-силно, издирваха най-активните борци против десятъка и ги арестуваха. В Търново бяха дадени под съд „за подбуждане на народа към непокорство на законите“ редица участници в движението против десятъка, като Н. Габровски, Ц. Бакалов, Г. Трифонов, свещениците Драганов и Франгов и др. Единствената вина на подсъдимите, както писа „Работнически вестник“, беше тази, че имаха доблестта да се изкажат на многобройни митинги, че са против закона за десятъка. В Хасково беше направен опит за убийство на социалиста Д. Дамянов, който беше един от най-активните борци против десятъка в Хасковски край.

На жестоко преследване заради участието си в движението против десятъка бяха подложени десетки учители в Русенска, Разградска, Търновска, Бургаска, Анхиалска и др. околии. Те бяха арестувани, интернирани в родните им места или в други отдалечени от местоработата им селища и бяха уволнявани от служба. С особено настървение бяха преследвани учителите-социалисти в Анхиалска и Бургаска околии, където те участвуваха най-дейно, а на места стояха начело на движението против десятъка. В Анхиало по това време беше на работа като пощенски чиновник П. К. Яворов. Той открито симпатизираше на движението против десятъка и поддържаше близки връзки с някои селски учители социалисти. При посещението си в с. Батаджик (сега Бата), Анхиалско, на 30 април 1900 год. П. К. Яворов взе участие в митинга против десятъка.

С настъпването на пролетта правителството взе практически мерки за прилагане на закона за десятъка. Съгласно изработения правилник за приложение на закона всички производители на зърнени храни трябваше да подадат декларации за местонахождението и размера на засетите земи. Едновременно с това се пристъпи към назначаване на контрольори по събирането на десятъка, приготвяне на складове, доставяне на превозни средства („гнили вагони“) и пр. Обикновено за контрольори се назначаваха най-корумпираните правителствени партизани, които сега добиваха възможност да покажат своите „дарби“ на мошеници и крадци. Мнозина от тях бяха осъждани за извършване на криминални престъпления. Правителствената преса ругаеше участниците в движението против десятъка и насъскваше полицията да взема още по-крути мерки против тях. Фердинанд се величаеше като „спасител“ на отечеството и „пръв контрольор по събиране на десятъка“.

Всичко това още повече раздвижи селските маси, които трябваше окончателно да се простят с надеждата, че законът може да бъде отменен. Вместо отменяне на закона, правителството пристъпи към неговото изпълнение, следователно надеждата ставаше суетна. При това положение засилването на борбата против десятъка беше естествена реакция на предприетите от правителството мерки. На редица места селяните отказваха да подпишат декларации за облагането им с натурален десятък. Те прогонваха идващите в селата контрольори и устройваха масови протестни митинги. Примерът на красенци и на тръстеничани ги окуражаваше и им сочеше пътя на борбата за осуетяване изпълнението на реакционния и грабителски закон. През месеците април, май и началото на юни в страната бяха устроени десетки внушителни митинги с участието на селяни и на бедни граждани от стотици села и градове. Митингите се устройваха в градските центрове или в по-големите и централни селища, където се събираха селяните от околните села. В движението се включиха нови райони, където преди това то или не съществуваше, или беше много слабо. Въпреки суровите мерки на властта, митинги се устройваха и в околиите, където беше обявено военно положение. Най-значителни бяха митингите в с. Бяла Черква, Павликенско, с. Чаир (сега Камен), Поповско, с. Върбозка, Севлиевско, с. Русокастро и с. Герделий (сега Невестино), Карнобатско, с. Батаджик и с. Еркеч (сега Козичено), Анхиалско, с. Оваджик (вероятно Айваджик, сега Звезда), Бургаско, с. Кнежа, Белослатинско, и в редица още села във Врачанско, Ломско, Пазарджишко, Харманлийско, Казанлъшко, Кюстендилско и др. По-значителни митинги бяха устроени и в градовете Сливен, Ямбол, Карнобат, Казанлък, Попово, Дряново и др. Движението беше подкрепено от студентите във Висшето училище в София, от българите-емигранти в Съединените американски щати и от българите-студенти в Тулуза, Женева, Мюнхен, Берлин, Илменау, Монпелие, Фрибург, Букурещ и др. европейски градове.

