Ромен Ролан
Жан-Кристоф (6)

III
Мина

Четири или пет месеца преди тези събития госпожа Жозефа фон Керих, вдовица на неотдавна починалия държавен съветник Стефан фон Керих, напусна Берлин, където постът на мъжа й я задържаше дотогава, и се настани с момиченцето си в родния си край, в малкото рейнско градче. Тя притежаваше там стара семейна къща с голяма градина, почти парк, който се спущаше по хълма чак до реката, недалеч от дома на Кристоф. От таванската си стаичка Кристоф виждаше тежките клони на дърветата, които висяха извън зидовете, и островърхия червен покрив със зеленясали керемиди. Стръмна уличка, по която почти никой не минаваше, се виеше вдясно от парка. Стъпвайки на някой крайпътен камък, човек можеше да надзърне над зида: Кристоф никога не пропущаше тази възможност. Тогава той виждаше обраслите в трева алеи, моравите, напомнящи диви прерии, безредно преплетените дървета и бялата фасада с вечно затворени капаци. Един-два пъти годишно градинарят идваше да наобиколи и да проветри къщата. После природата пак завладяваше градината и пак наставаше пълна тишина.

Тази тишина правеше силно впечатление на Кристоф. Той често се покачваше скришом на своята наблюдателница. Докато беше по-малък, можеше да подаде над зида само очите си; а малко по-късно носа и устата си. Сега вече можеше да се опира на лакти, повдигайки се на пръсти, и въпреки неудобното положение да стои дълго така, опрял брадичка върху стената, загледан в градината, заслушан в тишината, докато вечерта разливаше над моравите меките си златисти вълни, примесени със синкави проблясъци под сянката на боровете. Той се забравяше така, докато го сепнеха приближаващи се стъпки по уличката. Нощем около градината се носеха ухания: през пролетта — на люляци, през лятото — на акации, през есента — на окапали листа. Когато Кристоф се връщаше вечер от замъка, колкото и да беше уморен, той се спираше пред входа, за да пие този сладостен дъх. Тежеше му, че трябва да влезе в душната си стая. Той си беше играл много пъти — по времето, когато още играеше, пред желязната ограда на къщата. От двете страни на вратата се издигаха два вековни кестена: дядо му сядаше под тях, пушеше лулата си, а децата се замерваха с падналите кестени.

Една сутрин, когато минаваше по уличката, той се покатери по навик на крайпътния камък. Мислеше за нещо друго и хвърли разсеян поглед. Тъкмо се канеше да слезе, когато смътно почувствува нещо необикновено. Обърна очи към къщата: прозорците бяха разтворени; слънцето обилно огряваше вътрешността. Макар че не видя никого, старото жилище изглеждаше разбудено от петнадесетгодишния си сън и сякаш цяло сияеше. Кристоф се върна смутен.

На масата баща му разказа последните клюки в квартала: пристигането на госпожа фон Корих и дъщеря й с невероятно количество куфари. Площадчето с кестените било задръстено от зяпльовци, които гледали разтоварването на колите. Кристоф, силно заинтригуван от тази новина, която беше важно събитие на неговия тесен хоризонт, се върна на работа, опитвайки се по преувеличените както винаги разкази на баща си да си състави представа за обитателите на вълшебния дом. После задълженията му го погълнаха, той забрави за това и едва вечерта, когато трябваше вече да се връща в къщи, пак се сети. Тласкан от любопитство, той се покатери на наблюдателния си пост, за да надзърне какво става зад зида. Видя само тихите алеи, оградени от дървета, потънали сякаш в дрямка под последните слънчеви лъчи. След няколко минути забрави повода на любопитството си и се отдаде цял на омайната тишина въпреки смешното си положение — стъпил неудобно на върха на камъка, — това беше любимото му място за бленуване. След грозната, душна и тъмна улица слънчевата градина излъчваше вълшебно сияние. Мисълта му се зарейваше из красивия просторен парк, душата му се изпълваше с мелодии. Те го унасяха и той забравяше времето, околната действителност, заслушан само внимателно в шепота на сърцето си.

Беше се замечтал така, с отворени очи и уста, без сам да може да каже колко време, защото не съзнаваше нищо. Внезапно се сепна. Пред него, при завоя на алеята, се бяха появили две женски фигури. Едната — млада дама в черно, с нежни неправилни черти, пепеляворуси коси, висока, изящна, наклонила небрежно и непринудено глава, го гледаше доброжелателно и леко насмешливо. Другата — петнадесетгодишна девойка с още детско лице — също в пълен траур — едва се сдържаше да не се изсмее гласно. Застанала малко зад майка си, която, без да я гледа, й правеше знак да мълчи, тя бе затиснала уста с ръце, за да не избухне в смях. Девойката беше дребничка, със свежо бяло лице, приятно заоблено, малко възпълничко носле, сочни устица, закръглена брадичка, тънки вежди, светли очи и извънредно гъсти руси коси, сплетени на дебела плитка и завити на венец около главата, оставяйки открити тила и гладкото бяло чело — личице на Кранах. Кристоф се вкамени от това видение. Вместо да избяга, той остана, прикован на мястото си. Едва когато младата дама пристъпи към него с мила насмешлива усмивка, той се изтръгна от вцепенението си, скочи и се свлече на уличката, като откърти мазилката на зида. Доброжелателен глас му извика свойски: „Ей, момченце!“ и прокънтя ясен и бистър като птиче чуруликане детски смях. Кристоф остана за миг слисан върху каменната настилка, а после търти да бяга с все сили, като че ли се боеше да не го погнат. Срамуваше се от постъпката си. И този срам го обземаше на пристъпи дори в стаята му, когато остана съвсем сам. След този ден не смееше вече да минава по уличката, тормозен от смешното спасение, че ще го издебнат от засада. А когато му се наложеше да мине покрай къщата, изтичваше покрай зида с наведена глава, без да се обръща. Същевременно не преставаше да мисли за двете бегло зърнати лица; качваше се на тавана, събул обувките си, за да не го чуят домашните му, и през таванското прозорче гледаше към къщата и парка на фон Керих, макар и да знаеше отлично, че може да види само върховете на дърветата и комините на покрива.

Един месец след тази случка той свиреше на един от седмичните концерти на Hof Musik Verein свой концерт за пиано и оркестър. Стигнал беше до средата на последната част от композицията си, когато случайно зърна в ложата точно срещу него госпожа фон Керих и дъщеря й; те го гледаха. Той така малко очакваше да ги види и така се смая, че едва не пропусна да подеме своята партия след оркестъра. Продължи да свири машинално до края. Когато свърши, забеляза, макар да се стараеше да не гледа към тях, че госпожа и госпожица фон Керих ръкопляскат малко повече, отколкото се полагаше, като че ли искаха да привлекат вниманието му. Той побърза да излезе от сцената. Тъкмо когато напущаше театъра, съзря в кулоара, разделена от него от други посетители, госпожа фон Керих, която сякаш го чакаше да мине. Беше невъзможно да не я види, но той се престори, че не я забелязва, върна се назад и излезе бързо през служебния вход на театъра. После започна да се упреква, защото беше ясно, че госпожа фон Керих съвсем не му желае злото. Но знаеше, че ако отново изпадне в същото положение, пак ще избяга. Страшно се боеше да не би да я срещне на улицата. Забележеше ли подобен на нейния силует, завиваше по друга улица.

 

 

Тя направи първата стъпка: потърси го в дома му. Когато една сутрин се връщаше за обяд, Луиза, преливаща от гордост, му каза, че един лакей в ливрея е оставил писмо за него и му подаде голям плик с черни краища, на гърба на който беше гравиран гербът на семейство Керих. Кристоф го отвори, треперейки от вълнение — писмото съдържаше точно това, което той очакваше:

Госпожа Жозефа фон Керих кани господин Hot Musicus Кристоф Крафт на чай в дома си в пет и половина часа днес.

— Няма да отида! — заяви Кристоф.

— Как? — извика Луиза. — Аз казах, че ще отидеш.

Кристоф вдигна скандал на майка си, като я упрекна, че се бърка в неща, които не я засягат.

— Слугата чакаше за отговор. Аз казах, че точно днес си свободен. Наистина нямаш никакво задължение в този час.

Колкото и да се ядосваше и да се заричаше, че няма да отиде, Кристоф нямаше как да се измъкне. Когато определеният час наближи, мърморейки недоволно, той започна да се облича. Дълбоко в душата си не съжаляваше, че случайността беше възтържествувала над нежеланието му.

Госпожа фон Керих много лесно бе разпознала в пианиста от концерта малкото диваче, чиято рошава глава се бе подала иззад зида на градината й в деня на пристигането им. Тя се бе осведомила от съседите за него. Това, което узна за семейството на Кристоф, за трудния и сърцат живот на момчето, събуди у нея съчувствие и желание да поговори с Кристоф.

Наконтен в смешен сюртук, който му придаваше вид на пастор, Кристоф пристигна в дома й, почти болен от смущение. Той се мъчеше да се убеди, че двете жени сигурно не са запомнили чертите му само от една среща. По дълъг коридор, застлан с килим, който заглушаваше стъпките му, слугата го въведе в стая със стъклена врата към градината. Този ден валеше ситен дъжд; весел огън бумтеше в камината. Близо до прозореца, през който се виждаха смътно мокрите силуети на дърветата в мъглата, бяха седнали двете жени — госпожа фон Керих с ръкоделие на коленете, а дъщеря й с книга, която тя четеше, когато Кристоф влезе. Зървайки го, те се спогледаха лукаво.

„Познаха ме“ — помисли си Кристоф притеснен.

Той се поклони няколко пъти несръчно.

Госпожа фон Керих се усмихна весело и му подаде ръка.

— Добър ден, драги съседе — каза тя. — Много се радвам да ви видя. Откакто чух изпълнението ви на концерта, имам желание да ви кажа какво удоволствие ми доставихте. И тъй като единственият начин да ви кажа това беше да ви поканя, надявам се, ще ми простите, че го използувах.

Тези любезни и банални думи бяха пропити с толкова сърдечност, въпреки леката скрита ирония, че Кристоф се почувствува по-уверен.

„Не ме познаха“ — помисли си той с облекчение.

Госпожа фон Керих се обърна към дъщеря си, която бе затворила книгата си и разглеждаше любопитно Кристоф.

— Дъщеря ми Мина — каза майката. — Тя много искаше да се запознае с вас.

— Но, мамо! — каза Мина. — Ние не се виждаме за първи път! — И тя избухна в смях.

„Познали са ме!“ — каза си Кристоф съкрушен.

— Вярно е — каза госпожа фон Керих, смеейки се на свой ред. — Вие ни дойдохте на гости още първия ден след пристигането ни.

При тези думи момичето се засмя още по-весело, а Кристоф придоби толкова жалко изражение, че щом го погледнеше, прихваше по-силно. Това беше някакъв луд пристъп и чак сълзи й течаха от очите. Госпожа фон Керих искаше да я спре, а самата тя не можеше да се сдържи и Кристоф, въпреки смущението си, накрая също се зарази. Доброто им настроение беше нещо неудържимо и нямаше защо да се обижда. Но Кристоф съвсем се обърка, когато Мина, поела си най-сетне дъх, го попита какво е търсел върху зида. Тя се забавляваше със смущението му, а той заекваше, загубил ума и дума. Госпожа фон Керих му се притече на помощ и отклони разговора, като нареди да поднесат чая.

Тя го разпита приятелски за живота му. Но той беше все още нащрек. Не знаеше как да седне, как да държи чашата, която едва не обърна. Въобразяваше си, че трябва всеки път, когато му предложеха вода, мляко, захар или сладкиши, да става припряно и да благодари, кланяйки се сковано, стегнат в сюртука, яката и връзката си като в черупка, не смеейки, а и не можейки да извърне глава нито надясно, нито наляво, зашеметен от множеството въпроси на госпожа фон Керих и от непринуденото й държане, вледенен от погледите на Мина, която не откъсваше очи от лицето и ръцете му, следеше движенията му и проучваше облеклото му. Двете жени го смущаваха още повече в желанието си да го предразположат: госпожа фон Керих с потока думи, а Мина с кокетните погледи, които му хвърляше несъзнателно просто така, за да се забавлява.

