В едно крило на къщата, от другата страна на двора, в партера, живееше млада двадесетгодишна жена, вдовица от няколко месеца. Имаше малко момиченце. Госпожа Сабин Фрьолих беше също наемателка на стария Ойлер. Заемаше дюкянчето, което гледаше към улицата и две стаи към двора, като ползуваше малка квадратна градина, отделена от двора на Ойлер само с телена ограда, по която се виеше бръшлян. Тя рядко се мяркаше там. Детето се забавляваше само, като от сутрин до вечер обръщаше пръстта. Градината си растеше на воля за голямо неудоволствие на стария Юстус, който обичаше добре изравнените алеи и красивия порядък в природата. Той се беше опитал да направи забележка на наемателката си по този повод; вероятно именно заради това тя не се мяркаше вече в градината, но и не променяше нищо в нея.

Госпожа Фрьолих държеше малък галантериен магазин, който би могъл да има добра клиентела, понеже се намираше на търговската улица, в сърцето на града, но тя и с това се занимаваше толкова, колкото и с градината. Вместо да върши сама домакинската си работа както подобава, според госпожа Фогел, на всяка жена, която се уважава, особено когато материалното й положение не позволява и дори не извинява безделието й, тя беше наела прислужница, едно петнадесетгодишно момиче, което идваше по няколко часа сутрин, за да почисти стаите и да пази магазина, докато младата жена се излежаваше лениво в леглото или се бавеше с тоалета си.

Кристоф понякога я съзираше през прозорците, когато тя сновеше из стаята боса, по дълга нощница или седеше с часове пред огледалото си. Тя беше толкова немарлива, че забравяше дори да пусне пердетата. А когато се сетеше, беше толкова нехайна, че не си правеше труд да ги дръпне. По-свенлив от нея, Кристоф се отдалечаваше от прозореца, за да не й пречи. Изкушението обаче беше силно. Леко изчервен, той поглеждаше крадешком голите, възслаби ръце, уморено повдигнати около разпуснатите коси, сключените пръсти зад тила, застинали в това положение, докато изтръпнат и тя ги отпусне. Кристоф си внушаваше, че неволно наблюдава тази приятна гледка и че тя не смущава музикалните му съзерцания; той обаче се пристрастяваше към нея и накрая почна да губи толкова време, докато я гледаше, колкото и тя, докато се занимаваше с тоалета си. Не че беше голяма кокетка: напротив, беше по-скоро небрежна обикновено и не влагаше в облеклото си грижливостта, с която се отличаваха Амалия или Роза. Тя се застояваше пред тоалетната си масичка просто от леност: при всеки фуркет, който забиваше в косата си, си почиваше от това голямо напрежение, като се цупеше болезнено в огледалото. Дори в края на деня тоалетът й не беше окончателно завършен.

Често прислужницата си отиваше, преди Сабин да се е приготвила, а ето че някой клиент позвъняваше на вратата на магазинчето й. Тя го оставяше да звъни и той я извикваше един-два пъти, преди тя да се реши да стане от стола. Появяваше се усмихната, пак без да бърза, търсеше нехайно искания артикул и ако не го намереше, след като порови малко, или ако — и това се случваше — трябваше да се помъчи да го достигне: например да пренесе стълбата от единия край на помещението до другия, те казваше невъзмутимо, че тази стока се е свършила вече. И понеже не се стараеше да постави в ред магазинчето си или да поднови стоките, които липсваха, клиентите й се уморяваха и се обръщаха към други доставчици. Без лошо чувство. Как би могъл човек да се сърди на това мило създание, което говореше тихо и не се трогваше от нищо! Каквото й да й кажеха, тя оставаше безразлична и това се чувствуваше толкова ясно, че хората нямаха смелост да се оплачат: те си тръгваха, отговаряйки с усмивка на нейната пленителна усмивка, но не стъпваха повече при нея. Тя не се смущаваше. Продължаваше да се усмихва.

Приличаше на млада флорентинка. Вдигнати вежди, добре изписани, сиви полуотворени очи зад гъсти мигли. Долните клепачи леко подпухнали, с малки бръчици. Мъничкото носле беше вирнато и леко извито накрая. Малка дъгичка го отделяше от горната устна, полуизвърната нагоре в уморена усмивка. Долната устна беше въздебеличка. Закръгленият й овал напомняше детински сериозните лица на мадоните на Филипо Липпи. Тенът й не беше много чист, косите, светлокафяви с безредно пръснати букли и изкривен кок. Беше дребна, с тънки кости и лениви движения. Облечена не особено грижливо — разкопчан жакет, откъснати копчета, грозни, изтрити обувки, — не много чистоплътна на вид, тя очароваше с младежката си миловидност, с нежността и вродената си гальовност. Когато излезеше да подиша чист въздух на вратата на магазинчето си, младите минувачи я поглеждаха с удоволствие и макар и да нехаеше за тях, тя не пропускаше да забележи погледите им. Очите й тогава придобиваха признателното и радостно изражение на всяка жена, когато чувствува, че я гледат със симпатия. Като че ли казваше: „Благодаря!… Още! Още! Погледнете ме!…“

Колкото и да й беше приятно да се харесва, никога обаче в своята леност не положи и най-малкото усилие за това.

Беше повод за възмущение на Ойлер. Всичко в нея ги дразнеше: мързелът й, безредието на дома й, небрежното й облекло, любезното й безразличие към забележките им, вечната й усмивка, безочливото спокойствие, с което беше посрещнала смъртта на съпруга си, което проявяваше при неразположение на детето си, към неуспешните си сделки, към големите и малки неприятности на ежедневния живот, без ни най-малко да измени скъпите си привички, вечното си безделие — всичко в нея ги дразнеше: най-лошото беше, че се харесваше въпреки недостатъците си. Госпожа Фогел не можеше да й прости именно това. Като че ли Сабин се държеше нарочно така, за да подложи с поведението си на иронично опровержение установените традиции, истинските принципи, безсмисления дълг, работата без удоволствие, движението, шума, кавгите, оплакванията, здравия песимизъм, който беше смисъл на съществуването на семейство Ойлер, както и на всички порядъчни хора, и превръщаше живота им в преждевременно чистилище. Фактът, че една жена, която не знаеше какво значи труд и през целия божи ден не пипваше нищо, си позволяваше да им се присмива с безочливото си спокойствие, докато те се пребиваха от работа като каторжници, и че свръх всичко хората й дават право — това минаваше границите, можеше направо да те обезсърчи в желанието ти да бъдеш почтен!… За щастие имаше още няколко разумни хора на земята! Госпожа Фогел се утешаваше с това. Разменяше с близките си впечатленията от ежедневните наблюдения на младата вдовица, чийто живот дебнеха през спуснатите й щори. Тези клюки съставляваха голямото развлечение на семейството вечер около масата. Кристоф ги слушаше разсеяно. Той беше така свикнал с желанието на Фогелови да разнищват поведението на съседите си, че вече не им обръщаше внимание. Впрочем той познаваше само тила и голите ръце на Сабин, а те, макар и доста приятни за гледане, не му позволяваха да си състави окончателно мнение за нейната личност. Все пак той беше преизпълнен със снизхождение към нея и воден главно от дух на противоречие, й беше благодарен, че не се харесва на госпожа Фогел.

След вечеря, когато беше много топло, не можаха да останат в задушния двор, където слънцето печеше цял следобед. Единственото място в къщата, където можеше донякъде да се диша, беше откъм улицата. Ойлер и зет му понякога сядаха на прага на къщата заедно с Луиза. Госпожа Фогел и Роза се мярваха само за миг: домакинската работа ги задържаше в къщи; госпожа Фогел влагаше особено честолюбие да покаже, че няма време за шляене: тя заявяваше достатъчно високо, за да я чуят всички, че хората, прозяващи се пред портите си, без да правят нещо с десетте си пръста, просто й късат нервите. Тъй като не можеше — за голямо нейно съжаление — да ги принуди да се занимават с нещо, тя предпочиташе да не ги вижда и се прибираше да шета ожесточено. Роза се чувствуваше задължена да прави като нея. За Ойлер и Фогел, където и да се намираха, все ставаше течение и понеже се страхуваха да не настинат, се качваха горе. Те си лягаха много рано и имаха чувството, че светът ще пропадне, ако променят съвсем малко навиците си. От девет часа нататък пред вратата оставаха само Кристоф и Луиза. Тя стоеше по цели дни в стаята си и вечер Кристоф си налагаше, когато можеше да й прави компания, да я принуди да подиша чист въздух. Тя в никакъв случай не би излязла сама: уличният шум я плашеше. Деца се гонеха с крясъци, кучетата от квартала им отговаряха със своя лай. Някъде свиреха на пиано, малко по-далеч на кларнет, а в съседната улица надуваха рог. Обаждаха се различни гласове, хора сновяха на групи пред домовете си. Луиза би се почувствувала загубена, ако останеше сама сред тази бъркотия. Но седнала до сина си, тя й доставяше едва ли не удоволствие. Шумът постепенно затихваше. Децата и кучетата си лягаха първи. Групичките оредяваха. Въздухът ставаше по-чист. Възцаряваше се тишина. Луиза разказваше с колебливия си слаб глас клюките, които беше научила от Амалия или Роза. Те не представляваха особен интерес за нея, но не знаеше за какво друго да говори със сина си, а чувствуваше нужда да се доближи до него, да му каже нещо. Кристоф съзнаваше това и се преструваше, че се интересува от примките й, но всъщност не ги слушаше. Той се унасяше неусетно и си припомняше изживяното през деня.

Една вечер, както си седяха така и майка му говореше, вратата на галантерийното магазинче се отвори. Женски силует излезе безшумно и седна пред прага. Няколко стъпки деляха столът на жената от Луиза. Тя беше седнала там, където сянката беше най-гъста. Кристоф не можеше да види лицето й, но веднага я позна. Унесът му се разсея. Тънкият силует не помръдваше. Въздухът се стори по-приятен на Кристоф. Луиза не беше забелязала идването на Сабин и продължаваше да бъбри полугласно. Кристоф я слушаше по-внимателно, чувствуваше дори нужда да изкаже и собствени мисли, може би за да бъде чут от младата жена. Леко отпусната, тя беше кръстосала крака с ръце на коленете. Гледаше пред себе си и като че ли нищо не чуваше. На Луиза й се доспа. Тя се прибра. Кристоф й каза, че ще остане още малко.

Беше почти десет часът. Улицата опустя. Последните минувачи се прибираха един след друг. Съседите затваряха шумно капаците на магазинчетата си. Осветените прозорци примигваха и угасваха. Само един-два още се бавеха: потъмняха и те. Тишина… Те бяха сами, не се гледаха, сдържаха дъха си, като че ли не знаеха, че са един до друг. От далечното поле долиташе уханието на окосени ливади, а от съседния балкон се носеше миризмата на саксия с шибой. Въздухът беше неподвижен. Млечният път течеше над главите им. Вдясно — кървавият Юпитер, над един комин — Давиловата кола кривеше осите си, в бледозеленото небе звездите разцъфваха като маргаритки. Единадесет часът прозвъни в кварталната църква и другите църкви наоколо повториха с ясни или пресипнали гласове, а от къщите се обадиха глухите стенни часовници или задавените кукувички.

Те се сепнаха рязко в унеса си и едновременно станаха. Преди да се приберат и двамата си кимнаха с глава, без да продумат. Кристоф се качи в стаята си. Запали свещта, седна пред масата, уловил глава в ръцете си, и дълго стоя така, без да мисли за нищо. После въздъхна и си легна.

Когато стана на другата сутрин, той се приближи несъзнателно до прозореца и погледна към стаята на Сабин. Пердетата бяха пуснати. Те си останаха пуснати цялата сутрин. И от този ден нататък беше все така.

