Ромен Ролан
Жан-Кристоф (5)

II
Ото

Един неделен ден, когато Кристоф беше поканен от своя Musikdirector да му отиде на гости на обед в полската къщичка, която Тобиас Пфайфер притежаваше на един час път от града, Кристоф се качи на кораба по Рейн. Той седна на палубата до младо момче на неговите години, което любезно му направи място. Кристоф не му обърна никакво внимание. Но след малко, като почувствува, че съседът му не престава да го наблюдава, той го погледна. Беше рус младеж с розови, пълни страни, сресан на крив път и със засенчена от мъх горна устна. Имаше невинното изражение на голяма кукла, макар че полагаше усилия да изглежда като джентълмен. Беше облечен прекалено грижливо: костюм от каша, светли ръкавици, бели половинки, бледосиня връзка, а в ръката — леко бастунче. Той гледаше Кристоф изпод очи, без да извръща глава, изпънал шия като кокошка. Когато Кристоф го погледна на свой ред, младежът се изчерви до уши, измъкна някакъв вестник от джоба си и се престори важно, че чете. Само няколко минути по-късно той се наведе бързо, за да подаде на Кристоф шапката му, която беше паднала на земята. Изненадан от толкова учтивост, Кристоф отново погледна момчето, което пак се изчерви. Той му поблагодари сухо. Не обичаше подобна раболепна услужливост и мразеше да се занимават с него. Все пак това внимание го поласка.

Скоро съвсем го забрави. Вниманието му беше привлечено от пейзажа. Отдавна не бе му се случвало да се измъкне от града, затова жадно се наслаждаваше на въздуха, който облъхваше лицето му, на плисъка на вълните по кораба, на огромната водна пелена и на променливата гледка на бреговете: сиви, плоски плажове, върбови храсталаци, потънали наполовина във водата, градчета, увенчани с готически кули и фабрични комини с черни пушеци, светли лозя и легендарни скали. Тъй като високо изразяваше възторга си, неговият съсед се осмели да даде свенливо, със задавен глас, няколко исторически подробности за развалините, които виждаха, умело възстановени и обраснали в бръшлян; той сякаш изнасяше лекция за самия себе си. Заинтригуван, Кристоф го разпита. Момчето побърза да отговори, щастливо да покаже начетеността си. При всяко изречение то се, обръщаше към Кристоф с думите: „Господин придворен музикант.“

— Нима ме познавате? — попита Кристоф.

— О, да! — отвърна момчето с простодушно възхищение, което погъделичка тщеславието на Кристоф.

Заговориха. Младежът беше виждал често Кристоф на концертите. Освен това той беше под впечатление на всичко, което се разказваше за него. Не го каза на Кристоф, но Кристоф го чувствуваше и беше приятно изненадан. Не беше свикнал да му говорят с такова почтително вълнение. Продължи да задава въпроси на съседа си за миналото на селищата, през които минаваха. Другарят му изваждаше на показ съвсем пресните си познания и Кристоф се възхищаваше от образоваността му. Но това беше само външният повод за разговора им. Всъщност и единият, и другият се интересуваха от едно нещо: да се опознаят взаимно. Те не смееха да пристъпят направо към тази тема. Засягаха я само издалече с неловки въпроси. Най-сетне се решиха и Кристоф узна, че новият му приятел се нарича „господин Ото Динер“ и е син на богат търговец в града. Оказа се естествено, че имат общи познати и малко по малко езикът им се развърза. Корабът най-сетне пристигна в градеца, където трябваше да слезе Кристоф. И Ото отиваше там. Това съвпадение ги изненада и Кристоф предложи да се поразходят заедно, докато дойде време за обед. Той го хвана фамилиарно под ръка и му заразказва плановете си за бъдещето, като че ли го познаваше още от раждането му. Беше така лишен от другари на своята възраст, че изпитваше неизказана радост от компанията на това образовано и добре възпитано момче, което се показваше добре настроено към него.

Времето течеше, без Кристоф да забележи. Динер, горд от доверието, което му засвидетелствуваше младият музикант, не смееше да го подсети, че часът за обед беше дошъл. Най-сетне той счете за свой дълг да му напомни това, но Кристоф, който беше почнал да се изкачва по някакъв залесен хълм, отвърна, че трябва най-напред да стигнат до върха, а когато бяха вече горе, се излегна на тревата, сякаш възнамеряваше да прекара там целия ден. След четвърт час, като видя, че няма никакво намерение да става, Динер пак го подсети плахо:

— А вашият обед?

Проснат на тревата, с ръце под главата, Кристоф отговори невъзмутимо:

— Голямо чудо! — После погледна Ото, забеляза смаяното му изражение и се разсмя. — Страшно хубаво е тука — обясни му той. — Няма да отида. Нека ме чакат! — После се повдигна малко и добави: — Бързате ли? Не, нали? Знаете ли какво трябва да направим? Да вечеряме заедно. Знам една странноприемница.

Динер би могъл да има възражения не защото някой го чакаше, но защото му беше мъчно да вземе внезапно решение: той беше методичен и му беше необходимо да се подготви предварително. Но Кристоф така направи предложението си, че възможността за отказ беше почти недопустима. Затова той прие поканата му и те пак се разприказваха.

В странноприемницата оживлението им стихна. И двамата се занимаваха с важния въпрос кой кого кани на вечеря; всеки от тях дълбоко в себе си поставяше като въпрос на чест той да предложи да е домакинът: Динер, защото беше по-богат, Кристоф, защото беше по-беден. Не споменаваха направо нищо, но Динер се стараеше да утвърди своето право с авторитетния тон, с който поръчваше менюто. Кристоф разбираше намеренията му и вземаше връх над него, поръчвайки други изтънчени яденета. Искаше да му покаже, че и той разполага с пари не по-малко от който и да е друг. А когато Динер направи нов опит, като се постара да избере поне вината, Кристоф му хвърли мълниеносен поглед и поръча една бутилка от най-скъпото местно вино, което се намираше в странноприемницата.

