Ромен Ролан
Жан-Кристоф (4)

I
Смъртта на Жан-Мишел

Изминаха три години. Кристоф скоро ще навърши единадесет години. Той продължава музикалното си образование. Изучава хармония с Флориан Холцер, органиста на църквата „Сен-Мартен“, приятел на дядо му, много вещ музикант, който го учи, че акордите, които най-много обича, съчетанията, които нежно галят слуха и сърцето му и които не може да чуе, без лек трепет да пробегне по гърба му, са лоши и забранени. Когато пита защо, получава един-единствен отговор — просто защото е така; музикалните правила ги забраняват. Понеже по природа е недисциплиниран, Кристоф ги обича още повече поради тази причина. Забавлява се да търси подобни примери у големите композитори и да ги показва на дядо си или на учителя си. Дядо му отговаря, че у великите композитори те звучат прекрасно и че Бетховен или Бах могат да си позволят всичко. Учителят, не така примирителен, се сърди, заявява остро, че тези акорди не са измежду най-хубавото, което големите композитори са създали.

Кристоф има свободен достъп на концертите и в театъра. Той се научава да свири по малко на всички инструменти. Доста умело се справя вече с цигулката. На баща му хрумва да му даде място в оркестъра. Той толкова добре свири партията си, че след няколкомесечен стаж официално го назначават втора цигулка в Hof Musik Verein. Така момчето почва да печели хляба си. Съвсем навреме: защото материалното положение в къщи все повече и повече се влошава. Невъздържанието на Мелхиор се засилва, а дядото старее.

Кристоф съзнава нерадостното положение. Лицето му е сериозно и загрижено като на малък мъж. Храбро се оправя с работата си, макар тя никак да не го интересува, и умира за сън вечер пред пюпитъра в оркестъра не само защото е късно, но и защото му е скучно. Театърът не предизвиква вече у него някогашното вълнение. Преди четири години би могъл само да мечтае за това място. Днес не харесва повечето пиеси, които трябва да свири. Все още не се осмелява да изкаже мнението си за тях всъщност ги намира глупави. А когато случайно свирят нещо хубаво, той е недоволен от посредственото изпълнение на творбата: и най-любимите му произведения сякаш заприличват на съседите му, колегите от оркестъра. Падне ли завесата, престанат ли да надуват или да стържат инструментите си, те избърсват усмихнато потта си и разказват спокойно дребни случки от ежедневието си, като че ли са правили един час физически упражнения. Кристоф вижда отблизо и някогашната си любов, русата босонога певица. Сега често я среща през антракта, докато тя поправя грима си. Понеже певицата знае, че момчето е влюбено в нея, на драго сърце го целува: той обаче не изпитва вече никакво удоволствие, гримът й го отвращава, както и миризмата й, огромните и ръце, лакомията й; противна му е.

Великият херцог не забравяше своя придворен пианист: не може да се каже, че му изплащаха редовно скромното възнаграждение, което получаваше — вечно трябваше да го искат, — но от време на време Кристоф получаваше нареждане да отиде в замъка — когато имаха видни гости или чисто и просто когато на техни величества хрумнеше да го послушат. Това се случваше почти винаги вечер, когато Кристоф би предпочел да остане сам. Трябваше да изоставя всичко и незабавно да отива в замъка. Понякога го караха да чака във вестибюла, защото още не бяха завършили вечерята. Слугите, свикнали с присъствието му, го заговаряха фамилиарно. После го въвеждаха в салон, блеснал от огледала и светлини, където преситени чревоугодници го разглеждаха с оскърбително любопитство. Трябваше да прекоси добре излъскания паркет, за да целуне ръка на техни височества. Колкото повече растеше, толкова по-несръчен ставаше: чувствуваше се смешен и гордостта му страдаше.

После сядаше на пианото и трябваше да свири за тия глупци, защото за него те бяха глупци. Понякога безразличието на заобикалящите го така го потискаше, докато свиреше, че беше готов да прекъсне парчето по средата. Не му достигаше въздух, задушаваше се, пропадаше в някаква бездна. Когато свършеше, го обсипваха с поздравления; комплиментите валяха като дъжд, представяха си го един на друг. Той си мислеше, че гледат на него като на интересно зверче, че спада към менажерията на владетеля и похвалите са отправени по-скоро към господаря му, отколкото към него самия. Въобразяваше си, че го принизяват, беше станал болезнено мнителен и се измъчваше двойно от това, защото не смееше да го покаже. Съзираше оскърбление в най-обикновеното държане: ако в някой ъгъл на салона се смееха, казваше си, че се присмиват на него и не знаеше какво точно е прицел на подигравките им: държането му, костюмът, външността, краката или ръцете му. С повод и без повод се чувствуваше унизен: унизен, ако не го заговорят, унизен, ако го заговорят, унизен, ако му предложат бонбони като на дете, унизен, главно, ако великият херцог с владетелска непринуденост му пъхнеше някоя златна монета в ръката. Беше нещастен, че е беден, че се отнасят с него като с беден. Когато една вечер се прибираше у дома, парите, които му бяха дали, толкова му тежаха, че хвърли пътем монетата през отдушника на едно мазе. Тутакси след това бе готов да се подложи на какви ли не унижения, за да си я вземе обратно, защото от няколко месеца не бяха плащали на месаря.

Родителите му дори не подозираха колко страдаше в наранената си гордост. Бяха очаровани от благоволението на владетеля. Простодушната Луиза не можеше да си представи нищо по-блестящо за своето момче от тия вечери в замъка сред най-отбрано общество. За Мелхиор те бяха повод за непрестанни хвалби пред приятелите му. Но най-щастлив беше дядо му. Той даваше наистина вид, че е независим, че е бунтовен дух, че презира светските величия, но всъщност изпитваше наивно възхищение пред парите, властта, почестите и всички обществени отличия. Беше неизказано горд, че неговият внук се доближава до хората, които се радваха на всички тия неща. Той се наслаждаваше на славата му, като че ли тя заливаше с блясъка си и него. Въпреки усилията му да изглежда равнодушен лицето му сияеше. Вечерите, когато Кристоф отиваше в замъка, старият Жан-Мишел гледаше да направи така, че да остане у Луиза под едни или друг предлог. Чакаше внука си да се прибере нетърпелив като малко дете и когато Кристоф се връщаше, той най-напред му задаваше, привидно нехайно, няколко безразлични въпроса от рода на:

— Е какво? Добре ли мина тази вечер?

Или го подканваше мило:

— Ето го нашето момченце, което ще ни разкаже нещо ново!

Или измисляше остроумно приветствие, за да го приласкае.

— Привет на нашия млад благородник!

Кристоф обаче, раздразнен и начумерен, отговаряше сухо:

— Добър вечер! — и се настаняваше нацупен в някой ъгъл.

Старецът настояваше, задаваше по-точни въпроси, а детето отговаряше само с „да“ или „не“. Другите се присъединяваха към дядовата игра, искаха подробности. Кристоф все повече и повече се въсеше. Трябваше да му измъкват думите една по една, докато най-сетне Жан-Мишел избухнеше грубо. Кристоф отвръщаше доста непочтително и обикновено всичко свършваше с остра караница. Старецът си отиваше, като захлопваше вратата. Така Кристоф отравяше цялата радост на горките хорица, които не проумяваха лошото му настроение. Те не бяха виновни, че бяха слуги по дух и не можеха да си представят някой да се различава от тях.

Така Кристоф се затваряше в себе си. Без да съди близките си, чувствуваше пропастта, която го делеше от тях. Може би преувеличаваше и въпреки различния начин на мислене би могъл да ги накара да го разберат, ако поговореше откровено с тях. Но всеки знае колко трудно постижима е истинската близост между деца и родители дори когато изпитват едни към други най-нежна обич. Дължимото уважение, от една страна, не насърчава излиянията, от друга — погрешната в много случаи представа за превъзходството на по-възрастния и по-опитния пречи на родителите да обърнат сериозно внимание на чувствата на детето, често също така сложни както при възрастните хора и почти винаги по-искрени.

Познатите, които Кристоф виждаше в дома си, разговорите, които чуваше, още повече го отдалечаваха от близките му.

Идваха им на гости приятелите на Мелхиор, повечето музиканти от оркестъра, пияници без семейства. Не лоши хора, но прости. Къщата се тресеше от смеховете и тежките им стъпки. Обичаха музиката, но говореха за музикалните творби възмутително посредствено. Грубият им просташки възторг мъчително нараняваше свенливото възхищение на детето. Когато хвалеха така някоя творба, която Кристоф обичаше, той се чувствуваше едва ли не лично оскърбен. Затваряше се в себе си, побледняваше, придобиваше ледено изражение и показваше привидно пълно безразличие към музиката. Омразна би му била дори, ако бе възможно. Мелхиор казваше за него:

— Това момче няма сърце. В нищо не се вживява. Чудя се на кого се е метнало!

Понякога пееха заедно обичайните немски песни за четири гласа, винаги подобни една на друга, бавни и тежки, изпълнени с тържествена наивност и плоски съзвучия. Тогава Кристоф побягваше в най-отдалечената стая и проклинаше голите стени.

Дядо му имаше своите приятели: органиста, тапицера, часовникаря, контрабасиста, бъбриви старци, които непрестанно предъвкваха едни и същи шеги и се впускаха в безконечни препирни за изкуство, политика или за родословието на разни познати семейства. Не че истински се интересуваха от това, за което говореха, но просто бяха щастливи, че могат да говорят и има кой да ги слуша.