На следната вечер Кристоф предложи на майка си пак да седнат пред вратата на къщата. Той привикна да прави това. И Луиза се радваше: тя се безпокоеше, когато той се прибираше в стаята си веднага след вечеря, като затваряше прозореца и капаците. Малката безмълвна сянка също седна на обичайното си място. Те се поздравиха с бързо кимване, без Луиза да забележи. Кристоф разговаряше с майка си. Сабин се усмихваше на дъщеря си, която си играеше на улицата. Към девет часа тя отиваше да я сложи да спи, после пак се връщаше безшумно. Когато се забавеше малко повече, Кристоф започваше да се безпокои, че въобще няма да дойде вече. Ослушваше се в шумовете, долитащи от къщата, в смеха на момиченцето, което не искаше да заспи; различаваше шумоленето на роклята на Сабин малко преди тя да се появи на прага на магазинчето си. Тогава чак извръщаше очи и заговаряше по-оживено с майка си. Понякога имаше чувството, че Сабин го гледа. И той от своя страна й хвърляше бегли погледи. Но очите им никога не се срещаха.

Детето послужи за връзка помежду им. То тичаше по улицата с други деца. Те се забавляваха всички заедно, като дразнеха едно кротко куче, което дремеше с муцуна между лапите си. То полуотваряше от време на време зачервеното си око и отегчено ръмжеше. Тогава децата се разбягваха с писъци от страх и удоволствие. Момиченцето надаваше пронизителни викове и се оглеждаше назад, сякаш някой го гонеше: хвърляше се на скута на Луиза, която се смееше нежно. Луиза задържаше до себе си детето и му задаваше различни въпроси; така в разговора се включваше и Сабин. Кристоф никога не се намесваше. Не говореше със Сабин. И тя не му говореше. По негласно споразумение те се преструваха, че не се забелязват. Но той не пропускаше нито думичка. Мълчанието му се струваше враждебно на Луиза. Сабин не мислеше така; той обаче я смущаваше и объркваше леко отговорите й. И тя се прибираше под някакъв предлог.

Цяла седмица Луиза беше хремава и пазеше стаята. Кристоф и Сабин се озоваха сами. Първия път това ги изплаши. За да възвърне самообладанието си, Сабин взе дъщеря си на скута и я обсипа с целувки. Кристоф, много смутен, не знаеше дали да се преструва, че не вижда какво става край него, както досега: беше трудно. Макар и да не бяха си казали още нито дума, те се познаваха благодарение на Луиза. Той се опита да каже две-три изречения. Думите обаче засядаха на гърлото му. Момиченцето и този път ги избави от затруднението им. Играейки на криеница, то се въртеше около стола на Кристоф; той го улови и го прегърна. Кристоф не обичаше особено децата, но му стана необяснимо приятно, когато прегърна точно това дете. Момиченцето се задърпа, погълнато от играта си. Кристоф го закачи, то го ухапа по ръката, тогава той го остави да се плъзне на земята. Сабин се смееше. Гледайки детето, двамата размениха няколко незначителни фрази. После Кристоф се опита — почувствува се задължен — да завърже разговор. Само че не беше словоохотлив по природа, а и Сабин не улесняваше задачата му. Тя се задоволяваше да повтаря думите му.

— Хубаво е тази вечер.

— Да, великолепна вечер.

— В двора просто не можеше да се диша.

— Да, в двора беше задушно.

Разговорът стана мъчителен. Под предлог, че е време да прибере детето, Сабин влезе в къщата. И повече не се мярна.

Кристоф се побоя да не би и следващите вечери да постъпи така, за да не остава насаме с него, докато Луиза я няма. Стана обаче точно обратното и на следващия ден самата Сабин се опита да го заговори. Тя правеше това по-скоро с усилие на волята си, отколкото с удоволствие. Чувствуваше се, че се мъчи да намери тема за разговор и сама се отегчава от въпросите, които му задава: между въпросите и отговорите им настъпваха обезкуражителни мълчания. Кристоф си припомни първите мигове, прекарани насаме с Ото. Със Сабин темите за разговор бяха още по-ограничени и освен това тя не беше така търпелива, както Ото. Когато видя, че не им се удава да разговарят с лекота, тя не настоя: нужни бяха големи усилия и затова предпочете да се откаже. Млъкна, той също.

Скоро вечерта отново стана много приятна. Мракът донесе спокойствие, а сърцата им подновиха мечтите си. Сабин бавно се люлееше на стола си, бленувайки. Кристоф гонеше своите блянове край нея. Не си казваха нищо. След половин час, говорейки сам на себе си, Кристоф изказа полугласно възторга си от опияняващия аромат, донесен от топлия ветрец; на улицата бе оставена количка с ягоди. Сабин отвърна с две-три думи. Пак млъкнаха. Вкусваха цялото очарование на безкрайните си мълчания, на безразличните си думи. Бяха в плен на една и съща мечта, изпълнени от една и съща мисъл. Каква точно? Не съзнаваха, не си я признаваха. Когато часовникът прозвъни единадесет часа, те се разделиха усмихнати.

На следващия ден дори не се опитаха да разговарят: подновиха така милото мълчание. Сегиз-тогиз някоя едносрична дума им помагаше да се убедят, че мислят за едни и същи неща.

Сабин се разсмя.

— Колко по-хубаво е — възкликна тя, — когато не се насилваме да говорим! Хората се чувствуват задължени да разговарят, а това е така досадно!

— Ах — промълви Кристоф задушевно, — защо всички не бяха на вашето мнение!

И двамата се засмяха. Сетиха се за госпожа Фогел.

— Горката жена! — забеляза Сабин. — Колко е уморителна!

— А тя самата никога не се уморява! — отвърна Кристоф нажален.

Думите и изражението му развеселиха Сабин.

— Нима ви се вижда забавно? — поде той. — Лесно ви е на вас, вие сте на завет от приказките й!

— Надявам се! Заключвам се в жилището си!

Тя се смееше тихо, почти беззвучно. Кристоф я слушаше очарован в безмълвието на нощта. Той вдъхна с наслада свежия въздух.

— Ах! Колко е приятно да се мълчи! — каза той и се протегна.

— И колко излишно е да се говори! — отвърна тя.

— Да — призна Кристоф. — Хората се разбират така добре.

И между тях пак настана мълчание. Тъмнината не им позволяваше да се видят. И двамата се усмихваха.

Все пак, макар и да чувствуваха едно и също, когато бяха заедно — или поне си въобразяваха, че е така, — те не знаеха нищо един за друг. Сабин никак не се тревожеше. Кристоф беше по-любопитен. Една вечер той я запита:

— Обичате ли музиката?

— Не — отвърна тя простичко. — Тя ме отегчава. Не разбирам абсолютно нищо.

Тази откровеност го очарова. До гуша му бяха дошли лъжите на хора, които твърдяха, че са луди по музиката, а умираха от скука, когато слушаха някое музикално произведение: струваше му се едва ли не добродетел, ако някой не я обича и си го признае. Заинтересува се дали Сабин чете нещо.

— Не — отвърна тя. Нямала книги.

Кристоф й предложи своите.

— Сериозни ли са? — попита тя леко разтревожена.

— Не особено, ако не желаете сериозни. Стихове.

— Но стиховете са сериозни!

— Тогава романи.

Тя се нацупи.

— Не ви ли са интересни?

Да, интересни й били, само че винаги били прекалено дълги. Никога не й стигало търпение да стигне до края. Забравяла началото, прескачала цели глави и губела нишката. Тогава захвърляла книгата.

— Няма що, много сте любознателна!

— Ами! — И това било много за някаква измислена история. Тя запазвала любознателността си за други неща, а не за книгите.

— Може би обичате театър?

— А, само това не!

— Не бихте ли отишли на театър?

— Не. — Било много топло. Имало много хора. По-добре й било у дома. Заболявали я очите от силната светлина, а и актьорите били отвратителни.

По този въпрос той беше съгласен с нея. Но в театъра имаше и нещо друго, самите пиеси!

— Да — промълви тя разсеяно, — само че аз нямам време.

— Но какво правите от сутрин до вечер?

Тя се усмихна.

— Могат да се правят толкова различни неща!

— Вярно е — съгласи се той. — Имате магазин.

— О! — възкликна тя невъзмутимо. — Търговията не ме интересува особено.

— Може би тогава вашата дъщеричка поглъща цялото ви време?

— О, не. Горкото дете! То е много послушно. По цял ден се залъгва съвсем само.

— Ами тогава?

Той се извини за нескромния си въпрос, но на нея й беше забавно.

— Има толкова, толкова много неща!

— Но какво точно!

Тя не можеше да му отговори. Имала най-различни занимания. Да стане сутрин, да се стъкми, да помисли за обеда, да приготви вечерята, да вечеря, да мисли какво ще яде, преди да си легне, да подреди малко стаята… И ето че денят отминава… А същевременно нали трябва да й остане малко време, през което да не прави нищо…

— А не ви ли е скучно?

— Никога!

— Дори когато не правите нищо?

— Главно когато не правя нищо. Това е много по-добре, отколкото ако правя нещо, което ми е скучно.

Те се спогледаха смеешком.

— Колко сте щастлива! — промълви Кристоф. — Аз не умея да не правя нищо.

— Струва ми се, че много добре можете да правите това.

— От няколко дни се опитвам да го науча.

— Няма що, ще успеете.

Сърцето му беше умиротворено и спокойно, след като беше разговарял с нея. Достатъчно му беше да я види. Безпокойствието му, раздразнението, нервното напрежение, което притискаше сърцето му, всичко се уталожваше.

Нищо не го тревожеше, докато разговаряше с нея. Той не смееше да си признае това, но щом биваше край нея, обхващаше го някакво сладостно вцепенение, той едва не задрямваше. Нощем спеше, както никога досега не беше спал.

Когато се връщаше от работа, хвърляше поглед вътре в магазинчето. Рядко не зърваше там Сабин. Те се поздравяваха усмихнати. Понякога тя стоеше на прага и те разменяха няколко думи; или пък той открехваше вратата, извикваше момиченцето и пъхваше в ръчичката му кесийка бонбони.

Един ден се реши да влезе вътре. Каза, че уж има нужда от копчета за сакото си. Тя започна да търси, но не намери. Всичките й копчета бяха разбъркани: невъзможно й беше да се оправи. Малко й стана неприятно, че той видя този безпорядък. Кристоф пък се забавляваше и се наведе любопитно, за да разгледа по-добре.

— А, не! — протестира тя, опитвайки се да закрие чекмеджетата с ръка. — Не гледайте! Тук е такава бъркотия!

Тя пак затършува, но Кристоф й пречеше. Тя се ядоса и затвори чекмеджето.

— Не мога да намеря. Идете при Лизи, на съседната улица. Тя сигурно има. Тя има всичко, което човек иска.

Той се засмя на чудесното й търговско умение.

— Нима й изпращате така всичките си клиенти!

— Бога ми, не ми се случва за първи път — призна си тя весело. Беше обаче малко засрамена.

— Много е досадно да подреждам — поде тя. — Всеки ден отлагам за другия… Но утре сигурно ще подредя.

— Искате ли да ви помогна? — запита Кристоф.

Тя отказа. С удоволствие би приела, но не смееше, боеше се от клюки, а и унизително й беше.

Продължиха разговора си.

— Ами копчетата ви? — подсети тя Кристоф след малко. — Няма ли да отидете при Лизи?

— За нищо на света! — възкликна Кристоф. — Ще почакам, докато подредите!

— О — каза Сабин, забравила вече заричането си, — не бива да чакате толкова дълго!

Този неин искрен изблик много го развесели.

Кристоф се приближи до затвореното чекмедже.

— Ще ми позволите ли сам да потърся?

Тя изтича към него, за да му попречи.