Седнали пред обилната трапеза, те и двамата бяха смутени. Не намираха вече какво да си кажат и ядяха неохотно, притеснени и принудени в движенията си. Внезапно си дадоха сметка, че са чужди един на друг и започнаха да внимават за държането си. Напразно се помъчиха да съживят разговора. Той тутакси секваше наново. Първият половин час премина в смъртна скука. За щастие яденето скоро оказа своето въздействие. Двамата сътрапезници почнаха да се гледат с повече доверие. Особено Кристоф, който не беше навикнал на подобни угощения, стана необикновено приказлив. Той разказа за трудния си живот. Ото също, напускайки сдържаността си, призна, че и той не е щастлив. Бил слаб и боязлив и приятелите му злоупотребявали с тия негови недостатъци. Подигравали се с него, не му прощавали, задето не одобрява техните просташки маниери, и му играели лоши номера. Кристоф стисна юмруци и заяви, че зле ще си изпатят, ако ги подновят в негово присъствие. Ото също беше неразбран от близките си. Това нещастие беше добре познато на Кристоф. Те си съчувствуваха заради общите си неволи. Родителите на Динер искали да направят от него търговец, за да наследи баща си. А той искал да стане поет. И щял да стане поет дори ако се наложело да избяга от града, подобно на Шилер, и да изпита нищетата! (Между другото цялото богатство на баща му щеше да бъде един ден негово, а то не беше незначително.) Той призна, изчервявайки се, че е писал вече стихове върху житейските несгоди, но не се решаваше да ги рецитира въпреки настояването на Кристоф. Най-накрая все пак каза две-три, заеквайки от вълнение. Кристоф ги намери възхитителни. Те споделиха плановете си: по-късно щяха да работят заедно. Щяха да съчиняват драми, Liederkreise^[1]. Възхищаваха се един от друг. Не само музикалната слава, но и силата на Кристоф, както и дръзките му маниери запленяваха Ото. Кристоф пък не беше равнодушен към елегантността на Ото, към изтънчените му маниери — в този свят всичко е относително, — към големите му познания, тия познания, които му липсваха напълно и за които жадуваше.

Натежали от яденето, облакътени на масата, те говореха и се изслушваха взаимно с умилени погледи. Денят преваляше. Трябваше да си тръгват. Ото направи последно усилие да вземе сметката, но Кристоф го закова на място с един начумерен поглед, който му отне всякакво желание да настоява. Кристоф се безпокоеше само за едно: да не би да му поискат повече пари, отколкото имаше. Беше готов да даде и часовника си, и всичко, което притежаваше, отколкото да признае подобно нещо на Ото. Но не се стигна дотам. Той похарчи само за тази вечеря почти всичките си пари за месеца.

Слязоха от хълма. Вечерните сенки се плъзгаха в боровата горичка. Върховете на дърветата все още се къпеха в розова светлина; те се полюшваха тежко и шумоляха като вълни, а губерът от виолетови иглички заглушаваше стъпките им. И двамата мълчаха. Странен и сладостен смут изпълваше сърцето на Кристоф. Той се чувствуваше щастлив, искаше да говори, някаква тревога го потискаше. Спря се за миг, Ото също. Наоколо всичко беше безмълвно. Високо над тях бръмчаха мухи в един слънчев лъч. Падна суха съчка. Кристоф улови Ото за ръка и попита с треперещ глас:

— Искате ли да бъдете мой приятел?

— Да — прошепна Ото.

Те си стиснаха ръце. Сърцата им пърхаха. Почти не смееха да се погледнат.

След малко тръгнаха надолу. Вървяха на няколко крачки един от друг и не продумаха до края на горичката: страхуваха се от самите себе си и от непонятното си вълнение. Крачеха бързо и не се спряха повече, докато не излязоха от сянката на дърветата. Там се успокоиха и пак се уловиха за ръце. Любуваха се на ясната вечер и говореха развълнувано.

На кораба, седнали отпред в светлата вечер, те се опитаха да говорят за безразлични неща, но не слушаха думите си; потънали бяха в блажена умора. Не чувствуваха нужда нито да си говорят, нито да се държат за ръка, нито даже да се гледат. Седяха просто един до друг.

Преди да пристигнат, се уговориха да се срещнат следващата неделя. Кристоф изпрати Ото чак до тях. На светлината на уличния фенер те се усмихнаха свенливо и прошепнаха развълнувано „довиждане“. Изпитаха облекчение, когато се разделиха, защото бяха смазани от напрежението, в което живееха от няколко часа, и от усилието, с което намираха всяка най-незначителна дума, за да прекъснат мълчанието.

Кристоф се прибра сам в нощта. Сърцето му пееше: „Имам приятел! Имам приятел!“ Той не виждаше нищо. Не чуваше нищо. Не мислеше за нищо друго.

Умираше за сън и заспа веднага щом се прибра. Но се събуди два-три пъти през нощта, сякаш от някаква натрапчива мисъл. Повтаряше си: „Имам приятел!“ и заспиваше отново тутакси.

На сутринта Кристоф имаше чувството, че е сънувал. За да си докаже, че е било действителност, започна да си припомня най-дребните подробности от предишния ден. Извикваше ги през цялото време, докато даваше уроците си. Дори следобеда беше толкова разсеян на репетицията на оркестъра, че като излезе от театъра, почти не помнеше какво е свирил.

Когато се върна в къщи, завари едно писмо. Нямаше нужда да гадае от кого е. Изтича в стаята си и се затвори, за да го прочете. Беше написано на бледосиня хартия с прилежен едър, малко колеблив почерк, с грижливо изписан подпис.

Драги господин Кристоф — мога ли да се осмеля да ви нарека многоуважаван приятелю?

Мисля много за вчерашния ни ден и ви благодаря безкрайно за милото ви държане към мене. Толкова съм ви признателен за всичко, което направихте: и за топлите ви думи, и за пленителната разходка, и за прекрасната вечеря! Сърдя ви се само, че похарчихте толкова много пари за тази вечеря. Какъв великолепен ден! Не се ли чувствуваше пръстът на провидението в нашата удивителна среща? Струва ми се, че самата съдба пожела да ни събере. Как се радвам, че ще ви видя в неделя! Надявам се, че няма да имате много неприятности, задето не отидохте на обед при господин Hofmusikdirector. Страшно ще съжалявам, ако имате главоболия заради мене.

Завинаги, скъпи господин Кристоф, ваш най-верен слуга и приятел

Ото Динер

 

ПП. Не идвайте, моля ви се, в неделя да ме вземете от къщи. Ще бъде по-добре, ако нямате нищо против, да се срещнем в Шлосгартен.

