Той нямаше вече никого. Всичките му приятели бяха си отишли. Скъпият Готфрид, който му се беше притичвал на помощ в трудни часове и от когото така се нуждаеше в този момент, беше заминал от преди месеци, и то завинаги. Една вечер миналото лято писмо, написано с едър почерк и носещо адреса на далечно село, беше известило на Луиза, че брат й е умрял по време на една от своите скитнически обиколки, които дребничкият комисионер продължаваше да предприема въпреки разклатеното си здраве. Бяха го погребали там, в селското гробище. Последното ведро мъжко приятелство, което би било способно да поддържа Кристоф, беше потънало в бездната. Беше останал сам със стареещата си майка, неоткликваща на мислите му, която само го обичаше, но не го разбираше. Около него — необятната немска равнина, мрачният океан. При всеки опит да се измъкне от него, затъваше още повече. Враждебният град наблюдаваше потъването му.

И както се бъхтеше, в неговата нощ проблесна внезапно образът на Хаслер, големия музикант, когото той толкова беше обичал като дете и чиято слава сега блестеше над цялата немска земя. Спомни си някогашните обещания на Хаслер; и тутакси се вкопчи в тази отломка от корабокрушението с отчаяна сила. Хаслер можеше да го спаси! Хаслер беше длъжен да го спаси! Какво му искаше Кристоф? Нито подкрепа, нито пари, нито каквато и да била материална помощ. Нищо друго освен едно — да го разбере. Хаслер беше преследван на времето като него. Хаслер беше свободен човек. Той би разбрал друг свободен човек, преследван от злобата на посредствените си съотечественици, които се опитваха да го смажат. Та нали водеха същата битка?

Щом му хрумна тази мисъл, веднага я приведе в изпълнение. Предупреди майка си, че ще отсъствува една седмица и взе същата вечер влака за големия град в Северна Германия, където Хаслер беше капелмайстор. Не можеше да чака нито миг. Последно усилие, за да не се задуши.

Хаслер беше прочут. Враговете му не бяха престанали да се борят против него, но приятелите му заявяваха високо, че той е най-великият настоящ, минал и бъдещ музикант. Беше обкръжен от еднакво налудничави привърженици и противници. Понеже не беше особено силна натура, едните го озлобяваха, другите го размекваха. Изразходваше цялата си енергия, за да върши неща, неприятни на критиците си, за да предизвика крясъците им; държеше се като хлапе, което играе номера. Тия номера бяха понякога страшно безвкусни: той не само хабеше чудесния си талант в музикални чудатости, от които настръхваха косите на правоверните критици, но проявяваше дразнещо предпочитание към странните текстове, към чудатите сюжети, а често и към двусмислените и пикантни положения, с една дума, към всичко, което можеше да шокира обичайния здрав смисъл и благоприличие. Беше доволен, когато еснафът виеше подире му; а еснафът не пропущаше случай да го стори. Самият император, който си въобразяваше, че разбира от изкуство, както е общоизвестно, безочливо самонадеян, каквито са обикновено парвенютата и коронованите глави, гледаше на славата на Хаслер като на обществен скандал и при всеки повод засвидетелствуваше на дръзките му произведения своето презрително безразличие. Хаслер, вбесен и очарован от височайшето неодобрение, станал за напредничавите среди на немското изкуство едва ли не неоспорим гений, продължаваше още по-устремно да прави щуротии. При всяка нова негова глупост приятелите му изпадаха във възторг и крещяха, че е гениален.

Кликата на Хаслер се състоеше главно от литератори, художници и упадъчни критици, които безспорно имаха заслугата, че представляваха партията, бунтуваща се срещу реакцията — чиято заплаха в Северна Германия беше постоянна, — но тяхната независимост се беше ожесточила в борбата и беше станала едва ли не смешна, без те да съзнават това; защото дори мнозина от тях да не бяха лишени от доста злобничък талант, те не се отличаваха с особен ум и още по-малко с вкус. Не можеха вече да излязат от изкуствената атмосфера, която бяха създали, и подобно на всички дружества накрая бяха загубили напълно чувството за реалния живот. Те ковяха законите за себе си и за стотината хапльовци, които четяха списанията им и приемаха със зяпнала уста всичко, което им хрумнеше да постановят. Тяхното венцехвалене беше гибелно за Хаблер, понеже притъпяваше взискателността му към самия него. Той приемаше безкритично всяка музикална идея, която му хрумнеше, и беше дълбоко убеден, че каквото и да напише под възможностите си, все още ще надвишава останалите музиканти. Обстоятелството, че това негово убеждение беше за съжаление вярно в повечето случаи, не доказваше, че то е особено здраво и годно да породи големи творби. Дълбоко в себе си Хаслер презираше безусловно всички — приятели и неприятели. И това горчиво, подигравателно презрение не отминаваше и него, и целия живот. Той все повече и повече затъваше в ироничния си скептицизъм именно защото някога беше вярвал в много великодушни и наивни неща. Понеже не беше имал сила да ги защити от бавното разрушение на времето, нито пък можеше лицемерно да си внуши, че вярва в това, в което не вярваше вече, той настървено се надсмиваше над спомените си. Беше по темперамент немец-южняк, мек и слаб, негоден да устои на извънредно голямо щастие или нещастие, топлина или студ, който се нуждае, за да запази равновесието си, от умерена температура. Неусетно се беше поддал на ленивата наслада от живота: обичаше да си хапва хубаво, да пие тежки напитки, да се шляе безделно и да мисли за приятни неща. Цялото му изкуство носеше отпечатъка на този начин на живот, макар и той да беше толкова надарен, че искри от гениалността му все още избликваха посред вялите му композиции, написани съгласно вкуса на модата. Никой по-добре от самия него не долавяше упадъка му. Всъщност той единствен го чувствуваше — в редки моменти, които естествено избягваше. В такива моменти ставаше мизантроп, потъваше в черното си настроение, егоистичните си занимания, грижите за здравето си, безразличен към всичко, което някога предизвикваше у него възторг или омраза.

