Ромен Ролан
Жан-Кристоф (3)

III

Е la faccia del sol nascere ombrata.

Purg. XXX^[1]

Трябваше да отстъпи. Въпреки упоритата му и героична съпротива ударите сломиха волята му. Всяка сутрин и всяка вечер Кристоф седеше по три часа пред уреда за изтезание. Сгърчен от напрежение и досада, със стичащи се едри сълзи по бузите и носа, той движеше по белите и черни клавиши зачервените си ръчички, понякога вкочанени от студ, под угрозата на линията, стоварваща се върху тях при всяка фалшива нота, и на крясъците на учителя му, по-противни дори от ударите. Кристоф си мислеше, че мрази музиката. Обаче залягаше над инструмента с настървение, което мъчно можеше да се обясни само със страха от Мелхиор. Някои думи на дядото му бяха направили силно впечатление. Когато веднъж детето плачеше, старецът беше казал със сериозния тон, който бе възприел с него, че си заслужава да се поизмъчи малко за най-красивото и най-благородното изкуство, дадено на хората за тяхна утеха и слава. И Кристоф, признателен на дядо си, че му говореше като на мъж, тайно бе развълнуван от тия простодушни думи, които съответствуваха на детския му стоицизъм и на зараждащата се у него гордост.

Но по-силно от всички доводи съкровеният спомен за някои музикални изживявания го привърза въпреки желанието му и го направи роб до края на живота му на ненавижданото изкуство, против което той напразно се мъчеше да се бунтува.

Както е обичайно в Германия, в града имаше театър, където даваха опери, комични опери, оперети, драми, комедии, водевили, всичко, което можеше да се постави на сцената, независимо от жанра и стила. Представленията се даваха три пъти седмично от шест до девет часа вечерта. Старият Жан-Мишел не пропускаше нито едно, като проявяваше еднакъв интерес към всичките. Веднъж взе със себе си своя внук. Няколко дни преди това му разказа подробно сюжета на пиесата. Кристоф не разбра нищо, но запомни, че ще стават страшни неща. Горейки от желание да ги види, той същевременно много се страхуваше, но не смееше да си признае. Знаеше, че ще има буря, и се плашеше да не би да го удари гръм. Знаеше, че ще има битка, и не беше сигурен, че няма да го убият. Предната вечер, легнал в креватчето си, бе обзет от истинска тревога, в деня на представлението почти желаеше дядо му да не дойде. Но щом часът наближи, а дядо му се забави, той страшно се притесни и все поглеждаше през прозореца. Най-сетне старецът се показа и те тръгнаха заедно. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Езикът му беше сух, не можеше да промълви нито дума.

Пристигнаха в тайнствената сграда, за която така често се говореше в къщи. Пред вратата Жан-Мишел срещна познати и момченцето, стиснало ръката му, защото страшно се боеше да не го загуби, не разбираше как може да разговарят спокойно и да се смеят в толкова вълнуващ момент.

Дядото се настани на обичайното си място, на първия ред зад оркестъра. Той се облегна на балюстрадата и тутакси подхвана безкраен разговор с контрабасиста. Тук той се намираше в своята среда. Изслушваха го, когато говореше, поради авторитета му на музикант. Той се възползуваше от това и дори злоупотребяваше. Кристоф не беше в състояние да чуе каквото и да било. Той се чувствуваше потиснат от очакването на спектакъла, от вида на залата, която му се струваше великолепна, от прииждащата публика, която ужасно го смущаваше. Не смееше да обърне глава, въобразявайки си, че всички очи са приковани в него. Стискаше конвулсивно между коленете си малката си фуражка. Не сваляше от завесата широко отворените си очи.

Най-сетне се разнесоха обичайните три удара. Дядо му се изсекна, извади от джоба си либретото, което винаги следеше толкова добросъвестно, че понякога пропускаше действието на сцената. Оркестърът засвири. Още от първите акорди Кристоф се почувствува умиротворен. Той беше у дома си в света на звуците. От този миг, колкото и невероятен да беше спектакълът, всичко му изглеждаше естествено.

Завесата се вдигна, откривайки картонени дървета и не по-малко нереални същества. Малкият гледаше, зинал от възхищение; не беше изненадан. При това действието се развиваше в причудлива ориенталска обстановка, съвсем чужда на Кристоф. Фабулата беше изтъкана от недомислия, сред които беше невъзможно да се ориентираш. Кристоф не разбираше абсолютно нищо. Объркваше всичко, вземаше едно лице за друго, дърпаше дядо си за ръкава, задаваше му наивни въпроси, които доказваха, че нищичко не е разбрал. Но въпреки това не само не се отегчаваше, а слушаше с най-жив интерес. Построяваше свой собствен роман по глупавото либрето, без никаква връзка с действието на сцената. Всеки миг разиграващите се там епизоди го опровергаваха и той трябваше да променя нещо в своята измислица, но това ни най-малко не го смущаваше. Беше избрал няколко измежду актьорите, които се движеха по сцената и надаваха различни крясъци, и следеше тръпнещ участта на любимците си. Смущаваше го главно една хубава особа, на средна възраст, с дълги ярко руси коси и прекомерно големи очи, която ходеше по сцената боса. Чудовищната неправдоподобност на постановката никак не го дразнеше. Наблюдателните му детски очи просто не виждаха смешно грозните актьори, огромни и месести, безформените хористи, най-различни по ръст, наредени в две редици, наивните им жестове, сгърчените от крясъците лица, пищните перуки, високите тонове на тенора, грима на любимката му, чието лице беше като татуирано от разноцветните моливи. Беше изпаднал в състояние на влюбен, който не може да види любимия обект такъв, какъвто е в действителност. Чудната възможност за самоизмама, така присъща на децата, спираше още по пътя неприятните възприятия и постепенно ги преобразяваше.

Главно музиката извършваше тия чудеса. Тя обвиваше предметите с прозрачна мъгла, правейки всичко красиво, благородно и желано. Тя внушаваше на душата безумна жажда за любов. Предлагаше й същевременно от всички страни любовни призраци, за да запълни създадената от самата нея празнота. Малкият Кристоф беше безумно развълнуван. Отмаляваше от някои думи, жестове, музикални фрази, не смееше да вдигне очи, не знаеше дали това е добре, или зле, червенееше и бледнееше едно след друго. От време на време по челото му избиваха капки пот. Той изтръпваше да не би всички хора, които бяха там, да забележат смущението му. Когато настъпиха неизбежните бедствия, които сполитат влюбените в четвъртото действие на всяка опера, за да дадат възможност на тенора и певицата да покажат най-острите си високи тонове, Кристоф помисли, че ще се задуши. Гърлото го болеше, като че ли бе настинал. Притискаше шията си с ръце, защото не можеше да преглътне слюнката си. Сълзите му напираха. Ръцете и краката му бяха ледени. За щастие и дядото беше не по-малко развълнуван. Той се наслаждаваше на театъра с детска наивност. На драматичните пасажи покашлюваше привидно равнодушно, за да прикрие смущението си. Кристоф обаче го забелязваше и това му доставяше удоволствие. Страшно му беше топло, умираше за сън, много му беше неудобно на стола. Но той мислеше само едно: „Дали има още много? Само дано не свърши!“

И изведнъж всичко свърши, без той да разбере защо. Завесата падна, всички станаха, очарованието се разпръсна.

Те се прибраха в нощта, две деца — старецът и детето. Каква приказна нощ! Какво спокойно пълнолуние! Мълчаха и двамата, предъвквайки впечатленията си. Най-сетне старецът го попита:

— Доволен ли си, момчето ми?

Кристоф не можеше да отговори; все още цял трепереше от вълнение, не искаше да говори, за да не унищожи обаянието. Трябваше да се насили, за да прошепне съвсем тихичко, въздъхвайки дълбоко:

— О, да!

Старецът се усмихна. След малко той поде:

— Виждаш ли колко прекрасен е занаятът на музикантите? Да създаваш такива същества, такива възхитителни зрелища, нима има нещо по-славно? Все едно да си бог на земята!

Кристоф остана поразен. Как? Нима всичко това бе създадено от някой човек? Не бе мислил досега. Струваше му се едва ли не, че тази музика се бе създала от само себе си… че беше произведение на природата… Човек, музикант, какъвто ще стане самият той един ден! О! Да стане такъв творец за един ден, само за един ден! А после… После да става каквото ще! Да умре, ако трябва!

— Дядо, кой е създал тази музика? — попита Кристоф.

Дядо му разказа за Франц-Мария Хаслер, млад немски композитор, който живее в Берлин. Дядото го познавал по-рано. Кристоф слушаше напрегнал слух. Внезапно той каза:

— Ами ти, дядо?

Старецът трепна.

— Какво аз? — попита той.

— Писал ли си и ти такива неща?

— Естествено — отвърна Жан-Мишел начумерено.

Той млъкна. След като повървяха малко, той въздъхна дълбоко. Това беше живата рана в неговия живот. През цялото време бе копнял да пише за театъра, но вдъхновението винаги му бе изменяло. В папките му имаше два-три опита, скалъпени с мъка, но той толкова малко се самозалъгваше относно истинската им стойност, че дори не бе посмял да ги подложи на нечия преценка.