— Не, не, моля ви се, сигурна съм, че нямам!…

— А аз се обзалагам, че имате!

И още при първия си опит той извади тържествуващ копчето, което търсеше. Имаше нужда и от други. Искаше да продължи да тършува, но тя изтръгна кутията от ръцете му и засегната се зае сама да търси.

Денят преваляше. Сабин се приближи до прозореца. Кристоф седна на няколко крачки от нея. Момиченцето се покатери на коленете му. Той се преструваше, че слуша бърборенето му и отговаряше разсеяно. Гледаше Сабин, а тя чувствуваше, че той я наблюдава. Беше се навела над кутията с копчетата; той виждаше тила й и част от бузата й. Докато я гледаше, забеляза, че тя се изчервява. Той също се изчерви.

Детето не преставаше да бърбори. Никой не му отговаряше. Сабин вече не помръдваше. Кристоф не виждаше какво прави тя: беше сигурен, че не прави нищо, че дори не гледа кутията в скута си. Мълчанието се проточи. Момиченцето обезпокоено се изплъзна от коленете на Кристоф и запита:

— Защо не казвате нищо?

Сабин се обърна рязко и го притисна в ръцете си. Кутията се разсипа на пода. Момиченцето издаде радостни викове и запълзя на четири крака да събира копчетата, които се търкаляха под мебелите. Сабин отиде пак при прозореца и опря лице до стъклото. Беше като че ли цяла погълната от гледката навън.

— Довиждане — промълви Кристоф смутен.

Тя не се обърна и отвърна съвсем тихо:

— Довиждане.

В неделя следобед къщата опустяваше. Цялото семейство отиваше на църква за вечерната служба. Сабин изобщо не ходеше. Кристоф я упрекна шеговито веднъж, когато тя седеше пред вратата си в малката градинка, докато звучните камбани се надпреварваха да я приканват. Тя отговори в същия тон, че само сутрешната литургия е задължителна, а не и вечерната: следователно било излишно и дори нескромно да се проявява прекалено религиозно усърдие. Предпочитала да си мисли, че бог не само не й се сърди, а е доволен от нея.

— Вие преобразявате бог по ваше подобие — каза Кристоф.

— Толкова би ми било досадно на негово място! — заяви тя напълно убедено.

— Сигурно нямаше да се занимавате много със света, ако бяхте на негово място.

— Бих искала само едно: да не се занимава с мен!

— Навярно тогава светът би вървял по-добре! — каза Кристоф.

— Шт! — извика Сабин. — Ние богохулствуваме.

— Не виждам нищо нечестиво в твърдението, че бог ви прилича. Сигурен съм, че това би го поласкало.

— Ще млъкнете ли! — каза Сабин полушеговито, полусърдито.

Тя почти се уплаши да не би бог да се скандализира и побърза да отклони разговора.

— Освен това неделя следобед е единственото време през седмицата, когато мога спокойно да се порадвам на градината.

— Да — съгласи се Кристоф. — Тях ги няма.

Те се спогледаха.

— Каква тишина! — възкликна Сабин. — Не сме привикнали на нея… Като че ли не сме на същото място…

— О! — извика Кристоф гневно. — Има дни, когато ми иде да я удуша!

Нямаше нужда да обяснява за кого говори.

— Ами другите? — попита Сабин весело.

— Вярно — каза Кристоф отчаяно. — И Роза е същата.

— Горкото момиче! — промълви Сабин.

И двамата млъкнаха.

— Ех, защо не беше винаги така спокойно, както сега!… — въздъхна Кристоф.

Тя вдигна към него засмените си очи и пак ги сведе. Кристоф забеляза, че е заета с нещо.

— Какво правите?

(Бръшляновата завеса между двете градини го отделяше от нея.)

— Не виждате ли? — каза тя, повдигайки дървената гаванка от скута си. — Чистя грах!

Сабин въздъхна дълбоко.

— Та това не е неприятно! — каза той смеешком.

— Напротив — отвърна тя. — Убийствено е постоянно да се занимаваш с яденето си!

— Бас държа — каза той, — че ако можеше, вие бихте се лишили по-скоро от вечеря, отколкото да се морите да я приготвите.

— Естествено! — възкликна тя.

— Почакайте! Ще ви помогна.

Той прекрачи плета и се приближи до нея.

Тя беше седнала на стол пред входа на жилището си. Той приседна на едно стъпало в краката й. Вземаше от диплите на роклята й, събрана на скута й, зелени шепи шушулки и сипваше малките зелени топчета в гаванката, която Сабин държеше между коленете си. Той гледаше към земята. Виждаше черните чорапи на Сабин, които подчертаваха глезените и крачетата й, едното полуизлязло от обувката. Не смееше да вдигне поглед към нея.

Въздухът беше тежък. Небето — съвсем бяло, прихлупено, без ни най-малък полъх. Нито едно листо не трепваше. Градината беше оградена с високи стени: светът свършваше до тях.

Детето беше излязло с една съседка. Те бяха сами. Не си говореха нищо. Не можеха вече да кажат нищо. Без да гледа, той вземаше от скута на Сабин нови шепи грах; пръстите му трепереха, докосвайки я. Те срещнаха между свежите гладки шушулки пръстите на Сабин, които също трепереха. Не можеха да продължат. Застинаха неподвижно, без да се гледат: тя с извърната назад глава, открехнала уста, отпуснала ръце; той, седнал в краката й, облегнат на нея. Чувствуваше до рамото и ръката си топлия крак на Сабин. И двамата дишаха с мъка. Кристоф притискаше длани до каменното стъпало, за да ги разхлади: едната му ръка докосна крака на Сабин и остана върху него, без да може да се откъсне. Тръпки пробягваха по телата им. Едва ли не им се виеше свят. Ръката на Кристоф притискаше мъничките пръсти на крачето на Сабин. А тя, обляна от ледена пот, се навеждаше към него.

Познати гласове ги изтръгнаха от опиянението им. Те потрепериха. Кристоф се изправи и с един скок мина от другата страна на плета. Сабин събра шушулките в полата си и се прибра в къщата. Той се обърна от двора; тя беше на прага. Погледнаха се. Дъждовни капчици зазвъняха по листата на дърветата… Тя затвори вратата. Госпожа Фогел и Роза се връщаха… Той се качи в стаята си…

Докато бледият ден гаснеше, удавен в потоци дъжд, той стана от масата си, движен от непобедим порив; изтича към затворения прозорец и простря ръце към отсрещния прозорец. В същия миг зад стъклата, в полумрака на отсрещната стая, видя, стори му се, че видя Сабин, която също му протягаше ръце.

Той се спусна извън стаята си. Слезе по стълбата, изтича към живия плет. Канеше се да го прескочи с риск да го видят; когато обаче погледна към прозореца, на който тя му се беше появила, видя, че капаците са затворени. Къщата изглеждаше заспала. Той се поколеба. Старият Ойлер го зърна от мазето и го извика. Той се върна назад. Стори му се, че е бълнувал.

Роза не закъсня да забележи какво става. Тя беше доверчива и не познаваше още ревността. Готова беше да даде всичко и не искаше нищо в замяна. Ако обаче се примиряваше тъжно с факта, че Кристоф не я обича, никога не беше си представяла той да обича друга жена.

Веднъж току-що бе завършила след вечеря един скучен гоблен, над който работеше от месеци насам. Почувствува облекчение и изпита желание да се отърси малко от майчиното иго и поне веднъж да отиде да поговори с Кристоф. Щом майка й обърна гръб, тя се възползува от случая и се измъкна от стаята. Излезе на пръсти като провинена ученичка. Радваше се, че ще изненада Кристоф, който й беше заявил презрително, че никога няма да свърши гоблена си. Забавно й беше да го изненада на улицата. Горката девойка! Колкото и да познаваше чувствата на Кристоф, все беше склонна да съди за удоволствието, което хората би трябвало да изпитат, като я видят, по собственото си удоволствие да ги срещне.

Тя излезе. Пред къщата бяха седнали както обикновено Кристоф и Сабин. Сърцето на Роза се сви. Но тя не се задълбочи в това първо усещане и весело подвикна на Кристоф. Острият й глас го стресна неприятно в тихата нощ като фалшива нота. Той трепна на стола си и лицето му се сгърчи недоволно. Роза победоносно размахваше гоблена под носа му. Кристоф я отблъсна нетърпеливо.

— Свърших го! Свърших го! — настояваше момичето.

— Чудо голямо! Защо не започнете веднага друг! — отвърна сухо Кристоф.

Роза се опечали. Цялата й радост помръкна.

Кристоф поде заядливо:

— А когато избродирате тридесет и станете съвсем стара, ще можете поне да кажете, че не сте си пропилели живота!

На Роза й се доплака.

— Божичко! Колко сте зъл, Кристоф! — промълви тя.

Кристоф се засрами и й каза нещо мило. Тя се задоволяваше с толкова малко, че тутакси доверието й се възвърна; и се разбъбри още по-словоохотливо и по-високо. Не можеше да говори тихо, викаше с все гърло, следвайки привичките на дома. Въпреки усилието си Кристоф не можа да скрие лошото си настроение. Отначало й отговори раздразнено с няколко едносрични думи; после изобщо престана да й отговаря, обърна й гръб и започна да скърца със зъби и да се върти неспокойно на стола при всяка нейна по-високо изречена дума. Роза разбираше, че го дразни, съзнаваше, че трябва да млъкне, но не можеше да спре и бъбреше все по-силно. Сабин, безмълвна в мрака, присъствуваше с насмешливо безразличие на тази сцена. После уморена, съзнавайки, че вечерта е провалена, тя стана и се прибра. Кристоф забеляза, че си е отишла, когато вече я нямаше. Той тутакси стана и дори без да се извини, също изчезна с едно сухо лека нощ.

Останала сама на улицата, Роза гледаше сломена затворената зад него врата. Сълзи избликнаха от очите й. Тя се прибра бързо, качи се в стаята си, съблече се припряно, без да вдига шум, за да не бъде принудена да разговаря с майка си, и щом се пъхна под завивките, се разхълца. Не се опитваше да разсъждава върху случилото се; не се запитваше дали Кристоф обича Сабин, дали Кристоф и Сабин не могат да я понасят; знаеше само, че всичко е загубено, че животът няма вече смисъл, че й остава само да умре.

На другата сутрин способността й да разсъждава се възвърна заедно с вечната отчайваща надежда. Като си припомни случилото се предната вечер, тя се убеди, че напразно му отдава такова значение. Естествено Кристоф не я обича; тя се примиряваше с този факт, запазвайки дълбоко в душата си непризнатата високо мисъл, че въпреки всичко в края на краищата ще го накара да я обикне, тъй като самата тя го обича много. Но от къде на къде си бе въобразила, че има нещо между Сабин и него? Нима той би могъл, умен, какъвто беше, да обича едно толкова незначително същество, чиято безличност и посредственост бяха очевидни за всички? Роза се успокои, ала все пак започна да следи Кристоф. Целия ден не забеляза нищо, тъй като нямаше какво да види; Кристоф обаче разбра, че тя го дебне, и го обзе необяснимо раздразнение. Като връх на всичко тя се появи вечерта пак и седна решително край тях на улицата. Повтори се сцената от предната вечер. Само че този път Сабин не изчака толкова дълго и побърза да се прибере. Кристоф стори същото. Роза не можеше повече да се залъгва: присъствието й беше нежелано. Но злочестата девойка все още се опитваше да се заблуди. Тя не схващаше, че най-лошото беше да се мъчи да им наложи присъствието си и с обичайната си несръчност продължи в същия дух и през следващите дни.

На другия ден Кристоф, с Роза, седнала до него, напразно очакваше Сабин.