Такъв беше човекът, при когото Кристоф идваше да потърси опора. С каква радост и упование пристигна той в студената дъжделива утрин в града, където живееше този, който символизираше в неговите очи духа на независимост в областта на изкуството! Той очакваше от него приятелски, ободрителни слова, от които се нуждаеше, за да продължи неблагодарната и необходима битка, която всеки човек на изкуството трябва да води със света, до последния си дъх, без нито ден да свали оръжието. Защото, както е казал Шилер, „единственото отношение с публиката, за което никога не се разкайваш, е войната“.

Кристоф изпитваше такова нетърпение, че едва успя да остави пътната си чанта в първия попаднал му хотел близо до гарата и изтича в театъра, за да се осведоми за адреса на Хаслер. Хаслер живееше доста далеч от центъра на града, в едно предградие. Кристоф се качи на трамвая, ядейки с апетит едно хлебче. Сърцето му се разтуптя, когато се приближи до целта си.

Кварталът, в който Хаслер беше избрал жилището си, беше почти изцяло застроен по новата странна архитектура, в която млада Германия излива образования си примитивизъм, изразен в мъчителни усилия да бъде проявена гениалност. Посред шаблонния град с прави, безлични улици внезапно се възправяха египетски гробници, норвежки хижи, манастири, бастиони, павилиони от Световното изложение, издути къщи, подобни на безноги изроди, потънали в земята, бездушни, с едно-единствено огромно око, с решетки като на затвор, прихлупени врати на подводница, железни обръчи, шифровани златни надписи по пречките на решетъчните прозорци, бълващи чудовища над входовете, сини фаянсови плочки, лепнати тук-там, точно където най-малко ги очакваш, пъстри мозайки, представящи Адам и Ева, покриви с керемиди в зле подбрани цветове; къщи-замъци, назъбени в горната си част, с безформени животни по покривите си, без нито един прозорец от едната страна, а после внезапно раззинати една до друга четвъртити, правоъгълни, триъгълни дупки, подобни на рани; големи голи стени, върху които неочаквано щръкваше тежък балкон с един-единствен прозорец, балкон, подпрян на кариатиди от епохата на Нибелунгите, а над каменния парапет се подаваха две остри глави на брадати и космати старци, хората-риби на Бьоклин. На фронтона на една от тези тюрми, в стила на фараоните, ниска, едноетажна, с два голи колоса при входа, архитектът беше написал:

Нека художникът покаже своя свят,

който никога не е бил и няма да бъде.

Seine Well zeige der Künstler,

Die niemals war, noch jemals sein wird.

Погълнат единствено от мисълта за Хаслер, Кристоф гледаше като замаян и не се опитваше да разбере. Стигна до къщата, която търсеше, една от най-строгите, в стила на Каролингите. Вътре — пъстър, банален лукс; по стълбището — тежък, свръхзатоплен от радиаторите въздух. Тесен асансьор, от който Кристоф не се възползува, за да има време да се подготви за посещението си, докато изкачваше бавно четирите етажа с отмалели крака и разтуптяно от вълнение сърце. Докато изминаваше това късо разстояние, в паметта му изплуваха, като че беше вчера, някогашната му среща с Хаслер, детският му възторг, образът на дядо му.

Беше почти единадесет часът, когато позвъни на вратата. Прие го чевръста прислужничка с маниери на serva padrona, която го изгледа безочливо и тутакси заяви, че: „Господинът не може да го приеме, защото господинът е изморен.“ После наивното разочарование, което се изписа на лицето на Кристоф, явно й се стори забавно, защото, след като го огледа безсрамно от главата до краката, тя внезапно се смекчи, покани го в кабинета на Хаслер и му каза, че ще се постарае „господинът“ да го приеме. При тези думи тя му намигна и затвори вратата.

По стените висяха няколко импресионистични картини и весели френски гравюри от осемнадесети век: Хаслер имаше претенцията, че разбира всички изкуства; Мане и Вато му се нравеха еднакво, както беше прието в неговия кръг. Същата смесица от стилове личеше и в мебелировката: пред тежко и красиво писалище в стил Луи XV бяха поставени съвсем модерно кресло и ориенталски диван с планина от разноцветни възглавници. По вратите имаше огледала; японски украшения по етажерките и над камината, където гордо се мъдреше един бюст на Хаслер. На сребърен поднос върху кръгла масичка бяха струпани множество снимки на певици, поклоннички и приятели с остроумни посвещения и възторжени възклицания. На писалището цареше невероятен безпорядък. Пианото беше отворено. По етажерките имаше прах, във всички ъгли се търкаляха недоизпушени пури.

Кристоф чу сърдит глас в съседната стая, прислужничката рязко му отговаряше. Ясно беше, че Хаслер не е особено очарован от госта. Ясно беше също, че госпожицата си беше наумила Хаслер да го приеме; и тя не се свенеше да му отвръща с подчертана фамилиарност — острият й глас пронизваше стените. Кристоф се чувствуваше неудобно от някои нейни забележки. Но явно господарят й не се засягаше. Напротив, нейното безочие като че ли го забавляваше; и докато мърмореше недоволно, той дразнеше девойката и това сякаш му доставяше удоволствие. Най-сетне вратата зад Кристоф се отвори и все още мърморещ и подигравателно настроен, Хаслер влезе, влачейки крака.

