Ромен Ролан
Жан-Кристоф (7)

I
Домът Ойлер

Къщата тънеше в тишина. След смъртта на бащата като че ли всичко бе мъртво. Сега, когато бе замлъкнал шумният глас на Мелхиор, от сутрин до вечер се чуваше само уморителният ромон на реката.

Кристоф се беше заловил настървено за работа. Наказваше се с безмълвна ожесточеност за желанието си да бъде щастлив. Застинал в гордостта си, той не отвръщаше на съболезнованията и съчувствията. Изпълняваше упорито ежедневните си задължения, без да казва нито дума, и даваше уроците си с ледено прилежание. Знаейки за сполетялото го нещастие, ученичките му се изненадваха от безчувствеността му. По-възрастните, изпитали донякъде истинска скръб, знаеха колко много страдание може да се скрие зад привидната му студенина. Те го съжаляваха. Но съчувствието им съвсем не го стопляше. Дори и музиката не му носеше облекчение. Свиреше без капка удоволствие, по задължение. Човек би казал, че изпитва жестоко удовлетворение да живее, без нищо да го радва, или най-малкото, като си внушава, че е така, и сам лишава от смисъл съществуването си.

Двамата му братя, подгонени от тишината в опечаления дом, побързаха да го напуснат. Родолф постъпи в търговската фирма на чичо си Теодор и се премести в дома му. Колкото до Ернст, след като опита два-три занаята, постъпи на работа на кораба, който правеше рейса между Майнц и Кьолн. Той се мяркаше в къщи само когато имаше нужда от пари. Така че Кристоф остана сам в премного голямата къща. Скромните им доходи, изплащането на някои дългове, открити след смъртта на бащата, ги принудиха, колкото и да им бе мъчно, да потърсят по-скромно и по-евтино жилище.

Намериха апартамент — две-три стаи на втория етаж на една къща на улица Марше. Кварталът беше шумен, в центъра на града, далеч от реката, от дърветата, от всички познати места. Но трябваше да се допитат до разума, а не до сърцето; за Кристоф това беше прекрасен случай да удовлетвори печалната си потребност от самоизмъчване. Впрочем собственикът на къщата, старият писар Ойлер, беше приятел на дядо му и познаваше семейството. Това беше достатъчно, за да се реши Луиза, тъй като тя се чувствуваше загубена в празната къща и неудържимо привлечена от всички, които пазеха спомена за обичните й същества.

Започнаха да се приготовляват за преместването. Вкусиха бавно горчивата печал на последните дни в тъжното скъпо жилище, което щяха да напуснат завинаги. Почти не смееха да споделят скръбта си. Срамуваха се или може би се страхуваха от това чувство. Всеки мислеше, че не трябва да издава слабостта си пред друг… На масата, сами в гробовната стая с полузатворени капаци, те не смееха да повишат глас, ядяха бързо и избягваха да се гледат, боейки се, че няма да могат да скрият смущението си. Разделяха се веднага след яденето. Кристоф се заемаше с работата си. Но останеше ли за миг свободен, той се връщаше, вмъкваше се безшумно в къщи, изкачваше се на пръсти в стаята си или на тавана. Затваряше вратата, сядаше в някой ъгъл, на стар сандък или на перваза на прозорчето и стоеше там, без да мисли, заслушан в неясните шумове на старата къща, която се тресеше при всяка стъпка. И сърцето му трептеше като нея. Той дебнеше тревожно най-лекото дихание вътре и вън от нея, скърцането на пода, неуловимите родни шумове: всички му бяха познати. Унасяше се, спомени от миналото нахлуваха в главата му; само часовникът на Сен-Мартен го изтръгваше от вцепенението му, припомняйки му, че е време да върви.

На долния етаж тихо сновеше Луиза. С часове не я чуваше. Тя не вдигаше никакъв шум. Кристоф напрягаше слух. Слизаше малко неспокоен — така е винаги след голямо нещастие. Открехваше вратата: обърната с гръб към него, Луиза седеше пред долапа, разхвърлила какво ли не около себе си — парцали, дрехи, най-разнородни вехтории, отломки от миналото, извадени уж за да ги подреди. Не намираше обаче сили да го стори — всеки предмет беше спомен. Прехвърляше го от ръка в ръка и се унасяше в мечти. Той се изплъзваше от пръстите й, а тя оставаше с часове на стола, отпуснала ръце, потънала в скръбно униние.

Горката Луиза изживяваше сега повторно най-хубавите мигове от миналите дни — безрадостно минало, което така скъпернически й бе отказало всичко. Но толкова бе свикнала да страда, че беше благодарна и за най-мъничките радости и бледите светлинки, които блещукаха тук-там в живота й, бяха достатъчни да го озарят. Забравила бе цялото зло, което й бе сторил Мелхиор, за да си спомня само доброто. Сватбата й беше големият роман в живота й. Ако Мелхиор се бе впуснал в това приключение от прищявка, за която бързо се беше разкаял, тя се бе отдала с цялото си сърце. Беше си въобразила, че е обичана, както тя обичаше. И беше запазила нежна признателност към Мелхиор. Не се опитваше да разбере какъв беше ставал той впоследствие. Неспособна да види действителността такава, каквато е, тя просто я приемаше като смирена и храбра жена, която няма нужда да разбира живота, за да живее. Не можеше ли да си обясни нещо, предоставяше обяснението на бог. Със странната си набожност прехвърляше нему отговорността за всички неправди, които бе изтърпяла от Мелхиор и други хора, оставяйки на тяхна сметка само малкото добро, което бе видяла. Затова не пазеше нито един горчив спомен от мизерното си съществуване. Чувствуваше се само изхабена, изтощена след дългите години на лишения и преумора. А сега, когато Мелхиор го нямаше вече, когато двамата й сина бяха отлетели от домашното огнище, а третият явно можеше да мине и без нея, тя бе загубила всякаква смелост да направи каквото и да е. Беше уморена, вяла, волята й беше съвсем разхлабена. Изживяваше криза на неврастения, често явление при отрудени хора в залеза на живота им, които поради внезапно премеждие не са принудени вече да работят. Не можеше да си наложи да завърши започнатия чорап, да подреди разбърканото чекмедже, да стане, за да затвори прозореца. Седеше с опразнена глава, безсилна, унесена в спомени. Съзнаваше упадъка си и се изчервяваше, сякаш това беше позорно. Мъчеше се да скрие слабостта си от Кристоф. А той, погълнат себично от собствената си мъка, нищо не забелязваше. Разбира се, много пъти негласно се ядосваше, че майка му говори бавно, че едва-едва прави най-дребните неща; но колкото и различно да беше това нейно държане от обичайната й работливост, той не се тревожеше.

Този ден за пръв път остана поразен, когато я завари сред вехториите, струпани на пода в краката й, в скута и в ръцете й. Изопнала шия, навела напред глава, с неподвижно напрегнато лице, тя трепна, когато чу стъпките му. Бледите й страни се зачервиха; опита се инстинктивно да скрие предметите, които държеше, и промълви с принудена усмивка:

— Нали виждаш, подреждам…

Той прозря покъртен в клетата й душа, гаснеща сред реликвите на миналото, и го обзе състрадание. Въпреки това обаче заговори рязко и сърдито, за да я изтръгне апатията й:

— Хайде, мамо, хайде! Стига си стояла сред тия прахоляци, в тази душна стая. Не е хубаво. Трябва да се поразтърсиш, престани да подреждаш.

— Да — отвърна тя покорно.

Опита се да стане, за да прибере нещата в долапа. Но тутакси отново седна, като изпусна унило предметите.

— Ах, не мога, не мога! — простена тя. — Никога няма да успея да ги подредя!

Той се изплаши, наведе се над нея, погали я по челото и запита:

— Чакай, мамо, какво ти е? Искаш ли да ти помогна? Да не би да си болна?

Луиза не отговаряше. Като че ли плачеше в себе си. Кристоф улови ръцете й, коленичи пред нея, за да я види по-добре в полутъмната стая.

— Мамо! — повика я той, изпълнен с безпокойство.

Облегнала глава на рамото му, Луиза избухна в неудържими ридания.

— Милото ми момченце — повтаряше тя, притискайки се до него. — Милото ми момченце!… Нали няма да ме оставиш? Обещай ми, нали няма да ме оставиш?

Сърцето му се разкъса от жал.

— Разбира се, мамо, няма да те оставя! Що за мисъл?

— Толкова съм нещастна! Всички ме оставиха, всички…

Тя сочеше предметите наоколо си и не се знаеше дали говори за тях, за живите си синове или за покойниците.

— Нали ще останеш при мен? Нали няма да ме напуснеш?… Какво ще стане с мене, ако и ти си отидеш?

— Няма да си отида, повтарям ти, ще останем заедно. Не плачи вече. Обещавам ти.

Тя продължаваше да хълца безспир. Кристоф изтри очите й с кърпичката си.

— Какво ти е, мила мамо? Боли ли те нещо?

— Не зная, не зная какво ми е.

Тя се мъчеше да се успокои и да се усмихне.

— Напразно се опитвам да се вразумя: все плача за нищо… Ето, виждаш ли, пак почвам… Прости ми. Глупава съм. Стара съм. Нямам вече сили. Нищо не ми се ще. Не съм годна вече за нищо. Бих искала и мен да ме погребат заедно с всички тия неща…

Той я притискаше като малко дете до сърцето си.

— Не се измъчвай, почини си, не мисли вече…

Тя започна малко по малко да се успокоява.

— Глупаво е, срам ме е… Какво ми става? Но какво ми става?

Старата труженица не можеше да разбере защо енергията й внезапно се беше прекършила и се чувствуваше унижена дълбоко в себе си. Той се престори, че не забелязва нищо.

— Малко умора, мамо — каза й, стараейки се да придаде на гласа си безразличен тон. — Няма ти нищо, ще видиш…

И той обаче беше разтревожен. Свикнал беше да я вижда още от детските си години бодра, примирена, устояваща безмълвно на всички изпитания и това униние го плашеше.

Помогна й да нареди пръснатите по пода вещи. От време на време тя задържаше в ръцете си някой предмет, но той нежно го вземаше от ръцете й и тя не се противеше.

 

 

От този ден той се стараеше да бъде по-често с нея. Щом свършеше работата си, вместо да се затвори в стаята си, отиваше при нея. Разбираше, че е самотна и няма сили да издържи самотата: опасно беше да я изоставя сама в такова състояние.

Сядаше вечер до нея край отворения прозорец, който гледаше към улицата. Светлините по полето бавно гаснеха. Хората се прибираха по домовете си. Прозорците на къщите в далечината светваха. Хиляди пъти бяха наблюдавали това, а скоро нямаше да го виждат повече. Разменяха си откъслечни думи. Припомняха си взаимно всички дребни неща, които ставаха обикновено вечер и ги предвиждаха с жив интерес. Понякога дълго мълчаха. Или Луиза започваше без видим повод да разказва нещо, несвързана история, хрумнала й случайно. Езикът й постепенно се развързваше, понеже сега чувствуваше до себе си едно любещо сърце. Тя се насилваше да говори. Трудно й се удаваше: беше свикнала да стои настрана от близките си; смяташе мъжа си и синовете си много умни, за да говорят с нея. Не смееше да се намесва в разговорите им. Почтителната загриженост на Кристоф беше за нея нещо ново, безкрайно сладко, но я плашеше. Тя търсеше думите си, изразяваше се с мъка, изреченията й оставаха недовършени, неясни. Понякога се срамуваше от приказките си; поглеждаше сина си и спираме посред разказа си. Той обаче стискаше ръката й тя се чувствуваше насърчена. Кристоф беше пропит от обич и състрадание към тази детска и същевременно майчинска душа, до която бе търсил защита като дете и която сега на свой ред търсеше опора в него. И нейните разкази, съвсем безинтересни за всеки друг освен него, тези незначителни възпоминания за дългия й посредствен и безрадостен живот, които изглеждаха безкрайно ценни на Луиза, му доставяха скръбна наслада. Понякога се опитваше да я прекъсне. Страхуваше се да не би тези спомени да я натъжат още повече и я подканваше да си легне. Тя разбираше намерението му и му казваше с признателен поглед:

— Не, уверявам те, добре ми стана, нека постоим още малко.