А по-следващия ден Роза се озова сама. Другите двама се отказаха от борбата. Тя обаче не спечели нищо освен озлоблението на Кристоф, вбесен, че го лишава от скъпите вечери — единственото му щастие. Той й прощаваше още по-малко, защото, погълнат от собствените си чувства, дори не помисляше да разгадае чувствата на Роза.

Те отдавна бяха известни на Сабин: тя знаеше, че Роза ревнува, преди дори да знае дали самата тя е влюбена; обаче не казваше нищо. И с вродената жестокост на всяка хубава жена, която се чувствува сигурна в победата си, присъствуваше безмълвна и подигравателна на безплодните усилия на неумелата си съперница.

Останала господарка на бойното поле, Роза наблюдаваше печално резултата от тактиката си. Най-доброто за нея беше да не упорствува и поне за момента да остави Кристоф на мира: тя направи точно обратното. И тъй като най-лошото, което можеше да стори, беше да му говори за Сабин, постъпи именно така.

За да разбере какво мисли той, тя му каза с разтуптяно сърце, че Сабин е хубава. Кристоф потвърди сухо, че е много хубава. Макар Роза да предвиждаше отговора му, който сама бе предизвикала, сърцето я заболя, когато го чу. Тя знаеше, че Сабин е хубава, но никога не беше обръщала внимание на този факт. За пръв път я погледна с очите на Кристоф: видя тънките й черти, малкото носле, устата, сочното тяло, изящните движения… Ах! Каква болка!… Какво не би дала да влезе в това тяло! Ясно й беше, че всеки ще го предпочете пред нейното!… Нейното тяло!… С какво се бе провинила, за да го има? Колко много й тежеше то! Колко грозно й се виждаше! Беше й направо омразно. И като си помислеше, че само смъртта ще я отърве от него!… Беше прекалено горда и прекалено смирена, за да се оплаче, че не е обичана; нямаше никакво право на това и тя се опитваше да се принизи още повече. Но природата й се бунтуваше… Не, не беше справедливо!… Защо това тяло беше нейно, а не на Сабин?… И защо Кристоф обичаше Сабин? С какво бе го заслужила тя?… Роза я виждаше без капка снизхождение — мързелива, небрежна, егоистка, безразлична към всички, нехаеща за дома си, нито за детето си, нито за когото и да било, влюбена единствено в себе си, живееща само за да спи, да лентяйствува и да не върши нищо… И именно това се харесваше… харесваше се на Кристоф… на Кристоф, който беше така строг, на Кристоф, който умееше да преценява, на Кристоф, когото тя уважаваше и от когото се възхищаваше най-много. А, не! Прекалено несправедливо беше! И прекалено глупаво!… Как Кристоф не виждаше всичко това? Тя не можеше да се въздържи да не направи сегиз-тогиз някоя нелюбезна забележка по адрес на Сабин. Не го правеше нарочно. Това просто беше по-силно от нея. Винаги съжаляваше после, защото беше добросърдечна и не обичаше да злослови за никого. Съжаляваше още по-горчиво, защото по този начин си навличаше жестоки отговори, които показваха колко много е влюбен Кристоф. В такива случаи той никак не я щадеше. Наранен в чувството си, и той гледаше да нарани: и отлично му се удаваше. Роза не отвръщаше и си отиваше с наведена глава, стиснала устни, за да не се разплаче. Казваше си, че тя си е виновна, че е получила заслуженото, тъй като е причинила мъка на Кристоф, нападайки любимата му жена.

Майка й не беше така примирителна. Тази жена, която забелязваше всичко, не закъсня да види вечерните разговори на Кристоф с младата им съседка: не беше трудно да се отгатне романът. И старият Ойлер го подуши. Плановете, които двамата бяха кроили тайно да оженят някой ден Кристоф за Роза, срещаха пречка. Това им се струваше едва ли не лично оскърбление от страна на Кристоф, макар той да не знаеше, че разполагат с него без да са го уведомили. Деспотичната Амалия не допускаше някой да мисли различно от нея и й се струваше скандално Кристоф да не се съобразява с презрението, което тя неведнъж бе проявявала спрямо Сабин.

Повтаряше му го най-безцеремонно. Всеки път, когато той беше в дома им, тя изнамираше повод да говори за съседката им: казваше най-оскърбителни неща, които най-много можеха да засегнат Кристоф и при зоркия поглед и развързан език това й се удаваше много лесно. Жестокият инстинкт на жената, превъзхождаща толкова много мъжа в изкуството да причинява зло както и да върши добро, я караше да набляга не толкова на леността на Сабин и на нравствените й недостатъци, колкото на нейната нечистоплътност. Нескромното й тършуващо око търсеше доказателства през стъклата чак вътре в къщата, в тайните на тоалета на Сабин, и тя ги излагаше на показ с грубо задоволство. Когато от благоприличие не можеше да каже всичко, оставаше да се подразбират много повече неща.

Кристоф бледнееше от срам и гняв, побеляваше като платно и устните му трепереха. Роза, предвиждайки какво ще стане, умоляваше майка си да престане; тя се опитваше дори да защити Сабин. Но единственият резултат беше още по-голямата нападателност на Амалия.

И Кристоф скачаше рязко от стола си. Той удряше с юмрук по масата и изкрещяваше, че е недостойно да се говори така за една жена, да се дебне в дома й, да се изваждат на показ недостатъците й. Трябваше човек да е много зъл, за да се опълчи срещу това добросърдечно, очарователно и безобидно създание, което живееше уединено, не вредеше никому и не злословеше по ничий адрес. Но те много се лъжеха, ако си въобразяваха, че по този начин й вредяха: правеха я само още по-симпатична и изтъкваха добротата й.

Амалия чувствуваше, че е прекалила, но нравоучението на Кристоф я оскърбяваше и пренасяйки спора на друг терен. Тя заявяваше, че е много лесно да се говори за доброта и че с тази дума се извинява всичко. Дявол взел го! Много удобно е да минаваш за добър, когато никога не се занимаваш с нищо и с никого и не изпълняваш задълженията си!

Кристоф отвръщаше, че първият дълг е да направиш приятен живота на другите, а има хора, за които дългът се свежда само до грозното, грубото, досадното, което притеснява свободата на другите, което наранява и засяга ближния, домашните, собственото семейство и собствената личност. Дано бог ни пази като от чума от подобни хора и от подобен дълг!…

Спорът се изостряше. Амалия ставаше много жлъчна. Кристоф не й отстъпваше. А резултатът беше, че Кристоф нарочно започна да се показва все със Сабин. Почукваше открито на вратата й. Разговаряше оживено и се смееше с нея. Избираше умишлено миговете, когато Амалия или Роза можеха да го видят. Амалия си отмъщаваше със злостни думи. Но сърцето на невинната Роза се разкъсваше от изтънчената жестокост на Кристоф; даваше си сметка, че той ги ненавижда, че иска да си отмъсти, и проливаше горчиви сълзи.

Така Кристоф, който толкова много бе страдал от неправдата, се научи да кара другите да страдат незаслужено.

Известно време след това братът на Сабин, дърводелец в Ландег, малко селище на няколко левги от града, празнуваше кръщенето на сина си. Сабин беше кръстница. Тя накара да поканят и Кристоф. Той не обичаше тези празници, но заради удоволствието да ядоса Фогелови и да бъде заедно със Сабин прие с готовност.

Сабин си достави лукавото наслаждение да покани и Амалия и Роза, убедена, че те ще откажат. Така и стана. Роза умираше от желание да приеме. Тя не мразеше Сабин, понякога дори сърцето й преливаше от обич към нея, защото Кристоф я обичаше; искаше й се да й каже това, да се хвърли на шията й. Но там беше майка й и тя трябваше да следва примера й. Почерпи твърдост в гордостта си и отказа. Когато те заминаха и си ги представи заедно, щастливи един с друг. Как се разхождат в този миг из полето в чудния юлски ден, докато тя стои затворена в стаята с купчина бельо за кърпене, до майка си, мърмореща както винаги недоволно, стори й се, че се задушава. Проклинаше честолюбието си. Ах, ако не беше вече късно!… Уви, ако не беше късно, тя щеше да постъпи пак по същия начин. Дърводелецът изпрати каруцата си, в която бяха поставени дървени пейки, за да доведе Кристоф и Сабин. Пътем те взеха и някои други гости. Червените гроздове на калните по пътя и на черешите из полето блестяха на слънцето. Сабин се усмихваше. Бледото й лице беше порозовяло от чистия въздух. Кристоф държеше на коленете си малкото момиченце. Не се опитваха да разговарят помежду си, говореха със съседите си, все едно с кого и за какво: всеки от тях бе доволен, че чува гласа на другия, че се возят в една и съща каруца. Разменяха си погледи, изпълнени с детинска радост, когато си показваха някоя къща, дърво, минувач. Сабин обичаше полето, но почти никога не излизаше вън от града: неизлечимата й леност не й позволяваше никаква разходка. Повече от година не беше ходила вън от града. Затова се радваше на най-малките неща, които виждаше. Те не бяха нови за Кристоф, но той беше влюбен в Сабин и подобно на всички влюбени виждаше всичко през нейните очи, чувствуваше всеки неин радостен трепет и дори преувеличаваше възторга й: отъждествявайки се със Сабин, той си въобразяваше, че и тя е като него.

Когато пристигнаха в мелницата, завариха в двора всички обитатели на чифлика и другите гости, които ги посрещнаха с оглушителна врява, към която се присъединиха кокошките, патиците и кучетата. Мелничарят Бертолд, рус здравеняк с ъгловата глава и рамене, толкова едър и пълен, колкото Сабин бе крехка, вдигна сестричката си на ръце и я постави нежно обратно на земята, като че ли се боеше да не я прекърши. Кристоф скоро забеляза, че по-малката сестра правеше по стар навик каквото си ще с този гигант и че братът, макар да се подиграваше тромаво с нейната леност, прищевки и многобройни недостатъци, беше готов да целува краката й. Тя бе свикнала с тези отношения и ги намираше естествени. Намираше всичко естествено и от нищо не се учудваше. Не правеше нищо, за да я обичат: това й се струваше съвсем просто, а и ако не я обичаха, пет пари не даваше — именно затова запленяваше всички.

Кристоф направи още едно откритие, което не му достави толкова голямо удоволствие: за кръщенето беше необходим и кръстник, който има известни права над кръстницата и съвсем не е склонен да се откаже от тях, когато кръстницата е млада и хубава. Той внезапно разбра това, когато един чифликчия с къдрави коси и халки на ушите се приближи смеешком до Сабин и я целуна по двете бузи. Вместо да си каже, че е глупак, щом е забравил този обичай, и че ще бъде двойно по-глупав, ако се засяга от него, доядя го на Сабин, сякаш тя нарочно го беше примамила в устроена от нея клопка. Лошото му настроение се засили, когато ги разделиха по време на церемонията. Сабин се извръщаше от време на време в шествието, което лъкатушеше из ливадите, и му хвърляше приятелски погледи. Той се преструваше, че не я вижда. Тя чувствуваше, че е сърдит и се досещаше защо, но пет пари не даваше: това я забавляваше. Дори да се скараше истински с любимия си, въпреки мъката, която би изпитвала, тя не би положила и най-малкото усилие, за да разсее недоразумението: заслужаваше ли си толкова труд? Всичко щеше да завърши добре, като се уреди от само себе си.