Сърцето на Кристоф се сви. Той го позна. По-добре да не беше го познал! Това беше действително Хаслер и същевременно не беше той. Все същото голямо чело без нито една бръчка, все същото опънато като на дете лице; но той беше оплешивял, напълнял, с жълт тен, заспало изражение, леко увиснала долна устна, отегчена и сърдита уста. Нагърбен, с ръце в джобовете на развлеченото сако и с чехли на краката; ризата му не беше добре прибрана в неогладените панталони. Той изгледа Кристоф със сънливите си очи, в които не проблесна нищо, когато младежът каза името си. Поклони му се автоматично, без да каже нищо, посочи с поглед един стол на Кристоф и се отпусна с въздишка върху дивана, като натрупа възглавниците около себе си. Кристоф повтаряше:

— Имах вече честта… Вие бяхте така добър… Аз съм Кристоф Крафт…

Потънал в дивана, кръстосал дългите си нозе и сплел мършавите си ръце на дясното коляно, свито почти до брадата, Хаслер отвърна:

— Не си спомням.

Със свито гърло Кристоф се опита да му припомни отдавнашната им среща. При всички обстоятелства щеше да му бъде трудно да извиква тези спомени, но сега това беше за него истинско изтезание: той се заплиташе, не намираше думи, казваше нелепости, от които се червеше. Хаслер не му помагаше да излезе от смущението си и продължаваше да го гледа втренчено с мътните си безразлични очи. Когато Кристоф свърши разказа си, Хаслер полюшна още малко коляното си, без да каже нещо, като че ли очакваше Кристоф да продължи. После се обади:

— Да, да… Такива спомени не ни подмладяват… — и се протегна. След като се прозина, той добави: — Извинявам се… Не съм спал… Имаше вечеря в театъра тази нощ… — и пак се прозина.

Кристоф се надяваше, че Хаслер ще направи някакъв намек във връзка с това, което току-що му беше разказал. Но той изобщо изостави тази тема. Не прояви никакъв интерес към живота на Кристоф. След няколко прозевки го попита:

— Отдавна ли сте в Берлин?

— Пристигнах тази сутрин — отвърна Кристоф.

— А! — каза Хаслер, без да покаже, че е изненадан. — В кой хотел се настанихте?

И без да изслуша отговора му, той се надигна лениво, досегна електрическия бутон и позвъни.

— Ще ми позволите, нали? — каза той.

Показа се прислужничката с безочливото изражение.

— Кити, да не би да имаш намерение да ме оставиш без обед днес?

— Да не мислите, че ще ви донеса яденето тук, докато имате посещение?

— Защо не? — отвърна той, намигвайки подигравателно към Кристоф. — Той храни душата ми, аз пък ще нахраня тялото.

— Не се ли срамувате да се храните пред гости като дивите животни в гората?

Вместо да се разсърди, Хаслер се разсмя и я поправи:

— Като опитомено животно в къщи. Донеси все пак обеда ми, ще изям и срама си заедно с него.

Тя си отиде, като повдигна рамене.

Виждайки, че Хаслер все още не го пита с какво се занимава, Кристоф се помъчи да продължи разговора. Той заговори за трудностите на живота в провинцията, за посредствеността и тесногръдието на хората, за усамотението си. Мъчеше се да събуди съчувствието му към моралните си страдания. Но Хаслер, налегнат на дивана, отпуснал глава, полузатворил очи, не го прекъсваше и като че ли не го слушаше. Или пък повдигаше за миг клепачи, подхвърляше няколко студени иронични думи, някоя смешна остроумица за провинциалистите, която прекъсваше всеки опит на Кристоф за по-интимен разговор. Кити се върна с подноса с обеда: кафе, масло, шунка и прочие. Тя го постави нацупено върху писалището сред разбърканите книжа. Кристоф почака да излезе, за да поднови скръбния си разказ, чиято нишка с такава мъка следеше.

Хаслер привлече подноса към себе си, сипа си кафе, отпи малко, после със свойски добродушен тон и леко презрителен прекъсна Кристоф посред мисълта му, за да му предложи:

— Ще пиете ли една чаша?

Кристоф отказа. Той се мъчеше да си припомни началото на изречението си. Но все по-смутен, вече не знаеше какво говори. Разсейваше се, като гледаше Хаслер, който, наведен ниско над чинията си, се тъпчеше като малко дете с филийки, намазани с масло, и резени шунка, които вземаше с пръсти. Успя все пак да му разкаже, че композира, че са изпълнили негова увертюра към „Юдит“ от Хебел. Хаслер го слушаше разсеяно.

— Was? (Какво?) — попита той.

Кристоф повтори заглавието.

— Ach, so, sol (Ах, да, добре!) — отвърна Хаслер, като топна филията и пръстите си в чашата.

И това беше всичко. Обезсърчен. Кристоф се канеше да стане и да си отиде. Само че си помисли за дългото напразно пътуване и като събра всичката си смелост, предложи, запъвайки се, да му изсвири някои свои творби. Още при първите му думи Хаслер го спря.

— Не, не! Нищо не разбирам — каза той с подигравателната си оскърбителна ирония. — А освен това нямам време.

В очите на Кристоф блеснаха сълзи, но той се беше заклел да не излиза от дома на Хаслер, преди да чуе мнението му за композициите си. Той настоя смутено, но същевременно гневно:

— Много се извинявам, но някога вие ми обещахте да ме изслушате. Аз съм дошъл само за това от другия край на Германия: ще чуете композициите ми.

Хаслер, несвикнал с такова държане, погледна несръчния, разгневен младеж, зачервеното му лице, готовите да бликнат сълзи. Стана му забавно. Повдигна уморено рамене, показа с пръст пианото и каза с комично примирение:

— Тогава… хайде!…

При тези думи той потъна в дивана. Като човек, който се кани да подремне, оправи възглавниците, настани се удобно, полузатвори очи, отвори ги за миг, за да прецени размерите на свитъка ноти, които Кристоф извади от джоба си, въздъхна леко и се приготви да слуша с досада.

