Семейство Крафт произхождаше от Анверс. Старият Жан-Мишел беше напуснал родния град поради младежки лудории — след грубо спречкване, каквото бе имал неведнъж, защото беше голям побойник, — но този път то бе имало неприятна развръзка. Беше се установил преди около половин век в малкото княжеско градче, чиито заострени червени покриви и сенчести градини, разположени терасовидно по склона на един хълм с меки очертания, се оглеждат в бледозелените очи на Рейн. Отличен музикант, той бе скоро оценен в този край, където всички са музиканти. Беше пуснал корен там, като се ожени, минал вече четиридесетте, за Клара Сарториус, дъщеря на капелмайстора на принца, който му предаде своята длъжност. Клара беше спокойна немкиня; тя имаше две слабости — кухнята и музиката. Боготвореше мъжа си почти колкото боготвореше и баща си. Жан-Мишел също се възхищаваше от нея. Те живяха в пълно съгласие петнадесет години и имаха четири деца. После Клара умря. А Жан-Мишел, след като я оплака горчиво, се ожени на петия месец за Отилия Шюц, засмяна и яка двадесетгодишна мома с румени бузи. Отилия притежаваше същите качества, както и Клара, и Жан-Мишел я обичаше също така предано и вярно. След осем години семеен живот и тя умря, като преди това му роди седем деца. Общо единадесет, от които оцеля само едно. Макар да ги обичаше много, тези последователни загуби не помрачиха неизменно доброто му настроение. Най-тежкото изпитание беше смъртта на Отилия преди три години, защото той беше вече на възраст, когато трудно може да се създаде ново семейство и да се изгради нов живот. След кратък период на душевен смут обаче старият Жан-Мишел си възвърна обичайното равновесие, което никакво нещастие не беше в състояние да разклати.

Той беше сърдечен човек. Но здравата му природа превъзмогваше всичко. Изпитваше физическо отвращение към тъжното настроение и истинска потребност да се весели грубо, по фламандски, да се смее шумно и безгрижно. Каквато и скръб да изживяваше, не загубваше охотата си за ядене и пиене и не преставаше да свири. Под негово ръководство дворцовият оркестър си извоюва завидна репутация в рейнските градове, където Жан-Мишел бе станал легендарен с атлетическото си телосложение и с избухливостта си. Колкото и да се мъчеше, не успяваваше да се овладее. Всъщност този буен човек беше стеснителен и се боеше да не се изложи; обичаше добрите обноски и се боеше от общественото мнение. Но буйната му кръв вземаше превес: съзнанието му се замъглеше и внезапно го обхващаше безумна припряност не само по време на репетициите на оркестъра, но и посред концерт. Случвало му се бе да захвърли яростно палката си пред самия принц, да затропа с крака като обезумял и да закрещи на някой музикант от гняв. Принцът се забавляваше, но оскърбените музиканти не му прощаваха. Напразно, миг след това, засрамен от избухването си, Жан-Мишел се стараеше да го заглади, държейки се прекалено любезно: при пръв повод избухваше още по-силно. И тази крайна раздразнителност, която се увеличаваше с възрастта, най-сетне направи положението му доста неудобно. Той сам го почувствува. И един ден, след като една подобна нервна криза едва не предизвика стачкуването на целия оркестър, той подаде оставката си. Надяваше се, че след толкова дългогодишна служба ще го помолят да остане. Но не стана така и тъй като беше много горд, за да изтегли обратно молбата си, напусна оркестъра съкрушен, оплаквайки се от човешката неблагодарност.

Оттогава се чудеше как да запълни дните си. Беше прехвърлил седемдесетте, но все още беше здрав. Продължаваше да работи и да тича из градеца от сутрин до вечер, даваше уроци, спореше, дърдореше, бъркаше се във всичко. Беше изобретателен и търсеше най-различни начини, за да запълни времето си: започна да поправя музикални инструменти; измисляше, изпробваше и понякога действително изнамираше различни усъвършенствувания. Композираше дори, мъчеше се да композира! Беше съчинил на времето една Missa solemnis^[2], за която често говореше. Тя беше гордостта на семейството. Беше му коствувала толкова напрежение, че едва не получи мозъчен кръвоизлив, докато я напише. Опитваше се да убеди сам себе си, че произведението му е гениално, но помнеше отлично колко празна бе главата му, докато го съчиняваше. Не смееше вече да погледне ръкописа, защото всеки път разпознаваше във фразите, които смяташе свои, откъси от други автор и, мъчително споени с усилие на волята му. Това беше голямото му огорчение. Понякога му идваха идеи, които му се струваха възхитителни. Тичаше с трепет към масата си: дали най-сетне не бе уловил вдъхновението? Но едва взел перото в ръка, той се оказваше пак сам в тишината. И колкото и да се мъчеше да съживи изчезналите гласове, успяваше само да долови познати мелодии от Менделсон или Брамс.

„Съществуват — пише Жорж Санд — нещастни гении, които не успяват да се изявят и отнасят в гроба скритите си размисли, както казваше един член на това голямо семейство от бележити неми или заекващи личности, Жофроа Сент-Илер.“ И Жан-Мишел спадаше към това семейство. Той не успяваше да се изяви не само в музиката, но и в речта. И винаги се заблуждаваше: толкова би желал да говори, да пише, да бъде велик музикант, красноречив оратор! Това бе тайната му рана. Не споменаваше никому нищо, не признаваше и пред себе си, стараеше се да не мисли по този въпрос, но неволно мислеше и това го съкрушаваше.

Бедният старец! Не можеше да се прояви напълно в нищо! У него имаше толкова красиви и мощни зародиши, но те не се развиваха. Дълбока трогателна вяра в достойнството на изкуството, в нравствената стойност на живота, но речеше ли да ги изрази, избиваше само на смешен и надут патос. Толкова благородна гордост дълбоко в душата, а в живота — едва ли не раболепно преклонение пред високопоставените. Такъв възвишен стремеж към независимост, а на практика — пълно покорство. Претенции за свободомислие, съчетани с възможно всички предразсъдъци. Любов към героизма и действителна смелост и същевременно толкова боязливост! Спряла се посред пътя благородна натура!

Жан-Мишел пренесе всичките си честолюбиви мечти върху сина си. И отначало Мелхиор обещаваше да ги задоволи. Още от детските си години той показваше голяма дарба. Учеше със забележителна лекота и много рано като цигулар придоби виртуозност, която за дълго време го направи любимец, едва ли не идол на дворцовите концерти. Свиреше също доста приятно на пиано и на други инструменти. Умееше да говори, беше добре сложен, макар и възтежък тип, който минава в Германия за класическа красота: широко неизразително чело, едри правилни черти, къдрава брада. Юпитер от бреговете на Рейн. Старият Жан-Мишел се наслаждаваше на успехите на сина си. Той изпадаше в захлас пред майсторството на всеки виртуоз, тъй като никога не бе успявал да свири издържано на нито един инструмент. Естествено Мелхиор никак нямаше да се затрудни, ако трябваше да изкаже и мислите си. Но за съжаление той не мислеше. И пет пари не даваше. Беше чисто и просто посредствен комедиант, за когото е важно как звучат думите, а не какъв е смисълът им, затова следи зорко, с тревожно тщеславие за въздействието им върху слушателите.

Най-любопитното беше, че и в неговото държане, също както при Жан-Мишел, въпреки постоянната му грижа да прави добро впечатление в обществото, въпреки боязливото тачене на всички условности, винаги се долавяше нещо рязко, неочаквано, необмислено, което караше хората да казват, че всички Крафт са малко смахнати. Отначало това не навреди на Мелхиор. Напротив, дори чудатостите му бяха едва ли не доказателство за гения, който му приписваха. Защото между здравомислещите хора е прието да се смята, че артистите не могат да бъдат като тях. Скоро обаче откриха на какво се дължат чудатостите на Мелхиор: обичайният им източник беше бутилката. Ницше твърди, че Бакх бил бог на музиката. Мелхиор по инстинкт беше на същото мнение, но в неговия случай този бог се оказа много неблагодарен към поклонника си: вместо да му даде разум, защото не му достигаше, той му отне и малкото, което притежаваше. След необмислената му женитба (нелепа в очите на другите и следователно и в неговите) той все повече и повече се изостави. Започна да свири небрежно: беше толкова уверен в превъзходството си, че в кратко време го загуби. Появиха се други виртуози, които му отнеха благосклонността на публиката. Това го огорчи. Вместо да се стресне и да заработи по-енергично, неуспехите му съвсем го обезсърчиха. Отмъщаваше си, като злословеше за съперниците си в кръчмата. Разчиташе в неразумната си гордост, че ще наследи баща си като капелмайстор: назначиха другиго. Тогава си въобрази, че го преследват, започна да се държи като непризнат гений. Благодарение на уважението, с което се ползуваше старият Крафт, Мелхиор остана като цигулар в оркестъра, но загуби постепенно всичките си уроци в града. Този удар засегна силно честолюбието му, но засегна още по-осезателно кесията му. От няколко години доходите на семейството много намаляха, повя лош вятър. След като бяха живели в истинско охолство, сега изпаднаха в оскъдица и с всеки изминат ден ставаше все по-лошо, но Мелхиор се правеше, че не забелязва и все така пръскаше пари за облеклото и развлеченията си.

Той не беше лош човек, но не беше и съвсем добър, а това е може би по-лошо — слаб, без устрем, без морална сила, а същевременно се смяташе за безупречен баща, син, съпруг, изобщо за добър човек и може би беше така, ако за това е достатъчно да притежаваш незлобиво сърце, което лесно се разнежва, и да изпитваш животинска привързаност към близките си, които обичаш като част от себе си. Не можеше дори да се каже, че беше голям егоист: просто не беше силна личност. Не представляваше нищо. Подобни хора са истинска напаст. Като ненужен баласт, изхвърлен във въздуха, те се носят стремително надолу и неизбежно трябва да паднат, но увличат при падането си всичко, което е с тях.

Точно по времето, когато семейството съвсем изпадна, малкият Кристоф започна да проумява какво става около него.

Той не беше вече единствено дете. Мелхиор произвеждаше всяка година по едно бебе, без да се грижи какво ще стане с него по-късно. Две умряха съвсем малки. Другите две бяха три и четири годишни. Той изобщо не се занимаваше с тях. Принудена да излиза от къщи, Луиза ги поверяваше на Кристоф, който по това време беше едва шестгодишен.

Това беше голяма жертва за него, защото трябваше да се откаже от приятните си следобеди из нивята. Но беше горд, че го смятат за мъж, и се отнасяше сериозно към задачата си. Забавляваше братчетата си, колкото можеше, показвайки им своите игри. Говореше им, както бе чувал майка си да им говори, или пък ги носеше ту едното, ту другото, както правеха големите. Цял се прегърбваше под товара, стискаше зъби, но държеше с все сила братчето до гърдите си, за да не го изпусне. Децата искаха да ги носи през цялото време, никога не им омръзваше. А когато Кристоф се спираше изнемощял, те почваха да реват и не млъкваха. Измъчваха го много, чудеше се просто какво да ги прави. Бяха мръсни и се нуждаеха от майчини грижи. Кристоф беше безпомощен. Те издевателствуваха над него. Понякога му идеше да ги напляска, но си мислеше: „Малки са, не разбират.“ И се оставяше великодушно да го щипят, удрят и тормозят. Ернст ревеше за нищо и никакво. Почваше да тропа с крака и да се търкаля на земята от яд: беше нервно дете и Луиза все молеше Кристоф да му угажда. Родолф пък беше хитър като маймуна. Винаги издебваше, когато Кристоф се занимаваше Ернст, за да върши зад гърба му всевъзможни глупости: чупеше играчките, разсипваше водата, цапаше рокличката си, събаряше чиниите на земята, тършувайки в долапа.