На масата, седнал между мелничарката и една дебела девойка с червени бузи, която вървеше до него по време на церемонията, Кристоф реши да погледне съседката си и понеже не му се стори съвсем неприемлива, започна да я ухажва шумно, за да привлече вниманието на Сабин и да си отмъсти. Успя да привлече вниманието й, само че Сабин не ревнуваше за нищо и от никого: стига само да я обичат, беше й безразлично дали ще обичат, или не и други. Вместо да се засегне, тя беше очарована, че Кристоф се забавлява. Усмихна му се най-пленително от другия край на масата. Кристоф се обърка: за него бе вън от съмнение, че й е напълно безразличен и пак изпадна в сърдито мълчание, от което не можа да го изтръгне нищо, нито закачките, нито пълните чаши. Накрая, полузадрямал, се запита ядосан какво търси сред това безкрайно пиршество и не чу, че мелничарят предлага разходка с лодки, за да изпрати до стопанствата им някои свои гости. Не видя и Сабин, която му правеше знак да отиде при нея, за да се качат на същата лодка. Когато се сети, нямаше вече място за него; трябваше да се качи на друга лодка. Тази нова несполука нямаше да подобри настроението му, ако не беше разбрал скоро, че почти всичките му спътници ще слязат по пътя. Тогава той се разведри и се държа мило с тях. Впрочем този приятен следобед по реката, удоволствието да гребе, веселието на добрите хорица най-сетне разпръснаха лошото му настроение. Тъй като Сабин не беше там, той се отпусна и без никакви задръжки се смя заедно с другите.

Бяха настанени в три лодки. Те плаваха наблизо една до друга, като се опитваха да се надминат. Отправяха си една на друга радостни закачки. Когато лодките се докосваха, Кристоф срещаше усмихнатия поглед на Сабин и не можеше да не й се усмихне също: бяха се помирили. Защото той знаеше, че на връщане ще бъдат заедно.

Започнаха да пеят песни на четири гласа. Всяка група, като се редуваха, изпяваше една строфа, а всички в хор подемаха припева. Лодките си отговаряха като ехо, отдалечени една от друга. Звуците се плъзгаха като птици по водата. От време на време някоя лодка се сближаваше до брега: един-двама селяни слизаха; те оставаха на брега и махаха на отдалечаващите се лодки. Групата се разпадаше. Гласовете се отделяха един след друг от общия концерт. Накрая Сабин, Кристоф и мелничарят останаха сами. Те се върнаха в една и съща лодка по течението на реката. Кристоф и Бертолд държаха греблата, но не гребяха. Седнала отзад, срещу Кристоф, Сабин разговаряше с брат си, а гледаше Кристоф. Този диалог им даваше възможност да се гледат безпрепятствено. Никога не биха могли да сторят това, ако лъжливите думи секнеха. Те сякаш казваха: „Аз не гледам вас.“ Погледите обаче мълвяха: „Кой си ти? Кой си ти? Ти, когото обичам… Ти, когото обичам, какъвто и да си!…“

Небето се заоблачаваше, мъгли пълзяха над ливадите, реката димеше, слънцето угасна сред изпаренията й. Тръпнеща, Сабин зави главата и раменете си с тънкия си черен шал. Тя изглеждаше уморена. Когато лодката се плъзна край брега под дългите клони на върбите, затвори очи: дребното й личице беше съвсем бледо; устните й се бяха присвили болезнено; тя не помръдваше и като че ли страдаше или беше страдала, а сега бе мъртва. Сърцето на Кристоф се сви. Той се наклони към нея. Тя отвори очи, забеляза неспокойния му въпросителен поглед и му се усмихна. Сякаш го огря слънчев лъч. Той попита полугласно:

— Да не би да сте болна?

Тя поклати отрицателно глава.

— Студено ми е.

Двамата мъже я завиха с палтата си. Загърнаха добре краката й, коленете, подвиха дрехите около нея, както се подгъва одеялцето в креватчето на малко дете. Тя се остави покорна, като им благодареше с очи. Заваля ситен летен дъжд. Мъжете уловиха веслата и загребаха бързо, за да се приберат. Тежки облаци угасиха небето. Реката влачеше мастилени води. Тук-там из полето светваха прозорците на къщите. Когато пристигнаха в мелницата, валеше проливно и Сабин беше премръзнала.

Запалиха буен огън в кухнята и почакаха да отмине дъждът. Но той ставаше все по-пороен, задуха и силен вятър. Трябваше да изминат три левги с каруцата до града. Мелничарят заяви, че няма да остави Сабин да се върне в такова време и предложи и двамата да прекарат нощта в чифлика му. Кристоф се колебаеше, запита с поглед Сабин, но тя бе втренчила упорито очи в пламъците на огнището. Като че ли се боеше да не би да повлияе на решението на Кристоф. Но когато той каза „да“, тя обърна зачервеното си лице — дали от отблясъците на огъня? — и той видя, че е доволна.

Каква чудна вечер… Дъждът беснееше навън. Огънят отпращаше в черния комин рояци позлатени искри. Бяха насядали край него. Причудливите им сенки се движеха по стената. Мелничарят показваше на дъщеричката на Сабин как се правят сенки с ръце. Детето се смееше, но не беше съвсем спокойно. Наведена към огъня, Сабин го подклаждаше машинално с тежката маша. Тя се чувствуваше малко отпаднала и се усмихваше унесено, като поклащаше, без да слуша, глава в отговор на приказките на снаха си, която й разказваше за своите семейни работи. Кристоф, седнал в мрака, до мелничаря, дърпаше лекичко косите на детето и не сваляше поглед от усмивката на Сабин. Тя знаеше, че той я гледа. Не бяха имали случай да си кажат нищо цялата вечер, нито да се погледнат очи в очи, но и не се мъчеха да го сторят.

Прибраха се да спят рано. Стаите им бяха съседни. Между тях имаше врата. Кристоф несъзнателно провери: резето беше откъм страната на Сабин. Той си легна и се помъчи да заспи. Дъждът шибаше стъклата. Вятърът виеше в комина. Някаква врата се блъскаше на горния етаж. Тополата пред прозореца се огъваше и прашеше под напора на урагана. Кристоф не можеше да затвори очи. Мислеше, че е под същия покрив, съвсем близо до нея. Само една стена ги разделяше. В стаята на Сабин не се чуваше никакъв шум. Но му се струваше, че я вижда. Повдигнал се в леглото си, той я зовеше тихо през стената, шепнеше й нежни и страстни думи и му се струваше, че чува любимия глас — тя му отговаряше, повтаряше му думите, с които той я зовеше полугласно. Не съзнаваше вече дали той изговаря и въпросите, и отговорите, или действително и тя говори. При един по-силен неин зов не можа да устои: Скочи от леглото, доближи се пипнешком до междинната врата — не смееше да я отвори, чувствуваше се спокоен зад тази затворена врата. Тъкмо когато докосна дръжката, видя, че вратата се отваря…

Остана поразен… Затвори я тихичко отвори я пак, пак я затвори. Та нали преди малко беше залостена? Да, беше сигурен в това. Кой тогава я бе отворил? Сърцето му биеше толкова силно, че се задушаваше. Той се облегна на кревата; приседна на него, за да си поеме дъх. Страстта просто го смазваше. Тя му отнемаше възможността да вижда, да чува, да направи най-малкото движение; цялото му тяло трепереше. Той се ужасяваше от непознатата радост, която призоваваше от месеци и която бе тук, до него, без нищо повече да го дели от нея. Буйното влюбено момче изпита внезапно само страх и отвращение пред осъществените си копнежи. Срамуваше се от желанието си, срамуваше се от онова, което се канеше да извърши. Премного обичаше, за да се осмели да се наслаждава на любимата, тази мисъл по-скоро го плашеше: беше готов да стори всичко, за да избегне подобно щастие. Любов, любов! Възможна ли беше тя с цената на оскверняването на любимата?…

Той се върна при вратата треперещ от любов и страх, с ръка на ключалката — не смееше да отвори.

А от другата страна на вратата, боса на плочите, зъзнеща от студ, се беше изправила Сабин.

Те се колебаеха така… Колко време? Минути? Часове?… Не знаеха, че стоят така двамата, а всъщност знаеха. Протягаха си ръце, той, смазан от толкова силна любов, че нямаше смелост да влезе, тя, зовяща го, чакаща го и трепереща да не би той да влезе… А когато той най-сетне се реши, тя малко преди това бе бутнала отново резето…

Тогава той си каза, че е луд. Натисна с все сила вратата. Започна да я умолява, долепил устни до ключалката:

— Отворете!

Той зовеше тихичко Сабин по име; тя можеше да чуе задъханото му дишане. Сабин продължаваше да стои зад вратата неподвижна, вледенена, тракаща със зъби, без да има сила нито да отвори, нито да си легне…

Ураганът продължаваше да стене в дърветата и да блъска вратите на къщата… Те се върнаха всеки в леглото си със сломени тела, с изпълнени с печал сърца. Петлите пропяха с прегракнали гласове. Първите проблясъци на зората осветиха изпотените стъкла. Тъжна, бледа зора, удавена в упорития пороен дъжд…

Кристоф стана веднага щом чу гласове. Слезе в кухнята, заговори със стопаните. Бързаше да замине, а се страхуваше да се озове сам със Сабин. Изпита едва ли не облекчение, когато мелничарката му каза, че Сабин е болна, изстинала по време на разходката предишния ден и нямало да замине същата сутрин.

Връщането на Кристоф беше злокобно. Отказал беше да пътува с кола и се прибра пеш през мокрото поле в жълтеникавата мъгла, която обгръщаше земята, дърветата и къщите с погребален саван. Не само светлината, и животът като че ли беше угаснал. Всичко изглеждаше призрачно. Самият той сякаш беше призрак.

В къщи го посрещнаха сърдити лица. Всички бяха възмутени, че е прекарал нощта бог знае къде със Сабин. Той се затвори в стаята си и започна да работи. Сабин се върна на другия ден и също се затвори в стаята си. Стараеха се да не се срещат. Времето беше дъждовно и студено: и единият, и другият не излизаха. Виждаха се зад затворените прозорци. Сабин седеше загърната край огъня, замислена. Кристоф не вдигаше глава от ръкописите си. Поздравяваха се през стъклата с лека студенина и се преструваха, че наново са погълнати от заниманията си. Не си даваха сметка какво точно чувствуват: сърдеха се един другиму, сърдеха се на себе си, сърдеха се на обстоятелствата. Отпъждаха от мисълта си нощта в мелницата: червяха се от нея и не знаеха дали се срамуват от безумието си, или загдето го бяха преодолели. Мъчително им беше, когато се видеха: видът им извикваше спомени, от които искаха да избягат, и по взаимно съгласие и двамата се оттеглиха в стаите си, за да се забравят напълно. Това обаче беше невъзможно и те страдаха от глухата враждебност помежду им. Изражението на затаено недоволство, което бе прочел веднъж по леденото лице на Сабин, преследваше Кристоф, а и тя страдаше много от мислите си: колкото и да се бореше с тях, колкото и да ги отричаше, не можеше да ги пропъди. Прибавяше се и срамът, че Кристоф е отгатнал какво става в нея, както и срамът, че се е предложила… срамът, че се е предложила, а не се е отдала.

Кристоф прие охотно предложението да изнесе няколко концерта в Кьолн и Дюселдорф. Приятно му беше, че ще прекара две-три седмици далеч от къщата. Подготовката на тези концерти и композирането на новата творба, която искаше да изсвири, погълна изцяло вниманието му и той най-сетне забрави досадните спомени. Те започнаха да се заличават и от съзнанието на Сабин, потънала отново в еднообразния си живот. И двамата започнаха да мислят равнодушно един за друг. Дали действително се бяха обичали? Съмняваха се и Кристоф бе готов да замине за Кьолн, без дори да се сбогува със Сабин.