Притеснен и оскърбен, Кристоф започна да свири. Хаслер скоро отвори очи и уши с професионалния интерес на музиканта, който въпреки волята си изпада под властта на една хубава творба. Отначало той не каза нищо и остана да лежи неподвижно. Но очите му се избистриха и начупените му устни се задвижиха. После той се разсъни напълно, ръмжейки от удивление и одобрение. Издаваше нечленоразделни възклицания. Но тонът им не оставяше никакво съмнение за чувствата му и те изпълваха Кристоф с неизразимо блаженство. Хаслер и не мислеше вече да брои страниците, които бяха изсвирени и които оставаха. Когато Кристоф свършваше една пиеса, той казваше:

— Друго!… Друго!…

Беше почнал вече да си служи с човешката реч.

— Това е добре! Добре!… Знаменито!… Ужасно знаменито! Schrecklich famos! Дявол да го вземе! — ръмжеше той смаян. — Какво е това?

Беше се изправил на дивана, навеждаше глава напред, с ръка, разперена зад ухото, за да чува по-добре, и говореше сам на себе си, смееше се доволно и при някои интересни акорди леко изплезваше език, сякаш искаше да оближе устните си. Един неочакван преход му оказа такова въздействие, че той стана внезапно, възкликна изненадан и седна до пианото край Кристоф, като че ли без да го забелязва. Интересуваше го само музиката. Когато Кристоф свърши парчето, той грабна тетрадката, препрочете страницата, зачете следващите, като продължаваше да изказва на себе си своето възхищение и изненада, сякаш беше сам в стаята.

— Ама че дявол! — възкликваше той. — Откъде го е взел този хитрец?…

И като изблъска с рамо Кристоф, той изсвири сам няколко пасажа. На пианото пръстите му ставаха пленителни, меки, гальовни и леки. Кристоф забеляза тънките му дълги, добре поддържани ръце, издаващи болезнено благородство, което не съответствуваше на останалата му физика. Хаслер се спираше на някои акорди, повтаряше ги, намигайки и цъкайки с език. Той тръбеше с устни, подражавайки звука на някои инструменти, и продължаваше да примесва към свиренето забележките си, които изразяваха удоволствие и яд: не можеше да не изпита тайно раздразнение, непризната завист и същевременно жадно се наслаждаваше.

Макар и да продължаваше да говори само на себе си, като че ли Кристоф не съществуваше, цял пламнал от удоволствие, Кристоф не можеше да не се ласкае от възклицанията на Хаслер. И той му обясняваше какво е искал да каже. Отначало Хаслер като че ли не обръщаше никакво внимание на обясненията на младежа и продължаваше да разсъждава гласно; после някои думи на Кристоф му направиха силно впечатление, той млъкна, вперил очи в нотната тетрадка, която прелистваше, и слушайки, без да дава вид, че слуша. Кристоф от своя страна постепенно се разпалваше. Най-сетне той разкри изцяло сърцето си: заговори с наивно възбуждение за плановете си и за живота си, Хаслер стоеше безмълвен, отново ироничен. Той отпусна тетрадката. Облегна се с лакът на пианото; подпрял чело с ръка, той гледаше Кристоф, който тълкуваше творбата си с младежки плам и смущение. И се усмихваше горчиво, спомняйки си собствените си първи стъпки, надеждите си, мислейки за надеждите на Кристоф и за разочарованията, които го очакват.

Кристоф говореше с наведени очи, боейки се, че няма да съумее да каже всичко, което му тежеше на сърцето. Мълчанието на Хаслер го насърчаваше. Чувствуваше, че Хаслер го наблюдава, че не пропуска нито една негова дума. Струваше му се, че е разчупил леда, който ги разделяше, и сърцето му ликуваше. Когато свърши, той вдигна плахо и същевременно доверчиво глава и погледна Хаслер. Цялата му зараждаща се радост замръзна в миг, подобно на ранните пъпки, когато видя уморените и зли насмешливи очи, втренчени в него. Той млъкна.

След ледена пауза Хаслер заговори сухо. Отново се беше променил: умишлено се държеше сурово с младежа; осмиваше жестоко плановете му, надеждите му за успех, като че ли би желал да осмее сам себе си, защото виждаше себе си в него. Настървено и студено се опитваше да разруши вярата му в живота, в изкуството, в себе си. Даде му горчиво себе си за пример, като заговори оскърбително за сегашните си произведения.

— Свинщини! — процеди той. — Точно това, което е нужно за тия свини. Нима си въобразявате, че има десет души на тоя свят, които обичат музиката? Има ли поне един?

— Аз! — отвърна буйно Кристоф.

Хаслер го изгледа, повдигна рамене и каза уморено:

— И вие ще станете като другите. И вие ще постъпите като другите. Ще се стремите да преуспеете, да се забавлявате като всички останали… И няма да сбъркате…

Кристоф се опита да му възрази, но Хаслер го прекъсна и като взе отново нотната тетрадка, започна да критикува остро творбите, които хвалеше до преди миг. Той изтъкваше с нараняваща суровост не само действителните пропуски, грешки при нотирането, безвкусици или неточности в изразителността, които се бяха изплъзнали на младия композитор, но изказваше и съвсем безсмислени критични бележки, каквито би могъл да направи най-тесногръдият и назадничав музикант, критики, от които самият той, Хаслер, цял живот беше страдал. Питаше какъв смисъл има всичко това. Дори не критикуваше, а направо отричаше. Като че ли се опитваше със злост да заличи впечатлението, което му бяха направили тези творби въпреки волята му.