Колкото до Луиза, тя се виждаше само с няколко съседки, които й носеха клюките на квартала, и съвсем рядко с някоя „дама от обществото“, която идваше уж на гости, а всъщност да я наеме за някоя предстояща вечеря или за да придружава децата й на уроците по вероучение.

Но най-несимпатичен от всички гости беше чичо Теодор. Заварен син на дядото, от първия мъж на баба Клара, първата жена на Жан-Мишел. Той работеше в крупна търговска фирма, която търгуваше с Африка и Далечния Изток и въплътяваше новия тип немци, които открито и подигравателно отхвърлят стария немски идеализъм и опиянени от победата, изпитват такъв култ към успеха и силата, че явно не са свикнали да ги имат на своя страна. Но тъй като е много трудно рязко да се преобрази вековната същност на един народ, ограниченият идеализъм изплуваше час по час в езика, държането, нравствените привички, цитатите от Гьоте по повод най-незначителни битови подробности. Това беше странна смесица от добросъвестност и заинтересованост, необичайно усилие да се съгласуват местните принципи на старата немска буржоазия с цинизма на новите търговски condottieri; смесица, която не можеше да не намирисва на отвратително лицемерие, защото водеше до превръщане на силата, алчността и користта в символ на всяко право, справедливост и истина.

Честният Кристоф беше дълбоко наранен. Той не можеше да отсъди дали чичо му е прав. Но го мразеше и чувствуваше в негово лице свой враг. И дядо му не обичаше приказките му и се възмущаваше от тях. Само че по време на спор бързо биваше сразен от лесното красноречие на Теодор, който без особена мъка осмиваше благородното простодушие на стареца. Накрая Жан-Мишел едва ли не се срамуваше от добросърдечието си и за да покаже, че не е толкова назадничав, колкото го мислят, се опитваше да говори в духа на Теодор: това звучеше съвсем фалшиво в неговата уста и той сам се чувствуваше неудобно. Впрочем каквото и да мислеше за Теодор, той му харесваше. Старецът изпитваше уважение към практичността му и известна завист, защото съзнаваше, че сам той е абсолютно лишен от това качество. Мечтаеше някой от внуците му да си създаде такова материално положение. Същите намерения имаше и Мелхиор. Той се надяваше, че Родолф ще тръгне по стъпките на чичо си. Затова всички в къщи се чудеха как да коткат богатия роднина, очаквайки услуга от него. А той, чувствувайки се необходим, злоупотребяваше и се държеше като господар. Бъркаше се във всичко, даваше мнението си по всеки въпрос и не скриваше дълбокото си презрение към изкуството и хората на изкуството. Дори явно го показваше, заради удоволствието да унижи роднините си музиканти. Позволяваше си недостойни шеги с тях, а те се смееха раболепно.

Кристоф повече от всеки друг беше прицел на подигравките на чичо си, а той не беше от търпеливите. Мълчеше, стискаше зъби със зло изражение. Чичото се забавляваше с безмълвната му ярост. Но веднъж, когато Теодор го тормозеше на масата повече от допустимото, Кристоф, вън от себе си от озлобление, го заплю в лицето. Стана страшен скандал. Нечувано оскърбление. Чичото в първия миг онемя от смайване, после способността му да говори се възвърна и се изля в поток от ругатни. Кристоф, вкаменен на стола си и ужасен от постъпката си, не усещаше плесниците, които се сипеха по лицето му. Но когато поискаха да го довлекат на колене пред чичото, той се заблъска, бутна майка си и избяга навън. Спря се едва в полето, останал без дъх. Чу гласове, които го викаха в далечината. Питаше се дали няма да е по-добре да се удави в реката, понеже не можеше да удави своя неприятел. Прекара нощта в полето. Призори потропа на вратата на дядо си. Старецът така се беше разтревожил от изчезването на Кристоф — не бе мигнал цялата нощ, — че няма смелост да му се скара. Върна го у тях и близките му не споменаха каквото и да било, защото видяха, че все още е свръхвъзбуден. Трябваше да го щадят, защото вечерта трябваше да свири в замъка. Но Мелхиор го изтормози няколко седмици с оплакванията си: преструвайки се, че говори сам на себе си, той му натякваше — ето човек се мъчи да живее безупречно и да дава пример за прилично държане на недостойни твари, които го позорят. А когато чичо Теодор го срещнеше на улицата, демонстративно извръщаше глава и си запушваше носа в знак на най-дълбоко отвращение.

Липсата на съчувствие в къщи го караше да не се задържа дълго там. Страдаше от постоянната принуда, която упражняваха над него. Трябваше да тачи премного неща, премного хора, без да му е позволено да пита защо, а Кристоф съвсем не бе склонен да се покорява безропотно. Колкото повече се стараеха да го дисциплинират и да го превърнат в порядъчен дребен немски буржоа, толкова по-силна потребност изпитваше той да се освободи. След убийствено скучните и превзети вечери в оркестъра или замъка му се щеше да се потъркаля като жребче в тревата, да се плъзне по наклонената морава с новия си панталон или да се замеря с камъни с гаменчетата от махалата. Не страхът от упреците и плесниците го въздържаше да се отпусне — той нямаше другари. Не можеше да се разбира с другите деца. Дори уличните деца не искаха да играят с него, защото той вземаше играта много сериозно и юмруците му бяха много тежки. А и той от своя страна беше свикнал да живее затворено, откъснат от връстниците си. Срамуваше се да не би да не е достатъчно ловък в играта и не смееше да се присъедини към играчите. Затова си даваше вид, че не се интересува, макар да гореше от желание да го поканят да участвува. Но никой не му казваше нищо и той се отдалечаваше натъжен, с равнодушно изражение.

Утехата му бяха скитанията с вуйчо Готфрид, когато той беше в града. Кристоф все повече се сближаваше с него, приятен му беше независимият му нрав. Той толкова добре разбираше сега какво удоволствие намира Готфрид, като скита по пътищата, без да е свързан някъде! Често те вървяха вечер из полето, все напред, без определена цел. Тъй като Готфрид винаги забравяше часа, те се връщаха много късно и им се караха. Истинска радост беше да се измъкнат нощем, когато другите спяха. Готфрид съзнаваше, че това не е хубаво, но Кристоф го молеше горещо. А и самият той не можеше да устои на удоволствието. Към полунощ идваше пред къщата и изсвирваше по уговорения начин. Кристоф си лягаше съвсем облечен. Той се плъзваше от леглото с обувки в ръка. Сдържайки дишането си, провирайки се ловко като дивак, той пропълзяваше до кухненския прозорец, който гледаше към пътя. Качваше се на масата. Готфрид го поемаше от другата страна на раменете си. Тръгваха щастливи като малки ученици.

Понякога отиваха при Жереми, рибаря, приятел на Готфрид. Плетяха мрежи в лодката му на лунна светлина. Водата се оцеждаше от греблата, ромонейки тихи арпежи, хроматични гами. Млечни изпарения трептяха над повърхността на реката. Звездите блещукаха. Петлите се обаждаха от единия и другия бряг, а понякога в дълбокото небе екваха трелите на чучулигите, които излитаха от нивята, помамени от лунната светлина. Мълчаха. Готфрид пееше тихичко. Жереми разказваше странни случки от живота на животните; те изглеждаха още по-тайнствени, защото той говореше с недомлъвки и гатанки. Луната потъваше зад горите. Те плуваха покрай тъмните хълмове. Тъмните дълбини на небето и на реката се сливаха. Водата беше гладка, без мито една дипла. Всички шумове стихваха. Лодката се плъзгаше в нощта. Дали се плъзгаше? Дали плаваше? Дали стоеше неподвижна?… Тръстиките се разтваряха с меко шумолене. Спираха безшумно до брега. Слизаха и се връщаха пеш. Понякога се прибираха едва в зори. Вървяха по течението на реката. Стотици сребристи блескуни, зелени като класовете или сини като сапфири, гъмжаха под първите проблясъци на деня. Те се виеха като змиите по главата на Медузата и жадно се нахвърляха на трошиците, които им хвърляха. Когато хлябът потъваше, те се спущаха надолу, въртейки се спираловидно около него, и изчезваха внезапно като угаснал лъч. Реката се обагряше в розови и виолетови отсенки. Птиците се събуждаха едни след други. Прибираха се тогава бързо в къщи също така предпазливо, както при излизане; Кристоф се вмъкваше в душната стая и в леглото, на което, капнал за сън, заспиваше тутакси с все още свежо от полския мирис тяло.

Всичко протичаше благополучно и никой нямаше да забележи нищо, ако по-малкият му брат Ернст не беше издал веднъж нощните излизания на Кристоф. От този ден те бяха запретени и започнаха да го следят. Но той въпреки това успяваше да се измъкне. Предпочиташе пред всяка друга компания бедния амбулантен търговец и неговите приятели. Близките му бяха скандализирани. Мелхиор твърдеше, че момчето имало селяндурски вкусове. Старият Жан-Мишел ревнуваше Кристоф заради привързаността му към Готфрид: той го укоряваше, че се принизява така охотно до толкова просташко общество, когато има честта да се доближи до най-високите кръгове и да служи на самия владетел. Всички у дома намираха, че Кристоф е лишен от чувство за достойнство.