Прибраха се в къщи, без да си кажат повече нито дума. Не можаха да заспят нито единият, нито другият. На стареца му беше болно. Взе библията си, за да се утеши. Кристоф изживяваше отново в леглото си всички събития от паметната вечер; припомняше си най-малките подробности и пак виждаше момичето с босите крака. Задремеше ли, някоя музикална фраза отекваше в ушите му така отчетливо, като че ли оркестърът беше при него. Той потреперваше, повдигаше се от възглавницата с опиянена от музика глава и си мислеше: „Един ден и аз ще пиша така. О, дали наистина ще мога?“

От този ден той имаше само едно желание: пак да отиде на театър. Започна да работи особено усърдно, защото театърът се превърна във възнаграждение за трудолюбието му. Той вече мислеше само за това: половината седмица — за предишния спектакъл, другата половина — за следващия. Трепереше да не би да се разболее тъкмо за представлението. Често от страх започваше да усеща симптомите на три-четири болести. В деня на представлението не вечеряше, не можеше да си намери място като грешна душа, поглеждаше по сто пъти часовника, струваше му се, че никога няма да се стъмни. Най-сетне, не можейки да се сдържи, тръгваше от къщи цял час преди да отворят касата, за да не би да не намери свободно място. Понеже беше пръв в пустата зала, обхващаше го ново безпокойство. Дядото го беше предупредил, че два-три пъти, тъй като публиката била малочислена, артистите предпочели да не играят и върнали парите. Дебнеше пристигащите, броеше ги, мислейки си: „Двадесет и три, двадесет и четири, двадесет и пет… олеле! Не стигат!… Никога няма да дойдат достатъчно хора!“ А видеше ли на балкона или на първите места в партера някоя важна особа, на сърцето му олекваше. Той си казваше: „Няма да посмеят да върнат такъв големец. Сигурно ще играят, макар и само заради него.“ Но все пак не беше напълно убеден. Успокояваше се едва когато музикантите заемеха местата си. Дори и тогава до последния момент се боеше да не би да се вдигне завесата и да съобщят, както се беше случило една вечер, че представлението се отменя. Очичките му, остри като на рис, поглеждаха върху пюпитъра на контрабасиста дали заглавието на нотната тетрадка съответствува на очакваната пиеса. Макар и прочел ясно, след две минути той пак поглеждаше, за да се увери, че не е сбъркал. Диригентът още не се появяваше. Сигурно беше болен… Зад завесата се суетяха, чуваха се бързи стъпки и говор. Някакво произшествие, непредвидено нещастие?… Наставаше тишина. Диригентът се изправяше пред пулта. Всичко като че ли бе наред. Защо не започват? Какво става? Кристоф пламтеше от нетърпение. Най-сетне се разнасяше очакваният сигнал. Сърцето му се разтуптяваше. Оркестърът засвирваше и няколко часа Кристоф плуваше в блаженство, смущавано само от мисълта, че не след дълго ще настъпи краят.

 

 

Едно музикално събитие горе-долу по същото време още по-силно възбуди Кристоф. Франц-Мария Хаслер, авторът на първата опера, която така дълбоко го бе разтърсила, щеше да пристигне в града. Трябваше да дирижира концерт от свои произведения. Всички се развълнуваха. Младият композитор беше обект на бурни спорове в Германия. Цели две седмици говореха само за него. Можете да си представите всеобщото възбуждение, когато наистина пристигна. Приятелите на Мелхиор и на Жан-Мишел непрекъснато идваха за новини. Те донасяха най-невероятни слухове за извънредно странните привички на композитора, за неговите чудатости. Детето следеше тези разкази със страстно внимание. Мисълта, че великият музикант е тук, в родния му град, че диша същия въздух, че стъпва по същите павета, го довеждаше до безмълвен екстаз. Живееше само с надеждата да го зърне.

Хаслер бе отседнал в двореца: великият херцог му бе предложил гостоприемството си. Той почти не излизаше, освен за да дирижира репетициите в театъра, а Кристоф нямаше достъп до тях. Понеже Хаслер беше много ленив, отиваше и се връщаше в каретата на херцога. Така че Кристоф имаше съвсем малко случаи да му се любува. Само веднъж успя да зърне коженото му палто в дъното на каретата, макар че цели часове бе чакал на улицата, блъскайки с юмруци наляво и надясно, напред и назад, за да си извоюва и запази място на първия ред сред зяпльовците. Утешаваше се, като наблюдаваше прозорците на двореца — бяха му посочили апартамента на маестрото. Най-често виждаше само затворените капаци: Хаслер ставаше късно и прозорците оставаха затворени почти цялата сутрин. Това бе дало повод на осведомените хора в града да твърдят, че Хаслер не можел да понася светлината и живеел във вечен мрак.

Най-сетне Кристоф успя да се доближи до своя герой. Това стана в деня на концерта. Целият град се бе стекъл. Великият херцог и дворът му заемаха голямата княжеска ложа, с корона над нея, поддържана от две бузести херувимчета с дебели крачета. Атмосферата в театъра беше празнична. Сцената бе украсена с дъбови клонки и цъфнали лаврови вейки. Всички що-годе добри музиканти бяха сметнали за чест да се включат в оркестъра. Мелхиор беше на мястото си, а Жан-Мишел дирижираше хора.

Когато Хаслер се появи, гръмнаха ръкопляскания от всички страни, дамите наставаха, за да го видят по-добре. Кристоф го разкъсваше с очи. Лицето на Хаслер беше младежко и изтънчено, но вече леко подпухнало и уморено. Беше плешив на слепоочията. Преждевременно се бе оголило и темето му сред венец от руси къдри. Сините му очи гледаха унесено. Имаше малки руси мустачки и подвижна изразителна уста, която през цялото време потръпваше и се присвиваше едва забележимо. Беше висок, но с лоша стойка, която се дължеше не на стеснение, а на умора или досада. Дирижираше гъвкаво, припряно, с цялото си подвижно тяло, което се извиваше в унисон с музиката, ту гальовно, ту рязко. Личеше, че е невероятно нервен. Музиката му явно беше негово точно отражение. Тръпнещата му жизненост преодоляваше обичайната апатия на оркестъра. Кристоф се задъхваше; независимо от страха да не привлече погледите на зрителите той не можеше да стои неподвижно на мястото си; мърдаше на стола, ставаше, музиката така неочаквано и силно го разтърсваше, че неволно движеше глава, ръце, крака, за голямо неудоволствие на съседите си, които се пазеха, доколкото можеха, от буриите му изблици. Впрочем цялата публика беше възбудена, омагьосана по-скоро от славата на диригента, отколкото от самите му произведения. Накрая избухна буря от аплодисменти и приветствия, тромпетите на оркестъра, по немски обичай, засвириха триумфално, за да поздравят победителя. Кристоф трепереше от гордост, като че ли отдаваха тези почести на него. Радваше се, като гледаше озареното от детско доволство лице на Хаслер. Дамите хвърляха цветя, мъжете размахваха шапки; публиката се втурна към сцената. Всеки искаше да стисне ръката на маестрото. Една възторжена слушателка я поднесе към устните си, друга открадна кърпичката, която Хаслер бе оставил на пулта. И Кристоф пожела да се изкачи на сцената, макар и съвсем да не си даваше сметка защо иска това. Всъщност ако в този миг се бе озовал близо до Хаслер, тутакси би побягнал от вълнение и уплаха. Но с все сила си пробиваше път с глава, като овен, между краката и роклите, които го отделяха от Хаслер. Бе много дребен и не можа да стигне до него.

За щастие дядо му дойде да го вземе след концерта, за да го заведе на серенадата, която музикантите бяха решили да изпълнят на Хаслер. Беше вече нощ. Запалиха факли. Всички музиканти от оркестъра присъствуваха. Говореха само за дивните произведения, които бяха чули малко преди това. Пристигнаха пред двореца и се разположиха безшумно под прозорците на маестрото. Придаваха си тайнствен вид, въпреки че всички — в това число и Хаслер — бяха уведомени за предстоящата серенада. В приятната нощна тишина започнаха да свирят няколко прочути страници от Хаслер. Той се появи на прозореца заедно с великия херцог и всички закрещяха в тяхна чест. Херцогът и Хаслер се поклониха. Излезе един прислужник и покани от името на владетеля музикантите в двореца. Те прекосиха зали с отрупани с фрески стени; на тях бяха изобразени голи мъже с шлемове в предизвикателни пози; телата им бяха червеникави. Небето над тях беше покрито в кълбести облаци, напомнящи гъби. Виждаха се и мраморни мъже и жени, облечени в къси камизоли от ламарина. Кристоф вървеше заедно с другите музиканти по толкова меки килими, че стъпките им не се чуваха. Влязоха в зала, където беше светло като посред ден, а масите бяха отрупани с напитки и всевъзможни лакомства.

Великият херцог беше там, но Кристоф не го видя: той имаше очи само за Хаслер. Хаслер се приближи до музикантите и им благодари. Той търсеше думите си, заплете се посред едно изречение и се измъкна с някаква остроумица, която разсмя всички. Седнаха на масата. Хаслер се отдели с четирима-петима музиканти. Между тях беше и дядото на Кристоф и Хаслер му отправи няколко много ласкави думи. Не беше забравил, че Жан-Мишел беше един от първите изпълнители на неговите произведения. Каза му, че често е слушал най-хубави отзиви за него от един свой приятел, бивш дядов ученик. Старецът се чудеше как да му благодари. Той се впусна в такива преувеличени хвалебствия, че въпреки обожанието си към Хаслер момченцето се засрами, по Хаслер явно ги намираше много приятни и съвсем естествени. Най-сетне, загубил напълно мярка, дядо му дръпна Кристоф за ръка и го представи на Хаслер. Хаслер се усмихна на детето и разсеяно го поглади по главата. Когато узна, че обича музиката и няколко нощи не беше спало в очакване да го види, той го взе на ръце и го заразпитва приятелски. Пламнал от удоволствие и занемял от изненада, Кристоф не смееше да погледне Хаслер. Маестрото улови брадичката му, за да го принуди да вдигне глава. Кристоф се осмели да го погледне. Очите на Хаслер го гледаха добродушно и засмяно. И той се засмя. После се почувствува така щастлив, така дивно щастлив в ръцете на своя скъп велик човек, че се заля в сълзи. Хаслер се трогна от този израз на неподправена любов. Той стана още по-мил, прегърна момчето и му заговори бащински нежно. Същевременно разправяше смешки и го гъделичкаше, за да го разсмее. И Кристоф неволно се смееше през сълзи. Скоро той се отпусна, почна да отговаря на Хаслер без никакво стеснение и сам му разказа всичките си детски планове, като че ли Хаслер и той бяха стари приятели: как искал да стане композитор като него, да пише хубави композиции като него, да стане велик. Обикновено стеснителен, Кристоф говореше сега напълно доверчиво, без да съзнава какво казва, напълно прехласнат. Хаслер се смееше на детските му приказки. Той му каза:

— Когато пораснеш и станеш добър музикант, ще дойдеш при мен в Берлин. Аз ще направя нещо от тебе.

