Ромен Ролан
Жан-Кристоф (9)

III
Ада

След дъждовното лято настъпи пищна есен. В мощните градини дърветата се огъваха от плод. Червените ябълки блестяха като топки от слонова кост. Няколко дървета навличаха вече набързо ярките пера на късната есен: цвета на огъня, на плодовете, на зрял пъпеш, портокал, лимон, на вкусна кухня, на препечено месо. Червеникави отблясъци припламваха навред в горичките, а от ливадите изникваха малките розови пламъчета на прозрачните есенни минзухари.

Той слизаше по някакъв склон. Беше неделя следобед. Вървеше с широки крачки, почти тичаше, увлечен от наклона. Тананикаше някаква музикална фраза, натрапила му се още от началото на разходката. Зачервен, раздърпан, той крачеше, размахвайки ръце и местейки поглед като луд, и изведнъж, при един завой на пътеката, се озова лице в лице с едно русо момиче: покатерено на един зид, то дърпаше с все сила голям клон и лакомо се тъпчеше с тъмносини сливи. И двамата се сепнаха. Девойката го погледна изплашена, с пълна уста; после избухна в смях. Той също се разсмя. Девойката беше забавна за гледане с кръглото й лице, обградено от бухнали руси коси — същински ореол от слънчев прах, и със сочните румени бузи, големите сини очи, въздебеличкия, вирнат безочливо нос, малката червена уста, белите здрави и неравни зъби, чувствената брадичка и цялото й пищно тяло, едро и закръглено, добре сложено, пращящо от здраве. Кристоф извика:

— Да ви е сладко!

И понечи да продължи пътя си. Тя обаче го спря.

— Господине! Господине! Бъдете така добър да ми помогнете да сляза. Не мога сама…

Той се върна и я попита как се е покатерила.

— С нокти… Винаги е по-лесно да се качиш…

— Особено когато над главата ти висят апетитни плодове…

— Да… Само че след като се наядеш, не ти достига вече смелост. Не можеш да намериш обратния път.

Той я гледаше, както беше кацнала горе. Каза й:

— Много сте си добре така. Стойте си спокойно. Ще ви дойда на гости утре. Довиждане.

Но не правеше нито крачка, закован под дървото.

Тя се престори, че се страхува и го замоли превзето да не я изоставя. Гледаха се така смеешком. Тя му посочи клона, за който се беше заловила, и го попита:

— Искате ли да ги опитате и вие?

Уважението към собствеността не се беше развило у Кристоф след времето на разходките му с Ото. Той прие без колебание. Тя се забавляваше, като го бомбардираше със сливи. Когато той се наяде, девойката каза:

— А сега.

Той се наслаждаваше лукаво, като я караше да чака. Тя губеше търпение върху зида. Най-сетне той каза:

— Хайде! — и й протегна ръце.

Тъкмо се канеше да скочи, девойката се сети за нещо.

— Чакайте, трябва най-напред да се запасим!

Тя откъсна най-хубавите сливи, които можеше да достигне, и напълни пищната си пазва.

— Внимавайте да не ги смачкате! — извика той и почти му се прииска да стане така. Девойката се плъзна и скочи в ръцете му. Макар че беше силен, той се олюля под тежестта й и едва не я събори на земята. Бяха еднакво високи. Лицата им се докосваха. Той целуна влажните й лепнещи от сока на сливите устни. Тя отговори на целувката му без много превземки.

— Къде отивате? — попита я той.

— Не зная.

— Сама ли се разхождахте?

— Не. С приятели, но ги загубих… Ехо! — извика тя внезапно с всички сили.

Никой не й отговори.

Тя не се разтревожи особено. Тръгнаха наслуки.

— Ами вие? Къде отивате? — попита тя.

— И аз не зная.

— Отлично. Тогава да вървим заедно.

Тя извади сливите от открехнатото си деколте и започна да яде.

— Ще се разболеете — каза той.

— Никога! По цял ден ям сливи!

През цепнатата й блузка се виждаше ризата й.

— Сега са съвсем топли — подхвърли тя.

— Я да видим!

Тя му подаде смеешком една. Той я изяде. Девойката го гледаше крадешком, смучейки плодовете като малко дете. Той не си представяше как ще завърши това приключение. Тя обаче подозираше и чакаше.

— Ехо! — извика някой в гората.

— Ехо! — отвърна тя. — А, ето ги! — обърна се към Кристоф. — Отлично!

Всъщност съвсем не беше очарована. Но речта не е дадена на жената, за да казва това, което мисли… Слава богу! Иначе на земята нямаше да има морал.

Гласовете приближаваха. Приятелите й скоро щяха да се покажат на пътя. Тя прескочи внезапно канавката, изкачи откоса от другата страна и се скри зад дърветата. Той я гледаше учуден. Тя му махна властно с ръка да отиде при нея. Кристоф я последва. Двамата потънаха в гората.

— Ехо! — извика тя отново, когато се отдалечиха доста. — Нека да ме търсят! — обясни тя на Кристоф.

Другите се бяха спрели на пътя и се ослушваха откъде идва гласът. Отговориха и на свой ред навлязоха в гората. Но тя не ги дочака. Забавляваше се да прави големи завои надясно и наляво. Те се задъхваха да я викат. Тя ги оставяше да се дерат, а после се обаждаше от противоположната посока. Най-сетне те се умориха и убедени, че най-доброто средство да я накарат да се върне е да престанат да я търсят, й извикаха:

— На добър ти час! — и отминаха, пеейки.

Тя побесня, че не ги е грижа за нея. Сама искаше да се отърве от тях, а сега не можеше да се примири, че така лесно я изоставят. Кристоф се чувствуваше като глупак: тази игра на криеница с момиче, което не познаваше, не го развличаше особено и той изобщо не мислеше да се възползува от усамотението им. И тя не мислеше за това: в яда си бе забравила Кристоф.

— О! Това е прекалено — каза тя, тропайки с крак, — ето че ме изоставиха съвсем сама!

— Но нали вие пожелахте това? — каза й Кристоф.

— Ни най-малко!

— Вие бягахте от тях.

— Ако съм бягала, то си е моя работа, а не тяхна. Те трябва да ме търсят. Ами ако се бях загубила?…

Тя вече се вайкаше какво би могло да й се случи, ако… ако беше станало обратното на това, което се бе случило в действителност.

— О! Ще ги науча аз тях! — заяви ожесточено Ада и тръгна назад с големи крачки.

По пътя си спомни за Кристоф и пак го погледна. Беше обаче много късно. Тя се разсмя. Дяволчето, което до преди малко беше в нея, беше изчезнало. Докато чакаше да я обсеби друго дяволче, тя гледаше Кристоф с равнодушни очи. Освен това беше гладна. Стомахът й припомняше, че е време за вечеря. Бързаше да настигне приятелите си в странноприемницата. Хвана под ръка Кристоф, облегна се цяла на него и заяви, че е смазана от умора. Това не й попречи да го повлече на един наклон, като тичаше, викаше и се кикотеше като луда.

Заговориха. Тя научи кой е той. Не й беше известно името му и, изглежда, не отдаде голямо значение на професията му. Кристоф от своя страна узна, че тя била продавачка при една шапкарка на Кайзерщрасе (най-елегантната улица в града), че се казвала Аделхайд, а за приятелите — Ада. Била на разходка с една своя приятелка, която работела в същата модна къща, и двама съвсем порядъчни младежи, единият чиновник в банката „Вайлер“, а другият — служещ в голям магазин. Използували неделния ден. Били решили да вечерят в кръчмата „Брошен“, откъдето има хубав изглед към Рейн, а после да се върнат с параходчето.

Когато Кристоф и Ада пристигнаха в кръчмата, компанията й се беше вече разположила. Ада не пропусна да устрои сцена на приятелите си. Оплака се, че я изоставили подло и им представи Кристоф като свой спасител. Те не обърнаха никакво внимание на оплакванията й, но познаваха Кристоф — чиновникът само по име, а слушащият в магазина беше слушал няколко негови композиции (той сметна за уместно да изпее тутакси мелодията на едната) и уважението, което му засвидетелствуваха направи впечатление на Ада. Още повече че Мира, другата млада жена (тя всъщност се казваше Ханзи или Йохана), брюнетка с мигащи очи, костеливо чело, изопнати коси, китайско лице, която правеше доста гримаси, но беше духовита и не лишена от чар с козята си муцунка и с тъмния си златист тен, побърза да кокетира с господин Hof Musicus. Помолиха го да почете яденето им с присъствието си.

Кристоф за пръв път в живота си попадаше в такава компания. Всички го отрупваха с внимание, а двете жени, като добри приятелки, се стараеха да си го отнемат една на друга. И двете го ухажваха. Мира се държеше важно, но го гледаше лукаво и го докосваше с крак под масата. Ада играеше безочливо с хубавите си очи, с красивата уста, използуваше всички възможности на съблазнителната си външност. Тяхното прекалено явно кокетство притесняваше и смущаваше Кристоф. Двете дръзки девойки бяха съвсем различни от неприятните лица, които го заобикаляха в къщи. Мира събуждаше любопитството му; той отгатваше, че тя е по-умна от Ада, но прекалено почтителното й държане и двусмислената й усмивка едновременно го привличаха и отблъскваха. Тя не можеше да се състезава с жизнеността и жаждата за наслада, които се излъчваха от Ада. Впрочем самата тя го чувствуваше. Когато разбра, че е загубила играта, тя не настоя, затвори се в себе си, продължи да се усмихва и зачака търпеливо своя час. Ада, господарка на терена, не се опита да отиде по-далеч в кокетирането си: досегашните й усилия бяха насочени главно да ядоса приятелката си; беше успяла и беше доволна. Само че тя се беше уловила в собствената си игра. Четеше в очите на Кристоф страстта, която беше разпалила. И тази страст пламваше и в нея. Тя млъкна и прекъсна просташките си закачки. Безмълвно се гледаха. Усещаха още върху устните си вкуса от целувката. От време на време се включваха шумно в шегите на сътрапезниците си; после пак изпадаха в мълчание, поглеждайки се крадешком. Накрая дори престанаха да се гледат, като че ли се бояха да не се издадат. Вглъбени в собственото си преживяване, те не можеха да преодолеят влечението си един към друг.

Щом се нахраниха, всички се наканиха да си ходят. Трябваше да изминат два километра през гората, за да смигнат до пристанището. Ада стана първа, Кристоф я последва. Почакаха на площадката отвън, докато другите се приготвят — безмълвни, един до друг в гъстата мъгла, едва разпръсната от единствения фенер пред вратата на кръчмата. Мира се бавеше пред огледалото.

Ада улови Кристоф за ръка и го повлече край къщата към потъналата в сянка градина. Те се скриха под един балкон, от който се спускаше като завеса пълзяща дива лозница. Обграждаше ги плътен мрак. Почти не се виждаха. Вятърът разклащаше върховете на елите. Кристоф усещаше хладните пръсти на Ада, преплетени в неговите, и уханието на цветето, затъкнато на гърдите й.

Внезапно тя го привлече към себе си. Устните на Кристоф докоснаха косите на Ада, влажни от мъглата; той целуна очите й, клепачите, ноздрите, заоблените й страни, крайчеца на устата, потърси устните й, намери ги и се долепи до тях.

Другите бяха излезли. Викаха:

— Ада!…

Двамата стояха неподвижни, едва си поемаха дъх изправени един до друг, докосващи се с устни и тела.

Чуха гласа на Мира:

— Тръгнали са напред.

Стъпките на другарите им се отдалечиха в нощта. Те се прегърнаха още по-плътно, безмълвно, утолявайки страстното желание с целувка.

Селски часовник прозвъни в далечината. Отскубнаха се от прегръдката си. Трябваше бързо да изтичат към пристанището. Без да кажат нито дума, се запътиха натам, преплели ръце, като Кристоф изравняваше крачките си с Ада и вървеше бързо и решително като нея. Пътят беше безлюден, по полето ни жива душа, нищо не се виждаше на десет крачки пред тях. Вървяха спокойни и уверени в приятелската нощ. Нито веднъж не се спънаха в камъчетата по пътя. Понеже бяха закъснели, свиха по пряка пътека. Тя слизаше известно време между лозята, после почна да се изкачва и дълго лъкатушеше по склона на хълма. Те чуваха в мъглата ромоленето на реката и шумните перки на параходчето, което идваше. Оставиха пътеката и се затичаха през нивите. Най-сетне се озоваха на брега на Рейн, но все още доста далеч от спирката. Никак не се разтревожиха. Ада беше забравила предишната умора. Струваше им се, че биха могли да вървят цяла нощ така по тихата трева, в плаващата мъгла, по-влажна и по-плътна покрай реката, която цяла беше загърната в лунна белота. Сирената на параходчето зави, невидимото чудовище се отдалечи тежко. Те си казаха със смях:

— Ще вземем следващото.

На брега на реката леко развълнуваните води се разбиха в краката им.

На пристанището им казаха:

— Току-що замина последното корабче.

Сърцето на Кристоф се разтуптя. Ада стисна по-силно ръката му.

— Чудо голямо! Все ще има някое утре!

На няколко крачки от тях, с ореол от мъгла, бледо проблясваше фенер, закачен на греда на терасата край реката. Малко по-далеч — няколко осветени стъкла, малка странноприемница.