 

 

Въпреки растящите материални затруднения, предизвикани от невъздържанието и безделниченето на Мелхиор, животът беше поносим, докато Жан-Мишел беше още жив. Той единствен имаше известно влияние над Мелхиор и го задържаше до известна степен по наклона на неговия порок. Освен това всеобщото уважение, с което се ползуваше старецът, спомагаше да се забравят безразсъдствата на пияницата. И най-сетне той беше постоянно в помощ на семейството, щом останеха без пари. Извън скромната пенсия, която получаваше като бивш капелмайстор, той продължаваше да припечелва малки суми, като преподаваше уроци и акордираше пиана. Даваше по-голямата част от доходите си на снаха си, понеже виждаше колко е притеснена, макар че тя полагаше усилия да скрие оскъдицата си. Луиза се чувствуваше нещастна при мисълта, че той търпи лишения заради тях. Заслугата на дядото беше двойно по-голяма, защото открай време беше свикнал да живее нашироко и имаше големи изисквания. Понякога неговите жертви се оказваха недостатъчни и за да покрие някое неотложно задължение, Жан-Мишел продаваше тайно ту някоя мебел, ту книги или предмети, които пазеше за спомен. Подаръците, които баща му правеше тайно на Луиза, не оставаха скрити за Мелхиор и доста често той ги вземаше въпреки нейната съпротива. Когато обаче старецът случайно научеше това, не от Луиза, която му спестяваше неприятностите си, но от някой внук, той изпадаше в див гняв. Между бащата и сина избухваха страхотни сцени. И двамата бяха извънредно сприхави и веднага стигаха до ругатни и заплахи, ако не до бой. Но в разгара на гневния изблик някакво непреодолимо уважение винаги караше Мелхиор да изтрезнее и колкото и да беше пиян, в края на краищата той навеждаше глава под пороя от ругатни и оскърбителни упреци, които баща му изливаше над него. Това обаче не му пречеше да издебне първия удобен случай и да поднови издевателствата си. И Жан-Мишел имаше тъжни предчувствия, мислейки за бъдещето.

— Мои клети деца — казваше той на Луиза, — какво ще стане с вас, когато мене няма вече да ме има?… За щастие — добавяше той, галейки Кристоф — аз все ще изкарам още малко, докато този юнак ги поеме.

Той обаче се лъжеше в предвижданията си: стигнал беше до края на пътя си. Никой не би предположил това. На повече от осемдесет години, косата му беше все още гъста, бяла грива, примесена със сиви кичури, а в острата му брада се мяркаха и съвсем черни косми. Имаше само десетина зъба, но се справяше чудесно с тях. Беше удоволствие да го гледа човек на масата. Имаше завиден апетит и макар да укоряваше Мелхиор, че пие, самият той не си поплюваше. Предпочиташе белите мозелски вина. Между другото — бяло вино, бира или сайдер — той умееше да оцени както подобава всичко прекрасно, което всевишният е създал. Не беше толкова глупав, за да удави разума си в чашата и пазеше известна мярка. Вярно е, че неговата мярка беше доста обемиста и всеки по-неустойчив разсъдък неизбежно би потънал в нея. Стъпката му беше крепка, зрението добро, а колкото до деятелността, той бе направо неуморим. В шест часа сутрин беше вече на крак и старателно се занимаваше с тоалета си: държеше да бъде спретнат и полагаше грижи за външността си. Живееше сам и лично поддържаше къщата, не търпеше снаха му да се бърка. Подреждаше стаята си, приготвяше кафето си, пришиваше копчетата си, ковеше, лепеше, поправяше. И докато сновеше по риза нагоре-надолу из къщата, пееше неспирно с оглушителния си бас, в който охотно се вслушваше, като придружаваше ариите си с жестове, като че ли се намираше на сцената, а след това, независимо от времето, излизаше. Ходеше по различните си задължения, без да пропусне нито едно, но рядко биваше точен: човек можеше да го срещне на всеки ъгъл, спорещ с някой познат или подхвърлящ шеги на някоя миловидна съседка; обичаше и хубавките млади жени, и добрите стари приятели. Така се забавяше и никога не знаеше колко е часът. Не пропущаше обаче обед. Обядваше, където завари, като сам се поканваше у хората. Прибираше се в къщи едва вечер, когато се стъмняваше, след като се отбиеше при внуците си. Лягаше си, четеше в леглото, преди да заспи, по някоя страница от старата си библия и нощем — той не спеше повече от два часа непробудно — ставаше, вземаше някоя от старите си книги, купени на вехто: история, теология, художествена и научна литература. Прочиташе наслуки няколко страници, които го интересуваха и същевременно го отегчаваха, защото не ги разбираше напълно, но въпреки това не прескачаше нито дума… докато наново го налегнеше дрямка. В неделя ходеше на църква, разхождаше се с внуците си и играеше голф. Никога не беше боледувал. Страдаше само леко от подагра на пръстите на крака и му се случваше да проклина болките нощем посред библейското четиво. По всичко изглеждаше, че може да изкара така цял век, а самият той не виждаше никакво основание да не мине и отвъд; когато му предричаха, че ще умре на сто години, той си мислеше като друг бележит старец, че не е редно да се определят граници за делата на провидението. Забелязваше се, че остарява само по едно: лесно се просълзяваше и с всеки изминат ден ставаше все по-избухлив. Най-малкото притеснение го караше да изпада в луд гняв. Червендалестото му лице и късата му шия ставаха тогава пурпурночервени. Той започваше да заеква от ярост и биваше принуден да млъкне, защото се задушаваше. Домашният им лекар, негов стар приятел, го беше предупредил да внимава и да въздържа не само гневните си изблици, но и апетита си. Упорит обаче като всеки старец, той вършеше още по-неблагоразумни постъпки, за да се перчи, като се подиграваше на медицината и на лекарите. Обичаше да говори с голямо презрение за смъртта и не пестеше уверенията си, че никак не се плаши от нея.

През един много горещ летен ден, след като беше пил много и бе спорил оживено, той се прибра в къщи и започна да работи в градината си. Обичаше да копае. Гологлав под силното слънце, все още разгорещен от спора, той обръщаше земята с настървение. Кристоф седеше под беседката с книга в ръце, но почти не четеше: унесен в мечти, той слушаше приспивното свирене на щурците, като следеше несъзнателно движенията на дядо си. Старецът беше с гръб към него. Той се беше навел и скубеше плевелите. Внезапно се изправи, размаха ръце във въздуха и се строполи тежко с лице към земята. За миг на Кристоф му стана смешно. После видя, че старецът не мърда. Извика, изтича към него, разтърси го с всичка сила. Обзе го страх. Коленичи и опита с две ръце да повдигне голямата глава, долепена до пръстта. Тя беше така натежала и самият Кристоф така трепереше, че едва-едва я помръдна. Но когато видя извърнатите очи, бели и налени с кръв, момчето се вледени от ужас. То пусна дядо си и изпищя пронизително. Изправи се уплашено и побягна навън. Викаше и плачеше. Един минувач го спря. Кристоф не беше в състояние да говори. Той само посочи къщата. Мъжът влезе, Кристоф го последва. И други бяха чули виковете му и надойдоха от съседните къщи. Скоро градината се изпълни с хора. Тъпчеха цветята, навеждаха се над стареца, говореха всички едновременно. Двама-трима души го повдигнаха от земята. Кристоф, спрян при входа, обърнат към стената, беше скрил лице в ръцете си. Страхуваше се да гледа. Същевременно не можа да се въздържи и когато шествието мина край него, той видя измежду пръстите си едрото тяло на стареца, отпуснато безжизнено: едната му ръка се влачеше по земята; главата му, опряна на коляното на един от носещите, се люшкаше при всяка крачка. Лицето му беше подпухнало, окаляно, кървящо, със зинала уста и с тия ужасни очи! Кристоф отново изпищя и побягна. Той тича, без да спре, чак до дома на майка си, като че ли някой го гонеше. Втурна се в кухнята с ужасени викове. Луиза чистеше зеленчук. Той се хвърли в обятията й, прегърна я отчаяно, молейки я за помощ. Със сгърчено от ридания лице, той почти не можеше да говори. Но още от първата му дума тя разбра. Прежълтя като восък, изпусна ножа и без да промълви нито дума, изтича навън.

Кристоф остана сам, сгушен до шкафа. Той продължаваше да хълца. Братята му играеха. Той не съзнаваше ясно какво се беше случило, не мислеше за дядо си, а за страхотното зрелище, което беше видял преди малко. И се ужасяваше да не би да го принудят да го види отново, да не би да го върнат там.

И действително привечер, когато другите две деца, уморени от всевъзможните лудории, които бяха вършили в къщата цял ден, бяха започнали да хленчат, че им е скучно и че са прегладнели, Луиза се върна, улови ги припряно за ръка и ги поведе към дядовата къща. Тя вървеше много бързо. Ернст и Родолф се опитваха да мърморят по стар навик, но Луиза им заповяда да млъкнат с такъв тон, че те се подчиниха. Някакъв неосъзнат страх ги владееше. Пред прага те избухнаха в плач. Още не се беше стъмнило съвсем. Последните отблясъци на залеза запалваха странни огньове в къщата, по дръжката на вратата, по огледалото, по закачената на стената цигулка в първата полутъмна стая. Но в стаята на стареца гореше свещ. Трепкащият й пламък, борещ се с угасващия теменужен ден, засилваше потискащия тежък мрак на стаята. Седнал до прозореца, Мелхиор плачеше безгласно. Лекарят, наведен над леглото, затулваше дядото. Сърцето на Кристоф биеше до пръсване. Луиза каза на децата да коленичат до леглото. Кристоф се осмели да погледне. Той очакваше нещо толкова ужасяващо след неотдавнашната гледка, че в първия миг се почувствува едва ли не облекчен. Дядо му лежеше неподвижно и изглеждаше заспал. За миг детето си въобрази даже, че той е оздравял. Но когато чу мъчителното му дишане, когато, вглеждайки се по-внимателно, забеляза подпухналото му лице, с широко мораво петно на мястото, където се беше наранил при падането, когато разбра, че човекът, който лежеше пред него, щеше да умре, той се разтрепери. И докато повтаряше молитвата на Луиза дядо му да оздравее, той се молеше дълбоко в душата си дядо му да е вече мъртъв, ако не му бе съдено да оздравее. Ужасяваше се от предстоящите мигове.