Кристоф беше така очарован, че не отговори. Хаслер се пошегува:

— Не искаш ли?

Кристоф поклати енергично глава пет-шест пъти, за да потвърди, че иска.

— Значи, решено?

Кристоф пак заклати утвърдително глава.

— Целуни ме поне!

Кристоф обви с ръце шията на Хаслер и я стисна с все сила.

— Хей, дяволче, цял ме олигави! Пусни ме! Я се осекни!

Хаслер се смееше и сам обърса носа на щастливото и засрамено дете. Той го сложи на земята, после го хвана за ръка, заведе го до една маса, натъпка джобовете му със сладкиши и се раздели с него с думите:

— Довиждане! Не забравяй какво ми обеща!

Кристоф плуваше в блаженство. Останалият свят не съществуваше за него. Не си спомняше нищо друго от тази вечер. Следеше влюбено всички промени в изражението на Хаслер и всичките му жестове. Едно негово изказване го порази. Хаслер бе вдигнал чашата си. Лицето му внезапно се бе сгърчило. Той казваше:

— Радостта в подобни дни не бива да ни кара да забравяме враговете си. Никога не трябва да забравяме враговете си. Ако не сме били унищожени, не е било по тяхна вина. И не по наша вина няма да бъдат смазани и те. Ето защо вдигам тост за хората, за чието здраве… не пием!

Всички изръкопляскаха и се смяха на необичайния му тост. Хаслер се посмя заедно с другите и отново си възвърна доброто настроение. Но Кристоф се почувствува неудобно. Макар и да не си позволи да критикува своя герой, не му стана приятно, че се беше сетил за грозни неща тази вечер, когато лицата и мислите трябваше да бъдат лъчезарни. Но това разсъждение се мярна смътно. То бързо бе прогонено от безкрайната му радост и от няколкото капки шампанско, които отпи от чашата на дядо си.

На връщане дядо му през целия път си говореше сам: похвалите на Хаслер му бяха замаяли главата. Той възкликваше, че Хаслер е гений, какъвто се ражда веднъж на сто години. Кристоф мълчеше, заключил в сърцето си любовното си опиянение: Хаслер го бе целунал! Той го бе държал в прегръдките си! Той бе толкова добър! Той бе истински велик.

„Ах — мислеше си детето в креватчето си, прегръщайки страстно възглавницата: — Бих желал да умра за него! Да умра за него!“

 

 

Блестящият метеор, прекосил за една вечер небето на малкия град, оказа огромно въздействие на духовния свят на Кристоф. През цялото му детство той беше за него жив образец и момчето не сваляше очи от него. По негов пример, едва шестгодишно, то реши, че също ще композира. Всъщност Кристоф отдавна съчиняваше музикални пиески, без сам да подозира. Не беше чакал часа, когато щеше да съзнава, че композира.

Всичко е музика за музикалното сърце. Всичко, което се движи, проблясва и трепти: слънчевите летни дни, нощите със свирещия вятър, леещата се светлина, треперливите небесни светила, бурята, птичите песни, бръмченето на насекомите, шумоленето на дърветата, любимите или омразни гласове, обичайните шумове на бащиния дом, проскърцващата врата, кръвта, напираща във вените в нощната тишина — всичко на тоя свят е музика. Стига само да я чуваш. Цялата тази музика на мирозданието отекваше в Кристоф. Всичко, което виждаше, всичко, което чувствуваше, се превръщаше в музика. Той приличаше на бръмнал кошер пчели. Но никой не забелязваше. А самият той — по-малко от всеки друг.

Като всички деца, той постоянно си тананикаше. По всеки час на деня, каквото и да правеше: било когато се разхождаше по улицата, подскачайки на един крак, било когато, легнал на пода при дядо, подпрял глава на ръцете си, разглеждаше внимателно картинките на някоя книга или, седнал на малкото си столче в най-тъмния ъгъл на кухнята, мечтаеше, без да мисли за нищо, докато около него се спускаше нощта. Вечно тръбеше еднообразно, издул бузи или пък пръхтеше с устни. Това траеше часове и не го уморяваше. Майка му не обръщаше внимание. Или внезапно му се сопваше, изгубила търпение.

Когато това полусънно състояние му омръзнеше, той чувствуваше нужда да се раздвижи, да вдигне шум. Тогава си измисляше мелодии и ги пееше с все гърло. Имаше си за всички часове на деня. За сутринта, когато цапаше в легена като малко пате; за момента, когато се качваше на табуретката пред пианото, това омразно мъчилище, и главно за момента, когато слизаше от нея — втората мелодия беше по-ефектна от първата. Специална мелодия бе посветена на мама, донасяща супата. Тогава Кристоф вървеше пред нея и тръбеше с фанфари. Свиреше си триумфални маршове и когато отиваше тържествено от трапезарията в спалнята си. Понякога по този случай устройваше шествие с братчетата си. Тримата дефилираха сериозно един зад друг и всеки имаше свой марш. Но Кристоф запазваше за себе си, както беше справедливо, най-хубавия. Всяка от тия мелодии беше предназначена точно за случая. През ум не би му минало да ги обърка. Всеки друг би се излъгал, но той различаваше безпогрешно отсенките им.

Когато веднъж обикаляше стаята у дядо си — тропайки с крака, отметнал глава назад и изпъчил корем, обикаляйки я безспир, до премаляване, като пееше една от композициите си, старецът, който тъкмо се бръснеше, отпусна ръка и с насапунисано лице погледна внук си.

— Какво пееш, хлапенце? — попита го той.

Кристоф отвърна, че сам не знае.

— Започни отново! — подкани го Жан-Мишел.

Кристоф се опита — не можа да намери същата мелодия. Горд с вниманието на дядо си, той пожела да се похвали с хубавия си глас и му изпя посвоему една известна оперна ария. Жан-Мишел млъкна и се направи, че не се занимава повече с него. Той остави обаче вратата на стаята си полуоткрехната, докато момченцето се забавляваше само в съседната стая.

След няколко дни, наредил столовете в кръг около себе си, Кристоф представяше музикална комедия, съчинена с откъси от театралните му спомени. Много сериозен, той пристъпваше и се кланяше, както бе виждал да правят на сцената, танцувайки менует пред портрета на Бетховен, закачен над писалището. Завъртайки се за един пирует, зърна през открехнатата врата лицето на дядо си. Жан-Мишел го гледаше. Помисли си, че старецът му се надсмива. Много се засрами и рязко се спря. Изтича до прозореца, залепи лице до стъклото, погълнат сякаш от много интересна гледка. Старецът не каза нищо: приближи се само до него и го прегърна. Кристоф почувствува ясно, че е доволен. Честолюбието му не пропусна да отбележи този факт. Беше достатъчно умен, за да разбере, че представлението му е оценено. Не му беше ясно само какво точно най-много бе харесало на дядо му: дарованието му на драматичен автор, на композитор, на певец или на танцьор. Мислеше си главно за последните две, защото си въобразяваше, че именно там е силата му.

Една седмица по-късно, когато беше забравил тази случка, дядо му каза със загадъчен тон, че възнамерява да му покаже нещо. Той отвори писалището си, измъкна една нотна тетрадка, постави я на пианото и каза на детето да разчете написаното. Силно заинтригуван, Кристоф изсвири криво-ляво парчетата. Нотите бяха написани на ръка, с едрия почерк на стареца, който особено се бе старал. Заглавията бяха украсени калиграфично. След малко дядото, седнал до Кристоф, за да му обръща страниците, го попита не познава ли парчето. Премного погълнат от разчитането, за да може да различи какво свири, Кристоф отговори, че няма представа.

— Слушай внимателно! Не познаваш ли тази мелодия?

Да, струваше му се, че я познава, но не знаеше къде я бе чувал… Дядо му се смееше.

— Сети се!

Кристоф тръскаше глава.

— Не мога.

Всъщност вече се досещаше. Струваше му се, че тези мелодии… Не! Не смееше да допусне… Не искаше да ги познае.

— Не зная, дядо.

Цял пламтеше.

— Ех, глупачето ми, не виждаш ли, че това са твоите песнички?

Детето беше уверено, че е така, но когато му го каза и друг, сърцето му трепна.

— О, дядо!…

Старецът обясни сияещ съдържанието на тетрадката.

— Ето: ария — това, което пееше, легнал на земята. Марш — това, което те накарах да изпееш повторно миналата седмица, а ти не можа да си спомниш. Менует — това, което танцуваше пред писалището ми… Я погледни тук!

На корицата бе написано с прекрасни готически букви:

Радостите на детството: ария, менует, валс и марш (Op. I) от Жан-Кристоф Крафт.

Кристоф беше замаян. Да види името си, хубавото заглавие, тази дебела тетрадка, неговата творба!… Продължаваше да мълви смутено:

— О, дядо! Дядо!…

Старецът го привлече към себе си. Кристоф се хвърли на скута му и притисна лице до гърдите на Жан-Мишел. Цял се бе изчервил от щастие. Старецът, още по-щастлив от него, поде, стараейки се да говори с безразличен тон, защото усещаше, че ще се разчувствува:

— Естествено акомпаниментът и подходящите акорди са от мен. Освен това… — той се изкашля — освен това прибавих и едно трио към менуета, защото… защото така се прави обикновено… и освен това… с една дума, защото мисля, че не е лошо.