Но в навечерието на отпътуването му една незначителна случка пак ги сближи. Беше един от тия неделни следобеди, когато всички отиваха на църква. Кристоф също беше излязъл, за да довърши приготовленията си за пътуването. Седнала в мъничката си градина, Сабин се топлеше на последните лъчи на слънцето. Кристоф се прибра: той бързаше и първият му порив, когато я видя, беше да я поздрави и да отмине. Но нещо го задържа тъкмо когато минаваше край нея: дали нейната бледност или някакво неопределимо чувство? Угризение, боязън, обич?… Той се спря, обърна се към Сабин и облегнат на оградата на градината, й каза добър ден. Без да отговори, тя му подаде ръка. Усмивката й преливаше от доброта — доброта, каквато той никога друг път не беше виждал у нея. Жестът й сякаш казваше: „Мир между нас…“ Той улови ръката й над плета, наведе се и я целуна. Тя не се опита да я отдръпне. Идеше му да падне на колене, да извика: „Обичам ви!“ Изгледаха се безмълвно, не си казаха нищо. След малко тя освободи ръката си, извърна глава. Той също се обърна, за да скрие смущението си. После пак се погледнаха с успокоени очи. Слънцето залязваше. По студеното, ясно небе пробягваха едва забележими виолетови, оранжеви и теменужни отсенки. Тя загърна зиморничаво с шала раменете си: този жест й беше станал привичен. Той я попита:

— Как сте?

Тя леко присви устни, като че ли не си заслужаваше да отговаря на подобен въпрос. Имаха чувството, че са се били загубили и сега отново се намират.

Той прекъсна мълчанието и каза:

— Аз заминавам утре.

На лицето на Сабин се изписа уплаха.

— Заминавате ли? — повтори тя.

Той побърза да добави:

— О, само за две-три седмици.

— Две-три седмици! — повтори тя съкрушено.

Кристоф й обясни, че има концерти, но щом се върне, няма да мръдне цялата зима.

— Зимата е далече… — промълви тя.

— Нищо подобно! — възрази той. — Зимата ще дойде скоро.

Тя поклащаше глава, без да го гледа.

— Кога ще се видим отново? — запита след малко Сабин.

Той не разбра добре въпроса й: нали току-що й бе отговорил.

— Веднага щом се върна: след петнадесет, най-много двадесет дни.

Изражението й си оставаше съкрушено. Той се опита да се пошегува:

— Времето няма да ви се стори дълго. Ще го прекарате в сън.

— Да — отвърна Сабин.

Тя гледаше земята, опитваше се да се усмихне, но устните й трепереха.

— Кристоф… — каза тя внезапно, като вдигна очи към него. В гласа й се долавяха нотки на отчаяние. Сякаш искаше да му каже: „Останете! Не заминавайте!…“

Той я улови за ръка и я погледна: не разбираше защо отдава толкова голямо значение на двуседмичното му пътуване. Чакаше обаче само една дума от нея, за да й каже: „Оставам…“

Тъкмо когато Сабин се канеше да заговори, външната врата се отвори и Роза се появи. Сабин изтегли ръката си от ръката на Кристоф и бързо се прибра в къщи. Тя го погледна още веднъж от прага и изчезна.

Кристоф се надяваше да я види още вечерта. Дебнен обаче от Фогелови, следван неотстъпно от майка си, закъснял както винаги с приготовленията по пътуването си, той не можа да намери нито един свободен миг, за да се изплъзне от къщи.

На другия ден тръгна много рано. Минавайки пред вратата на Сабин, изпита желание да влезе, да потропа на прозореца: мъчно му беше да я остави, без да й каже довиждане, защото предната вечер Роза се бе появила, преди да успее да се сбогува с нея. Помисли си обаче, че тя спи и ще й бъде неприятно, ако я събуди. Пък и какво би й казал? Беше вече много късно да се откаже от пътуването си; ами ако тя пожелаеше?… Освен това, без да си признава открито, блазнеше го мисълта да изпита властта си над нея и дори да й причини малко болка… Не смяташе, че тя е сериозно огорчена от заминаването му. Мислеше си, че краткото му отсъствие ще увеличи чувството, което тя може би изпитва към него.

Изтича на гарата. Въпреки всичко имаше известни угризения. Но щом влакът тръгна, забрави всичко. Сърцето му преливаше от младост. Радостно приветствува стария град с червени покриви и кули под слънчевите лъчи. С безгрижието, присъщо на отпътуващите, каза сбогом на оставащите и не се сети повече за тях.

През цялото време, докато беше в Дюселдорф и Кьолн, нито веднъж не си спомни за Сабин. Погълнат от сутрин до вечер от репетициите и концертите, от вечерите и разговорите, зает с хиляди нови обекти и с гордото задоволство от успехите си, той нямаше време за спомени. Само веднъж, на петата нощ след заминаването си, се събуди внезапно след кошмарен сън и осъзна, че е мислил за нея в съня си и тази мисъл го беше събудила; невъзможно му беше обаче да си припомни как си я беше представил. Беше разтревожен и развълнуван. Нищо чудно: вечерта беше свирил на концерта и като излезе от залата, се остави да го заведат на вечеря, където изпи няколко чаши шампанско. Понеже не можеше да заспи, стана от леглото. Някаква музикална фраза му се натрапваше. Каза си, че навярно тя го е тормозила в съня му и я записа. Когато я препрочете, се изненада, че е толкова скръбна. Докато я пишеше, не изпитваше никаква печал: така поне му се струваше. Спомни си обаче, че друг път, когато е бивал тъжен, му се бяха удавали само весели мелодии, чиято жизнерадост го нараняваше. Но не се замисли повече. Беше свикнал с прищевките на вдъхновението си, без да ги проумява. Заспа скоро след това и на другия ден не си спомняше нищо.

Удължи пътуването си с три-четири дни. Забавно му беше да стои по-дълго, знаейки, че е достатъчно да пожелае, за да се върне веднага. Не бързаше. Едва във вагона, на връщане, пак бе завладян от мисълта за Сабин. Не й беше писал. Беше така нехаен, че дори не си беше дал труд да потърси в пощата писмата, които би могъл да получи. Наслаждаваше се тайно на това мълчание, знаеше, че в къщи го чакат и го обичат… Обичат ли?… Тя никога не му го беше казвала, а и той не й го беше казал. Навярно и двамата знаеха това, без да има нужда да си го казват. И все пак нищо не можеше да се сравни с увереността на признанието. Защо толкова много бяха чакали, за да сторят това? Когато се готвеха да произнесат желаните думи, винаги някоя дреболия, някаква случайност, някакво стеснение им бе попречвало. Защо? Защо? Колко загубено време!… Той гореше да чуе тези мили думи от любимата уста. Гореше да й ги каже, казваше ги високо в празното купе. Колкото повече се приближаваше до нея, толкова по-силно нетърпение го обземаше, едва ли не тревога… По-бързо! По-бързо! О! Като си помисли само, че след един час щеше да я види!…

Беше шест и половина сутринта, когато той се прибра в къщи. Никой не беше станал още. Прозорците на Сабин бяха затворени. Той прекоси на пръсти двора, за да не би тя да го чуе. Искаше да я изненада. Качи се в стаята си. Майка му спеше. Той се изми безшумно. Беше гладен, но се боеше да не разбуди Луиза, ако потърси нещо в бюфета. Чу стъпки по двора; отвори тихо прозореца и видя Роза. Станала първа както обикновено, тя вече метеше двора. Извика я полугласно. Тя трепна в радостна изненада, като го забеляза; после изведнъж лицето й придоби сериозно изражение. Той си помисли, че тя още му се сърди, но беше в прекрасно настроение и слезе при нея.

— Роза, Роза — обърна се радостно той към нея, — дай ми да ям, иначе ще изям тебе! Умирам от глад!

Роза се усмихна и го заведе в кухнята на долния етаж. Докато му сипваше мляко, тя неволно му зададе куп въпроси за пътуването и концертите му. Макар той да беше готов да й отговаря — беше страшно щастлив, че се е върнал и едва ли не се радваше на бъбренето на Роза, — девойката млъкваше посред въпросите си, лицето й се удължаваше, тя извръщаше очи, беше угрижена. После пак се разбъбряше, но като че ли сама се упрекваше за това и отново рязко млъкваше. Той най-сетне забеляза и я попита:

— Но какво ти е, Роза? Да не би да ми се сърдиш?

Тя енергично разтърси глава, за да отрече, и като се обърна рязко към него, както й бе привично, улови ръката му с двете си ръце и промълви:

— Ах, Кристоф!

Той се сепна. Изпусна парчето хляб.

— Какво? Какво има?

Тя повтаряше:

— О! Кристоф!… Случи се такова нещастие!…

Той бутна масата и промълви с мъка:

— Тук ли?

Тя посочи къщата от другата страна на двора.

Той извика:

— Сабин!

Роза изхлипа:

— Тя умря.

Пред очите на Кристоф притъмня. Той стана, почувствува, че залита, улови се за масата, събори чашите и чиниите, искаше му се да крещи. Изпитваше жестока болка. Започна да повръща.

Роза ужасена се суетеше около него. Тя държеше главата му и плачеше.

Щом говорът му се възвърна, той извика:

— Не е вярно!

Знаеше, че е вярно. Но искаше да не е истина, искаше да поправи непоправимото; когато зърна заляното в сълзи лице на Роза, съмнението му изчезна и той се разрида.

Роза вдигна глава.

— Кристоф!

Той бе захлупил лице на масата. Тя се наведе над него и прошепна:

— Кристоф!… Мама идва!…

Кристоф се изправи.

— Не! Не, не искам да ме види.

Тя го улови за ръка, поведе го залитащ, заслепен от сълзи към малкия килер, който извеждаше към двора. Затвори вратата. Останаха на тъмно. Той седна върху един пън, на който сечаха дървата, а тя — на вързоп съчки. Външните шумове долитаха приглушени и далечни. Тук можеше да плаче без страх, че ще го чуят. Той се отдаде буйно на отчаянието си. Роза никога не го беше виждала да вика; не можеше да си представи дори, че би плакал; тя познаваше само собствените си сълзи на малко момиче и това мъжко отчаяние я изпълваше със, страх и жал. Тя изпитваше страстна любов към Кристоф. В тази любов нямаше нищо егоистично: тя се изразяваше в безпределна потребност от саможертва, майчинско себеотрицание, жажда да страда за него, да поеме цялата му мъка. Тя го прегърна майчински.

— Мили Кристоф, не плачи!

Кристоф се извърна.

— Искам да умра!

Роза сключи умолително ръце.

— Не казвай това, Кристоф!

— Искам да умра. Не мога повече… Не мога повече да живея… Нужен ли е за нещо животът?

— Кристоф, миличък Кристоф! Ти не си сам! Обичат те…

— Какво от това? Аз не обичам вече нищо! Всичко останало може да живее или да мре! Не обичам вече нищо, обичах само нея, обичах само нея!

Той се разрида още по-силно, скрил лице в ръцете си. Рова не можеше да каже нищо повече. Егоистичната любов на Кристоф нараняваше сърцето й. Точно когато си мислеше, че е най-близо до него, тя се виждаше по-самотна и по-нещастна от когато и да било. Скръбта, вместо да ги сближи, пак ги разделяше. Тя се разплака горчиво.

След малко Кристоф престана да хълца и попита!

— Но как? Как?…

Роза разбра.

— Разболя се от инфлуенца вечерта след заминаването ти. Болестта я отнесе веднага…

Той стенеше.

— Боже мой!… Но защо не ми писахте?

Тя отвърна:

— Аз ти писах. Не знаех адреса ти, ти нищо не ни каза. Ходих да питам в театъра. Никой не го знаеше.

Той познаваше стеснителността й и си даде сметка колко много й е коствала тази постъпка. Попита я:

— Тя ли… ти ли те помоли да сториш това?

Тя поклати глава:

— Не. Но аз си помислих…

Той й благодари с поглед. Сърцето на Роза се разтопи.

— Бедният ми… бедният Кристоф! — каза тя.