Влязоха в мъничката градина. Пясъкът скърца под краката им. Намериха пипнешком стъпалата на стълбата. Когато влязоха в заведението, тъкмо гасяха лампите. Увиснала на ръката на Кристоф, Ада поиска една стая. Стаята, в която ги заведоха, гледаше към градината. Като се наведе от прозореца, Кристоф видя фосфоресциращата светлина на реката и окото на фенера, по чието стъкло се блъскаха комари с големи крила. Вратата се затвори. Ада стоеше права до леглото и се усмихваше. Той не смееше да я погледне. Тя също не го гледаше, но следеше през миглите си движенията на Кристоф. Подът скърцаше при всяка стъпка. Чуваха се най-малките шумоления в къщата. Те седнаха на леглото и се притиснаха безмълвно.

 

 

Трепкащата светлина в градината угасна. Всичко угасна.

Нощ… Бездна… Никаква светлина… Нито проблясък на мисъл. Битие. Силата на Битието, тъмна и разкъсваща сила. Всемогъща, раздираща радост. Радост, която изсмуква цялото същество, както камъкът потъва в празното пространство. Желанието заличава мисълта. Абсурден, всевластен закон на слепите и пияни светове, които се движат в мрака…

Нощ… Смесено дихание, златиста топлина на две тела, които се сливат, бездни от унес, в които пропадат заедно… нощ, която се равнява на много нощи; часове, равни на векове, секунди, равни на смъртта… Общи мечти, думи със затворени очи, нежен допир на босите крака, търсещи се в полусън, сълзи и смях, щастие да се обичаш в безсмислената действителност, да споделиш небитието на съня, стихийните видения, които осеняват мозъка, халюцинациите на изпълнената с шумове нощ… Рейн клокочи в заливчето, в подножието на къщата; по-далеч водата се удря във вълнолома, шумът наподобява ситен дъжд върху пясъка. Мостикът скърца, стене под напора на водите. Веригата, с която е привързано корабчето, се изопва и отпуска с дрънчене на старо желязо. Гласът на реката се надига, изпълва стаята. Леглото е все едно лодка. Те се носят един до друг шеметно по течението, без твърда почва под краката си, като плаващи птици. Нощта става още по-черна, пустотата още по-пуста. Притискат се по-плътно един към друг. Ада плаче, Кристоф губи съзнание и двамата изчезват във вълните на нощта…

Нощ… Смърт… Защо да оживяват отново?…

Виделината на утрото изтрива мокрите стъкла. Светлинката на живота припламва в уморените тела. Кристоф се събужда. Ада е вперила очи в него. Главите им почиват на една и съща възглавница. Ръцете им са вкопчени. Устните им се докосват. Цял живот в няколко мига, дни на слънце, на величие, на умиротворение…

„Къде съм? Раздвоил ли съм се? Съществувам ли още? Не чувствувам вече себе си. Душата ми е душа на статуя със спокойно разтворени очи, пълни с олимпийска невъзмутимост…“

Двамата пак изпадат във вековен сън. Обичайните шумове на зората, далечният камбанен звън, минаваща лодка, весла, от които се стича вода, стъпки по пътя ги люлеят, без да смутят блаженството им, и им припомнят, че живеят и трябва да вкусят по-пълно щастието…

Корабчето, боботещо пред прозореца им, изтръгна Кристоф от унеса му. Уговорили се бяха да тръгнат в седем часа, за да пристигнат навреме в града за обичайните си занимания. Той пошепна:

— Чуваш ли?

Тя не отвори очи, усмихна се, издаде напред устни, помъчи се да го целуне, после отпусна глава върху рамото му… През стъклата на прозореца той видя как по бялото небе се плъзна коминът на кораба, безлюдният мостик и потоци дим. Пак се унесе…

Цял час отлетя неусетно. Когато чу часовника, той трепна изненадано.

— Ада! — пошепна й тихичко на ухото. — Хеди! — повтори. — Осем часът е.

Без да отваря очи, тя сгърчи недоволно вежди и устни.

— О, остави ме да поспя!

И като се освободи от прегръдката му и въздъхна уморено, тя му обърна гръб и тутакси заспа на другата страна.

Кристоф остана да лежи до нея. Равна топлина струеше в телата им. Той се унесе в мисли. Кръвта му течеше на широки и спокойни вълни. Избистрените му сетива долавяха най-малките възприятия с първична свежест. Той се наслаждаваше на силата и младостта си. Неволно се гордееше, че е мъж. Усмихваше се на щастието си и се чувствуваше сам: сам, както е бил винаги, може би дог още по-самотен, но без капка печал, някаква божествена самота. Никаква трескавост. Никакъв мрак. Природата можеше спокойно да се оглежда във ведрата му душа. Легнал на гръб, обърнат към прозореца, удавени в ослепителната мъгла очи, той въздишаше:

— О! Колко е хубаво да се живее!…

Да се живее!… Мина лодка… Той внезапно си помисли за изчезналите същества, за ладията, минала някога по реката с тях двамата: тя… той… Коя?… Не тази, която спи до него. Тя, единствената, любимата, клетата малка покойница. А коя е жената до него? Какво търси тук? Как е попаднал в тази стая, в това легло? Гледа я, без да я познава: чужда му е; до вчера сутринта въобще не съществуваше за него. Какво знае за нея? Знае, че не е умна. Знае, че не е добра. Знае, че не е хубава в този миг с безкръвното си подпухнало от съня лице, с отворената уста, с ниското чело, че прилича на риба с набъбналите си издадени напред устни. Знае, че никак не я обича. И остра болка го пронизва при мисълта, че е целувал тия чужди устни още в първия миг, когато се бяха срещнали, че е притежавал това хубаво нелюбимо тяло още в първата нощ, а обичаното момиче бе живяло и умряло край него, без той нито веднъж да се осмели да докосне с устни косите му и никога няма да узнае уханието му. От него не бе останало нищо. Всичко се бе стопило. Земята му беше отнела всичко, а той не се беше възпротивил…

Наведен над нищо неподозиращата заспала Ада, той изучаваше с неприязън чертите и; тя усети втренчения му поглед. Разтревожена, че я наблюдава, с голяма мъка повдигна тежките си клепачи и му се усмихна. Като разбудено дете прошепна неуверено:

— Не ме гледай, грозна съм…

И пак се отпусна назад, мъртво уморена, усмихна се и измърмори:

— О, толкова… толкова ми се спи!… — И потъна в сънищата си.

Той неволно се засмя. Целуна я нежно по устата и по детското й носле. После, като погледа още малко това едро заспало голямо дете, той прекрачи тялото й и стана безшумно. Тя въздъхна облекчено, след като той се махна, и се изтегна с цялата си дължина на празното легло. Той внимаваше да не я събуди, макар и да нямаше такава опасност. Когато се облече, седна на стола до прозореца и загледа мъгливата димяща река, която сякаш влачеше ледени късове. Застина замечтан, заслушан в печалната пасторална музика, която звучеше в душата му.

От време на време тя полуотваряше очи, поглеждаше го, без да го вижда — потребни й бяха няколко секунди за да го разпознае, — усмихваше му се и минаваше от един сън в друг. Попита го колко е часът.

— Девет без четвърт.

Тя се замисли, още не напълно разсънена.

— Че какво от това, девет без четвърт?

В девет и половина се протегна, въздъхна и заяви, че става.

Десет часът изби, преди да е мръднала. Ядоса се на часовника.

— Пак звъни!… Все избързва!…

Той се засмя и седна на леглото до нея. Тя обви шията му с ръце и му заразказва сънищата си. Той не я слушаше особено внимателно. Час по час я прекъсваше, шепнейки й нежни думи на ухото. Тя обаче го заставяше да млъкне и продължаваше съвсем сериозно, като че ли нямаше нищо по-важно от сънищата й. Той я слушаше снизходително.

Била на вечеря: там бил и великият херцог; Мира била куче от Нова земя… не, къдрава овца, която прислужвала на масата… Ада била изнамерила начин да се издигне над земята, ходела, танцувала и лягала във въздуха. Ето, било съвсем просто: трябвало само да направи така… и така… и готово.

Кристоф й се присмиваше. Тя също се смееше, малко засегната от неговия смях. Вдигна рамене:

— Ах, ти не разбираш нищо!…

Ядоха в леглото от една и съща чиния, с една и съща лъжица.

Тя най-сетне стана; отметна завивките, измъкна белите красиви и пълни крака и се смъкна на килимчето пред кревата. После седна на него, за да си поеме дъх, и се загледа в краката си. Най-сетне плесна с ръце и му заповяда да излезе; понеже той се бавеше, тя го улови за раменете и го избута през вратата, като я заключи.

След като на воля се назяпа, нагледа и раздвижи хубавите си крайници, след като изпя, миейки се, една сантиментална песен от четиринадесет строфи, изпръска с вода лицето на Кристоф, който тропаше по стъклото и откъсна на тръгване последната роза от градината, те се качиха на корабчето. Мъглата още не се беше вдигнала. Слънцето обаче блестеше през нея: плаваха сред млечнобяла светлина. Ада, седнала в задната част на корабчето заедно с Кристоф, още сънлива и нацупена, мърмореше, че слънцето й греело в очите и че целия ден щяло да я боли глава. Понеже Кристоф не обръщаше сериозно внимание на оплакванията й, тя замълча мрачно. Очите й бяха почти затворени и лицето й беше придобило забавното изражение на току-що събудено дете. Една елегантна дама обаче седна недалеч от тях на следващата спирка и Ада веднага се оживи и се постара да каже на Кристоф нещо сантиментално и изтънчено. Тя отново му говореше на „вие“, най-официално.

Кристоф се безпокоеше какво ще каже тя на господарката си, за да извини закъснението си. Тя никак не се тревожеше.

— Чудо голямо! Да не ми е за пръв път!

— За какво?…

— Да отида със закъснение — каза тя, засегната от въпроса.

Той не се осмели да я попита за причината на тия закъснения.

— Какво ще й кажеш?

— Че майка ми е болна, че е умряла… знам ли?

Стана му неприятно, че говори толкова несериозно.

— Не бих желал да лъжеш.

Тя се оскърби.

— Първо, не лъжа никога… Освен това не мога все пак да й кажа, че…

Той попита полушеговито, полусериозно:

— Защо не?

Тя се изсмя, повдигна рамене, заявявайки, че е груб и невъзпитан и че между другото го била помолила да не й говори на „ти“?

— Нима нямам право?

— Ни най-малко.

— След това, което стана?

— Нищо не е ставало.

Тя го гледаше смеешком в очите, с предизвикателно изражение. Макар и да се шегуваше, най-неприятното беше — той чувствуваше това, — че не би й коствало много да го каже напълно сериозно и почти да мисли така. Но някакъв забавен спомен навярно я развесели: тя избухна в смях, гледайки Кристоф, и го целуна шумно, без да хае за съседите, които между другото никак не се изненадаха.

 

 

Той участвуваше сега във всички нейни разходки с продавачки от магазина и търговски служещи: простащината им никак не му се нравеше и затова се опитваше да се отърве пътем от тях. Водена обаче от дух на противоречие, Ада не беше вече склонна да се загубват в горичките. Когато валеше или по някоя друга причина не излизаха вън от града, той я водеше на театър, в музея или в зоологическата градина. Тя държеше да се показва с него. Искаше дори да я придружава на литургия. Той обаче беше така невероятно искрен, че откакто вече не вярваше, не стъпваше в църква (под благовиден предлог беше напуснал работата си като органист). Същевременно, без да съзнава, все още беше достатъчно религиозен и му се струваше същинско светотатство да ходи на църква с Ада.

Вечер отиваше при нея. Там заварваше Мира, която живееше в същата къща. Мира не беше злопаметна, подаваше му гальовно меката си ръка, разговаряше за безразлични или забавни неща и деликатно си отиваше. Приятелството между двете жени беше станало много по-близко, макар и да можеше да се очаква точно обратното: сега бяха направо неразделни. Ада нямаше никакви тайни от Мира и й разказваше всичко; Мира я слушаше охотно: като че ли и двете изпитваха еднакво удоволствие.

Кристоф се чувствуваше неудобно в компанията им. Приятелството им, странните им разговори, свободните маниери, безочливия светоглед и изказвания на Мира — все пак не толкова цинични в негово присъствие, отколкото когато беше сама с приятелката си, но затова пък Ада му разправяше всичко, — нескромното им любопитство и бъбривост, насочени постоянно към глупави или непристойни теми, цялата тази двусмислена и едва ли не животинска атмосфера ужасно го притесняваше, като все пак събуждаше интерес у него. Защото не познаваше нищо подобно. Той се чувствуваше загубен в разговора на тези две глупачки, които разговаряха за тоалети, подхвърлиха си най-несвързани реплики, смееха се нелепо, а очите им блясваха от удоволствие, когато надушеха нещо пикантно. Когато Мира се отдалечаваше, олекваше му. Двете жени заедно създаваха сякаш някаква чужда страна, чийто език му беше непознат. Невъзможно беше да се разбере с тях. Пък и те не го слушаха, подиграваха се с чужденеца.

Когато беше сам с Ада, пак говореха на два различни езика. Но поне полагаха усилия да се разберат. Всъщност колкото повече опознаваше тази девойка, толкова по-малко проумяваше реакциите й. Тя беше първата жена в живота му. Защото не бе имал никаква представа за клетата Сабин като жена. Сабин бе останала за него само свидна мечта. Ада му предлагаше възможността да навакса сега загубеното време. А той на свой ред се стараеше да разреши чрез нея загадката за жената: загадка, която съществува може би само за ония, които търсят някакъв смисъл в нея.