И те оставаха до дълбока нощ, когато целият квартал заспиваше. Тогава си казваха лека нощ, тя леко облекчена, защото се бе разтоварила от част от мъката си, той с натежало сърце от това ново бреме, прибавено към собственото.

Денят на преместването им наближаваше. Предната вечер останаха по-дълго от друг път в неосветената стая. Не разговаряха. От време на време Луиза простенваше: „Ах, божичко!“ Кристоф се мъчеше да отклони вниманието й към хилядите подробности, свързани с предстоящото преместване. Тя не искаше да си легне. С много обич я принуди. Но сам той, след като се качи в стаята си, остана дълго буден. Наведен от прозореца си, той се взираше в подвижните тъмни талази на реката в подножието на къщата. Чуваше вятъра в клоните на високите дървета в градината на Мина. Небето беше черно. Нито един минувач по улицата. Заваля студен дъжд. Ветропоказателите скриптяха. Дете заплака в съседна къща. Нощта притискаше със смазваща печал земята и душата. Часовникът отмерваше приглушено монотонно часовете, половинките и четвъртинките, които се отронваха един след друг в мрачното безмълвие, нарушавано само от дъждовните капки, падащи по покривите и паветата.

Тъкмо когато най-сетне се реши да си легне, с премръзнало сърце и тяло, прозорецът под него се затвори. Вече в леглото, той си помисли скръбно, че за бедните е жестоко да се привързват към миналото: те нямат право на минало като богатите. Те нямат дом, нямат нито едно кътче на земята, където да подслонят спомените си: вятърът отвява радостите и скърбите им, всичките им дни.

 

 

На другия ден пренесоха под проливния дъжд бедната си покъщнина в новото жилище. Фишер, старият тапицер, им зае каручката и коня си; и самият той дойде да им помогне. Те обаче не можаха да отнесат всичките си мебели, защото апартаментът, в който отиваха, беше много по-малък от досегашното им жилище. Кристоф трябваше да убеди майка си да остави по-старите и ненужните. Не беше лесно. И най-непотребните й бяха скъпи: маса без един крак, счупен стол, тя не искаше да изостави нищо. Наложи се Фишер с авторитета си на стар приятел на дядото да подкрепи едва ли не сърдито доводите на Кристоф и даже, тъй като беше добросърдечен и разбираше мъката й, да й обещае да запази в склада си някои от тези скъпоценни отломки, докато може да си ги вземе обратно. Тогава тя с разбито сърце се съгласи да се раздели с тях.

Двамата братя бяха предупредени за преместването, но Ернст дойде да съобщи предната вечер, че няма да може да им помогне, а Родолф се мярна за миг по обяд. Той погледа малко как товарят покъщнината, даде няколко съвета и си отиде улисан в работата си.

Шествието тръгна по калните улици. Кристоф държеше за юздата коня, който се хлъзгаше по мокрите павета. Луиза вървеше до сина си и се мъчеше да го запази от дъжда с чадъра си, защото непрекъснато валеше. После започна тъжното настаняване във влажния апартамент, още по-мрачен поради сивите отблясъци на надвисналото небе. Те щяха да изпаднат в страшно униние, ако хазаите им не бяха проявили внимание към тях. Още щом каручката си отиде и струпаха покъщнината си в стаята, смазани от умора, разнебитени, Кристоф и Луиза се отпуснаха отмалели в падащата нощ кой на сандък, кой на денк, но в същия миг чуха сухо покашляне по стълбата. На вратата им се потропа. Влезе старият Ойлер. Той се извини тържествено, че безпокои скъпите си наематели и добави, че за да отпразнуват щастливото им пристигане, се надява те да благоволят да вечерят заедно с тях. Луиза, потънала в своята печал, искаше да откаже; и Кристоф не беше особено изкушен от това семейно тържество, но старецът настоя и като си помисли, че за майка му ще бъде по-добре да не прекарва сама с мислите си първата вечер в новия дом, Кристоф я накара да приеме.

Те слязоха на долния етаж, където завариха събрано цялото семейство: старецът, дъщеря му, зет му Фогел и внуците му, момче и момиче, малко по-малки от Кристоф. Всички се засуетиха около тях, пожелавайки им добре дошли, като се осведомиха дали не са уморени, доволни ли са от стаите, имат ли нужда от нещо, задавайки им множество въпроси, от които Кристоф, объркан, не разбра нищо, защото те говореха всички едновременно. Супата беше вече поднесена: седнаха на масата. Врявата обаче не стихна. Амалия, дъщерята на Ойлер, тутакси се зае да постави Луиза в течение на всички местни особености, описа й топографията на квартала, навиците и предимствата на къщата им, в колко часа минава млекарят, в колко часа става самата тя, разказа й за различните доставчици и колко им плаща. Не я остави на мира, докато не й обясни всичко. Луиза, полузадрямала, се мъчеше да прояви интерес към сведенията й, но забележките, които се осмеляваше да вмъкне от време на време, доказваха, че не е разбрала нищо и предизвикваха възмутени възклицания от страна на Амалия и двойно по-подробни обяснения. Бившият писар Ойлер пък обясняваше на Кристоф трудностите на музикалната кариера. Другата съседка на момчето, Роза, дъщеря на Амалия, говореше още от началото на вечерята така словоохотливо, че не й оставаше време да диша нормално. Тя се задъхваше посред някое изречение, но тутакси продължаваше. Фогел, мрачен, се оплакваше от яденето и по този повод възникнаха бурни пререкания. Амалия, Ойлер и момичето прекъсваха собствените си монолози, за да вземат участие в спора. Препираха се безконечно дали има много сол в рагуто, или е безсолно; вземаха се един друг за свидетели и естествено всеки беше на особено мнение, презирайки вкуса на другия и смятайки, че той единствен е нормален и разумен. Биха могли да спорят по този въпрос до второ пришествие.

Най-сетне всички изпаднаха в единодушие, когато заговориха за тежкия живот. Топло заоплакваха неприятностите на Луиза и Кристоф, като похвалиха с трогателни думи неговото сърцато държане. Охотно припомниха не само злощастията на наемателите си, но и своите собствени, както и неприятностите на приятелите си и на всичките си познати. В крайна сметка единодушно признаха, че добрите на този свят са винаги нещастни и че радостта е само за егоистите и непочтените. Заключиха, че животът е тъжен, че би било по-добре човек да умре, ако божията воля не е да живеем, за да страдаме. Тъй като тези мисли не бяха далеч от песимистичното настроение на Кристоф, той започна да цени повече хазаите си и затвори очи за дребните им недостатъци.

Когато се качи отново с майка си в неоправената стая, и двамата се чувствуваха уморени и тъжни, но не толкова самотни. И докато Кристоф, загледан в нощта, тъй като не можеше да заспи поради умората и шума на квартала, слушаше тежките коли, които разклащаха стените и смущаваха равното дишане на семейството, заспало на долния етаж, той се мъчеше да си внуши, че ще бъде ако не щастлив, то поне по-малко нещастен тук, сред тия добри хора, малко досадни, вярно, но борещи се със същите трудности, както и те; разбираха ясно него и майка му, а и на него му се струваше, че ги разбира.

Най-сетне се унесе в сън, но бе неприятно събуден още в зори от гласовете на хазаите си, които започнаха да се карат, докато нечия ядосана ръка отчаяно натискаше помпата, за да измие после обилно двора и стълбището.

Юстус Ойлер беше дребно прегърбено старче с неспокойни сърдити очи, зачервено лице, надиплено и грапаво, беззъба уста и зле поддържана брада, която постоянно мачкаше с ръка. Основно добросърдечен, склонен да умува, дълбоко нравствен, той се разбираше доста добре с дядото на Кристоф. Хората твърдяха, че приличал на него. Наистина той принадлежеше към същото поколение и беше закърмен със същите принципи. Само че му липсваше здравият физически живот на Жан-Мишел: с други думи, макар и да мислеше като него по много въпроси, всъщност беше различен от него, защото най-съществената отлика между хората е техният темперамент, а не толкова идеите им. И каквито и изкуствени или действителни подразделения да налага умът, хората всъщност се делят на здрави и нездрави. Старият Ойлер не спадаше към първите. Той говореше за морал като дядото на Кристоф, но неговият морал беше друг, защото той няма здравия стомах и дробове, нито жизнерадостта на Жан-Мишел. Всичко в него и домашните му имаше по-пестеливи и по-оскъдни размери. Четиридесет години чиновник, сега пенсионер, той страдаше от печалното бездействие, така тежко за старците, несъумели да запазят за стари години някаква възможност за духовен живот. Всичките му вродени или придобити привички, както и професионалните му навици му придаваха нещо дребнаво и невесело, проявяващо се в различна степен у всяко от децата му.

Зет му Фогел, чиновник в дворцовата канцелария, беше около петдесетгодишен. Висок, едър, напълно плешив, с очила със златни рамки, прилепнали до слепоочията му, напълно здрав на вид, си въобразяваше, че е болен и сигурно беше болен, макар и очевидно не от всичките болести, които си приписваше. Беше обаче озлобен от глупавата си работа, а организмът му страдаше от седящия живот. Много работлив между другото, нелишен от способности, притежаващ дори известна култура, той беше жертва на абсурдния съвременен живот и както мнозина чиновници, приковани към бюрата си, изпадаше под властта на демона на ипохондрията. Един от клетниците, наричани от Гьоте „ein trauriger ungriechischer Hypochondrist“ — „мрачен, макар и не античен хипохондрик“, като ги жалеше и същевременно грижливо отбягваше.

Амалия не реагираше нито по единия, нито по другия начин. Здрава, шумна и дейна, тя не проявяваше съчувствие към оплакванията на мъжа си. Грубо го хокаше. Но когато хората живеят заедно, никоя сила не може да удържи. Щом в едно семейство единият е неврастеник, има големи изгледи няколко години по-късно да зарази и другия. Макар по навик и вътрешна потребност да се гневеше на Фогел, Амалия в следващия миг почваше да окайва повече и от него състоянието му. Така че минавайки без никакъв преход от упреци към жалби, тя съвсем не му действуваше добре, напротив, влошаваше болестта му, като вдигаше оглушителен шум за най-малката дреболия. В края на краищата тя не само окончателно разнебитваше клетия Фогел, ужасен от размерите, които придобиваха собствените му оплаквания, повторени като ехо от нея, но разстройваше всичко живо, включително и себе си. И тя на свой ред свикна да се вайка неоснователно за здравето си, макар то да бе желязно, както и за здравето на баща си, дъщеря си и сина си. Това се превръщаше в мания: понеже постоянно говореше на тази тема, почваше сама да си вярва. Най-малката хрема се посрещаше трагично. Всичко бе повод за безпокойство. Нещо повече, дори когато всички бяха здрави, тя пак се тормозеше, мислейки за евентуалното разболяване. Така животът й протичаше в непрекъснат тормоз. Впрочем това не се отразяваше особено на общото им здравословно състояние. Изглежда дори, че постоянните вайкания му действуваха благотворно. Всички ядяха, спяха и работеха както винаги: ритъмът на живота им не се забавяше. Дейната Амалия не се задоволяваше да снове от сутрин до вечер из къщата: трябваше всички други да се трудят заедно с нея и цял ден разместваха мебели, миеха плочи, търкаха паркети, тичаха насам-натам, говореха високо, всичко беше във вечен трепет и движение.