Кристоф, съкрушен, не смееше да отговори. Пък и как да отговори на безсмислици, които в устата на човек, когото цени и обича, го карат да се срамува? Освен това Хаслер не чуваше нищо. Той стоеше начумерен упорито, със затворената тетрадка в ръце, с безизразен поглед и горчиво свита уста. Накрая каза, сякаш отново беше забравил за присъствието на Кристоф:

— А! Най-голямото нещастие е, че няма нито един човек, годен да ви разбере!

Кристоф бе обзет от силно вълнение, той се обърна рязко, сложи ръка върху ръката на Хаслер и повтори с преливащо от любов сърце:

— Има, аз!

Но ръката на Хаслер не трепна. И дори за миг в сърцето му да се раздвижи нещо при този младежки възклик, никакъв проблясък не озари угасналите му очи, вперени в Кристоф. Иронията и егоизмът взеха връх. Той се понаведе леко с церемониален и комичен жест, сякаш се покланя.

— Правите ми голяма чест!

А същевременно си мислеше: „Много ме интересува! Да не си въобразяваш, че заради тебе съм пропилял живота си?“

Той се изправи, хвърли нотите върху пианото и се запъти с несигурните си дълги нозе към дивана, за да се настани на обичайното си място. Кристоф схвана мисълта му и почувствува оскърбителната нотка в нея. Той се опита да отговори гордо, че композиторът няма защо да бъде разбран от всички: някои души сами за себе си струват колкото цял народ; те мислят вместо него. Той трябва да мисли това, което те са мислили преди него. Но Хаслер не го слушаше. Отново бе изпаднал в апатията си, причинена от бавното изтляване на живота, който гаснеше в него. Кристоф, премного бликаш от жизненост, за да разбере тази внезапна промяна, почувствува смътно, че е загубил играта; но той не можеше да се примири, след като едва не я беше сметнал спечелена. Той правеше отчаяни усилия да събуди отново вниманието на Хаслер; взе повторно нотите и се опита да му обясни защо беше допуснал изтъкнатите от него нередности. Потънал в софата. Хаслер пазеше мрачно мълчание. Нито одобряваше, нито му противоречеше: чакаше да свърши.

Кристоф разбра, че няма какво повече да търси тук. Той спря посред едно изречение. Нави на руло нотите и стана. Хаслер също стана. Засрамен и смутен, Кристоф почна да се извинява, запъвайки се. Хаслер се поклони леко и с известна високомерна изтънченост и отегчение му подаде ръка хладно, учтиво и го придружи до входната врата, без да каже нито дума, за да го задържи или да го покани да го посети отново.

Кристоф излезе смазан на улицата. Вървеше наслуки, не знаеше къде да иде. След като измина машинално две-три улици, той се озова на трамвайната спирка, на която беше слязъл. Качи се отново в трамвая, без да съзнава какво прави. Отпусна се на седалката с отмалели ръце и нозе. Невъзможно му беше да разсъждава, нито дори да събере мислите си. Главата му беше празна. Не желаеше да мисли за нищо. Страхуваше се да надникне в себе си. Там зееше бездна. Струваше му се, че тази бездна се разстила и около него в този град. Той не можеше да диша: мъглата, тежките къщи го задушаваха. Имаше само една мисъл: да бяга, да бяга възможно по-скоро, като че ли измъквайки се от този град, щеше да остави в него горчивото разочарование, което беше изпитал там.

Прибра се в хотела. Беше едва дванадесет и половина. Беше пристигнал преди два часа — с колко много светлина в сърцето! Сега всичко беше угаснало.

Не обядва. Не се качи дори в стаята си. За смайване на персонала поиска сметката, плати, все едно, че беше нощувал, и каза, че иска да замине. Напразно му обясняваха, че не е необходимо да бърза, защото има още няколко часа за влака, който трябва да вземе, че ще направи по-добре да почака в хотела. Той пожела да отиде незабавно на гарата. Държеше се като дете. Искаше да вземе първия влак, независимо кой, да не остане нито час повече в този край. След дългото пътуване и направените разходи — макар че така се беше радвал не само че ще види Хаслер, но ще посети музеите, ще чуе концерти, ще направи различни познанства — сега имаше само една мисъл в главата си: да замине…

Отиде на гарата. Както му бяха казали, влакът му тръгваше едва след три часа. При това този влак не беше бърз — Кристоф беше принуден да вземе третокласен билет — и се спираше по пътя. Щяло да бъде по-удобно за него да се качи на следващия влак, който тръгвал два часа по-късно и настигал първия. Но това означаваше още два часа в този град и Кристоф не можеше да ги изтърпи. Той не пожела дори да излезе от гарата да се поразходи. Злокобно чакане в широките пусти зали, шумни и мрачни, в които влизат и излизат винаги улисани, винаги тичащи непознати сенки, всичките непознати, всичките безразлични, без нито едно познато, приятелско лице. Бледият ден гаснеше. Електрическите лампи, забулени в мъгла, пронизваха мрака и като че ли го правеха още по-безрадостен. Кристоф, все по-потиснат с всеки изминат час, чакаше тревожно момента на тръгването. По десет пъти отиваше да види разписанието на влаковете, за да се увери, че не е сбъркал. Както го препрочиташе от край до край още веднъж, за да убие времето, името на едно градче привлече вниманието му; с известно усилие си припомни, че това бе градчето на стария Шулц, който му беше писал толкова топли и възторжени писма. В безпътицата, в която се намираше, внезапно го осени мисълта да отиде да види този непознат приятел. Селището не беше точно на обратния път, а на един-два часа по едно разклонение на линията. Пътуването щеше да трае цяла нощ и трябваше да сменя влака два-три пъти, да чака безкрайно, но Кристоф не се поколеба. Веднага реши да отиде; чувствуваше инстинктивна потребност да се вкопчи в нечие съчувствие. Без да има време да размисли, той написа телеграма и я изпрати на Шулц, за да му извести пристигането си на другата сутрин. Едва изпратил телеграмата, съжали за постъпката си. Горчиво се надсмя над нескончаемите си илюзии. Защо трябва да търси ново огорчение? Но вече беше го сторил. Много късно беше да се откаже.