Най-сетне те се примириха, разбрали, че няма да изтръгнат от него нищо друго освен поклони и едносрични отговори и госпожа фон Керих, която водеше единствена целия разговор, го попита уморена дали не би посвирил. Смутен много повече от тях двете, отколкото от цялата публика на концертите, той изсвири едно адажио от Моцарт. Но самата му стеснителност, трепета на сърцето му покрай тия две жени, чистосърдечното вълнение, което изпълваше душата му и го караше да се чувствува щастлив и нещастен едновременно, съответствуваха на нежната и младежка чистота на композицията и й придаваха някакво пролетно очарование. Госпожа фон Керих се трогна; тя не скри това от него, като го отрупа с пресилени похвали, обичайни за светските хора. Независимо от това тя беше искрена, а и пресилената похвала е сладка, излизайки от мила уста. Лукавата Мина мълчеше, тя гледаше удивена това момче, така глупаво, когато говори, а с толкова красноречиви пръсти. Кристоф долавяше симпатията им и тя му вдъхваше смелост. Той засвири отново. После, полуизвърнат към Мина, той промълви плахо, с принудена усмивка, без да вдига очи:

— Ето какво правех на вашата ограда!

Той изсвири една къса пиеса, в която действително беше развил музикалните идеи, хрумнали му на любимото място, гледайки градината, всъщност не същата вечер, когато беше видял Мина и госпожа фон Керих (той се опитваше обаче да си внуши това — по какви ли неясни подбуди, познати единствено на сърцето му?), а много по-рано, и можеше да се доловят в спокойния ритъм на неговото andante con moto величественият сън на големите дървета и умиротворяващите птичи песни в тихия залез.

Двете жени го слушаха очаровани. Когато свърши, госпожа фон Керих стана, хвана ръцете му с обичайната си живост и му благодари прочувствено. Мина изръкопляска, извика, че композицията му е възхитителна и че за да съчини и други също така „възвишени“ творби, ще поръча да му поставят една стълба до зида, за да може спокойно да работи там. Госпожа фон Керих му каза да не слуша тази лудетина и го помоли, тъй като обича градината им, да идва винаги когато иска. Тя добави, че няма нужда дори да им се обажда, ако това го притеснява.

— Няма нужда да идвате да ни казвате добър ден — намери за уместно да повтори и Мина, — само че ако не дойдете, тежко ви!

И тя замаха заканително с пръст.

Мина съвсем не желаеше кой знае колко Кристоф да им идва на гости, нито дори да спазва общоприетата учтивост. Но й беше приятно да му направи впечатление, чувствувайки, че го е очаровала.

Кристоф се изчерви от удоволствие. Госпожа фон Керих го спечели окончателно с тактичните си забележки по адрес на майка му и дядо му, когото познавала на времето. Топлата сърдечност на двете жени изпълваше душата му. Той преувеличаваше сам пред себе си тази лесна доброта, тази светска любезност в желанието си да ги смята по-дълбоки. Започна да им разказва своите планове, своите неприятности с простодушно доверие. Не си даваше сметка, че времето тече и се сепна смаян, когато слугата дойде да предизвести, че вечерята е сложена. Смущението му обаче се превърна в щастие, когато госпожа фон Керих настоя той да остане на вечеря с тях, като добри приятели, каквито щяха да станат, каквито са вече. Настаниха го между майката и дъщерята и на масата той остави не така изгодно впечатление за способностите си, както на пианото. Тази част от неговото възпитание беше сериозно пренебрегната. Той беше склонен да мисли, че най-важното на масата е да ядеш и да пиеш, и няма никакво значение как правиш това. Затова възпитаната Мина го гледаше с възмущение.

Смятаха, че ще си отиде след вечеря. Той обаче ги последва в малкия салон, седна с тях, изобщо не мислеше да си отива. Мина задавяше прозевките си и правеше знаци на майка си. Той не забелязваше, опиянен от щастие, въобразявайки си, че и другите са в същото състояние, защото Мина, поглеждайки го, продължаваше да върти очи по навик и най-сетне, защото, веднъж седнал, не знаеше как да стане и да се сбогува. Можеше да остане така цялата нощ, ако госпожа фон Керих не го бе отпратила сама със свойствената й любезна непринуденост.

Той си тръгна, отнасяйки в сърцето си гальовната светлина на тъмните очи на госпожа фон Керих, на сините очи на Мина; чувствуваше върху ръката си допира на техните изящни и нежни пръсти, подобни на цветя, и някакъв тънък аромат, невдъхнат никога преди това, го обгръщаше, замайваше и го караше да примира.

 

 

Той ги посети пак след два дни, както се бяха уговорили, за да даде урок по пиано на Мина. Оттогава ходеше редовно у тях два пъти седмично под този предлог, а доста често и вечер, за да свири и разговаря с тях.

Госпожа фон Керих го посрещаше с удоволствие. Тя беше умна и сърдечна жена. Загуби мъжа си едва тридесет и пет годишна, но макар и млада по дух и тяло, без съжаление се оттегли от светския живот, при все че се ползуваше с успех след женитбата си. Може би тя скъса така лесно с удоволствията именно защото много се бе забавлявала и прецени благоразумно, че човек не може вечно да се радва на някои блага. Тачеше паметта на господин фон Керих, въпреки че не беше изпитвала нито за миг към него истинска любов: задоволила се бе с добро приятелство. Имаше спокоен темперамент и отзивчива душа. Посветила се бе на възпитанието на дъщеря си. Същата умереност, която влагаше в любовта, сдържаше в определени рамки буйната и болезнена майчина привързаност на жените, съсредоточаващи понякога ревнивата си потребност да обичат и да бъдат обичани върху детето си, когато то остане единственото любимо същество. Тя много обичаше Мина, но я преценяваше трезво и не отминаваше нито един неин недостатък, както не се самозалъгваше и за себе си. Духовита, разумна, тя умееше безпогрешно да долови от пръв поглед слабото място и смешната страна на всекиго. Това й доставяше голямо удоволствие, без сянка от злорадство. Защото беше не само насмешлива, но и снизходителна, и макар и да се забавляваше с хората, обичаше да им прави услуги.

Кристоф й представи възможност да приложи на практика и добросърдечието, и критичния си ум. През първите месеци на пребиваването й в малкия градец, където траурът й я държеше настрана от обществото, Кристоф беше за нея истинско развлечение. Най-напред с дарбата си. Тя обичаше музиката, макар и сама да не беше музикантка. Музиката й доставяше физическа и морална наслада, мисълта и лениво замираше в приятна печал. Седнала до огъня с ръкоделие в ръце, докато Кристоф свиреше, тя се усмихваше неопределено и се наслаждаваше безмълвно на сръчните му пръсти и на неясните си бленувания, зареяни сред тъжните или приятни картини на миналото.

Тя обаче се интересуваше не толкова от музиката, колкото от музиканта. Беше достатъчно умна, за да прозре голямото дарование на Кристоф, макар и да не беше в състояние да схване истинското му своеобразие. С интерес наблюдаваше пробуждането на този тайнствен пламък, който се прокрадваше в него. Бързо оцени нравствените му качества: неговата честност, смелост, стоицизъм, така затрогващ у едно дете. И все пак нейните остри и подигравателни очи го гледаха с обичайната й прозорливост. Тя се забавляваше с несръчността му, с грозното му лице, със смешното му държане. Не се отнасяше с него съвсем сериозно. Смешните изблици, невъздържаността, капризното настроение на Кристоф я караха да си мисли, че той не е много уравновесен. Тя виждаше в него още един Крафт, а те бяха честни хора и добри музиканти, но всички малко побъркани.

Тази лека насмешка се изплъзваше на Кристоф. Той чувствуваше само добросърдечието на госпожа фон Керих. А беше така малко свикнал да бъдат добри с него! Макар че задълженията му в двореца го поставяха в ежедневен допир със светското общество, Кристоф си оставаше все още диваче, без образование и без възпитание. Егоистичният двор се занимаваше с него само колкото да извлече полза от дарбата му, без да се постарае да му окаже каквато и да било услуга. Той идваше в двореца, сядаше на пианото, свиреше и си отиваше, без никога никой да си даде труд да заговори с него, освен за да му кажат разсеяно някой изтъркан комплимент. Откакто дядо му бе умрял, на никого в къщи или навън не му бе хрумнало да се погрижи за образованието му, да го научи как да се държи в обществото, как да стане мъж. Той се измъчваше от невежеството си и от просташките си обноски. Опитваше се с голяма мъка да навакса пропуснатото, но не успяваше. Липсваха му книгите, разговорите, личният пример. Би трябвало да признае тази липса на някой приятел, а не се решаваше. Дори с Ото не се бе осмелил, защото още при първите му думи Ото тутакси бе взел тон на презрително превъзходство, който го бе жегнал като нажежено желязо.

А ето че с госпожа фон Керих всичко ставаше лесно. По свой собствен почин, без да й иска каквото и да било — това би струвало толкова много на гордия Кристоф! — тя внимателно му показваше какво не бива да прави, предупреждаваше го как да постъпи, даваше му съвети как да се облича, да яде, да ходи, да говори, не пропускаше нито една негова грешка в поведението, вкуса или говора. Същевременно той не можеше да се засегне, защото тя подхождаше извънредно нежно и внимателно, щадейки докачливото, честолюбиво дете. Така, привидно без да му се налага, тя се зае с литературното му образование. Не се учудваше на необяснимото му невежество, но не пропускаше нито един случай да му посочи грешките простичко, спокойно, като че ли е съвсем естествено Кристоф да сбърка. И вместо да го подплаши със скучни наставления, тя си науми да запълни вечерните им срещи с литературни четения на исторически произведения или немски и чуждестранни произведения. Отнасяше се с Кристоф като със собствен син с лека отсенка на покровителствена фамилиарност, която той не забелязваше. Занимаваше се дори с дрехите му; подновяваше гардероба му; изплете му шалче от вълна, подаряваше му дребни тоалетни принадлежности и при това толкова мило, че той съвсем не се притесняваше нито от грижите, нито от подаръците й. С една дума, тя проявяваше към него тези почти майчински дребни внимания и загриженост, които всяка добросърдечна жена по вроден усет проявява към всяко дете, което й е поверено, без да е необходимо да изпитва към него дълбоко чувство. Кристоф обаче си въобразяваше, че тази привързаност се отнася лично до него и се разтапяше от признателност. Понякога й правеше внезапни страстни излияния, които се струваха малко смешни на госпожа фон Керих, макар да й доставяха удоволствие.

С Мина отношенията бяха други. Когато Кристоф се срещна отново с нея за първия й урок, все още опиянен от спомените си от предишната вечер и от гальовните погледи на момиченцето, той остана силно изненадан, защото намери една малка особа, съвсем различна от момичето, което беше видял само няколко часа преди това. Тя едва го поглеждаше и не слушаше думите му. А когато вдигнеше очи към него, в тях се четеше такава ледена студенина, че той беше смаян. Дълго се мъчи да си припомни с какво ли е могъл да я оскърби. Не беше я оскърбил с нищо. А чувствата на Мина към него и този ден, както и предишния, бяха еднакво хладни. Беше й напълно безразличен. Ако първия път си беше дала труд да се усмихне при срещата им, беше го сторила от вродено кокетство на малко момиче, което се забавлява да изпробва властта си над първия срещнат, па бил той и куче, ако не разполага с нещо друго в скуката си. Но още на следния ден прекалено лесната победа загуби всякакъв интерес за нея. Тя прецени строго Кристоф и реши, че той е грозно, невъзпитано момче, което свири хубаво на пиано, но има просташки ръце, държи безобразно вилицата на масата и реже рибата с нож. Така че той й изглеждаше съвсем неинтересен. С удоволствие щеше да взема уроци по пиано, нямаше нищо против даже да се позабавляват заедно, защото в момента нямаше другар, и макар и да си въобразяваше, че вече не е дете, имаше пристъпи на лудо желание да изразходи преливащата си веселост, която и тя, както майка си, беше принудена да сдържа поради траура. Но Кристоф беше за нея един вид домашно животно. И ако й се случеше в дни на най-непоносима студенина да му прави мили очи, то се дължеше просто на разсеяност; тя мислеше за нещо друго или просто искаше да се упражни, за да не отвикне. Сърцето на Кристоф подскачаше, когато тя го погледнеше така. А Мина почти не го виждаше. Тя си фантазираше. Тази млада особа беше стигнала възрастта, когато чувствеността се залъгва с приятни и ласкаещи самолюбието мечти. Мина мислеше постоянно за любовта с нараснал интерес и любопитство, които бяха невинни, защото беше съвсем невежа. Впрочем като добре възпитана госпожица, тя си представяше любовта само под формата на брак. Идеалът й съвсем нямаше определени очертания. Мечтаеше си да се омъжи ту за лейтенант, ту за поет, строг и възвисен като Шилер. Един план проваляше друг и тя приемаше новия със същата сериозност и дълбока увереност. И едните, и другите блянове бяха готови да отстъпят пред по-примамливата действителност. Интересно е да се наблюдава с каква лекота младите мечтателни девойки забравят бляновете си, когато пред тях се яви нещо не така възвишено, но по-сигурно.