Той го изсвири. Кристоф беше много горд, че твори заедно с дядо си.

— Но тогава, дядо, трябва да сложиш и твоето име!

— Не си заслужава. Няма защо други освен тебе да знаят това. Само че… — при тези думи гласът му потрепери — само че по-късно, когато мен вече няма да ме има, това ще ти припомня за дядо ти, нали? Нали няма да забравиш?

Клетият старец не се доизказа: той не бе могъл да устои на съвсем невинното удоволствие да вмъкне една от злополучните си мелодии в творбата на внук си, предчувствувайки, че тя ще го надживее; желанието му да има своя дял в тази въображаема слава беше обаче скромно и трогателно, защото той се задоволяваше само да предаде анонимно частица от своята мисъл, за да не умре напълно. Кристоф, много развълнуван, обсипваше лицето му с целувки. Все по-разнежен, старецът го целуваше по косите.

— Нали ще си спомняш? По-късно, когато станеш добър композитор, голям артист, чест за семейството си, за изкуството, за родината, когато се прочуеш, ще си спомняш, че старият ти дядо пръв е отгатнал дарбата ти и е предсказал какъв ще станеш!

Той се бе просълзил от собствените си думи. Не искаше да издаде слабостта си. Закашля се престорено, начумери се и отпрати детето, като прибра грижливо нотната тетрадка.

 

 

Кристоф се върна у дома си, замаян от радост. Паветата танцуваха около него. Приемът на родителите му отрезви опиянението му. Тъй като той естествено побърза да им разкаже гордо музикалния си подвиг, те се развикаха недоволно. Луиза му се присмя. Мелхиор заяви, че старецът е полудял и би сторил по-добре да се лекува, отколкото да обърква главата на детето. А що се отнася до Кристоф, по-добре било да престане веднъж завинаги да се занимава с тия щуротии, а да седне illico^[2] на пианото и да свири упражнения четири часа. Да се постарае най-напред да свири чисто, а колкото до композиране, имало време да се занимава по-късно, ако нямало да може да прави нещо по-добро.

Мелхиор съвсем беше загрижен да не би у детето преждевременно да се развие вредно самочувствие, както човек би си помислил, чувайки благоразумните му наставления. Ако това бе причината, той тутакси би се заел да докаже обратното. Всъщност, тъй като самият той никога не бе изпитал потребността да изрази някоя мисъл чрез музиката, както и въобще да изрази каквато и да било мисъл, в самолюбието си на виртуоз бе стигнал до убеждението, че композирането е нещо второстепенно, че то придобива истинската си стойност само чрез изкуството на изпълнителя. Естествено и той споделяше възторга от големите композитори от рода на Хаслер например. Прекланяше се пред признанието на публиката, както се прекланяше винаги пред всеки успех — изпитвайки същевременно и малко завист, защото му се струваше, че аплодисментите би трябвало да бъдат за него. Но знаеше от личен опит, че и успехът на големите виртуози е много шумен, че той е по-личен и носи повече приятни и ласкаещи честолюбието предимства. Привидно той високо тачеше гения на големите композитори, но охотно разказваше смешни случки от живота им, които създаваха жалка представа за ума и морала им. Той поставяше виртуоза на върха на артистичната стълба: добре известно беше според него, че езикът е най-благородният орган на човешкото тяло. Какво би била мисълта без словото? Какво би била музикалната творба без изпълнителя?

Но каквато и да бе подбудата на нравоучителната реч, която Мелхиор произнесе пред Кристоф, тя не бе безполезна, защото върна детето на земята. Имаше опасност съвсем да се главозамае от похвалите на дядо си. Бащините назидания дори бяха недостатъчни. Кристоф не пропусна да си каже, че дядо му е много по-умен от баща му и седна пред пианото, без да се муси, не толкова от покорство, а за да си помечтае на воля, както вече бе свикнал, докато пръстите му пробягваха машинално по клавишите. Изпълняваше безкрайните си упражнения, а един самонадеян глас повтаряше дълбоко в него: „Аз съм композитор, голям композитор!“

От този ден, тъй като беше композитор, започна да композира. Преди да научи да пише добре буквите, той се мъчеше да драска ноти и паузи по парчета хартия, които късаше от сметководните книги на домакинството им. Но така се напрягаше, за да осъзнае музикалната си мисъл, за да може да я запише, че накрая в главата му не оставаше нищо освен желанието да композира. Въпреки това упорито строеше музикални фрази; и понеже беше роден музикант, успяваше горе-долу да постигне нещо, макар и композициите му да нямаха никакъв смисъл. Тогава той ги отнасяше триумфално на дядо си, който плачеше от радост — той лесно се разнежваше вече с напредването на годините — и заявяваше, че работите му са прекрасни. Тези похвали можеха напълно да похабят Кристоф. Спаси го вроденият му верен усет, подпомогнат от влиянието на един човек, който при това съвсем не си въобразяваше, че може да въздействува комуто и да било и който най-малко би могъл да бъде считан от хората за образец на верния вкус. Този човек беше братът на Луиза.

Беше дребничък като нея, слаб, хилав, леко прегърбен. Не се знаеше точната му възраст. Едва ли беше надхвърлил четиридесетте. Изглеждаше обаче най-малко на петдесет, ако не и повече. Дребното му лице беше набръчкано, възрозово, с много бледи добри сини очи, напомнящи увехнали незабравки. Когато свалеше каскета си — вечно го носеше, защото бе зиморничав, — лъсваше съвсем гол малък череп, заострен като конус, който страшно забавляваше Кристоф и братчетата му. Неуморно го закачаха по този повод, питаха го какво е направил с косите си и го заплашваха, че ще го бият, насърчавани от грубите шеги на Мелхиор. Вуйчото пръв се смееше над себе си и търпеливо понасяше закачките. Беше дребен амбулантен търговец; пътуваше от село на село, носейки на гърба си голям вързоп, в който имаше какво ли не: бакалски, книжарски и сладкарски стоки, носни кърпи, шалчета, обувки, консервени кутии, алманаси, песнопойки, всевъзможни мехлеми и билки. Няколко пъти се бяха опитали да му намерят постоянна работа, да му купят малко помещение за лавка или галантерийно дюкянче. Но той не можеше да свикне. Ставаше някоя нощ, бутваше ключа под вратата и поемаше с вързопа на гръб. Цели месеци не го виждаха. После отново се появяваше: някоя вечер чуваха леко стържене по вратата. Тя се открехваше и малката плешива глава, от която учтиво бе свалил шапка, се подаваше с плаха усмивка и добри очи. Той казваше: „Добър вечер на цялата компания!“, изтриваше грижливо обувките си, преди да влезе, ръкуваше се с всеки, като започваше с най-възрастния, и сядаше скромно където и да е. После запалваше луличката си и привеждаше гръб, чакайки спокойно да отмине градушката от подигравки. Двамата Крафт, дядото и бащата, изпитваха насмешливо презрение към него. Това дребосъче им се струваше много комично. Гордостта им освен това страдаше от неговото ниско обществено положение. Открито му показваха отношението си, но той като че ли не забелязваше и им засвидетелствуваше дълбоко уважение, което ги обезоръжаваше, особено стария, който беше много чувствителен към оказваната му почит. Затова се задоволяваха да го унижават с грубите си шеги, които често караха Луиза да се черви. Свикнала да се прекланя безпрекословно пред превъзходството на двамата Крафт, тя не се и съмняваше, че свекър й и мъжът й не са прави. Но обичаше нежно брат си, а и брат й мълком я обожаваше. Бяха останали единствени от семейството им, и двамата смирени, заличени, смазани от живота. Свързваше ги тъжно и нежно взаимно съчувствие в общите страдания, понасяни безропотно. Между яките, шумни и груби баща и син Крафт, родени със здраво телосложение, за да живеят, и то да живеят весело, тези две слаби добродушни същества, замесени от друго тесто, създадени сякаш вън от живота, се разбираха и се жалеха един друг, без никога да говорят за това.

С присъщата на децата безгрижна жестокост и Кристоф споделяше презрението на дядо си и на баща си към дребния търговец. Забавляваше се с него като с палячо: досаждаше му с глупави закачки, които вуйчото понасяше винаги с неизменно спокойствие. Кристоф обаче го обичаше, без да си дава сметка. Обичаше го първо като послушна играчка, с която можеш да правиш каквото ти се ще. Обичаше го още, защото винаги можеше да очаква нещо приятно от него: било лакомство, било картинка или забавна измислица. Връщането на дребничкия вуйчо беше радост за децата, защото той винаги им поднасяше някаква изненада. Колкото и да беше беден, все успяваше да донесе на всекиго по нещичко. Никога не забравяше празниците в семейството. Пристигаше точно на тържествената дата и измъкваше от джоба си хубавичък подарък, избран с любов. Така бяха свикнали с вниманието му, че едва се сещаха да му благодарят: струваше им се естествено, а за него явно беше достатъчна награда удоволствието, което доставяше. Но Кристоф, който не спеше хубаво и нощем прехвърляше в главата си всичко, случило се през деня, си мислеше понякога, че вуйчо му има много добро сърце. Изпитваше прилив на признателност към него, но денем не му показваше нищо, защото тогава гледаше само как по-добре да го подиграе. Беше впрочем твърде малък, за да цени истински добросърдечието: на езика на децата добър и глупав са едва ли не синоними, а вуйчо Готфрид изглеждаше живо доказателство за тяхната еднозначност.