Ада беше напълно лишена от интелигентност: това бе най-малкият й недостатък. Кристоф би се примирил с него, ако и тя го съзнаваше. Макар обаче да се занимаваше с глупости, тя си въобразяваше, че е много умна и се произнасяше уверено за всичко. Говореше за музика и обясняваше на Кристоф това, което той познаваше най-добре, изказваше мнения и абсолютни преценки. Безполезно беше да се опита да я убеди: тя имаше претенции във всички области и много лесно се засягаше. (Беше мнителна и претенциозна във всичко.) Държеше се надуто, беше упорита и суетна. Не искаше и не можеше да разбере нищо. Защо не приемеше, че всъщност нищо не разбира? Колко по-мила му ставаше, когато благоволеше да бъде чисто и просто това, което си е, с качествата и недостатъците си!

Всъщност последната й грижа беше да поразмисли над нещо. За нея най-важното беше да яде, да пие, да пее, да танцува, да вика, да се смее, да спи; искаше да бъде щастлива и всичко щеше да бъде наред, ако това й се удаваше. Обаче макар и да беше специално надарена за тази цел — лакома, ленива, чувствена, простодушно себична за голямо възмущение и забавление на Кристоф, — с една дума, макар и да притежаваше всички пороци, които правят живота приятен за щастливия им притежател, ако не за приятелите му (нима, стига само да е хубаво, всяко щастливо лице не излъчва щастие за всички, които се доближат до него?), въпреки всички основания да бъде доволна от съществуването си и от себе си, Ада дори не беше достатъчно умна, за да се чувствува щастлива. Тази хубава и здрава девойка, свежа, жизнерадостна, с цветущ вид, преливаща веселост и животински апетит, вечно се тревожеше за здравето си! Ядеше за четирима и се оплакваше от слабост. Вайкаше се за всичко: не можела да ходи, не можела да диша, боляла я глава, болели я краката, очите, стомаха, душата. Страхуваше се от всичко, беше безумно суеверна, виждаше във всичко лошо знамение: кръстосаните ножове или вилици на масата, обърнатата солница, броя на сътрапезниците, и почваше да прави какви ли не глупави заклинания, за да отстрани нещастието. По време на разходка броеше гарваните и внимателно следеше накъде летят; оглеждаше тревожно пътя и ахкаше и се тюхкаше, ако сутрин паяк минеше пред краката й; настояваше тогава да се върнат и единственият изход, ако Кристоф искаше да продължат разходката си, беше да я убеди, че вече минава обед и затова паякът не предвещава вече грижа, а надежда. Страхуваше се от сънищата си: разказваше му ги надълго и нашироко; с часове се напрягаше, за да си припомни някоя забравена подробност; не му спестяваше нито една: цяла серия безсмислици, които се въртяха около странни женитби, умирания, явяваха се шивачки, принцове, случваха се смешни, а понякога и непристойни неща. Той трябваше да ги изслушва и да дава мнението си. Често тя по цели дни беше в плен на тези глупави сънища. Животът й се струваше зле устроен, виждаше в черно нещата и хората, тормозеше Кристоф с жалбите си; не си заслужаваше да избягва мрачните си хазяи, дребни еснафи, за да намери отново при нея своя вечен неприятел — скуката.

Внезапно посред сърдитите й мърморения отново я обхващаше шумна и буйна веселост; също така необяснима, както и доскорошното цупене: изблици на необуздан смях, който, именно защото беше безпричинен, като че ли не можеше да секне, гонене из полето, лудории, детски игри доставяше й странно удоволствие да мачка кал, да пина всевъзможни гадини, паяци, мравки, червеи, да ги дразни, да им причинява болка. Без особена злост, водена може би от някакъв неосъзнат инстинкт да изтезава, от любопитство или просто от нямане какво да прави, тя даваше птички на котките, червеи на кокошките, паяци на мравките и наблюдаваше с наслада как ще ги изядат. Изпитваше неуморна потребност да дрънка безсмислици, да повтаря по петдесет пъти лишени от значение думи, да дразни, да вбесява, да досажда, да изважда хората от кожата им. Ами кокетниченията й, щом се появеше някой на пътя й, независимо кой! Тутакси почваше да говори оживено, смееше се, вдигаше шум, правеше гримаси, стараеше се да я забележат. И всъщност винаги го постигаше. Ставаше сантиментална. И при това без мярка, както във всичко останало; впускаше се в шумни излияния. Кристоф се измъчваше, идеше му да я набие. Най-малко й прощаваше, когато не беше искрена. Той не знаеше още, че и искреността е дарба, не по-малко рядка от ума и красотата, и ако човек е справедлив, не може да я изисква от всички. Той не понасяше лъжата, а Ада му сервираше колкото щеш лъжи. Тя лъжеше постоянно, невъзмутимо, лице с лице с очевидните факти. Притежаваше удивителната способност да забравя това, което не й харесваше — а дори и това, което й се беше харесало с лекотата, присъща на жените, които живеят ден за ден.

И въпреки всичко те се обичаха, обичаха се с цялото си сърце. Ада беше също така искрена в любовта си, както Кристоф. Макар и да не почиваше на духовна близост, любовта им беше истинска. Тя нямаше нищо общо с низките страсти. Това беше красива младежка любов и колкото и да беше физическа, в нея нямаше нищо вулгарно, защото беше много млада. Чистосърдечна, едва ли не целомъдрена любов, пречистена от пламенната невинност на насладата. Макар че Ада далеч не беше така невежа, както Кристоф, тя все още притежаваше божественото предимство на юношеското тяло и душа, свежестта на чувствеността, бистра и жива като поточе, която почти дава илюзията на чистотата и която не може да се замени с нищо. Егоистична, посредствена, неискрена в обикновения живот, любовта я правеше простосърдечна, правдива и почти добра: тя успяваше да осъзнае радостта да забравиш себе си заради другия. Кристоф, очарован, забелязваше това и в такива моменти беше готов да умре за нея. Кой може да каже колко смешна и трогателна илюзия влага в любовта си всяка влюбена душа? Естествената илюзия на влюбените беше многократно по-голяма у Кристоф поради вродената у всеки артист способност да създава илюзии. Една само усмивка на Ада придобиваше за него дълбоко значение; една само топла дума беше доказателство за нейното добросърдечие. Той обичаше в нея всичко добро и хубаво във вселената. Наричаше я свое второ „аз“, своя душа, свое същество. И двамата плачеха от любов.

Свързваше ги не само наслаждението, а цяла неопределима поезия от спомени и блянове, техни или на съществата, обичали преди тях, живели преди тях… в тях… Те пазеха, без да си споделят това, без даже да го съзнават може би, обаянието от първите минути, когато се бяха срещнали в горичката, първите дни, първите нощи, прекарани заедно, заспиването в прегръдките един на друг, неподвижни, без мисъл, удавени в потока на любовта и безмълвната радост. Внезапни възпоминания, образи, неясни мисли ги обграждаха като бръмнал рояк пчели: някои от тях изплуваха по-ярко за миг и ги караха тайно да бледнеят и да се разтапят от сладострастие. Пареща и нежна светлина… Сърцето примира и мълчи, смазано от преголямото чувство. Тишина, трескава нега, тайнствена и морна усмивка на земята, която тръпне под първите пролетни лъчи… Свежа любов на две млади тела, подобна на априлска утрин. Тя отминава като месец април. Младостта на сърцето напомня изгрев-слънце.

 

 

Нищо не допринасяше повече за укрепването на любовната връзка между Кристоф и Ада от отрицателното отношение на обществото към нея.

Още на втория ден след първата им среща целият квартал беше осведомен. Ада не правеше нищо, за да скрие любовното си приключение, тя се гордееше със завоеванието си. Кристоф би предпочел повече дискретност, но се чувствуваше преследван от любопитството на хората и понеже не искаше да даде вид, че бяга от него, явно показваше връзката си с Ада. Малкото градче клюкарствуваше. Колегите на Кристоф от оркестъра го поздравяваха насмешливо, без той да отговаря, защото не допускаше някой да се меси в личния му живот. В замъка порицаха липсата му на държане. Буржоазията осъждаше строго поведението му. Загуби частните си уроци в някои семейства. В други майките се счетоха задължени да присъствуват занапред на упражненията на дъщерите си, изпълнени с подозрение към него, като че ли възнамерява да отвлече скъпоценните госпожички. Ученичките му привидно не знаеха нищо, но естествено знаеха всичко; докато се държаха студено с него, заради проявения от негова страна лош вкус, умираха от желание да узнаят повече подробности. Кристоф се ползуваше с обаяние само сред дребния търговски свят и служещите в магазините, но не го запази дълго: еднакво го дразнеше както одобрението на едните, така и порицанието на другите, и тъй като беше безсилен да се бори срещу порицанието, направи всичко възможно, за да загуби и одобрението: това не беше особено мъчно. Беше възмутен от общата недискретност.

Най-зле настроени срещу него бяха Юстус Ойлер и семейство Фогел. Лошото поведение на Кристоф им се струваше лично оскърбление. Всъщност те съвсем нямаха сериозни намерения спрямо него: нямаха голямо доверие — особено госпожа Фогел — в артистичните натури. Но тъй като по природа бяха черногледи и винаги склонни да мислят, че съдбата ги преследва, те си внушиха, че много са държали на женитбата на Кристоф и Роза, щом се увериха напълно, че тя няма да се осъществи: това им се стори още едно доказателство за обичайната им липса на щастие. Ако бяха логични, щяха да проумеят, че дори съдбата да е виновна за провалянето на плановете им, самият Кристоф е невинен; логиката на Фогелови се свеждаше до това да им доставя постоянно всевъзможни основания за недоволство и оплакване. И така, те решиха, че Кристоф се държи зле не само за собствено удоволствие, но за да ги оскърби. Между другото те най-искрено бяха скандализирани. Дълбоко религиозни и нравствени, преизпълнени със семейни добродетели, те спадаха към хората, за които плътското прегрешение е най-срамно от всички, най-тежко, почти единствено, защото единствено то е действително застрашаващо — премного очевидно е, че порядъчни хора никога няма да бъдат изкушени да откраднат или да убият. Затова сметнаха Кристоф за истински покварен и промениха отношението си към него. Гледаха го ледено и се извръщаха, когато го срещнеха. Кристоф съвсем не държеше да разговаря с тях и повдигаше рамене пред тия превземки. Преструваше се, че не забелязва безочливото държане на Амалия, която явно даваше вид, че го избягва с презрение, а всъщност правеше всичко, за да го накара да я заговори, за да може да му каже какво й тежи на сърцето.

Кристоф беше засегнат само от държането на Роза. Девойката го осъждаше по-сурово от всички свои близки. Не защото тази нова любов разрушаваше последните й шансове да бъде обикната от него: тя знаеше, че няма никакви изгледи (макар че може би продължаваше да се надява… винаги се надяваше!). Тя беше превърнала Кристоф в свой идол; и този идол рухваше. Това беше най-мъчителната болка… по-жестока за невинното й сърце от болката да бъде пренебрегната и забравена от него. Възпитана в пуритански принципи, в тесногръда нравственост, в която вярваше страстно, тя не само се отчая, но се разстрои, когато узна за връзката на Кристоф с Ада. Тя беше страдала и когато той се влюби в Сабин и още тогава беше загубила някои от илюзиите си за любимия си герой. Струваше й се необяснимо и безславно Кристоф да обича толкова посредствена жена. Но поне любовта му беше чиста и Сабин не беше недостойна за нея. Освен това смъртта беше преминала над нея и я беше осветила… Но че непосредствено след това Кристоф е обикнал друга — и то каква! — това беше долно, грозно. Тя стигаше дотам, че вземаше страната на мъртвата против него. Не можеше да му прости, че я забравя… Уви! Той мислеше за нея повече от Роза, но Роза не подозираше, че в едно страстно сърце може да има място едновременно за две чувства; тя си мислеше, че човек не може да остане верен на миналото, без да пожертвува настоящето. Чиста и студена, тя нямаше никаква представа за живота, нито за самия Кристоф. Струваше й се, че всичко трябва да бъде чисто, ограничено и подчинено на дълга като нея. Скромна в душата си и в цялата си личност, тя се гордееше само с едно: с чистотата си; и изискваше това от себе си и от другите. Не прощаваше на Кристоф, че е паднал толкова низко и никога нямаше да му го прости.

Кристоф се опита да говори поне с нея, ако не можеше да й обясни всичко. (Какво би могъл да каже на това наивно и строго морално момиче?) Искаше му се да я увери, че е неин приятел, че държи на нейното уважение и че все още има право на него. Искаше да й попречи да се отдалечи толкова безсмислено от него. Но Роза го избягваше със строго мълчание и той чувствуваше, че тя го презира.