Всъщност сантименталната Мина въпреки мечтите си беше спокойна и студена. Въпреки аристократичното си име и гордостта, вдъхната й от благородническата частица „фон“, тя беше в душата си дребна немска домакиня, само че в прелестната юношеска възраст.

 

 

Кристоф естествено не разбираше нищо от сложния механизъм — по-сложен всъщност привидно, отколкото в действителност — на женското сърце. Той често биваше озадачен от държането на своите хубави приятелки. Но беше така щастлив в любовта си към тях, че им вярваше сляпо дори за това, което го тревожеше и натъжаваше малко у тях, защото искаше да се убеди, че и те го обичат, както той ги обича. Те така го вълнуваха понякога, че от очите му бликваха сълзи.

Седнал пред масата в спокойния малък салон на няколко крачки от госпожа фон Керих, която бродираше под лампата (Мина четеше от другата страна на масата, не разговаряха: през открехнатата към градината врата се виждаше блещукащият под лунната светлина пясък по алеята, а от върховете на дърветата долиташе лек шепот)… сърцето му преливаше от блаженство. Внезапно, без всякакъв повод, той скачаше от стола си, хвърляше се в краката на госпожа фон Керих, улавяше ръката й, държаща понякога игла, и я обсипваше с целувки, притискайки до нея уста, страни, очи, разтърсван от хълцания. Мина откъсваше очи от книгата, леко повдигаше рамене и свиваше устни. Госпожа фон Керих гледаше усмихната голямото момче в краката си и галеше главата му със свободната си ръка.

— Е, добре, мили глупчо — казваше му тя с красивия си топъл и насмешлив глас, — какво има?

О, този сладък глас! Това спокойствие, тази тишина, тази изтънчена атмосфера, без крясъци, без блъскане, без грубост в този оазис сред суровия живот и героична светлина, позлатяваща с отблясъците си предметите и хората на този чаровен свят, възникнал от четенето на божествените поети Гьоте, Шилер, Шекспир; потоци сила, мъка и любов!

Навела глава над книгата, леко порозовяла от напрежението при изговора, Мина четеше със звучния си глас, като го изменяше незабележимо и се стараеше да си придаде повече важност, когато предаваше думите на воини или крале. Понякога госпожа фон Керих вземаше книгата, тогава тя смекчаваше трагичните места с остроумието и изтънчеността си, но най-често слушаше, отпусната в креслото си с вечното ръкоделие на колене, усмихвайки се на собствените си мисли: винаги във всички произведения откриваше себе си.

И Кристоф се беше опитал да чете на глас, но трябваше да се откаже. Той се запъваше, заплиташе се в думите, прескачаше препинателните знаци, като че ли нищо не разбираше от текста, и така се вълнуваше, че трябваше да спре на патетичните пасажи, защото чувствуваше, че ще се разплаче. Тогава хвърляше ядосан книгата на масата, а двете му приятелки се смееха до сълзи… Колко много ги обичаше! Той носеше винаги със себе си образа им, примесен със спомена за Гьоте и Шекспир. Не ги различаваше от двамата поети. Някой пленителен израз на поета, който извикваше в дън душата му страстен трепет, беше вече за него неделим от скъпата уста, от която го беше чул за първи път. Двадесет години по-късно нямаше да може да препрочете или да види на сцената „Егмонт“ или „Ромео“, без при някой стих да възкръсне споменът за тия тихи вечери, за мечтите за щастие и любимите лица на госпожа фон Керих и Мина.

С часове ги гледаше вечер, докато те четяха, нощем, когато мечтаеше буден в леглото си с отворени очи, денем, когато се унасяше пред пюпитъра в оркестъра, свирейки машинално с полузатворени клепачи. Той изпитваше и към двете най-невинна обич. Понеже не познаваше любовта, мислеше си, че е влюбен. Не би могъл да каже точно дали в майката или в дъщерята. Сериозно се запитваше коя от двете да избере. Все пак, тъй като му се струваше, че трябва непременно да реши, беше склонен да спре избора си на госпожа фон Керих. И действително откриваше, тутакси след като вземеше това решение, че именно в нея е влюбен. Обичаше умните й очи, разсеяната усмивка на открехнатите й устни, хубавото й така младежко чело с вчесани на път гладки копринени коси, леко забуления глас, покашлянето, майчинските й ръце, изящните й движения, непознатата й душа. Изтръпваше от блаженство, когато, седнала до него, тя му обясняваше сърдечно някой пасаж от книга, който той не разбираше. Облягаше ръка на рамото на Кристоф. Той чувствуваше топлината на пръстите й, дъха й по лицето си, нежното ухание на тялото й. Слушаше я унесен, без да мисли вече за книгата и без да разбира каквото и да било. Тя забелязваше, караше го да повтори какво му е казала: той оставаше безмълвен. Тя му се караше смеешком, тикаше носа му в книгата, казвайки му, че ще си остане завинаги малко магаре. Той отвръщаше, че му е все едно, стига само да бъде нейното магаренце и тя да не го изгони от дома си. Тя се преструваше, че не е особено склонна. После казваше, че макар той да е лошо, много глупаво малко магаре, тя е съгласна да го задържи до себе си — и може би даже да го обича, — макар и да не го бива за нищо добро, ако поне е добър самият той. Разсмиваха се и двамата и им ставаше много весело.

Откакто бе открил, че обича госпожа фон Керих, Кристоф постепенно се откъсваше от Мина. Дразнеше се от презрителната й студенина и тъй като я виждаше много често, осмеляваше се вече да се държи свободно с нея и не криеше лошото си настроение. Тя обичаше да го засяга, той й отвръщаше грубо. Винаги си казваха неприятни неща, които само разсмиваха госпожа фон Керих. Кристоф рядко побеждаваше в тези словесни състезания и си излизаше ожесточен от тях, въобразяваше си, че мрази Мина, убеждавайки се, че идва повторно у тях само заради госпожа фон Керих.

Той продължаваше да дава уроци по пиано на Мина. Два пъти седмично сутрин, от девет до десет часа, проверяваше как момичето свири гами и упражнения. Стаята, в която се занимаваха, беше студиото на Мина. Интересна работна стая, която със забавна правдивост разкриваше обърканите вкусове на младото момиче.

На масата миниатюрни статуетки на котки-музиканти, цял оркестър; една свиреше на цигулка, друга на виолончело; малко джобно огледало, симетрично подредени тоалетни и писмени принадлежности. На етажерката — микроскопични бюстове на музиканти: намръщеният Бетховен, Вагнер с барета, както и Аполон Белведерски. На камината до жаба, пушеща лула от тръстика, книжно ветрило, върху което бе изрисуван театърът в Байройт. В библиотеката с две полици — няколко книги: Любке, Момзен, Шилер, „Без дом“, Жул Верн, Монтен; на степите — големи репродукции на Сикстинската мадона и на картините на Херкомер, обградени със сини и зелени панделки. Имаше също един изглед на швейцарски хотел в посребрена рамка. А по всички кътчета на стаята бяха накачени снимки на офицери, тенори, диригенти, на приятелки — всичките с посвещения, със стихове или поне с това, което е прието в Германия да се нарича стих. В средата на стаята върху мраморна подставка стоеше бюстът на брадатия Брамс, а над пианото се люшкаха, нанизани на конец, плюшени маймунки и всевъзможни спомени от котильони.

Мина идваше обикновено със закъснение, с подпухнали още от сън очи и начумерено изражение. Тя едва подаваше ръка на Кристоф, казваше му студено добър ден, и безмълвна, горда и величествена сядаше пред пианото. Когато биваше сама, тя с удоволствие свиреше безконечни гами, защото това й даваше възможност да продължи приятното си полусънно състояние и бленувания. Но Кристоф я принуждаваше да съсредоточи вниманието си върху мъчни упражнения: за да си отмъсти, тя се стараеше понякога да свири колкото може по-лошо. Беше доста музикална, но не обичаше музиката, както много германки. Но също като тях си въобразяваше, че трябва да я обича и вземаше доста добросъвестно уроците си, като се изключат отделни моменти на проклетия, колкото да вбеси учителя си. Тя го ядосваше още повече е леденото си безразличие, когато й хрумнеше да свири прилежно. Най-неприятното беше, когато си наумеше да вложи чувство в някой изразителен пасаж. Тогава ставаше сантиментална, без всъщност да чувствува нещо.

Младият Кристоф, седнал до нея, не беше твърде учтив. Никога не й правеше комплименти. Напротив. Тя му се сърдеше за това и не търпеше нито една негова забележка, без да му отвърне. Оспорваше всичко, което й казваше. Когато сбъркаше, упорито доказваше, че свири, както е написано. Той се дразнеше и те продължаваха да си разменят нелюбезни думи и дързост. С наведени над клавишите очи, Мина постоянно наблюдаваше Кристоф и се наслаждаваше на яда му. За да прогони скуката, тя измисляше дребни глупави хитрини, преследващи само една цел — да прекъсне урока и да раздразни Кристоф. Преструваше се, че се задушава, за да му стане по-интересна. Започваше да кашля безспирно или пък измисляше, че трябва да каже нещо важно на прислужницата. Кристоф знаеше, че му разиграва комедия. И Мина знаеше, че той отгатва преструвките й, и това я забавляваше. Защото Кристоф не можеше да й каже открито какво мисли за нея.

Един ден, когато се забавляваше по този начин и кашляше отчаяно, скрила муцунка в кърпичката си, като че ли всеки миг ще се задави, а всъщност дебнеща измежду пръстите си ожесточения Кристоф, й дойде хитрата мисъл да изпусне кърпичката си, за да принуди Кристоф да я вдигне. Той стори това възможно най-неохотно. Мина го възнагради с едно: „Благодаря“ на дама от висшето общество, което едва не го накара да избухне.

Тя сметна, че играта е много приятна и реши да я повтори. На другия ден пак изпусна кърпичката си. Кристоф не помръдна. Той кипеше от гняв. Тя почака малко, после каза обидено:

— Ще бъдете ли така любезен да ми подадете кърпичката?

Кристоф не се сдържа.

— Аз не съм ваш слуга! — извика той грубо. — Вземете си я сама!

Мина се задъха. Тя стана рязко от табуретката, като я събори.

— О! Това е вече прекалено! — каза тя, удари бясно клавишите и излезе разярена.

Кристоф я почака. Тя не се върна. Той се срамуваше от постъпката си. Съзнаваше, че се бе държал като селяндур. Но вярно е, че беше нетърпимо — тя най-безочливо се подиграваше с него! Уплаши се да не би Мина да се оплаче на майка си и да настрои завинаги срещу него госпожа фон Керих. Чудеше се какво да прави, защото, макар и да съжаляваше за грубостта си, за нищо на света не би поискал извинение.