 

Кристоф прочете писмото със сълзи на очи. Целуна го. Изсмя се на глас. Преметна се върху леглото си, после изтича към масата, за да отговори тутакси. Не можеше да отложи нито с минута. Но не беше свикнал да пише и не знаеше как да изрази това, което бушуваше в сърцето му. Забиваше перото в хартията и цапаше пръстите си с мастило, полудяваше от нетърпение. Най-сетне, изплезил език, след като смачка четири-пет черновки, успя да напише с разкривени букви на съвсем неправилни редове и с невероятни правописни грешки следното писмо:

Моя душа,

Как смееш да говориш за признателност, когато аз те обичам. Не ти ли казах колко бях тъжен и самотен, преди да те познавам? Твоето приятелство е най-голямото благо за мене. Вчера аз бях щастлив! Щастлив! За първи път в живота ми. Плача от радост, четейки писмото ти. Да, не се съмнявай, скъпи, съдбата ни събра. Тя иска да се сприятелим, за да извършим велики дела. Приятели! Каква сладка дума! Възможно ли е да имам най-сетне приятел? О! Ти няма да ме изоставиш, нали? Ще ми останеш ли верен? Завинаги! Завинаги!… Колко хубаво ще бъде да растем заедно, да съчетаем моите музикални изстъпления, всички странни мелодии, които се въртят в главата ми, с твоя ум и твоите удивителни познания! Колко много неща знаеш ти! Никога не съм срещал по-интелигентен човек от тебе. В дадени моменти ме обхваща безпокойство: струва ми се, че не съм достоен за твоето приятелство. Ти си така благороден и завършен, аз съм ти така признателен, че обичаш недодялано същество като мене!… Но не! Преди малко ти казах вече, не трябва да говорим за признателност. В приятелството няма нито задължени, нито благодетели. Аз не приемам благодеяния! Ние сме равни, защото се обичаме! Как горя от нетърпение да те видя отново! Няма да дойда да те взема от вас, щом не желаеш, макар че, право да ти кажа, не разбирам защо е необходима такава предпазливост, но ти си по-мъдър, сигурно имаш право…

Само една дума обаче! Никога вече не говори за пари. Аз мразя парите, не само думата, но и самите тях. И дори да не съм богат, винаги ще имам достатъчно пари, за да направя удоволствие на приятеля си. Моята радост е да дам всичко, каквото имам, за него. Не би ли направил и ти същото? И ако имах нужда, нали ти пръв би ми дал цялото си богатство? Това обаче никога няма да се наложи. Аз имам здрави ръце и здрава глава и винаги ще съумея да припечеля хляба си. До неделя! Господи! Цяла седмица, без да те видя! А само до преди два дни не те познавах! Как съм могъл да живея толкова дълго без тебе?

Диригентът ни се опита да се разсърди, но не се грижи за това повече от мене! Какво значение имат другите? Аз презирам тяхното мнение за мене и винаги ще го презирам! Само ти ме интересуваш. Обичай ме силно, моя душа, обичай ме, както аз те обичам. Аз съм твой, твой, твой от глава до пети!

Вечно твой Кристоф

През останалите дни Кристоф се изтормози от очакване. Той се отбиваше от пътя си и правеше дълги завои, за да мине покрай къщата на Ото — не че възнамеряваше да го види, но видът на къщата му беше достатъчен, за да бледнее и руменее от вълнение. В четвъртък не можа да се сдържи и изпрати второ писмо, още по-възторжено от другото. И Ото отговори в сантиментален дух.

Най-сетне дойде неделята и Ото пристигна точно в уговорения час. Но Кристоф го чакаше отдавна, разкъсван от нетърпение на тротоара. Беше почнал вече да се тревожи. Трепереше да не би Ото да се е разболял. Нито за миг не допускаше, че може да не удържи на думата си. Повтаряше си полугласно: „Божичко! Дано да дойде!“, удряше с една пръчица камъчетата по алеята. Казваше си, че ако три пъти не улучи, Ото няма да дойде, а ако се мери точно, той тутакси ще се появи. Въпреки че много внимаваше и изпитанието беше леко, той тъкмо пропусна за трети път едно камъче и ето че Ото се зададе със спокойната си равна походка, защото Ото си оставаше съвсем коректен дори когато беше най-силно развълнуван. Кристоф изтича към него с пресъхнало гърло и му каза добър ден, Ото отговори:

— Добър ден.

И те не намериха какво друго да си кажат, освен че времето е много хубаво и е десет и пет или и шест, стига да не е десет и десет, защото часовникът на замъка винаги изоставаше.

Отидоха на гарата и взеха влака за една съседна гара, обичайно място за излети. По пътя не успяха да разменят и десет думи. Опитаха се да наваксат с красноречиви погледи завързаните си езици: но и това не им се удаде особено. Макар и да се мъчеха да си кажат по този начин какви удивителни приятели са те, очите им не казваха абсолютно нищо, те просто се превземаха. Кристоф унизен осъзна това. Той недоумяваше защо не успява да изрази, а и дори да почувствува всичко, което изпълваше само до преди час сърцето му. Ото може би не си даваше сметка така ясно, че е разочарован, защото не беше така искрен и повече се щадеше, самоанализирайки се. Но и той изпитваше същото неудовлетворение. Истината е, че двете деца цяла седмица бяха преувеличили взаимните си чувства до такава степен, че им беше невъзможно да ги задържат на същата висота в действителност и виждайки се отново, първото им впечатление беше неизбежно едно разочарование: трябваше да слязат на земята, но те не се решаваха да си го признаят.

Скитаха целия ден из полето, без да успеят да се отърсят от неприятната принуденост, която тегнеше над тях. Беше празник: кръчмите и горичките гъмжаха от посетители — семейства на еснафи, които разговаряха шумно и ядяха кой където завърне. Това допринасяше за лошото им настроение. Те приписваха на тези натрапници собствената си неспособност да намерят непринудеността от последната им разходка. Разговаряха обаче, мъчеха се най-добросъвестно да изнамират теми за разговор; бояха се да не забележат самите те, че нямат какво да си кажат. Ото излагаше на показ школските си знания. Кристоф навлизаше в технически подробности за музикалните творби и за трудностите на цигуларя. Те смъртно си досаждаха един на друг. Досаждаха и на самите себе си, докато слушаха собствените си думи. Но не преставаха да говорят, бояха се да млъкнат, защото тогава изпадаха в някакви бездни на мълчание и се вледеняваха. На Ото му се плачеше, а Кристоф беше готов да го зареже и да побегне от срам и скука.