Така че когато Луиза се връщаше, вместо да похвали Кристоф, тя му казваше огорчено, без да му се кара, виждайки пораженията:

— Клето мое момче, за нищо не те бива!

Кристоф се оскърбяваше и му ставаше тежко на сърцето.

Луиза не пропускаше случай да изкара малко пари и продължаваше да работи като готвачка в по-специални случаи — сватбени пиршества, кръщения. Мелхиор се правеше, че не знае: това нараняваше самолюбието му; но охотно приемаше тя да работи, без той да знае. Малкият Кристоф нямаше още никаква представа за трудностите на живота. За него не съществуваха други граници на желанията му извън волята на родителите му, но той не я чувствуваше като принуда, защото те го оставяха да живее почти без надзор. Желаеше само едно — да порасне, за да бъде в състояние да върши всичко, което иска. Нямаше представа за ограниченията, с които човек се сблъсква на всяка крачка, и главно през ум не му минаваше, че родителите му не са напълно господари на самите себе си. В деня, когато за пръв път прозря, че едни от хората заповядват, а други се подчиняват и неговите близки не спадат към първата категория, от дън душа се разбунтува. Този ден беляза първия прелом в живота му.

Това се случи един следобед. Луиза му сложи най-чистите дрешки, подарено износено костюмче, но майка му със своята изобретателност и търпение го бе преобразила. Той отиде, както се бяха уговорили в дома, където тя работеше. Плашеше го мисълта, че трябва да влезе сам. Един прислужник се шляеше пред входа; той спря детето и го попита покровителствено какво търси. Кристоф прошепна, изчервявайки се, че идва при „госпожа Крафт“, както му бе поръчано да каже.

— Госпожа Крафт ли? За какво ти е госпожа Крафт? — натърти иронично думата „госпожа“ прислужникът. — Да не би да е майка ти? Качи се по оная стълба ей там. Ще намериш Луиза в кухнята, в дъното на коридора!

Кристоф тръгна натам цял пламнал: срамно му стана, че прислужникът бе нарекъл така свойски майка му по име. Чувствуваше се унизен. Искаше му се да побегне, да изтича при милата си река, да се скрие в храстите, където обичаше да си разказва приказки.

В кухнята се озова сред други слуги, които го посрещнаха с шумни приветствия. В дъното, край пещите, майка му се усмихваше мило и леко смутено. Той изтича към нея и зарови лице в полите й. Тя бе с бяла престилка и държеше дървена лъжица. Отначало сама засили смущението му, като поиска от него да си вдигне брадичката, за да го видят и да се ръкува с всички в кухнята. Той не се съгласи. Обърна се към стената и скри лице в шепите си. Малко по малко обаче се окуражи: стрелваше за миг присъствуващите с блесналите си засмени очички, но тутакси се извръщаше, щом някой го погледнеше. Крадешком изучаваше обстановката. Майка му изглеждаше заета и важна, не я познаваше такава. Тя отхлупваше ту една, ту друга тенджера, казваше мнението си, обясняваше уверено рецептите, а другата готвачка я слушаше с уважение. Сърцето на детето преливаше от гордост, виждайки колко ценят майка му и каква роля играеше тя в тази хубава стая, украсена с великолепни лъскави съдове.

Внезапно всички разговори секнаха. Вратата се отвори; влезе една дама, като шумолеше с копринената си рокля. Тя огледа всички подозрително. Не беше вече млада, но носеше светла рокля с широки ръкави. Държеше шлейфа си в ръка, за да не се докосне до нещо. Това обаче не й попречи да се доближи до печката, да надзърне в ястията и дори да ги опита. Когато повдигна леко ръка, ръкавът й се свлече и се показа голият й лакът. Това се стори грозно и неприлично на Кристоф. И колко сухо и рязко говореше тя на Луиза! А как смирено отговаряше майка му! Кристоф беше поразен. Той се сгуши в ъгъла си, за да не би да го забележат. Но не успя да се скрие. Дамата попита кое е това момченце. Луиза го улови за ръка и й го представи. Тя държеше ръцете му, за да не може да скрие лицето си. И макар и да бе изкушен да се освободи рязко и да побегне, Кристоф инстинктивно почувствува, че този път трябва да се подчини. Дамата погледна слисаното детско личице и първата й чисто майчинска реакция беше една мила усмивка. Но тя тутакси отново придоби покровителственото си изражение, попита го дали е послушен, ходи ли на черква, но той не отговори нищо. Тя разгледа как му стоят дрешките. Луиза побърза да изтъкне колко са хубави. Издърпа надолу палтенцето, за да оправи гънките. Кристоф изпита желание да изкрещи, толкова силно го стискаше майка му. Не проумяваше защо благодари на дамата.

А тя го улови за ръка и заяви, че ще го заведе при децата си. Кристоф хвърли отчаян поглед към майка си, но тя само се усмихваше любезно на господарката — той разбра, че не може да очаква помощ от нея и последва дамата като овца на заколение.

Отидоха в градината, където две начумерени деца — момиче и момче почти на неговата възраст — сякаш се бяха скарали за нещо. Пристигането на Кристоф ги развлече. Приближиха се да разгледат новодошлия. Изоставен при тях от дамата, Кристоф стоеше като закован на алеята и не смееше да вдигне очи. Двете деца, застанали неподвижно на няколко крачки от него, го оглеждаха от глава до пети, побутваха се с лакът и се кикотеха. Най-сетне се решиха да го заговорят. Попитаха го кой е, откъде идва, какво работи баща му. Кристоф не отговори нищо, напълно смразен. Беше смутен до сълзи особено от момиченцето, което имаше руси плитки, голи крака и къса поличка.

Започнаха да играят. Тъкмо когато Кристоф се поокопити, малкото богаташче се изправи пред него и като пипна дрешката му, заяви:

— Я, ами че това е моето палтенце!

Кристоф се смая. Възмутен от твърдението, че дрешката му била на другиго, той енергично поклати глава в знак на отрицание.

— Та нали си го познавам — настоя момчето. — Това е старото ми синьо палтенце: ето къде го бях изцапал.

И то посочи с пръст едно петно. После, продължавайки огледа си, се взря внимателно в краката на Кристоф и го попита от какво са направени кърпените му обуща. Кристоф стана ален. Момиченцето направи презрителна гримаса и пошепна на братчето си — но така, че Кристоф чу, — че той е бедно дете. Кристоф си възвърна способността да говори. Въобрази си, че успешно ще срази това оскърбително мнение, като избърбори завалено, че е син на Мелхиор Крафт, а майка му е Луиза, готвачката. Струваше му се, че тази титла е не по-малко хубава от всяка друга. И беше напълно прав. Но двете деца, които се заинтересуваха от този факт, явно не промениха отношението си към него. Напротив, започнаха да му говорят покровителствено. Попитаха го какво ще прави, когато порасне — дали ще стане готвач или кочияш. Кристоф пак онемя. Сърцето му се вледени.

Окуражени от мълчанието му, двете богаташчета, настроени внезапно, без никаква причина, враждебно към бедното дете, с присъщата на децата жестокост се чудеха как по-забавно да го тормозят. Момиченцето особено изглеждаше много настървено. То забеляза, че Кристоф тича трудно, защото дрехите му бяха тесни. И коварно му предложи да прескочи препятствие. Струпаха няколко столчета и накараха Кристоф да ги прескочи. Горкото момче не посмя да признае какво му пречи да скача. То се засили, затича се и се просна на земята. Децата се развикаха възторжено около него. Трябваше да опита още веднъж. Той направи отчаяно усилие и със сълзи на очи този път успя да прескочи преградата. Това не задоволи малките му палачи. Те решиха, че препятствието не е достатъчно високо. Прибавиха още едно столче, та непременно да си счупи врата. Кристоф се опита да се разбунтува. Той заяви, че няма да скочи. Тогава момиченцето го нарече страхопъзльо и каза, че се страхува да скочи. Кристоф не можа да понесе такова оскърбление. Сигурен, че ще падне, той скочи и действително падна. Краката му се преплетоха в столчетата и всичко се събори заедно с него. Той си ожули ръцете, едва не си пукна главата и като връх на нещастието скъса панталоните си не само на коленете, но и другаде. Не знаеше къде да се дене от срам. Двете деца радостно скачаха край него. Той страдаше жестоко. Чувствуваше презрението и омразата им. Защо? Защо? Би желал да умре! Едва ли има по-жестока болка от страданието на дете, което за пръв път открива човешката злост. Струва му се, че целият свят се е опълчил против него, че е лишено от всякаква подкрепа. Абсолютно никаква, абсолютно никаква!… Кристоф се помъчи да стане. Богатото момче го блъсна и повторно го събори. Момиченцето го ритна. Той отново се надигна. Те се нахвърлиха и двете върху него, седнаха на гърба му, притискайки лицето му до земята. Тогава го обзе истинска ярост. Премного нещастия му се бяха струпали! Ръцете му пламтяха, хубавите му дрехи бяха скъсани — истинска катастрофа за него! — срам, огорчение, възмущение от неправдата, толкова лоши неща наведнъж — и всичко се изля в диво ожесточение. Той се повдигна на ръце и колене, отърси се като куче и търкулна мъчителите си. И тъй като те пак се нахвърлиха върху него, той се втурна с наведена глава, залепи плесница на момичето и запрати с юмрук момчето посред лехата с цветя.

Раздадоха се писъци. Децата избягаха в къщи, крещейки пронизително. Захлопнаха се врати, чуха се гневни възклицания. Дамата притича бързо, доколкото й позволяваше шлейфът на роклята й. Кристоф я видя, но не се и опита да избяга. Беше ужасен от стореното: наистина нещо нечувано, същинско престъпление! Но не съжаляваше за нищо. Чакаше. Беше загубен. Толкова по-добре. Изпитваше дълбоко отчаяние.

Дамата се спусна към него. Почувствува ударите й, чу гневните й крясъци и потока от укори, но не разбра нищо. Двамата му малки неприятели се бяха върнали, за да присъствуват на опозоряването му. Те врещяха с пълно гърло. Надойдоха и слугите. Настана голяма врява. За да бъде напълно унищожен, ето че се появи и Луиза: повикали я бяха естествено. Вместо да го защити и тя го наби, преди да разбере какво е станало, и го накара да поиска прошка. Той отказа ожесточено. Тя го наби още веднъж и го повлече за ръка към дамата и децата, настоявайки да падне на колене. Той затропа с крака, започна да крещи и ухапа майка си по ръката. Най-сетне успя да избяга сред смеховете на прислужниците.