Отиде пак у тях на следващия ден, макар да очакваше, че Мина ще откаже да вземе урока си. Мина обаче беше много горда, за да се оплаче някому, а и съвестта й не беше съвсем чиста; тя се появи, след като го накара да я чака пет минути повече от обикновено. Седна пред пианото съвсем изправена, вдървена, без да обръща глава към него и без да произнесе нито дума, като че ли Кристоф не съществуваше. Все пак взе урока си, както и следващите уроци, защото знаеше много добре, че Кристоф разбира от музика, а тя трябва да се научи да свири чисто на пиано, ако иска да бъде това, което си въобразява, че е: девойка от благороден произход с безупречно възпитание.

Колко обаче й беше скучно! Колко им беше скучно и на двамата!

 

 

През една мъглива мартенска сутрин, когато ситни снежинки прехвърчаха като перца в сивия въздух, те стояха в студиото. Беше почти тъмно. Мина спореше по стара привичка за една невярно изсвирена нота, твърдейки, че така „било написано“. Макар и да знаеше отлично, че тя лъже, Кристоф се наведе над нотните листове, за да види отблизо въпросния пасаж. Ръката й беше на пюпитъра, тя не я отмести. Устата му се озова съвсем близо до тази ръка. Той се опитваше да разчете нотите и не успяваше, гледаше нещо друго — пленителната, прозрачна като лист от цвете ръка. Внезапно — без да осъзнае това хрумване — с все сили притисна устни до пръстите й.

И двамата останаха смаяни. Той се отдръпна рязко назад, тя свали ръката си и единият, и другият се изчервиха. Не си казаха нито дума, не се погледнаха. След кратко стеснително мълчание тя пак почна да свири. Гърдите й се повдигаха леко, като че ли с мъка си поемаше дъх. Тя удряше едно след друго не там, където трябваше. Той не забелязваше. Беше много по-смутен от нея. Слепоочията му туптяха, той не чуваше нищо, не съзнаваше какво свири тя и за да наруши мълчанието, правеше наслуки със задавен глас по някоя забележка. Мислеше се за окончателно пропаднал в очите на Мина. Беше страшно засрамен от постъпката си, намираше я глупава и просташка. Времето на урока измина, той се раздели с Мина, без да я погледне, като дори забрави да й се поклони. Тя не му се разсърди. Съвсем и не мислеше да смята Кристоф зле възпитан. Ако правеше толкова грешки, свирейки, това беше, защото непрестанно го наблюдаваше с крайчеца на окото си с удивено любопитство и за първи път със симпатия.

Когато остана сама, вместо да отиде при майка си както през другите дни, тя се затвори в стаята си и се замисли за това изключително събитие. Облакъти се пред огледалото. Очите й се струваха меки и бляскави. Тя хапеше леко долната си устна от напрегнато мислене. Докато разглеждаше с удоволствие хубавичкото си лице, тя си представяше отново неотдавнашната сцена, изчервяваше се и се усмихваше. На масата беше оживена и радостна. Отказа да излезе и остана част от следобеда в салона. Държеше някакво ръкоделие в ръцете си, но едва ли бодна десет пъти където трябваше. Имаше ли значение? Седнала в ъгъла на стаята, гърбом към майка си, тя се усмихваше. Или пък, обзета внезапно от желание да се разкърши, започваше да скача из стаята, пеейки с все глас. Госпожа фон Керих се сепваше и заявяваше, че е полудяла. Мина се хвърляше на шията й, превиваше се от смях и я прегръщаше до задушаване.

Вечерта се прибра в стаята си, но дълго не си легна. Гледаше се непрестанно в огледалото, опитваше се да си спомни и не виждаше нищо, понеже целия ден беше мислила само за едно. Бавно се разсъблече. Спираше се без нужда, сядаше на леглото и се мъчеше да извика в паметта си лицето на Кристоф. Явяваше й се някакъв измислен от нея Кристоф, който съвсем не изглеждаше зле. Тя си легна и загаси лампата. Само след десет минути сутрешната сцена внезапно изплува в главата й и тя се разсмя високо. Майка й стана тихо и отвори вратата, мислейки, че въпреки нейната забрана Мина чете в леглото си. Завари я легнала спокойно, с широко отворени очи в полумрака на малката лампичка.

— Но какво толкова те развеселява? — попита тя.

— Съвсем нищо — отвърна сериозно Мина. — Мисля си просто.

— Щастлива си, щом можеш да се забавляваш така в собствената си компания. Но сега трябва да спиш.

— Добре, мамо — отвърна покорно Мина.

Но дълбоко в себе си тя викаше сърдито: „Върви си де! Отивай си най-сетне!“, докато вратата се затвори и тя продължи да се наслаждава на мечтите си, смутена, разнежена. Малко преди да заспи, трепна от радост: „Той ме обича!… Какво щастие! Колко мило, че ме обича!… Колко го обичам!“

Тя целуна възглавницата си и заспа дълбоко.

 

 

Когато се видяха за първи път след тази случка, Кристоф се изненада от приветливото държане на Мина. Тя му каза добър ден, попита го как е с много нежен глас, седна на пианото послушно и скромно. Беше същински ангел на покорство. Не прояви нито едно от хрумванията си на лоша ученичка. Слушаше богоговейно забележките на Кристоф, признаваше правотата им, изпискваше самата тя уплашено, когато сгрешеше, и се стараеше да се поправи. Кристоф недоумяваше. За много кратко време тя отбеляза удивителен напредък. Не само свиреше по-добре, но обикна музиката. Колкото и да не беше склонен да ласкае, той беше принуден да я похвали. Тя се изчерви от задоволство и му благодари с влажен от признателност поглед. Започна да се докарва за него. Слагаше панделки с пленителни отсенки, отправяше му усмивки и сластни погледи, които не му се нравеха, които го дразнеха и го вълнуваха дълбоко. Сега тя търсеше повод за разговор, но разговаряше съвсем не по детски: тонът й беше сериозен и тя цитираше стихове с поучителен и превзет глас. Той почти не отговаряше; чувствуваше се неудобно: тази нова Мина, която не познаваше, го учудваше и безпокоеше.

А тя непрестанно го наблюдаваше. Чакаше… Какво?… Нима самата тя знаеше определено?… Чакаше той да повтори своя жест. На него и през ум не му минаваше, защото беше убеден, че се е държал просташки. Изглеждаше, че съвсем е забравил случилото се. Тя се дразнеше и когато един ден той си седеше спокойно на почетно разстояние от опасните й лапички, тя бе обзета от нетърпение: бързо, преди да разсъди, тя залепи ръката си до устните му. В първия миг той се смая, после се ядоса и се засрами. Но независимо от тия чувства целуна продължително и страстно ръката й. Наивната безочливост на Мина го възмущаваше и беше готов в същия миг да скочи от стола си и да я остави сама.

Само че вече не можеше. Беше впримчен. Метежни мисли бушуваха в главата му. Те се надигаха от дълбините на сърцето му, подобно на изпарения, които изпълзяват над долината. Той се луташе наслуки в тази любовна мъгла. И каквото и да правеше, все му се въртеше една неясна натрапчива мисъл, едно невнятно желание, страшно и обайващо като пламъка, подмамващ насекомото. В него внезапно закипяха слепите природни стихии.

 

 

Те минаха през период на изчакване. И двамата се наблюдаваха, привличаха се взаимно и се бояха. Бяха неспокойни. И все пак продължаваха да се карат за разни дреболии и да се сърдят. Но в отношенията им липсваше вече предишната непринуденост. Всеки изграждаше безмълвно любовта си.

В любовта могат да се наблюдават странни явления с обратна сила. От мига, в който Кристоф осъзна, че обича Мина, той откри също така, че открай време я беше обичал. От три месеца те се виждаха всеки ден, без той да подозира съществуването на тази любов. Но веднъж влюбен в Мина, абсолютно наложително беше да си докаже, че я е обичал още от сътворението на света.

За него беше истинско блаженство да открие най-сетне кого обича. Толкова отдавна беше влюбен, без да знае в кого! Той изпита един вид облекчение, подобно на болен, страдащ от общо неразположение, неопределено и изнервящо, когато най-сетне то се съсредоточава в една остра болка на определено място в тялото. Нищо не омаломощава така, както любовта без точен обект: тя разяжда и стопява силите, подобно на треска. Познатата страст напряга духа до крайност, тя изтощава, но поне човек знае защо. По-добре всичко друго, отколкото пустота.

При все че Мина бе дала на Кристоф достатъчно основания, за да вярва, че не й е безразличен, той постоянно се измъчваше, мислейки, че го презира. Те никога не бяха имали ясна представа един за друг, но и никога досега тази представа не беше по-неясна и по-невярна от сега: тя представляваше несвързана поредица от смешни измислици, които не можеха да се съчетаят помежду си. Защото те минаваха от една крайност на друга, като си приписваха едно след друго недостатъци и достойнства, които не притежаваха: първите, когато бяха заедно, вторите, когато бяха разделени. И в двата случая се заблуждаваха еднакво.

Те не знаеха какво точно искат. За Кристоф любовта му вземаше формата на жажда за нежност, властна и непримирима, изискваща взаимност, която го изгаряше още от детските му години, нежност, която той искаше от другите и би желал да им наложи драговолно или насила. От време на време в това деспотично желание за пълна жертва от негова страна и от страна на другите — главно от другите може би — се примесваха изблици на тъмно и грубо желание, които му причиняваха непонятен шемет. Мина, предимно любопитна, очарована да изживее един роман, се опитваше да извлече от него възможно най-голямо удовлетворение за самолюбието и сантименталността си. Тя се лъжеше най-чистосърдечно в чувствата, които изпитваше. Значителна част от любовта им беше чисто книжна. Те си спомняха романите, които бяха чели, и си приписваха чувства, каквито въобще не изпитваха.

Наближаваше обаче мигът, когато тези невинни лъжи, когато дребният им егоизъм щеше да се разпръсне пред божественото сияние на любовта. Един ден, един час, няколко вечни секунди… И както винаги това дойде неочаквано!…

Те разговаряха сами една вечер. В салона припадаше мрак. Говореха за много сериозни неща, за вечността, за живота, за смъртта. Рамка, много величествена за мъничката им любов. Мина се оплакваше от усамотението и: това естествено предизвика отговора на Кристоф, че тя не е толкова самотна, колкото смята.

— Не — промълви тя, поклащайки главица, — всичко това са думи. Всеки живее за себе си, никой не се интересува от никого, никой не ни обича.

Настъпи мълчание.

— Ами аз? — попита внезапно Кристоф, пребледнял от вълнение.

Девойката стремително скочи и сграбчи ръцете му.

Някъде се отвори врата. Те се отдръпнаха рязко. Влезе госпожа фон Керих. Кристоф се престори, че чете обърната наопаки книга. Мина, приведена над ръкоделието си, заби иглата в пръста си.

Цялата вечер не останаха вече сами, а и се страхуваха от това. Понеже госпожа фон Керих стана, за да вземе нещо от съседната стая, Мина, обикновено не особено услужлива, изтича да го донесе вместо нея. Кристоф пък се възползува от отсъствието й и си тръгна, без да се сбогува с нея.

На другия ден те се срещнаха, изгарящи от нетърпение да продължат прекъснатия разговор. Не им се удаде, макар че обстоятелствата бяха благоприятни. Отидоха на разходка с госпожа фон Керих и най-малко десет пъти имаха случай да поговорят на воля. Кристоф обаче не можеше да каже нищо и беше толкова нещастен, че гледаше да върви колкото може по-далеч от Мина. Тя от своя страна се преструваше, че не забелязва неучтивостта му. Но беше неприятно засегната и го показа. Когато Кристоф най-сетне се насили да промърмори няколко думи, тя го изслуша с ледено лице: той едва има смелостта да довърши започнатото изречение. Разходката им свърши. Времето течеше, а той беше отчаян, че не бе съумял да го използува.

Мина една седмица. Те си въобразиха, че са се измамили във взаимните си чувства. Не бяха вече сигурни дали не са сънували сцената от онази вечер. Мина се сърдеше на Кристоф. Кристоф се боеше да я срещне сама. И те се държаха по-студено помежду си от когато и да било.