Оставаше само един час до влака за връщане, когато атмосферата помежду им се размрази. Куче залая някъде в гората. Тръгнало беше самостоятелно на лов. Кристоф предложи да се скрият някъде по пътя му, за да видят преследваното животно. Изтичаха в гъсталака. Кучето ту се отдалечаваше, ту се приближаваше. Те тичаха надясно, наляво, напред, назад. Лаят ставаше по-силен. Кучето нетърпеливо се задавяше в кръвожадния си вой. То се насочваше към тях. Легнали върху окапалите листа, Кристоф и Ото чакаха, сдържайки дъха си, на една вдлъбната пътечка. Лаят престана. Кучето загуби дирята. Излая още веднъж надалече и над горичката зацари тишина. Никакъв шум: само тайнственото пъплене на безброй живи твари, насекоми и червеи, които гризат без отдих и унищожават гората — равно дихание на смъртта, което никога не пресеква. Децата се ослушваха, без да помръднат. Тъкмо когато се надигнаха отчаяни и се канеха да кажат: „Край. Няма да мине“, едно зайче изскочи от гъсталаците. То тичаше право срещу тях: двамата го видяха едновременно и се разкрещяха от радост. Заекът подскочи на място и се отби встрани. Той изчезна с шеметна бързина между дърветата. Дирите му по смачканите листа се заличиха като бразда по повърхността на водата. Макар да съжаляваха, че бяха извикали, това произшествие ги развесели. Те се превиваха от смях, като си спомняха уплашения скок на заека, а Кристоф подскочи като него много смешно. Ото направи същото. Започнаха да се гонят. Ото беше заекът, а Кристоф — кучето. Те се спуснаха бегом през горички и ливади, прескачайки плетища и ровове. Един селянин се разкрещя подире им, защото затичаха през нивата му, засята с ръж. Те изобщо не се спряха да го изслушат. Кристоф подражаваше на пресипналия лай на кучето така съвършено, че Ото се просълзи от смях. Най-сетне се изтърколиха по едно нанадолнище, като крещяха като луди. Когато останаха съвсем без дъх, седнаха на земята и се загледаха с искрящи от смях очи. Сега бяха напълно щастливи и доволни от себе си. Защото вече не се опитваха да играят на героични приятели. Бяха чисто и просто това, което си бяха — две деца.

Върнаха се уловени под ръка, пеейки безсмислени песни. Все пак, преди да се приберат в градчето, решиха, че е добре да влязат отново в ролята си и изрязаха в кората на последното дърво от гората преплетените си инициали. Но доброто им настроение надви превзетостта им. И във влака на връщане те избухнаха в смях, щом се спогледнеха. Разделиха се, убедени, че са прекарали „невероятно очарователен ден“ (kolossal endzückend) и това убеждение се затвърди, когато останаха сами.

 

 

Те подновиха съзидателната си работа, по-търпеливи и по-изобретателни дори от пчелите, защото успяваха с няколко откъслечни, посредствени възпоминания да изградят чудесна представа не само за самите себе си, но и за приятелството им. След като цяла седмица се идеализираха, срещаха се отново в неделя. И въпреки несъответствието между действителността и измамната им представа, те свикнаха да не забелязват това и да преиначават действителността, както им се ще.

Гордееха се, че са приятели. Противоположното в техните натури ги сближаваше. Кристоф не познаваше нищо по-красиво от Ото. Изящните му ръце, красивите му коси, свежият тен, свенливият начин на говорене, любезните му обноски, изисканото му облекло — всичко го очароваше. Ото пък беше запленен от бликащата сила и от независимостта на Кристоф. Наследил беше предаваната векове наред от поколение на поколение богоговейна почит към всякакъв вид авторитет и изпитваше наслада, примесена с боязън от дружбата си с младеж, така непочтителен по природа към всеки установен канон. Потръпваше от сладостен страх, когато Кристоф се гавреше пред него с всички знаменитости на града и дръзко имитираше самия велик херцог. Кристоф си беше дал сметка какво обаяние упражнява по този начин върху приятеля си и още повече подсилваше нападателния си нрав. Той подронваше като стар революционер обществените условности и законите на държавата. Ото слушаше, скандализиран и омагьосан. Той се опитваше плахо да влезе в тон, но внимателно се оглеждаше да не би някой да го чуе.

Кристоф не пропускаше, когато се разхождаха заедно, да прескочи оградата на някоя нива, стига само да видеше табела, че влизането е забранено; или береше плодове, присягайки се над зидовете на овощните градини. Ото умираше от страх да не ги видят, но тези вълнения му бяха невероятно сладки. Вечер, когато се върнеше в къщи, той се чувствуваше герой. Възхищаваше се свенливо от Кристоф. Инстинктът му за подчинение беше задоволен от това приятелство, в което ролята му се свеждаше до приемане волята на другия. Кристоф никога не му предоставяше грижата да вземе някое решение, той решаваше всичко, предопределяше как да прекарат дните, предопределяше едва ли не как да прекарат целия си живот, като съставяше нетърпящи възражение планове за бъдещето на Ото, както и за своето собствено бъдеще. Ото се съгласяваше, леко разбунтуван понякога, че Кристоф разполага с богатството му, за да построи по-късно никакъв изобретен от него театър. Но не възразяваше, подчинен от властния тон на приятеля си и убеден — тъй като Кристоф бе убеден, — че парите, натрупани от господин Kommerzienrath^[2] Оскар Динер, не можеха да намерят по-благородно приложение. Кристоф дори не мислеше, че насилва волята на Ото. Той беше деспот по рождение и не можеше да си представи, че приятелят му ще иска нещо различно от него. Ако Ото изкажеше някакво друго желание, той без колебание би пожертвувал личните си предпочитания. Би направил и много по-голяма жертва. Изгаряше го желанието да се изложи на опасност заради него. Страстно копнееше да се представи случай, който да постави на изпитание приятелството му. Надяваше се по време на разходките им да изникне някаква опасност и той пръв да излезе насреща й. Готов бе да умре с наслада за Ото. А междувременно бдеше над него с припряна загриженост, подаваше му ръка при неравен терен като на малко момиченце, боеше се да не би да се е уморил, да не би да му е топло, да не би да му е студено. Сваляше дрехата си, за да му я метне на раменете, когато сядаха под някое дърво. Носеше палтото му, когато вървяха. Би носил и самия него. Гледаше го умилено като влюбен. И всъщност беше влюбен.

Той не съзнаваше, тъй като не знаеше още какво значи любов. Но от време на време, когато биваха заедно, го обземаше странно смущение — същото, което беше изпитал първия ден на дружбата им в боровата горичка. Топла вълна заливаше лицето му, страните му пламваха. Той се страхуваше. Сякаш споразумели се по усет, двете деца се раздалечаваха плахо едно от друго, отбягваха се, изоставаха или избързваха по пътя. Преструваха се, че търсят усилено черници в храстите, не знаеха какво ги вълнува.