Двете деца, смазани от нейния шумен авторитет, който не оставяше никого на мира, като че ли смятаха за напълно естествено да й се подчиняват. Момчето Леонхард имаше хубавичко неизразително лице и сдържани обноски. Момичето Роза, русо, с доста хубави сини очи, нежни и топли, би могло да бъде приятно особено със свежия си тен и с добросърдечното си изражение, ако не беше възголемичкият и лошо оформен нос. Той утежняваше лицето на девойката и му придаваше глуповат израз. Роза напомняше портрет на Холбайн от Базелската галерия — дъщерята на бургместера Майер: седнала с наведени очи с ръце на колене, с бледи, разпуснати по раменете коси, сякаш притеснена и засрамена от грозния си нос. Само че Роза пет пари не даваше, никак не се смущаваше и непрекъснато дърдореше. Резкият й глас постоянно ехтеше. Тя все разказваше нещо вечно задъхана, като че ли времето нямаше да й стигне да каже всичко, въпреки че и майка й, и баща й, и дядо й непрекъснато й се караха, вбесени по-скоро, че им пречи да говорят самите те. Защото тия прекрасни хора, добри, честни, предани — истински порядъчни — имаха почти всички добродетели с изключение на една, която обаче е очарованието на живота — умението да мълчат.

 

 

Кристоф си налагаше търпение. Скръбта беше смекчила буйния му неотстъпчив нрав. Сблъскването с жестокото равнодушие на изтънчените души го караше да чувствува по-осезателно стойността на честите, лишени от изящество и дяволски досадни хора, но затова пък отличаващи се със строго нравствени схващания за живота. Понеже живееха без радост, той си въобразяваше, че живеят и без слабости. Решил веднъж, че са прекрасни и трябва да ги хареса, той се стараеше като истински германец да се убеди, че действително му харесват. Само че мъчно му се удаваше. Липсваше му толкова удобният немски идеализъм, който не иска да види и не вижда неприятното, за да не наруши хармоничните си преценки и блаженото си съществуване. Напротив, когато обичаше някого, в стремежа си да го обича пълно, без задръжки, Кристоф виждаше най-ясно недостатъците му: това се дължеше на някаква неосъзната честност, на неудържима потребност от истина, която го правеше по-прозорлив и по-взискателен спрямо тези, които му бяха най-скъпи. Затова той скоро изпита глухо раздразнение от недостатъците на хазаите си. Те и не мислеха да ги прикриват. Обратно на това, което се наблюдава обикновено, те изваждаха на показ най-непоносимите си страни, запазвайки дълбоко в себе си най-хубавото. Така поне си въобразяваше Кристоф и обвинявайки се в несправедливост, се опита да преодолее първите си впечатления и да открие прекрасните им качества, които те така грижливо криеха.

Постара се да завърже разговор със стария Юстус Ойлер, който само това чакаше. Той изпитваше тайна симпатия към момчето, спомняйки си дядо му, който го обичаше и възхваляваше. Само че добрият Жан-Мишел притежаваше в по-висока степен от Кристоф щастливата способност да се самозаблуждава относно приятелите си. И Кристоф скоро се убеди в това. Напразно се опита да измъкне от Ойлер спомени за дядо си. Успя да получи само една безцветна, доста окарикатурена представа за Жан-Мишел и да чуе абсолютно безинтересни откъслеци от разговори. Разказите на Ойлер започваха неизменно по един и същ начин.

— Както казвах на горкия ти дядо…

Той не си спомняше нищо друго. Не беше чул нищо освен собствените си думи.

Може би и Жан-Мишел го бе слушал така. Повечето приятелства са, кажи-речи, съдружия на взаимна любезност, които позволяват да говориш с друг човек за себе си. Жан-Мишел поне, колкото и простодушно да се отдаваше на радостта си да говори, беше винаги готов да раздава наляво и надясно благоразположението си. Интересуваше се от всичко. Винаги съжаляваше, че не е на петнадесет години, за да види чудните изобретения на новите поколения и да има дял в техните мисли. Той притежаваше най-ценното качество в живота: свежо любопитство, неувяхващо с годините и възраждащо се с всяка зора. Не беше достатъчно талантлив, за да използува този ценен дар, но колко много талантливи хора биха могли да му завидят за него! Повечето хора умират на двадесет или тридесет години: минат ли тази възраст, те се превръщат в собственото си отражение. През целия си останал живот си подражават като маймуни, повтарят все по-механично и по-изкълчено това, което са казали, направили, мислили или обичали по времето, когато са съществували.

Старият Ойлер беше съществувал преди толкова много време, той беше съществувал така кратко, че това, което беше запазил от себе си, беше доста оскъдно и малко смешно. Не знаеше и не желаеше да знае нищо извън някогашния си занаят и семейния си живот. Имаше по всички въпроси готови мнения, които датираха от юношеските му години. Въобразяваше си, че разбира от изкуство, но се ограничаваше до няколко общопризнати имена и не пропускаше да повтори отново един и същи превзети формули по техен адрес: всичко останало за него изобщо не съществуваше. Когато му говореха за съвременни музиканти, той не слушаше и заговаряше за друго. Твърдеше, че бил страстен любител на музиката и молеше Кристоф да му посвири. Но щом Кристоф, хванал се на уловката му един-два пъти, почнеше да свири, старецът се разбъбряше високо със снаха си, като че ли музиката удвояваше интереса му към всичко, което стоеше извън нея. Страшно ядосан, Кристоф ставаше посред парчето: никой не забелязваше това. Само няколко стари мелодии — три или четири, — едните много хубави, другите отвратителни, но всички еднакво признати, се радваха на привилегията да бъдат изслушани сред относителна тишина и пълно одобрение. Още от първите ноти старецът изпадаше във възторг и очите му се насълзяваха не толкова от удоволствието, което вкусваше, колкото от спомена на вкусеното някога удоволствие. В края на краищата Кристоф ужасно намрази тези пиеси, макар че някои от тях, например „Аделаида“ от Бетховен, му бяха много мили: старецът постоянно си тананикаше първите тактове и не пропускаше да заяви: „Виж, това е музика!“, сравнявайки я презрително с „цялата тази противна съвременна музика, в която няма мелодия“. Истината е, че той изобщо не я познаваше.

Зет му, по-образован, следеше развитието на изкуството; това беше обаче още по-лошо, защото той пък влагаше в преценките си дух на постоянно отрицание. Всъщност не му липсваше нито вкус, нито здрав ум, но той не можеше да се реши да се възхити от нещо модерно. Сигурно със същата охота щеше да подценява Моцарт и Бетховен, ако бе живял по тяхно време, или щеше да признава заслугите на Вагнер и Рихард Щраус, ако те бяха умрели преди един век. Поради лошото си самочувствие отказваше да приеме, че и днес, докато той е жив, може да има велики хора: тази мисъл му беше непоносима. Беше страшно озлобен от проваления си живот и държеше да си внуши, че участта на всички негови съвременници е същата, не можеше да бъде другояче, а ако някой вярва или твърди противното, е едно от двете: или глупак, или шегобиец.

Затова говореше за всяко ново величие само с горчива ирония. Тъй като не беше глупав, съумяваше да открие още при пръв досег слабите и смешни страни. Всяко ново име го караше да настръхва недоверчиво; преди да знае каквото и да било или именно защото не знаеше нищо, беше вече склонен да критикува. Доброто му разположение към Кристоф бе лесно обяснимо: той си въобразяваше, че малкият мизантроп намира живота лош също като него, като между другото е лишен от гений. Нищо не сближава повече дребните болнави и недоволни души както общата им безпомощност. Нищо също не допринася повече за възвръщане на вкуса към доброто здраве и живота у хора, които са всъщност здрави и създадени за живот, както близостта с този тъп песимизъм на посредствени и болни духом хора, които отричат щастието на другите, защото сами те са нещастни. Кристоф изпита върху себе си това положително въздействие. Не беше далеч от мрачните мисли на Фогел, но се учудваше, че ги чува от неговата уста и те започнаха да му се струват чужди: нещо повече, ставаха му противни; оскърбяваха го.

Още повече го възмущаваше държането на Амалия. Добрата жена всъщност само прилагаше на практика теориите на Кристоф за дълга. Тази дума не й слизаше от устата по всеки повод. Тя работеше без отдих и изискваше всеки да работи като нея. Но работата й съвсем не целеше да направи другите и нея самата по-щастливи; напротив, можеше дори да се каже, че главната й цел бе да затрудни живота на всички и да го направи възможно най-злочест в името на свещения дълг. Нищо не би могло да я накара да прекъсне поне за миг свещенодействието си в домакинството, тази пресвета институция, която у толкова много жени измества всички други нравствени и обществени задължения. Тя щеше да се сметне загубена, ако в същите дни, в същите часове не би изтъркала паркета, не би измила прозорците, не би излъскала дръжките на вратите, не би изтупала килимите, не би разместила столовете, масите, гардеробите. Влагаше в шетането си много показност. Като че ли бе въпрос на чест. Та нали между другото много жени по същия начин си представят и защищават своята чест. Тя е един вид мебел, която трябва да се поддържа добре полирана, хубаво излъскан паркет, студен, твърд и… хлъзгав.

Изпълнението на задачата й не правеше госпожа Фогел по-мила. Тя се вкопчваше настървено в дребнавите домакински грижи, като че ли те бяха задължение, наложено от бога. Същевременно презираше жените, които не правеха като нея, които си почиваха, които съумяваха между работата да се порадват малко на живота. Тя тормозеше дори в собствената й стая Луиза, която от време на време сядаше посред работата си, за да помечтае. Луиза въздишаше, но й се подчиняваше със смутена усмивка. За щастие Кристоф не знаеше нищо за това. Амалия чакаше той да излезе, за да нахълта в апартамента им; досега тя не се бе захващала направо с него: той не би понесъл. Тя извикваше у него притаена враждебност. Най-малко обаче й прощаваше страхотния шум, който го вбесяваше. Потърсил убежище в стаята си — ниско малко помещение към двора — с херметично затворен прозорец, въпреки липсата на въздух, за да не чува трополенето из къщата, той все пак не успяваше да се защити достатъчно. Неволно следеше свръхвъзбуден най-малките шумове под себе си; и когато отвратителният глас, който минаваше през стените, се издигнеше отново след кратко затишие, обземаше го ярост — започваше да крещи, да тропа с крак, отправяше й през стената цял куп ругатни. В общата врява нищо не се забелязваше: другите мислеха, че композира. Пращаше госпожа Фогел по дяволите. Всяко уважение и почит биваха забравяни. В такива моменти му се струваше, че би предпочел най-безсрамната и най-глупавата жена, стига само да мълчи, пред ума и порядъчността, пред всички добродетели, ако са съчетани с толкова шум.

 

 

Ненавистта му към шума го сближи с Леонхард. Сред общата врява този младеж единствен оставаше невъзмутим, никога не повишаваше глас, говореше коректно и сдържано, като избираше думите си и не бързаше. Вечно кипящата Амалия нямаше търпение да го изчака да завърши мисълта си. Всички се оплакваха от мудността му. Но той никак не се трогваше. Нищо не можеше да наруши спокойното му и почтително държане. Кристоф беше особено привлечен от Леонхард, откакто бе узнал, че се готви да стане духовник. Това живо възбуждаше любопитството му.

По същото време Кристоф имаше твърде странно отношение към религията. Сам не би могъл да го анализира точно. Никога не беше имал време да се замисли сериозно по този въпрос. Не беше достатъчно просветен, а и премного беше погълнат от житейските трудности, за да може да вникне и да сложи ред в мислите си. Буен по природа, той минаваше от една крайност в друга, от дълбока вяра до пълно отрицание, без да се замисля, че изпада в противоречие със самия себе си. Когато беше щастлив, почти не се сещаше за бога, но беше склонен да вярва в него. Когато беше нещастен, мислеше за него, но, кажи-речи, не вярваше; невъзможно му се струваше бог да допуска злочестините и неправдата. Впрочем тези противоречиви състояния не го занимаваха особено много. Всъщност той беше премного религиозен, за да мисли често за бога. Живееше в неговото лоно и нямаше нужда да вярва в него. Това е благоприятно за слаби по природа хора или омаломощени от анемичен живот. Те се стремят към бога, както растението се стреми към слънцето. Умиращият се вкопчва за живота, но ако носиш в себе си и слънцето, и живота, какво би търсил навън?