Вървеше съкрушен, с пламтящо от гняв и плесници лице. Стараеше се да не мисли и крачеше все по-бързо, защото не искаше да плаче на улицата. Бързаше да си отиде в къщи, за да може да излее мъката си. Гърлото му беше свито, кръвта се бе качила в главата му, струваше му се, че ще се пръсне.

Най-сетне се прибра. Изкачи тичешком старото тъмно стълбище до обичайната ниша на прозореца над реката и се отпусна запъхтян. Заля се в сълзи. Не си даваше сметка за какво точно плаче, но не можеше да не плаче. Когато първият пристъп отмина малко, той се разплака повторно, този път съзнателно, настървено, за да се самоизмъчва, като че ли, наказвайки себе си, наказваше и другите. После му мина през ум, че баща му ще се върне и майка му ще му разкаже всичко: мъките му още не се бяха свършили. Реши да избяга накъдето му видят очите и никога да не се връща.

Тъкмо когато слизаше по стълбата, се сблъска с баща си.

— Какво правиш тук? Къде отиваш? — попита Мелхиор.

Кристоф не отговаряше.

— Някаква пакост ли си направил? Какво? Кажи! — повтори Мелхиор. — Ще отговориш ли, или не?

Кристоф мълчеше упорито.

— Какво си направил — повторно запита Мелхиор. — Ще отговориш ли най-сетне?

Детето се разплака. Мелхиор се развика — плачът и крясъците се засилваха, докато най-сетне по стълбата се чуха бързите стъпки на Луиза. Тя се прибра в къщи силно разстроена. Още с влизането си се нахвърли на детето със сурови упреци и нови плесници, към които и Мелхиор не закъсня да прибави няколко жестоки удара, недоразбрал за какво се отнася. И двамата крещяха; детето пищеше. Най-сетне заспориха ядосано. Без да престава да бие сина си, Мелхиор крещеше, че детето има право — ето на какво се излагат, като слугуват у хора, които си въобразяват, че всичко им е позволено само защото имат пари. Пляскайки детето, Луиза викаше на мъжа си, че е грубиян, че няма да му позволи да докосне Кристоф, че го е наранил. На Кристоф действително му потече малко кръв от носа. Но съвсем не му беше до това и той не беше признателен на майка си, която грубо го изтри с мокра кърпа, защото не преставаше да му се кара. Най-сетне го бутнаха в тъмния килер и го затвориха, без да вечеря.

В стаята родителите му продължаваха да се карат. Не знаеше кого от двамата мрази повече. Струваше му се, че майка си. Никога не бе очаквал подобна злост от нея. Чувствуваше се смазан от всички нещастия, сполетели го през изтеклия ден: всичко, което бе изстрадал, несправедливостта на децата, несправедливостта на богатата дама, несправедливостта на родителите си и още нещо, което го изгаряше от срам като жива рана, без сам да съзнава — принизяването на неговите родители, с които той така се гордееше, пред тия зли и достойни за презрение хора. Раболепието им, което смътно бе доловил, му изглеждаше жалко. Всичко в душата му беше разклатено: възхищението от родителите, богоговейната почит, която те му вдъхваха, доверието му в живота, наивната му потребност да обича другите и да бъде обичан от тях, нравствената му сляпа, но пълна вяра. Всичко бе срутено. Грубата сила го бе смазала, без да има възможност да се защити, нито да й се изплъзне когато и да било. Изпъна тяло в отчаян бунт. Заудря с юмруци, с крака, с глава по стената, закрещя, изпадна в нервна криза и се загърчи по земята, блъскайки се в долапите.

Родителите му се притекоха и го взеха на ръце. Сега и двамата се надпреварваха в нежността си към него. Майка му го разсъблече, занесе го в леглото му, седна до възглавницата му и остана до него, докато се успокои. Но не успя да го умилостиви: той не бе простил и се преструваше, че спи, за да не я целуне. Тя му се струваше зла и подла. Нямаше представа каква мъка беше за нея да го изхранва и колко я болеше, че бе принудена да го накаже.

След като изчерпи до капка невероятния запас от сълзи, затаен в детските очи, той се почувствува малко облекчен. Беше страшно уморен. Но нервите му бяха прекалено напрегнати, за да може да заспи. Неотдавнашните сцени изплуваха в унеса му. Виждаше най-ясно малкото момиче с блестящи очи, вирнато надменно носле, коси върху раменете и голи крака; чуваше превзетия детски говор. И трепваше, сякаш наистина го чуваше. Спомняше си колко глупаво се бе държал самият той с него и изпитваше дива омраза. Не прощаваше на момичето, че го бе унизило, и изгаряше от желание да го унизи също, да го разплаче. Мъчеше се да измисли по какъв начин да постигне това — не му хрумна нищо. Нямаше никакви изгледи то някога да се заинтересува от него. Но за да му олекне, той си въобрази, че всичко може да стане така, както му се иска. Представи си, че е станал много богат и прочут. И момичето се е влюбило в него. И си заразказва една от своите невероятни приказки, която накрая му се стори по-вероятна от действителността.

Тя примира от любов, а той я презира. Когато минава пред къщата й, тя го наблюдава, скрита зад завесите. Той знае, че го гледа, но се преструва, че нехае и весело разговаря. Дори напуща града и се отправя на далечно пътешествие, за да я накара да страда още повече. Извършва велики подвизи. (На това място детето вмъкна в приказката си откъси от героичните разкази на дядо си.) През това време тя се разболява от скръб. Майка й, горделивата дама, идва да го моли: „Клетата ми дъщеря умира. Моля ви се, елате!“ И той отива. Тя лежи с бледо, изпито лице. Протяга му ръце. Не може да говори, но улавя ръцете му и ги целува, обляна в сълзи. Тогава той я поглежда с несравнима доброта и нежност. Моли я да оздравее и приема любовта й. Тъй като този момент му беше много приятен, той го проточи умишлено, повтаряйки думите и жестовете си. Сънят кротко го приюти и той заспа утешен.

Когато отново отвори очи, беше ден. Но този ден не грееше вече така безгрижно, както предишната утрин: нещо се беше изменило в света. Кристоф бе опознал неправдата.

В дома им имаше периоди на голяма оскъдица. Те ставаха все по-чести. В такива дни трапезата беше бедна. Кристоф най-осезателно чувствуваше това. Бащата нищо не забелязваше. Той си сипваше пръв и за него винаги имаше достатъчно. Разговаряше шумно, смееше се до сълзи на приказките си и не обръщаше внимание на погледа на жена си, която се смееше принудено и не го изпускаше от очи, докато той си вземаше от яденето: защото след като вземеше своя пай, то оставаше наполовина. Тогава Луиза поднасяше на децата — по два картофа на всяко. Докато дойде ред на Кристоф, в чинията често оставаха само три картофа, а майка му не си бе взела още. Той знаеше предварително това. Броеше картофите, преди да стигнат до него. Тогава събираше цялата си душевна твърдост и казваше привидно небрежно.

— Само един, мамо.

Тя леко се обезпокояваше:

— Два, както на другите.

— Не, моля ти се, само един.

— Не си ли гладен?

— Не, не съм много гладен.

Но и тя си вземаше само един картоф. И двамата го белеха старателно, разделяха го на съвсем малки парченца и ги ядяха колкото може по-бавно. Майка му го дебнеше. Щом свършеше, тя го подканваше:

— Хайде, вземи и този!

— Не искам, мамо.

— Да не си болен?

— Не съм болен, но ядох достатъчно.

Случваше се баща му да го упрекне, че капризничи и да изяде и последния картоф. Но Кристоф вече внимаваше и го запазваше в своята чиния за братчето си Ернст: то беше лакомо, дебнеше го с очи още от началото на яденето и най-накрая винаги питаше:

— Няма ли да го изядеш? Дай ми го, Кристоф!

Ах, колко омразен му ставаше в такива моменти баща му, колко го беше яд на него — той съвсем не мислеше за тях, през ум не му минаваше, че изяжда дела им. Обикновено Кристоф беше толкова гладен, че му идеше да му го каже в лицето. Но беше твърде горд; мислеше си, че няма право да стори това, докато не започне да печели сам хляба си. Все пак баща му печелеше храната, която му отнемаше! Самият той не бе годен още за нищо. Беше товар за всички. Затова нямаше право да говори. По-късно щеше да му каже, ако изобщо дочака този ден. О, сигурно щеше да умре от глад много преди това!…

Измъчваше се повече от другите деца от тези недояждания. Здравият му стомах беше подложен на изпитание. Понякога просто трепереше от глад, болеше го глава. Усещаше празнота в гърдите, празнота, която ставаше все по-голяма и се впиваше като свредел в плътта му. Но не се оплакваше. Чувствуваше, че майка му го наблюдава и си придаваше безразличен вид. Луиза, със свито сърце, си даваше смътно сметка, че момченцето й се лишава от храна, за да има повече за другите. Тя се мъчеше да отхвърли тази мисъл, но постоянно се връщаше на нея. Не смееше да си изясни дали наистина беше така, да попита Кристоф. Защото и така да беше, какво можеше да стори? Самата тя бе свикнала с лишенията още от ранно детство. Има ли смисъл да се оплаква, щом не може да промени нещата? Но тъй като поради крехкото си здраве самата тя се задоволяваше с много малко храна, изобщо не подозираше, че детето се измъчва повече от нея. Но един или два пъти, когато всички други излизаха, децата на улицата, а Мелхиор по работа, тя помолваше големия си син да остане, за да й помогне уж нещо. Кристоф държеше кълбото, докато тя го размотаваше. Внезапно захвърляше всичко и го привличаше бурно до гърдите си. Слагаше го на скута си, макар той да беше вече доста тежък, притискаше го до себе си. Той обвиваше шията й с ръце и те се разплакваха двамата, прегръщайки се отчаяно.

— Клето мое момче!…

— Мамо! Мила мамо!…

Не си казваха нищо повече, но се разбираха.

Доста дълго време Кристоф не забелязваше, че баща му пие. Невъздържанието на Мелхиор не минаваше известни граници, поне в началото. То не избиваше в грубост. Проявяваше се по-скоро в изблици на прекалено веселие. Той бъбреше глупости, пееше пронизително с часове, удряйки по масата. Понякога искаше на всяка цена да танцува с Луиза и децата. Кристоф виждаше отлично, че майка му е печална. Тя се отдръпваше и навеждаше глава над ръкоделието си. Избягваше да гледа пияницата или се опитваше кротко да го накара да млъкне, когато говореше нелепости, от които горката жена се червеше. Но Кристоф не разбираше. Той така копнееше за радост, че тия шумни завръщания на баща му бяха едва ли не празници за него. Домът им беше тъжен. Лудориите на Мелхиор разведряваха атмосферата. Кристоф се смееше от все сърце на комичните жестове и на просташките шеги на баща си. Пееше и танцуваше с него и му се струваше много лошо, че майка му със сърдит глас му заповядваше да престане. Можеше ли това да бъде лошо, щом баща му го правеше? Макар че, винаги зорко наблюдателен, запечатващ вярно всичко видяно, той бе обърнал внимание на една проява на баща си, която не съответствуваше на още детския му, но властен инстинкт за справедливост; той продължаваше да се възхищава от него. Възхищението е толкова необходимо за децата! Може би то е израз на непресъхващата любов към самия себе си. Когато човек съзнава, че е много слаб, за да осъществи желанията си и да задоволи гордостта си, той ги прехвърля, ако е дете, върху родителите си, а ако е вече възрастен мъж, победен от живота, върху децата си. Те са или ще бъдат онова, което той е мечтал да стане, ще отстояват правата му, ще отмъстят за него. И в това горделиво самоотречение в тяхна полза любовта и егоизмът се сливат опияняващо силно и сладостно. Така Кристоф забравяше недоволството от баща си и се мъчеше да намери поводи да му се възхищава. Гордееше се с ръста му, със силните му ръце, гласа, смеха, жизнерадостта му и цял засияваше, като похвалеха пред него виртуозността на баща му или когато самият Мелхиор разказваше, преувеличавайки, какви комплименти са му направили. Той вярваше на тия хвалби. И смяташе баща си за гений, за един от героите на своя дядо.