Тези чувства избликваха главно в писмата им. Нямаше опасност фактите да ги опровергаят и нищо не смущаваше, нито ограничаваше техните илюзии. Сега си пишеха два-три пъти седмично страстно лирични писма. Почти не засягаха действителното си ежедневие. Разискваха сериозни проблеми с патетичен тон, минавайки без никакъв преход от възторженост до отчаяние. Наричаха се помежду си „мое съкровище, моя надежда, мой любим, мое второ аз“. Думата „душа“ се използуваше най-широко. Рисуваха в трагични краски нерадостната си участ и се опечаляваха, че внасят смут в съществуването на приятеля си със собствената си съдба.

„Яд ме е на тебе, моя любов, за мъката, която ти причинявам. Не мога да понеса ти да страдаш: не трябва, не искам! (Той подчертаваше думите така енергично, че скъсваше листа.) Ако ти страдаш, откъде ще почерпя сили да живея? Единственото ми щастие си ти. О, бъди щастлив! Аз поемам с радост всичко лошо! Мисли за мене! Обичай ме! Имам такава нужда от обич. От твоята любов лъха топлина, която ми възвръща живота. Ако знаеш само как зъзна! В сърцето ми е зима и палещ вятър. Целувам душата ти.“

„Мисълта ми прегръща твоята мисъл“ — отвръщаше Ото.

„Обхващам с ръце главата ти — пишеше Кристоф в отговор — и с цялото си същество правя това, което не съм направил още и никога няма да го направя: целувам те така, както те обичам. Измери силата на любовта ми!“

Ото се преструваше, че се съмнява.

„Обичаш ли ме толкова, колкото те обичам аз?“

„О, боже мой! — възкликваше Кристоф. — Не само толкова, но десет, сто, хиляда пъти повече! Как? Нима ти не го чувствуваш? Какво да направя, за да трогна сърцето ти?“

„Колко красиво е нашето приятелство! — въздишаше Ото. — Срещало ли се е някога друго такова в човешката история? То е сладостно и свежо като блян. Дано само никога не угасне! Ами ако престанеш да ме обичаш?“

„Колко си глупав, любими мой — отвръщаше Кристоф. — Прощавай, но твоето малодушно опасение ме възмущава. Как можеш да ме питаш възможно ли е да престана да те обичам? Моят живот се заключава в любовта ми към тебе. Смъртта е безсилна срещу нея. Самият ти дори не би могъл да направиш нищо, ако пожелаеш да я разрушиш. Дори да ми измениш, дори да разкъсаш сърцето ми, ще умра, благославяйки любовта, която ми вдъхваш. Затова престани веднъж завинаги да се страхуваш и да ме натъжаваш с тези недостойни безпокойства!“

Но преди да мине и седмица, самият той му пишеше:

„Вече цели три дни ни дума не излиза от устата ти. Треперя. Да не би да си ме забравил? Кръвта ми леденее при тази мисъл… Да. Може би… Още онзи ден забелязах хладината ти. Ти не ме обичаш вече! Ти си наумил да скъсаш с мене!… Чуй! Ако ме забравиш, ако ми измениш някога, ще те пречукам като куче!“

„Ти ме оскърбяваш, скъпо мое сърце — стенеше Ото. — Изтръгваш сълзи от очите ми. Не съм заслужил това. Но ти можеш да си позволиш всичко. Ти си придобил такива права над мене, че ако разбиеш сърцето ми, една негова отломка ще живее вечно, за да те обича!“

„О! Небесни сили! — възкликваше Кристоф. — Накарах приятеля си да плаче!… Ругай ме! Набий ме! Стъпчи ме в краката си! Аз съм злочестник! Не заслужавам обичта ти!“

Бяха изнамерили особени начини, за да пишат адреса си върху плика, да залепят марката, обърната наопаки и накриво в долния ъгъл на плика, вдясно, за да различават писмата си от писмата, които пишеха на хора, които им бяха безразлични. Тези детински тайни им носеха очарованието на сладки любовни заклинания.

 

 

Като се връщаше един ден от урок, Кристоф забеляза Ото с един негов връстник. Те се смееха и разговаряха приятелски. Кристоф побледня и ги проследи с очи, докато завиха по улицата и се скриха от погледа му. Те не го видяха. Той се прибра. Сякаш облак забули слънцето. Всичко беше помрачено.

Когато се срещнаха следната неделя, Кристоф отначало не спомена нищо. Но след като се разходиха около половин час, той подметна със задавен глас:

— Видях те в сряда на Кройцгасе.

— Така ли? — възкликна Ото и се изчерви.

Кристоф продължи:

— Ти не беше сам.

— Не, бях с някого.

Кристоф преглътна слюнката си и попита, стараейки се да изглежда равнодушен:

— Кой беше това?

— Братовчед ми Франц.

— Аха! — отвърна Кристоф и добави след малко: — Не ми беше говорил за него.

— Той живее в Райнбах.

— Често ли го виждаш?

— Идва понякога тук.

— А ти? Отиваш ли и ти при него.

— От време на време.

— Аха! — повтори Кристоф.

Ото, който охотно би променил темата, обърна внимание на една птица, която удряше с човката си по някакво дърво. Заговориха за друго. Само след десет минути Кристоф поде рязко:

— Разбирате ли се двамата?

— С кого? — попита Ото.

(Той знаеше отлично за кого става дума.)

— С братовчед ти.

— Да. Защо?

— Просто така.

Ото не обичаше твърде братовчед си, който го отрупваше с неприятни закачки. Но някаква необяснима потребност да бъде лош го подтикна да добави след няколко мига:

— Той е много приятен.

— Кой? — попита Кристоф.

(И той знаеше отлично за кого става дума.)

— Франц.

Ото очакваше Кристоф да каже нещо по този повод, но Кристоф като че ли не го чу. Той режеше една пръчка от близката леска. Ото поде:

— Забавен е. Знае най-различни анекдоти.

Кристоф си подсвирна равнодушно.

Ото прекали:

— При това е толкова умен… и изтънчен!…

Кристоф повдигна рамене, като че ли искаше да каже:

„Какво ме интересува този индивид?“

И тъй като Ото, засегнат, се канеше да продължи хвалбите, той го пресече грубо и му предложи да изтичат до определена цел.