Тези мисли запълниха последния час чакане. Влакът най-сетне беше композиран. Той се качи пръв. Беше такова дете, че задиша свободно едва след като вагоните се разклатиха и зърна през прозореца на вагона, под безрадостния дъжд, избледняващия на фона на сивото небе силует на града, над който се спущаше нощта. Имаше чувството, че би умрял, ако беше прекарал нощта там.

В същия час — към шест часа вечерта — едно писмо от Хаслер пристигна в хотела на Кристоф. Посещението на Кристоф беше раздвижило много спомени у него. Цял следобед той беше мислил горчиво и със съчувствие за клетото момче, дошло при него с такова пламенно чувство и прието така ледено от него. Хаслер се упрекваше. Всъщност той беше изпаднал в обичайния си пристъп на лошо настроение. Помисли да поправи грубостта си, като изпрати на Кристоф един билет за операта и му определи среща след това. Кристоф никога не го узна. Като не го видя, Хаслер си помисли: „Разсърдил се е. Толкова по-зле за него.“

Вдигна рамене и не направи повече опит да го намери. На другия ден го беше забравил.

На другия ден Кристоф беше далеч от него — толкова далече, че цялата вечност не би била достатъчна, за да ги сближи. И двамата останаха сами завинаги.

Петер Шулц беше седемдесет и пет годишен. Винаги бе имал слабо здраве и възрастта не беше го пощадила. Доста висок и прегърбен, с безсилно клюмнала глава, той имаше болни дробове и дишаше трудно. Задух, катар, бронхит не го оставяха на мира; следите от борбите, които трябваше да води много нощи, седнал в леглото, превит надве, плувнал в пот от усилията да поеме малко въздух, за да не се задуши, бяха отпечатани в тъжните тънки на слабото му, обръснато лице. Носът му беше дълъг, въздебел на края. Дълбоки бръчки почваха под очите му, врязваха се напречно в бузите му, хлътнали на мястото на липсващите зъби. Не само възрастта и болестите бяха изваяли тази жалка състарена маска; и житейските огорчения бяха направили своето. Но въпреки всичко той не беше мрачен. Спокойната му голяма уста излъчваше ведро добросърдечие. Но главно очите придаваха на това старческо лице някаква затрогваща благост. Те бяха светлосиви, бистри и прозрачни. Гледаха откровено, спокойно и чистосърдечно. Не скриваха нищо от душата му. Човек можеше да чете в дъното им.

Животът му беше протекъл беден на събития. От години беше сам. Жена му бе умряла. Не беше кой знае колко добра, нито умна и още по-малко хубава, но той с умиление си спомняше за нея. Загубил я беше преди двадесет и пет години. Нито една вечер оттогава не беше заспивал, преди да поговори мислено с нея, нежно и тъжно. Той си представяше, че са заедно всеки ден. Не беше имал дете — мечтата на живота му. Пренесъл беше жаждата си за обич върху учениците си, към които беше привързан, както бащата се привързва към синовете си. Обичта му към тях не се радваше на взаимност. Старото сърце може да се чувствува много близо до едно младежко сърце, почти на същата възраст; то знае колко кратки са годините, които ги разделят, но младежът съвсем не подозира тази истина: старецът е за него човек от друга епоха; при това той е толкова погълнат от непосредствените си грижи, че инстинктивно извръща очи от скръбния резултат на усилията си. Старият Шулц беше срещал понякога известна признателност у своите ученици, трогнати от живото участие, което той проявяваше към всяко тяхно щастие или злощастие. Ходеха му на гости от време на време, пишеха му, за да му благодарят, когато завършваха университета; някои му се обаждаха още един-два пъти и през следващите години. После старият Шулц не чуваше повече да се говори за тях и само от вестниците узнаваше, че един или друг се е издигнал. И той се радваше на успехите им, като че ли бяха негови. Не им се сърдеше за мълчанието: намираше хиляди извинения; не се съмняваше в добрите им чувства и приписваше и на най-егоистичните от тях собственото си хубаво отношение.

Но най-доброто убежище за него бяха книгите: те не забравяха и не мамеха. Душите, които той обичаше в тях, бяха вече напуснали вълните на времето: те бяха неизменни, застинали завинаги в любовта, която вдъхваха и която като че ли още изпитваха, която излъчваха върху съществата, които ги обичаха. Преподавател по естетика и история на музиката, той приличаше на старо дърво, трептящо от птичи песни. Някои от тези песни кънтяха твърде далече, те идваха от вековете: и не загубваха поради тази причина своята нежност и тайнственост. Други му бяха близки и задушевни: те бяха негови мили спътници; всяка тяхна фраза му припомняше радости и скърби от изтеклия му живот, съзнателен или несъзнателен (защото под всеки наш ден, осветен от слънчевата светлина, протича друг, озарен от непозната светлина). Имаше най-сетне и такива, които никога още не беше чувал, които му разказваха отдавна очаквани неща, от които се нуждаеше: сърцето му се отваряше, за да ги приеме, както земята се разтваря за дъжда. И така, старият Шулц слушаше в безмълвието на самотния си живот пълната с птици гора; и подобно на монаха от легендата, приспан унесен от песента на вълшебната птичка, годините минаваха за него и вечерта на живота му беше настъпила: ала той беше запазил двадесетгодишната си душа.