Това го наскърбяваше и ядосваше. Имаше чувството, че не заслужава презрението й. И все пак в крайна сметка то го разстройваше: смяташе се виновен. Мислейки за Сабин, той си отправяше най-горчиви упреци. Терзаеше се, питайки се: „Господи! Как е възможно? Защо съм устроен така?…“

Но не можеше да устои на течението, което го влачеше. Мислеше си, че животът е престъпен и затваряше очи, за да живее, без да го вижда. Изпитваше такава нужда да живее, да бъде щастлив, да обича, да вярва!… Не, нямаше нищо позорно в любовта му! Той съзнаваше, че навярно не е много разумен, не е мъдър, не е дори много щастлив, обичайки Ада, но имаше ли нещо грозно в това? Дори ако предположеше — предпочиташе да не е напълно уверен, а само да предполага, — че Ада няма особено голяма морална стойност, нима това намаляваше чистотата на собствената му любов към нея? Любовта си остава в човека, който обича, тя не е в обекта на любовта му. Колкото струва влюбеният, толкова струва и любовта му. Всичко е чисто у чистите хора. Всичко е чисто у силните и здравите. Любовта, която украсява някои птици с най-хубавите им краски, изтръгва от честните души най-благородната им същност. Желанието да не покажеш на другия нищо, което да не е достойно за него, прави така, че човек изпитва удоволствие само от мислите и постъпките, които съответствуват на красивия образ, изваян от любовта. Младостта, в която се къпе душата, свещеното сияние на силата и жизнерадостта са красиви и благотворни и правят сърцето по-голямо.

Обстоятелството, че приятелите му не го виждат в истинската му светлина, го изпълваше с огорчение. Най-сериозното беше, че и майка му беше започнала да се измъчва.

Горката жена далеч не споделяше тесногръдието на Фогелови. Тя беше видяла от много близо истинските трагедии, за да си измисля несъществуващи. Смирена, сломена от живота, получила много малко радости от него и очаквала още по-малко, примирена с всичко, което й се случваше, без да се опитва да го проумее, тя не би си позволила да съди и преценява другите: не смяташе, че има право. Считаше се за премного глупава, за да твърди, че те се лъжат, когато не мислят като нея; би й се сторило смешно да иска да наложи на другите хора строгите правила на собствения си морал и вяра. Впрочем нейният морал и нейната вяра бяха съвсем неосъзнати: благочестива и чиста в собственото си държане, тя затваряше очи за поведението на другите със свойствената на простолюдието снизходителност към някои слабости. В това именно я упрекваше някога нейният свекър Жан-Мишел: тя не правеше достатъчно разлика между достойните и недостойните хора; не се боеше на улицата или на пазара да се спре и да се ръкува и разговаря приятелски с любезни момичета, доста познати в квартала, които порядъчните жени би трябвало да се правят, че не виждат. Тя предоставяше на бога да различава доброто от злото, да наказва или да прощава. Искаше от другите само малкото топло съчувствие, необходимо, за да облекчат взаимно живота си.

Откакто живееше обаче у Фогелови, тя постепенно се променяше под тяхно влияние. Много лесно се бе заразила от царящия в семейството дух на отрицание, защото беше уморена и нямаше сили да се противопоставя. Амалия я взе под своя опека и от сутрин до вечер, по време на дългите часове, прекарани насаме, когато работеха заедно и само Амалия говореше, Луиза, пасивна и потисната, неволно свикваше също да осъжда и да критикува всичко. Госпожа Фогел естествено не пропусна да й каже какво мисли за лошото поведение на нейния син. Невъзмутимото спокойствие на Луиза страшно я дразнеше. Тя намираше непристойно, че Луиза толкова малко се притеснява от връзката на Кристоф, която караше всички тях да се възмущават. Не беше доволна, че не е успяла напълно да смути спокойствието й. Кристоф забеляза това. Луиза не смееше да го упрекне, но всеки ден го отрупваше с плахи, неспокойни, настойчиви забележки. Понеже той загуби търпение и й отговори рязко, тя не му каза нито дума, но той продължаваше да чете тъга в очите й и когато някога се прибираше, виждаше, че е плакала. Познаваше твърде добре майка си, за да разбере, че тревогата й не е възникнала от само себе си. Отлично знаеше кой й я внушава.

Реши да сложи край на това. Една вечер, когато Луиза, не можейки повече да сдържа сълзите си, стана от масата посред вечерята, без да каже на Кристоф какво й е, той слезе по стълбата, прескачайки стъпалата, и потропа на вратата на Фогелови. Кипеше от гняв. Беше възмутен не само от начина, по който госпожа Фогел постъпваше с майка му; имаше да й отмъщава и за онова, което бе втълпила на Роза, и за интригите й против Сабин, за всичко което от месеци насам бе изтърпял от нея. От месеци насам носеше бремето на натрупаните огорчения и сега бързаше да се освободи от него.

Той нахълта у госпожа Фогел и с глас, който се мъчеше да овладее, треперещ от ярост, я попита какво е разказала на майка му, за да я доведе до такова състояние.

Амалия го посрещна много лошо: тя отвърна, че е нейна работа какво приказва и няма намерение да дава сметка за думите си комуто и да било, а най-малко на него. Използувайки случая да произнесе отдавна приготвената нравоучителна реч, тя добави, че ако Луиза била нещастна, нямало защо да търси причината много далеч, а да прецени собственото си поведение, което било срам за него и скандал за всички околни.

Кристоф само чакаше да го нападнат, за да нападне на свой ред. Той извика гневно, че неговото поведение засяга само него, че пет пари не дава дали то се нрави, или не, на госпожа Фогел, че ако то я възмущава, нека изкаже възмущението си на него, нека го хули, колкото й е угодно: ни най-малко няма да го засегне, но той й забранява — нали го чува добре? — забранява й да говори каквото и да било на майка му, защото е подло да трови една нещастна стара и болна жена.

Госпожа Фогел страшно се развика. Никой никога не се бе осмелявал да й говори с такъв тон. Тя заяви, че няма да позволи на един нехранимайко да й чете нравоучение и при това в собствения й дом! После го обсипа с оскърбления.

Вдигна се такава врява, че и другите членове на семейството притичаха — освен Фогел, който избягваше всичко, което можеше да навреди на здравето му. Старият Ойлер, призован за свидетел от възмутената Амалия, помоли строго Кристоф да им спести занапред забележките и посещенията си. Нямали нужда от приказките на Кристоф, за да знаят какво трябва да правят, изпълнявали дълга си и винаги щели да го изпълняват.

Кристоф заяви, че си отива и никога повече няма да стъпи у тях. Все пак не си отиде, преди да излее всичко, което жадуваше да им каже за техния прословут дълг, превърнал се за него едва ли не в личен враг. Заяви, че този техен дълг е в състояние да обикне порока. В старанието си да направят доброто досадно, хора като тях отвръщат другите от него. На такива хора се дължи очарованието, на което се радват, поради контраста, непочтените, но приятни и засмени хора. Понятието дълг се осквернява, когато се лепва на всичко, на най-глупавите неприятни задължения, на най-маловажните постъпки, съпроводено при това с начумерена и непримирима строгост, която в крайна сметка помрачава и отравя живота. Дългът е нещо изключително. Той е необходим в мигове на действителна саможертва, а не трябва да се покрива с тази дума собственото мрачно настроение и желанието да развалиш настроението и на другите. Няма основание само защото някой е толкова глупав или нещастен, че е вечно тъжен, да иска всички да бъдат като него и да налага на всички своя режим на болен човек. Първата добродетел е радостта. Добродетелта трябва да бъде привлекателна, свободна, без принуда. Човекът, който върши добро, трябва да доставя удоволствие на самия себе си. Този мним вечен дълг, тази тирания на първоначален учител, този креслив тон, тези празни спорове, тези остри и наивни препирни, тази липса на красота, този живот, лишен от всякакво очарование, от всякаква любезност, от мълчание, този жалък песимизъм, който не пропуска нищо, което може да направи съществуването по-жалко, отколкото е, тази горделива тъпота, за която е по-лесно да презира другите, отколкото да ги разбере, целият този еснафски морал без величие, без щастие, без красота е омразен и вреден: заради него порокът изглежда по-човечен от добродетелта.

Така мислеше Кристоф и в желанието си да нарани хората, които го бяха наранили, не съзнаваше, че е несправедлив на свой ред към тях.

Безспорно тези бедни хора бяха почти такива, каквито ги виждаше. Но това не беше тяхна вина: лошият живот беше загрозил лицата им, жестовете им, мислите им. Те бяха претърпели деформацията на несретата — не на голямата несрета, която връхлита внезапно и убива или закалява, но на постоянната липса на щастие, дребната несрета, която се стича капка по капка от първия до последния ден… Каква трагедия! Под тези грапави обвивки се крият толкова скрити съкровища на честност, доброта, безмълвен героизъм!… Цялата сила на един народ, целият жизнен сок на бъдещето!

 

 

Кристоф беше прав, като смяташе дълга за нещо изключително. Любовта обаче е не по-малко изключителна. Всичко е изключително, но всичко, което струва що-годе нещо, има един най-злостен враг — не злото (защото и пороците имат своя цена), а привикването. Ежедневното изхабяване е смъртен враг на душата.

Ада започваше да се уморява. Тя не беше достатъчно умна, за да съумее да поддържа любовта на една толкова богата натура като Кристоф. Чувствеността и тщеславието й извлякоха от тази връзка цялата наслада, която тя можеше да почерпи от нея. Оставаше й само една наслада — да я унищожи. Тя имаше тайната склонност, присъща на толкова много жени, при това не глупави, на толкова много мъже, дори умни, които не създават деца или творби, няма значение какво, които, с една дума, не създават живот и все пак влачат апатично и примирено своето безполезно съществуване. Те биха желали и другите да са така излишни като тях и не жалят усилията си за тази цел. Понякога вършат това неволно и когато осъзнаят престъпното си желание, те го потискат ужасени. Често обаче го лелеят. И се стараят според силите си — едни скромно в своя тесен кръг, други в голям мащаб, в големи, обществени групи — да разрушат всичко, което живее, което заслужава да живее. Критикът, свеждащ ожесточено до собствения си дребен ръст великите хора и великите мисли, и момичето, което се забавлява да унижи любимия си, са две злосторни животни от една и съща порода. Само че момичето е по-привлекателно физически.

И така. Ада би желала да разврати малко Кристоф, за да го унижи. Всъщност това не бе по силите й. Тя го чувствуваше и това беше сериозен повод за скритото й недоволство от Кристоф. Разбираше, че любовта му към нея никак не можеше да му навреди. Не си признаваше открито желанието си да му причини зло, не се знае дори дали щеше да го стори, ако й се удадеше, но й се струваше обидно, че й бе отнета подобна възможност. Не обичате достатъчно една жена, ако не й създадете илюзията, че има благотворна или зловредна власт над вас. В такъв случай я подтиквате неудържимо да ви подложи на изпитание. Кристоф не обръщаше внимание. Ада го питаше на шега.

— Би ли изоставил музиката заради мене? (Макар и да не държеше особено на това.)

Той й отговаряше откровено:

— О! Колкото до музиката, миличка, нито заради тебе, нито за когото и да било другиго бих престанал да свиря. Винаги ще композирам.

— А разправяш, че ме обичаш! — възкликваше тя оскърбена.

Тя мразеше музиката и нямаше нищо чудно: беше й непонятна и затова не можеше да намери слабото място, за да уязви този невидим враг, да нарани Кристоф в най-голямата му страст. Ако се опиташе да говори с презрение за музиката или да се изкаже отрицателно за творбите на Кристоф, той се смееше до сълзи. Въпреки ожесточението си Ада млъкваше, защото си даваше сметка, че става смешна.

Но ако не можеше да го накърни в любовта му към музиката, тя беше открила друга слаба точка у Кристоф, която й беше по-достъпна: нравствените му задръжки. Въпреки че се бе скарал с Фогелови и въпреки опиянението от младостта си, Кристоф бе запазил вродения си свян, известна потребност от чистота, за която не си даваше сметка, но именно тя отначало смая, привлече и очарова жена като Ада. После почна да я забавлява, малко по-късно да я нервира, докато й стана ненавистна. Тя не я атакуваше открито. Питаше го подмолно:

— Обичаш ли ме?

— Естествено.

— Колко ме обичаш?

— Колкото изобщо може да обича човек.

— Не е кой знае колко, но така да е… Какво би направил за мен?

— Всичко, което пожелаеш.

— Би ли извършил нещо непочтено?

— Странен начин да се обича!

— Няма значение. Би ли извършил?

— Това никога не е необходимо.

— Ами ако аз ти го поискам?

— Ще сбъркаш.

— Може би… Но ще го направиш ли?

Той се опитваше да я целуне. Но тя го отблъскваше.

— Ще го направиш ли, да или не?

— Не, гълъбче.

Тя му обръщаше гръб вбесена.

— Ти не ме обичаш, ти не знаеш какво значи да обичаш.

— Възможно е — отвръщаше той добродушно.

Той знаеше, че е способен, както всеки друг, да извърши в момент на увлечение глупост, може би дори непочтеност, а — кой знае? — може би и нещо повече; би му се сторило обаче срамно да се хвали хладнокръвно с това и опасно, ако го признае на Ада. Някакъв вътрешен усет го предупреждаваше, че милата му приятелка беше нащрек и държеше сметка за най-невинните му думи: той не искаше да й дава козове срещу себе си.

Друг път тя пак започваше атака; питаше го:

— Защо ме обичаш, просто защото ме обичаш или защото аз те обичам?

— Просто защото те обичам.

— Значи, ако аз не те обичам, ти пак ще ме обичаш?

— Да.

— Ами ако аз обикна някой друг, ще ме обичаш ли винаги?

— А, в този случай не зная… Не ми се вярва… Във всеки случай ти би била последната, на която бих казал това.