Кристоф навярно никога нямаше да се занимава с тези въпроси, ако живееше сам. Обществените задължения обаче го караха да се замисля над тези детински и ненужни проблеми, които заемат неоправдано голямо място в живота, където човек се сблъсква на всяка крачка с тях и е принуден да вземе становище. Като че ли една здрава, преливаща от сила и отзивчивост душа няма да върши хиляди други по-важни неща, отколкото да се безпокои дали бог съществува, или не… Ако поне всичко се свеждаше до това! Съвсем не! Трябва да вярваш в бог с определени размери и форма, с точно определен цвят или раса! Кристоф изобщо не се замисляше за това! Исус не заемаше почти никакво място в съзнанието му. Това не значеше, че не го обича: обичаше го, когато се сетеше за него, но никога не мислеше за него. Понякога се упрекваше, домъчняваше му, не проумяваше защо не се интересува повече. А при това ходеше на църква, всичките му близки също, дядо му четеше постоянно библията, самият той следеше редовно църковната служба и я отслужваше, така да се каже, защото беше органист. Изпълняваше задачите си усърдно и добросъвестно. Но на излизане от църквата би се почувствувал затруднен, ако трябваше да каже за какво е мислил. Почна да чете евангелието, за да добие по-ясна представа; то го увлече, достави му дори удоволствие, но като всяка интересна и добре написана книга, а не като нещо, различно от другите книги, които никой не би нарекъл свещени. Ако искаме да бъдем искрени, трябва да признаем, че той обичаше Исус, но изпитваше много по-силна обич към Бетховен. И на органа си в „Сен-Флориан“, акомпанирайки неделната литургия, внимаваше повече за свиренето си, отколкото за службата, и беше по-набожен в дните, когато свиреше Бах, отколкото Менделсон. Някои церемонии го довеждаха до пламенен екстаз. Но дали в такива мигове обичаше бога или музиката, както го беше закачил неблагоразумно един свещеник, шегувайки се с него, без да подозира в какъв смут ще го хвърли с остроумията си. Друг не би обърнал внимание на такава забележка и не би променил нищо в начина си на живот — толкова хора предпочитат да не съзнават мислите си! — Кристоф обаче се измъчваше от властна потребност от искреност, която събуждаше в душата му угризения по всеки повод. А веднъж породени, ставаше му невъзможно да се отърси от тях. Той се терзаеше, въобразяваше си, че е двуличен вярваше ли, или не вярваше?… Не разполагаше нито с материални, нито с интелектуални възможности — необходими са познания и свободно време, — за да разреши сам въпроса. А трябваше да го разреши, иначе щеше да бъде безверник или лицемер. А не беше способен да бъде нито едното, нито другото.

Поразпита плахо хората около себе си. Всички като че ли вярваха непоколебимо. Кристоф изгаряше от любопитство да чуе доводите им. Но това не му се удаваше: почти никога не получаваше точен отговор; винаги му отговаряха уклончиво. Някои го смятаха горделивец и му заявяваха, че по тези въпроси не се спори, че хиляди хора, по-умни и по-добри от него, са вярвали, без да спорят, и той трябва да стори чисто и просто като тях. Някои дори се засягаха, като че ли, задавайки им подобен въпрос, той им нанасяше лична обида. И все пак те едва ли вярваха така твърдо. Други повдигаха рамене и казваха с усмивка: „Че какво ще ти навреди, ако вярваш?“ А усмивката им означаваше: „Толкова е удобно!…“ Кристоф презираше от цялата си душа точно тези.

Той се опита да сподели безпокойството си с един свещеник; този опит обаче го обезсърчи. Не можа да разисква сериозно с него. Макар и да се държеше любезно, събеседникът му даде да почувствува, че в действителност той и Кристоф съвсем не са равни. Като че ли Кристоф предварително беше приел безспорното му превъзходство и се бяха договорили, че спорът им не може да мине отвъд границите, определени от него, освен с риск да се наруши приличието: той превръщаше разискването им в съвсем безобидна игра на отбиване на ударите. Щом Кристоф пожелаеше да отиде по-далеч и да зададе въпроси, които не се харесваха на достопочтения свещеник, той се измъкваше с покровителствена усмивка или с латински цитати и бащински го заклинаше да се моли и пак да се моли, та дано бог го просветли. Кристоф си отиде след разговора унижен и наранен от снизходителния му тон. С право или не, никога повече не би прибягнал до услугите на свещеник. Охотно приемаше, че духовните лица го превъзхождат с ума си и свещеническия си сан, но когато се спори, няма значение нито превъзходството, нито титлите, нито възрастта, нито името. Едно е важно: истината, а пред нея всички са равни.

Затова той беше щастлив, че среща младеж на своите години, който вярва в бога. Самият той искаше също само това и се надяваше, че Леонхард ще успее да го убеди. Той го заговори пръв. Леонхард отговори кротко както винаги, но без особена охота: в нищо не влагаше особена охота. Понеже не можеха да водят продължителен разговор в къщи, без Амалия или старецът да ги прекъснат, Кристоф му предложи да се поразходят вечерта, след като се нахранят. Леонхард беше добре възпитан и не отказа, макар че с удоволствие би си спестил разговора. Отпуснат и ленив по природа, той се боеше от ходенето, от разговорите, от всичко, което изискваше известно усилие от него.

Кристоф не знаеше как да подхване. След две-три неловки изречения на съвсем безразлични теми, той зачекна едва ли не грубо въпроса, който таеше в сърцето си. Попита Леонхард дали действително възнамерява да стане свещеник и дали това му доставя удоволствие. Леонхард, затруднен, го погледна неспокойно, но като видя, че Кристоф няма враждебни намерения, се успокои.

— Да — отвърна той. — Нима може иначе?

— Ах! — възкликна Кристоф. — В такъв случай вие сте много щастлив!

Леонхард почувствува отсянка на завист в гласа на Кристоф, която приятно го поласка. Държането му тутакси се промени, той стана излиятелен, лицето му се проясни.

— Да — призна той. — Щастлив съм.

Той сияеше.

— Как постигате това? — попита Кристоф.

Преди да отговори, Леонхард предложи да седнат на една тиха пейка в галерията на манастира „Сен-Мартен“. Оттам се виждаше единият ъгъл на малкия площад, ограден с акации, и отвъд града полето, окъпано във вечерна мъгла. Рейн течеше в подножието на хълма. Старо изоставено гробище, потънало под вълна от треви, дремеше край тях зад затворената си решетка.

Леонхард заговори. С блеснали от задоволство очи той каза, че е много приятно да избягаш от живота и да намериш убежище, където да бъдеш винаги на завет. Кристоф, чиито пресни рани още кървяха, изпитваше страстно желание за забрава и покой. То обаче беше примесено със съжаление.

— И все пак не ви ли е мъчно да се откажете напълно от живота? — попита той с въздишка.

— О — отвърна невъзмутимо другарят му. — И за какво да съжаляваме? Та нима животът не е тъжен и грозен?

— Има и хубави неща — възрази Кристоф, загледан в красивата вечер.

— Има няколко хубави неща, но те са малко.

— Колкото и малко да са, те все още са много за мене!

— Какво от това? Трябва само малко здрав разум: какво предлага животът? Малко хубаво и много лошо; какво ще получим, ако се откажем от него? Нито хубаво, нито лошо на земята, но затова пък после — вечно блаженство: има ли място за колебание?

Тази аритметика не допадна много на Кристоф. Толкова пестеливо съществуване не бе по вкуса му. Все пак той се мъчеше да се убеди, че така е по-разумно.

— Значи — попита той с лека насмешка, — няма опасност да се оставите да ви съблазни един час наслаждение?

— Каква глупост, когато знаеш, че това е само един час, а после те чака цяла вечност!

— Нима напълно вярвате в тази вечност?

— Естествено.

Кристоф го заразпитва. Той тръпнеше от желание и надежда. Ако Леонхард най-сетне можеше да му даде неоспорими доказателства, за да повярва! С какво увлечение самият той би се отказал от всичко останало, за да го последва в призванието му!

Горд отначало с ролята си на апостол и убеден между другото, че съмненията на Кристоф са мними и ще отстъпят благопристойно още при първите му доводи, Леонхард прибягна до светите писания, до авторитета на евангелието, до чудесата, до традицията. Но започна да помръква, когато Кристоф, след като го послуша малко, го прекъсна с думите, че отговаря на въпроса му с въпрос и няма защо да му излага именно това, което го кара да се съмнява, а да му каже как да излезе от съмнението си. Леонхард бе принуден да установи, че Кристоф е много по-болен, отколкото изглеждаше, и ще се остави да бъде убеден само със силата на логиката. Той все още си мислеше, че Кристоф се представя за свободомислещ (Леонхард въобще не можеше да си представи, че някой може искрено да бъде такъв). Така че не се обезсърчи и въоръжен с пресните си познания, се позова на ученото в училище. Той изрече едно след друго доста авторитетно, макар и безредно, метафизическите доказателства за съществуването на бога и за безсмъртието на душата. Кристоф, с напрегната мисъл и сбръчкано чело от усилието, се потеше безмълвно: караше го да повтори думите си, мъчеше се добросъвестно да вникне в смисъла им, да проследи разсъжденията му. После изведнъж избухна, заяви, че Леонхорд се подиграва с него, че всичко това са само игрословици, шеги на сладкодумци, които фабрикуват думи и се забавляват после, като сами си вярват, че тия думи нямат някакво съдържание. Леонхард, засегнат, го увери най-горещо, че авторите които цитира, са съвсем добросъвестни. Кристоф повдигна рамене и заяви, проклинайки, че ако те не са шегобийци, тогава са противни литератори и пак поиска доказателства.

Когато Леонхард разбра смаян, че Кристоф е неизлечимо засегнат от безверието, той загуби интерес към него. Спомни си, че му бяха препоръчали да не си губи времето в спорове с неверници — или най-малкото, когато те упорствуват да не вярват. Има опасност в такива случаи човек да смути сам себе си без никаква полза за другия. По-добре е да изостави нещастника на божията воля: ако бог иска да го просветли, той ще съумее да го стори, а ако ли не, кой смее да се опълчи на волята му? И така Леонхард не се настърви да го оборва. Той само каза кротко, че засега не може да направи нищо, защото никой довод не е годен да покаже пътя, докато някой е решен да не го вижда.

„Да желае! — мислеше си горчиво Кристоф. — Значи, бог ще съществува, защото аз ще желая да съществува! Значи, смъртта няма да съществува, ако ми се прииска да я отрека!… Уви!… Колко е лесен животът за тези, които не чувствуват нужда да видят истината, които могат да я видят такава, каквато им се иска, и да си измайсторят удобни блянове, които сладко да ги приспят!“ Кристоф беше сигурен, че никога не би могъл да спи в такова легло!…

Леонхард продължаваше да говори. Той пак беше подхванал любимата си тема: прелестите на съзерцателния живот. На тази безопасна почва беше неизчерпаем. С тръпнещия си от удоволствие монотонен глас изреждаше радостите на живота с вяра в бога, извън и над света, далеч от шума, за който говореше с неочаквана ненавист — ненавиждаше го почти толкова, колкото и Кристоф, — далеч от грубостите, от подигравките, далеч от дребните неволи, които ни терзаят всеки ден, в топлото и безметежно гнездо на вярата, откъдето съзерцаваш умиротворен несгодите на чуждия, далечен живот. Докато го слушаше, Кристоф съзираше колко егоизъм се крие в такава вяра. Леонхард долови това, той побърза да се обясни по-добре. Съзерцателният живот не е бездеен, напротив: човек върши много повече чрез молитвата, отколкото чрез действието; какво би представлявал светът без молитвата? Те изкупват греховете на другите, поемат техните прегрешения, предлагат им своите заслуги, застъпват се пред бога за света.