Не засегнаха повече този въпрос целия следобед, но се държаха хладно, спазваха прекалена вежливост, която съвсем не беше привична помежду им, особено от страна на Кристоф. Думите засядаха в гърлото му. Най-сетне той не се сдържа, спря се посред пътя, обърна се към Ото, който вървеше на пет крачки зад него, улови поривисто ръцете му и изля изведнъж сърцето си:

— Слушай, Ото! Аз не желая, не желая да бъдеш толкова близък с Франц, защото… защото ти си мой приятел и аз не желая да обичаш другиго повече от мене! Не желая! Виждаш ли, ти си всичко за мене. Ти не можеш… Ти не трябва… Ако те загубя, не ми остава друго, освен да умра! Не зная какво бих сторил. Ще се убия. Ще те убия. Не! Прости ми!…

Сълзи бликнаха от очите му.

Развълнуван и уплашен от искрената болка, която избликваше в закани, Ото побърза да му се закълне, че не обича и няма никога да обича някого другиго толкова, колкото Кристоф, че Франц му е безразличен и няма вече да го вижда, ако това не е приятно на Кристоф. Кристоф просто изпиваше думите му, сърцето му се възраждаше. Той се смееше и поемаше шумно дъх. Благодареше буйно на Ото. Срамуваше се от сцената, която му бе устроил, но от душата му бе паднало голямо бреме. Те се гледаха двамата, застанали неподвижно един срещу друг, хванати за ръце. Бяха много щастливи и същевременно много смутени. Върнаха се, без да говорят. После пак се разбъбриха и развеселиха: чувствуваха се по-свързани от когато и да било.

Но това не беше последната сцена от подобно естество. Сега, когато Ото чувствуваше властта си над Кристоф, той се изкушавате да злоупотребява. Знаеше кое беше слабото му място и изпитваше неудържимо желание да го засегне точно там. Не че гневните избухвания на Кристоф му доставяха удоволствие, напротив, те го плашеха. Но карайки Кристоф да се измъчва, той доказваше сам на себе си своята сила. Той не беше лош, но беше по душа като момиче.

Затова продължи, въпреки заричанията си, да се показва, хванат под ръка било с Франц, било с някой друг другар. Те разговаряха шумно и той се смееше престорено. Когато Кристоф му правеше забележка, той се шегуваше и като че ли не вземаше сериозно упреците му до момента, когато видеше, че очите на Кристоф се променят и устните му затреперват от гняв. Тогава и той сменяше тона и обещаваше разтревожен, че няма вече да прави така. Но още на следващия ден пак започваше. Кристоф му пишеше разярени писма, в които му викаше: „Глупак! Не искам да чувам повече за тебе! Не те познавам вече! Да те вземе дяволът и тебе, и всичките псета от твоята порода!“

Достатъчно беше обаче Ото да му драсне няколко жални думи или, както направи един ден, да му изпрати цвете. Символизиращо вечното му постоянство, и Кристоф се разтапяше от угризения и му пишеше:

„Ангел мой! Аз съм безумец! Забрави глупостта ми. Ти си най-прекрасният човек. Малкото ти пръстче струва повече, отколкото целият Кристоф, какъвто е тъп! Ти притежаваш цели съкровища от нежност, тактичност и изобретателност. Целувам със сълзи цветето ти. То е тук, до сърцето ми. Забивам го в гръдта си. Бих искал да ми протече кръв, за да почувствувам по-силно твоята пленителна доброта и моята позорна тъпост!…“

 

 

Независимо от всичко обаче те бяха почнали да се уморяват един от друг. Невярно е твърдението, че дребните скарвания поддържат приятелството. Кристоф се сърдеше на Ото, задето го принуждаваше да се показва несправедлив. Той се опитваше да бъде по-разумен, упрекваше се за своя деспотизъм. Честната му буйна натура, която за пръв път откриваше любовта, се отдаваше изцяло и изискваше същата всеотдайност. Не допущаше подялбата в приятелството. Тъй като беше готов да пожертвува всичко за Ото, намираше за напълно законно и дори необходимо и приятелят му да пожертвува всичко. Беше започнал обаче да предусеща, че светът не е изграден по образеца на неговия твърд характер и той иска от живота неща, които не може да получи. Тогава се опитваше да превъзмогне себе си. Обвиняваше се сурово, упрекваше се в егоизъм, убеждаваше се, че няма право да си присвоява изцяло обичта на приятеля си. Полагаше искрени усилия да го остави напълно свободен, колкото и много да му струва това. В желанието си да се самоунижи си налагаше дори да накара Ото да бъде мил с Франц. Мъчеше се да си внуши, че му е приятно, ако Ото се чувствува добре и в друга компания, а не само с него. Но когато Ото, когото той съвсем не можеше да заблуди, му се подчиняваше коварно, Кристоф неволно помръкваше и внезапно избухваше отново.

Той би простил в краен случай на Ото, че оказва предпочитание на други приятели. Не можеше обаче да му прости лъжата. Ото не беше неискрен, нито лицемер: просто беше така устроен, че трудно казваше истината, както заекващият с мъка произнася думите. Това, което той казваше, не беше никога нито напълно вярно, нито напълно лъжливо; било от стеснителност, било от неувереност в собствените си чувства той рядко говореше съвсем ясно, отговорите му винаги бяха двусмислени. Обичаше да извърта и да играе на криеница, а Кристоф излизаше от кожата си. Когато го уловеше в измама, вместо да си признае, Ото упорито отричаше и разказваше невероятни измислици. Един ден Кристоф, загубил контрол над себе си, му удари плесница. Помисли си, че е свършено с приятелството им и че Ото никога няма да му прости. Но след няколко часа сърдене Ото пак дойде при него, сякаш нищо не е било. Никак не беше злопаметен спрямо избухванията на Кристоф. Те може би имаха някакво очарование за него. По-скоро го беше яд на него, когато се оставеше да го измами и приемаше наивно лъжите му. Тогава леко го презираше и изпитваше чувство на превъзходство. Кристоф пък се сърдеше на Ото, че преглъща оскърбленията му, без да се бунтува.

Те престанаха да се виждат със същите очи както първите дни. Взаимните им недостатъци все повече блясваха. Ото не беше вече така очарован от независимостта на Кристоф. Кристоф го караше да се срамува по време на разходките им. Той съвсем нехаеше за каквото и да е благоприличие. Гледаше да му е удобно: сваляше дрехата си, разкопчаваше жилетката, освобождаваше яката, вдигаше нагоре ръкавелите си, окачваше шапката си на бастуна и дишаше с пълни гърди. Размахваше ръце, вървейки, подсвиркваше си, пееше с пълно гърло. Беше червендалест, потен и прашен. Приличаше на селянин, който се връща от панаир. Аристократичният Ото не се чувствуваше добре, когато го срещнеха с него. Забележеше ли карета по пътя, той гледаше да изостане десетина крачки назад и даваше вид, че се разхожда сам.