И девойката се хвърли разплакана на шията му. Кристоф почувствува цената на тази чиста обич. Той имаше такава нужда от утешение! Целуна Роза.

— Колко си добра! Нима и ти я обичаше?

Тя се откъсна от него и го погледна страстно. Не отговори нищо и пак се разхълца.

Този неин поглед беше просветление за него. Този поглед казваше: „Не нея обичах аз…“

Кристоф най-сетне прозря това, което досега не беше отгатнал, което не беше пожелал да отгатне цели месеци. Разбра, че Роза го обича.

— Шт! — промълви тя. — Викат ме.

Чуха гласа на Амалия.

Роза го попита:

— Искаш ли да се прибереш у вас?

Той каза:

— Не, не бих могъл още, не бих могъл да разговарям с майка ми… По-късно…

— Остани. Ще дойда пак след малко — каза тя.

Той остана в тъмния килер; тънка струя светлина идваше от тесния отдушник, замрежен с паяжини. На улицата викаше продавачка; кон пръхтеше в съседната конюшня и риташе с копита зида от другата страна. Откритието, което Кристоф току-що беше направил, не му достави никакво удоволствие. Но все пак отвлече мисълта му за малко. Сега си обясни много неща, които по-рано не му бяха ясни. Множество дребни случки, на които не беше обърнал внимание, сега изплуваха в паметта му и добиваха смисъл. Той се учудваше, че мисли за това, възмущаваше се, че си позволява макар и за миг да се разсее в мъката си. Тази мъка беше обаче така жестока, така непоносима, че инстинктът за самосъхранение, по-силен от волята му, от смелостта му, от любовта му, го принуждаваше да извръща от нея очи, нахвърляше се на тази нова мисъл, както отчаяният удавник сграбчва неволно първия предмет, който може да му помогне не да се спаси, но да се задържи още миг над водата. Тъй като сам страдаше, той си представяше сега страданието на другото момиче, страдание, предизвикано от него. Разбираше сълзите, които преди малко Роза беше проляла заради него. Изпитваше състрадание към нея. Мислеше си колко е бил жесток и колко жесток ще бъде и занапред. Защото не я обичаше. Каква полза, че тя го обича? Горкото момиче!… Той напразно си казваше, че Роза е добра — нали току-що беше доказала това, — за какво му беше нейната доброта? За какво му беше нейният живот?… Помисли си: „Защо тя не е мъртва, а другата — жива?“ Помисли си още: „Тя живее, обича ме, може да ми го каже днес, утре, през целия ми живот. А другата, единствената, която обичам, умря, без да ми е казала, че ме обича, и аз не й казах, че я обичам, никога няма да чуя тези думи от нея, никога и тя няма да узнае за любовта ми!…“

И внезапно си припомни последната вечер: припомни си, че тогава те щяха да проговорят, но Роза им беше попречила. И намрази Роза…

Вратата на килера се отвори. Роза извика тихичко Кристоф и го потърси пипнешком. Тя го улови за ръка. Той изпита отвращение от близостта й: напразно се упрекваше, това беше по-силно от него.

Роза мълчеше: дълбокото състрадание я бе научило да мълчи. Кристоф й беше благодарен, че не смущава скръбта му с излишни думи. И все пак той искаше да знае… тя единствена можеше да му говори за нея. Попита тихичко:

— Кога…

(Не посмя да каже: „умря“.)

Роза отвърна:

— В събота ще стане седмица.

Той мигновено си припомни нещо и попита:

— През нощта ли?

Роза го погледна изненадана и каза:

— Да, през нощта, между два и три часа.

В паметта му изплува погребалната мелодия.

Той попита треперещ:

— Много ли се измъчи?

— Не, не, слава богу, мили Кристоф, тя почти не се мъчи. Беше толкова слаба! Не оказа никакво съпротивление. Тутакси се разбра, че е загубена.

— А тя, разбра ли и тя?

— Не зная. Струва ми се, че да…

— Каза ли нещо?

— Не, нищо. Охкаше само като малко дете.

— Ти беше ли при нея?

— Да, първите два дни бях съвсем сама там, преди да дойде брат й.

Той стисна ръката й признателно.

— Благодаря.

Роза почувствува прилив на кръв в сърцето си.

Той помълча малко и каза, запъвайки се, защото тези думи го задушаваха:

— Нищо ли… нищо ли не каза за мене?

Роза поклати тъжно глава. Какво не би дала, за да може да му каже това, което той очакваше. Упрекваше се дори, че не умее да лъже. Опита се да го утеши:

— Тя беше загубила съзнание.

— Говореше ли?

— Съвсем несвързано и много тихо.

— Къде е момиченцето й?

— Брат й го отведе със себе си в своето село.

— А тя?

— Тя също е там. Миналата седмица, в понеделник, замина оттук.

Пак се разридаха.

Отново се разнесе гласът на госпожа Фогел; тя викаше Роза. Останал сам, Кристоф с болка се замисли за дните след смъртта на Сабин. Цяла седмица, цяла седмица вече!… О, господи, какво ли е станало с нея? Колко много дъжд се бе излял през тези дни над земята!… А той се бе смял, беше се чувствувал щастлив!

Напипа в джоба си пакетче, увито в копринена хартия: купил й бе сребърни токи за обувките. Спомни си вечерта, когато ръката му бе докоснала малкото босо краче. Къде бяха сега малките й крачета? Колко ли им е студено!… Помисли си, че споменът за тази хладна плът беше едничкото нещо, което познаваше от любимото тяло! Никога не се беше осмелил да го докосне, да го вземе в обятията си. И тя си беше отишла съвсем непозната. Той не знаеше нищо за нея, нито за душата й, нито за плътта й. Нищо, което да му напомня извивките на тялото й, живота й, любовта й… Никакво веществено доказателство!… Не притежаваше нито едно писмо, нито една реликва, нищо. Къде да я улови, къде да я търси, в себе си или вън от себе си?… О, небитие! Не му оставаше нищо друго от нея освен собствената му любов, само тя… И въпреки всичко бясното му желание да я изтръгне от разрушението, необходимостта да отрече смъртта, го караше да се залавя за тази последна отломка с безумна вяра:

„Не съм мъртва, промених убежището си и оставам жива в тебе, който ме виждаш и жалиш. Любимата душа се влива в душата на влюбения.“

Той никога не беше чел тези безсмъртни думи; те се таяха в него. Всеки на свой ред се изкачва по голготата на вековете. Всеки изживява мъките, всеки изживява отчаяната надежда и безумието на вековете. Всеки върви по стъпките на тези, които са живели, които са се борили преди него срещу смъртта, отричали са я и са умирали.

Кристоф се уедини в дома си. Капаците му стояха затворени по цял ден, за да не вижда прозорците на отсрещната къща. Избягваше Фогелови: бяха му омразни. Не можеше да ги упрекне в нищо: те бяха порядъчни хора и достатъчно благочестиви, за да не смирят чувствата си пред смъртта. Знаеха, че Кристоф страда и уважаваха скръбта му, каквото и да мислеха за връзката му със Сабин. Избягваха да произнасят пред него името й. Докато тя беше жива обаче, те бяха нейни неприятели: това му бе достатъчно, за да се чувствува техен враг сега, когато тя вече не беше между живите.

Впрочем те не бяха внесли никаква промяна в шумния си начин на живот и въпреки искреното, но преходно съчувствие, което бяха изпитали, явно беше, че това нещастие всъщност ги оставя равнодушни: това беше съвсем естествено! Може би даже тайно изпитваха облекчение. Така поне си въобразяваше Кристоф. Сега, когато намеренията на семейство Фогел спрямо него му бяха станали ясни, той беше склонен да преувеличава нещата. В действителност Амалия и мъжът й не държаха много на него и той си придаваше прекалено голямо значение. Не се съмняваше, че за хазяите му смъртта на Сабин беше добре дошла, понеже бе отстранила главната пречка за проектите им, като освобождаваше полето за Роза. Затова той намрази девойката. Само фактът, че са разполагали негласно с него — Фогелови, Луиза и дори Роза, — без да го питат, би бил достатъчен при всички обстоятелства да го лиши от всякакво чувство към нея. Нали са искали да му наложат да я обикне! А той настръхваше винаги, когато му се стореше, че някой посяга на свободата му, и проявяваше особена мнителност в това отношение, но в дадения случай не се отнасяше само до него. Правата, които си присвояваха, накърняваха не само неговите права, но и правата на мъртвата, на която той бе дал сърцето си. Затова ги бранеше сурово, макар и никой да не посягаше на тях. Той подозираше добросърдечието на Роза, която се измъчваше, като го виждаше да страда, и често потропваше на вратата му, за да го утеши и да му поговори за другата. Не я отблъскваше: имаше нужда да разговаря за Сабин с някой, който я беше познавал; искаше да узнае най-малките подробности около нея по време на боледуването й. Не беше обаче признателен на Роза, защото й приписваше користни подтици. Нима той не виждаше, че цялото семейство и дори самата Амалия разрешаваха тези посещения и дългите им разговори, които майката никога не би допуснала, ако не влизаха в сметката й? Нима Роза не се беше споразумяла с близките си? Той не можеше да повярва, че нейното състрадание е напълно искрено и лишено от лични помисли.

Донякъде беше прав. Роза жалеше Кристоф от все сърце. Полагаше искрени усилия да вижда Сабин с неговите очи, за да я обикне чрез него. Строго се упрекваше за лошите чувства, които бе изпитвала към нея, и вечер в молитвите си й искаше прошка. Но нима можеше да забрави, че самата тя е жива, че вижда Кристоф по всеки час на деня, че го обича, че няма защо вече да се бои от другата, че другата беше изчезнала и дори споменът за нея щеше да изчезне, че тя щеше да остане сама и един ден може би… Можеше ли да потисне в скръбта си, в скръбта на приятеля си, която тя чувствуваше повече своя от собствената си скръб — можеше ли да потисне внезапния несъзнателен изблик на радост? Веднага се упрекваше. Това беше само проблясък, но и той стигаше: Кристоф го бе забелязал. Той й хвърляше поглед, който вледеняваше сърцето й; тя прочиташе в него враждебни мисли; яд го беше на Роза, че е жива, докато Сабин е мъртва.

Мелничарят дойде с каруцата си да вземе малкото покъщнина на Сабин. Прибирайки се от един урок, Кристоф видя изложени на улицата леглото, гардероба, дюшеците, бельото, всичко, което й беше принадлежало, всичко, което оставаше от нея. За него това беше грозна гледка. Бързо отмина. Под пътната врата се сблъска с Бертолд. Мелничарят го спря.

— Ах, драги господине — каза той, стискайки поривисто ръката му. — Кой би казал това, когато бяхме заедно! Колко доволни бяхме всички! А именно от този ден, от тази проклета разходка по реката тя почна да линее. Няма що! Излишно е да се оплакваме! Тя е мъртва. След нея ще дойде и нашият ред. Това е животът… Ами вие? Как сте? Аз съм много добре, слава богу!

Той беше зачервен, потен, дъхаше на вино. Мисълта, че е неин брат, който има право над паметта й, оскърбяваше Кристоф. Той се измъчваше, че този човек говори за жената, която той обичаше. Мелничарят, напротив, беше щастлив, че среща приятел, с когото да разговаря за Сабин. Той не разбираше студенината на Кристоф. Защото не подозираше какво страдание събужда в душата на Кристоф неговото присъствие, внезапното припомняне на деня в мелницата, щастливите спомени, които той извикваше тромаво, бедните реликви на Сабин, които лежаха по земята, а той ги подритваше с крак, говорейки. Дори само името на Сабин, изговорено от неговата уста, разкъсваше сърцето на Кристоф. Той търсеше предлог, за да накара Бертолд да млъкне. Затича се по стълбата, но мелничарят се вкопчваше в него, спираше го по стъпалата, продължаваше да му разказва. Най-сетне, когато мелничарят почна да му разправя за болестта на Сабин с необяснимото удоволствие, с което някои хора, особено от простолюдието, говорят за болестите, давайки много мъчителни подробности, Кристоф не издържа (той едва се сдържаше да не закрещи от болка) и го прекъсна рязко.