Кристоф го слушаше безмълвно, с растяща враждебност. Той чувствуваше у Леонхард лицемерието на неговия отказ от живота. Не беше толкова несправедлив, че да припише това лицемерие на всички вярващи. Знаеше, че отказът от живота е за малък брой хора невъзможност да живеят, раздиращо отчаяние, зов към смъртта, а у други — още по-малко на брой — страстен екстаз… (Колко ли време трае това?…) У повечето хора обаче не е ли той резултат на хладното размисляне на души, жадуващи по-скоро за собственото си спокойствие, отколкото за щастието на другите или за истината? И ако искрените сърца съзнават това, колко ли страдат от подобно оскверняване на техния идеал!…

Леонхард, съвсем щастлив, излагаше сега красотата и хармонията на света, гледан отвисоко, от божествените висини: долу всичко беше мрачно, несправедливо, скръбно; гледано отгоре, всичко ставаше светло, лъчисто, добре подредено. Светът приличаше на идеално сглобен часовников механизъм…

Кристоф слушаше вече съвсем разсеяно. Той се питаше: „Дали наистина вярва, или си въобразява, че вярва?“ Обаче собствената му вяра, страстният му копнеж за вяра си оставаше непоклатим. Той не можеше да бъде накърнен от духовната посредственост и от жалките доводи на глупец като Леонхард…

Нощта се спускаше над града. Пейката, на която бяха седнали, тънеше в сянка; звездите припламваха, бели изпарения се носеха над реката, щурци пееха под дърветата на гробището. Забиха камбаните: отначало само една, най-тънката, се заоплаква като птичка, заразпитва небето; после се обади втората, с една терца по-ниско, и смеси своя глас с нейната жалба; най-сетне и най-дебелата, с една квинта по-долу, сякаш им отговори. Трите гласа се сляха. Сякаш грандиозен кошер забръмча в подножието на кулите. Сърцето и въздухът потръпваха. Кристоф, сдържайки дъха си, си мислеше колко е бедна музиката на музикантите в сравнение с този океан от звуци, в който гърмят хиляди същества: някаква дива фауна, свободният свят на звуците в сравнение с уловения, опитомен и студено дефиниран от човешкия мозък музикален свят. Той се губеше в тази безкрайност от звуци, без брегове, без граници…

А когато мощното звънтене секна, когато сетните трепети угаснаха във въздуха, Кристоф се пробуди. Той се огледа зашеметен… Всичко му се струваше непознато. Всичко около него, в него се беше променило. Нямаше вече бог…

Както самата вяра, така и загубата й често се приема като милост свише, като внезапно просветление. Разумът няма никаква заслуга; достатъчно е нещо най-дребно: една дума, миг тишина, камбанен звън. Разхождаш се, мечтаеш, не очакваш нищо. Внезапно всичко рухва. Виждаш се ограден от развалини. Сам си. Не вярваш вече.

Ужасен, Кристоф не проумяваше защо и как бе станало това. Също както напролет се отприщват ледовете по реката…

Гласът на Леонхард продължаваше да нарежда, по-еднообразен от свиренето на щурците. Кристоф не го слушаше вече. Напълно се стъмни. Леонхард млъкна. Изненадан от неподвижността на Кристоф, тревожен от напредналия час, Леонхард предложи да се приберат. Кристоф не му отговори. Леонхард го хвана за ръка. Кристоф се сепна и го погледна с невиждащи очи.

— Кристоф, трябва да се връщаме! — каза Леонхард.

— Върви по дяволите! — кресна яростно Кристоф.

— Господи! Кристоф! Какво съм ви направил? — попита страхливо смаяният Леонхард.

Кристоф се опомни.

— Да, имаш право, драги — каза той по-кротко, — не зная какво ме прихвана. Върви си с бога! Върви си с бога!

Той остана сам. Сърцето му се изпълни с отчаяние.

— Ах, господи, господи! — извика той, кършейки ръце, вдигнал страстно глава към черното небе. — Защо вече не вярвам? Защо не мога вече да вярвам? Какво стана в мене?…

Имаше огромно несъответствие между рухването на вярата му и разговора, който малко преди това беше водил с Леонхард — очевидно беше, че този разговор съвсем не беше го предизвикал, както крясъците на Амалия и смешните недостатъци на хазяите му не бяха причина за разклащането на нравствените му принципи, започнало от няколко дни. Това бяха само поводите. Този смут не идваше отвън. Той го носеше в себе си. Някакви непознати чудовища се размърдаха в сърцето му, той не смееше да се вгледа в мислите си, за да види право в лицето нещастието си… Нещастието си ли? Нещастие ли беше това? Някаква умора, опиянение, сладостна тревога го изпълваха. Той не принадлежеше на себе си. Напразно се опитваше да се опре на довчерашния си стоицизъм. Всичко се рушеше наведнъж. Той внезапно възприе обширния свят, палещ и див, неизмеримия свят… колко по-голям е той от бога!…

Това усещане трая само едно мигновение. Но равновесието на предишния му живот занапред беше нарушено.

Само на един член на семейството Кристоф не беше обърнал ни най-малко внимание: малката Роза. Тя не беше никак хубава, Кристоф също, но беше особено взискателен към външния вид на другите. Той притежаваше спокойната жестокост на младежите, за които грозната жена не съществува, освен ако е минала възрастта, когато вдъхва нежни чувства и има право само на сериозно, спокойно, почти благоговейно отношение. Впрочем Роза не се отличаваше с никакво особено дарование, макар и да не беше глупава. При това и тя страдаше от словоохотливост, затова Кристоф я отбягваше. Той изобщо не си беше дал труд да я опознае, преценявайки, че няма нищо интересно в нея. Хвърлил й беше само един поглед.

А тя струваше повече от много други момичета; струваше най-малкото повече от толкова обичаната Мина. Беше добра девойка, лишена от кокетство и суетност, която до пристигането на Кристоф не си беше дала сметка, че е грозна или не се тревожеше от това. Защото и околните не й обръщаха внимание. Ако се случеше дядо й или майка й да й го натякнат, когато й се караха, Роза го вземаше на шега: не вярваше, а и не му отдаваше никакво значение. Те също. Нали и други момичета, също толкова грозни, а може би и повече, бяха намерили някой да ги обикне! Немците изпитват завидно снизхождение към физическите несъвършенства: те могат да не ги забелязват; могат даже да успеят да ги разкрасят чрез услужливото си въображение, което намира неочаквано сходства между дадено лице и най-прочутите образи на женска хубост. Ако малко бихте притиснали стария Ойлер, той би заявил, че неговата внучка притежава носа на Юнона. За щастие той беше прекалено голям мърморко, за да прави комплименти. А Роза, равнодушна към формата на носа си, влагаше честолюбие само при изпълнение на прословутите домакински обязаности съгласно установения ред. Всичко, на което я бяха научили домашните й, беше за нея свято като словата на евангелието. Понеже почти не излизаше от дома си, тя не разполагаше с много данни за сравнение, възхищаваше се простодушно от близките си и вярваше всичко, което те казваха. Възторжена, доверчива и не много взискателна, ти се мъчеше да влезе в тон с лошото настроение, което цареше в къщата, и повтаряше покорно песимистичните разсъждения, които чуваше. Имаше извънредно предано сърце — винаги мислеше за другите, опитваше се да им достави удоволствие, споделяше грижите им, отгатваше желанията им, чувствуваше нужда да обича, без да очаква взаимност. Естествено домашните й злоупотребяваха с тази нейна склонност, макар и да бяха добросърдечни и да я обичаха: човек винаги е склонен да злоупотребява с любовта на преданите хора. Толкова бяха сигурни в нейното внимание, че дори не го ценяха: каквото и да направеше, очакваха още повече от нея. Освен това Роза беше несръчна, скована, припряна, с резки момчешки движения, с възторжени изблици, които завършваха злополучно. Ту счупена чаша, ту съборена кана, ту шумно затръшната врата и цялата къща надаваше възмутен вой срещу нея. Постоянно навиквана, девойката се сгушваше в някой ъгъл и плачеше. Сълзите й бързо пресъхваха. Тя пак се разсмиваше и разбъбряше без сянка от злопаметност спрямо когото и да било.

Пристигането на Кристоф беше значително събитие в живота на Роза. Често бе слушала да се говори за него: Кристоф подхранваше клюките в градчето, беше един вид местна знаменитост. Името му често се повтаряше в разговорите на семейството им особено по времето, когато беше още жив старият Жан-Мишел; горд с внука си, той пееше хвалебствия за него пред всичките си познати. Роза беше зървала веднъж-дваж на концерт младия музикант. Когато узна, че ще дойде да живее у тях, тя плесна с ръце. Строго смъмрена за тази липса на добро държане, тя съвсем се смути. Не виждаше нищо лошо в изблика си. В толкова еднообразния й живот идването на нов наемател беше непредвидено развлечение. Тя живя последните дни преди преместването им в трескаво очакване. Умираше от страх, че къщата няма да им хареса и се постара да направи апартамента колкото се може по-привлекателен. Занесе дори сутринта преди настаняването малко букетче цветя върху камината, като пожелание за добре дошли. Колкото до самата себе си, съвсем не се погрижи да изглежда по-добре. И от пръв поглед Кристоф я видя грозна и лошо облечена. Тя съвсем не го прецени така, макар и да имаше пълно основание, защото Кристоф, капнал от умора, облечен небрежно, беше по-грозен, отколкото обикновено. Роза обаче, неспособна да помисли нещо лошо за когото и да било — тя считаше дядо си, баща си и майка си за съвършено красиви, — не можеше да не види Кристоф такъв, какъвто искаше да го види, и се възхити най-чистосърдечно от него. Много се смути, когато той седна до нея на масата и за нещастие смущението й се изрази с потока думи, който още в първия миг отчуждиха Кристоф от нея. Тя не забеляза това и тази първа вечер се запечата в паметта й като светъл спомен. Сама в стаята си, след като Кристоф и майка му се прибраха, тя чуваше стъпките на новите наематели над главата си и този шум радостно отекваше в душата й: струваше й се, че къщата оживява.

На другия ден за пръв път се погледна с тревожно внимание в огледалото. Без да съзнава колко голямо е нещастието й, тя смътно го предусети. Помъчи се да прецени една по една чертите си, но това не й се удаде. Изпълниха я тъжни опасения. Въздъхна дълбоко и реши да поправи облеклото си. Успя само да се загрози още повече. Хрумна й дори по-злополучна мисъл: отрупа Кристоф с предупредителните си грижи. В наивното си желание да вижда непрекъснато новите си приятели и да им оказва услуги, тя все се качваше и слизаше по стълбите, носеше им ненужни вещи и упорствуваше да им помага, като не преставаше да се смее, да бъбри и да говори високо. Само нетърпеливият глас на майка й, която я викаше, можеше да прекъсне усърдието и приказките й. Кристоф се чумереше: ако не бяха благородните решения, които беше взел, кой знае колко пъти би избухнал. Издържа търпеливо два дни. На третия затвори вратата си с ключ. Роза потропа, извика, разбра, слезе смутена и вече не се качи. Когато я срещна, той й обясни, че бил зает със спешна работа и не можел да я прекъсне. Тя се извини смирено. Не можеше да си прави никаква илюзия, че невинните й аванси са напълно безуспешни: те постигаха дори обратна цел и отдалечаваха Кристоф от нея. Той вече дори не си даваше труд да скрие лошото си настроение. Не слушаше, когато тя говореше и даваше воля на нетърпението си. Тя чувствуваше, че бъбренето й го дразни и успяваше, с голямо усилие на волята си, да замълчи известно време вечерта, но навикът беше по-силен от нея — скоро започваше пак да дрънка и думите й се лееха в надпревара, като разпенен поток. Кристоф я зарязваше посред някое изречение. Тя не му се сърдеше. Яд я беше на самата нея. Смяташе се глупава, скучна, смешна. Всички нейни недостатъци й се струваха огромни, искаше да ги преодолее. Но беше отчаяна от неуспехи на първите си опити, казваше си, че никога няма да може, че няма сила. Все пак опитваше отново.