— Какво ще се е променило?

— Много неща. Аз може би. А и ти сигурно.

— Че какво значение има, ако аз се променя?

— От това зависи всичко. Аз те обичам такава, каквато си. Ако станеш друга, не мога да гарантирам вече дали ще те обичам.

— Ти не ме обичаш! Не ме обичаш! Какви са тия увъртания? Човек обича или не обича. Ако ме обичаш, трябва да ме обичаш такава, каквато съм, каквото и да направя, винаги.

— Това би означавало, че те обичам като животно.

— Точно така искам да бъда обичана.

— Тогава си сбъркала — отвърна й той шеговито. — Не съм това, което търсиш. И да искам, не бих могъл да стана такъв. А и не искам.

— Много си горд с ума си! Обичаш повече ума си, отколкото мене!

— Но аз те обичам, неблагодарнице! Повече, отколкото се обичаш самата ти. И те обиквам още повече, когато си по-хубава и по-добра.

— Говориш като наставник! — промълви тя с яд.

— Какво искаш? Обичам хубавото. Грозното ме отвращава.

— Дори и у мене?

— Главно у тебе.

Тя тропна разярено с крак.

— Не искам да ме съдят!

— Оплаквай се тогава и от съденето, и от любовта ми — каза й той нежно, за да я усмири.

Тя се оставила я прегърне, благоволи даже да се усмихне и му позволи да я целуне. Но само след миг, когато той си въобразяваше, че е забравила, го попита неспокойно:

— Какво грозно виждаш в мене?

Той не посмя да й каже; отговори подло:

— Не виждам нищо грозно.

Тя се замисли за миг, усмихна се и добави:

— Слушай, Кристи, ти казваш, че не обичаш лъжата?

— Презирам я.

— Имаш право — каза тя — и аз я презирам. Впрочем в това отношение съм съвсем спокойна, никога не лъжа.

Той я погледна: тя говореше искрено. Тази нейна непоследователност го обезоръжаваше.

— В такъв случай — продължи тя, като обви шията му с ръце — защо би ми се сърдил, ако обикна другиго и ти го кажа!

— Защо вечно ме тормозиш?

— Не те тормозя: не казвам, че обичам другиго, уверявам те дори, че не обичам никого другиго… но ако обикна по-късно?…

— Е добре, няма защо да мислим за това.

— А пък аз искам да мислим… Няма ли да ми се разсърдиш? Не можеш да ми се разсърдиш, нали?

— Няма да ти се разсърдя, но ще те оставя, и толкова.

— Ще ме оставиш? Но защо? Ако аз те обичам още…

— Едновременно с друг?

— Разбира се. Това се случва.

— Може, само че няма да се случи с нас.

— Защо?

— Защото в деня, когато ти обикнеш някой друг, аз ще престана да те обичам, миличка, и то напълно.

— Преди малко казваше може би… Ах! Виждаш ли! Ти не ме обичаш!

— Така да бъде. Това е по-добре за тебе.

— Защо?…

— Защото, ако те обичам, когато ти би обикнала другиго, работата може да свърши лошо за тебе, за мене и за другия.

— Ето… Сега пък полудя! Значи, аз съм осъдена да остана с тебе цял живот?

— Успокой се. Ти си свободна. Ще се разделиш с мене, когато поискаш. Само че няма да си кажем довиждане, а сбогом.

— Ами ако аз продължавам да те обичам?

— Когато двама души се обичат, те се жертвуват един за друг.

— Отлично! Жертвувай се!

Той не можа да се въздържи да не се разсмее от егоизма й. Тя също се разсмя.

— Жертвата на единия ще рече и любов само на единия.

— Ни най-малко. Тази жертва създава любовта на двамата. Ще те обичам много повече, ако се пожертвуваш за мене. И помисли си само, Кристи, тъй като ти ще ме обичаш много, понеже ще се пожертвуваш, ще бъдеш страшно щастлив.

Те се смееха доволни, че обръщат на шега сериозното разногласие.

Кристоф се смееше и я гледаше. Всъщност, както ти казваше, тя нямаше никакво желание да скъса сега с Кристоф. Дори често да я дразнеше и отегчаваше, тя знаеше все пак цената на преданост като неговата, а и не обичаше никого другиго. Говореше му така на шега, отчасти защото знаеше, че това му е неприятно, отчасти защото й беше приятно да си играе с двусмислени и грозни мисли, като дете, което с наслада бърка в мръсна вода. Той знаеше това. Не й се сърдеше. Но беше уморен от тия нездрави спорове, от глухата борба с тази неуверена и неустановена натура, която той обичаше, която може би го обичаше; уморен беше от усилията, които трябваше да полага, за да се самоизмамва за нейна сметка, уморен понякога до сълзи. Мислеше си: „Защо? Защо е такава? Защо хората са такива? Колко посредствен е животът!…“ Същевременно се усмихваше, гледайки хубавото наведено над него лице, сините очи, цветущия тен, засмяната бъбрива уста, малко глуповата, открехната над свежия блясък на езика и влажните зъби. Устните им почти се докосваха; а той я гледаше сякаш отдалече, от много далече, от друг свят. Виждаше как се отдалечава все повече и повече, потъва в мъгла… После не я виждаше вече. Не я чуваше. Изпадаше в някаква усмихната забрава: мислеше за музиката си, за бляновете си, за хиляди неща, чужди на Ада. Чуваше някаква мелодия. Спокойно композираше… Ах! Каква хубава музика!… Така печална, убийствено печална! И въпреки това добра, любеща… Ах! Колко хубаво му въздействува!… Ето, това е… това е… Останалото е лъжа…

Някой го дърпаше за ръката. Нечий глас му викаше:

— Ей! Какво ти стана? Ти решително си луд! Защо ме гледаш така? Защо не отговаряш?

Той виждаше отново очите й. Коя беше тя?…

— Ах, да… — въздъхваше той.

Тя го изучаваше. Мъчеше се да разбере за какво мисли. Не можеше. Чувствуваше, че каквото и да прави, не го държи изцяло, че винаги има една вратичка, през която той може да се изплъзне. Тайно се ядосваше.

— Защо плачеш? — попита го тя веднъж след едно такова странно негово пътуване в друг живот.

Той прокара ръка по очите си. Почувствува, че са мокри.

— Не зная — каза.

— Защо не отговаряш? Три пъти вече те питам едно и също нещо!

— Какво искаш? — попита я той нежно.

Тя пак подхвана глупавите си спорове.

Кристоф махна уморено с ръка.

— Добре — каза тя. — Повече нито дума!

А поде още по-оживено спора.

Кристоф разтърси гневно рамене.

— Ще ме оставиш ли на мира с твоите мръсотии?

— Шегувам се.

— Намери по-пристойни теми.

— Обясни се поне! Кажи защо това не ти харесва.

— Нямам такова намерение! Няма какво да се спори защо торището вони. Вони и толкова! Запушвам си носа и отминавам.

И той си отиваше разярен. Разхождаше се с широки крачки, дишаше ледения въздух.

Тя обаче пак започваше, веднъж, два пъти, десет пъти. Заговаряше на всички теми, които можеха да бъдат неприятни или оскърбителни за неговата съвест.

Той си мислеше, че това е просто нездрава игра на неврастеничка, която се забавлява да го дразни. Повдигаше рамене или се преструваше, че не я слуша: не се отнасяше сериозно към приказките й. И все пак понякога му идеше да я хвърли през прозореца. Защото неврастенията и неврастениците съвсем не бяха по вкуса му.

Достатъчни му бяха обаче десет минути далеч от нея, за да забрави всичко, което го дразнеше. Той се връщаше при Ада с нов запас от надежди и нови илюзии. Обичаше я. Любовта е постоянно изповядване на вяра. Дали бог съществува, или не, почти няма значение: човек вярва, защото вярва. Обича, защото обича: не са необходими съвсем ясни причини!

 

 

След сцената, която Кристоф беше направил у Фогелови, стана невъзможно да останат в къщата и Луиза трябваше да потърси друго жилище за себе си и сина си.

Един ден най-малкият брат на Кристоф, от когото отдавна нямаха вест, внезапно се появи у тях. Беше без работа, изгонен от всички служби, които беше опитал; с празна кесия и разклатено здраве, той беше сметнал за разумно да оправи и едното, и другото в майчиния дом.

Ернст беше в добри отношения и с двамата си братя; и двамата не го уважаваха твърде и той го знаеше, но не им се сърдеше, защото мнението им му беше безразлично. А и те не му се сърдеха. Би било безполезно. Каквото и да кажеха, всичко се плъзгаше покрай него, без да остави ни най-малка следа. Той се усмихваше с хубавите си гальовни очи, придаваше си опечален вид, докато мислеше за нещо друго, съгласяваше се с тях, благодареше и в крайна сметка успяваше да измъкне пари или от единия, или от другия си брат. Кристоф обичаше, против волята си, този приятен негодник, който приличаше като него и дори повече от него по лице на баща им Мелхиор. Едър и силен като Кристоф, той имаше правилни черти, открито изражение, светли очи, красив нос, хубави зъби и приветливо държане. Щом го видеше, Кристоф се чувствуваше обезоръжен и не му отправяше нито един от предварително готовите упреци: всъщност изпитваше едва ли не майчинска благосклонност към хубавия младеж, който беше от неговата кръв и поне физически му правеше чест. Не го смяташе порочен, а Ернст съвсем не беше глупав. Нямаше образование, но не бе лишен от остроумие. Интересуваха го и духовни неща. Изпитваше истинска наслада, когато слушаше музика; макар и да не разбираше композициите на брат си, той ги слушаше с любопитство. Кристоф не беше разглезен от вниманието на близките си, затова с удоволствие го виждаше на някои свои концерти.

Главната дарба на Ернст се състоеше в доброто познаване на характерите на двамата му братя и в ловкостта му да ги разиграва. Макар и да не се съмняваше в егоизма и равнодушието му, макар и да виждаше, че Ернст се сеща за майка му и него само когато има нужда от тях, Кристоф винаги откликваше на милото му държане и много рядко му отказваше нещо. Той го предпочиташе пред другия си брат Родолф, който беше порядъчен и коректен, отдаден на сделките си, високо морален, не искаше пари, но и не би дал, идваше редовно да види майка си за един час всеки неделен ден, говореше само за себе си, хвалеше се, хвалеше къщата си и всичко, което е свързано с него, не се осведомяваше как са другите, не се и интересуваше от това и си отиваше, когато избиеше уреченият час, доволен, че е изпълнил дълга си. Кристоф не можеше да го понася. Той гледаше да не е в къщи по времето, когато идваше Родолф. Родолф му завиждаше. Той ненавиждаше музикантите и страдаше от успехите на Кристоф. Все пак не пропускаше да се възползува от популярността му в търговските среди, които посещаваше. Никога обаче не казваше нито дума за това на майка си или на Кристоф: преструваше се, че не знае нищо. За сметка на това винаги беше добре осведомен и за най-малката неприятност, която се случваше на Кристоф. Кристоф презираше подобна дребнавост и се правеше, че не я забелязва; едно нещо обаче, което той никога не би предположил, го засягаше най-болезнено: част от недоброжелателните клюки на Родолф по негов адрес изхождаха от Ернст. Това жалко хлапе много добре схващаше разликата между двамата си братя; без никакво съмнение той признаваше превъзходството на Кристоф и може би даже изпитваше леко насмешлива симпатия към неговото простодушие. Само че не пропускаше да го използува и макар и да презираше грозните чувства на Родолф, подло ги подхранваше за лична изгода. Ласкаеше тщеславието и завистта му, търпеше почтително грубостта му и го държеше в течение на най-скандалните клюки в града, особено тези, които се отнасяха Кристоф, за които беше винаги удивително осведомен. Постигаше целта си и Родолф въпреки скъперничеството си се оставяше да бъде скубан от Ернст, също както и Кристоф.

Така Ернст невъзмутимо използуваше и двамата, като им се подиграваше. Но и двамата го обичаха.

 

 

Въпреки мошеничествата си Ернст се намираше в окаяно положение, когато пристигна при майка си. Идваше от Мюнхен, където беше намерил — по стар навик — и тутакси загубил последното си място. Наложило му се бе да извърви пеш по-голямата част от пътя под проливен дъжд, преспивайки бог знае къде. Беше целият окалян, изпокъсан, същински просяк, и кашляше страшно, защото по пътя беше хванал остър бронхит. Луиза се разстрои. Кристоф изтича развълнуван към него, когато той влезе. Ернст лесно плачеше и не пропусна да използува ефекта на сълзите си. Всеобщо умиление. И тримата се разплакаха, прегръщайки се.

Кристоф отстъпи стаята си; затоплиха леглото, настаниха болния, който сякаш бе на умиране. Луиза и Кристоф се сменяха до леглото му, за да бдят над него. Извикаха лекар, купиха лекарства, запалиха силен огън, доставиха специална храна.