— Извинете — каза той с ледено сух глас. — Трябва да се разделя с вас!

И го остави, без да се сбогува.

Неговата безчувственост възмути мелничаря. Той безспорно беше отгатнал тайното чувство между Кристоф и сестра му. Стори му се чудовищно, че младежът засвидетелствува подобно равнодушие: реши, че Кристоф няма сърце.

А Кристоф избяга в стаята си: той се задушаваше, докато пренасяха багажа, изобщо не излезе. Закле се да не погледне през прозореца, но не можа да се сдържи. Скрит в ъгъла зад пердетата, той наблюдаваше отпътуването на любимите вещи с мъчително внимание. Виждайки, че изчезват завинаги, беше готов да изтича на улицата и да извика: „Не! Не! Оставете ми ги! Не ми ги отнемайте!“ Искаше да се помоли да му дадат поне един предмет, един-единствен, да не му я отнемат цялата. Но как би се осмелил да поиска това от мелничаря? Той не му беше никакъв. Любовта му беше останала неизвестна дори за нея. Как би се осмелил да я разбуди пред другиго? И освен това, ако се опиташе да каже само една дума, щеше да избухне в ридания… Не, не, трябваше да мълчи, трябваше да присъствува на това пълно изчезване, без да може, без да посмее да направи каквото и да било, за да спаси някоя отломка от корабокрушението…

Когато всичко беше свършено, когато къщата беше изпразнена, когато пътната врата се затвори зад мелничаря и трополенето на колата се отдалечи, разтърсвайки стъклата, когато шумът съвсем заглъхна, Кристоф се хвърли на пода; не му беше останала нито една сълза, нито една мисъл, за да страда или да се бори, беше вледенен, мъртъв като че ли самият той.

Потропа се на вратата. Той остана неподвижен. Потропа се отново. Беше забравил да превърти ключа. Влезе Роза. Тя възкликна, като го видя проснат на пода, и се спря уплашена. Той повдигна гневно глава.

— Какво има? Какво искаш? Остави ме!

Тя не си отиваше. Стоеше, облегната колебливо на вратата, и повтаряше:

— Кристоф…

Той се изправи безмълвно. Срамуваше се, че го е видяла така. Изчисти праха от дрехите си и попита грубо:

— Е добре, какво искаш?

Роза промълви смутена:

— Прощавай, Кристоф… аз влязох… аз ти донесох…

Той видя, че тя държи в ръката си някакъв предмет.

— Ето — каза тя, като му го подаде. — Помолих Бертолд да ми даде един спомен от нея. Помислих си, че това може би ще ти достави удоволствие…

Беше малко сребърно огледало, джобното огледало, в което тя се оглеждаше с часове не толкова от кокетство, колкото от безделие. Кристоф го взе, улови и ръката, която му го подаваше.

— О! Рози!…

Цял беше преизпълнен от нейната доброта и от съзнанието за собствената си несправедливост. В буен порив коленичи пред нея и зацелува ръката й:

— Прости ми… прости ми…

Отначало Роза не разбра; после разбра прекалено ясно. Тя се изчерви, разтрепери се и се разплака. Тя разбра какво искаше да каже той: „Прости ми, ако съм несправедлив… прости ми, ако не те обичам… прости ми, ако не мога… ако не мога да те обичам, ако няма да те обикна никога!…“

Тя не дръпна ръката си: знаеше, че той целува не нейната ръка. А опрял страна на ръката на Роза, Кристоф плачеше горчиво, съзнавайки, че тя чете в душата му: беше му страшно жал, че не може да я обикне, че я кара да страда.

Те стояха така, плачейки и двамата в здрачната стая.

Най-сетне тя измъкна ръката си. Той продължаваше да шепне:

— Прости ми!…

Тя постави нежно ръка на главата му. Той се изправи. Целунаха се безмълвно и почувствуваха на устните си соления вкус на сълзите.

— Ще бъдем винаги приятели — каза й той тихо.

Тя поклати глава и си отиде, премного скръбна, за да говори.

Мислеха си, че светът е устроен зле. Този, който обича, не е обичан. Който е обичан, не обича. Който обича и е обичан, рано или късно един ден се разделя с любовта си… Измъчва се… Измъчва… И най-нещастният невинаги е този, който страда.

Кристоф пак започна да бяга от къщи. Не можеше вече да живее там. Не можеше да гледа отсреща прозорците без пердета, празния апартамент.

Изпита още по-жестоко страдание. Старият Ойлер побърза да даде отново под наем жилището на Сабин. Един ден Кристоф видя в нейната стая чужди лица. Нови съществования заличаваха последните следи от нейното кратко съществуване.

Беше му невъзможно да стои у дома си. По цели дни прекарваше навън. Връщаше се едва нощем, когато вече не се вижда нищо. Поднови скитанията си из полето. Те неизбежно го довеждаха до чифлика на Бертолд. Но той не влизаше там, не смееше да го доближи, заобикаляше го отдалеч. Беше открил едно място върху хълма, който се издигаше над чифлика, равнината и реката: то беше обичайната цел на разходките му. Оттам наблюдаваше извивките на реката чак до скупчените върби, под които бе зърнал сянката на смъртта по лицето на Сабин. Оттам различаваше двата прозореца на стаите, в които те бяха бодърствували един до друг, толкова близо и толкова далеч, разделени от една врата — вратата на вечността. Оттам той витаеше над гробището. Не се бе решил да влезе вътре: още от детските си години се ужасяваше от разтлението, с което не искаше да свързва спомена за любимите си същества. Но гледана отдалеч и отгоре, малката нива на мъртъвците нямаше нищо злокобно. Дремеше спокойно под слънчевите лъчи… Нека си спи!… Тя толкова обичаше да спи! Нищо не я смущаваше там. Петли се обаждаха в полето. От чифлика долитаха тракането на мелницата, врявата на птичия двор, крясъците на играещите деца. Съзираше и момиченцето на Сабин, то тичаше, различаваше дори смеха му. Веднъж го издебна до вратата на чифлика, на изровения селски път, който обграждаше зида. Сграбчи детето, когато то мина край него, и го прегърна буйно. Детето се уплаши и изпищя. Беше го почти забравило. Той го попита:

— Добре ли се чувствуваш тук?

— Да, забавлявам се…

— Не искаш ли да се върнеш там?

— Не!

Той пусна момиченцето. Детското му безгрижие го натъжи. Горката Сабин!… И все пак то бе плът от плътта й, частица от нея… Съвсем малка. Детето не приличаше на майка си: нещичко само от нея бе минало в него и неуловимо напомняше изчезналото същество — тембърът на гласа, лекото присвиване на устните, начинът, по който навеждаше глава. Останалото беше чуждо, наследено от друго същество и примесено със Сабининото, то будеше отвращение у Кристоф, без той сам да си признае.

Само в себе си Кристоф намираше отново образа на Сабин. Тя го преследваше навсякъде, но той се чувствуваше истински с нея, когато биваше сам. Никъде тя не беше така близо до него, както на неговото убежище, на хълма, далеч от хорските погледи, в местността, изпълнена със спомена за нея. Изминаваше цели левги, за да дойде тук, изкачваше се тичешком, с разтуптяно сърце, като на любовна среща: и това наистина беше среща. Щом дойдеше, лягаше на земята, същата земя, в която почиваше нейното тяло, затваряше очи и тя завладяваше съзнанието му. Не виждаше чертите й, не чуваше гласа й: нямаше нужда от това; тя проникваше в него, прегръщаше го, принадлежеше му. В това състояние на страстна халюцинация той не съзнаваше какво става, не знаеше нищо, знаеше само, че е с нея.

Това състояние продължи кратко време. Всъщност той беше съвсем искрен само първия път. Още на следващия ден трябваше да призове на помощ волята си. А след това истината е, че той се опитваше да изживее повторно този миг. Едва тогава пожела да си припомни лицето и точните очертания на Сабин: дотогава изобщо не се беше сетил. Успя само в мигновени проблясъци и се почувствува просветлен. Само че това стана с цената на цели часове чакане в мрак.

„Клета Сабин — мислеше си той, — всички те забравят, само аз те обичам, само аз те пазя завинаги, мое скъпоценно съкровище! Аз те владея, държа те здраво и няма да те оставя да ми се изплъзнеш!…“ Той говореше така, защото тя вече му се изплъзваше: бягаше от мисълта му, както водата изтича между пръстите. Той идваше всеки ден на хълма, верен на срещата. Искаше да мисли за нея и затваряше очи. Случваше му се обаче след половин, един час, а понякога и два да осъзнае, че не мисли за нищо. Съзнанието му попиваше като гъба шумовете, долитащи от долината, клокоченето на шлюзите, хлопатарките на двете кози, които пасяха на хълма, свистенето на вятъра в клоните на крехките дървета, под които се беше проснал. Той се бунтуваше, насилваше го да му се подчини, да извика и да задържи изчезналия образ, с който искаше да свърже живота си, но мисълта му се отказваше уморена и измъчена и отново се отдаваше с облекчена въздишка на ленивата вълна на възприятията.

Кристоф се отърси от вцепенението си. Кръстоса полето нашир и надлъж, за да търси Сабин. Търсеше я в огледалцето, по което беше минала нейната усмивка. Търсеше я на брега на реката, където беше потопила ръцете си. Но огледалото и реката му връщаха само неговото собствено отражение. Възбудата от ходенето, чистият въздух, буйната кръв, която туптеше във вените му, събуждаха мелодии в душата му. Той опита да се самоизмами.

— О! Сабин!…

Посвети й песните си, зае се да възкреси в композициите си любовта и скръбта си… Но каквото и да правеше, любовта и скръбта оживяваха, но клетата Сабин не печелеше нищо от това. Любовта и скръбта гледаха към бъдещето, а не към миналото. Кристоф беше безпомощен срещу младостта си. Жизнените сокове се надигаха в него с нова сила. Скръбта му, съжаленията, целомъдрената му пламтяща любов, потиснатите желания разпалваха треската му. Въпреки тъжното настроение сърцето му биеше весело и буйно. Възторжени песни вилнееха в пияни тактове: всичко славословеше живота, дори тъгата приемаше празничен облик. Кристоф беше премного откровен, за да упорствува в самоизмамата; той се презираше. Животът обаче го увличаше и печален, с душа, преизпълнена от смъртта, а тяло, преизпълнено с живот, той се отдаде на своята възраждаща сила, на ликуващата абсурдна радост от съществуването, която скръбта, жалостта, отчаянието, раздиращата рана на непоправимата загуба, всички терзания на смъртта само изострят и раздухват у силните натури, пришпорвайки бясно хълбоците им…

Впрочем Кристоф съзнаваше, че в съкровените дълбини на душата си пази едно недостъпно, ненакърнимо убежище, в което беше заключена сянката на Сабин. Потокът на живота нямаше да може да я отвлече. Всеки носи дълбоко в себе си като че ли едно малко гробище с покойниците, които е обичал. Те почиват там с години, без никой да ги смути. Настъпва обаче ден — това е известно, — когато гробът се отваря. Мъртъвците излизат от него и се усмихват с безкръвните си, вечно влюбени устни на любимия, на обичащия, в чиито дълбини почива техният спомен, както детето спи в майчината утроба.

Към следващата част или към съдържанието

Ромен Ролан Жан-Кристоф (8)

Метаданни

Данни

Жан-Кристоф

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIСабин

Ромен Ролан
Жан-Кристоф (8)

II
Сабин