И ето че един ден… Беше валяло цялата сутрин и част от следобеда. Стояха затворени в къщи, без да си говорят, четяха, прозяваха се, гледаха през прозореца — и двамата отегчени и начумерени. Към четири часа небето се проясни. Те изтичаха в градината. Облегнаха се на перилата на терасата, загледани в наклонените морави, които се спущаха към реката. Земята димеше, топли изпарения се носеха под слънчевите лъчи. Капчици дъжд блестяха по тревата. Дъхът на мократа земя и ароматът на цветята се примесваха. Около тях бръмчеше златист рояк пчели. Двамата бяха един до друг и не се гледаха. Не можеха да се решат да нарушат тишината. Една пчела се закачи несръчно на кичур глицинии, натежал от дъжда, и изсипа върху себе си водопад от вода. Те се изсмяха едновременно и тутакси почувствуваха, че повече не ги е яд един на друг, че са добри приятели. Но все пак още не се поглеждаха.

Внезапно, без да извръща към него глава, Мина го улови за ръка и му каза:

— Елате!

Тя го повлече тичешком към малкия гъст лабиринт с пътечки, обрасли с чемшир, който се издигаше сред горичката в парка. Покатериха се по стръмнината, плъзгайки се по мократа пръст. Дърветата изтърсваха над тях клоните си. Преди да стигнат до върха, Мина се спря, за да си поеме дъх.

— Почакайте! Почакайте!… — прошепна тя съвсем задъхана.

Кристоф я погледна, беше извърнала глава: усмихваше се, поемайки с мъка дъх, с открехнати устни; стискаше конвулсивно ръката му. Чувствуваха ускорения си пулс в притиснатите длани и треперещите пръсти. Наоколо — тишина. Светлите нови клонки на дърветата блестяха на слънцето. От листата със сребристо шумолене се стичаха ситни капчици. А в небето с остри викове прелитаха лястовици.

Тя извърна глава към него — като мълния. Хвърли се на шията му, той я взе в обятията си.

— Мина! Мина! Скъпа моя!…

— Обичам те, Кристоф! Обичам те!

Седнаха на една мокра дървена пейка. Целите трептяха от любов — нежна, дълбока, безумна. Всичко друго беше изчезнало. Нито себичност, нито тщеславие, никаква задна мисъл. Всички сенки в душата бяха пометени от любовния вихър. „Да обичаме, да обичаме!“ — мълвяха засмените им и овлажнели очи. Студената кокетна девойка и горделивото момче се разкъсваха от властната потребност да се жертвуват, да се отдадат, да страдат, да умрат един за друг. Не можеха да се познаят, вече не бяха предишните. Всичко бе преобразено: сърцата, чертите, очите им излъчваха затрогваща доброта и нежност. Мигове на чистота и себеотрицание, на пълно себеотдаване, които никога вече няма да се повторят в живота!

След като дълго си шепнаха несвързано, след като страстно се вричаха вечно да си принадлежат, след чаровни безсмислици и целувки те забелязаха, че е късно и се затичаха, уловени за ръка, по тесните алеи, като едва не паднаха, блъскаха се в дърветата, без да усещат нищо, заслепени и пияни от радост.

Когато се раздели с нея, Кристоф не се прибра у дома си. Нямаше да може да заспи. Той излезе от града и закрачи наслуки из полето. Заразхожда се така, където му видят очите, в нощта. Въздухът беше прохладен, полето тъмно и безлюдно. Кукумявка пищеше плахо. Той се движеше като сомнамбул. Изкачи се по хълма през лозята. Светлинките на града блещукаха в равнината, а звездите — в тъмното небе. Той седна на един зид край пътя и внезапно се заля в сълзи. Не знаеше защо плаче. Беше премного щастлив, преливащата му радост беше примесена с малко печал: в нея имаше и признателност за щастието му, и състрадание към нещастните, и тъжно и сладко съзнание за крехкостта на всичко земно, и опиянени от живота. Той плака, изпълнен със сладка нега, и заспа с мокро лице. Когато се събуди, беше почнало да се зазорява. Бели мъгли се влачеха над реката и обгръщаха града, където Мина спеше, смазана от умора, с озарено от щастлив смях сърце.

 

 

Още на следващата сутрин успяха да се срещнат пак в градината, за да си повторят, че се обичат. Но този път им липсваше божествената непринуденост от предната вечер. Тя играеше малко на влюбена, а той, макар и по-искрен, също изпълняваше ролята си. Говореха за бъдещия си живот. Той изказа съжаление, че е беден, със скромен произход. Тя се представи за великодушна и изпита наслада от великодушието си. Заяви, че парите нямат значение за нея. Това беше вярно, защото тя не ги познаваше, не беше чувствувала липсата им. Той й обеща да стане велик музикант. Това й се стори забавно и красиво като в роман. Тя сметна за свой дълг да се държи като истински влюбена. Четеше стихове със сантиментално изражение. И той се зарази от същата мания. Облякъл се бе грижливо и изглеждаше смешен; внимаваше какво ще каже и говореше превзето; госпожа фон Керих го гледаше смеешком и се питаше какво ли го прави толкова глупав.

Но те изживяваха мигове на неизразима поезия, които блясваха внезапно сред малко безцветните дни като слънчев лъч през мъгла. Един поглед, един жест, една неозначаваща нищо дума ги заливаха в щастие: сбогуване вечер в зле осветеното стълбище, търсещите се очи, които се отгатват в тъмнината, трепетът на докоснатите ръце, развълнуваният глас, всички тези малки подробности, които паметта им жадно възкресяваше нощем, когато спяха така леко, че се събуждаха от прозвъняването на всеки час и сърцето им пееше: „Обича ме!“ като ромон на поточе.

Те откриха очарованието на външния свят. Пролетта се усмихваше чудно нежно. Небето беше така блестящо, въздухът така сладък, както никога досега. Целият град с червените покриви, старите стени, неравният паваж придобиваха някакво родно обаяние, което изпълваше с умиление Кристоф. Нощем, когато всички спяха, Мина ставаше от леглото си и стоеше на прозореца, сънна и трескава. А следобед, когато го нямаше, мечтаеше, седнала на въжената люлка с книга на колене и полузатворени очи, в блажена нега, с носещи се в пролетния въздух тяло и дух. Тя прекарваше сега по цели часове на пианото и с убийствено за околните търпение повтаряше акорди и пасажи, които я караха да побелява и да леденее от вълнение. Плачеше, когато слушаше музиката на Шуман. Чувствуваше се преизпълнена със състрадание и доброта към всичко живо; и той беше като нея. Даваха тайно милостиня на бедните, които срещаха, и си разменяха жалостиви погледи. Бяха щастливи, че са толкова добри.

Наистина тия пориви бяха много краткотрайни. Мина внезапно осъзнаваше колко тъжен е скромният живот на преданата стара Фрида, която слугуваше в къщата им още от детските години на майка й. И веднага изтичваше да я прегърне — за голямо удивление на старицата, която кърпеше бельо в кухнята. Това не й пречеше два часа по-късно да я нагруби, задето не е дошла веднага щом й е позвънила. Кристоф пък, раздиран уж от любов към целия човешки род и готов да се отбие от пътя, за да не смачка някоя мравка, беше напълно безразличен към собственото си семейство. По някаква необяснима противоречивост на чувствата той се държеше толкова по-студено и по-сухо с близките си, колкото по-голяма отзивчивост проявяваше към другите живи същества. Почти не се сещаше за тях, говореше им рязко и не скриваше досадата си. Добротата и на двамата беше всъщност израз на излишъка от обич, който ощастливяваше от време на време първия случайно срещнат. Извън тези изблици те бяха по-егоистични, отколкото обикновено, защото съзнанието им беше заето от една-единствена мисъл и свеждаха всичко до нея.

Какво място имаше в живота на Кристоф тази девойка! Какво вълнение, когато, търсейки я в градината, забележеше отдалеч бялата й рокля! Когато в театъра, седнал на няколко крачки от тяхната още празна ложа, внезапно чуеше веселия, толкова познат глас! Когато случайно произнесяха пред него името фон Керих! Кристоф бледнееше, руменееше и няколко минути не виждаше и не чуваше нищо. А веднага след това в тялото му сякаш бликваха огнени потоци и нахлуваха непознати сили.

Малката наивна и чувствена германка измисляше странни игри. Поставяше пръстена си върху брашно и един след друг трябваше да го улавят със зъби, без да изцапат с брашно носа си. Или нанизваше бисквита на канап и всеки захапваше единия край. Играта се състоеше в това кой ще успее, дъвчейки бързо канапа, да стигне пръв до бисквитата. Лицата им се доближаваха, дъхът им се смесваше, устните им се докосваха, те се смееха изкуствено, а ръцете им леденееха. На Кристоф му идеше да я ухапе, да й причини болка. Отдръпваше се рязко, а Мина продължаваше да се смее принудено. Извръщаха се един от друг, преструваха се на безразлични, а се наблюдаваха скришом.

Тези двусмислени игри имаха обезпокояващо притегателна сила. Търсеха ги и ги отбягваха. Кристоф се боеше от тях и предпочиташе дори притеснението от присъствието на госпожа фон Керих или някой друг. Никой досадник не можеше да прекъсне разговора на влюбените им сърца. Напротив, принудата го правеше още по-изразителен и сладък. Тогава всичко ставаше за тях безкрайно ценно: най-незначителната дума, трепването на устните, един-единствен поглед им бяха достатъчни, за да зърнат през баналното було на всекидневието интересния и богат живот на душите си. Той беше видим само за тях. Така поне си въобразяваха двамата и се усмихваха, щастливи с тайната си. Ако някой чуеше думите им, не би открил нищо друго освен най-обикновен светски разговор на безразлични теми. За тях той беше вечна любовна песен. Те четяха като в отворена книга най-беглите отсенки по лицата и в гласовете си, затова можеха да ги четат и със затворени очи: достатъчно беше да слушат само собственото си сърце, за да чуят в него ехото на любимото сърце. Преизпълнени бяха от вяра в живота, в щастието, в самите тях. Надеждите им бяха безгранични. Те обичаха, бяха обичани, щастливи, без нито една сянка, без нито едно съмнение, без нито едно опасение за бъдещето. Неповторима безоблачност на тия пролетни дни! Нито един облак на небето. Такава свежа вяра, като че нищо никога няма да я накара да увехне. Такава буйно бликаща радост, като че нищо никога няма да може да я изчерпи. Живеят ли? Бленуват ли? Навярно бленуват. Няма нищо общо между живота и техния блян. Нищо, освен едно: че в този вълшебен час самите те са само блян: телата им са се стопили от палещия дъх на любовта.

 

 

Госпожа фон Керих много скоро забеляза малката им игра: те си въобразяваха, че са много ловки, а всъщност бяха твърде несръчни. Мина се усъмни, когато майка й влезе веднъж неочаквано, а те с Кристоф бяха по-близо един до друг, отколкото беше прилично. И двамата смутено и бързо се бяха отдръпнали. Госпожа фон Керих се беше престорила, че не е видяла нищо. Мина почти съжаляваше. Би желала да трябва да се бори срещу майка си: щеше да бъде по-романтично.

Майка й обаче не й даде такава възможност. Достатъчно умна беше, за да прояви тревога или да направи някоя забележка по този повод. Но говореше пред Мина с ирония за Кристоф и безмилостно осмиваше недостатъците му — с няколко думи го унищожаваше. Не влагаше никаква пресметливост, действуваше просто по усет, с вроденото вероломство на добра жена, която брани имуществото си. Мина напразно се бунтуваше, сърдеше се или отвръщаше безочливо, като упорито отричаше правотата на майчините си забележки: те бяха премного верни и госпожа фон Керих притежаваше жестокото умение да ранява точно на място. Големите обувки на Кристоф, грозните му дрехи, зле изчетканата му шапка, провинциалното му произношение, смешният му начин да поздравява, просташкият му висок говор, нищо, което можеше да засегне честолюбието на Мина, не беше забравено. Госпожа фон Керих споделяше сякаш мимоходом най-обикновените си наблюдения. Никога не обвиняваше. И когато Мина се наежваше раздразнена, готова да отвърне, госпожа фон Керих невинно заговаряше за нещо друго. Но стрелата беше излетяла и улучила Мина.

Тя започна да гледа Кристоф с не така снизходителни очи. Той долавяше смътно промяната и я питаше обезпокоен:

— Защо ме гледате така?