После трябваше да се погрижат да го облекат от главата до краката: бельо, обувки, дрехи, всичко трябваше да се подмени. Ернст приемаше, без да се противи. Луиза и Кристоф правеха невероятни жертви, за да насмогнат с разходите. Те бяха много притеснени точно в този момент: новото преместване, по-скъпо жилище, макар и пак неудобно, по-малко уроци в града, а много повече разходи. Едва успяваха да свържат двата края. Трябваше да прибегнат до крайни лишения. Кристоф можеше естествено да се обърне към Родолоф, за когото не би представлявало никакво затруднение да помогне на Ернст, но не желаеше: за него бе въпрос на чест сам да подпомогне брат си. Чувствуваше се длъжен като по-голям брат, както и защото беше Кристоф. Червейки се от срам, се принуди не само да приеме, но сам да предложи нещо, което две седмици преди това бе отхвърлил с възмущение: някакъв посредник му бе направил от името на непознат богат любител следното предложение: любителят искал да купи музикално произведение, което да представи като свое. Луиза пак започна да работи на надница, кърпейки бельо. Криеха един от друг жертвите си. Лъжеха се взаимно колко пари донасят в къщи.

Ернст, който се възстановяваше, свит на кълбо до огъня, призна един ден между два пристъпа на кашлицата си, че бил направил дългове. Платиха ги. Никой не му направи ни най-малък упрек. Нямаше да бъде благородно: той беше болен, пък и блудният син се беше завърнал разкаян. Ернст изглеждаше преобразен от изпитанията. Говореше със сълзи на очи за предишните си прегрешения. Луиза го прегръщаше и го молеше да не мисли повече за тях. Той беше гальовен: винаги беше съумявал да измами майка си с нежност. До неотдавна Кристоф го ревнуваше малко. Сега той намираше за естествено, че най-младият и най-слабият син е най-обичаният. Самият той въпреки малката разлика във възрастта го считаше по-скоро за син, а не за брат. Ернст му засвидетелствуваше голямо уважение. Намекваше понякога за бремето, с което се нагърбва Кристоф, за материалните му жертви… Кристоф не го оставяше да продължи и Ернст се примиряваше да му благодари със смирен и топъл поглед. Той одобряваше съветите на Кристоф: изглеждаше склонен да промени живота си, да заработи сериозно, щом се възстанови.

Той се възстановяваше, но този период продължи дълго. Лекарят беше заявил, че здравето му, с което той бе злоупотребил, се нуждае от грижи. И той продължаваше да живее при майка си, да споделя стаята на Кристоф, да яде с добър апетит хляба, който брат му печелеше, и вкусните яденета, които Луиза съумяваше да му приготви. Не говореше за заминаване. И Луиза и Кристоф също. Те бяха много щастливи, че любимият син и брат отново е при тях.

Постепенно по време на дългите вечери, които прекарваха заедно, Кристоф се отпусна да говори по-задушевно с него. Той имаше нужда да се довери някому. Ернст беше умен: той имаше бърз ум и разбираше или поне даваше вид, че разбира всичко от една дума. Приятно беше да се разговаря с него. И все пак Кристоф не смееше да каже нищо за това, което му беше най-присърце: неговата любов. Задържаше го известен свян. Ернст беше в течение на всичко, но не се издаваше.

Един ден, вече напълно оздравял, той се възползува от слънчевия следобед, за да се поразходи край Рейн. Малко извън града, минавайки пред шумна кръчма, където хората идваха да танцуват и пият В неделя, той забеляза Кристоф, седнал на една маса с Ада и Мира, които вдигаха голям шум. Кристоф също го видя и се изчерви. Ернст се престори на дискретен и отмина, без да се спре.

Кристоф много се смути от тази среща: тя го накара да почувствува по-осезателно в каква компания се движи. Беше му неприятно, че брат му го видя; не само защото занапред загубваше правото да съди поведението на Ернст, но защото имаше много възвишена представа за задълженията си на по-възрастен брат — наивна и малко остаряла представа, която би се сторила смешна на много хора: мислеше си, че ако измени на тези свои задължения, както правеше в този миг, той се принизява в собствените си очи.

Вечерта, когато се срещнаха отново в общата им стая, той почака Ернст да намекне за случката. Ернст обаче мълчеше благоразумно и също чакаше. Тогава, докато се разсъбличаха, Кристоф реши да заговори за любовта си. Той беше така смутен, че не смееше да погледне Ернст; от стеснителност нарочно говореше грубо. Ернст никак не му помогна. Той мълчеше, също не го гледаше, но отлично го виждаше; не пропущаше нищичко от комичната неловкост на Кристоф и несръчните му думи. Кристоф едва-едва се осмели да назове Ада. А портретът, който той й нарисува, би могъл да подхожда на всяка обичана жена. Той заговори обаче за своята любов и увлечен постепенно от страстната вълна, която преливаше в сърцето му, каза какво благодеяние е любовта, колко нещастен е бил, преди да срещне тази светлина в своята нощ, че животът е нищо без една дълбока истинска любов. Брат му го слушаше сериозно. Той отговори тактично, не зададе въпроси. Но развълнуваното му ръкостискане показа, че мисли като Кристоф. Споделиха схващанията си за любовта и живота. Кристоф беше щастлив, че е толкова добре разбран. Целунаха се братски, преди да заспят.

Кристоф свикна, макар и много плахо и сдържано да доверява любовта си на Ернст, уверен в неговата дискретност. Загатваше му за грижите си с Ада, но никога не я обвиняваше: обвиняваше само себе си и със сълзи на очи заявяваше, че не би могъл вече да живее, ако случайно я загуби.

Той не пропущаше да говори и на Ада за Ернст: хвалеше ума и красотата му.

Ернст не настояваше пред Кристоф да го представи на Ада, но се затваряше тъжно в стаята и отказваше да излезе, заявявайки, че не познава никого. Кристоф се упрекваше в неделен ден, че продължава излетите си с Ада, докато брат му стои в къщи. Мъчително му беше обаче да не е сам с приятелката си. Същевременно се упрекваше в егоизъм и предложи на Ернст да излезе с тях.

Запознаването стана на стълбищната площадка пред вратата на Ада. Ернст и Ада се поклониха церемониално. Ада тъкмо излизаше, последвана от неразделната си Мира, която, като видя Ернст, леко възкликна от изненада. Ернст се усмихна, пристъпи и целуна Мира, която явно намери това напълно естествено.

— Как? Нима вие се познавате? — попита Кристоф смаян.

— Естествено! — каза Мира смеешком.

— Откога?

— Доста отдавна!

— И ти знаеше това? — попита Кристоф Ада. — Защо не ми каза?

— Ако си въобразяваш, че познавам всички любовници на Мира! — отвърна Ада, повдигайки рамене.

Мира се залови за думата и се престори на шега, че е сърдита. Кристоф не можа да узнае нищо повече. Натъжи се. Стори му се, че Ернст, Мира и Ада не са искрени с него, макар че всъщност не можеше да ги упрекне в лъжа. Мъчно можеше обаче да повярва, че Мира, която нямаше никакви тайни от Ада, е премълчала именно това и че Ернст и Ада не са се познавали. Започна да ги наблюдава. Те обаче размениха само няколко банални думи и Ернст се занимаваше главно с Мира през цялата разходка. Ада от своя страна говореше само с Кристоф и беше много по-мила с него, отколкото обикновено.

От този ден Ернст участвуваше във всички техни събирания. Кристоф с удоволствие би минал без него, но не смееше да му го каже. Не че имаше някакво друго основание да иска да отстрани брат си освен стеснението, че е негов другар в удоволствието. Той не изпитваше никакво недоверие. Пък и Ернст не му даваше ни най-малък повод: той изглеждаше влюбен в Мира, спазваше любезна сдържаност в отношенията си с Ада и й засвидетелствуваше дори прекалена почтителност, която беше едва ли не неуместна. Той като че ли пренасяше върху любовницата на брат си част от уважението, което засвидетелствуваше на него самия. Ада не се учудваше, но и тя внимаваше за държането си.

Правеха дълги разходки заедно. Двамата братя вървяха напред; Ада и Мира се смееха и шушукаха на няколко крачки зад тях. Те се спираха надълго и разговаряха, прави посред пътя. Кристоф и Ернст също се спираха, за да ги дочакат. Накрая Кристоф загубваше търпение и тръгваше, но скоро се обръщаше ядосан, защото Ернст се смееше и разговаряше с двете бъбрици. Искаше му се да знае за какво говорят, но щом стигнеха до него, разговорът им секваше.

— Какво толкова заговорничите заедно? — питаше той.

Те отговаряха с някоя шега. Разбираха се тримата като апаши на панаир.

 

 

Кристоф се беше скарал доста остро с Ада. Сърдити бяха от сутринта. По изключение Ада този път не беше взела достойното и засегнато изражение, което придобиваше в такива случаи, за да си отмъсти, като ставаше възможно най-досадна. Този път само се преструваше, че не забелязва присъствието на Кристоф и беше в отлично настроение с другите двама. Човек би казал, че всъщност това скарване, не й е неприятно.

Кристоф, напротив, изпитваше силно желание да се помирят. Беше по-влюбен от когато и да било. Любовта му се засилваше от чувството на признателност от благотворното влияние на любовта им и съжалението, че пилеят часовете с глупави спорове, както и неоснователния страх, тайното предчувствие, че любовта им скоро ще свърши. Той гледаше тъжно хубавото лице на Ада, която се преструваше, че не го вижда, и се смееше с другите. Това лице будеше в него толкова мили спомени на дълбока любов, на искрена задушевност, това очарователно лице изразяваше от време на време, както и в този миг, толкова добросърдечие и се усмихваше така чисто, че Кристоф се питаше трябва ли да се карат, защо отравят така нехайно щастието си, защо тя с такова настървение забравя светлите часове, защо отрича и се бори с най-доброто и най-честното в себе си, какво странно задоволство може да намира, като смущава, като омърсява, макар и мислено, чистотата на тяхната връзка. Той чувствуваше огромна нужда да вярва в любимата, опитваше се още веднъж да се самоизлъже. Упрекваше се, че е несправедлив, имаше угризения за мислите, които й приписваше, съжаляваше, че не е достатъчно снизходителен.

Приближи се до нея и се опита да я заговори: тя му отвърна сухо: нямаше никакво желание да се сдобрява с него. Той настоя, помоли я на ухото да го изслуша за миг, настрана от другите. Тя тръгна след него в доста лошо настроение. Когато се отдалечиха на няколко крачки и Мира и Ернст не можеха вече да ги чуят, той я улови внезапно за ръцете, поиска й прошка, падна на колене пред нея в горичката, сред окапалите листа. Каза й, че не може повече да живее така, скаран с нея; че не може да се радва на разходката, на хубавия ден, на нищо, че не може дори да диша, като знае, че тя го ненавижда; необходимо му е тя да го обича. Да, често е несправедлив, груб, неприятен; помоли я да му прости: виновна беше любовта му; той не можеше да понася нищо посредствено в нея, нищо, което да не е напълно достойно за нея и за спомените на скъпото им минало. Припомни й ги. Припомни първата им среща, първите дни, прекарани заедно. Каза й, че я обича все така много, че ще я обича винаги. Само да не се отдалечава от него! Та тя е всичко за него…

Ада го слушаше усмихната, смутена, почти разнежена. Тя го гледаше мило, очите й казваха, че го обича и вече не се сърди. Те се целунаха и тръгнаха в оголената гора, притиснати един до друг. Ада намираше Кристоф много мил и му беше благодарна за нежните думи. Но това не можеше да я накара да се откаже от лошите прищевки, които си бе наумила. Все пак се колебаеше, не държеше вече толкова на тях. Но направи това, което си беше наумила. Защо? Може ли някой да каже?… Защото се беше зарекла по-рано, че ще го направи?… Кой знае? Струваше й се може би по-пикантно да измами приятеля си именно този ден, за да му докаже, за да докаже на самата себе си, че е свободна. Тя не възнамеряваше да загуби: не би желала това. Чувствуваше се просто по-сигурна в него от когато и да било.

Стигнаха до една полянка в гората. От нея почваха две пътеки. Кристоф тръгна по едната. Ернст настоя, че другата извежда по-бързо до върха на хълма, където искаха да отидат. Ада застана на негова страна. Кристоф познаваше пътя, защото беше минавал много пъти и държеше на своето. Те не отстъпиха. Тогава решиха да проверят. Всеки се обзаложи, че ще пристигне пръв. Ада тръгна с Ернст, а Мира с Кристоф. Тя се преструваше, че е убедена в правотата на Кристоф и добави: „Той е прав както винаги!“ Кристоф се отнесе съвсем сериозно към облога и понеже не обичаше да губи, вървеше бързо, прекалено бързо според Мира, която не се притесняваше толкова.

— Не бързай, драги — казваше му тя иронично и спокойно. — И без това ще пристигнем първи.

Той бе обзет от скрупули.

— Вярно, струва ми се, че вървя много бързо: не сме се уговорили така.

И забави крачка.

— Но аз ги познавам — поде той. — Сигурен съм, че тичат, за да пристигнат там преди нас.

Мира избухна в смях.

— Съвсем не! Съвсем не! Не се безпокой!