Не беше богат само с музика. Обичаше поетите — древните и модерните. Предпочиташе родните поети, особено Гьоте; но обичаше и поетите на другите страни. Беше съвременник по дух на Хердер и на великите Weltbürger, „граждани на света“, от края на осемнадесети век. Той беше преживял годините на ожесточени борби преди и след седемдесета година и беше облъхнат от могъщата им мисъл. И макар и да обожаваше Германия, не беше „горд“ с нея. Мислеше подобно на Хердер, че „измежду всички горделивци този, който се гордее с националността си, е кръгъл глупак“ и подобно на Шилер, че „много жалък идеал е да пишеш само за една нация“. Духът му беше плах понякога, но сърцето му беше удивително широко, готово да приеме с любов всичко хубаво в света. Може би беше прекалено снизходителен към посредствеността, но по инстинкт безпогрешно различаваше най-доброто. И ако нямаше силата да осъди лъжемузикантите, които общественото мнение възхваляваше, винаги намираше достатъчно смелост, за да защити оригиналните и силни композитори, които то не признаваше. Неговото добросърдечие понякога го заблуждаваше: той страшно се боеше да не би да извърши несправедливост; и когато не му се харесваше нещо, което се нравеше на другите, беше готов да приеме, че той се лъже и в края на краищата го обикваше. Толкова му беше приятно да обича! Любовта и възхищението бяха по-необходими за душата му, отколкото въздухът за клетите му гърди. Затова беше извънредно признателен на хората, които му даваха нова възможност да обича! Кристоф и не подозираше какво представляваха неговите Lieder за Шулц. Самият той съвсем не ги беше почувствувал така живо, когато ги беше създал. Защото за него тези песни бяха само няколко искри, отхвръкнали от скритата в него наковалня: избликнали бяха засега няколко, щяха да избликнат и много други. Но за стария Шулц те представляваха цял свят, който му се разкриваше внезапно, цял свят, който той можеше да обича. Животът му беше озарен.

От една година той беше принуден да се откаже от университетските си задължения: все по-лошото му здраве не му позволяваше вече да преподава. Той беше болен и на легло, когато книжарят Волф му изпрати както обикновено последните музикални новости, които беше получил и сред които този път се намираха Lieder на Кристоф. Шулц беше сам. Нито един роднина край него. Малочислените му родственици бяха измрели отдавна. Беше оставен на грижите на стара слугиня, която използуваше слабостта му, за да му налага прищевките си. Двама-трима приятели, почти на същата възраст като него, идваха да го видят от време на време, но и те самите не се радваха вече на отлично здраве; и когато времето беше лошо, и те оставаха в къщи и разредяваха посещенията си. Точно тогава беше зима, улиците бяха покрити с топящ се сняг: Шулц не беше виждал никого целия ден. В стаята беше мрачно: жълта мъгла се беше проснала като завеса зад стъклата на прозорците и издигаше стена пред погледа му. Топлината на печката беше тежка и потискаща. Всеки четвърт час от съседната църква се обаждаха камбаните и както в седемнадесети век прозвъняваха с нестройни и ужасно фалшиви гласове откъси от монотонни хорали, чийто жизнерадостен ритъм звучеше като подигравка, когато човек не беше особено весел. Старият Шулц кашляше, облегнал гръб на няколко възглавници. Той се опитваше да препрочита Монтен, когото обичаше, но това четиво именно тогава не му доставяше същото удоволствие. Той бе изпуснал книгата, дишаше трудно и мечтаеше. Пакетът с ноти лежеше на леглото му; нямаше воля да го отвори — беше много печален. Най-сетне въздъхна и като развърза грижливо канапа, сложи очилата си и зачете музикалните пиеси. Мисълта му беше другаде: тя се връщаше неизменно към спомените, които той искаше да отпъди.

Държеше в ръцете си композициите на Кристоф. Очите му попаднаха на старинна църковна песен, чийто текст Кристоф бе взел от един наивен благочестив поет от седемнадесети век, като малко бе модернизирал езика: „Песен на странствуващия християнин“ от Паул Герхарт.

Hoff, о du arme Seele.

Hoff und sei unverzagt!

……

Erwarte nur der Zeit,

So wirst du schon erblicken

Die Sonn der schönsten Freud.

Надявай се, клета душа,

надявай се и бъди неустрашима!

……

Почакай само, почакай:

и ти ще видиш

слънцето на сияйната радост.

Тези простодушни думи бяха добре познати на стария Шулц, но те никога не бяха му говорили така, така… Това не беше вече гласът на безметежното благочестие, което успокоява и приспива душата с еднообразието си. Душа, подобна на неговата, самата негова душа, само че по-млада и по-силна, страдаше и искаше да се надява, искаше да види радостта, виждаше я. Ръцете му се разтрепериха, едри сълзи потекоха по бузите му. Той продължи по-нататък:

Auf, auf! gib deinem Schmerze

Und Sorgen gute Nacht!

Lass fahren, was das Herze

Betrübt und traurig macht!

Стани! Стани! Кажи лека нощ

скръбта и на грижите си!

Прокуди това, което смущава

и натъжава сърцето ти!

Кристоф влагаше в тези мисли младежки дързък плам и богатата му героичност се разгръщаше в последните изпълнени с вяра наивни стихове:

Bist du doch nicht Regente,

Der alles führen soll,

Cott sitzt im Regimente,

Und führen a lies wohl.

Не, ти не царуваш

и не трябва да ръководиш всичко!

Бог, бог е царят

и направлява всичко, както подобава!

И накрая идваше тази строфа на гордо предизвикателство, която Кристоф с безочието на млад варварин бе изтръгнал от първоначалното й място в поемата, за да я превърне в заключителна.

Und ob gleich alle Teufel

Hier wollten widerstehn,

So wird doch ohne Zweifel

Gott nicht zurücke gehn:

Was er ihm vorgenommen.

Und was er haben will,

Das muss doch endlich kommen

Zu selnem Zweck und Ziel.

И даже ако всички демони

се надигнат да ти пречат,

бъди спокоен, не се съмнявай!