Една вечер Мелхиор остана да вечеря в града. Готфрид, сам в долната стая, докато Луиза слагаше двете по-малки деца да си легнат, излезе и седна на няколко крачки от къщата, на брега на реката. Тъй като нямаше какво да прави, Кристоф тръгна подире му. Започна да го дразни и закача като пале както обикновено, докато се задъха и се търкулна в тревата до краката му. Легнал по корем, той заби нос в моравата. Когато си пое дъх, се замисли каква друга глупост да издрънка и като се сети, извика високо и се запревива от смях, без да вдига лице от тревата. Никой не му отговори. Учуден от мълчанието, той се поизправи и се накани да повтори остроумицата си. Погледът му се спря на лицето на Готфрид, огряно от последните зари на угасващия ден. Шегата заседна в гърлото му. Готфрид се усмихваше с полузатворени очи и леко отворена уста. На болнавото му лице бе изписано неизразимо сериозно изражение. Облегнат на лакти, Кристоф се загледа в него. Нощта се спускаше. Чертите на Готфрид постепенно се заличаваха. Пълно безмълвие. Загадъчното настроение, отразено на лицето на Готфрид, се предаде и на детето. То се унесе. Земята тънеше в мрак, а небето беше светло: звездите изплуваха. Леките вълни на реката се плискаха на брега. Детето все повече се унасяше. То дъвчеше несъзнателно стръкчета трева. Щурче свиреше край него. Струваше му се, че заспива… Внезапно Готфрид запя в тъмнината. Пееше със слаб, прибулен глас, сякаш вътре в себе си. На двадесет крачки от него не биха могли да го чуят. Но гласът му бе вълнуващо искрен. Като че ли той мислеше гласно и през тази песен, като през прозрачна вода, би могло да се чете чак до дъното на сърцето му. Кристоф никога не бе чувал такова пеене. И никога не бе чувал такава песен. Бавна, проста, наивна, тя се лееше провлечено, печално, малко еднообразно, без да бърза, с дълги паузи, въземаше се отново, без да иска да знае кога ще стигне до края, залутана в нощта. Идваше като че ли много отдалеч и отиваше кой знае къде. Макар и ведра, носеше смут; и под привидното й умиротворение се таеше вековна тревога. Кристоф бе затаил дъх, не смееше да помръдне, вледенен от вълнение. Когато песента секна, той допълзя до Готфрид с пресъхнало гърло.

— Вуйчо! — извика той.

Готфрид не отговори.

— Вуйчо! — повтори детето, облягайки се с лакти и брадичка на коленете на Готфрид.

Готфрид промълви топло:

— Момчето ми!…

— Какво представлява тази песен, вуйчо? Кажи ми? Какво пя?

— Не зная.

— Покажи какво точно.

— Не зная. Песен.

— Твоя ли?

— Ами, моя! Що за мисъл!… Стара песен някаква.

— Кой я е измислил?

— Не се знае.

— Кога?

— Не се знае.

— Когато си бил малък ли?

— Преди да съм се появил на тоя свят, преди да се е появил баща ми, бащата на баща ми и бащата на бащата на баща ми… Пяла се е открай време.

— Колко странно! Никой никога не ми е говорил за това! — Детето се замисли за миг. — Вуйчо, знаеш ли други?

— Да.

— Изпей ми още една, искаш ли?

— Защо да ти пея друга? Една стига. Човек пее, когато чувствува нужда да пее, когато трябва да пее. Не бива да се пее за забавление.

— Ами когато се пише музика?

— Това не е музика.

Детето се замисли. Не му беше много ясно. Но то не поиска обяснение. Вярно, че не беше музика или поне не беше като другите музикални парчета. То поде:

— Вуйчо, ти съчинявал ли си?

— Какво?

— Песни!

— Песни ли? Че как ще ги съчинявам! Те не се съчиняват!

Детето настояваше с обичайната си логика.

— И все пак, вуйчо, някой някога ги е съчинил.

Готфрид упорито клатеше глава:

— Открай време са се пели.

Детето си знаеше своето.

— Вуйчо, не може ли да се съчиняват други такива, нови?

— Защо да се съчиняват. Има за всички случаи. Когато си тъжен и когато си весел; когато си уморен и си мислиш за далечния си дом; когато те е яд, че си жалък грешник, земен червей; когато ти се плаче, загдето хората не са били добри с тебе; и когато сърцето ти прелива от радост, че времето е хубаво и виждаш божието небе, вечно добро, което сякаш ти се усмихва… Има за всички случаи, за всички. Защо трябва да съчинявам и аз?

— За да станеш велик човек! — заяви момченцето, преизпълнено с уроците на дядо си и с наивните си блянове.

Готфрид се засмя кротко.

— Защо се смееш?

Готфрид отвърна:

— О, аз съм нищо!

После погали главата на детето и го попита:

— Значи, ти искаш да станеш велик човек?

— Да! — отвърна гордо Кристоф.

Той си въобразяваше, че Готфрид ще остане възхитен от отговора му, но вуйчо му попита само:

— За какво ти е?

Кристоф се обърка. След като помисли малко, каза:

— За да съчинявам хубави песни!

Готфрид пак се засмя.

— Искаш да съчиняваш песни, за да станеш велик, и искаш да си велик, за да съчиняваш песни. Ти си като кучето, което се мъчи да улови опашката си.

Кристоф ужасно се засегна. Във всеки друг момент той не би понесъл вуйчо му, с когото обикновено самият той се подиграваше, на свой ред да му се присмива. Но за пръв път съзнаваше, че Готфрид е достатъчно умен и може да го затрудни с доводите си. Потърси друго основателно възражение или поне нещо дръзко, но нищо не му дойде на ум. Готфрид поде:

— Дори да станеш голям колкото оттук до Коблени, пак няма никога да съчиниш нито една песен.

Кристоф се възмути.

— Ами ако искам да съчиня?

— Колкото повече ти се иска, толкова по-малко можеш. За да съчиняваш, трябва да бъдеш ей като тези тук. Слушай!…

Луната беше изгряла, кръгла и блестяща, иззад нивите. Над земята и над блещукащите води се носеше сребриста мъгла. Жабите разговаряха и от ливадите долиташе мелодичното им квакане. Острото тремоло на щурците сякаш отговаряше на трепкането на звездите. Вятърът леко разклащаше върбовите клони. От хълмовете над реката се носеше нежна славеева песен.

— Каква нужда имаш да пееш? — въздъхна след малко Готфрид. (Не се знаеше дали говори на себе си или на Кристоф.) — Нима те не пеят по-хубаво от всичко, което ти ще можеш да съчиниш?

Кристоф много пъти се бе вслушвал във всички тия нощни гласове. Но никога не ги беше чувал по този начин. Вярно беше. Имаше ли нужда да се пее?… Той почувствува, че сърцето му се изпълва с нежност и тъга. Щеше му се да прегърне реката, ливадите, небето, милите звездички. Преливаше от обич и към вуйчо Готфрид, който сега му се струваше най-добрият, най-умният, най-хубавият от всички. Мислеше си колко зле го бе преценявал досега и че навярно на вуйчо Готфрид му е мъчно, загдето Кристоф не го е разбирал правилно. Беше изпълнен с угризения. Чувствуваше нужда да извика: „Вуйчо, не тъжи! Няма да бъда вече лош! Прости ми! Много те обичам!“, но не се осмеляваше. Внезапно детето се хвърли в обятията на Готфрид, но думите не пожелаха да излязат от устата му. То повтаряше само: „Много те обичам!“ И го целуваше буйно. Готфрид, изненадан и развълнуван, питаше: „Какво има? Какво ти стана?“ и също го прегръщаше. След малко той стана, хвана го за ръка и промълви:

— Трябва да се връщаме.

Кристоф си тръгна натъжен, че вуйчо му не е разбрал мислите му. Но когато стигнаха до къщата, Готфрид му каза:

— Друга някоя вечер, ако искаш, пак ще отидем да послушаме музиката на дядо боже и ще ти изпея други песни.

И когато детето, изпълнено с признателност, го целуна, казвайки му лека нощ, то почувствува, че вуйчо му е разбрал всичко.

Оттогава те често се разхождаха заедно вечер. Вървяха, без да разговарят, покрай реката или през нивите. Готфрид пушеше бавно лулата си, а Кристоф го държеше за ръка, малко сплашен от мрака. Сядаха на тревата, известно време безмълвни, а после Готфрид му заговаряше за звездите и облаците. Учеше го да различава дъха на въздуха от дъха на земята и водата, песните, писъците, всички шумове на дребните живи същества, които подхвърчат, пълзят, подскачат или плават, цял свят, който гъмжи в мрака; обясняваше му предвестниците на дъжд или хубаво време и безбройните инструменти на симфонията на нощта. Понякога Готфрид пееше тъжни или весели мелодии, но все по един и същ начин. И Кристоф всеки път изпитваше същия смут, слушайки го. Готфрид винаги изпяваше само по една песен на вечер. Кристоф беше забелязал, че не пее охотно, когато той го молеше. Това трябваше да дойде от само себе си, когато той почувствуваше потребност да пее. Често Кристоф чакаше дълго, без да говори. И точно в момента, когато си помисляше: „Ето… Няма да пее тази вечер…“, Готфрид почваше.

Една вечер, когато Готфрид решително отказа да пее, Кристоф си науми да му изпее една от своите композиции, които му струваха толкова усилия, докато ги напише, и му доставяха такава гордост. Пожела да покаже на вуйчо си какъв музикант е. Готфрид го изслуша спокойно, после каза:

— На нищо не прилича, клети ми Кристоф!

Кристоф така се огорчи, че не можа да отговори нищо.

Готфрид поде състрадателно:

— Защо си го съчинил? Толкова грозно звучи! Нали никой не те е принуждавал да го правиш?

Кристоф възрази, зачервен от гняв:

— Дядо намира композициите ми много добри!