Кристоф го притесняваше и когато започнеше да говори в странноприемницата, във вагона или по пътя на връщане. Той разговаряше шумно, казваше каквото му хрумне и се държеше оскърбително свойски с Ото; изказваше най-недоброжелателни мнения за общоизвестни личности или даже за външния вид на хора, седнали на няколко крачки от тях. Или пък навлизаше в най-интимни подробности, говорейки за здравето си или за семейния си живот. Ото напразно му смигаше и му правеше уплашени знаци: Кристоф като че ли нищо не забелязваше и никак не се смущаваше, все едно, че беше сам. Ото зърваше усмивки по лицата на съседите: идеше му да потъне вдън земя. Намираше, че Кристоф е простак и се чудеше как е могъл да бъде привлечен от него.

Най-тежкото прегрешение на Кристоф беше, че той с предишното безгрижие прескачаше плетища, бариери, огради и зидове, нарушавайки всички забрани за преминаване, заплахи с глоба, изобщо всякакъв вид Verbot, всяко възможно ограничение на неговата свобода, имащо за цел да предпази от нейните посегателства свещената собственост. Ото живееше в непрекъснат страх и забележките му отиваха на вятъра: Кристоф ставаше още по-невъздържан, за да докаже дързостта си.

Един ден, тъкмо когато Кристоф се разхождаше, следван неотклонно от Ото, из една частна горичка въпреки или може би точно заради зидовете с набити отгоре късчета от бутилки, които трябваше да прескочат, те се срещнаха лице с лице с пазача, който ги обсипа с ругатни и след като известно време ги заплашва да им състави протокол, ги изхвърли навън по най-срамен начин. Ото съвсем не се показа на висота по време на това изпитание: той се виждаше вече в затвора, хленчеше, възразяваше глупаво, че е влязъл по недоглеждане и че последвал Кристоф, без да си дава сметка къде отиват. Когато се отърваха, вместо да се зарадва, той отправи остри упреци към другаря си. Оплака се, че Кристоф го излага. Кристоф го смаза с поглед и го нарече „бъзльо“. Размениха си обидни думи. Ото с удоволствие щеше да зареже Кристоф, ако знаеше как да се върне сам. Беше принуден да върви след него, но и двамата се преструваха, че не се забелязват.

Буря се надигаше. Те бяха толкова ядосани, че не усещаха нищо. Палещото поле бе изпълнено с жужене на насекоми. Внезапно настана пълна тишина. Те я доловиха едва след няколко минути. Ушите им бучаха от възбуждение. Вдигнаха очи: небето беше зловещо. Огромни тежки тъмносини облаци го покриваха. Те прииждаха от всички страни като препускаща конница. Тичаха като че ли всички към някаква невидима точка, изсмуквани от бездната. Ото, изпълнен с тревога, не смееше да сподели страха си с Кристоф, а той пък изпитваше злорадо удоволствие, преструвайки се, че не забелязва нищо. Все пак те се приближиха безмълвно един до друг. Бяха сами в полето. Никакъв полъх. От време на време само лек трепет пробягваше по листата на дърветата. Внезапно бурен вихър вдигна праха, изви дърветата и ги зашиба яростно. После пак настана тишина, по-злокобна от преди. Ото най-сетне се реши да проговори с треперещ глас:

— Идва буря, трябва да се прибираме.

Кристоф каза:

— Да се връщаме!

Само че беше вече много късно. Внезапно избликна ослепителна светлина, небето зарева, сводът на облаците затрещя. За миг те попаднаха сред урагана, обезумели от светкавиците, оглушени от гръмотевиците, измокрени до кости. Намираха се на съвсем равно място, поне на половин левга от първото жилище. Във водната вихрушка и мъртвешката светлина червенееха припламващите мълнии. Искаха да тичат, но залепналите до тялото им мокри дрехи им пречеха, обувките им жвакаха, водата се стичаше по телата им, те с мъка поемаха дъх. Ото тракаше зъби, обезумял от яд. Обсипваше с оскърбления Кристоф. Искаше да спрат, твърдеше, че било опасно да вървят, заплашваше го, че ще седне на пътя, ще легне на земята посред разораните ниви. Кристоф не му отговаряше. Той продължаваше да крачи, заслепен от вятъра, дъжда и светкавиците, зашеметен от трясъците и също малко неспокоен, макар и да не искаше да го признае.

И внезапно всичко отмина. Бурята стихна, както беше избухнала. Но те двамата бяха в окаяно състояние. Всъщност Кристоф беше така небрежен обикновено към външността си, че малко повече безпорядък не го променяше особено. Но Ото, така изряден, така грижливо облечен, беше направо жалък. Като че ли беше влязъл с дрехите си в банята. Когато Кристоф се обърна към него и го видя, не можа да сдържи смеха си. Ото беше така отпаднал, че дори не можа да се разсърди. Кристоф го съжали и му заговори весело. Ото му отвърна с яростен поглед. Кристоф го накара да влязат в един чифлик. Изсушиха се пред буйния огън и пиха топло вино. За Кристоф приключението беше забавно. То обаче съвсем не беше по вкуса на Ото, който мълча мрачно до края на разходката. Върнаха се сърдити и не си подадоха ръка на сбогуване.

След това премеждие не се видяха повече от седмица. Строго се осъждаха един друг. Но след като се самонаказаха, лишавайки се взаимно от неделните разходки, стана им толкова скучно, че забравиха сръднята си. Както обикновено Кристоф направи първите стъпки. Ото благоволи да склони и те сключиха мир.