Една вечер към седем часа беше сам в къщи. Братчетата му бяха отишли на разходка с Жан-Мишел. Луиза переше на реката. Вратата се отвори рязко и Мелхиор нахълта. Беше без шапка, раздърпан. Цял се завъртя, влизайки, и се строполи на един стол до масата. Кристоф се разсмя — сметна това за една от обичайните му шеги. И пристъпи към баща си. Когато обаче го погледна отблизо, тутакси му се отщя да се смее. Мелхиор седеше с отпуснати ръце и гледаше с премигващи очи пред себе си, без да вижда нищо. Лицето му беше пурпурночервено, устата — отворена. От време на време изхълцваше и се изсмиваше безсмислено. Кристоф бе поразен. Най-напред помисли, че баща му се шегува, но той не помръдваше: обзе го ужас.

— Татко! Татко! — завика детето.

Мелхиор продължаваше да кудкудяка като кокошка. Кристоф го улови отчаяно за ръка и го разтърси с всички сили.

— Татко! Мили татко! Отговори ми! Моля ти се!

Мелхиор се олюля като мекотело и едва не падна.

Главата му се наклони към Кристоф. Той го изгледа, мърморейки нещо несвързано и гневно. Когато детето срещна мътните му очи, то бе обзето от безумен страх. Побягна в дъното на стаята, отпусна се на колене пред леглото и зарови лице в завивките. Дълго време двамата останаха така. Мелхиор се люлееше тромаво на стола и се хилеше. Кристоф си запушваше ушите, за да не чува, и трепереше. В душата му цареше неописуем смут. Беше невероятно разтърсен, ужасен, страдаше, сякаш бе загубил скъп и уважаван човек.

Никой не се прибираше. Бяха сами двамата. Нощта се спускаше и все по-силен страх завладяваше детето. То неволно се вслушваше и кръвта му се вледеняваше от непознатия глас на баща му. Той отекваше още по-страшно в околната тишина. Часовникът отмерваше тактовете на този безсмислен брътвеж. Най-сетне Кристоф не издържа, понечи да избяга. Но за да излезе, трябваше да мине покрай баща си, а той изтръпваше при мисълта да види отново очите му. Струваше му се, че би умрял. Опита се да допълзи на четири крака до вратата. Сдържаше дъх, не поглеждаше баща си, спираше се при най-малкото му движение, загледан в краката му под масата. Единият трепереше. Кристоф стигна до вратата. Натисна несръчно дръжката, но в смущението си я изпусна и тя се затвори шумно. Мелхиор се извърна да види какво става. Столът се наклони и Мелхиор се сгромоляса шумно. Кристоф бе така ужасен, че не намери сили да избяга. Стоеше залепен до стената, гледаше баща си, проснат в краката му, и викаше за помощ.

Падането отрезви малко Мелхиор. След като руга, псува и обсипа с юмруци стола, който му бе изиграл този номер, след като напразно се мъчи да се изправи, той успя да се задържи седнал, подпрял гръб на масата. После осъзна къде се намира. Видя плачещия Кристоф и го извика. Кристоф искаше да побегне, а не можеше да помръдне. Мелхиор го извика повторно. Понеже детето не се приближаваше, той го изруга гневно. Кристоф се приближи, треперейки с цялото си тяло. Мелхиор го привлече към себе си и го сложи на коленете си. Най-напред му задърпа ушите, като произнесе с надебелелия си език заплетена реч за уважението, което всяко дете дължи на баща си. После внезапно му хрумна нещо съвсем друго и почна да го подхвърля в ръцете си, бъбрейки нелепости, като се превиваше от смях. Изведнъж, без никакъв преход, се опечали, разчувствува се от мисълта за съдбата на детето и собствената си съдба. Притискаше го до задушаване, обсипваше го с целувки, заливаше го със сълзите си. Най-сетне почна да го люшка, пеейки с все гърло De protundis^[3]. Кристоф не правеше ни най-малък опит да се освободи. Беше се вледенил от ужас. Задушен до гърдите на баща си, облъхван от винения дъх на хълцукащия пияница, измокрен от гнусните му целувки и сълзи, той примираше от страх и отвращение. Би желал да извика, но от устата му не излизаше никакъв звук. Остана така цял век — тъй му се стори, — докато вратата се отвори и влезе Луиза с панер бельо в ръце. Тя извика, изпусна панера, втурна се към Кристоф и със сила, която никога не биха подозирали у нея, изтръгна детето от ръцете на Мелхиор.

— Ах, жалък пияницо! — извика тя.

Очите й пламтяха от гняв.

Кристоф си помисли, че Мелхиор ще я убие. Но баща му така се втрещи от заплашителното появяване на жена си, че не отвърна нищо, а се разрида. Търкулна се на земята, блъскайки глава о мебелите и повтаряйки, че тя е права — той е пияница, напаст за близките си, разорява горките си деца и затова по-добре да умре. Луиза презрително му бе обърнала гръб. Тя отнесе Кристоф в съседната стая, опитвайки се да го успокои. Детето продължаваше да трепери и не отговаряше на въпросите на майка си. После избухна в ридания. Луиза изми лицето му. Тя го прегръщаше и му говореше нежно, плачейки заедно с него. Най-сетне и двамата притихнаха. Тя коленичи, накара и Кристоф да коленичи до нея. И те помолиха бога да излекува бащата от този отвратителен навик и Мелхиор да стане отново добър и разумен както преди. Луиза сложи детето да си легне. То пожела тя да остане до леглото и да държи ръката му. Майката прекара част от нощта, седнала до възглавницата на детето, което вдигна температура. Пиявицата се търкаляше на пода.

Известно време след тази случка, когато по време на урока в училище Кристоф зяпаше мухите по тавана или буташе с юмрук съседите си, за да ги събори от чина, учителят, който го бе намразил, защото все мърдаше и никога нищо не знаеше, направи непристоен намек, когато сам Кристоф се търкулна от чина, за добре известната личност, чийто пример, изглежда, той желае да последва блестящо. Всички деца се изсмяха. Някои решиха да уточнят намека, като прибавиха ясни и недвусмислени коментарии. Кристоф стана, пурпурен от срам, грабна мастилницата и я запрати с все сила в лицето на първото смеещо се лице, което се изпречи пред очите му. Учителят се нахвърли с юмруци върху него. Кристоф яде бой, стоя на колене и за наказание трябваше да напише огромно съчинение.

Прибра се в къщи блед, безмълвен, разярен. Заяви студено, че няма вече да ходи на училище. Не обърнаха внимание на думите му. На другата сутрин, когато майка му напомни, че е време да тръгва, той заяви невъзмутимо, че няма вече да ходи на училище. Луиза напразно го молеше, викаше, заплашваше. Нищо не помогна. Той седеше в ъгъла с упорито намръщено чело. Мелхиор го преби от бой. Той зарева от болка, но на всички настоявания след всеки удар отвръщаше все по-ожесточено: „Не!“ Поискаха да узнаят причината. Той стисна зъби и не пожела да отговори нищо. Мелхиор го сграбчи, замъкна го в училище и го предаде на учителя. Когато седна на чина си, той започна да чупи методично всичко, което му бе подръка: писалката, мастилницата. Разкъса тетрадката и учебника си, правейки всичко това предизвикателно, като гледаше дръзко учителя. Затвориха го в тъмната стаичка. След няколко минути учителят го намери със завързана около врата кърпа. Кристоф дърпаше отчаяно двата й края: опитваше се да се удуши.

Трябваше да го отпратят.

Кристоф беше издръжлив на физическите болки. Беше наследил от баща си и дядо си здраво тяло. В тяхното семейство не бяха изнежени: здрав или не, никой не се оплакваше и нищо не можеше да измени привичките на двамата Крафт, баща и син. Те излизаха, каквото и да бе времето, лете и зиме, стояха с часове под дъжда или слънцето, винаги гологлави и разгърдени — от небрежност или за да покажат издръжливостта си, — извървяваха километри, без никога да почувствуват умора, и гледаха с презрително съжаление горката Луиза, която не се оплакваше, но бе принудена да спира с побеляло лице, с подути крака и биещо до пръсване сърце. Кристоф донякъде споделяше презрението към майка му. Просто не проумяваше как някой може да бъде болен. Когато паднеше, удареше се, порежеше се или се изгореше, той не плачеше. Гневеше се само срещу предмета, който му е причинил болката. Грубостите на баща му, на невръстните му другари, гаменчетата от улицата, с които се биеше, здраво го закалиха. Той не се плашеше от бой. Неведнъж се връщаше в къщи с разкървавен нос и подутини по челото. Веднъж се наложи да го разтървават и да го измъкнат полузадушен от една такава бясна схватка: беше паднал под противника си, който яростно блъскаше главата му в паветата. Кристоф намираше това напълно естествено, тъй като самият той беше готов да направи с другите същото.

И все пак той се страхуваше от безкрайно много неща; и макар да не споделяше с никого — беше страшно горд, — нищо не го измъчваше толкова като дете, както тия постоянни страхове. Особено в продължение на две-три години те бушуваха в него като болест.

Страхуваше се от тайнственото, спотаило се в мрака, от злите сили, дебнещи сякаш съществуването му, от гъмжащите чудовища, които детският мозък измисля с ужас, като ги примесва с всичко, което вижда: последни останки може би от изчезнала фауна, халюцинации от първите дни, близки до небитието, от страшния сън в майчината утроба, от събуждането на ларвата в недрата на материята.

Страхуваше се от таванската врата. Тя се отваряше към стълбата и почти винаги зееше. Когато му се налагаше да мине покрай нея, сърцето му се разтуптяваше. Засилваше се и скачаше, без да погледне встрани. Струваше му се, че някой или нещо дебне зад нея. В дните, когато бе затворена, той ясно чуваше през малкия отвор, оставен за котката, как нещо мърда зад вратата. Не беше чудно, защото там бе пълно с огромни плъхове. Но той си представяше някакво чудовищно същество с изпочупени кости, с разкъсани меса, с конска глава, с очи, които носят смърт, с неясни очертания. Не искаше да мисли за него, но въпреки волята си мислеше. Уверяваше се с трепереща ръка, че резето е добре залостено; въпреки това се обръщаше десет пъти назад, докато слизаше по стълбата.