Имаше обаче и други недостатъци, срещу които беше безсилна. Какво можеше да стори срещу грозотата си? Тя вече не се съмняваше, че е грозна. Увереността за това нещастие проблесна ярко пред очите й, когато се гледаше веднъж в огледалото: като че ли я порази мълния. Естествено тя и в този случай преувеличаваше бедата, виждаше носа си десет пъти по-голям, струваше й се, че той заема цялото й лице. Не смееше вече да се покаже, идеше й да умре. Но младостта притежава такава способност да се уповава, че тези пристъпи на обезсърчение бяха краткотрайни. Тя си въобразяваше в следващия миг, че се е излъгала; опитваше се да се убеди — и дори успяваше понякога, — че носът й е съвсем обикновен, почти доста добре оформен. По усет тогава, макар и доста несръчно, тя опита няколко детински хитрини, започна да се вчесва така, че да открие по-малко челото си, за да не подчертава толкова несъответствието между чертите си. Не влагаше кокетство. Нито една любовна мисъл не се мяркаше в главата й или поне тя не си даваше сметка. Не искаше почти нищо: само малко приятелство, но Кристоф не изглеждаше склонен да й даде дори и него. Роза си мислеше, че би била напълно щастлива, ако той благоволеше поне да й каже, когато се срещнеха, едно приятелско и добросърдечно добър ден или добър вечер: погледът на Кристоф беше обикновено толкова суров и студен! Тя оставаше вледенена. Той не й казваше нищо неприятно, но тя би предпочела упреци пред това жестоко мълчание.

Една вечер Кристоф седеше пред пианото си и свиреше. Той се беше настанил и тясна таванска стаичка, на най-горния етаж, за да не го смущава толкова шумът. Роза го слушаше развълнувана отдолу. Тя обичаше музиката, макар и да имаше лош вкус, тъй като никога не го бе обработвала. Докато майка й беше край нея, тя стоеше в своя ъгъл, наведена над ръкоделието си и изглеждаше погълната от работата си. Душата й обаче се сливаше със звуците, които идваха отгоре, и тя не искаше да пропусне нито един от тях. Щом Амалия излезеше, за да купи нещо наблизо, Роза скачаше, захвърляше ръкоделието и се покатерваше с разтуптяно сърце до прага на таванската стаичка. Тя задържаше дишането си, долепила ухо до вратата. Стоеше така, докато майка й се върне. Отиваше на пръсти, като се пазеше да не вдига шум, но понеже не беше особено сръчна и винаги бързаше, едва не се изтърколваше по стълбата. Веднъж, както слушаше, наведена напред с долепена до бравата буза, тя загуби равновесие и бутна вратата. Така се обърка, че не можа да си поеме дъх. Пианото рязко спря. Тя нямаше сили да избяга. Тъкмо се изправяше, когато вратата се отвори. Кристоф я видя, изгледа я разярен, после, без да й каже нито дума, я отстрани грубо от пътя си и слезе разгневен по стълбата. Върна се чак за вечеря, не обърна никакво внимание на отчаяните й погледи, които молеха за прошка, държа се все едно, че тя не съществува, и няколко седмици почти напълно престана да свири. Роза проля тайно не малко сълзи. Никой не забеляза това; никой не й обръщаше внимание… Тя молеше пламенно бога… за какво? И сама не знаеше. Имаше нужда да довери скърбите си. Беше сигурна, че Кристоф я ненавижда.

Ала въпреки всичко тя се надяваше. Достатъчно беше да й се стори, че Кристоф й засвидетелствува най-малкия интерес, че слуша думите й, че стиска по-приятелски, отколкото обикновено, ръката й…

Няколко неблагоразумни приказки на домашните й окончателно пуснаха в ход въображението й в тази безнадеждна насока.

 

 

Цялото семейство изпитваше голяма симпатия към Кристоф. Това едро шестнадесетгодишно момче, сериозно и самотно, с високо съзнание за задълженията си, вдъхваше на всички едва ли не уважение. Пристъпите му на лошо настроение, упоритото му мълчание, мрачното му изражение, грубото му държане съвсем не изненадваха никого в семейството. Самата госпожа Фогел, която считаше всички артисти за безделници, не смееше да го укори по свойствения си нападателен начин, че се прозява, наведен неподвижно над двора от таванския си прозорец с часове, докато съвсем се стъмни, защото знаеше, че по цял ден се изморява с уроци. Тя се държеше внимателно с него, защото лелееше една мечта, която никой не казваше открито, но всички отгатваха.

Роза беше доловила някои странни погледи, разменяни между родителите й, както и тайнствените шушукания, когато тя заговореше с Кристоф. Отначало не им обърна внимание. После се заинтересува и развълнува. Гореше от желание да знае какво казват, но не смееше да ги пита.

Една вечер се беше качила на пейката в градината, за да развърже опънатото между две дървета въже за сушене на бельото и се опря на рамото на Кристоф, за да слезе. Точно в този миг погледът й срещна погледите на дядо й и на баща й, които, опрени до стената на къщата, пушеха лулите си. Двамата мъже си намигнаха и Юстус Ойлер прошепна на Фогел:

— Хубава двойка ще стане от тях двамата.

Фогел забеляза, че момичето слуша и го сбута с лакът; дядото заглуши доста сръчно забележката си с едно звучно: „Хм! Хм!“, което можеше да се чуе на двадесет крачки около тях. Кристоф беше обърнат гърбом и не забеляза нищо. Но Роза така се смути, че забрави, че скача от пейката, и си изви крака. Тя щеше да падне, ако Кристоф не я беше задържал, като проклинаше и себе си вечната й несръчност. Тя се удари много лошо, но не показа нищо, почти не мислеше за болката, а само за току-що чутите думи. Отиде в стаята си. Всяка стъпка й причиняваше болка, но тя се сдържаше, за да не се издаде. Сладостно смущение я изпълваше. Отпусна се на стола до леглото си и зарови лице в завивките. То гореше. В очите й имаше сълзи, но тя се смееше. Срамуваше се, идеше й да се скрие вдън земя, не успяваше да събере мислите си. Кръвта биеше в слепоочията й, чувствуваше остри болки в глезена, беше изпаднала в трескав унес. Чуваше неясно шумовете отвън, крясъците на децата, които играеха на улицата. Думите на дядо й кънтяха в ушите й. Тръпки пробягваха по тялото й, тя се смееше тихичко, червеше се, заровила лице в пухения юрган, молеше се, благодареше, копнееше, страхуваше се — беше влюбена.

Майка й я извика. Тя се опита да стане. При първата стъпка изпита толкова непоносима болка, че едва не припадна. Виеше й се свят. Помисли си, че ще умре, нямаше нищо против да умре, а същевременно искаше да живее, да живее заради обещаното щастие. Майка й най-сетне дойде и скоро цялата къща беше вдигната на крак. Скараха й се по стар навик, превързаха я, сложиха я да легне и тя се унесе под въздействието на физическата болка и съкровената си радост. Сладка нощ… Най-малките спомени от тези пленителни безсънни часове останаха свети за нея. Тя не мислеше точно за Кристоф, не съзнаваше за какво мисли. Беше щастлива.

На другия ден Кристоф, считащ се малко отговорен за произшествието, дойде да пита как е и за първи път й засвидетелствува някакво внимание. Тя беше цялата признателност и благославяше навехнатия си крак. Готова беше да страда цял живот, за да изпитва винаги такава радост. Наложи се да остане на легло няколко дни, без да мърда. Тя ги прекара, предъвквайки думите на дядо си и разсъждавайки върху тях, защото съмнението беше вече в нея. Дали беше казал: „ще стане…“, или „би станало…“

И дали изобщо беше възможно да е казал такова нещо? Да, той го каза, беше сигурна… Как? Нима не виждаха, че е грозна и Кристоф не може да я понася?… Толкова беше приятна надеждата! Тя стигна дотам да се пита за себе си, може би не е чак толкова грозна, колкото си мисли. Повдигаше се от стола, за да се види в огледалото, закачено отсреща, и съвсем се обърка. В крайна сметка дядо й и баща й умееха по-добре да преценяват от нея: човек не може да бъде съдник на самия себе си… Божичко! Нима е възможно?… Ами ако случайно… ако без да подозира… е всъщност хубава!… Може би тя преувеличава антипатията на Кристоф. Равнодушното момче, след като беше проявило известен интерес на другия ден след падането й, не се безпокоеше вече за нея; забравяше да пита как е, но Роза го извиняваше: той беше зает с толкова много неща! Как би могъл да мисли за нея! Не трябва да се съдят артистите като обикновените хора…

И все пак, колкото и да беше примирена, тя неволно чакаше с разтуптяно сърце една блага дума от него, когато той минеше край нея. Само една дума, само един поглед… Въображението й вършеше останалото. В началото любовта се нуждае от толкова малко! Достатъчно е да видиш любимия, да го докоснеш мимоходом. Такава способност за бленуване избликва от душата в тия мигове, че тя едва ли не е достатъчна, за да създаде любовта. Най-малката дреболия я хвърля в екстаз, какъвто тя мъчно намира по-късно, когато, станала по-взискателна, защото е по-задоволена, притежава вече обекта на своите въжделения.

Роза живееше, без никой да подозира каквото и да било, в роман, измислен изцяло от нея — Кристоф сигурно я обича тайно, не смее да й го признае от свян или друга някаква глупава сантиментална или романтична причина, която се нравеше на въображението на малката гъска. Тя строеше върху тази основа безкрайни истории, напълно невероятни; сама съзнаваше това, но умишлено си затваряше очите; лъжеше сама себе си със сладост по цели дни и нощи, наведена над ръкоделието си. Забравяше дори да говори: целият поток от думи се изливаше вътре в нея като река, която внезапно изчезва под земята. Там обаче той се лееше на воля! Какви словоизлияния! Какви безмълвни диалози, които никой друг освен нея не чуваше! Понякога устните й мърдаха като на хората, които, за да разберат думите, които четат, имат нужда да изговорят тихичко сричките си.

Когато се опомнеше от бляновете си, Роза се чувствуваше щастлива и тъжна. Тя знаеше отлично, че действителността не беше такава, каквато си я разказваше, и все пак отблясъкът на това въображаемо щастие я топлеше и тя заживяваше с повече вяра в хубавото. Не губеше надежда да спечели Кристоф.