Въпреки противоречията помежду им, не можеха да се лишат един от друг. Имаха много недостатъци; и двамата бяха егоисти, но тяхната себичност беше простодушна, тя не познаваше пресметливостта на зрялата възраст, а именно пресметливостта е противна! Егоизмът им беше съвсем неосъзнат; той беше едва ли не приятен и не им пречеше да се обичат искрено. Те изпитваха такава нужда от любов и саможертва! Та Ото все още плачеше на възглавницата, измисляйки си истории за романтична преданост, на които героят беше той; представяше си патетични приключения, той беше силен, бодър, неустрашим и покровителствуваше Кристоф, когото обожаваше. Кристоф пък не можеше да види нещо хубаво или интересно, без да си помисли: „Ех, защо Ото не е тук!“ Образът на приятеля му беше преплетен с целия му живот. И този образ се видоизменяше, той ставаше така запленяващ, че въпреки всичко, което знаеше за него, Кристоф се чувствуваше опиянен. Някои думи на Ото, които си припомняше много по-късно, разхубавени от него самия, го караха да потръпва от вълнение. Те си подражаваха един на друг. Ото имитираше държането, жестовете и почерка на Кристоф. Кристоф се дразнеше от тази сянка, която повтаряше всяка негова дума и му поднасяше неговите собствени мисли като нещо ново. Но не съзнаваше, че и той подражава на Ото, копира начина му на обличане, походката, произнасянето на отделни думи. Бяха като омагьосани. Проникваха сякаш един в друг, сърцата им преливаха от нежност, бяха се превърнали в извор на нежност. Всеки си въобразяваше, че това е заслуга на приятеля му. Не знаеха, че е просто пробуждане на юношеството.

 

 

Кристоф беше доверчив и оставяше навсякъде своите ръкописи и писма. Все пак някакъв неосъзнат свян го караше да прибира черновките от писмата, които пишеше на Ото, както и неговите отговори. Той не ги заключваше, но ги пъхаше между нотите си, където си въобразяваше, че никой никога няма да се сети да ги търси. Забравяше коварството на двамата си братя.

Забелязал беше, че от известно време те се хилят и си шушукат, като го поглеждат: шепнеха си на ухото отделни фрази и се заливаха в смях. Кристоф не успяваше да долови какво си казват, пък и според тактиката, която следваше спрямо тях, той проявяваше привидно пълно безразличие към думите и постъпките им. Но въпреки това няколко дочути изрази привлякоха вниманието му. Сториха му се познати. Скоро в него не остана ни капка съмнение, че братята му са прочели писмата му. Но когато разпита направо Ернст и Родолф, които се наричаха със смешно сериозен тон помежду си „скъпа моя душа“, не можа да измъкне нищо от тях. Момченцата се престориха, че не разбират нищо и казаха, че имат пълно право да се наричат помежду си както си щат. Кристоф намери всичките си писма на мястото им и не настоя повече.

Малко след това той улови Ернст на местопрестъплението: малкият обесник тършуваше в чекмеджето, където Луиза държеше парите. Кристоф го разтърси грубо и се възползува от този случай, за да му каже всичко, което му тежеше на сърцето. Той изброи доста нелюбезно злосторничествата на Ернст, а техният списък не беше кратък. Ернст се озлоби от мъмренето му. Той отвърна безочливо, че Кристоф няма в какво да го упрекне и подметна разни двусмислени забележки по адрес на дружбата на брат му с Ото. Кристоф не разбра. Когато обаче чу, че Ернст намесва Ото в разправията им, той го принуди да се обясни. Малкият се хилеше, но когато видя, че брат му пребледнява от гняв, той се уплаши и млъкна. Кристоф разбра, че по този начин няма да измъкне нищо от него. Той седна, вдигайки рамене, и лицето му изрази пълно презрение към Ернст. Той се засегна и пак стана безочлив. Постара се да нарани брат си и му хвърли в лицето какви ли не най-жестоки и грозни обвинения. Кристоф едва се сдържаше да не избухне. Когато най-сетне разбра, очите му се наляха с кръв. Той скочи от стола си. Ернст дори не успя да извика. Кристоф се хвърли върху него, изтърколи се заедно с него по средата на стаята и заудря главата му по плочите. При уплашените викове на жертвата дотича цялата къща — Луиза, Мелхиор. Изскубнаха Ернст от ръцете му в плачевно състояние. Кристоф не искаше да го пусне. Трябваше да го пребият от бой. Нарекоха го див звяр, а и той действително изглеждаше като звяр. Очите му сякаш щяха да изскочат, той скърцаше със зъби, мислеше само как да се нахвърли отново върху Ернст. Когато го питаха какво се е случило, той още повече се озверяваше и крещеше, че ще го убие. Ернст също отказваше да каже каквото и да било.

Кристоф не можа нито да яде, нито да спи. Той трепереше и плачеше в леглото си. Измъчваше се не само заради Ото. В него се извършваше голям прелом. Ернст и не подозираше какво зло беше причинил на брат си. Кристоф, безкомпромисен пуритан в сърцето си, не можеше да приеме мръсотиите на живота. Той ги откриваше постепенно с отвращение. Петнадесетгодишен, водещ свободен живот и въпреки буйния си темперамент, той беше останал необикновено наивен. Вродената му чистота и неуморната работа го държаха на завет от пороците. Думите на брат му разтвориха бездни пред него. Никога не би могъл сам да си представи подобни гадости. А сега, след като тази мисъл бе влязла в главата му, цялата му радост да обича и да бъде обичан беше отровена. Не само приятелството му към Ото, но въобще всяко приятелство беше помрачено.

Стана още по-лошо, когато няколко саркастични намеци го накараха да си помисли, може би без основание че е прицел на нездравото любопитство на градчето и особено когато не дълго след това Мелхиор му направи забележка за разходките му с Ото. Мелхиор вероятно не виждаше нищо лошо в тях, но Кристоф, станал вече мнителен, прозираше подозрения във всяка дума. Той се считаше едва ли не виновен. И Ото в същия момент преживяваше подобна криза.

Те се опитаха да се виждат още известно време тайно. Беше им обаче невъзможно да възвърнат в разговорите си предишната непринуденост. Откровеността на отношенията им не беше вече същата. Тези две деца, които се обичаха така свенливо, че не бяха се осмелили дори да се целунат братски и не си представяха по-голямо щастие от това да се видят, да се чуят, да споделят бляновете си, се чувствуваха омърсени от подозрението на порочните души. Стигнаха дотам, че виждаха нещо престъпно в най-невинните си прояви: един поглед, ръкостискане; те се червяха, минаваха им лоши мисли. Отношенията им станаха непоносими.

Без да се уговарят, те започнаха да се виждат по-рядко. Опитаха да си пишат, но внимаваха за всеки израз. Писмата им станаха студени и глупави. Те се обезсърчиха. Кристоф се позова на работата си. Ото на заниманията си и прекъснаха кореспонденцията си. Скоро след това Ото замина да следва в университета и приятелството, което озари няколко месеца от живота им, напълно помръкна.

Затова пък една нова любов — това приятелство се оказа неин предвестник — завладя постепенно сърцето на Кристоф и затъмни всяка друга светлина.