Страхуваше се да остане нощем навън. Случваше се да се забави у дядо си или да го пратят при него вечер да му предаде нещо. Старият Крафт живееше малко извън града, по пътя за Кьолн. Между неговата къща и първите осветени прозорци на града имаше двеста-триста крачки, но това разстояние се струваше тройно по-голямо на Кристоф. Пътят правеше завой за няколко минути и тогава не се виждаше никаква светлинка. Привечер полето беше пусто. Земята ставаше черна, а небето страшно избледняваше. Когато излезеше от храстите, ограждащи пътя, и се покатереше на насипа, можеше да различи жълтеникавата ивица на хоризонта. Но тази бледа светлина го потискаше повече дори от нощта. Мракът около нея изглеждаше още по-черен. Напомняше погребение. Облаци се спускаха почти до самата земя. Храстите ставаха огромни и странно мърдаха. Голите дървета заприличваха на смешни старци. Километражните камъни по пътя блещукаха като синкави платна. Мракът се оживяваше. В канавките седяха джуджета, искри блещукаха в тревата, нещо страшно летеше във въздуха, пронизително свиреха излезли кой знае откъде насекоми. Кристоф винаги очакваше с тревога някаква злокобна изненада от природата. Тичаше и сърцето подскачаше в гърдите му.

Зърнал осветения прозорец на дядо си, той се успокояваше. Най-лошо беше, когато старият Крафт още не се бе прибрал. Тогава ставаше съвсем страшно. Старата му къща, уединена в полето, плашеше детето и посред бял ден. То забравяше страховете си, когато старият му дядо беше там. Понякога обаче старецът излизаше и го оставяше сам, без да го предупреди и без Кристоф да го е усетил. Стаята бе тиха. Всички предмети излъчваха близост и благосклонност. Голямото бяло дървено легло, дебелата библия на поличката до възглавницата, изкуствените цветя над камината редом с фотографиите на двете жени и единадесетте деца — старецът беше писал под всяка датата на раждането и датата на смъртта. По стените стихове от библията в рамки и посредствени цветни литографии на Моцарт и Бетховен. Малко пиано в единия ъгъл, виолончело — в другия; лавици с небрежно подредени книги, чибуци, закачени по стените, а на прозореца — саксия с мушкато. Сякаш го обкръжаваха приятели. В съседната стая се чуваха стъпките на стареца. Той ковеше или рендосваше нещо. Говореше си сам, наричайки се глупак, или пееше с дебелия си глас, съставяйки сам путпури от хорали, сантиментални песни, войнствени маршове и кръчмарски шлагери. Кристоф се чувствуваше в безопасност.

Той седеше в голямото кресло до прозореца с книга на коленете. Наведен над картинките, той цял потъваше в тях. Денят преваляше. Почваше да вижда неясно. Накрая вдигаше очи от книгата и се унасяше. Колела на каруца трополяха далече по пътя. Крава мучеше в нивите. Градските камбани прозвъняваха провлечено и сънливо вечерня. Неясни желания, тъмни предчувствия се събуждаха в сърцето на бленуващото дете.

Внезапно Кристоф се сепваше, обзет от смътно безпокойство. Вдигаше поглед — нощ. Ослушваше се — тишина. Дядо му бе излязъл преди малко. Детето потреперваше. Надничаше от прозореца; мъчеше се да го види: пътят се белееше безлюден. Всички предмети започваха да придобиват заплашителни физиономии. Божичко! Ами ако „то“ дойде? Кое „то“?… Той не би могъл да каже. Страшното нещо… Вратите не се затваряха плътно. Дървената стълба скърцаше, сякаш някой ходеше по нея. Кристоф скачаше, издърпваше креслото, двата стола и масата в най-добре защитения ъгъл на стаята. Изграждаше преграда: креслото до стената, единият стол — отляво, другият — отдясно, масата — отпред. В средата закрепваше двойната стълба и кацваше на върха й с книгата си и с още няколко тома в запас в случай на обсада. Той си отдъхваше, решил с детското си въображение, че врагът в никакъв случай не може да мине през това препятствие.

Но врагът изникваше понякога от самата книга. Между старите издания, купувани наслуки от дядо му, имаше някои с картинки, които правеха дълбоко впечатление на детето: те го привличаха, но същевременно го плашеха. Представляваха фантастични видения — изкушенията на свети Антоан с птичи скелети, клекнали над кани, безброй яйца, мърдащи като червеи в коремите на отворени жаби, глави, закрепени върху животински лапи, задници, свирещи на тромпети, домакински съдове и животински трупове, крачещи тържествено, загърнати в широки чаршафи и кланящи се като стари дами. Кристоф изпитваше ужас, но все се извръщаше към тях, привлечен въпреки отвращението си. Дълго ги разглеждаше и от време на време хвърляше крадешком поглед около себе си, за да разбере какво шава в гънките на пердето. Една илюстрация в учебника по анатомия му беше още по-противна. Трепереше да не попадне на тази страница, когато приближаваше до мястото, където тя се намираше. Тези безформени рисунки имаха странна власт над него. Безграничната творческа способност, присъща на детския мозък, попълваше оскъдната постановка. Той не виждаше никаква разлика между тези цапотии и действителността. Нощем те въздействуваха по-силно на сънищата му, отколкото живите сцени, наблюдавани през деня.

Страхуваше се да заспи. Няколко години сънят му бе отровен от кошмари. Кристоф бродеше в пещери, а през отдушника им се вмъкваше, кривейки се, одраният. Или пък, както си стоеше сам в стаята, чуваше шумолене на стъпки в коридора. Спущаше се към вратата, за да я затвори, и успяваше да хване дръжката — някой обаче я дърпаше отвън. Той не успяваше да завърти ключа, губеше сили, викаше за помощ. И знаеше отлично „кой“ иска да влезе. Намираше се между близките си и лицата им внезапно се променяха. Почваха да вършат безумства. Четеше си спокойно и чувствуваше, че невидимо същество броди около него. Искаше да избяга, а усещаше, че е вързан. Искаше да извика, а устата му беше запушена с кърпа. Нечии отвратителни ръце стискаха шията му. Събуждаше се задъхан, зъбите му тракаха и продължаваше да трепери дълго след като се е събудил. Не успяваше да прогони тревогата си.

Стаята, в която спеше, беше килер без прозорци и без врата. Стара завеса, закачена над входа, я отделяше от спалнята на родителите му. Лошият въздух го задушаваше. Братята му, които спяха в същото легло, го ритаха. Главата му пламтеше, той беше в плен на полусънно състояние, обсаден от всички дребни дневни грижи, увеличени прекомерно. В това състояние на крайна нервна възбуда, близка до кошмар, най-малкото стряскаме му беше мъчително. Скърцането на пода го ужасяваше. Дишането на баща му придобиваше невероятна сила. Като че ли преставаше да бъде човешко дихание. Този чудовищен шум го изпълваше със страх. Като че ли някакъв звяр бе легнал оттатък. Нощта го разнебитваше. Никога нямаше да свърши, вечно щеше да го мъчи така. От месеци сякаш лежеше тук. Детето се задъхваше, повдигаше се в леглото, сядаше, изтриваше с ръкава на ризата си плувналото в пот лице. Понякога буташе брат си Родолф, будеше го. Но брат му изръмжаваше, дръпваше към себе си завивките и заспиваше още по-дълбоко.

Детето оставаше будно в трескавата си тревога, докато на пода под пердето се появеше бледа ивица. Този плах отблясък на далечната още зора внезапно вливаше покой и душата му. Светлината се прокрадваше в стаята, без някой да може още да я различи от мрака. Треската му изчезваше, кръвта му се успокояваше като преляла река, която се прибира в коритото си. Равна топлина се разливаше по тялото му и пламтящите му от безсъние очи се затваряха.

Вечер той чакаше с ужас часа на съня. Заричаше се, че няма да му се даде, че ще остане буден цялата нощ, за да няма кошмари! Но умората надвиваше. И чудовищата идваха отново винаги когато най-малко ги очакваше.

Нощ, изпълнена със заплаха! Така сладка за повечето деца, така ужасна за някои от тях!… Кристоф се страхуваше да заспи. Страхуваше се и да стои буден. Заспал или бдящ, неизменно бе обграден от чудовищни образи, призраците на въображението му, ларвите, които витаят в здрача на детството, както в злокобния полумрак на болестта.

Но тези въображаеми ужаси скоро щяха да избледнеят пред големия страх, който разяжда всички хора, страх, който човешкият разум напразно се опитва да приспи или да отрече: смъртта.

Един ден, тършувайки в някакъв долап, Кристоф намери разни неща, които не познаваше: детска рокличка, шапчица на райета. Победоносно занесе находката на майка си, която, вместо да му се усмихне, се разсърди и му заповяда да върне нещата, откъдето ги бе взел. Понеже той не се подчини веднага и продължаваше да я пита защо, тя ги изтръгна от ръцете му и ги прибра в едно чекмедже, до което той не можеше да стигне. Силно заинтригуван, Кристоф я отрупа с въпроси. Най-сетне ти му каза, че дрешките са на неговото братче, умряло, преди Кристоф да се роди. Той беше просто смазан. Никога не бе чувал да се говори за това братче. Замълча за миг, после се опита да изкопчи още нещо. Майка му изглеждаше разсеяна. Тя му каза все пак, че и то се е казвало Кристоф като него, но било по-послушно. Той я заразпитва отново. Но Луиза отговаряше неохотно. Каза само, че детето било сега на небето и се молело за всички тях. Кристоф не можа да научи нищо повече. Тя му заповяда да млъкне и да я остави да си гледа работата. И действително като че ли напълно потъна в шева. Изглеждаше загрижена и не вдигаше очи. Но малко по-късно погледна към ъгъла, където Кристоф се бе сгушил сърдит, усмихна му се и му каза кротко да отиде да си играе навън.

Откъслечните й отговори силно го развълнуваха. Имало е, значи, друго момче, дете на майка му също като него, със същото име, кажи-речи, като него, и то бе умряло! Умряло! Той не проумяваше какво точно значи това. Но сигурно беше нещо ужасно. И никога не говореха за този друг Кристоф! Напълно го бяха забравили. Нима така щеше да стане и с него, ако умре? Тази мисъл още го измъчваше вечерта, когато седна на масата с цялото семейство и близките му заговориха, смеейки се, за най-безразлични неща. Следователно биха могли да бъдат весели и след неговата смърт! О, той никога не би повярвал, че майка му може да бъде такава егоистка и да се смее след смъртта на малкото си момченце. Ненавиждаше ги всичките, плачеше му се предварително заради него самия, заради собствената му смърт. Същевременно бе изкушен да зададе хиляди въпроси, но не смееше. Спомняше си колко строго майка му го бе накарала да млъкне. Накрая не можа да се сдържи и когато си лягаше, попита Луиза, дошла да го целуне:

— Мамо, в моето ли легло спеше то?

Клетата жена потрепери и попита, стараейки се да не издаде вълнението си:

— Кое?

— Малкото момченце… което е умряло — отвърна Кристоф, снижавайки глас.

Майка му внезапно го притисна буйно.

— Млъкни! Млъкни! — промълви тя.

Гласът й трепереше. Облегнал глава на гърдите й, Кристоф чуваше силните удари на сърцето й. За миг замълчаха и двамата. После майката каза:

— Никога вече не бива да ми говориш за това, миличък… Спи спокойно… не, това не е неговото креватче.