— Просто така — отвръщаше тя.

Но само след миг, когато той се разведреше, тя го упрекваше остро, че се смее премного шумно. Той бе съкрушен; и през ум не му идваше, че трябва да се наблюдава, когато се смее пред нея: цялата му радост беше отровена. Или пък, както разговаряше напълно непринудено, тя го прекъсваше разсеяно, за да му каже нещо неприятно за облеклото му, или поправяше с нападателна педантичност недодяланите му изрази. Той загубваше вече желание да каже каквото и да било и понякога се сърдеше. После се убеждаваше, че това нейно държане, което го дразнеше, е всъщност доказателство, че Мина се интересува от него, а и самата Мина се уверяваше, че е така. Той смирено се стараеше да се вслуша в забележките й. Тя не беше особено благодарна за усилията му, защото никак не успяваше да се възползува от критиката й.

Той впрочем няма време — нито самата Мина — да забележи промяната, която се извършваше в нея. Дойде Великден и Мина трябваше да замине за малко при приятелско семейство в околностите на Ваймар.

Последната седмица преди раздялата между тях се възвърна хубавата близост от първите дни. Като се изключат няколкото пъти, когато прояви нетърпение, Мина беше по-мила от когато и да било. В навечерието на отпътуването им те дълго се разхождаха в парка. Тя привлече тайнствено Кристоф в беседката и надяна на шията му парфюмирана муска, в която бе скрила една къдрица от косите си. Те повторно се заклеха във вечна любов, зарекоха се да си пишат всеки ден и избраха една звезда на небето, която да гледат по едно и също време всяка вечер и двамата.

Съдбоносният ден настъпи. Десет пъти през нощта Кристоф си зададе въпроса: „Къде ще бъде тя утре?“, а на сутринта мислеше: „Днес заминава. Тази сутрин е още тук, но довечера…“ Отиде у тях, преди да удари осем часът. Тя не беше станала. Реши да се разходи из градината: беше му невъзможно. Върна се в къщата. Коридорите бяха задръстени от куфари и вързопи. Седна в ъгъла на една стая, заслушан в шумовете, които долитаха от горния етаж — отваряне на врати, скърцане на пода, стъпки, които се мъчеше да разпознае. Госпожа фон Керих мина край него, усмихна се леко, като го видя, и му подхвърли едно подигравателно добър ден, без да се спира. Най-сетне се появи Мина, бледа, с подпухнали очи. И тя не бе могла да заспи тази нощ. Даваше улисана разни нареждания на прислугата. Ръкува се с Кристоф, като продължаваше да говори на старата Фрида. Беше вече готова за път. Госпожа фон Керих влезе повторно. Двете заспориха за някаква кутия за шапки. Мина като че ли не обръщаше никакво внимание на Кристоф, който стоеше забравен и нещастен до пианото. Тя излезе с майка си, после пак влезе, извика от прага нещо на госпожа фон Керих. После затвори вратата. Останаха сами. Тя изтича към него, улови го за ръка и го помъкна към съседния малък салон, чиито капаци бяха затворени. Тогава приближи внезапно лицето си до неговото и го целуна буйно с все сила. Питаше го през сълзи:

— Нали ми обещаваш, нали ми обещаваш да ме обичаш вечно?

Те хълцаха тихичко, боейки се да не ги чуят. Разделиха се, защото чуха стъпки. Мина изтри очи и пак заговори важно на слугите, но гласът й трепереше.

Той успя да открадне кърпичката й, малката й мръсна кърпичка, измачкана и мокра от сълзите й, която тя неволно изпусна.

Придружи ги в каретата до гарата. Седнали едно срещу друго, двете деца едва се осмеляваха да се погледнат, за да не избухнат в сълзи. Ръцете им се търсеха крадешком, те ги стискаха до болка. Госпожа фон Керих ги наблюдаваше с добродушна насмешка и се преструваше, че не забелязва нищо.

Най-сетне часът удари. Прав до вратичката, когато влакът потегли, Кристоф започна да тича до вагона, без да гледа пред себе си, бутайки служещите, впил очи в очите на Мина, докато влакът отмина. Той продължи да тича, докато престана да го вижда. Чак тогава се спря запъхтян. Озова се на перона на гарата между безразличните изпращачи. Прибра се в къщи, където за щастие не завари никого и плака цялата сутрин.

 

 

За първи път изпита непоносимата мъка на раздялата. Жестоко изтезание за всички влюбени сърца. Светът е пуст, животът е пуст, всичко е пусто. Не можеш да дишаш: притиска те смъртна тревога, непреодолимо трудно ти е да живееш. Особено ако виждаш около себе си следи от пребиванието на любимата, ако околните предмети постоянно извикват спомена за нея, ако продължаваш да живееш в обичайния за двамата декор и сам настървено се мъчиш да възкресиш в същите места отлетялото щастие. Тогава сякаш бездна се разтваря пред краката ти: навеждаш се над нея, завива ти се свят, ще паднеш в нея, падаш. Струва ти се, че гледаш смъртта в лицето. И действително я гледаш: отсъствието е маската на смъртта. Присъствуващ жив на изчезването на най-скъпата част на сърцето си: животът се заличава и на негово място се разтваря черна паст — небитието.

Кристоф посети отново всички любими места, за да страда още по-силно. Госпожа фон Керих му бе оставила ключа от градината, за да се разхожда там в тяхно отсъствие. Той отиде още същия ден и едва не се задуши от болка. Отправяйки се натам, му се струваше, че ще намери частица от заминалата приятелка: намери много повече — нейният образ витаеше над моравите. Очакваше да я зърне при всеки завой на алеите; знаеше отлично, че няма да се появи, но се мъчеше да се убеди в противното, търсеше следите на любовните си спомени, пътечката в лабиринта, терасата, обвита в глицинии, пейката в беседката. И се самоизтезаваше, повтаряйки си: „Преди една седмица… преди три дни… вчера беше така… вчера тя беше тук… тази сутрин още…“ Тези мисли раздираха сърцето му така дълбоко, че той трябваше да се спре задъхан, примиращ. Скръбта му беше примесена с яд срещу самия него, че не се е възползувал от цялото това загубено време. Толкова минути, толкова часове той се бе наслаждавал от безпределното щастие да я вижда, да я вдъхва, да живее чрез нея! Беше ли го ценил достатъчно? Времето отлетя, без той да използува пълноценно всеки един от тия мънички мигове! А сега? Сега? Беше премного късно!… Непоправимо! Непоправимо!

Той се върна в къщи. Колко омразни му бяха станали домашните му! Не можеше да понася лицата им, жестовете, глупавите разговори, същите както предния ден, същите както и през другите минали дни, същите както и когато тя беше още тук! Те продължаваха обичайния си живот, като че ли на една крачка от тях не се бе случило такова нещастие! И градчето не подозираше нищо. Хората отиваха по работите си, засмени, шумни, улисани; щурците си пееха, небето искреше. Той мразеше всички. Чувствуваше се смазан от общия егоизъм. Всъщност той едничък беше по-егоистичен от цялата вселена. Нищо не беше вече ценно за него, не се стремеше да бъде добър, не обичаше вече никого.

Дните минаваха жалко. Задълженията му го погълнаха, той продължи да работи машинално, но без никаква охота за живот.

Една вечер, както седеше на масата с домашните си, безмълвен и потиснат, раздавачът почука на вратата и му подаде писмо. Сърцето му отгатна от кого е, преди да види почерка. Четири чифта очи, вперени с недискретно любопитство в него, очакваха да прочете гласно писмото, вкопчвайки се обнадеждени в това развлечение, за да прогонят обичайната скука. Той сложи писмото до чинията си и се насили да не го отвори, като заяви безразлично, че знае за какво се отнася. Братята му, засегнати, не повярваха нито дума, дебнейки всяко негово движение. Така че до края на вечерята той беше подложен на изтезание. Едва тогава беше свободен да се затвори в стаята си. Сърцето му биеше толкова силно, че едва не разкъса писмото, докато го отвори. Трепереше при мисълта какво ли ще прочете в него. Но още щом хвърли поглед на първите думи, радост нахлу в душата му.

То съдържаше само няколко топли реда. Мина му пишеше тайно. Тя го наричаше „скъпи Кристлайн“, разказваше му колко много плакала, как гледала всяка вечер тяхната звезда, как била във Франкфурт, грандиозен град с прекрасни магазини, но тя не обърнала внимание на нищо, защото мислела само за него. Припомняше му, че й се е заклел да й остане верен и да не вижда никого в нейно отсъствие, за да мисли единствено за нея. Искаше той да работи през цялото време, докато я няма, за да стане прочут, а и тя заедно с него. Завършвайки, го питаше дали си спомня малкия салон, в който си бяха казали сбогом сутринта преди заминаването й. Молеше го да се върне там някоя сутрин. Уверяваше го, че мислено тя ще бъде още там и пак ще се сбогува с него по същия начин. Тя се бе подписала: „Вечно твоя! Вечно!…“ и беше прибавила послепис, за да му препоръча да си купи сламена шапка вместо грозната си филцова: „Всички изтънчени хора тук носят плетени сламени шапки с широка синя панделка.“

Кристоф прочете четири пъти писмото, докато го разбере напълно. Беше замаян, нямаше дори сили да се почувствува щастлив. Внезапно изпита такава умора, че си легна, препрочитайки и целувайки непрекъснато листа. Сложи го под възглавницата си и постоянно го напипваше с ръка, за да се увери, че е там. Неизразимо блаженство се разливаше по тялото му. Той спа непробудно чак до другия ден.

Животът стана по-поносим. Верността на Мина го окриляше. Реши да й отговори, но нямаше право да й пише свободно, трябваше да прикрива чувствата си. Това беше мъчително и трудно. Той се постара неумело да забули страстта си под церемониално учтиви формули, с които винаги нелепо си служеше.

След като изпрати писмото си, зачака отговор от Мина. Живееше само с тази надежда. За да си наложи търпение, опита се да чете, да се разхожда. Но мислеше само за нея, повтаряше името й настойчиво, като маниак, като идолопоклонник — носеше в джоба си едно томче на Лесинг, защото в него се срещаше името й. На излизане от театъра всеки ден избираше най-дългия път, за да мине покрай един галантериен магазин само защото фирмата му съдържаше четирите обожавани букви.

Упрекваше се, че се разсейва, а тя му бе поръчала да работи упорито, за да я прослави. Наивното тщеславие на искането й го трогваше като проява на доверие. Той реши да съчини творба, която не само да й подари, но истински да я посвети. И без това не би могъл да стори нищо друго в този момент. Едва породила се тази идея, и главата му се изпълни с музикални хрумвания. Все едно огромна водна маса, събирала се с месеци в някое водохранилище, която се втурва внезапно, разрушила дигите. Цяла седмица той изобщо не напусна стаята си. Луиза оставяше яденето му пред вратата, защото той не й позволяваше да влезе. Написа квинтет за кларинет и струнни инструменти. Първата част беше поема, пълна с упование и младежки устрем; последната — любовен диалог, в който на места хуморът на Кристоф прозвучаваше малко диво. Цялото произведение обаче беше замислено с оглед на втората част — ларгето, в която Кристоф беше обрисувал пламенна и чистосърдечна младежка душа, истинския или въображаемия портрет на Мина. Никой не би я разпознал, самата тя по-малко от всеки друг, но важното беше, че той я виждаше точно такава. Тръпнеше от удоволствие, въобразявайки си, че е съумял да улови чертите на любимата. Никоя работа не му се бе удавала по-лесно и по-успешно. Натрупалата се по време на отсъствието страст намери отдушник, а същевременно работата върху художествената творба, необходимото усилие, за да овладее и съсредоточи чувството в ясна и красива форма, отрезви духа му, уравновеси духовните му сили, като се отрази благотворно и на физическото му състояние. Върховно наслаждение, познато на всеки творец в областта на изкуството: докато твори, той се изплъзва от игото на желанието и страданието. Овладява ги и всичко, което му е доставяло наслада или му е причинявало болка, му се струва подвластно само на собствената му воля. Кратки мигове, уви! Защото после веригите на действителността изглеждат още по-тежки.