— Така ли? — възрази Готфрид невъзмутимо. — Сигурно е прав. Той с много учен човек и разбира от музика. Аз съм невежа! — И добави след миг: — Но ми звучи много грозно!

Той погледна кротко Кристоф, видя огорченото му лице, усмихна се и каза:

— Съчинил ли си и други мелодии? Може би другите ще ми харесат повече?

Кристоф също си помисли, че другите му мелодии ще заличат може би неприятното впечатление от първата и ги изпя всичките. Готфрид не каза нищо; изчака го да завърши. После поклати глава и каза съвсем убедително:

— Тези са още по-слаби.

Кристоф стисна устни. Брадичката му трепереше: плачеше му се. Готфрид, също така съкрушен, повтаряше:

— Ама че лоши песни!

Кристоф извика през сълзи:

— Но защо не ти харесват?

Готфрид го погледна с честните си очи.

— Защо ли?… Знам ли… Почакай… Лоши са… най-напред защото са безсмислени… Точно това е… Безсмислени са, нищо не означават… Ето. Когато си ги писал, не си имал какво да кажеш. Защо си ги написал?

— Не зная — отвърна Кристоф жално. — Исках да напиша едно хубаво парче.

— Ето, виждаш ли. Написал си ги заради самото писане. Писал си, за да станеш голям музикант, за да ти се възхищават. Бил си горделив, излъгал си и сега си наказан… Точно така. Човек винаги бива наказан, когато се перчи и лъже в музиката. Музиката иска да бъдеш скромен и искрен. Какво е иначе тя? Безбожие, богохулство срещу всевишния, който ни е подарил красивото пеене, за да можем да казваме честни и правдиви неща.

Той забеляза огорчението на детето и понечи да го целуне. Но Кристоф се отвърна ядосано. Няколко дни му се сърди. Мразеше Готфрид! Но колкото и да си повтаряше: „Той е магаре! Нищо не разбира, нищичко! Дядо, който е много по-умен, намира, че мелодиите ми са много хубави“, дълбоко в сърцето си съзнаваше, че вуйчо му е прав. И думите на Готфрид се врязаха в съзнанието му: той се срамуваше, че е излъгал.

Така че, макар и много да го беше яд на вуйчо му, той винаги мислеше за неговите думи, когато се опитваше да композира някоя песен. Често засрамен разкъсваше нотния лист: какво ли би помислил вуйчо Готфрид? Когато, независимо от вътрешните си задръжки, напишеше някоя мелодия, съзнавайки, че не е вложил искрено чувство в нея, той грижливо я криеше от него; трепереше от преценката му и страшно се радваше, когато Готфрид кажеше простичко за някое негово парче:

— Това не е много лошо… харесва ми.

Понякога, за да си отмъсти, детето му погаждаше номер, като му представяше за свои мелодии от големи музиканти. Той ликуваше, ако Готфрид случайно кажеше, че са отвратителни. Но Готфрид си оставаше невъзмутим. Той се смееше сърдечно, докато Кристоф пляскаше с ръце и подскачаше от радост около него. Вуйчото винаги се връщаше на обичайната си мисъл:

— Може да е хубаво написано, но не казва нищо.

Той нито веднъж не пожела да присъствува на малките концерти, устройвани в дома им. Колкото и хубаво да беше парчето, започваше да се прозява и се измъкваше безшумно. Казваше на Кристоф:

— Виждаш ли, моето момче. Всичко, което ти пишеш у вас, не е музика. Музика в къщи е все едно стайно слънце. Музиката е навън, когато дишаш свежия ветрец сред природата.

Често споменаваше добрия дядо господ. Беше много благочестив за разлика от двамата Крафт, баща и син, които се представяха за свободомислещи, макар че никога не ядяха блажно в петък.

Внезапно, неизвестно защо, Мелхиор коренно промени отношението си: не само одобри, че дядото бе записал музикалните хрумвания на Кристоф, но за голямо изумление на детето вечери поред преписваше в няколко екземпляра дядовия ръкопис. Когато го питаха за какво му е, той отговаряше важно: „Ще видите“ или си потриваше смеешком ръцете, като разрошваше на шега косата на момчето или го удряше весело и шумно по задничето. Кристоф се отвращаваше от подобна волност, но баща му явно бе доволен, кой знае защо.

После започнаха тайнствени съвещания между Мелхиор и дядото. Една вечер Кристоф узна твърде изненадан, че бил посветил на негово височество великия херцог Леополд „Радостите на детството“. Мелхиор беше предугадил настроението на владетеля, който благосклонно бе готов да приеме този израз на почит. Щом разбра това, Мелхиор заяви победоносно, че трябва незабавно: prumo^[3], да напишат официална молба до владетеля; secundo^[4], да отпечатат творбата и tertio^[5], да организират концерт, за да бъде прослушана.

Мелхиор и Жан-Мишел се съвещаваха продължително още много пъти. Две-три вечери спориха оживено. Забраниха на другите да ги безпокоят. Мелхиор пишеше, задраскваше, задраскваше, пишеше. Старецът говореше високо, като че ли декламираше стихове. Понякога се гневяха, тропаха по масата, защото не намираха търсената дума.

После извикаха Кристоф, настаниха го на масата с перо в ръка, баща му отдясно, дядо му отляво. Дядото почна да му диктува някакъв текст, от който нищо не разбираше, защото с голяма мъка пишеше дума по дума — Мелхиор му крещеше в ухото, а дядо му декламираше така патетично, че Кристоф, объркам от тона му, не смогваше да вникне в съдържанието. Старецът също беше много развълнувай. Не можеше да седи на едно място. Разхождаше се из стаята, илюстрирайки текста с жестове; същевременно час по час надзърташе какво пише детето. Кристоф, сплашен от двете големи глави, наведени над него, изплезил език, едва държеше перото, с помътнели очи, пишеше излишни бастунчета или зацапваше написаното. Мелхиор крещеше, Жан-Мишел буйствуваше, а Кристоф все трябваше да започва отначало, и то неведнъж.

Когато мислеше, че най-сетне е свършил, върху безупречно изписаната страница падаше огромна мастилена капка. Дърпаха му ушите, той избухваше в сълзи, но му забраняваха да плаче, за да не изцапа хартията. И пак подновяваха диктовката още от първия ред. Детето имаше чувството, че изтезанието ще продължи до края на живота му.

Най-сетне писмото бе написано. Облегнат на камината, Жан-Мишел препречете произведението си с треперещ от удоволствие глас, докато Мелхиор, отпуснат на стола, гледаше тавана, поклащаше глава и вкусваше като познавач на добрия стил следното послание:

Високоуважаемо, пресветлейшо височество,

прелюбезни господарю,

От четиригодишна възраст Музиката стана мое първо младенческо занимание. Щом се свързах с благородната Муза, която вдъхваше на душата ми чисти съзвучия, аз я обикнах. Както ми се струва, и тя отвърна на моите чувства. Сега навършвам шестата си година. От известно време моята Муза в часове на вдъхновение често ми нашепваше на ухото: „По-смело! По-смело! Запиши съзвучията, които пеят в душата ти!“

„На шест години! — мислех си аз. — Как бих се осмелил? Какво биха казали за мене вещите в това изкуство хора?“ Колебаех се. Страхувах се. Но Музата ми настояваше… Подчиних се. Написах ги.

А сега ще имам ли,

о, пресветлейшо височество,

ще имам ли безразсъдната смелост да положа на стъпалата на твоя трон първите плодове на младенческия си труд?… Ще имам ли дързостта да се надявам, че ти ще хвърлиш на тях царствено одобрителен и бащински поглед?…

О, да! Защото науката и изкуството винаги са намирали в теб своя умен Меценат, своя великодушен защитник, и талантът процъфтява под егидата на свещеното ти покровителство.

Изпълнен с тази дълбока и твърда вяра, осмелявам се да пристъпя към теб с детските си опити. Приеми ги като безкористен дар, израз на моята почит, и благоволи да се отнесеш добросърдечно,

о, пресветлейшо височество,

към тях и техния автор, който се прекланя най-смирено пред нозете ти!

Най-покорният, най-верният смирен слуга на твое високоуважаемо, пресветлейшо височество

Жан-Кристоф Крафт

Кристоф не чу нищо: премного се радваше, че мъчението е свършило, и понеже се боеше да не го накарат да препише още веднъж посланието, избяга в полето. Нямаше никаква представа какво беше писал, а и никак не го интересуваше. Старецът обаче го прочете още веднъж, а после го препрочете повторно, за да му се наслади по-пълно. След това и Мелхиор, и той заявиха, че молбата е написана художествено. Това беше мнението и на великия херцог, комуто я връчиха заедно с един екземпляр от музикалната творба. Херцогът има добрината да каже, че и писмото, и творбата са написани прекрасно. Той разреши да бъде даден концерт, заповяда да оставят на разположение на Мелхиор залата на неговата музикална академия и благоволи да обещае, че ще приеме в ложата си младия композитор в деня на прослушването.

Мелхиор се зае да организира възможно най-скоро концерта. Той си осигури съдействието на Hofmusikverein^[6], поръча великолепно издание на „Радостите на детството“. Много му се щеше да гравират на корицата портрета на Кристоф, седнал на пианото, а до него Мелхиор, прав, с цигулка под мишница. Трябваше да се откажат не поради високата цена — Мелхиор беше готов на всякакви разходи, — но поради липса на време. Той се задоволи с една алегорична композиция, която представляваше люлка, тромпет, барабан и дървено конче около лира, от която избликваха слънчеви лъчи. Заглавието на творбата включваше дълго посвещение, в което се открояваше името на владетеля, отпечатано с огромни букви, и се подчертаваше, че „господин Жан-Кристоф Крафт е на шест години“. Всъщност детето беше на седем и половина. Гравирането на корицата струваше много скъпо. За да го заплатят, наложи се дядо му да продаде стария си скрин от осемнадесети век, със стилна резба, с който той досега не бе искал да се раздели въпреки многократните предложения на антикваря Вормсер. Но Мелхиор не се съмняваше, че пуснатата подписка ще покрие, и то богато, разходите по отпечатването.