Тя го целуна. Стори му се, че бузата й е мокра, пожела да се увери. Това малко го облекчи: мъчно й е все пак! След малко обаче пак се усъмни, когато чу спокойния й глас в другата стая, обичайния й глас. Кога държането й бе искрено? Преди малко или сега? Той дълго се въртя в леглото си, без да намери отговор. Би желал майка му да скърби дълбоко: не че нямаше да му е мъчно, ако я вижда тъжна, но въпреки това щеше да му подействува благотворно! Нямаше да се чувствува толкова самотен. Той заспа, а на другия ден не се сети вече за това.

Няколко седмици по-късно едно момченце, с което си играеше на улицата, не излезе по обичайното време. Някой от бандата каза, че било болно. Свикнаха да не го виждат в игрите. Знаеха защо не идва и не се интересуваха повече. Една вечер Кристоф си беше легнал. Доста рано. От килера, където се намираше леглото му, виждаше светлината в стаята на родителите си. На вратата се потропа. Една съседка дойде на гости. Кристоф слушаше разсеяно, измисляйки си по стар навик някаква приказка. Не долавяше всички думи от разговора на големите. Внезапно чу, че съседката каза: „Той умря.“ Кръвта му спря, защото разбра за кого става дума. Ослуша се, сдържайки дъха си. Родителите му възкликнаха. Мелхиор извика високо:

— Чуваш ли, Кристоф? Горкият Фриц умрял.

Кристоф се овладя с мъка и отговори спокойно:

— Чух, татко.

Гърдите му бяха притиснати като в менгеме.

Мелхиор избухна:

— „Чух, татко!“ Само това ли намери да кажеш? Нима не ти е мъчно?

Луиза, която разбираше детето, каза:

— Шт! Остави го да спи.

Оттатък заговориха по-тихо. Кристоф обаче, наострил уши, не изпускаше и най-малката подробност: болестта, тифусната треска, студените бани, бълнуването, скръбта на родителите. Не можеше да диша. Някаква топка го задушаваше, изкачваше се чак в гърлото му. Той трепереше: ужасните подробности се врязваха в паметта му. Запомни главно едно: болестта била заразителна, значи, и той би могъл да умре по същия начин. Вледени се. Спомни си, че се бе ръкувал с Фриц последния път, когато го беше видял и дори същия този ден бе минал край къщата им. Не смееше да мръдне, за да не го принудят да каже нещо. Когато съседката си отиде, баща му попита:

— Спиш ли, Кристоф?

Той не отговори, но чу, когато Мелхиор заяви на Луиза:

— Това дете е безсърдечно.

Луиза не му отвърна; малко след това обаче тя повдигна безшумно завесата и погледна креватчето. Кристоф едва успя да затвори очи и да се престори, че диша равномерно, както братчетата му, които спяха. Луиза се отдалечи на пръсти. А колко му се искаше всъщност да я задържи! Как му се искаше да й каже колко се страхува, да я помоли да го спаси или попе да го успокои! Но се боеше да не би да му се подиграват, да не би да го сметнат за страхливец. И освен това знаеше вече: каквото и да му кажат, няма да му помогнат. И остана дълги часове с тревогата си, въобразявайки си, че болестта прониква в него, усещаше болки в главата, сърцето му се стягаше и той си мислеше ужасен: „Свършено е! Болен съм, ще умра, ще умра!…“ По едно време се изправи в креватчето и тихичко повика майка си. Родителите му спяха и той не посмя да ги събуди.

От този ден детството му беше отровено от мисълта за смъртта. Поради разстроените си нерви страдаше от всевъзможни безпричинни неразположения: тежко дишане, бодежи, внезапни задушавания. Тревожното му въображение ги преувеличаваше, струваше му се, че вижда във всяко едно от тях кръвожадния звяр, който ще отнеме живота му. Колко пъти изживяваше агонията си на две крачки от майка си, без тя ни най-малко да се усъмни. Защото въпреки малодушието си намираше смелост да затвори страховете в себе си, подтикван от странна смесица от чувства — гордост, че ще се справи сам, срам от собствения страх, задръжки, продиктувани от синовна обич, за да не тревожи майка си. Но всеки път си мислеше: „Сега действително съм болен, тежко болен. Сигурно от ангина…“ Случайно беше запомнил тази дума… „Само дано не умра този път!…“

Имаше известни набожни представи. Вярваше драговолно в обясненията на майка си: че след смъртта душата се качва при всевишния и ако е праведна, влиза в райската градина. Но това пътешествие не го привличаше, а по-скоро го плашеше. Той съвсем не завиждаше на децата, които по думите на майка му господ грабва в съня им и ги извиква при себе си, за да не страдат. Преди да заспи, трепереше да не би на господ да му хрумне да стори същото и с него. Трябва да е ужасно да те откъснат внезапно от топлото креватче, да те повлекат в пустошта и да те представят на бога. Той си представяше бог като огромно слънце, с гръмотевичен глас. Колко ли ще боли! Навярно ще изгаря очите, ушите, душата! Освен това бог може би наказва: никой не знае… Пък и това не спестяваше всичките други ужаси, които не бяха съвсем ясни, но се отгатваха от разговорите на големите: тялото в някаква кутия, съвсем само в дъното на дълбока яма, загубено сред другите в отвратителните гробища, където го водеха да се моли… Божичко! Колко тъжно!…

Междувременно и да живееш, не беше весело: гладуваш, виждаш баща си пиян, бият те, страдаш от най-различни неща — от проклетията на другите деца, от оскърбителното състрадание на високопоставените, и си неразбран от всички, дори от майка си! Всички те унижават, никой не те обича, сам си, съвсем сам и съвсем незначителен! Да, и все пак именно това му даваше желание да живее. Той чувствуваше в себе си могъщо кипнал гняв. Странна беше тази сила! Тя беше още безпомощна; като че ли далечна, завързана, омотана, парализирана; той не съзнаваше към какво се стреми тя, в какво ще се превърне по-късно. Но я чувствуваше в себе си. Сигурен беше: тя се надигаше и тътнеше. Утре! Утре! Тя ще отмъсти за всичко! Кристоф настървено искаше да живее, за да се разплати за всички огорчения, за всички неправди, за да накаже злите, за да извърши велики дела. „Ох, само да доживея до (той помисляше малко)… поне до осемнадесет години!“ Друг път стигаше до двадесет и една. Това беше крайният предел. Въобразяваше си, че ще му стигне, за да властвува над света. Припомняше си героите, оживели в сърцето му — Наполеон и другия, по-далечния, когото обичаше най-много, Александър Велики. Сигурно ще стане като тях, стига само да живее още дванадесет… десет години. През ум не му минаваше да жали хората, умрели на тридесет години. За него те бяха вече стари. Бяха се радвали на живота: те си бяха виновни, ако не са успели! Но да умре сега, какво отчаяние! Толкова тъжно е да изчезнеш съвсем малък и да останеш завинаги в мисълта на хората малкото момче, което всеки се счита в правото си да упреква. И той плачеше от ярост, сякаш действително беше умрял.

Страхът от смъртта изтерза детските му години, смекчен от отвращението от живота, от собствения му безрадостен живот.

Сред този тежък мрак, в душната нощ, която постепенно се сгъстяваше около него, проблесна като звезда, залутана в тъмните простори, светлината, която щеше да озари живота му — божествената музика!…

Неотдавна дядото беше подарил на внучетата си старо пиано: един негов клиент го бе помолил да го махне от дома му и Жан-Мишел бе успял да го поправи с изобретателност и търпение. Подаръкът не беше посрещнат особено радостно. Луиза смяташе, че стаята и без това е малка и няма защо още повече да се задръства. А Мелхиор подметна, че дядото не се е разорил: купчина дърва за горене. Единствен малкият Кристоф се зарадва на гостенина, без сам да съзнава защо. Пианото му се струваше вълшебен сандък, пълен с чудни приказки, също като дебелата книга „Хиляда и една нощ“, от която дядо му четеше от време на време по няколко страници, които очароваха и двамата. Когато баща му, за да опита клавишите, изсипа ситен дъжд от арпежи в стаята, подобен на ситните капчици, които вятърът изтърсва от мокрите клони на гората след проливен дъжд, Кристоф запляска с ръце и извика: „Още!“ Мелхиор затвори обаче презрително капака и заяви, че пианото не струва нищо. Кристоф не възрази. Но от този ден той все се навърташе около него. Щом родителите му обърнеха гръб, той повдигаше капака, натискаше лекичко някой клавиш, като че ли раздвижваше зелената броня на голям бръмбар, опитвайки се да го изкара навън. Понякога в бързината си удряше клавиша по-силно и майка му извикваше: „Няма ли да стоиш мирно? Не пипай всичко!“ Друг път си приклещваше пръста, затваряйки силно капака, и правеше жални гримаси, смучейки болното място…

Сега най-голямата му радост е, когато майка му трябва да работи някъде цял ден или да отиде на пазар в града. Той се вслушва в стъпките й, докато слиза по стълбата. Ето отдалечава се. Той е сам. Отваря пианото, доближава един стол и се качва отгоре. Раменете му стигат до клавишите. Достатъчно е за целта му. Защо чака да остане сам? Никой не би му пречил да свири, стига само да не вдига голям шум. Но той се стеснява от другите, не би се чувствувал свободен. И после те разговарят, движат се, а това разваля удоволствието му. Толкова е хубаво, когато е сам!… Кристоф сдържа дъха си, за да бъде съвсем тихо, пък и развълнуван е малко, сякаш се готви да гръмне с топ. Сърцето му бие, когато натиска с пръст клавиша. Понякога го вдига преждевременно, за да натисне друг. Знае ли какво може да се получи от този, вместо от онзи? Изведнъж се разнася звук. Някои звуци са дълбоки; други — остри; едни звънтят, други бучат. Детето дълго ги слуша един по един, докато угаснат. Те се люшкат, все едно камбани в полето, а вятърът ту приближава, ту отдалечава звъна им. Ослушаш ли се, дочуваш в далечината други различни гласове, гонещи се разбъркано като рояк мушици. Те сякаш го викат, увличат го все по-нататък… все по-нататък… все по-нататък към тайнствените си убежища, където се потапят и потъват… Ето, изчезнаха!… Не! Още шепнат… Пръхкане на криле… Колко странно! Напомнят духове. Кристоф не може да си обясни само едно: как се покоряват, как остават пленени в този стар сандък!

Най-хубавото е, когато едновременно натисне с два пръста два клавиша. Никога не знае какво точно ще се получи. Понякога двата духа са врагове: те се разлютяват, сблъскват се, бръмчат сърдито; гласът им се засилва, извисява се ту гневно, ту разпалено. Кристоф обожава тази игра: все едно оковани чудовища хапят веригите си и блъскат стените на затвора си. Сякаш всеки миг ще ги разрушат и ще се втурнат навън, подобно на духовете, затворени в арабските сандъчета с печата на Соломон. Други го ласкаят: опитват се да го подкупят, но всъщност гледат да го ухапят, изпълнени с трескаво безпокойство. Кристоф не знае какво искат: те го привличат и смущават. Карат го едва ли не да се изчервява. Друг път попада на ноти, които се обичат. Звуците се вплитат, прегръщат се с ръце като за целувка. Те са нежни и мили: добрите духове. Лицата им са усмихнати, без бръчки. Те обичат малкия Кристоф и малкият Кристоф ги обича. Просълзява се, когато ги чуе, и охотно ги вика повторно. Те са неговите приятели, милите му, много нежни приятели…

Детето се разхожда така в леса на звуците и чувствува около себе си хиляди непознати сили, които го дебнат и зоват, за да го приласкаят или разкъсат…

Веднъж Мелхиор го изненада. Детето подскочи от уплаха, като чу високия му глас. Считайки се виновен, Кристоф бързо вдигна ръце към ушите си, за да ги предпази от обичайните тежки плесници. Но Мелхиор по изключение не му се скара. Той беше в добро настроение и се смееше.