Тя увисна на ръката му, притисна се плътно до него. Малко по-дребна от Кристоф, тя повдигаше, вървейки, умните си ласкави очи към него. Беше действително хубава и гальовна. Той едва я познаваше: никой не беше по-променлив от нея. В обикновения живот лицето й беше възбледо и подпухнало, но достатъчна беше най-малката възбуда, една весела мисъл или желанието да се хареса и унилото изражение изчезваше, бузите й се зачервяваха, гънките на клепачите под и над очите се заглаждаха, погледът пламваше, цялото й лице ставаше младо, жизнено, изразително, нещо, което липсваше на Ада. Кристоф се изненада от превращението й. Той извръщаше поглед от очите й: беше леко смутен, че е насаме с нея. Тя го объркваше. Не слушаше думите й, не отговаряше или й отвръщаше не на място: мислеше или поне искаше да мисли само за Ада. Спомняше си добродушния й поглед малко преди това, усмивката и целувката й. Сърцето му преливаше от любов. Мира му обръщаше внимание колко красиви са дърветата с тънките клонки на фона на ясното небе… Да, всичко беше хубаво: облакът се беше пръснал. Ада се беше върнала при него, той беше успял да счупи леда помежду им; те отново се обичаха; близо или далече един от друг те бяха едно цяло. Той дишаше облекчено: колко лек беше въздухът! Ада се беше върнала при него… Всичко му напомняше за нея… Беше малко влажно: дали не й е студено?… Красивите дървета бяха поръсени със скреж: колко жалко, че тя не може да ги види!… Но се сещаше за баса и ускоряваше стъпка, внимаваше да не сбърка пътя. Когато стигна до целта, извика тържествуващо:

— Ние сме първи!

Радостно размаха шапка. Мира го гледаше с усмивка.

Намираха се на стръмна скала сред гората. От върха й, ограден с лешникови храсти и ниски криви дъбове, те се любуваха на залесените склонове, на върховете на елите, обвити в теменужна мъгла, на дългата лента на Рейн в синкавата долина. Ни птичи вик, ни глас, ни дъх. Тих неподвижен зимен ден, греещ се зиморничаво на бледите лъчи на замръзналото слънце. От време на време в далечината изсвирваше рязко влак и равнината. Изправен на ръба на скалата, Кристоф съзерцаваше пейзажа. Мира пък гледаше него.

Той се обърна към нея с ведро изражение.

— Е, какво ще кажеш! Виждаш ли нашите ленивци! Хубаво им казвах!… Добре! Не ни остава нищо, освен да ги почакаме…

И той се просна на слънце върху попуканата земя.

— Точно така, да ги почакаме… — каза Мира и свали шапката си.

В тона й се долови такава насмешка, че той се повдигна и я изгледа.

— Какво има? — попита го тя невъзмутимо.

— Какво каза?

— Казах: да почакаме. Нямаше защо да ме караш да тичам толкова бързо.

— Вярно.

Те зачакаха легнали на грапавата земя. Мира тананикаше някаква мелодия, Кристоф също я поде полугласно, но час по час спираше, наострил слух.

— Струва ми се, че ги чувам.

Мира продължаваше да пее.

— Млъкни за малко, моля ти се!

Мира млъкваше.

— Не, няма нищо.

Мира подемаше песента.

Кристоф не можеше да си намери място.

— Дали не са се загубили?

— Загубили ли? Не могат да се загубят. Ернст знае всички пътеки.

Съвсем невероятна мисъл хрумна на Кристоф.

— Дали пък не са пристигнали първи и не са си тръгнали, преди ние да дойдем?

Просната по гръб, загледана в небето, Мира избухна в такъв неудържим смях посред песента си, че едва не се задуши. Кристоф държеше на своето. Подкани я да се върнат на спирката, където според него другите двама ги чакат вече. Този път Мира каза по-решително:

— Именно по този начин ще ги загубим. Изобщо не е ставало дума за спирката. Нали тук трябваше да се срещнем?

Кристоф пак седна до нея. Тя се забавляваше с неговото нетърпение. Той усещаше ироничния поглед, с който тя го наблюдаваше. Започваше съвсем сериозно да се безпокои — да се безпокои за другите двама: не ги подозираше. Стана отново. Пак каза да се върнат в гората, да ги потърсят, да ги викат. Мира хлъцна леко. Тя беше извадила от джоба си игла, ножички и конец и спокойно пришиваше перата на шапката си: като че ли щяха да останат така цял ден.

— Няма нужда, няма нужда, глупчо! Ако искат да дойдат, мислиш ли, че не биха дошли сами?

Той беше улучен право в сърцето. Обърна се към нея: тя не го гледаше, заета беше с работата си. Той се приближи до нея.

— Мира?

— Е? — попита тя, без да прекъсне шиенето.

Той коленичи, за да я види по-отблизо.

— Мира! — извика я повторно.

— Е добре, какво? — попита тя, вдигайки очи от шапката си и гледайки го с усмивка. — Какво има?

Като видя разстроеното му изражение, по лицето й се плъзна подигравка.

— Мира — попита той със свито гърло, — кажи ми какво мислиш…

Тя повдигна рамене, усмихна се и пак се залови за работата си.

Той я улови за ръцете, дръпна шапката, която шиеше.

— Остави това, остави това и ми кажи…

Тя го погледна право в лицето и зачака. Виждаше треперещите устни на Кристоф.

— Ти мислиш — пошепна той, — че Ернст и Ада…

Тя се усмихна.

— Дявол да го вземе!

Той подскочи от възмущение.

— Не! Не! Това е невъзможно! Ти не мислиш това!… Не! Не!

Тя сложи ръце на раменете му и се преви от смях.

— Колко си глупав! Колко си глупав, миличък!

Той я разтърси грубо.

— Не се смей! Защо се смееш? Не би се смяла, ако е вярно. Ти обичаш Ернст…

Тя продължаваше да се смее и като го привлече към себе си, го целуна. Той неволно отвърна на целувката й. Когато обаче почувствува върху устните си тази уста, още топла от братовите целувки, той се отдръпна назад, задържа главата й на известно разстояние от лицето си й попита:

— Знаеше ли това? Уговорили ли се бяхте?

Тя каза през смях:

— Да!

Кристоф не извика, не замахна гневно. Само отвори уста, като че ли не можеше да диша. Затвори очи и притисна гърди с ръце: сърцето му щеше да се пръсне. После легна на земята, заровил глава в ръцете си и изпадна в конвулсии от отвращение и отчаяние също както когато беше дете.

Мира, която не беше от най-жалостивите, се смили над него. Тя неволно изпита прилив на майчинско състрадание към него, наведе се и му заговори топло, опита се да го накара да вдъхне малко етер от шишенцето й. Той я отблъсна отвратен и се изправи така рязко, че тя се уплаши. Нямаше нито сила, нито желание да си отмъщава. Изгледа я с лице, сгърчено от болка.

— Мизерница! Ти не знаеш колко голямо страдание ми причиняваш!

Тя се опита да го задържи, но той побягна през гората, бълвайки погнусата си от подобно безчестие, от тези кални сърца, от кръвосмесителската подялба, до която бяха желали да го доведат. Плачеше, трепереше, хълцаше от отвращение. Ужасяваше се от нея, от всички тях, от себе си, от тялото си и от сърцето си. Ураган от презрение бушуваше в него: тази буря се готвеше отдавна. Рано или късно той трябваше да реагира на мерзките мисли, на долните компромиси, на блудкавата отровна атмосфера, в която живееше от няколко месеца. Потребността да обича, потребността да се самоизмамва за жената, която обича, беше забавила възможно най-много кризата. Сега тя избухваше внезапно. Така беше по-добре. Силен вятър и горчива чистота, леден повей измиташе миазмите. Отвращението само за миг беше убило любовта към Ада.

Ако Ада си въобразяваше, че с тази постъпка още повече ще затвърди властта си над Кристоф, това доказваше още веднъж пълното й неразбиране на мъжа, влюбен в нея. Ревността, която привързва замърсените сърца, само можеше да изпълни с възмущение една млада, горда и чиста натура като Кристоф; той не прощаваше главно факта, че тази измяна не беше за нея резултат на страст, а само една от нейните безсмислени, порочни прищевки, често неудържими, на които женският разум мъчно устоява. Не — той сега разбираше, — в нея това беше израз на тайното й желание да го уязви, да го унизи, да го накаже за нравствената му устойчивост, за омразната му принципност, да го накара да падне до общото равнище, да го стъпче в краката си, да докаже на самата себе си зловредната си мощ. И той се питаше отвратен: каква е тази потребност у повечето хора да омърсяват — да омърсяват чистото в себе си и в другите, — какви са тези животински души, които намират наслада, като се търкалят в сметта, които са щастливи, когато по цялата им кожа не остане нито едно чисто местенце?…

 

 

Ада два дни чака Кристоф да се върне. После се разтревожи. Изпрати му нежно писъмце, в което с нищо не намекваше за случилото се. Кристоф изобщо не отговори. Той мразеше Ада така дълбоко, че не намираше дори думи да изрази ненавистта си. Беше я зачеркнал от живота си. Тя вече не съществуваше за него.

 

 

Кристоф се освободи от Ада, но не и от себе си. Напразно се опитваше да се самоизлъже и да си възвърне някогашното целомъдрено и твърдо спокойствие. Човек не се връща към миналото. Трябва да продължава пътя си; и няма никаква полза от такова връщане: може само да види местата, през които е минал, далечния дим над покрива, под който е спал, заличаващ се на хоризонта в мъглата на спомените. Нищо обаче не отдалечава повече от предишната душа, както една няколкомесечна страст. Пътят рязко завива, гледката се променя; струва му се, че казва сбогом за последен път на онова, което оставя зад себе си.

Кристоф не можеше да се примири. Той простираше ръце към миналото; упорито извикваше на живот някогашната си душа, самотна и примирена. Тя вече не съществуваше. Страстта не е толкова опасна сама по себе си, колкото с разрушенията, които оставя. Макар и да не беше вече влюбен, макар — поне в този миг — да презираше любовта, следите от ноктите й още личаха. В сърцето му имаше празнота, която трябваше да се запълни. Тъй като липсваше страшната потребност от нежност и наслаждение, която изгаря съществата, вкусили веднъж любовта, Кристоф копнееше за друга, макар противоположна страст — ожесточено презрение, горда чистота, вяра в добродетелта. Те не бяха достатъчни. Не бяха достатъчни, за да утолят глада му. Можеха да го нахранят само за миг. Животът му се беше превърнал във верига от буйни реакции, скокове от една крайност в друга. Ту искаше да го подчини на правилата на нечовешки аскетизъм, като не ядеше, пиеше само вода, изтощаваше до смърт тялото си с ходене, умора, бдения, отказваше си всяко удоволствие. Ту сам се убеждаваше, че у хора като него силата е истинският морал и се впускаше на лов за наслаждения. И в единия, и в другия случай беше нещастен. Не можеше вече да бъде сам. А и не можеше да излезе от самотата си.

Единственото спасение за него щеше да бъде да намери истинско приятелство — може би приятелството на Роза: то би му послужило за убежище. Но скарването между двете семейства беше безвъзвратно. Те вече не се виждаха. Кристоф срещна Роза само веднъж. Тя излизаше от черква. Поколеба се дали да я спре. И тя от своя страна в първия миг понечи да тръгне към него, но когато той действително се запъти към нея през тълпата богомолци, които слизаха по стълбите, Роза извърна очи, а щом я доближи, тя го поздрави хладно и отмина. Кристоф почувствува непреодолимото ледено презрение на младото момиче, но не схвана, че то още го обича и би желало да му го каже, само че се упрекваше за любовта си към него, считайки я прегрешение и глупост. Смяташе, че Кристоф е зъл и покварен, по-далеч сега от нея, отколкото когато и да било. Така те завинаги се загубиха взаимно. И може би беше добре както за единия, така и за другия. Въпреки добросърдечието си Роза не беше достатъчно жизнена, за да го разбере. Въпреки нуждата си от обич и уважение, той щеше да се задуши в едно посредствено и затворено съществуване без радост, без мъка, без въздух. И двамата щяха да страдат. Затова в крайна сметка нещастният случай, който ги раздели, се оказа щастлив може би, както често се случва, както всъщност се случва винаги.

За момента обаче това беше голямо огорчение и голямо нещастие за тях. Особено за Кристоф. Добродетелната нетърпимост, тесногръдието, което понякога сякаш лишава напълно от здрав разум най-умните хора и от добросърдечие най-добрите, го раздразни, нарани, тласна го от чувство на бунт към още по-свободен живот.

По време на скитанията си с Ада из кръчмичките в околностите той се беше запознал с няколко добри момчета, бохеми, чието безгрижие и свободно държане му се бяха понравили. Един от тях, Фридеман, музикант като него, тридесетгодишен органист, не беше лишен от остроумие и владееше добре занаята си, но беше неизлечимо мързелив и вместо да направи най-малкото усилие, за да излезе от посредственото си положение, би предпочел да умре от глад, ако не и от жажда. Самоуспокояваше се за леността си като злословеше по адрес на хората, които много се блъскат в живота. Неговите шеги, макар и възтежички, будеха все пак смях. По-свободен от своите събратя, той не се страхуваше — макар и плахо, с намигания и недомлъвки — да осмива високопоставените; беше способен дори да не споделя установените мнения в областта на музиката и да подкопава подмолно несправедливо създадената репутация на някои съвременни величия. Той не щадеше и жените. Обичаше да повтаря на шега по техен адрес добре познатата остроумица на монах женомразец, чиято жлъчност Кристоф вкусваше в този миг по-добре от всеки друг: „Femina mors animae“^[1].