Движението против десятъка през месеците април, май и началото на юни беше особено силно в причерноморските околии на Южна България. Там селяните упорито отказваха да подадат декларации за облагане с натурален десятък и се събираха на масови протестни митинги. В гласуваните резолюции те се обявяваха не само против закона за десятъка, но и против цялата вътрешна и финансова политика на правителството и искаха неговото сваляне от власт. В резолюцията на митинга в с. Джемерен (Чемерен, сега Габър), Бургаско, от 29 май 1900 год. се настояваше да се разтури правителството и да се назначи ново, независимо правителство, което да произведе свободни избори. След това народните представители, а не князът, да изберат министрите, както става с избора на общински съвет и на кмет. В резолюцията се искаше учителите да вземат участие в „селските движения“ и се осъждаха политическите шарлатани, които „дигат врява само да бъдат на власт и да добият тлъст кокал“. В тази, както и в други резолюции, приети на протестни митинги в някои села на Бургаска, Анхиалска и Карнобатска околии, личеше влиянието на социалистическата пропаганда, водена от местните учители-социалисти. Това се вижда и от телеграмата на бургаския окръжен управител до Министерството на вътрешните работи от 8 юни 1900 год. В Бургаска и Карнобатска околии, се казва в тази телеграма, „съществува силно съпротивление на властите по прилагане на закона за десятъка… Дълговременната агитация на селските учители-социалисти е завладяла умовете (на селяните) в доста села. В тези околии няма опасност от агитациите на другите партии от опозицията. Те помагат тук-там, но главно са повлияли социалистическите агитации“.

Допреди известно време се знаеше твърде малко за борбата против натуралния десятък в причерноморските околии на Южна България от пролетта на 1900 год. Знаеше се малко и за участието на учителите-социалисти. Едва напоследък, с обнародването на някои важни документи от окръжния архив в гр. Бургас, можа да се разкрие широкият обхват и сила на движението и участието на учителите социалисти в него. Издирените и обнародвани документи показаха, че в причерноморските околии на Южна България борбата против десятъка продължава до настъпването, а на места и след настъпването на жетвата на зимниците — средата на м. юни, и се води с голяма упоритост.

Със специално възвание към земеделците в града и околията, на 4 юни в Карнобат беше свикан протестен митинг, на който присъствуваха около 5000 души. Полицията се опита с оръжие да разтури митинга, но селяните оказаха съпротива и в завързалата се схватка бяха ранени няколко души. В осемнадесет села на Карнобатска околия селяните отказаха да подпишат декларации за облагането им с десятък. Отказаха да подпишат декларации и селяните в 3 села на Бургаска околия. В други две бургаски села жителите нападнаха общинските канцеларии и си взеха обратно подадените декларации. В някои бургаски села жителите прибраха сеното от ливадите без подаване на декларации. А в карнобатското село Караджиларе (Сърнево) селяните набиха стражаря, изпратен за съдействие на контрольора, който избяга. Започваше жетвата на ечемика, а селяните в редица села отказваха да се подчинят на властта, като подадат декларации и допуснат контрольорите да опишат подлежащите на облагане имоти.

Уплашен от размаха на движението, с телеграма до министерството на вътрешните работи на 6 юни окръжният управител поиска да бъде въведено военно положение в Бургаска и Карнобатска околии. Само така той смяташе, че ще може да се сломи съпротивата на селяните. Едновременно с това той поиска помощ от командира на 24-ти черноморски полк в Бургас за потушаване на вълненията в Русокастро, където според думите му в началото на юни никаква власт не функционираше и никакви искания на властта не можеха да бъдат изпълнени. Същото беше положението и в редица други села. Съпротивата на селяните срещу прилагането на закона за десятъка в Бургаска и Карнобатска околии затихна едва след започването на жътвата, когато силите и вниманието на селяните бяха насочени към прибиране на реколтата.

В същото това време, когато съпротивата на селяните против десятъка се засилваше и обхващаше все нови райони в страната, ръководството на Земеделския съюз се стремеше да ограничи борбата в рамките на „легалността“. То осъди поведението на селяните в Красен и Тръстеник и обяви стълкновенията за „престъпление“. Вместо разгръщане на борбата, Централният управителен комитет отново препоръча изпращането на молби до княза, този път с искане не само за отменяне на закона за десятъка, но и за сваляне на правителството.