Без да признае пред себе си, тя се залови с това. С верния усет, присъщ на голямото чувство, несръчното и невежо момиче съумя тутакси да намери правилния път, за да стигне до сърцето на своя любим. Тя не се обърна направо към него. Щом обаче оздравя и можеше отново да се движи из къщата, тя се сближи с Луиза. Използуваше и най-малкия предлог. Сещаше се да й оказва хиляди дребни услуги. Когато излизаше, не пропускаше да се нагърби и с нейните покупки. Спестяваше й тичането по магазините, споровете с доставчиците, носеше й вода от помпата в двора, вършеше дори част от домакинската й работа, миеше прозорците, търкаше паркета въпреки възраженията на Луиза, засрамена, че не върши сама работата си, но така изтощена, че нямаше сили да откаже помощта на Роза. Кристоф го нямаше в къщи по цял ден. Луиза се чувствуваше изоставена и компанията на шумното сърдечно момиче й беше ползотворна. Роза се настаняваше в стаята й. Донасяше ръкоделието си и двете жени започваха да разговарят. С неловки хитрувания девойката се мъчеше да доведе разговора до Кристоф. Чувствуваше се щастлива само като чуеше да се говори за него, само като произнасяха името му. Ръцете й трепереха, тя избягваше да вдигне очи. Луиза, очарована, че може да говори за своя мил Кристоф, разказваше дребни случки от детството му, незначителни и малко смешни; нямаше опасност Роза да ги прецени така: за нея беше истинска радост и неописуемо вълнение да си представя Кристоф като малко дете с глупостите и миловидността на тази възраст. Майчината нежност, която се таи в сърцето на всяка жена, се смесваше сладостно у нея с другото й чувство. Тя се смееше от сърце с овлажнели очи. Луиза беше умилена, че Роза й засвидетелствува такова внимание. Тя отгатваше смътно какво става в сърцето на момичето, но не издаваше нищо. Това я радваше: единствена в къщата тя знаеше точната цена на това моминско сърце. Понякога млъкваше и се заглеждаше в нея. Учудена от мълчанието, Роза вдигаше очи от ръкоделието си. Луиза й се усмихваше. Роза се хвърляше в обятията й с внезапна страст и скриваше лице на гърдите на Луиза. После отново се залавяха с ръкоделието си и продължаваха разговора, като че ли нищо не се беше случило.

Вечер, когато Кристоф се прибираше, Луиза, признателна за грижите на Роза и изпълнявайки простичкия си план, безспир хвалеше добросърдечието й. Той виждаше благотворното й влияние върху майка му, чието лице постепенно се разведряше. Кристоф й благодареше горещо. Роза започваше да заеква и побягваше, за да скрие вълнението си. Така тя изглеждаше хиляди пъти по-умна и по-симпатична на Кристоф, отколкото ако му говореше. Той започна да я гледа с не толкова предубедени очи и не скри изненадата си, като забеляза у нея качества, които не бе подозирал. Роза предугади това. Тя виждаше, че неговото хубаво чувство към нея се засилва и си въобразяваше, че то ще се превърне в любов. Повече от всякога се отдаде на мечтите си. Почти беше готова да вярва с прекрасната самонадеяност на младите, че това, което желаеш с цялото си същество, в края на краищата се сбъдва. Пък и какво безумно имаше в нейното желание? Та нали Кристоф повече от всеки друг би трябвало да почувствува нейната доброта и топлата й потребност от предана обич?

Кристоф обаче не мислеше за нея. Той я ценеше, но тя не заемаше никакво място в мечтите му. Той имаше съвсем други грижи в този момент. Не можеше да се познае. В него се извършваше страхотно превращение, което помиташе всичко и коренно променяше цялото му същество.

 

 

Кристоф беше в плен на крайна умора и безпокойство. Чувствуваше се отпаднал без причина, ставаше с натежала глава, очите му, ушите му, всичките му сетива бяха странно възбудени, като че бе пиян. Невъзможно му беше да се съсредоточи. Мисълта му скачаше от предмет на предмет, изтощително трескава. Безспирно сменящите се представи го зашеметяваха. Най-напред отдаде състоянието си на преумора и пролетна възбуда. Пролетта обаче отминаваше, а неговото неразположение само нарастваше.

Поетите, които обичат да се изказват изящно за всичко, наричат това състояние юношески вълнения, болест на Керубино, пробуждане на любовното желание в младежкото тяло и сърце. Като че ли може така да се омаловажи тази страшна криза на цялото същество, което се разкъсва, умира и се възражда, този катаклизъм, в който всичко — вяра, мисъл, дейност, целият живот като че ли едва не загива и наново разцъфва в гърчовете на страданието и радостта.

Бурни сили бушуваха в душата му. И той наблюдаваше техния кипеж, безпомощен да се бори с него, със смесица от любопитство и погнуса. Съвсем не проумяваше процеса, който се извършваше в него. Цялото му същество се разпадаше. Прекарваше по цели дни в изтощително затъпяване. Истинско мъчение беше да работи. Нощем сънят му беше тежък и разпокъсан, с чудовищни сънища и пристъпи на страстно желание: някакъв звяр се беше вмъкнал буйно в него. Изгарящ в огън, плувнал в пот, той се гледаше ужасен. Опитваше се да се отърси от грозните безумни мисли и се питаше дали не полудява.

И денем не се чувствуваше защитен от животински пориви. В душата му зееше бездна: нямаше за какво да се залови, не можеше с нищо да прегради настъплението на хаоса. Всичките му бойни доспехи, всичките му укрепителни стени, чийто четворен пояс го ограждаше така гордо — бог, изкуството, надменността му, нравствената му вяра, — всичко рухваше, разпадаше се на части. Виждаше се гол, легнал, без да може да помръдне, като труп, полазен от гъмжаща гад. Понякога го разтърсваха пристъпи на бунт: какво бе станало с волята му, с която толкова се гордееше? Напразно я призоваваше: подобно на усилията, които полагаме насън, когато съзнаваме, че сънуваме и искаме да се събудим; удава ни се само да преминем от един сън в друг, като оловна маса, и да почувствуваме още по-осезаемо задушаването на окованата си душа. Накрая започваше да му се струва по-малко мъчително да престане да се бори. Примиряваше се, отдаден на апатичен и отчаян фатализъм.

Редовният поток на живота му като че ли беше нарушен. Ту изтичаше в подземни пукнатини и едва не изчезваше, ту избликваше с неравна сила. Веригата на дните се беше скъсала. Посред равното им поле зейваха тъмни дупки, в които потъваше съзнателното му същество. Кристоф присъствуваше като външен зрител. Всичко и всички — включително и самият той — му ставаха чужди. Продължаваше да ходи на работа, да изпълнява задълженията си, но като автомат. Струваше му се, че механизмът на живота му може да спре всеки миг: зъбците на колелата не съвпадаха вече. На масата с майка си и хазяите, в оркестъра сред музикантите и публиката главата му внезапно се изпразваше: той гледаше изумен кривящите се лица около себе си, не проумяваше нищо и се питаше: „Каква връзка има между тези същества и…“ Не смееше дори да каже: „… и мене?“

Защото вече не знаеше дали съществува. Говореше и му се струваше, че гласът му излиза от друго тяло, движеше се и наблюдаваше жестовете си отдалече, отвисоко — от върха на някаква кула. Прокарваше ръка по челото си с невиждащ поглед. Можеше да извърши най-изумителни постъпки.

Това се случваше главно когато беше най-изложен на чуждите погледи, когато беше задължен да се контролира повече. Например през вечерите, когато отиваше в замъка или когато свиреше пред публика. Внезапно го обхващаше властна потребност да направи гримаса, да каже нещо непристойно, да се изплези на великия херцог или да ритне някоя дама. Веднъж цялата вечер, докато дирижираше, се бореше с желанието си да се съблече пред публиката. Щом се помъчи да прогони тази мисъл, тя тутакси стана натрапчива. Необходима му беше цялата воля, за да не отстъпи. След тази идиотска борба завърши концерта плувнал в пот и с изпразнена глава. Наистина полудяваше. Достатъчно му беше да си помисли, че не трябва да направи нещо и желанието да го извърши започваше да го преследва настойчиво и влудяващо като фикс-идея.

Така животът му се превърна в поредица от безумни пориви и пропадания в празното пространство. Яростен вихър в пустиня. Откъде вееше той? Какво представляваше тази лудост? От коя бездна излизаха желанията, които терзаеха плътта и мозъка му? Той беше като лък, изпънат до счупване от престъпна ръка — срещу коя непозната цел? — и захвърлен после като непотребна вещ. На какви сили бе плячка? Не смееше да задълбочи този въпрос. Чувствуваше се победен, унизен, избягваше да погледне поражението си в лицето. Беше уморен, безволев. Разбираше сега хората, които до неотдавна презираше: хората, които не искат да видят неприятната истина. В тези часове на унищожение, когато си спомнеше за изминалото време, за изоставената работа, за загубеното бъдеще, леден ужас го вдървяваше. Той обаче не реагираше и малодушието му намираше оправдания отчаяното съзнание за това нравствено унищожение. Вкусваше горчива наслада да не се съпротивява — като отломка от корабокрушение, влачена от водата. Имаше ли смисъл да се бори? Нищо не съществуваше: нито красиво, нито добро, нито бог, нито живот, нито каквото и да било битие. Когато вървеше по улиците, внезапно изпитваше чувството, че губи почва под нозете си; нямаше вече нито земя, нито въздух, нито светлина, а и него самия го нямаше: нямаше нищо. Той залиташе, главата му го теглеше напред, едва успяваше да се задържи и да не падне. Мислеше си, че ще умре внезапно поразен. Мислеше си, че вече е умрял…

Кристоф сменяше кожата си. Кристоф сменяше душата си. Той виждаше, че от него се смъква износената и повехнала душа от детството му, но не подозираше, че израства нова, по-млада и по-силна. Както тялото ни се променя с течение на живота, така се променя и душата ни. Тази метаморфоза невинаги се извършва бавно и постепенно: има кризисни часове, когато всичко се подновява без преход. Възмъжалият младеж се сдобива с нова душа. Старата умира. В тези тревожни часове новото същество израства наведнъж. Всичко е пред него. Единият живот умира, но другият е вече роден.

Една нощ той беше сам в стаята си, облакътен на масата пред запалената свещ. Обърнат беше с гръб към прозореца. Не работеше. От седмици вече не можеше да работи… Всичко се въртеше вихрено в главата му. Беше подложил на преоценка всичко наведнъж: религия, морал, изкуство, целия си живот. И в това пълно разпадане на духовния му свят, без никакъв ред, без никаква метода, се беше нахвърлил безразборно на книгите от разнородната библиотека на дядо си или на Фогел: теоложки, научни, философски, често само единични томове, без да разбира нищо, защото всичко му бе непознато. Не можеше да дочете докрай нито една книга, губеше се по средата на четенето в бленувания, в безкрайни блуждения, от които излизаше уморен и смъртно тъжен.

Тази вечер беше потънал в подобно изтощително съзерцание. Всичко живо в къщата спеше. Прозорецът му беше отворен. Ни най-малък полъх от двора. Гъсти облаци стягаха в обръча си небето. Кристоф гледаше затъпял догарящата в свещника свещ. Не можеше да си легне. Не мислеше за нищо. Съзнанието за небитието все повече и повече се задълбочаваше в него. Мъчеше се да не вижда бездната, която го привличаше. Въпреки волята си обаче се навеждаше на ръба й и вперваше очи в бездънната й нощ. Хаосът се движеше в празното пространство, мракът гъмжеше. Обзе го тревога, по гърба му полазиха тръпки, цял настръхна, вкопчи се за масата, за да не падне. Очакваше сгърчен нещо неизразимо, някакво чудо, някакъв бог…

Внезапно в двора зад него, подобно на отворен яз, рукна пороен дъжд, тежък, гъст, отвесен. Неподвижният въздух потрепери. Сухата втвърдена земя зазвънтя като камбана. И силният мирис на пламтяща и топла пръст, мирис на звяр, дъх на цветя, плодове и влюбена плът нахлу в стаята с вопъл на ярост и наслаждение. Кристоф, унесен, напрегнат с цялото си същество, беше разтърсен от дълбока тръпка. Застина… Воалът се разкъса. Блесна ослепителна светкавица. И той видя в този проблясък в бездънната тъма, видя — той беше бог. Бог беше в него. Той събори тавана на стаята, стените на къщата; границите на видимото се пропукаха; той изпълни небето, вселената, небитието. Светът се втурна в него като водопад. Обзет от ужас и възторг пред този страхотен катаклизъм, Кристоф също падна, отнесен от вихъра, който помиташе и смачкваше като сламки законите на природата. Загубил дъх, той беше опиянен от това пропадане в бога… Бог-бездна! Бог-въртоп! Пламнало огнище на битието! Ураган на живота! Безумие да живееш — без цел, без спирачка, без основание — заради изстъплението да живееш!