Докато бе погълнат от творбата си, Кристоф почти нямаше време да мисли за отсъствието на Мина: живееше с нея. Тя не беше вече далеч, беше изцяло в него самия. Когато обаче свърши, пак се озова сам, по-самотен, отколкото преди, по-унил, изтощен от усилието. Спомни си, че писа преди две седмици на Мина, а тя още не му е отговорила.

Писа й повторно. Този път не можа да се реши да спази напълно сдържаността, която си бе наложил в първото писмо. Упрекваше Мина шеговито — сам той не си вярваше, — че го е забравила. Закачаше я за мързела й и я дразнеше миличко. Говореше много тайнствено за работата си, за да възбуди любопитството й: искаше да я изненада при завръщането й. Описваше й най-подробно каква шапка си беше купил. Разказваше й също, че за да се подчини сляпо на заповедите на малката тиранка — беше изтълкувал буквално всичките й изисквания, — не излиза от къщи и се преструва на болен, за да отклонява всички покани. Не добави, че дори и отношенията му с великия херцог бяха охладнели, защото в прекаленото си усърдие не беше отишъл една вечер в замъка, макар че беше поканен. Цялото му писмо беше написано във весел и непринуден тон, изпъстрено с малки тайни, така скъпи на влюбените. Въобразяваше си, че само Мина притежава ключ за тях и че е проявил голяма досетливост, като беше заместил навсякъде думата любов с приятелство.

След като написа писмото, изпита за миг облекчение; най-напред, защото чрез него бе имал илюзията, че разговаря с отсъствуващата приятелка. И главно, защото не се съмняваше, че Мина тутакси ще му отговори. Така че той беше много търпелив през тридневния срок, който бе дал на пощата, за да отнесе писмото му на Мина и да върне отговора й. Но когато и четвъртият ден мина, животът пак му се отщя. Стана безволен и апатичен и се оживяваше само в часа на пощата. Тогава не можеше да си намери място от нетърпение. Суеверно търсеше в най-незначителните признаци — пращенето на огъня в камината, някоя случайна дума — увереността, че писмото ще пристигне. Отминеше ли този час, пак изпадаше в униние. Край на работата, край на разходките: единствената цел на съществуването му стана очакването на следващата поща. Цялата му енергия се изчерпваше в това: да намери сили да я дочака. Когато обаче мръкнеше и нямаше вече надежда да получи писмо този ден, той се чувствуваше напълно сломен. Струваше му се, че няма да може да дочака следващата поща. Стоеше с часове пред масата си, без да говори, без да мисли, ненамиращ сила дори да си легне, докато с върховно усилие на волята си се повличаше до леглото. Сънят му бе неспокоен, изпълнен с безсмислици, със страха, че нощта никога няма да свърши.

Това постоянно очакване се превърна с течение на времето във физическа болка, истинска болест. Кристоф стигаше дотам, че подозираше баща си, братята си, едва ли не самия раздавач, че са получили писмото и не му го дават. Разяждаха го най-различни тревоги. Нито за миг не се съмняваше във верността на Мина. Ако тя не му пише, значи е болна, умираща, може би мъртва. Грабна перото и написа трето писмо, няколко сърцераздирателни реда и този път изобщо не помисли да контролира нито чувствата, нито правописа си. Скоро щяха да приберат пощата; беше задрасквал, зацапа страницата, като я обърна, замърси плика, докато го залепваше: имаше ли значение? Не би могъл да изтърпи до следващата поща. Изтича да пусне писмото си и зачака в смъртна тревога. Втората нощ ясно видя пред себе си Мина болна. Тя го зовеше. Той стана, едва не тръгна пеш, за да отиде при нея. Но къде? Къде да я намери?

На четвъртата сутрин най-сетне пристигна писмото на Мина — половин страница — студено и недоволно. Мина пишеше, че не разбира какво му е вдъхнало тия глупави опасения; тя е добре, няма време да пише, моли го да не се вълнува толкова в бъдеще и да прекъсне кореспонденцията си.

Кристоф беше съкрушен. Не се усъмни в искреността на Мина. Обвини себе си, помисли си, че Мина с право се е ядосала от неблагоразумните му и глупави писма. Реши, че е идиот, заудря главата си с юмруци. Но каквото и да правеше, беше принуден да си даде сметка, че Мина не го обича толкова, колкото той я обича.

Последвалите дни бяха така мрачни, че мъчно могат да се опишат. Може ли да се опише небитието? Лишен от едничкото благо, което го свързваше със съществуването — писмата му до Мина, Кристоф живееше сякаш по инерция. Единственото действие, което му вдъхваше малко интерес, беше, когато вечер, преди да си легне, зачеркваше като ученик на календара си още един от безкрайно дългите дни, които го деляха от завръщането на Мина.

Датата на връщането отмина. Те трябваше да бъдат тук още преди седмица. Унинието на Кристоф беше заменено с трескаво оживление. Мина му беше обещала да му съобщи деня и часа на пристигането си. Всеки миг бе готов да тръгне за гарата. Губеше се в догадки, като не можеше да си обясни закъснението им.

Една вечер съседът им, тапицерът Фишер, който беше приятел на дядо му, дойде да изпуши една лула и да побърбори с Мелхиор, както често правеше след вечеря. Кристоф, разкъсван от неизвестността, се канеше да се качи в стаята си, след като напразно бе чакал да мине раздавачът. Една фраза го накара да изтръпне. Фишер каза, че рано на другата сутрин трябва да отиде у Керих, за да постави завесите. Кристоф попита изумено:

— Но нима се върнаха?

— Ей, шегобиецо! Като че ли не знаеш по-добре от мене! — отвърна присмехулно старият Фишер. — Отдавна! Върнаха се още онзи ден.

Кристоф не чу нищо повече. Тихомълком напусна стаята и се приготви да излиза. Майка му, която от известно време тайно го наблюдаваше, го последва в коридора и плахо го попита къде отива. Той не й отговори и излезе. Болно му беше.

Изтича у госпожа фон Керих. Беше девет часът вечерта. И двете бяха в салона и сякаш не се изненадаха от идването му. Казаха му спокойно добър вечер. Мина пишеше нещо, подаде му ръка над масата и продължи писмото си, като разсеяно запита как е. Тя впрочем се извини за нелюбезността си и се престори, че слуша думите му, но го прекъсна, за да пита нещо майка си. Той беше приготвил затрогващи думи, за да опише страданията си по време на отсъствието им: едва успя да промърмори няколко откъслечни изречения; никой не му отговори и той няма смелост да продължи: звучеше фалшиво.

Когато Мина свърши писмото, тя взе някакво ръкоделие, седна на няколко крачки от него и започна да му описва пътуването си. Тя разказваше какви приятни седмици била прекарала, за разходките на кон, за живота в замъка, за интересната компания. Постепенно се оживи, като говореше за случки и хора, непознати на Кристоф; споменът за тях ги караше да се смеят и тя, и майка й. Кристоф се почувствува чужд. Не знаеше как да се държи и се смееше принудено. Не сваляше очи от лицето на Мина, като горещо се молеше да се умилостиви и да го погледне. Но когато това се случваше — рядко, понеже по-често тя се обръщаше към майка си, — очите й, както и гласът й си оставаха любезни и безразлични. Дали се владееше заради майка си, или Кристоф не можеше да я разбере? Би желал да й говори насаме. Но госпожа фон Керих не ги остави нито за минутка. Опита се да заговори за нещо лично, за работата си, за плановете си, имаше смътното чувство, че Мина му се изплъзва и инстинктивно се стремеше да привлече вниманието й върху себе си. Всъщност тя привидно го слушаше много внимателно: прекъсваше го с различни възклицания, които невинаги бяха уместни, но поне тонът им издаваше жив интерес. Но тъкмо когато той пак се обнадежди, опиянен от една нейна пленителна усмивка, Мина постави ръчичка пред устата си и се прозина. Той рязко млъкна. Тя забеляза и мило се извини, като каза, че е уморена. Той стана, мислейки, че ще го задържат. Не му казаха нищо. Сбогува се бавно, очаквайки да го поканят да дойде пак на другия ден. Нито дума. Трябваше да си тръгне. Мина не го изпрати. Подаде му ръка — равнодушна ръка, която студено се отпусна в неговата. Сбогува се с нея посред салона.

Прибра се в къщи с ужас в сърцето. От Мина от преди два месеца, от скъпата му Мина не беше останало нищо. Какво се беше случило? Защо се беше променила? За клетото момче, което никога още не беше изпитвало непрестанните промени, пълното изчезване и абсолютното подновяване на човешката душа, която в повечето случаи е все едно колекция от редуващи се, постоянно преобразяващи се и угасващи души, тази проста истина беше толкова жестока, че не можеше да я приеме. Съкрушен я отпъждаше и се мъчеше да се убеди, че не е видял добре, че Мина си е все същата. Реши да отиде у тях още на другата сутрин и да говори с нея на всяка цена.

Не мигна. Един след друг отброяваше в нощта ударите на градския часовник. Щом съмна, отиде да броди около къщата им. При първа възможност влезе. Само че срещна не Мина, а госпожа фон Керих. Дейна и ранобудна, тя поливаше с кана цветята под верандата. Щом забеляза Кристоф, госпожа фон Керих възкликна подигравателно:

— А, вие ли сте!… Идвате тъкмо навреме, искам да говоря с вас. Почакайте! Почакайте…

Тя влезе за малко, колкото да остави каната и да изтрие ръцете си, и дойде при него леко усмихната при вида на смутеното изражение на Кристоф, който предчувствуваше нещастие.

— Да идем в градината — подхвана тя. — Там ще бъдем по-спокойни.

Цял изпълнен от любовта си, Кристоф следваше госпожа фон Керих. Тя не бързаше да заговори, забавляваше я смущението на момчето.

— Да поседнем тук — каза най-сетне.

Седнаха точно на пейката, на която Мина му беше подала устните си вечерта преди заминаването.

— Мисля, че знаете за какво става дума — каза госпожа фон Керих със сериозно изражение, което напълно го обърка. — Никога не бих повярвала това, Кристоф. Мислех ви за сериозен младеж. Имах пълно доверие във вас. Никога не бих помислила, че вие ще злоупотребите с него и ще се опитате да завъртите главата на дъщеря ми. Аз ви я бях поверила. Вие трябваше да я уважавате, да уважавате мене, да уважавате себе си.

В гласа й се долавяше лека насмешка; госпожа фон Керих не отдаваше ни най-малко внимание на тази детска любов, но Кристоф не почувствува това и упреците, които прие трагично, както беше свикнал да приема всичко, болезнено го нараниха.

— Но, госпожо… госпожо… — Той се запъна със сълзи в очи. — Аз никога не съм злоупотребил с вашето доверие… Моля ви се, не мислете така… Аз не съм непочтен човек, заклевам ви се!… Обичам госпожица Мина, обичам я с цялата си душа и искам да се оженя за нея.

Госпожа фон Керих се усмихна.

— Не, бедно мое момче — отвърна тя доброжелателно, но всъщност с толкова много презрение, че Кристоф трябваше най-сетне да го долови, — не, това не е възможно, това е детинщина.

— Защо? Защо? — питаше той.

И улови ръцете й, не вярвайки, че тя говори сериозно, почти успокоен от по-нежния й тон. Тя продължаваше да му се усмихва и отвърна само:

— Ей така.

Той настояваше. Като щадеше честолюбието му — тя съвсем не се отнасяше сериозно към него, — госпожа фон Керих каза, че той не е богат, а Мина е свикнала на охолен живот. Той възрази, че това няма значение, той ще стане знаменит и богат, ще се радва на почести и на пари, ще има всичко, което би желала Мина. Госпожа фон Керих се показа скептично настроена. Неговата самоувереност я забавляваше и тя само поклащаше отрицателно глава. Той упорствуваше още.