Старецът беше в несвяст, откакто беше паднал. Съзнанието му се възвърна само за няколко секунди, колкото да си даде сметка за състоянието си: това беше зловещо.

Свещеникът изричаше над него предсмъртни молитви. Повдигнаха стареца на възглавницата му. Той отвори тежко очите си, които като че ли вече не се подчиняваха на волята му. Пое шумно въздух, погледна недоумяващ лицата, свещите и внезапно проговори. Неизразим ужас сковаваше чертите му.

— Значи… — заекна той — значи, аз ще умра!

Страшният тембър на този глас прониза сърцето на Кристоф. Той никога нямаше да се заличи от паметта му. Старецът не проговори вече, само стенеше като малко дете. После пак се унесе, но дишането му ставаше все по-мъчително. Той стенеше жално, движеше ръце, сякаш се бореше със смъртния сън. В своето полусъзнателно състояние извика веднъж:

— Мамо!

О, колко покъртителен беше този възглас на стареца, зовящ тревожно майка си, също както би сторил Кристоф — майка си, за която никога не говореше и към която се обръщаше инстинктивно сега — върховна и безполезна опора в този върховен и страшен миг!… Той като че ли се успокои за малко. Съзнанието му проблесна още веднъж. Тежките му очи с блуждаещи без път зеници срещнаха вледененото от ужас дете. Те се проясниха. Старецът се помъчи да се усмихне и да проговори. Луиза улови Кристоф и го доближи до леглото. Жан-Мишел мръдна устни и се опита да го помилва по главата. Но в същия миг отново загуби съзнание. Този път беше краят.

Отпратиха децата в съседната стая. Бяха обаче премного улисани, за да се занимават с тях. Привлечен от ужаса, Кристоф не сваляше очи през открехнатата врата от трагичното лице, отпуснато на възглавницата, задушено от жестокия възел, стегнат около шията… това лице, което хлътваше с всеки миг… това потъване на съществото в празното пространство, което го изсмукваше сякаш като помпа… и нетърпимото хъркане, механичното дишане, подобно на мехурче, което се пуква на повърхността на водата, последни напъни на тялото, след като душата го е напуснала. После главата се смъкна встрани на възглавницата. Настана тишина.

Едва след няколко минути сред хълцанията, молитвите, суетнята, предизвикана от смъртта, Луиза забеляза детето, смъртно бледо, със сгърчени устни и разширени очи, вкопчило конвулсивно ръце в дръжката на вратата. Тя изтича към него. Кристоф изпадна в нервна криза в преградките й. Тя го отнесе. Той загуби съзнание. Събуди се в леглото си, изкрещя от ужас, защото го бяха оставили сам за малко, отново припадна и пак загуби съзнание. Прекара в треска останалата част от нощта и следващия ден. Най-сетне се успокои и втората нощ заспа дълбоко и спа чак до пладне на другия ден. Струваше му се, че някой ходи в стаята, че майка му се навежда над леглото му и го целува; долови сякаш гальовната далечна песен на камбаните. Но не искаше да помръдне. Беше изпаднал в някакъв унес.

Когато отвори очи, вуйчо Готфрид седеше при краката му. Кристоф се чувствуваше съвсем изтощен и не си спомняше нищо. После паметта му се възвърна и той се разплака. Готфрид стана и го прегърна.

— Какво има, моето момче, какво има? — питаше го той нежно.

— О! Вуйчо! Вуйчо! — простена детето, притискайки се до него.

— Плачи, миличък! Плачи!

Той също плачеше.

Когато сълзите го облекчиха малко, Кристоф изтри очи и погледна Готфрид. Готфрид разбра, че детето иска да го пита нещо.

— Не — каза му той с пръст на устните. — Не бива да се говори. Хубаво е да плачеш, но не е хубаво да говориш.

Детето настояваше.

— Няма полза.

— Кажи ми само едно нещо, само едно.

— Какво?

Кристоф се поколеба.

— Вуйчо! Къде е той сега?

— Той е при господ, детето ми — отговори Готфрид.

Но не това го питаше Кристоф.

— Не, ти не разбираш. Къде е то?

(Кристоф искаше да каже „тялото“.)

Той продължи с треперещ глас:

— Все още ли то е в къщи?

— Погребаха милия човек тази сутрин — отвърна Готфрид. — Не чу ли камбаните?

Кристоф въздъхна облекчено. После, при мисълта, че няма да види вече милия си дядо, отново се разплака горчиво.

— Бедното ми пиленце! — повтаряше Готфрид, гледайки съчувствено детето.

Кристоф очакваше Готфрид да почне да го утешава, но Готфрид не се и опитваше. Той знаеше, че е безполезно.

— Вуйчо Готфрид — поде Кристоф, — а нима ти не се страхуваш от това?

(Колко би желал Готфрид да не се страхува и да го научи на своята тайна!)

Лицето на Готфрид придоби угрижено изражение.

— Шт! — прошепна той с изменен глас. — Може ли да не се страхувам?… — добави той малко след това. — Но какво можеш да направиш? Така е. Човек трябва да се подчини.

Кристоф разтърси глава разбунтуван.

— Човек трябва да се подчини, детето ми! — повтори Готфрид. — Той е пожелал така, там горе. Трябва да обичаме това, което той иска.

— Аз го мразя! — извика Кристоф с ненавист, заканвайки се с юмрук на небето.

Готфрид, поразен, го накара да млъкне. Самият Кристоф се уплаши от думите, които току-що бе изрекъл, и започна да се моли заедно с Готфрид. Но сърцето му кипеше. И докато повтаряше думите на робско примирение и смирение, в душата му се надигаше само страстен бунт и ужас от отвратителната смърт и чудовищния й създател.

 

 

Отминават дните и дъждовните нощи над прясно разкопаната пръст, под която лежи изоставен клетият Жан-Мишел. В първия момент Мелхиор плака много, рида гръмко. Но преди да мине и седмица, Кристоф го чу да се смее от все сърце. Когато произнасят пред него името на покойника, лицето му се удължава и той добива трагично изражение, но миг по-късно пак разговаря и ръкомаха оживено. Той е искрено натъжен, но му е невъзможно да остане по-дълго време в тъжно настроение.

Луиза, безволна, примирена, прие и това нещастие както всичко друго. Прибави още една молитва към всекидневните си молитви; ходи редовно на гробището и се грижи за гроба, като че ли той е част от домакинството й.

Готфрид проявява трогателно внимание към парчето земя, където почива старецът. Когато се връща в този край, той все донася по нещо: ту кръст, направен от него, ту цветя, каквито Жан-Мишел обичаше. Никога не пропуска да стори това, дори да остане само няколко часа в града. При това се стреми никой да не го види.

Когато ходи на гробището, Луиза взема понякога Кристоф със себе си. Кристоф изпитва непреодолимо отвращение към тлъстата пръст, покрита със зловеща украса от цветя и дървета, и към тежката миризма, която се носи в слънчеви дни, примесена с дъха на смола на кипарисите. Той обаче не смее да признае отвращението си, защото сам се упреква за него, считайки го грозно и нечестиво. Много е нещастен. Смъртта на дядо му непрестанно витае над него. Отдавна знаеше какво е смъртта, мислеше за нея и тя го изпълваше със страх. Но никога не я беше виждал. А който я види за първи път, разбира, че не е знаел още нищо нито за смъртта, нито за живота. Тогава всичко се разклаща наведнъж. Напразно викаш разума си на помощ. Човек си е въобразявал, че живее, въобразявал си е, че има известен житейски опит: вижда, че не е знаел нищо, че не е разбирал нищо, че е живял, забулен в илюзии, изтъкани от собствения му ум и скриващи от очите му страшния лик на действителността. Няма нищо общо между представата за страданието и живото същество, което кърви и страда. Няма нищо общо между представата за смъртта и гърчовете на плътта и душата, която се бъхти и умира. Целият човешки език, цялата човешка мъдрост е само куклен театър със сковани автомати пред гробовния шемет на действителността, пред тези злочести същества от кал и кръв, чието единствено отчаяно и напразно усилие е да задържат неизменен живота, който с всеки изминат час изтлява.

Кристоф ден и нощ мислеше за това. Споменът за агонията на дядо му го преследваше. Той чуваше страшните хрипове. Всяка нощ, каквото и да правеше, му се присънваше отново дядо му. Цялата природа му се струваше променена. Сякаш ледена мъгла се беше разстлала над нея. Навред около него, накъдето и да се обърнеше, той чувствуваше върху лицето си смъртоносния полъх на слепия всемогъщ Звяр. Усещаше над главата си юмрука на тази разрушителна сила и съзнаваше безсилието си. Вместо обаче да го сломи, тази мисъл го обгаряше с възмущение и омраза. Той нямаше нищо общо с примирението. Блъскаше се с наведена глава в невъзможното; но колкото и да удряше челото си и да признаваше, че не е по-силният, той не преставаше да се бунтува срещу страданието. От този миг неговият живот се превърна в ежеминутна борба срещу жестокостта на съдбата, която не можеше да приеме.