 

 

Когато кризата стихна, той потъна в дълбок сън, какъвто отдавна не познаваше. Събуди се на другия ден с виене на свят. Чувствуваше се омаломощен, като че ли беше препил. Дълбоко в сърцето му обаче все още грееше отблясъкът на мрачната и мощна светлина, която го бе поразила като мълния предната вечер. Опита се да я разпали наново в себе си. Напразно. Колкото по-усилено я търсеше, толкова повече тя му се изплъзваше. От този миг той се напрягаше безспир с цялата си енергия, за да извика отново на живот мимолетното видение. Безплодни усилия. Състоянието на екстаз не се подчиняваше на заповедта на волята му.

Все пак този пристъп на мистично бълнуване не остана единствен; той се повтори няколко пъти, но нито веднъж така силно, както първия път. Случваше се винаги в мигове, когато Кристоф най-малко го очакваше, в продължение на няколко кратки секунди, които настъпваха ненадейно — докато вдигне очи, докато протегне ръка и видението се разсейваше, преди да има време да осъзнае, че го е осенило. После се питаше дали не е сънувал. След пламтящия болит, който се беше разгорял през първата нощ, сега той виждаше само светъл прах; бегли слаби светлинки, които очите му едва улавяха в техния полет. Но те се появяваха все по-често; най-сетне започнаха да обграждат Кристоф с вечен, блед ореол, в който съзнанието му се разтопяваше. Всичко, което можеше да го отвлече от това полубълнуващо състояние, го дразнеше. Невъзможно му беше да работи: дори и не мислеше за работа. Всяко общуване с хората му опротивя. А най-много от всички му опротивяха най-близките същества — дори собствената му майка, — защото те изявяваха повече права над душата му.

Не се застояваше в къщи, свикна да прекарва цялото време навън, прибираше се едва когато падне нощта. Търсеше усамотение в полето, за да се отдаде на воля, като маниак, на натрапчивите си мисли. Но на въздух, който му действуваше пречистващо, при допира със земята, обсебващите мисли разслабваха възела си, загубваха призрачността си. Пак бе екзалтиран, дори двойно по-силно, но това не беше вече опасно бълнуване, а здраво опиянение на цялото му същество: тялото и духът му бяха пияни от сила.

Той откри отново света, като че ли никога досега не го беше виждал. Изживя сякаш отново детството си. Струваше му се, че някой беше произнесъл вълшебните думи: „Сезам, отвори се!“ Природата радостно пламтеше. Слънцето кипеше. Бистрото небе, прозрачната река, всичко течеше. Земята стенеше и димеше от нега. Растенията, дърветата, насекомите, неизброимите живи твари бяха искрящи езици на буйния огън на живота, който извиваше пламъци във въздуха. Всичко се наслаждаваше и ликуваше.

И тази радост беше негова. Тази сила беше негова. Той никак не се отделяше от останалия свят. Досега, дори в щастливите детски дни, когато наблюдаваше природата с пламенно и очаровано любопитство, другите земни твари му се струваха малки затворени вселени, страшни или смешни, без връзка с него, неразбираеми. Нима беше действително уверен, че те чувствуват, живеят? Бяха просто странни механизми; и с присъщата несъзнателна жестокост на децата Кристоф беше разкъсвал на парчета нещастни насекоми, без да му мине през ума, че страдат — заради удоволствието да се любува на смешните им гърчения. Веднъж се беше наложило вуйчо Готфрид, така невъзмутим обикновено, да изтръгне с възмущение от ръцете му една муха, която той изтезаваше. Детето отначало се беше опитало да се изсмее, после се беше заляло в сълзи, заразено от вълнението на вуйчо си: започнало беше да проумява, че неговата жертва действително е живо същество и че е извършил престъпление. Дори впоследствие вече да не измъчваше животинките, все пак не изпитваше към тях някакво благоразположение; минаваше край тях, без да се опита да разбере какво става в мъничките им телца. Страхуваше се едва ли не да мисли по този въпрос: той му напомняше някакъв лош сън. А ето че сега всичко се проясняваше. Тези тъмни съзнания се превръщаха на свой ред в светли огнища.

Легнал в тревата, гъмжаща от животинки, под сянката на дърветата, бръмнали от насекоми, Кристоф наблюдаваше трескавото оживление на мравките, дългоногите паяци, които сякаш танцуват, ходейки, подскачащите на една страна скакалци, тежките, забързани бръмбари и голите червеи, гладки, розови, с разтеглива кожа, изпъстрена с бели люспички. Или пък, сложил ръце под главата, със затворени очи, слушаше невидимия оркестър, рояците насекоми, кръжащи френетично в някой слънчев лъч около уханните ели, фанфарите на комарите, органа на осите, дивите пчели, бръмчащи като камбани по върховете на дърветата, и божествения шепот на люшкащите се дървета, нежния трепет на зефира в клоните им, шушненето на полягащите треви, напомнящи диплещо се под полъха на вятъра гладко чело на езеро или шумолене на лека рокля и любовни стъпки, които се приближават, отминават и се стопяват във въздуха.

Той чуваше вътре в себе си всички тези шумове, всички тези звуци. Един и същ жизнен поток течеше в тия животинчета, от най-малкото до най-голямото: в него се къпеше и той. Така че и той беше едно от тия същества, в които течеше тяхната кръв, чуваше братския отглас на радостите и мъките им, неговата сила се сливаше с тяхната, както в реката се вливат хиляди ручейчета. Той изчезваше сред тях. Гърдите му едва не се пръсваха от напора на премного големия обем въздух, който разтрошаваше прозорците и нахлуваше в заключения дом на неговото сърце. Промяната беше прекалено рязка: след като навред беше съзирал само небитие, след като се беше занимавал само със собственото си съществуване, усещайки, че то му се изплъзва и разпада на капчици като дъжд, ето че откриваше навред безпределното и безмерно Същество, сега, когато копнееше да забрави себе си, за да се възроди чрез вселената. Струваше му се, че излиза от гробница. Той плаваше с наслаждение в живота, който течеше като пълноводна река; увлечен от нея, той се чувствуваше напълно свободен. Не съзнаваше, че сега беше по-малко свободен от когато и да било, че никое същество не е свободно, че дори законът, който управлява вселената, не е свободен, че единствена смъртта — може би — е нашата освободителка.

Но какавидата, която излизаше от задушния си пашкул, се протягаше с наслада в новата си обвивка и още не бе имала време да опознае границите на новия си затвор.

Заредиха се нови дни. Златни и трескави, тайнствени и чаровни, както когато беше дете и откриваше за първи път едно по едно окръжаващите го неща. Живееше от зори до здрач във вечен мираж. Изостави всякакви занимания. Добросъвестното момче, което години наред не беше пропуснало, дори болно, нито един урок, нито една репетиция в оркестъра, изнамираше всеки миг несъстоятелни предлози, за да изклинчи от работа. Не се боеше да излъже. Нямаше никакви угризения. Стоическите принципи на живота, на които досега охотно подчиняваше волята си: морал, дълг, му се струваха сега лъжливи, неоснователни. Ревнивият им деспотизъм беше сразен от природата. Здравата, силната, свободната човешка природа, това е единствената добродетел: по дяволите всичко останало! Можеше да се смееш от жал при вида на дребнавите правила на благоразумно поведение, които обществото украсява с името морал и в които то си въобразява, че може да затвори живота. Смешни къртичини, жалки мравуняци! Животът се наема да ги вразуми. Достатъчно е само да мине властно, за да помете всичко…

Преливащ от енергия, Кристоф беше обхванат от време на време от желание да руши, гори, чупи, да насити със слепи и престъпни деяния силата, която го задушаваше. Тези пристъпи завършваха обикновено с внезапен отлив: той избухваше в плач, просваше се на земята, целуваше пръстта, готов беше да забие зъби, ръце в нея, да утоли глада си, да се смеси с нея; трепереше от треска и от копнеж.

Една вечер младежът се разхождаше покрай някаква горичка. Очите му бяха пияни от светлина, виеше му се свят. Намираше се в това екзалтирано състояние, когато всяко живо същество и всеки предмет изглеждат преобразени. Кадифената вечерна светлина прибавяше и своето вълшебство. Пурпурни и златни лъчи се преплитаха в дърветата. Фосфоресциращи проблясъци избликваха сякаш от ливадите. Небето лъхаше нега и нежност като човешки поглед. Една девойка сновеше в съседна ливада. По блуза и къса фустичка, с гола шия и ръце, тя събираше с гребло сеното и го трупаше на купчини. Имаше късо носле, широки скули, закръглено чело, а косите й бяха прибрани с кърпа. Залязващото слънце багреше мургавата й кожа, подобна на глина, която сякаш поглъщаше последните лъчи на деня.

Тя омая Кристоф. Опрян на един бук, той я наблюдаваше със страстно внимание, докато тя се приближаваше до края на гората. Всичко друго изчезна за него. Момичето не му обръщаше внимание. То вдигна за миг равнодушния си поглед: той видя яркосини очи на обгореното й лице. Девойката мина толкова близо до него, че когато се наведе, за да прибере сеното, той зърна през открехната й риза русия мъх по врата и гърба й. Тъмното желание, което напираше в него, избухна ненадейно. Той се нахвърли на нея, сграбчи я за шията и талията, извърна главата й назад и впи устни в открехнатата й уста. Целуна сухите й напукани устни, усети зъбите й, които го ухапаха гневно. Ръцете му пробягваха по грубите й китки, по мократа от пот риза. Девойката се мъчеше да се отскубне. Той я притисна по-плътно, идеше му да я удуши. Тя се освободи, извика, заплю го, изтри устни с ръка и го посипа с ругатни. Той я пусна и побягна през нивята. Тя запрати камъни подире му, като продължаваше да излива порой от грозни епитети. Той пламтеше не толкова поради това какво тя можеше да каже или да помисли, а поради собствените си мисли. Внезапният му несъзнателен изблик го изпълваше с ужас. Какво беше сторил? Какво щеше да прави? Доколкото проумяваше постъпката си, тя му вдъхваше само отвращение. Ала това отвращение го изкушаваше. Той се бореше срещу самия себе си, не знаейки къде е истинският Кристоф. Някаква сляпа сила го връхлиташе, той напразно бягаше — бягаше от себе си. Какво ще направи тя с него? Какво ще направи той утре… след един час… докато прекоси тичешком разораната нива, докато излезе на пътя?… Ще стигне ли дотам? Няма ли да се спре, да се върне назад, да изтича при момичето? Ами тогава?… Той си спомни за мига на самозабрава, когато го беше уловил за гърлото. Всички деяния бяха възможни. Всички деяния бяха равни едно на друго. Дори престъплението… Да, дори престъплението… Метежът в сърцето му го караше да се задъхва. Когато излезе на пътя, се спря, за да си поеме дъх. Момичето разговаряше в далечината с друго момиче, привлечено от виковете му. С ръце на хълбоците, те гледаха подире му и се смееха високо.

Той се прибра, затвори се в стаята си и няколко дни не мръдна. Излизаше дори в града само когато беше принуден. Избягваше плахо всеки повод да излезе извън вратите, да поскита в полята; боеше се да не срещне отново там вихъра на лудостта, който беше връхлетял на него, както ураганът в затишие пред буря. Въобразяваше си, че стените на града могат да го предпазят от него. Не знаеше, че за да се прокрадне неприятелят, е достатъчна само една незабележима пролука между затворените капаци, колкото да се промъкне човешки поглед.