— Нима това те интересува, хлапенце? — попита го той, тупайки го дружелюбно по главата. — Искаш ли да те науча да свириш?

Дали иска!… Кристоф очаровано прошепна „да“. Седнаха двамата пред пианото. Този път детето беше кацнало на куп дебели книги. Внимателно изслуша първия урок. Научи най-напред, че бръмчащите духове имат странни имена — едносрични китайски думички, съставени понякога дори само от една буква. Изненада се: иначе си ги представяше. Мислеше си, че имат красиви гальовни имена като принцесите от приказките. Не му харесваше и фамилиарния тон, с който татко му говореше за тях. Впрочем, когато Мелхиор ги извикваше, те вече не бяха същите тайнствени същества. Придобиваха безразличен вид, гонейки се изпод пръстите му. Въпреки това Кристоф с удоволствие научи взаимните им отношения, йерархията им, гамите, които приличат на цар, командуващ армията си, или отряд негри, наредени един зад друг. Видя с учудване, че всеки войник или негър може на свой ред да стане пълководец или да застане начело на подобна колона, че по клавишите може да се разгърне цял батальон от край до край. Забавляваше се да дърпа нишката, на която са нанизани. Но всичко беше станало по-обикновено, отколкото си го представяше преди. Кристоф не намираше вече своя вълшебен лес. Но той залягаше над пианото: не му беше скучно и го изненадваше търпението на баща му. Мелхиор не се изморяваше. Той го караше да повтаря десет пъти едно и също нещо от началото до края. Кристоф не можеше да си обясни защо си дава толкова труд. Значи, все пак баща му го обича? Колко бил добър! И детето се трудеше с преливащо от признателност сърце.

Едва ли щеше да бъде толкова покорно, ако знаеше какво си бе наумил баща му.

От този ден Мелхиор започна да го води със себе си при един техен съсед, където три пъти седмично устройваха камерни концерти. Мелхиор свиреше първа цигулка, Жан-Мишел — виолончело. Другите двама бяха един банков чиновник и старият часовникар от Шилерщрасе. От време на време идваше и аптекарят с флейтата си. Събираха се в пет часа и оставаха до девет. След всяко парче пиеха бира. Съседи влизаха и излизаха, слушаха безмълвно, изправени до стената, клатеха глава, отмерваха с крак такта и изпълваха стаята с облаци тютюнев дим. Нижеха се страница след страница, пиеса след пиеса, без търпението на изпълнителите да се изчерпи. Те не разговаряха, напрегнати, сбърчили чела, възклицавайки сегиз-тогиз от удоволствие, абсолютно неспособни между другото не само да изразят красотата на музикалното произведение, но дори и да я почувствуват. Не свиреха нито съвсем точно, нито съвсем в такт, но вървяха в крак и вярно предаваха отбелязаните отсенки в силата и бързината. Свиреха с лекота и се задоволяваха, без да полагат особени усилия, с приблизително вярно изпълнение, черта, свойствена на представителите на най-музикалния народ в света. Притежаваха и присъщата им ненаситност, непридирчива към качеството на храната, добрия апетит, за който всяка музика е хубава, стига да е съдържателна, а колкото до вкуса им, те не правеха разлика между Брамс и Бетховен или между безсъдържателния концерт или вълнуващата соната, написани от един и същ композитор; нали са замесени от едно и също тесто!

Кристоф стоеше настрана, в едно ъгълче, което беше само негово: зад пианото. Никой не можеше да го обезпокои там: за да го достигне, би трябвало да пълзи на четири крака. Там беше винаги полутъмно. Имаше място, колкото да се побере легнал на пода с прибрани под себе си крака. Тютюневият дим дразнеше очите и гърлото му. Също и прахът: той се бе напластил в мъхнати кълба, напомнящи чепки вълна. Кристоф обаче не обръщаше внимание и слушаше сериозно, седнал по турски, човъркайки с мръсните си пръстчета дупките по платното, закриващо гърба на пианото. Не всичко, което свиреха, му бе приятно; но нито едно парче не го отегчаваше; никога също така не се опитваше да изкаже мнението си, защото смяташе, че е малък и нищо не разбира. Музиката ту го приспиваше, ту го разбуждаше, по никога не го дразнеше. Без сам той да съзнава, хубавата музика винаги го възбуждаше. Сигурен, че не го виждат, цялото време правеше всевъзможни гримаси: бърчеше нос, скърцаше със зъби, плезеше се, блещеше се гневно или страстно, махаше предизвикателно и дръзко ръце и крака, искаше му се да марширува, да нанася удари, да превърне света на пух и прах. Така се разбесняваше, че накрая някой подаваше глава над пианото и му извикваше:

— Ей, хлапе, полудя ли? Ще оставиш ли на мира пианото? Я си махай ръката оттам! Ще ти издърпам ушите!

Това го ядосваше и огорчаваше. Защо смущаваха удоволствието му? Той не правеше нищо лошо. Вечно ли трябваше да го преследват? И баща му се съюзяваше с другите; караха му се, че вдига прах, че не обича музиката. Накрая и той сам започваше да го вярва. Чиновниците, които добросъвестно стържеха с лъковете си, страшно биха се изненадали, ако някой им кажеше, че това малко момче единствено от компанията им чувствуваше музиката.

Щом искат да стои мирен, защо свирят мелодии, от които му се марширува? В тези нотни листове галопираха буйни коне, звънтяха саби, носеха се бойни викове, гърмеше гордостта от победата, а те искаха той да стои като тях, да поклаща глава и да отмерва такта с крак! Защо не му свиреха пиеси, изпълнени със спокойни бленувания, или просто страници, които бъбрят, без да казват нищо? Такива страници изобилствуват в музиката: онова парче от Голдмарк например, за което преди малко старият часовникар каза с възхитено изражение: „Чудесно! Никаква острота! Всички ръбове са загладени!…“ Тогава детето мируваше. Унасяше се в дрямка. Не знаеше какво свирят; преставаше дори да слуша, но се чувствуваше щастливо, тялото му натежаваше, то бленуваше.

Не си представяше нищо цялостно. Бленуванията му бяха без начало и без край. Виждаше мислено само откъслечни картини: майка му прави сладкиши и чисти с ножа полепналото по пръстите й тесто; водния плъх, който предната вечер плуваше в реката; камшичето от върбово лико, което искаше да си направи… Бог знае защо, тия спомени оживяха точно сега в главата му! Но най-често не си представяше нищо. И при все това най-различни неща го вълнуваха: като че ли в паметта му се бяха натрупали много важни изживявания, които не могат или е излишно да се изразят, защото са добре известни открай време. Някои от тях бяха скръбни, отчайващо скръбни, но не мъчителни както в живота; не бяха грозни и унизителни както например когато си спомнеше с наболяло от срам сърце някое оскърбление или плесницата на баща си. Те изпълваха, напротив, душата с тиха тъга. Други бяха сияйни и лееха потоци радост. Тогава Кристоф си мислеше: „Да, така… така ще пиша и аз по-късно.“ Той не си даваше сметка какво означава това така и защо го казва, но чувствуваше, че трябва да го каже и че е ясно като бял ден. Чуваше шум на море съвсем близо, само стена от дюни го делеше от него. Нямаше представа за това море, нито какво иска от него, но съзнаваше, че то ще се надигне, ще залее преградите и тогава!… Тогава щеше да бъде хубаво, той щеше да бъде напълно щастлив. Само като го слушаше, люшкан от силния му глас, всичките му дребни огорчения и унижения сякаш се притъпяваха. Пак го натъжаваха, но вече не се чувствуваше наранен и унижен. Всичко изглеждаше естествено, пропито с нежност.

Често съвсем посредствени мелодии го довеждаха до същото опиянение. Авторите им бяха жалки бедняци, които мислеха само как да припечелят малко пари или да се залъжат в безцелното си съществуване, комбинирайки различни ноти съгласно добре познати формули или ако искаха да бъдат оригинални, в разрез с предписанията. Но дори когато глупак раздвижи звуците, те притежават такава жизнеспособност, че могат да развихрят бури в едно простодушно сърце. А може би даже бляновете, внушени от глупците, са по-тайнствени и по-волни, отколкото внушенията на властна мисъл, която ни увлича насила: напразното движение и кухият брътвеж не смущават душата в нейното самосъзерцание…

Детето стоеше така забравено, унесено, в ъгъла зад пианото, докато внезапно усетеше, че краката му са изтръпнали. Чак тогава си спомняше, че е невръстно момче с черни нокти, забило нос в стената и прегърнало колене с ръце.

В деня, когато Мелхиор, влязъл на пръсти в стаята, изненада детето, седнало пред високото пиано, той го загледа, осенен от прозрение: „Дете-чудо!…“ Как не се беше сетил досега?… Какво щастие за едно семейство!… Навярно беше очаквал, че детето ще се окаже просто селянче като майка си. Но какво пречеше да опита? Каква благодат би било! Ще го развежда из Германия, а може би и в чужбина. Приятно съществуване и при това благородно. Мелхиор редовно търсеше скрито благородство във всяка своя постъпка и рядко му се случваше да не го открие след кратък размисъл.

Въодушевен от тази увереност, веднага след вечеря, едва глътнал последния залък, той отново постави детето пред пианото и го накара да повтаря урока, докато очите му се затвориха от умора. После на другия ден още три пъти. По-другия също. И така всички следващи дни. Кристоф бързо се умори, после смъртно се отегчи и най-сетне не издържа и се опита да се разбунтува. Не виждаше никакъв смисъл в това, което го караха да прави. Трябваше само да препуска възможно по-бързо по клавишите, да провира сръчно палеца си или да движи по-гъвкаво безименния пръст, който се залепваше до двата си съседа. Действуваше му на нервите. Пък и не беше красиво. Край на вълшебните съзвучия, на смайващите чудовища, на бленуваната вселена, предугадена за миг… Гамите и упражненията се редуваха, сухи, монотонни, глупави, по-глупави от разговорите около масата, които се въртяха винаги около яденето, и то все за една и съща гозба. Детето започна да слуша разсеяно уроците на баща си. Ведно с грубите упреци дойде и нежеланието. Ругатните не закъсняха: детето им отговори с мрачно настроение. Като връх на всичко то чу една вечер Мелхиор, докато развиваше в съседната стая проектите си. А, значи, за да го показват като учено магаре, му досаждаха така и го принуждаваха цял ден да движи клавишите от слонова кост! Нямаше вече време да хвърли дори поглед на любимата си река. Какво са се настървили така срещу него? Кристоф бе възмутен, уязвен в гордостта и свободата си. Реши да не свири вече или да свири много лошо, за да обезсърчи баща си. Нямаше да бъде лесно, но трябваше да спаси независимостта си.