 

 

Самият суров живот разсея натрапчивите му мисли. Разорението на семейството, отдалечавано единствено от Жан-Мишел, настъпи веднага след смъртта му. С него семейство Крафт загуби най-сигурния си доход и оскъдицата влезе в дома.

Мелхиор ускори разрухата. Вместо да работи повече, той се отдаде всецяло на порока си, освободен от единствения човек, който го въздържаше. Почти всяка нощ се връщаше пиян и не носеше в къщи нищо от припечеленото. Между другото той беше загубил почти всичките си частни ученици. Веднъж се беше появил на урок абсолютно пиян. След шумния скандал всички врати се затвориха за него. В оркестъра го търпяха само от уважение към паметта на баща му. Но Луиза трепереше, че всеки миг могат да го изгонят заради някоя нова глупост. Вече сериозно го бяха предупредили, след като няколко вечери бе отишъл към края на представлението. Два-три пъти изобщо беше забравил да се яви. А и на какво ли не беше способен в моменти на пиянска възбуда, когато просто го сърбеше да каже или да извърши някаква щуротия? Не си ли науми например една вечер да изпълни концерта си за цигулка посред едно действие на „Валкири“? В чудо се видяха, докато го разубедят. Случваше се също да избухне в смях по време на представлението — заради смешен епизод: на сцената или въображаем. Съседите му се забавляваха. Прощаваха му много глупости, защото ги веселеше. Но снизхождението беше по-лошо от строгостта и Кристоф умираше от срам.

Момчето беше сега първа цигулка в оркестъра. Правеше всичко възможно, за да бди над баща си, да го замества при нужда, да го накара да замълчи, ако се впусне в излияния. Това не му се удаваше лесно и най-добре беше изобщо да не му се обръща внимание, защото когато пияницата усетеше, че го гледат, тутакси почваше да се криви или да държи речи. Затова Кристоф извръщаше очи, треперейки да не би баща му да направи някоя дивотия. Стараеше се да мисли за собствената си задача, но не можеше да не чува разсъжденията на Мелхиор и смеха на съседите му. Очите му се пълнеха със сълзи. Музикантите, добри хора всъщност, бяха забелязали това и му съчувствуваха; приглушаваха смеховете си, говореха за Мелхиор в отсъствие на Кристоф. Но Кристоф долавяше тяхното съжаление. Той знаеше, че излезе ли от театъра, подигравките почват да валят и Мелхиор е станал за посмешище в града. Той беше безсилен да му повлияе и се терзаеше извънредно много. Придружаваше баща си до вкъщи след спектакъла, държеше го под ръка, търпеше брътвежите му, правеше всичко възможно, за да прикрие пред околните несигурния му вървеж. Но кого можеше да заблуди? Въпреки всичките му усилия Кристоф рядко успяваше да доведе Мелхиор до дома. Щом стигнеха до първия завой на улицата, той заявяваше, че има неотложна среща с някого си и никакъв довод не можеше да го убеди да пропусне тази среща. Кристоф проявяваше благоразумието да не настоява, ако не искаше да се изложи на скандални бащински ругатни, които привличаха съседите по прозорците.

Всичките пари на семейството отиваха за пиене. Мелхиор не се задоволяваше да пропива това, което изкарваше лично самият той. Пропиляваше и припечеленото с толкова мъка от жена му и сина му. Луиза плачеше, но не се осмеляваше да се противопостави, откакто мъжът й беше припомнил грубо, че нищо в този дом не е нейно и той се е оженил за нея, без тя да му донесе нито стотинка. Кристоф пожела да му се противопостави, но Мелхиор го заблъска с юмруци по главата, нарече го нехранимайко и измъкна парите от ръцете му. Детето беше едва десет-дванадесетгодишно, но беше здраво и започваше вече да се бунтува срещу физическото наказание, но все още се страхуваше да изрази открито негодуванието си. Вместо да се излага на нови подобни унижения, то се оставяше да бъде ограбвано. Единствената възможност, която им оставаше, на него и на Луиза, беше да крият парите си. Но Мелхиор проявяваше необичайна изобретателност, когато в тяхно отсъствие търсеше скривалищата им.

Скоро и това не му стигна. Разпродаде вещите, наследени от баща му. Кристоф с болка виждаше как си отиват един по един ценните спомени от дядо му: книгите му, леглото, мебелите, портретите на композиторите. Не можеше да се възпротиви. Но когато един ден Мелхиор се блъсна силно в старото пиано, изруга гневно, търкайки коляното си, и заяви, че вече нямало къде да се обърне в дома си и щял да освободи къщата от всички тия вехтории, Кристоф високо се възпротиви. Вярно е, че домът им беше задръстен, откакто бяха натрупали вътре покъщнината на дядото, за да продадат къщата му, любимата къща, в която Кристоф бе прекарал най-хубавите часове на детството си. Вярно е също, че старото пиано вече нищо не струваше, съвсем се бе раздрънкало и Кристоф отдавна го бе изоставил, за да свири на хубавото ново пиано, щедър подарък от владетеля. Но колкото и старо и немощно да беше, то беше най-добрият приятел на Кристоф: та нали то му бе открило безпределния свят на музиката? Нали върху неговите пожълтели и излъскани от пръстите клавиши той беше надзърнал в царството на звуците и в техните канони? То беше дело на дядо му, той го беше поправял в продължение на месеци и се гордееше с него. Беше свещено. Затова Кристоф заяви, че баща му няма право да го продава. Мелхиор му заповяда да млъкне. Кристоф изкрещя още по-високо, че пианото си е негово и че забранява да го пипат. Очакваше здравата да го набият. Мелхиор обаче го изгледа със злобна усмивка и не каза нищо.

На другия ден Кристоф забрави разправията. Той се прибра в къщи уморен, но в доста добро настроение. Долови подмолните погледи на братчетата си. Те и двете се преструваха, че четат, но го следяха с очи и дебнеха движенията му, като свеждаха очи над книгата, щом той ги погледнеше. Той тутакси се усъмни, че са му изиграли някакъв лош номер. Беше свикнал обаче и не се развълнува много, решен да ги натупа солидно, както обикновено, когато открие шегата им. Затова изобщо не благоволи да се замисли по-сериозно и заговори с баща си: седнал до огъня, той го разпитваше как е прекарал деня с явен интерес, съвсем необичаен за момчето. Докато разговаряше с него, Кристоф забеляза, че Мелхиор си намига скришом с двете хлапета. Сърцето му се сви. Изтича в стаята… Мястото на пианото беше празно! Той извика от болка. Чу в другата стая приглушения смях на братята си. Цялата му кръв се качи в главата му. Той се нахвърли на тях и изкрещя:

— Къде е пианото ми?

Мелхиор повдигна глава със спокойно и изненадано изражение, което предизвика още по-силен смях. А и самият той не можа да се сдържи пред плачевното изражение на Кристоф и се обърна, за да се изкикоти. Кристоф не съзнаваше какво прави. Той се спусна като луд към баща си. Отпуснат в креслото, Мелхиор не успя да го отблъсне. Детето го сграбчи за шията и извика:

— Крадец!

Това трая само миг. Мелхиор се опомни и запрати на каменния под Кристоф, който се беше вкопчил яростно в него. Главата на детето се удари в пиростията. Кристоф се изправи на колене с разбито чело. Той продължаваше да повтаря със задъхан от вълнение глас:

— Крадец! Крадец, който ни обира, мама и мене!… Крадец, който разпродава дядо!

Мелхиор се изправи и вдигна юмрук над главата на детето. Кристоф издържа дръзко погледа му, треперещ от гняв, без да сваля от него пълните си с ненавист очи. Мелхиор също се разтрепери. Той седна и скри лице в ръцете си. Двете братчета избягаха с остри крясъци. Пълна тишина след олелията. Мелхиор мънкаше неясно. Долепен до стената, Кристоф продължаваше да го гледа втренчено, стиснал зъби, цял треперещ. Мелхиор започна да се самообвинява:

— Аз съм крадец! Аз обирам собственото си семейство! Децата ми ме презират! По-добре да умра!

Когато престана да хленчи, Кристоф го попита сурово, без да помръдне от мястото си:

— Къде е пианото?

— У Вормсер — отвърна Мелхиор, не смеейки да го погледне.

Кристоф пристъпи към него.

— Парите!

Мелхиор, абсолютно смазан, измъкна парите от джоба си и ги подаде на сина си. Кристоф тръгна към вратата.

— Кристоф! — извика го Мелхиор.

Кристоф се спря. Мелхиор поде с треперещ глас:

— Кристоф, момченцето ми!… Не ме презирай!

Кристоф се хвърли на шията му и се разрида:

— Татко! Мили татко! Не те презирам! Толкова съм нещастен!

И двамата се разхълцаха шумно. Мелхиор се заоплаква:

— Аз не съм виновен, всъщност не съм лош. Нали, Кристоф? Кажи, нали не съм лош?

Той обещаваше да престане да пие. Кристоф поклащаше недоверчиво глава. И Мелхиор признаваше, че не може да устои, когато има пари в ръцете си. Кристоф се замисли и каза:

— Знаеш ли, татко, би трябвало може би…

Той не довърши.