В заседанието си на 17 и 18 май 1900 год. в Плевен Централният управителен комитет на Земеделския съюз, съвместно с някои представители на околийски земеделски дружби, реши да бъде изпратена в София делегация, която да се представи на Фердинанд и да му изложи истината за бедственото положение на селяните. Това решение беше обосновано с твърдението, че Фердинанд не знае истината за положението на селяните и е заблуден от своите приближени. Обаче Фердинанд отказа да приеме делегацията под предлог, че заминава за чужбина. Това беше голяма плесница за ръководителите на Земеделския съюз, но те и сега не промениха своето отношение към методите и средствата на борбата. На 27 май беше обнародван манифест на Централния управителен комитет към земеделците в България, в който се съобщаваше за решението на комитета да се устроят в цялата страна „мирни митинги“ за отхвърляне на закона за десятъка. Тези митинги трябваше да се проведат на два пъти — на 11 юни в селата и на 29 юни в девет окръжни центрове: Шумен, Плевен, София, Кюстендил, Т. Пазарджик, Стара Загора, Хасково, Сливен и Бургас. Насрочените за 11 юни митинги се състояха на доста места, обаче окръжните митинги напълно се провалиха. Явно беше, че със средствата, които препоръчваше, ръководството на Земеделския съюз не можеше да оглави и ръководи борбата против десятъка. Затова и замислената от него акция се провали. С мирни митинги правителството не можеше да бъде принудено да отстъпи. За това беше необходима смела и упорита борба, и то не на почвата на „легалността“, която грубо се потъпкваше от правителството, а чрез масова съпротива против действията на властта. На терора на правителството трябваше да се отговори с масови акции на неизпълнение нарежданията на правителството, а не да се моли Фердинанд „да се смили“ над своите „верни поданици“ — селяните. Самото обективно развитие на събитията изискваше това, но то не беше направено и борбата беше загубена.

Преди завършването на борбата обаче в най-североизточния край на България станаха събития, които напълно разобличиха насилническата политика на радославистката шайка и на княз Фердинанд и показаха, че тактиката на „верноподани“ молби към Фердинанд беше погрешна.

Селяните от балчишките села Гьоре (сега Видно), Шабла, Дуранкулак, Саръ-Муса (сега Смин) и др. изразиха своето възмущение от въвеждането на закона за натуралния десятък в няколко масови протестни митинги и събрания, организирани в по-големите и централни села. На 19 март 1900 год. беше организирано протестно събрание в с. Шабла с участието на селяни от околните села. На него беше приета резолюция, отхвърляща закона за десятъка и осъждаща насилията и жестокостите на властта, извършени на 5 март в гр. Варна. В резолюцията се отправяше призив към „негово величество народа“ да се присъедини към земеделците в борбата им против десятъка и против насилническата и грабителска политика на либералите. Наближи времето за подаване на декларации за облагане на земеделците с натурален десятък. Селяните в много балчишки села отказаха да сторят това. Тогава административните и полицейски власти решиха да сломят съпротивата на селяните с помощта на терора.

На 22 май в с. Дуранкулак пристигна балчишкият околийски началник Арсениев, придружен от група стражари. Той арестува кмета и писаря в общината и няколко селяни. Арестуваните бяха подкарани под конвой за Балчик. Тогава, при тревожния звън на църковната камбана, селяните масово напуснаха работата си в полето и тръгнаха подир арестуваните. Към тях се присъединиха селяните от Саръ-Муса (разположено на пътя за Балчик) и всички общо поискаха арестуваните да бъдат освободени. Околийският началник отказа да освободи арестуваните и даже заповяда на стражарите да открият стрелба. Но стражарите се уплашиха и отказаха да изпълнят неговата заповед.

Тогава той беше принуден да освободи арестуваните, но се закани жестоко да си отмъсти.

Наскоро след това на околийския началник се отдаде възможност да изпълни своята закана. На 28 май в с. Саръ-Муса беше свикано протестно събрание против десятъка, което началникът представи за бунт и поиска от гарнизона в Добрич (Толбухин) да бъде изпратена войска за неговото потушаване. На 30 май от Добрич бяха изпратени 2 ескадрона, но понеже събранието в Саръ-Муса беше закрито, войниците и стражарите на Арсениев блокираха едно от най-непокорните балчишки села — Гьоре, и започнаха да вършат в него масови репресии и арести. На следния ден — 1 юни, арестуваните бяха подкарани на север по пътя за Дуранкулак. Подир тях тръгнаха стотици селяни от Гьоре и съседните села. След като изминаха 10 км, близо до с. Каралар (сега Нейково), те бяха нападнати от едно отделение кавалерия и мнозина бяха жестоко премазани и бити.