В безпътицата си Кристоф намери известна утеха в разговорите с Фридеман. Той го осъждаше, не можеше да се чувствува дълго време добре в компанията на този ум, сведен до просташко шегобийство; постоянните подигравки и вечното отрицание скоро ставаха досадни и издаваха безсилие, но все пак го облекчаваха в сравнение със самодоволната тъпота на филистерите. Като презираше дълбоко в себе си своя другар, Кристоф не можеше вече без него. Срещаха ги навсякъде заедно, седнали на една маса със съмнителни пропаднали типове от компанията на Фридеман, които струваха по-малко и от него. Играеха на карти, плещеха празни приказки и пиеха по цели вечери. Кристоф се опомняше внезапно посред отвратителната миризма на колбаси и тютюн. Поглеждаше със смаяни очи мъжете около себе си, не можеше да ги познае и се питаше с тревога: „Къде съм? Какви са тия хора? Какво търся с тях?“

Повдигаше му се от думите и смеховете им. Нямаше обаче сила да ги напусне: страхуваше се да се прибере у дома си, да се намери пак сам с душата си, с желанията и угризенията си. Той се погубваше, знаеше, че се погубва. Сепваше се и виждаше във Фридеман собствения си деградирал образ след години. Изживяваше криза на такова дълбоко отчаяние, че тази заплаха, вместо да го опомни, го караше да затъва още по-низко.

Кристоф щеше да пропадне, ако такова нещо беше възможно. За щастие, подобно на всички същества от неговата порода, той разполагаше с едно средство за спасение от разрухата, което не всички притежават: на първо място жизнената сила, вроденият инстинкт да живее, да не се остави да умре и този инстинкт беше по-силен от ума му, от волята му. Той бе надарен освен това, без да съзнава, със странното любознание на твореца, страстното безпристрастие, което носи в себе си всяко истински талантливо същество. Колкото и да обичаше, да страдаше, да се отдаваше с цялата си душа на увлеченията си, той същевременно ги виждаше като страничен наблюдател. Те бяха в него, но не бяха самият той. Мириада малки души се стремяха смътно в него към една определена точка, непозната, но сигурна: подобно на света на планетите, изсмукван тайнствено от някаква бездна в простора. Това несъзнателно раздвояване се проявяваше главно в миговете на унес, когато ежедневният живот заспива и когато от бездните на съня изниква погледът на сфинкса, многообразният лик на Съществото. Особено от една година Кристоф беше обсебен от блянове, в които ясно чувствуваше, като илюзията беше пълна, че в една и съща секунда е едновременно няколко различни същества, често далечни, разделени от светове, от векове. В будно състояние Кристоф изпитваше още натрапчивия смут, без да запази спомена за причината му. Той изпитваше сякаш умора от някаква изчезнала фикс-идея, чиято следа е останала, без да може да я разбере. Но докато душата му се бъхтеше мъчително в мрежата на дните, друга душа в него присъствуваше, внимателна и спокойна, на тия отчаяни усилия. Той не я виждаше, но тя хвърляше върху него отблясъците на скритата си светлина. Тази душа беше жадна, тя искаше с радост всичко да изпита, всичко да изстрада, да наблюдава и да разбира мъжете, жените, земята, желанията, страстите, мислите, дори ако са терзаещи, дори ако са долни или посредствени. И това беше достатъчно, за да им придаде малко от своята светлина, за да спаси Кристоф от небитието. Тя го караше да почувствува — той сам не съзнаваше как, — че не е напълно сам. Това страстно любопитство да бъде всичко и всичко да опознае, тази втора душа, издигаше крепостен вал пред разрушителните сили.

Благодарение на нея той смогваше да държи главата си над водата, но тя не му стигаше, за да излезе на сухо със собствените си сили. Не успяваше да прозре ясно в себе си, да се овладее, да се съсредоточи. Беше му съвсем невъзможно да работи. Изживяваше духовна криза, най-плодовитата в живота си, но това вътрешно обогатяване се изразяваше засега с чудатости. И прекият ефект от свръхизобилието беше същият, както и на най-жалкото безплодие. Кристоф бе сякаш омаломощен от жизнеността си. Всичките му сили бяха получили невиждан тласък и всички наведнъж бяха нараснали страшно бързо. Само волята му беше изостанала в растежа си. И тълпата от чудовища я влудяваше. Личността се разпукваше навред. Другите не забелязваха нищо от този трус, от този вътрешен катаклизъм. Самият Кристоф виждаше само безсилието на волята си, творческото си безсилие, невъзможността да живее. Желания, инстинкти, мисли избликваха едни след други като серни облаци през пукнатините на вулкан. И той постоянно се питаше: „Какво ли ще излезе сега? Какво ще стане с мен? Все така ли ще бъде, или всичко ще свърши наведнъж? Никога ли няма да бъда нещо?“

И ето че из недрата изникнаха наследствените инстинкти, пороците на предците. Той се пропи.

Прибираше се в къщи, миришещ на вино, смееше се цял размекнат.

Клетата Луиза го гледаше, въздишаше, мълчеше и се молеше.

Една вечер, когато излизаше от някаква кръчма при вратите на града, той забеляза на пътя, на няколко крачки от него, чудатата сянка на вуйчо си Готфрид, с неизменния вързоп на гърба. От месеци дребничкият продавач не се беше връщал в родния край и отсъствията му ставаха все по-продължителни. Кристоф го извика щастлив. Приведен под товара си, Готфрид се обърна. Той погледна Кристоф, който се кривеше срещу него, и седна на крайпътния камък да го почака. Кристоф се приближи с оживено лице, подскачайки от радост, и разтърси ръката на вуйчо си в премного шумен пристъп на обич. Готфрид го изгледа продължително и каза:

— Добър ден, Мелхиор.

Кристоф помисли, че вуйчо му е сбъркал и избухна в смях. „Горкият човечец запада — реши той. — Губи паметта си.“

Готфрид действително изглеждаше остарял, съсухрен, смален и изсъхнал; дишането му беше ускорено и мъчително. Кристоф продължаваше да плещи. Готфрид пак вдигна на рамо вързопа си и продължи безмълвно пътя си. Върнаха се рамо до рамо, Кристоф ръкомахаше и говореше гръмогласно, Готфрид покашляше и не казваше нито дума. Когато Кристоф се обърна пак към него, Готфрид пак го нарече Мелхиор. Този път Кристоф се раздразни.

— Е, стига де! Какво си ме занаричал Мелхиор. Аз се казвам Кристоф, знаеш отлично. Забравил ли си името ми?

Продължавайки да крачи, Готфрид вдигна поглед към него, поклати глава и отвърна хладно:

— Не, ти си Мелхиор, добре те познавам.

Кристоф се спря смазан. Готфрид продължаваше да ситни пред него. Кристоф го последва, без да каже нищо. Беше изтрезнял. Когато минаха пред вратата на едно кафене, където свиреше оркестър, той се приближи до мътните стъкла, които отразяваха уличните фенери и безлюдната улица, и се огледа: разпозна на лицето си чертите на Мелхиор и се прибра разстроен.

Цялата нощ — тревожна нощ — той се разпитваше и самоанализираше. Сега разбираше. Да, виждаше ясно инстинктите и пороците, които се бяха надигнали у него: те му вдъхваха ужас. Спомни си злокобната нощ покрай мъртвия Мелхиор, какви задължения беше поел и прехвърли през паметта си целия си живот след това: беше изменил на всичко. Какво правеше от година насам? Какво правеше за своя бог, за своето изкуство, за своята душа? Какво правеше за своето безсмъртие? Нито един ден, който да не е бил похабен, загубен, омърсен. Нито една творба, нито една мисъл, нито едно трайно усилие. Хаотични желания, изтребващи се едно друго. Вятър, прах, небитие… Каква нужда имаше да иска? Не беше постигнал нищо от това, което беше желал. Беше направил обратното на това, за което беше мечтал. Беше станал такъв, какъвто не искаше да бъде: ето равносметката на живота му.

Не си легна. Към шест часа сутринта (беше още тъмно) чу, че Готфрид се кани да си тръгва. Готфрид не беше пожелал да остане повече. Беше дошъл по навик, минавайки през града, да прегърне сестра си и племенника си, но беше заявил, че на другата сутрин пак ще поеме пътя си.

Кристоф слезе. Готфрид видя бледото му лице, хлътнало след една нощ на терзания. Усмихна му се сърдечно и го попита иска ли да го изпрати малко. Излязоха заедно преди зори. Нямаха нужда да говорят: разбираха се. Когато минаваха край гробището, Готфрид каза:

— Да влезем, какво ще кажеш?

Той никога не пропускаше да посети Жан-Мишел и Мелхиор, когато идваше в този край. Кристоф не беше влизал в гробището цяла година. Готфрид коленичи пред гроба на Мелхиор и каза:

— Нека се помолим да спят спокойно и да не ни тормозят повече!

Мисълта му представляваше странна смесица от суеверие и здрав разум: тя изненадваше понякога Кристоф, но този път тя беше съвсем ясна за него. Не си казаха нищо повече, докато не излязоха от гробището. Когато затвориха скърцащата врата и тръгнаха покрай стената в зъзнещите ниви, които се събуждаха, по малката пътека, която минаваше под кипарисите на гробовете, от които снегът се топеше и се стичаха капки, Кристоф се разплака.

— О, вуйчо! Колко се измъчвам!

Той не смееше да му говори за любовното си изпитание, тъй като необяснимо защо се страхуваше да не би да смути или да нарани Готфрид, но заговори за своя срам, за посредствеността си, за малодушието си, за нарушените си обети.

— Какво да сторя, вуйчо? Исках, борих се, а след една година съм на същата точка както по-рано. Дори не и там! Върнах се по-назад! Не съм годен за нищо, не съм годен за нищо! Похабих живота си, пристъпих клетвите си!…

Те се изкачваха по хълма над града. Готфрид каза добродушно:

— Няма да бъде за последен път, моето момче. Човек не прави това, което желае. Искаш и живееш, а това са две различни неща. Трябва да се примиряваме. Важното е виждаш ли, да не се умориш да желаеш и да живееш. Останалото не зависи от нас.

Кристоф повтаряше отчаяно:

— Пристъпих клетвите си!

— Чуваш ли? — промълви Готфрид…

Петли пропяха в полето.

— Те са пели и за друг някой, който е пристъпил клетвите си. Те пеят за всеки от нас, всяка сутрин.

— Ще дойде един ден — каза Кристоф горчиво, — когато те няма вече да пеят за мене… Ден последен… И какво ще съм направил с живота си?

— Никой ден не е последен — забеляза Готфрид.

— Но какво да правя, щом волята ми е безсилна?

— Бди и се моли!

— Вече не вярвам.

Готфрид се усмихна.

— Нямаше да живееш, ако не вярваше. Всеки вярва, моли се!

— Да се моля за какво?

Готфрид му посочи слънцето, което се показваше на червения леден хоризонт.

— Бъди благочестив пред изгряващия ден. Не мисли какво ще стане след година, след десет. Мисли за днес. Остави тези теории. Всички теории, нали разбираш, дори добродетелните, са лоши и глупави, те нанасят вреда. Не насилвай живота! Живей днес! Бъди благочестив към всеки ден. Обичай го, тачи го, главно не го мърси, не му пречи да цъфне. Обичай го дори когато е сив и тъжен като днес. Не се безпокой. Виж. Сега е зима. Всичко спи. Добрата земя ще се събуди. Достатъчно е да бъдеш плодороден като нея, бъди благочестив. Чакай. Ако си добър, всичко ще потръгне. Ако пък не си, ако си слаб, ако не успееш, е, добре, и така трябва да си щастлив. Навярно не можеш повече. Защо тогава ще искаш повече? Защо ще се огорчаваш за това, което не е по силите ти? Човек трябва да прави това, което може…

— Това е прекалено малко — каза Кристоф и се намръщи.

Готфрид се засмя дружелюбно.

— Много повече, отколкото правят останалите хора. Ти си горделивец. Искаш да бъдеш герой. Затова вършиш само глупости… Герой!… Нямам представа какво точно значи тази дума, но мога да предположа: герой е този, който прави каквото може. А другите не го правят.

— Ах! — въздъхна Кристоф. — Заслужава ли си тогава да се живее? Не си струва труда! И все пак има хора, които казват: „Да живееш, това значи да можеш!“…

Готфрид пак се засмя безгласно.

— Така ли?… Е добре, те са големи лъжци, момчето ми. Или не желаят кой знае какво!…

Бяха стигнали до върха на хълма. Целунаха се сърдечно. Дребничкият амбулантен търговец се отдалечи с уморената си походка. Кристоф постоя замислен, загледан в него, докато се отдалечаваше. Той си повтаряше думите на вуйчо Готфрид: „Als ich kann.“ („Колкото мога.“)

Усмихна се при мисълта: „Да… все пак… това е достатъчно.“

Той се върна към града. Твърдият сняг скърцаше под обувките му, острият зимен вятър пронизваше голите клони на съсухрените дървета на хълма. Той зачервяваше очите му, щипеше кожата му, пришпорваше кръвта му. Червените покриви на къщите долу се смееха под студеното ярко слънце. Въздухът беше свеж и сух. Заледената земя сякаш ликуваше, обзета от сурова веселост. И сърцето на Кристоф беше като нея. Той мислеше: „И аз ще се събудя!“

Очите му бяха още влажни. Той ги избърса с опакото на ръката си и погледна засмян слънцето, което потъваше зад пелена от изпарения. Натежали от сняг облаци минаваха над града, шибани от вихъра. Той им се изплези предизвикателно. Леденият вятър духаше.

— Духай! Духай!… Прави каквото искаш с мене! Отнеси ме!… Знам добре къде ще отида!