— Какво, кажи!

— Срам ме е…

— За кого? — попита простодушие Мелхиор.

— За тебе.

Мелхиор сви устни.

— Няма защо.

Кристоф обясни, че би трябвало всичките пари на семейството, дори заплатата на Мелхиор да се поверят на трето лице, което да дава на Мелхиор всеки ден или всяка седмица необходимата за неговите нужди сума. Мелхиор, все още във фаза на самоунижение — той не беше съвсем трезв, — не само прие предложението на Кристоф, но заяви, че бил готов в момента още да напише писмо на великия херцог, за да изплаща заплатата, която му се полага, на Кристоф. Кристоф не искаше да приеме и се чувствуваше неудобно от унижението, което сам си налагаше баща му. Но Мелхиор, разяждан от жертвоготовност, настоя да напише писмото. Той беше умилен от собственото си великодушие. Кристоф отказа да вземе писмото. Луиза, която се беше върнала малко преди това, заяви, когато разбра за какво става дума, че би предпочела да проси, отколкото да изложи мъжа си на това оскърбление. Тя добави, че вярва в него и е сигурна, че той ще се промени от любов към тях и към самия себе си. Сцената завърши с всеобщо разнежване. А писмото на Мелхиор, забравено върху масата, падна под шкафа и си остана потулено там.

След няколко дни Луиза го намери, разтребвайки стаята, и тъй като беше много нещастна, защото Мелхиор, забравил всичко, беше подновил буйствата си, вместо да скъса писмото му, тя го прибра. Държа го няколко месеца, като все отблъскваше мисълта да го използува въпреки страданията, на които беше подложена. Но когато един ден Мелхиор пак би Кристоф и му взе парите, тя не издържа повече и като остана насаме с разплаканото дете, потърси писмото, даде му го и каза:

— Върви!

Кристоф още се колебаеше, но разбра, че вече няма друго средство, ако искат да спасят от пълно разорение малкото, което им оставаше. Той отиде в двореца. Разстоянието беше двадесет минути, а той вървя почти цял час. Тази срамна постъпка го потискаше. Гордостта му, така изострена през последните години на усамотение, кървеше при мисълта, че ще трябва публично да признае порока на баща си. Със странна и естествена непоследователност, макар и да знаеше, че този порок е известен на всички, той продължаваше упорито да го прикрива, преструваше се, че не забелязва нищо. Би позволил по-скоро да го нарежат на късчета, отколкото да признае, че е така. А сега по собствен почин щеше!… Двадесет пъти едва не се върна обратно. Обиколи няколко пъти града, като се обръщаше кръгом, щом стигнеше до замъка. Но не ставаше дума само за него. Това засягаше майка му, братята му. Щом баща им ги изоставяше, щом им изменяше, не трябваше ли той, първородният син, да заеме мястото му, да им се притече на помощ? Нямаше повече място за колебание, за излишна гордост: трябваше да изпие докрай чашата на срама. Той влезе в двореца. На стълбата пак понечи да побегне. Коленичи на едно стъпало. Спря се няколко минути на площадката с ръка на дръжката на вратата, докато най-сетне го поканиха да влезе.

Всички в канцеларията го познаваха. Той каза, че иска да говори с негово превъзходителство барон Хамер Лангбах, управляващ театрите. Един плешив млад и пълен чиновник с бяла жилетка и розова връзка се ръкува свойски с него и заговори за последната опера. Кристоф повтори молбата си. Чиновникът му отговори, че негово превъзходителство е зает в момента, но ако Кристоф иска да му представи писмена молба, ще му я предадат заедно с другите книжа, които ще му занесат за подпис. Кристоф подаде писмото. Чиновникът хвърли поглед на него и възкликна изненадано:

— Ха! И таз добра! — забеляза той развеселен. — Великолепна идея! Отдавна би трябвало да се сети за това! През целия си живот не е направил нищо по-добро! Ах! Стария къркач! Как ли се е решил на това?

Той млъкна внезапно. Кристоф изтръгна листа от ръцете му и извика смъртно блед от гняв:

— Забранявам ви… Забранявам ви да ме обиждате!

Чиновникът се смая.

— Но, мили Кристоф — опита се да се оправдае той, — кой мисли да те обижда? Аз казах само това, което всички мислят. И ти самият мислиш така!

— Не! — извика Кристоф разярен.

— Как! Нима не мислиш същото? Нима не мислиш, че той пие?

— Това не е вярно! — заяви Кристоф.

Той не можеше да си намери място.

Чиновникът повдигна рамене.

— Тогава защо е написал това писмо?

— Защото… — каза Кристоф, чудейки се какво да отговори — защото нали и без това идвам да си вземам заплатата всеки месец, предпочитам да вземам едновременно и заплатата на баща ми. Излишно е да идваме и двамата… Баща ми е много зает.

Той цял пламтеше от безсмисленото си обяснение. Чиновникът го гледаше едновременно с ирония и състрадание. Кристоф мачкаше писмото в ръка и се приготви да излезе. Тогава чиновникът стана и го задържа.

— Почакай малко — каза му той. — Сега ще уредя този въпрос.

Той мина в кабинета на директора. Кристоф зачака под погледите на другите чиновници. Не му беше съвсем ясно какво прави, какво ще прави после, какво трябва да прави. Мислеше само как да се измъкне, преди да му донесат отговора. Тъкмо се канеше да стори това, вратата се отвори повторно.

— Негово превъзходителство благоволява да те приеме — каза прекалено раболепно чиновникът.

Кристоф трябваше да влезе.

Негово превъзходителство барон Хамер Лангбах, дребен спретнат старец с бакенбарди, мустаци и обръсната брада погледна Кристоф иззад златните си очила, без да престава да пише и без да отговори дори с кимване на смутения му поклон.

— И така — проговори той след малко, — какво желаете, господин Крафт?…

— Ваше превъзходителство — изрече припряно Кристоф, — моля ви да ме извините. Размислих и не искам вече нищо.

Старецът не се опита да получи обяснение за тази внезапна промяна. Той изгледа по-внимателно Кристоф, изкашля се и каза:

— Бихте ли желали, господин Крафт, да ми дадете писмото, което държите в ръката си?

Кристоф забеляза, че управляващият беше спрял поглед на листа, който той продължаваше да мачка несъзнателно в ръка.

— Излишно е, ваше превъзходителство — промърмори той. — Няма вече смисъл…

— Дайте го, моля — поде невъзмутимо старецът, като че ли не беше чул отговора му.

Кристоф подаде машинално смачканото писмо, но се впусна в поток от забъркани обяснения, протягайки ръка, за да си вземе обратно писмото. Негово превъзходителство разгъна грижливо листа, прочете го, погледна Кристоф, остави го да се оплита в обясненията си, после го прекъсна и му каза с лукаво пламъче в очите:

— Добре, господин Крафт, молбата ви е удовлетворена.

После го отпрати с ръка и потъна отново в книжата си.

Кристоф излезе съкрушен.

— Не ми се сърди, Кристоф! — каза му сърдечно чиновникът, когато детето прекоси отново канцеларията.

Кристоф му подаде ръка и се ръкува с него, без да посмее да вдигне очи.

Той се озова вън от замъка. Беше парализиран от срам. Всичко, което му бяха казали, звучеше в ушите му. Той си въобразяваше, че долавя оскърбителна подигравка в състраданието на хората, които всъщност го ценяха и жалеха. Прибра се в къщи, отвърна само с няколко сърдити думи на въпросите на Луиза, като че ли го беше яд на нея за това, което беше извършил. Разкъсваха го угризения при мисълта за баща му. Искаше да му признае всичко, да му поиска прошка. Мелхиор го нямаше. Кристоф го чака, без да заспи до полунощ. Колкото повече мислеше за него, толкова по-горчиво съжаляваше. Идеализираше си го, представяше си го слабоволен, добър, нещастен, предаден от близките си. Щом чу стъпките му по стълбището, скочи от леглото и изтича да го посрещне, за да се хвърли в прегръдките му. Но Мелхиор се връщаше така отвратително пиян, че Кристоф не се осмели дори да се доближи до него. Той си легна, осмивайки горчиво илюзиите си.

Когато няколко дни по-късно Мелхиор узна случилото се, той избухна в страхотен гняв и въпреки молбите на Кристоф отиде да вдигне скандал в двореца. Върна се обаче съвсем посрамен оттам и не каза нито дума. Бяха го приели много зле. Казали му бяха, че трябва да се държи по друг начин, защото все още му плащат заплата само заради заслугите на сина му и ако чуят за най-малък нов скандал, предизвикан в бъдеще от него, ще му я отнемат напълно. Затова Кристоф с облекчение и изненада видя, че баща му не само приема това положение, но дори се хвали, че идеята за тази жертва била негова.

Това съвсем не попречи на Мелхиор да хленчи вън от къщи, че жена му и децата му го ограбили, че той цял живот се изтощавал за тях, а сега те не му давали нищо. Той гледаше също как да измъкне пари от Кристоф с подмилквания и най-остроумни хитрини, които често разсмиваха Кристоф, макар че никак не му беше до смях. Тъй като Кристоф не отстъпваше, Мелхиор не настояваше. Той се чувствуваше странно неловко пред строгите очи на това четиринадесетгодишно дете, което го осъждаше. Отмъщаваше си тайно, като му изиграваше някой лош номер. Отиваше в кръчмата, пиеше и черпеше на воля и не плащаше нищо, заявявайки, че синът му е длъжен да плати дълговете му. Кристоф не възразяваше, за да не се вдигне по-голям скандал. И заедно с Луиза изнемогваше да плаща дълговете на Мелхиор. Най-сетне Мелхиор съвсем престана да се интересува от длъжността си като цигулар, особено откакто не получаваше лично заплатата си. Неговите отсъствия от театъра станаха толкова чести, че въпреки молбите на Кристоф най-сетне го изгониха. Така детето трябваше единствено да издържа баща си, братята си и цялото домакинство.