Още от следващия урок детето се опита да приведе в дело своя план. Най-добросъвестно се стараеше да засяга съседния клавиш и да замазва всичко. Мелхиор се развика. После закрещя неистово. Заваляха и удари. Линията беше здрава. При всяка фалшива нота той удряше с нея пръстите на детето и същевременно така крещеше в ухото му, че просто щеше да го оглуши. Кристоф гърчеше лице от болка, хапеше устни, за да не се разплаче, и продължаваше стоически да закача съседни клавиши, като сгушваше глава в раменете си в очакване на плесница. Тактиката му обаче излезе погрешна и той бързо си даде сметка за това. Мелхиор също като него беше упорит и се закле, че дори ако трябва да останат пред пианото два дни и две нощи, няма да го пусне, преди да изпълни правилно всяка нотка. Кристоф прекалено добросъвестно свиреше все фалшиво и Мелхиор се усъмни, че го прави нарочно, като видя, че при всеки удар детето отпуска тежко ръчичка встрани с явно нежелание. Ударите с линията зачестиха. Кристоф не усещаше вече пръстите си. Той плачеше жално, без да промълви нито дума, като подсмърчаше и преглъщаше хълцанията и сълзите си. Разбра, че няма да спечели нищо, ако продължава така, и че се налага да вземе отчаяно решение. Той прекъсна свиренето и предварително изтръпнал при мисълта за бурята, която щеше да предизвика, каза смело:

— Татко, не искам вече да свиря.

Мелхиор се задави от изненада.

— Какво? Какво? — кресна той.

И така грубо разтърси ръката на детето, че едва не я счупи. Треперейки все по-силно, закрил с лакът лице, за да се предпази от ударите, Кристоф повтори:

— Не искам вече да свиря. Първо, защото не искам да ме бият. И освен това…

Той не успя да довърши. Страшна плесница спря дъха му. Мелхиор се дереше:

— Не искаш да те бият, а? Така ли?…

И го заблъска с юмруци. Кристоф викаше сред хълцанията си:

— И освен това… не обичам музиката!… Не обичам музиката!…

Той се свлече от стола. Мелхиор грубо го настани отново отгоре и заудря китките му в клавишите.

— Ще свириш! — крещеше той.

— Не! Няма да свиря! — крещеше в отговор Кристоф.

Мелхиор се принуди да го остави. Изгони го от стаята и го заплаши, че няма да яде цял ден, цял месец, докато не изсвири всичките си упражнения, без да пропусне нито едно. Изрита го навън и захлопна вратата зад него.

Кристоф се озова на стълбата, мръсната тъмна стълба с проядени от червеи стъпала. От счупеното стъкло на таванското прозорче нахлуваше студена струя въздух. По стените бе избила влага. Седна на едно мазно стъпало. Сърцето му подскачаше в гърдите от гняв и вълнение. Ругаеше съвсем тихо баща си:

— Животно! Това си ти!… Животно!… Грубиян!… Простак! Да, простак!… Мразя те!… Ах, как ми се ще да умреш! Да умреш!…

Гърдите му щяха да се пръснат. Гледаше отчаяно плъзгавото стълбище, паяжината, развявана от вятъра над счупеното стъкло. Чувствуваше се самотен, изгубен в нещастието си. Погледна празното пространство между пръчките на парапета… Дали да не се хвърли долу?… Или пък през прозореца?… Да, защо пък да не се убие, за да ги накаже? Какви ли угризения ще ги измъчват! Чу как тялото му се търкаля по стълбата. Горната врата се отваря припряно. Тревожни гласове викат: „Падна! Падна!“ Трополят бързи стъпки. Баща му, майка му се хвърлят, ридаят над трупа му. Майка му простенва: „Ти си виновен! Ти го уби!“ А баща му разперва ръце, пада на колене, удря си главата о парапета на стълбата и възкликва: „Аз съм жалък клетник! Аз съм жалък клетник!“ Тази гледка смекчи болката му. Едва не съжали родителите си, които го оплакваха. Но после си помисли, че така им се пада и изпита наслада от отмъщението си…

След като си разказа докрай тази приказка, пак се озова горе, на тъмното стълбище. Погледна още веднъж надолу и съвсем му се отщя да се хвърли. Дори потрепери леко и се отдръпна от ръба, за да не падне. Тогава се почувствува окончателно пленник, бедна птичка в клетка, пленник завинаги, без никакъв друг изход, освен да си разбие главата и да си причини болка. Горчиво заплака. Търкаше очи с мръсните си ръчички и само за миг цялото му лице се размаза. Но макар и да плачеше, неволно гледаше любознателно около себе си; и това занимание го разсейваше. Прекъсна за миг хълцанията си, загледан в паяка, който помръдна точно в този миг. После пак захленчи, но вече не така убедително. Вслушваше се в хълцанията си и продължаваше да подсмърча машинално, без вече да му е ясно защо. Не след дълго се изправи. Прозорецът го привличаше. Седна на перваза, като благоразумно се отмести по-навътре, и продължи да следи с крайчеца на окото си паяка, който едновременно го привличаше и отблъскваше.

Под него, в подножието на къщата, течеше Рейн. От прозорчето на стълбището реката му изглеждаше като плаващо небе. Когато слизаше денем, подскачайки на един крак, винаги поглеждаше към реката. Но никога още не я бе виждал както този ден. Огорчението изостря сетивата; всичко се врязва сякаш по-дълбоко, след като сълзите са измили увехналите спомени. Реката се стори на детето като живо същество, непонятно, но затова пък толкова по-могъщо от всички познати нему същества! Кристоф се наведе, за да я разгледа по-добре. Долепи уста и притисна нос до стъклото. Къде отиваше това същество? Какво искаше то? Беше като че ли сигурно в своя път… Нищо не можеше да го спре. В който и час на деня или нощта, при дъжд или слънце, при радост или скръб в къщи, то продължаваше да си тече. И явно всичко това му е безразлично, то никога не страда, а само се наслаждава на силата си. Какво щастие да можеше да бъде като него, да тича из ливадите, под клоните на върбите, сред белите лъскави камъчета и скърцащия пясък, да нехае за нищо, да не го притеснява нищо, да бъде свободен!…

Детето жадно гледаше и слушаше. Струваше му се, че реката го отнася със себе си, то отплува надалеч… Затвореше ли очи, виждаше различни цветове: синьо, зелено, червено, и големи сенки, които пробягват в слънчеви талази… Образите се открояват по-ясно. Ето обширна равнина, тръстики, жита се люшкат под ветреца, дъхащ на мента и прясна трева. Навред цветя: синчец, макове, теменуги. Колко е красиво! Колко сладък е въздухът! Колко ли е приятно да се изтегнеш в гъстата мека трева!… Кристоф е радостен и леко замаян, както когато в празнични дни Мелхиор му налива във високата чаша един пръст рейнско вино… Реката тече… Пейзажът се променя… Сега над водата се навеждат дървета. Нарязаните им листа се потапят като ръце в нея, движат се и се обръщат под вълните. Едно село сред дърветата се оглежда в реката. Виждат се кипарисите и кръстовете на гробището над белия зид, в който се плискат вълните… После се появяват скали, цял низ възвишения с лозя по склоновете, малка борова горичка, селища в развалини… И пак равнина, жита, птици, слънце… Огромната водна маса продължава да тече като една-единствена мисъл, без вълни, почти без дипли, с лъскави, мазни петна отгоре. Кристоф вече не я вижда. Той е затворил очи, за да я чува по-добре. Постоянният ромон изпълва цялото му същество, зашеметява го. Този вечен, властен блян сякаш го изсмуква. На метежния фон на вълните изплуват бързи, пламенно весели ритми. А по тях плъзват мелодии, като лоза, виеща се по решетка: арпежи от сребристи клавиши, скръбни цигулки, кадифени флейти с меки звуци… Пейзажите изчезват. Носи се странна нежна и здрачна мъгла. Сърцето на Кристоф трепти от вълнение. Но какво вижда той сега? О, какви пленителни лица!… Едно момиченце с тъмни букли го вика, примамва го и му се надсмива… Бледо момчешко лице със сини очи го гледа печално… И други усмивки, други очи, любопитни и предизвикателни, под чийто поглед той се изчервява, а също и сърдечни, скръбни очи, очи на добро куче, или пък властни очи, а пък там — страдалчески очи… А това женско лице, смъртнобледо, в рамка от черни коси, със стисната уста, с очи, които сякаш заемат половината лице и го гледат така втренчено, че му призлява… Ето и най-милия образ! Той му се усмихва със светлосивите си очи, с леко открехнатата уста, в която проблясват дребни зъбки… Ах! Каква хубава сърдечна и блага усмивка! Тя разтапя сърцето от нежност! Колко хубаво му става от нея! Колко я обича! Постой още малко! Усмихни ми се още веднъж! Не си отивай!… Уви! Лицето изчезва! Но то оставя в сърцето неизразима сладост. Няма вече нищо лошо, няма вече нищо тъжно, нищо не е останало… Нищо освен ефирен блян, ведра музика, носена от слънчевите лъчи, подобно на глухарчетата през хубави летни дни… Какво мина току-що? Какви са тия видения, които изпълват детето с вълнуващ смут? То никога още не ги е виждало; и все пак ги познава. Откъде са се взели? От коя бездна са изплували? От миналото или… от бъдещето?

Сега всичко се заличава, всички форми се сливат… Още веднъж през воал от мъгла, много далеч, се появява реката, като че ли витаеща много високо над него, излязла извън бреговете си, заляла нивите, течаща величествено, бавно, почти без да напредва. И изведнъж в далечината, като стоманена светла ивица на хоризонта, трептящи вълни — морето. Реката се устремява към него. Тя копнее за него, жадува за него. Ще изчезне в него… Мелодията се върти, красивите танцови ритми се люшкат лудо, всичко е пометено в техния победоносен вихър… Свободната душа цепи простора като литнали лястовици, опиянени от въздуха, които прекосяват небето с остри трели… Радост! Радост! Всичко изчезва!… О, безпределно блаженство!…

Бяха минали много часове, свечери се, а на стълбището беше тъмна нощ. Дъждовните капки образуваха кръгчета върху плаща на реката, а течението ги отнасяше, танцувайки. Понякога сух клон или черни кори се появяваха и отплуваха безшумно. Кръвожадният паяк се беше оттеглил сит в най-тъмния ъгъл. А малкият Кристоф все още стоеше, облегнал на перваза на таванското прозорче бледото си изцапано личице, блажено усмихнато. Той спеше.

Бележки

[1] „Зората побеждаваше ранния час,

който се отдалечаваше,

така, че отдалеч забелязах трепета

на морските талази…“

(Данте, „Чистилище“ пес. I.) (ит.). — Б.пр. ↑

[2] Тържествена меса (лат.). — Б.пр. ↑

[3] От бездните (лат.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ромен Ролан Жан-Кристоф (2)

Метаданни

Данни

Жан-Кристоф

Информация

История

Сваляне / Връзки

II

Ромен Ролан
Жан-Кристоф (2)