Вестта за нападението при с. Каралар бързо се разнесе из всички села в Балчишка околия. Тогава по пътя за Балчик започнаха да се струпват стотици и хиляди възмутени селяни, някои от които бяха въоръжени. Броят на селяните, които следваха арестуваните, достигна 2500 до 3000 души. През това време кавалерията и стражарите на Арсениев стигнаха в с. Саръ-Муса и го обсадиха. Заловени бяха няколко души селяни, взели дейно участие в протестното събрание на 28 май, и заедно с другите арестувани ги подкараха по пътя за Балчик.

Извършените арести в Саръ-Муса нажежиха още повече атмосферата. От селата продължаваха да прииждат все нови и нови групи селяни, някои от които бяха чак от Добричка околия. Сред тях се чуваха гневни закани към полицията и войската, но общият дух беше повече примирителен. Когато множеството достигна с. Калъкчии (сега Стаевци), беше решено да се изпрати делегация до командира на войсковата част с молба да бъдат пуснати арестуваните. Но това не можа да се изпълни.

Прикривайки се зад няколко височини, разположени близо до пътя, докато селяните приближиха Дуранкулак, кавалеристите дадоха няколко пушечни залпа срещу тях и след това се нахвърлиха да ги секат с голи шашки. Изненадани от внезапното нападение, селяните бяха смутени и започнаха да се разпръсват. Но те бяха застигани в нивята и там войниците започнаха да ги секат. Алената кръв на селяните се смеси с отъпканите зелени жита. Насилието и жестокостта тържествуваха. Селяните войници убиваха и раняваха своите братя и бащи, заслепени от суровата казармена дисциплина. Някои от нападнатите се опитаха да се защитят, но защитата им беше неорганизирана и слаба. Въпреки това, бяха убити и ранени няколко души и от войската. Така кръвопролитието стана общо.

Броят на убитите и съсечени селяни при Дуранкулак беше 90 души, а броят на ранените — 300! Зрелището беше ужасно! След като извърши „героичния“ си подвиг, войската се оттегли към румънската граница, за да попречи на преминаването на селяните на румънска територия. Наказанието на „непокорните“ трябваше да бъде доведено докрай.

Когато известието за клането на селяните край Дуранкулак се разнесе из страната, възмущението, гневът и протестите бяха всеобщи. Но вместо да се стресне от извършените по негова заповед жестокости, правителството на либералите засили още повече терора. Военно положение беше въведено в целия Русенски, Разградски, Търновски, Шуменски и Варненски окръзи и бяха издадени „временни наредби“ за ограничаване свободата на печата. Убийците трябваше да се предпазят от повсеместно надигане на населението в Североизточна България, а на печата трябваше да се постави катинар, за да не разкрива извършените зверства. Възползувайки се от обявяването на военното положение, административните и военните власти в Шумен решиха да изпратят 19-ти пехотен полк за сломяване на съпротивата на селяните в няколко шуменски села, отказващи да подадат декларации за облагане с натурален десятък. На 12 юни полкът обсади с. Злокучене в продължение на три денонощия и принуди селяните да подадат декларации. Съпротивляващите се бяха арестувани и жестоко бити. Същото се повтори в селата Смядово, Мараш и Ченгел (Диздядово). Законът трябваше да бъде приложен на всяка цена и съпротивата на селяните трябваше да бъде сломена. Такава беше логиката на управляващите и само всеобщото надигане на народа за борба против насилията и убийствата можеше да ги принуди да отстъпят. Но народът, селяните, не бяха готови да направят това. Те не бяха подготвени, не бяха организирани. Затова въпреки упоритата си съпротива те преклониха глава пред организираното насилие на буржоазната държава, затаявайки дълбока ненавист и омраза към своите грабители, насилници и убийци.

Когато известията за селските вълнения и бунтове стигнаха до съседните страни, правителствата на Турция, Сърбия и Румъния побързаха да изкажат своето одобрение от действията на радослависткото правителство. Защо те направиха това? Нали между тях имаше остри противоречия и борби за надмощие и за подялба на една или друга балканска територия? Нали непрекъснато се дебнеха и се готвеха за война? Да, те се дебнеха и се готвеха за война, но в България беше станало нещо, което дълбоко застрашаваше техните интереси. Примерът на българските селяни можеше да бъде последван от селяните и в техните собствени страни и тогава на тях щеше да им стане горещо. А положението на селяните и в Турция, и в Румъния, и в Сърбия беше необикновено тежко. В Турция и в Румъния не беше ликвидирано феодалното земевладение, а сръбските селяни страдаха от същите несгоди и беди, от които страдаха и българските селяни. На тази основа между управляващите среди в България, Турция, Румъния и Сърбия се създаваше единодействие, което беше израз на тяхната класова солидарност в борбата им против селското движение.