На четиринадесет години Кристоф стана глава на семейство.

 

 

Той пое твърдо това непосилно бреме. Гордостта му забраняваше да прибягва до хорското милосърдие. Закле се, че ще се справи сам. Премного беше страдал още от ранните си години, че майка му приема и дори проси оскърбителни благодеяния. Той винаги спореше с нея, когато горката Луиза се върнеше в къщи горда с подаръка, който беше получила от някоя своя покровителка. Тя не виждаше нищо лошо в това и се радваше, че благодарение на тия пари ще може да спести малко труд на Кристоф и да добави още едно ядене към оскъдната им вечеря. Но Кристоф се чумереше. Той не проговорваше цялата вечер. Отказваше дори, без да каже защо, да се докосне до получената по този начин храна. Луиза се натъжаваше. Тя подканваше настойчиво и нетактично Кристоф да си хапне. Той упорствуваше. Най-сетне тя загубваше търпение и му казваше неприятни неща. Той не й оставаше длъжен. После хвърляше салфетката си и излизаше. Баща му вдигаше рамене и го наричаше преструванко. Братята му се подиграваха с него и изяждаха и неговия дял.

Трябваше обаче да се намерят средства за препитание. Заплатата му в оркестъра не беше достатъчна. Започна да дава уроци. Виртуозното му изпълнение, доброто му име привлякоха много ученици измежду едрата буржоазия. Всяка сутрин от девет часа той даваше уроци по пиано на девойки, често по-големи от него, които го смущаваха с кокетниченето си и го вбесяваха с глупавото си свирене. В музикално отношение бяха абсолютно тъпи, но затова пък всичките, в по-голяма или по-малка степен, притежаваха остро чувство за хумор. Подигравателните им погледи никак не щадяха Кристоф и не му прощаваха неговата недодяланост. Това беше истинско изтезание за него. Седнал до тях на крайчеца на стола, зачервен, наперен, пръскащ се от яд и, несмеещ да помръдне, напрегнал цялото си внимание, за да не каже някоя глупост и страхувайки се дори от гласа си, със свито гърло, той се мъчеше да си придаде строго изражение и чувствувайки, че го наблюдават крадешком, загубваше самообладание, объркваше се посред някоя забележка, боеше се да не би да е смешен и тогава действително ставаше смешен и се впускаше в едва ли не оскърбителни упреци. Но неговите ученички много лесно си отмъщаваха: те не пропускаха случая да му зададат, гледайки го особено смущаващо, най-прости въпроси, които го караха да се черви до корена на косите си. Или му искаха дребна услуга — например да им донесе нещо, което са забравили върху скрина, а това бе най-мъчителното изпитание за него, защото трябваше да прекоси стаята под огъня на лукавите им погледи, дебнещи безпощадно най-малкия му несръчен жест, тромавите му крака, недодяланите му ръце, скованото му от притеснение тяло.

От тези уроци той трябваше да тича на репетициите в театъра. Често нямаше време да обядва. Пъхваше в джоба си хляб и салам и ги изяждаше по време на антракта. Понякога заместваше Тобиас Пфайфер, Musik Director^[1], който се интересуваше от момчето и от време на време го оставяше да дирижира вместо него на репетициите. Трябваше освен това да продължава собственото си музикално образование. Други уроци по пиано изпълваха останалата част на деня до часа на представлението. Освен това доста често вечер, след завършването на спектакъла, го канеха в замъка. Там той трябваше да свири един-два часа. Дъщерята на владетеля смяташе, че разбира от музика. Тя много обичаше музиката, но никога не можеше да направи разлика между хубава и посредствена музикална творба. Затова налагаше на Кристоф разнородни програми и той трябваше да свири блудкави рапсодии редом с истински шедьоври. Най-голямото й удоволствие обаче беше да го кара да импровизира. Тогава му предлагаше сантиментални теми, от които му се повдигаше.

Кристоф излизаше оттам към полунощ, смазан от умора, с парещи ръце, трескава глава и празен стомах. Плуваше в пот, а навън валеше сняг или беше паднала ледена мъгла. Той трябваше да прекоси почти половината град, за да се прибере в къщи: вървеше пеш, тракаше със зъби от студ, спеше му се и в очите му напираха сълзи, а трябваше да внимава да не изпръска в локвите единствените си официални дрехи.

Влизаше в стаята си, която все още делеше с двамата си братя. И от вратата и отчаянието от живота, чувството за самотност го налягаха най-силно именно тогава, когато можеше най-сетне, скрит в тази жалка дупка, да смъкне от врата си нашийника на нищетата. Едва имаше сили да се съблече. За щастие, сложеше ли глава на възглавницата, потъваше в тежък сън, който го освобождаваше от съзнанието за неговите неволи.

Но още в зори лете и много преди да се е съмнало зиме, той трябваше да е на крак. Искаше да работи за самия себе си. Това беше единственото свободно време, с което разполагаше: от пет до осем часа сутринта. При това дори от него губеше една част, за да композира по поръчка. Защото положението му като Hof Musicus и благоволението на владетеля го задължаваха да съчинява кантати и маршове за дворцовите празници.

Така че и изворът на живота му беше отровен. Дори в мечтите си не беше свободен. Както това става обикновено, принудата още повече ги разпалваше. Когато нищо не спъва проявите й, душата има по-малко основания да се проявява. Колкото по-тесен ставаше за Кристоф затворът на грижите и неприятните задължения, толкова по-волно туптеше разбунтуваното му сърце. Ако водеше безгрижно съществуване, навярно щеше да се занимава, когато му хрумне. Понеже можеше да бъде свободен само един-два часа дневно, цялата му сила се съсредоточаваше в тези часове като буен поток, провиращ се между скалите. Прекрасна дисциплина за таланта е, когато е притиснат между неумолими задължения. В този смисъл може да се каже, че нищетата е учител не само за мисълта, но и за стила. Тя приучва не само духа, но и тялото на въздържание и стегнатост. Когато часовете са преброени и думите — отмерени, човек не казва нищо излишно и свиква да мисли само за същественото. По този начин той живее двойно по-дейно, понеже има по-малко време за живеене.

Така стана и с Кристоф. Под ярема той добиваше ясно съзнание за стойността на свободата; и не пилееше ценните минути за безполезни действия или приказки. Вродената му склонност да композира нашироко и изобилно, като се отдава на всички приумици на мисълта си искрено, но и без особен подбор, беше обуздана от задължението да мисли и твори възможно най-много за възможно най-кратко време. Нищо друго не повлия толкова силно върху неговото творческо и нравствено развитие: нито уроците на учителите му, нито примерът на големите майстори. През тия години, когато се оформя характерът, той придоби навика да гледа на музиката като на точен език, всяка нота имаше за него смисъл. Същевременно възненавиди композиторите, които говорят, без да казват нещо.

Композициите, които пишеше обаче, не изразяваха напълно душевния му мир, защото самият Кристоф не се беше още разгърнал напълно. Той търсеше себе си сред многото придобити черти, наложени от възпитанието на детето като негова втора природа. Предусещаше само истинското си същество, защото още не беше изпитал юношеските вълнения, които отърсват личността от взетите назаем дрехи, както гръмотевицата изчиства небето от забулващите го изпарения. Смътни и мощни предчувствия се преплитаха в душата му с чужди възпоминания от чужди творби, от които той не можеше да се освободи. Дразнеше се от тази неволна лъжа. Отчайваше се, че това, което пише, е много по-посредствено от мисълта му. Разяждаха го горчиви съмнения във възможностите му. Но той не можеше да се примири с такова глупаво поражение. Настървено се стараеше да композира нещо по-хубаво, да напише велико произведение. И постоянно се проваляше. След миг заблуждение, докато композираше, си даваше сметка, че това, което пише, не струва нищо; разкъсваше го и го хвърляше в огъня. А като връх на позора си трябваше да вижда увековечени, без да може да ги унищожи, написаните по поръчка творби, най-посредствени от всички — концерта „Кралският орел“, съчинен за рождения ден на владетеля, и кантатата „Женитбата на Палада“, писан по случай сватбата на принцеса Аделанда — и двете публикувани с много средства, в луксозни издания, които увековечаваха за идните поколения неговата тъпота: защото той вярваше в бъдещето. И плачеше от унижение.

Трескави години! Никакъв отдих, никаква отмора! Никакви игри, никакви приятели. Как би могъл да ги има? Следобед, когато другите деца се забавляват, малкият Кристоф, набръчкал напрегнато чело, седи пред пюпитъра в оркестъра в прашната и зле осветена театрална зала. А вечер, когато другите деца са си легнали, той е пак там, грохнал на стола си, сгърчен от умора.