Друг един въпрос го занимаваше: какъв костюм ще носи Кристоф в деня на концерта. По този повод се състоя семеен съвет. На Мелхиор му се щеше детето да се появи в къса дрешка и къси чорапки, като четиригодишно. Но Кристоф беше доста едър за възрастта си, пък и всички го познаваха, затова не можеха да се надяват да заблудят някого. Тогава на Мелхиор му хрумна великолепна идеи. Реши да облече детето във фрак, с бяла връзка. Напразно скромната Луиза възразяваше, че ще направят смешно горкото момче, Мелхиор разчиташе именно на приятното развеселяване на публиката, което щеше да предизвика неочакваният костюм. Така и сториха и шивачът дойде да вземе мерките на малкия човек. Необходима беше също фина риза и лачени пантофки; и това струваше баснословно скъпо. Кристоф се чувствуваше много неудобно в новите си дрехи. За да свикне, го накараха да повтори няколко пъти програмата си, облечен с тях. От цял месец той почти не ставаше от столчето пред пианото. Учеха го също да се кланя, нямаше вече нито един свободен миг. Това го вбесяваше, но не смееше да се бунтува: мислеше си, че ще извърши нещо забележително и затова се гордееше и в същото време се страхуваше.

Между другото беше обграден с грижи. Бояха се да не настине. Обвиваха врата му с шалове. Топлеха обувките му, да не би да са влажни. А на масата му сипваха най-хубавите парчета месо.

Най-сетне очакваният ден настъпи. Бръснарят дойде, за да каже думата си при обличането и да фризира непокорните коси на Кристоф. Не се успокои, докато не ги превърна в овчо руно. Цялото семейство се изреди да се любува на Кристоф и заяви, че изглежда великолепно. Мелхиор, след като го огледа и завъртя на всички страни, се удари по челото и изтича да донесе голямо цвете, което затъкна в петелката на дрехата му. Когато Луиза видя сина си, тя вдигна ръце към небето и извика огорчено, че прилича на маймуна. Кристоф дълбоко се засегна. Самият той не знаеше дали да се срамува, или да се гордее с премяната си. Дълбоко в себе си се чувствуваше унизен. Това чувство се засили по време на концерта: за него то си остана преобладаващото впечатление от този паметен ден.

Концертът трябваше да започне всеки миг. Половината зала беше празна. Великият херцог не беше дошъл. Един любезен и добре осведомен приятел, каквито се намират винаги, не беше пропуснал да им подхвърли, че в двореца има събрание на Съвета и великият херцог няма да дойде: знаел го от сигурен източник. Мелхиор, съкрушен, не можеше да си намери място от притеснение. Той сновеше надлъж и нашир, навеждаше се от прозореца. Старият Жан-Мишел също се тормозеше, но главно заради внук си: отрупваше го с наставления. Трескавото състояние на близките му се предаде и на Кристоф. Той никак не се тревожеше, че му предстои да свири. Но мисълта, че трябваше да се поклони пред публиката, го смущаваше, той постоянно мислеше за това и предварително се ужасяваше.

Независимо от всичко трябваше да почнат. Публиката губеше търпение. Оркестърът на Hofmusikverein засвири увертюрата на „Кориолан“. Жан-Кристоф не познаваше нито „Кориолан“, нито Бетховен, защото, макар и да беше чувал често негови творби, не знаеше, че са от него. Никога не се интересуваше от името на творбите, които слушаше. Даваше им измислени от него имена, съчиняваше си малки истории върху тях или виждаше някакви пейзажи; обикновено ги разпределяше в три категории: огън, земя и вода с хиляди отсенки. Моцарт беше вода: ливада на брега на реката, прозрачна мъгла, обвила водата, пролетен ситен дъжд или разноцветна дъга. Бетховен беше огън: ту разгоряла жарава с гигантски пламъци и огромен пушек, ту запалена гора, ту тежък, страхотен облак, от който избликва мълния, ту необятно небе, изпълнено с трептящи светлини, от които с разтуптяно сърце виждаше как някоя звезда се откъсва, политва и угасва тихо в ясната септемврийска нощ. И този път както винаги властната пламенност на тази героична душа го обгори. Той бе поразен от огнения поток. Всичко останало изчезна: какво значение имаше за него останалото? Посърналият Мелхиор, неспокойният Жан-Мишел, всички тия засуетени хора, публиката, великият херцог, какво го интересуваха всички те? Какво го свързваше с тях? Той се превъплътяваше в бясната воля на композитора, която го увличаше. Следваше го задъхан, със сълзи на очи и натежали крака, изтръпнал от пръстите на ръцете чак до стъпалата. Кръвта напираше във вените му, той цял тръпнеше… И докато слушаше, наострил ухо, скрит зад една стойка, сърцето му едва не се пръсна: оркестърът внезапно спря посред един такт; и след миг затишие затръби шумно с цимбалите и духовите инструменти някаква военна мелодия, тържествена и приветствена. Преходът от едната музика към другата беше така груб, че Кристоф скръцна със зъби и тропна с крак от яд, като се закани с юмрук на стената. Но Мелхиор ликуваше: владетелят влизаше в залата и оркестърът го поздравяваше с националния химн. А Жан-Мишел с треперещ, глас даваше последни наставления на внука си.

Наново започнаха увертюрата и този път я изсвириха докрай. Дойде ред на Кристоф. Мелхиор беше съставил умело програмата, за да изтъкне едновременно виртуозността и на сина, и на бащата: те трябваше да изсвирят заедно една соната на Моцарт за пиано и цигулка. За да степенува ефекта, беше решил Кристоф да излезе отначало сам на сцената. Заведоха го до кулисите, показаха му рояла в предната част до рампата, обясниха му за последен път всичко, което трябваше да направи, и го бутнаха на сцената.

Той не се страхуваше особено, защото отдавна беше свикнал с театралните зали. И все пак, когато се озова внезапно сам на сцената пред стотици очи, така се уплаши, че инстинктивно понечи да се върне. Обърна се дори към кулисите, но там зърна баща си, който му се заканваше с яростен поглед. Трябваше да излезе. Впрочем публиката беше го забелязала. Докато той се придвижваше напред, в залата се разнесоха изненадани възгласи, последвани от смях, който се предаваше от човек на човек. Мелхиор не се беше излъгал: чудноватото облекло на детето произведе очаквания ефект. Залата се смееше весело при вида на момченцето с дълги коси и цигански тен, което ситнеше плахо във вечерно облекло на изискан джентълмен. Ставаха, за да го видят по-добре. Скоро в цялата зала закънтя смях, който съвсем не беше зложелателен, но би смутил и най-уверения виртуоз. Кристоф, ужасен от шума, от погледите, от насочените към него лорнети, мислеше само за едно: да се добере по-бързо до пианото, което му се струваше остров сред морето. Навел глава, без да погледне ни надясно, ни наляво, той мина с бързи стъпки покрай рампата. Когато стигна в средата на сцената, вместо да поздрави публиката, както беше уговорено предварително, той й обърна гръб и се насочи право към пианото. Столът беше много висок за него и той не можеше да седне без помощта на баща си. Вместо да го дочака, в смущението си, той се покатери на колене. Това още повече развесели залата. Кристоф обаче беше спасен: седнал пред пианото, той не се страхуваше от никого.

Най-сетне излезе и Мелхиор. Той се възползува от доброто настроение на публиката, която го посрещна с доста топли аплодисменти. Сонатата започна. Кристоф я изсвири с невъзмутима сигурност, стиснал уста от напрежение, вперил очи в клавишите, с увиснали във въздуха крачета. Колкото повече свиреше, толкова по-добре се чувствуваше. Беше сякаш между близки приятели. Одобрителен шепот стигаше чак до него; прилив на гордо задоволство сгряваше сърцето му при мисълта, че всички тия хора мълчат, за да го слушат и да му се възхищават. Едва обаче свърши и пак го обзе страх, а приветствените ръкопляскания, които последваха, го изпълниха не с удоволствие, а със срам. Това чувство стана двойно по-силно, когато Мелхиор го улови за ръка, излезе напред до самата рампа и го накара да поздрави публиката. Той се подчини и се поклони много ниско, забавно несръчно. Но беше унизен, червеше се от това, което правеше, сякаш беше смешно и грозно.

Отново го поставиха пред пианото и той изсвири „Радостите на детството“. Тогава настана истинско безумие. След всяко парче публиката викаше възторжено. Настояваше да го повтори. Той беше горд от успеха си и същевременно наранен от аплодисментите, които бяха същински заповеди. Накрая цялата зала стана на крака, за да го приветствува. Великият херцог даваше сигнала. Тъй като обаче сега Кристоф беше сам на сцената, той не смееше да мръдне от столчето. Аплодисментите станаха още по-бурни. Той навеждаше все по-ниско глава, цял пламнал от срам. Гледаше упорито, извърнал лице от залата. Мелхиор дойде и го взе на ръце, заповядвайки му да прати целувки на слушателите. Сочеше му ложата на великия херцог. Кристоф се престори, че не чува. Мелхиор хвана ръчичката му и го заплаши полугласно. Тогава детето изпълни покорно исканото, но без да гледа никого и без да вдигне очи; продължаваше да извръща глава и се чувствуваше много нещастно. Страдаше, без само да съзнава защо, честолюбието му беше наранено, хората в залата му бяха много противни. Колкото и да му ръкопляскаха, не можеше да им прости, че се бяха смели и забавлявали с неговото унижение, че го бяха видели в това смешно положение, увиснал във въздуха раздаващ целувки. Едва ли не го беше яд, че му ръкопляскат. И когато Мелхиор най-сетне го пусна на земята, Кристоф побягна към кулисите. Една дама му хвърли букетче теменуги, което докосна лицето му. Той съвсем се подплаши и се затича с все сили, като събори един стол, който се изпречи на пътя му. Колкото по-силно бягаше, толкова по-силен смях предизвикваше в залата.