— Не, Кристоф — заяви тя решително. — Няма смисъл да спорим, това е невъзможно. Не става дума само за пари. Има толкова други неща!… Общественото положение…

Нямаше нужда да довърши. Остра игла го прободе до мозъка на костите. Той прогледна. Видя насмешката в приятелката усмивка, студенината на дружелюбния поглед, внезапно осъзна всичко, което го делеше от тази жена, която той обичаше със синовна обич, която като че ли се отнасяше майчински с него. Изправи се съвсем блед. Госпожа фон Керих продължаваше да му говори с гальовния си глас. Свършено беше обаче. Той вече не чуваше музиката на думите, прозираше през всяка от тях сухотата на светска жена. Не можа да отговори нито дума. Тръгна си. Всичко се въртеше около него.

Влязъл в стаята си, той се хвърли на леглото и се загърчи от ярост и наранена гордост както в детските си години. Хапеше възглавницата си, натикваше кърпата в устата си, за да не чуват виковете му. Мразеше госпожа фон Керих, мразеше Мина. Презираше ги ожесточено. Струваше му се, че са му ударили плесница, трепереше от срам и яд. Необходимо му беше да отговори, да направи нещо незабавно. Щеше да умре, ако не си отмъсти.

Стана и надраска едно безсмислено грубо писмо.

Госпожо,

Не зная дали, както вие казвате, сте се излъгали в мене. Но зная едно: че аз жестоко се излъгах във вас. Бях си въобразил, че вие сте мои приятелки. Вие го казвахте, преструвахте се, че е така, и аз ви обичах повече, отколкото обичам живота си. Виждам сега, че всичко това е лъжа, че вашата привързаност към мене е била само измама: вие ме използувахте, аз ви забавлявах, развличах ви, свирех ви — бях ваш слуга. Ваш слуга? Не, не съм! Не съм ничий слуга!

Вие ме накарахте жестоко да почувствувам, че нямам право да обичам дъщеря ви. Нищо на света не може да попречи на сърцето ми да обича това, което то обича. И макар и да не съм от вашия ранг, аз съм не по-малко благороден от вас. Сърцето облагородява човека: ако не съм граф, у мене има може би повече достойнство, отколкото у много графове. Прислужник или граф, оскърби ли ме някой, аз го презирам. Презирам като калта всичко, което претендира за благородство, ако не притежава духовно благородство.

Сбогом! Вие не ме оценихте. Вие ме измамихте. Ненавиждам ви.

Този, който въпреки вас обича и ще обича до смъртта си госпожица Мина, защото тя е негова и нищо не може да му я отнеме!

Едва пусна писмото си в кутията и се ужаси от това, което беше направил. Опита се да не мисли повече. Някои изречения обаче изплуваха в паметта му. Обливаше се в студена пот при мисълта, че госпожа фон Керих ще прочете безумните му думи. В първия миг самото му отчаяние го поддържаше, но още на следващия ден разбра, че единственият резултат от писмото му ще бъде пълната раздяла с Мина. Това му се стори най-голямото нещастие. Все още се надяваше, че госпожа фон Керих, която познаваше бурните му изблици, няма да обърне сериозно внимание и на този, ще го смъмри строго и, кой знае, би ще се трогне от искреното му чувство. Той чакаше само една нейна дума, за да се хвърли в краката й. Чака пет дни. После получи писмо. В него се казваше:

Драги господине,

Понеже според вас е имало недоразумение и от наша, и от ваша страна, най-благоразумно несъмнено е да не го продължаваме повече. Бих се упрекнала, ако ви наложа занапред отношения, станали мъчителни за вас. Следователно ще ви се стори естествено, ако ги прекъснем. Надявам се, че няма да ви липсват по-късно други приятели, които ще съумеят да ви оценят, както желаете да бъдете оценен. Никак не се съмнявам във вашето бъдеще и ще следя отдалече със симпатия вашите успехи в музикалното поприще. Привети.

Жозефа фон Керих

Най-горчивите упреци щяха да бъдат по-малко жестоки. Кристоф разбра, че е загубен. Човек може да отговори, когато го обвиняват несправедливо. Но какво можеш да сториш срещу унищожаващото любезно безразличие? Той обезумя. Помисли си, че няма да види вече Мина, че никога няма вече да я види! Не можа да понесе тази мисъл. Почувствува колко малко тежи цялата гордост на света в сравнение с малко любов. Забрави всяко достойнство, стана жалък, написа нови писма, в които молеше за прошка. Те бяха също така глупави, както и първото, в което се възмущаваше. Не му отговориха нищо. И всичко бе казано.

 

 

Едва не умря. Искаше да се самоубие. Искаше да убие. Най-малкото си въобрази, че има такива намерения. Изпитваше желание да опожарява, да коли. Хората не подозират на каква крайна любов и омраза са способни някои детски сърца. Това беше най-страшната криза на детството му. Всъщност тя беляза завършека му. Закали волята на Кристоф, но едва не я прекърши завинаги.

Непоносимо му беше да живее. С часове стоеше до прозореца, загледан в плочите на двора, и си мислеше, както когато беше малък, че има начин да избяга от терзанията на живота, ако станат прекалено силни. Изходът беше там, пред очите му, и то мигновено… Мигновено ли? Кой знае?… Може би след дни, векове жестоки мъчения!… Но юношеското му отчаяние беше толкова дълбоко, че той се поддаваше на тия зашеметяващи мисли.

Луиза виждаше, че страда. Не можеше да отгатне какво точно става в него, но майчиният й усет я предупреждаваше смътно за опасността. Тя се стараеше да се доближи до сина си, да узнае болката му, за да го утеши. Но горката жена беше отвикнала да говори задушевно с Кристоф: от много години той се бе затворил в себе си. А и тя беше премного погълната от материални грижи, за да се опита да го разгадае. Сега, когато би искала да му помогне, не знаеше как да постъпи. Бродеше около него като неспокоен дух. Би желала да намери думи, които биха му подействували като балсам. А не смееше да проговори, за да не го раздразни. И въпреки предупредителността си дразнеше го с всеки свой жест, със самото си присъствие. Защото не беше особено деликатна, а той не беше снизходителен. И все пак я обичаше; и двамата се обичаха. Но колко дребни неща могат да разделят две същества, които милеят едно за друго и дълбоко се уважават! Говоренето на по-висок глас, някой несръчен жест, безобидно присвиване на очите или сбърчване на носа, начинът на хранене, на ходене, смехът, някаква скованост в движенията, която не се поддава на анализ… Човек се мъчи да се убеди, че това е нищо, ала то е всичко. Много често напълно достатъчно за окончателното отчуждаване един от друг, на майка и син, на двама братя или приятели, макар и да живеят в тясна близост.

Така че Кристоф не намираше в обичта на майка си достатъчна опора в кризата, която изживяваше. Впрочем има ли някаква стойност обичта на околните за себичната страст, съсредоточена единствено в себе си?

Една нощ, когато домашните му спяха и седнал пред масата, без да мисли, без да помръдне, той потъваше в това опасно състояние, в малката безмълвна уличка отекна шум от стъпки и силно тропане по вратата го изтръгна от вцепенението му. Чуваха се глухи, неясни гласове. Спомни си, че баща му не се беше прибрал вечерта и си помисли с яд, че пак го връщат пиян както миналата седмица, когато го бяха намерили легнал напреко на улицата. Защото Мелхиор вече беше загубил всяка сдържаност. Той се отдаваше все повече и повече и порока си, без атлетическото му здраве да пострада ни най-малко от тия оргии и безумства, които биха убили всеки друг човек. Ядеше за четирима, пиеше до забрава, прекарваше по цели нощи навън под ледения дъжд, пребиваха го по време на улични спречквания и на другия ден пак беше на крака с шумната си жизнерадост, изискващ всички около него да се веселят.

Луиза, вече станала, бързо отиде да отвори, докато Кристоф, без да мръдне от мястото си, си запуши ушите, за да не чуе пиянския глас на Мелхиор и подигравателните подмятания на съседите…

Но внезапно го обзе необяснима тревога: той се разтрепери без видима причина и скри лице в ръце. Тутакси пронизителен писък го накара да вдигне глава и той се спусна към вратата.

Сред група мъже, които разговаряха с нисък глас, в тъмния коридор, осветен от треперливия пламък на фенер, лежеше на носилка, както някога дядо му, едно неподвижно тяло, от което се стичаше вода. Луиза хълцаше на гърдите му. Бяха намерили Мелхиор удавен в улея на мелницата.

Кристоф нададе вик. Всичко останало изчезна, всичките му други огорчения бяха пометени. Той се хвърли върху тялото на баща си до Луиза и те го оплакаха заедно.

 

 

Седнал до смъртния одър, бдящ над последния сън на Мелхиор, чието лице беше придобило сега строго и тържествено изражение, Кристоф постепенно се поддаваше на мрачното умиротворение на смъртта. Детската му страст бе отминала като пристъп на треска. Леденото дихание на гроба бе отнесло всичко със себе си. Мина, наранената му гордост, любовта му и него самия… Уви! Каква жалка история! Колко нищожно беше всичко пред тази действителност, единствено реална: смъртта! Заслужаваше ли си толкова страдания, копнежи, вълнения, за да се стигне дотук?…

Той гледаше заспалия си навеки баща и се изпълваше с безгранична жалост. Спомняше си и най-малките му добри и сърдечни прояви. Защото с всичките си пороци Мелхиор не беше зъл, имаше и положителни черти. Обичаше близките си. Беше честен. С неподкупната честност на Крафтовци, които не търпяха усуквания по въпросите на нравствеността и честта и никога не биха приели дребните морални мръсотии, които толкова много хора от доброто общество дори не смятат за прегрешения. Беше смел и неведнъж бе проявил готовност да се изложи с радост на опасност. Харчеше за себе си, вярно, но беше щедър и към другите: не можеше да понася скръбни лица и с удоволствие подаряваше на бедняците, които срещаше по пътя си, както това, което му принадлежеше, така и онова, което не му принадлежеше. Всички тия негови качества сега изпъкваха пред Кристоф. Той дори ги измисляше отчасти или ги преувеличаваше. Струваше му се, че малко е познавал баща си. Упрекваше се, че не го е обичал достатъчно. Виждаше го сразен от живота. Струваше му се, че злочестата му душа, повлечена от течението, премного слаба, за да се бори, ридае над безцелно пропиляното съществуване. Чуваше жалната му молба, разкъсала веднъж сърцето му:

„Кристоф! Не ме презирай!“

Терзаеха го угризения. Той се хвърляше върху леглото и целуваше, плачейки, лицето на мъртвеца. Повтаряше му както тогава:

— Мили татко, не те презирам, обичам те! Прости ми!

Но жалният глас не стихваше и повтаряше тревожно: „Не ме презирайте! Не ме презирайте!“ Внезапно Кристоф видя себе си легнал на мястото на мъртвеца.

Чу тези думи да излизат от собствената му уста, чувствуваше в сърцето си тежестта на отчаянието от напразния си, безвъзвратно загубен живот. Мислеше ужасен: „Ах! По-добре всичко друго, по-добре всичките страдания, всичките неволи на този свят, отколкото да стигна дотук!…“ Колко близо беше до смъртта! Та нали едва не се поддаде на изкушението да скъса с живота, за да избяга малодушно от неговите мъки? Като че ли всичките скърби, всичките измени не бяха детски огорчения в сравнение с върховното изтезание и престъпление да измениш на самия себе си, да се откажеш от вярата си, да се презреш в смъртта!

Той осъзна, че животът е битка без отдих и пощада, в която този, който желае да бъде човек, достоен за това име, трябва да се бори постоянно срещу цели армии от невидими врагове: умъртвителните стихии и природата, смътните желания, тъмните мисли, които го тласкат предателски да падне ниско и да се унижи. Разбра, че едва не бе паднал в клопката. Проумя, че щастието и любовта са мимолетни примамки, които обезоръжават сърцето и го водят към поражение. И петнадесетгодишният пуританин чу гласа на своя бог:

„Върви, върви и никога не си почивай!“ „Но къде ще отида, всевишни? Каквото и да направя, където и да отида, нима краят няма да бъде винаги един и същ, нима последният етап няма да бъде този тук?“ „Умри, ако трябва да умреш! Страдай, ако трябва да страдаш! Не живееш, за да бъдеш щастлив! Живееш, за да изпълниш моя Закон! Страдай! Умри! Но бъди това, което трябва да бъдеш: Човек!“