Ни най-малка близост с братята си. Най-малкият, Ернст, беше дванадесетгодишен малък обесник, порочен и безочлив, той прекарваше по цели дни с подобни на него нехранимайковци и в тяхна компания беше възприел не само плачевни маниери, но и срамни привички, които порядъчният Кристоф, който дори нямаше представа за тях, забеляза един ден с ужас. Другият, Родолф, любимецът на чичо Теодор, се готвеше да стане търговец. Той беше системен, спокоен, но подмолен; считаше се много по-умен от Кристоф и не търпеше неговия авторитет в къщи, макар и да намираше съвсем естествено да яде хляба, който брат му печелеше. Беше наследил враждебността на Теодор и Мелхиор към Кристоф и повтаряше глупавите им приказки. Нито един от двамата братя не обичаше музиката, а Родолф открито показваше презрението си към нея, както чичо си, от дух на подражание. Притеснявани от надзора и назиданията на Кристоф, който съвсем сериозно изпълняваше ролята си на глава на семейството, двамата му по-малки братя се бяха опитали отначало да се разбунтуват. Кристоф обаче имаше здрави юмруци и съзнавайки правата си, умееше да се справя с малчуганите. И все пак те доста го разиграваха: злоупотребяваха с доверчивостта му, поставяха му клопки и той неизбежно се улавяше в тях. Измъкваха му пари, лъжеха го безсрамно и се подиграваха с него зад гърба му. Добрият Кристоф винаги се улавяше в лъжите им. Той изпитваше такава нужда от обич, че една топла дума бе достатъчна да го обезоръжи. Беше готов да им прости всичко за малко обич от тяхна страна. Доверчивостта му обаче беше жестоко разколебана, след като ги чу да се надсмиват над глупостта му: беше се развълнувал до сълзи от лицемерните им прегръдки, а те се бяха възползували от разнежването му, за да му отмъкнат един златен часовник, подарък от владетеля, на който отдавна бяха хвърлили око. Той ги презираше и все пак се оставяше да го мамят, поради своята непобедима склонност да вярва и да обича. Съзнаваше слабостта си, ядосваше се сам на себе си и пребиваше от бой братята си, когато откриеше, че пак са се подиграли с него. А после отново лапваше въдицата, щом им хрумнеше да му я хвърлят.

Съдено му беше да изживее и още по-горчиво разочарование. Узна от услужливи съседи, че баща му злослови по негов адрес. Докато преди се гордееше с успехите на сина си, напоследък Мелхиор проявяваше срамна слабост и му завиждаше за тях. Опитваше се всякак да ги подцени. Това беше невероятно глупаво — просто да свиеш презрително рамене и да не обръщаш внимание, защото Мелхиор не съзнаваше какво прави и беше озлобен от собственото си падение. Кристоф мълчеше; боеше се да не би, ако заговори, да каже прекалено жестоки неща, но сърцето му беше наранено.

Печални бяха семейните им вечери около лампата върху изцапаната покривка, сред жалките разговори и млясканията на тия същества, които той презираше, съжаляваше и въпреки всичко обичаше! Само с добрата си майка Кристоф чувствуваше известна взаимна привързаност. Но Луиза, както и самият той, се изтощаваше от работа по цял ден и вечер беше напълно изчерпана, не казваше почти нищо и задрямваше след вечеря, кърпейки чорапи. Впрочем тя беше така добросърдечна, че като че ли не правеше разлика в обичта си към мъжа си и тримата си синове: обичаше ги всички еднакво. Кристоф не намираше в нейно лице доверителката, от която се нуждаеше.

Затова се затваряше в себе си. Мълчеше по цели дни, изпълнявайки еднообразната си и смъртно уморителна работа с някакво безмълвно настървение. Подобен режим беше опасен за момче в тази възраст, когато организмът, станал по-уязвим, е и сложен на всички разрушителни влияния и може да се деформира за цял живот. Здравето на Кристоф пострада сериозно. Той беше наследил от баща си и дядо си здраво телосложение, устойчива плът, без никакви заболявания. Но именно това яко тяло даде повече храна на страданието, когато преумората и преждевременните грижи отвориха пролука, през която то можеше да го атакува. От много рано се обадиха нервни смущения. Още съвсем малък той губеше съзнание, гърчеше се и повръщаше, когато му се случеше някаква неприятност. На седем-осемгодишна възраст, когато даде първия си концерт, започна да спи неспокойно: говореше, викаше, смееше се или плачеше насън. Това болезнено предразположение се проявяваше отново всеки път, когато изживяваше някое силно вълнение. После започна жестоко главоболие, ту бодежи в тила или в слепоочията, ту усещането, че има оловна каска на главата си. И очите го боляха: понякога сякаш остри игли се забиваха в орбитите му. Пред очите му притъмняваше и той не можеше да различава буквите. Трябваше да прекъсне четенето за няколко минути. Недостатъчната и нездрава храна, нередовното хранене разсипваха здравия му стомах. Раздираха го болки в корема или го хващаше изтощителна диария. Но най-много го измъчваше сърцето му. Пулсът му беше ужасно неравен. Сърцето му ту подскачаше метежно в гърдите, сякаш ще се пръсне, ту едва-едва биеше, като че ли се кани да спре. Нощем температурата му правеше страшни скокове: без никакъв преход тя ту се качваше рязко, ту спадаше и предизвикваше едва ли не безкръвие. Детето ту изгаряше, ту зъзнеше от студ, изпитваше невероятни страхове, гърлото му се свиваше, някаква топка в шията му пречеше да диша. Естествено въображението му се разпали. То не смееше да говори на близките си за всичко, което чувствуваше. Обаче постоянно анализираше състоянието си и внимателното му вглеждане в себе си преувеличаваше неразположението му или предизвикваше нови болезнени усещания. Той си приписа една след друга всички известни болести. Въобрази си, че ще ослепее и понеже понякога му се завиваше свят, както вървеше, започна да се страхува, че някой ден внезапно ще падне и ще умре. Този ужасен страх, че ще бъде спрян посред пътя си, че ще умре преждевременно, го преследваше натрапчиво, потискаше го и същевременно го пришпорваше. Ах! Ако трябва да умре, поне да не е сега, преди да е победил!

Победата… идея-фикс, която непрестанно го обгаря, без той да го съзнава ясно, която го поддържа сред всичкото отвращение, умора, сред гниещото блато на живота! Глухо и мощно съзнание, че по-късно ще стане велик, че вече е станал… А какво е всъщност той? Нервно, болнаво момче, което свири на цигулка в оркестъра и пише посредствени концерти? Не, нещо много повече от това момче. Сегашната му същност е само обвивката, временната му външност. Това не е истинското му същество. Няма нищо общо между неговото съкровено аз и сегашния му физически и духовен облик. Самият той ясно съзнава това. Огледа ли се в огледалото, не се познава. Това широко румено лице, щръкналите вежди, малките хлътнали очи, късият, дебел в края нос с разширени ноздри, тежката челюст, сърдитата уста, цялата тази грозна просташка маска е чужда на самия него. Той не се разпознава и в творбите си. Преценява ги, знае колко е нищожно това, което прави, както и това, което представлява в настоящия момент. И все пак твърдо вярва в онова, което ще бъде и ще прави един ден. Понякога се упреква за тази увереност, не е ли само гордо самозаблуждение? Драговолно се унижава, горчиво се самоупреква, за да се накаже. Но увереността си остава непоколебима и нищо не може да я накърни. Каквото и да прави, каквото и да мисли, нито една негова мисъл, нито едно негово действие, нито една негова творба не го изразява, не го съдържа: той знае това, има странното чувство, че неговото истинско аз не е това, което той е сега, а което ще бъде в утрешния ден… Ще бъде!… Тази вяра го изгаря, тази светлина го опиянява! Ах! Дано само днешният ден не го спре по пътя му! Дано само не попадне в някоя от подмолните клопки, които той неуморно слага под краката му!

И Кристоф насочва ладията си през вълните на дните, без да извръща очи ни надясно, ни наляво, неподвижен на кърмата, вперил напрегнато взор в своята цел, в жадуваното убежище и пристан, съзрян в далечината. В оркестъра, между бъбривите музиканти, на масата, сред близките си, в двореца, докато свири, без да мисли за пиесата, която изпълнява за забавление на марионетни владетели, именно в това проблематично бъдеще, което една прашинка може да унищожи завинаги — има ли значение? — той живее истински.

 

 

Той е сам пред старото пиано в таванската си стаичка. Нощта се спуска. Замиращата дневна светлина се плъзга по нотната тетрадка. Поврежда очите си, за да чете до последния лъч светлина. Нежността на великите угаснали сърца, която се излъчва от тия безмълвни страници, прелива топло в него. Очите му се пълнят със сълзи. Струва му се, че зад него е застанало скъпо същество, че нечие дихание гали страната му, че ей сега две ръце ще обгърнат шията му. Той се извръща изтръпнал. Усеща, знае, че не е сам. Една любеща и обичана душа е там, до него. Той съжалява, че не може да я улови, но това леко огорчение, примесено към възторга му, му доставя тайна наслада. Тази печал е лъчиста. Той мисли за любимите си композитори, за изчезналите гении, чиято душа оживява в тези творби, изживени приживе. С преливащо от обич сърце си мисли какво ли свръхчовешко щастие е било отредено на тези прославени негови приятели, щом един само негов отблясък е все още така пламтящ. Той бленува да бъде като тях, да излъчва такава любов, че само няколко заблудени лъчи да могат да озарят жалкото му съществуване с божествената си усмивка!…

Уви! Ако някой ден стане равен на любимите си композитори, ако достигне това лъчезарно щастие, за което копнее, ще разбере заблуждението си…