Най-сетне стигна до изхода на сцената, задръстен от любопитни, мушна се през тях и изтича да се скрие в дъното на фоайето. Дядо му ликуваше и го благославяше. Музикантите от оркестъра се смееха шумно и поздравяваха момченцето, което не искаше да ги погледне, нито да им подаде ръка. Мелхиор, нащрек, дебнеше и преценяваше нестихващите ръкопляскания, карайки детето да се върне на сцената. То обаче отказа яростно, като се вкопчи в редингота на дядо си и зарита всички, които се опитваха да се приближат до него. Най-сетне избухна в силен плач и трябваше да го оставят на мира.

Точно в този момент дойде един офицер и каза, че великият херцог кани двамата изпълнители в ложата си. Как да покажат детето в това състояние? Мелхиор вилнееше от яд. Буйствата му удвояваха сълзите на детето. За да сложи край на този поток, дядо му обеща цяла ливра шоколад и Кристоф, който беше лаком, тутакси спря да плаче, преглътна сълзите си и се остави да го отведат. Трябваше обаче да му се закълнат най-тържествено, че няма внезапно да го изведат на сцената.

В салона на владетелската ложа той се натъкна на един господин във вечерно облекло, с лице на пудел, с щръкнали мустаци, къса брадичка, дребен, червендалест, доста пълен, който го заговори свойски и шеговито, потупа го по бузите с тлъстите си длани и го нарече: „Моцарт redivivus“^[7]. Това беше великият херцог. После Кристоф трябваше да се ръкува с херцогинята и дъщеря й, както и със свитата. Но тъй като все още не смееше да вдигне очи, единственият му спомен от това блестящо обкръжение беше колекцията от рокли и униформи, зърнати бегло от кръста надолу. Седнал на коленете на младата принцеса, той не смееше нито да шава, нито да диша. Тя му задаваше въпроси, на които Мелхиор отговаряше раболепно, служейки си с изтъркани любезни фрази. Тя обаче не слушаше отговорите му, а закачаше детето. То все повече и повече се изчервяваше. Струваше му се, че всички са изненадани от пламналото му лице, искаше да им обясни какво му е и накрая каза с дълбока въздишка:

— Червен съм, защото ми е топло.

Девойката избухна в смях. Кристоф обаче не й се разсърди, както беше се разсърдил на публиката малко преди това. Защото нейният смях му беше приятен. Освен това тя го целуна, а това още повече му хареса.

Точно в този момент той забеляза в коридора, пред входа на ложата, дядо си, сияещ и смутен; явно желаеше да влезе и да каже и той нещо, но не смееше, защото никой не го бе заговорил — той се наслаждаваше отдалеч на славата на своя внук. В порив на обич и неудържимо желание да се засвидетелствува на бедния старец дължимото уважение, езикът на Кристоф се развърза. Той се повдигна до ухото на новата си приятелка и й пошепна:

— Искам да ви доверя една тайна.

Тя се засмя и попита:

Каква?

— Знаете ли, хубавото trio в моя менует, менуета, който изсвирих… Спомняте ли си?… — И той затананика тихичко. — Е, добре! Дядо го съчини, а не аз. Всички други мелодии са от мене, но тази е най-хубавата. Тя е от дядо. Дядо не иска това да се знае. Нали няма да кажете никому?… — И детето посочи дядо си: — Ето го моя дядо! Аз го обичам много! Той е толкова мил с мен!

При тези негови думи принцесата се разсмя още по-силно, завика, че е страшно сладък, обсипа го с целувки и за голямо огорчение на Кристоф и дядо му разказа анекдота на всички. Всички се разсмяха като нея, великият херцог поздрави дядото, който съвсем смутен, напразно се опитваше да даде обяснения и пелтечеше като виновен. Кристоф обаче не каза повече нито дума на девойката. Въпреки всичките й закачки той остана безмълвен и неподвижен. Презираше я, загдето не бе удържала думата си. Представата му за владетелите беше коренно накърнена поради нейната нечестна постъпка. Той беше така дълбоко възмутен, че повече не чу нито дума от това, което тя му казваше, не чу даже, че херцогът го нарече смеешком свой редовен пианист, свой Hofmusicus.

Той излезе с близките си и във фоайето на театъра, а даже на улицата много хора го поздравяваха или го целуваха за голямо негово неудоволствие: не обичаше да го целуват и намираше, че е недопустимо така да разполагат с него, без да го питат.

Най-сетне се прибраха в къщи. Едва затворили вратата, Мелхиор тутакси го нарече „идиотче“, загдето беше казал, че триото не е негово. Понеже детето беше дълбоко убедено, че е извършило благородна постъпка, заслужаваща похвала, а не упреци, то се разбунтува и отговори дръзко. Мелхиор се разсърди и заяви, че би го напляскал, ако не бе свирил доста прилично, но с глупостта си провалил целия ефект от концерта. Кристоф имаше вродено чувство за справедливост. Той се сгуши сърдит в ъгъла. Презираше всички: баща си, принцесата, всички слушатели. Беше оскърбен, че съседите им идваха да честитят на родителите му и весело разговаряха с тях, като че ли родителите му бяха свирили и той бе тяхно притежание, всеобщо притежание.

Тъкмо в този момент един прислужник от двора донесе от страна на херцога прекрасен златен часовник и кутия чудесни бонбони. Подаръците доставиха голямо удоволствие на Кристоф: той не можеше да каже на кой от двата се радва повече, но беше в толкова лошо настроение, че не искаше да си признае. Продължаваше да се цупи, поглеждайки крадешком към бонбоните, като се питаше дали трябва да приеме подаръка на личност, която бе измамила доверието му. Тъкмо когато се канеше да ги приеме, баща му пожела веднага да седне на писалищната маса и да напише под негова диктовка благодарствено писмо. Това беше прекалено в края на краищата! Било поради напрежението през деня, било поради неосъзнатия срам да започне писмото си, както искаше Мелхиор, с думите: „Малкият слуга и музикант — Knecht und Alusicus — на ваше височество…“, той избухна в сълзи и не можаха да го принудят да напише нито ред. Слугата чакаше с насмешливо изражение. Мелхиор трябваше сам да напише писмото. Това още повече го ожесточи срещу Кристоф. Като връх на нещастието детето изпусна часовника и той се счупи. Това предизвика град от ругатни. Мелхиор изкрещя, че ще го лиши от десерт. Кристоф отвърна вбесен, че и той иска точно това. За да го накаже, Луиза заяви, че като първа мярка ще му вземе бонбоните. Съвсем разярен Кристоф й извика, че няма право, че бонбоните са негови и само негови, никой не може да му ги вземе. Удариха му плесница, той се разбесня и като изтръгна бонбоните от ръцете на майка си, хвърли ги на земята и започна ожесточено да ги тъпче. Набиха го, отнесоха го в стаята му, съблякоха го и го сложиха в леглото.

Вечерта той чуваше родителите си, които ядяха заедно с приятелски семейства великолепната вечеря, приготвяна от цяла седмица в чест на концерта. Едва не се задуши от ярост в леглото си от подобна неправда. Оттатък се смееха високо и чукаха чаши. Казали бяха на гостите, че детето е уморено и никой не се безпокоеше за него. Едва след вечеря, когато гостите се канеха да се разотиват, в стаята се плъзнаха провлечени стъпки и старият Жан-Мишел се наведе над креватчето му, прегърна го развълнувано и прошепна:

— Добричкият ми Кристоф!

После, срамувайки се сякаш от постъпката си, той се измъкна, без да каже повече нито дума, като му остави няколко лакомства, които бе скрил в джоба си.

Това стопли Кристоф, но той беше така уморен от всички вълнения през този ден, че нямаше сила да докосне дори вкусните неща, които му бе донесъл дядо му. Съвсем капнал от изтощение, заспа почти незабавно.

Спа неспокойно. Разтърсваха го нервни тръпки, сякаш през тялото му минаваше ток. Дива музика го преследваше насън. Събуди се посред нощ. Увертюрата на Бетховен, която бе чул на концерта, гърмеше в ушите му. Тя изпълваше стаята с бурното си дихание. Повдигна се от възглавницата, разтърка очи, питайки се дали не спи… Не, не спеше. Позна я. Позна гневния вой, яростния лай, чу пулса на това безумно сърце, което играе в гърдите, на тази метежна кръв. Усещаше по лицето си бурния полъх на вихрите, които бичуват и смазват, и спират внезапно, пометени от херкулесовска воля. Исполинската душа на Бетховен проникваше в него, разширяваше тялото и душата му, придаваше им като че ли огромни измерения. Той крачеше над света. Беше планина и бури бушуваха в него. Бури на гнева!… Бури на страданието!… О, какво страдание!… Но няма нищо! Той се чувствуваше така силен!… Нека страда! Нека страда още повече!… Колко е приятно да си силен! Колко е приятно да страдаш, когато си силен!…

Момчето се разсмя. Смехът му отекна в нотната тишина. Баща му се събуди и извика:

— Кой е?

Майката прошепна:

— Шт! Детето сънува!

И тримата замълчаха. Всичко около тях притихна. Музиката изчезна. Чуваше се само равното дишане на заспалите в стаята същества, другари по неволи, захвърлени в една и съща несигурна ладия и носени от шеметна сила в нощта.