Бог няма да отстъпи от това,

което си е предначертал,

което иска да изпълни!

И накрай то ще достигне

своята цел и своя завършек!

Тук в музиката избликваше веселие, опиянение от борбата, тържество на римски император.

Старецът трепереше с цялото си тяло. Той следеше задъхан буйната музика като дете, увлечено от другарчето си в неговия бяг. Сърцето му биеше. Сълзите му течаха. Той заекваше от вълнение.

— Ах, боже мой!… Ах! Боже!…

Хълцаше и се смееше. Беше щастлив. Задушаваше се. Закашля се неистово. Саломе, старата прислужница, дотича и си помисли, че старецът умира. Той продължаваше да плаче, да кашля и да повтаря:

— Ах! Боже мой!… Боже мой!…

А през кратките мигове на отдих между два пристъпа на задух се смееше с писклив и добродушен смях.

Саломе си помисли, че господарят й полудява. Когато най-сетне разбра причината на това вълнение, тя му се скара грубо:

— Нима е възможно да изпадате в такова състояние за някаква си песен!… Дайте ми тези ноти! Ще ги изхвърля! Няма да ги видите вече!

Но старецът ги стискаше здраво, макар и да продължаваше да кашля. Той викаше на Саломе да го остави на мира. Понеже тя настояваше, той се разсърди, почна да я ругае, задавяйки се сред укорите си. Тя никога не го беше виждала сърдит, а и той не се бе осмелявал да й противоречи. Саломе така се смая, че изпусна нотите, но не му спести строгите упреци. Нарече го стар лудньо, заяви, че досега смятала, че има работа с добре възпитан човек, но сега виждала, че се е лъгала; коларите биха се изчервили от ругатните му, още малко и очите му щели да изскочат от орбитите си и ако били пистолети, щели да я застрелят… Кой знае още колко време щеше да продължава да му опява, ако той не се беше изправил вбесен на възглавниците и не бе й извикал:

— Вън!

Тонът му беше така категоричен, че тя излезе, като затръшна вратата и заяви, че може да я вика колкото си ще, тя нямало да мръдне — нека той си крещи сам.

Тогава отново в стаята, в която нахлуваше нощта, настъпи тишина. И отново камбаните отрониха в тихата вечер своя невъзмутим провлечен звън. Малко засрамен от гневния си изблик, старият Шулц чакаше, легнал неподвижно по гръб, запъхтян, да се уталожи развълнуваното му сърце. Притискаше до гърдите си скъпоценните Lieder и се смееше като дете.

Той прекара самотните дни, които последваха, в някакъв унес. Не мислеше вече нито за болестта си, нито за зимата, за безрадостната светлина, за самотата си. Всичко около него беше изпъдено със сияние и любов. На една крачка от смъртта, той имаше чувството, че се възражда в младата душа на непознат приятел.

Мъчеше се да си представи Кристоф. Съвсем не го виждаше такъв, какъвто беше той. Виждаше го, кажи-речи, като собствения си идеализиран образ, такъв, какъвто самият той би желал да бъде: рус, тънък, със сини очи, с крехък, забулен глас, добър, плах и нежен. Но какъвто и да беше, Шулц беше винаги готов да го идеализира. Той идеализираше всичко, което го обкръжаваше: учениците си, съседите, приятелите, старата си прислужница. Неговата любвеобилност и липсата на критичност — отчасти съзнателна, за да отпъди всяка смущаваща мисъл — изтъкаваха около него чисти и сериозни същества, подобни на него самия. Добродетелна лъжа, която му беше потребна, за да живее. Той не беше изцяло жертва на илюзиите си и често нощем в леглото си въздишаше, като си мислеше за хилядите дребни случки през изтеклия ден, които опровергаваха неговия идеализъм. Знаеше отлично, че старата Саломе се подиграва с него зад гърба му заедно с клюкарките от квартала и че редовно го обира, представяйки му седмичните сметки. Знаеше отлично, че учениците му се държаха почтително, защото имаха нужда от него, че го изоставяха, след като им направеше всички услуги, които можеха да очакват от него. Знаеше, че бившите му колеги от университета го бяха напълно забравили, откакто се беше пенсионирал, че заместникът му крадеше мислите му в статиите си, без да спомене за него или споменавайки вероломно името му, като цитираше незначителни негови фрази и изтъкваше грешките му — широко разпространена тактика в света на критиката. Знаеше, че старият му приятел Кунц пак го беше излъгал грубо същия следобед и че никога вече няма да види книгите, които другият му приятел Потпетшмид беше взел от него уж само за няколко дни, а това беше неприятно за човек като него, който беше привързан към книгите си като към живи същества. Много други тъжни неща, скорошни или отдавнашни, изплуваха в паметта му. Той не желаеше да мисли за тях, но не можеше да ги прогони: чувствуваше ги. Споменът за тях го пронизваше понякога като остър бодеж.

— Ах! Боже мой! Боже мой! — простенваше той в нощната тишина. После отстраняваше неприятните мисли: отпъждаше ги, искаше да бъде доверчив, оптимист, да вярва на хората и вярваше. Колко пъти илюзиите му биваха грубо разбити! Но се раждаха други винаги, винаги… Той не можеше да живее без тях.

Непознатият Кристоф се превърна в светъл фокус за неговия живот. Първото студено и недружелюбно писмо, което получи от него, би трябвало да го огорчи. (Може би така и стана.) Но той не пожела да признае и му се зарадва като дете. Беше толкова скромен и толкова малко очакваше от хората, че това, което получаваше от тях, беше достатъчно, за да подхранва нуждата му да ги обича и да им бъде признателен. Да види Кристоф, беше за него щастие, на което никога не бе посмял да се надява, защото беше вече много стар да пътува по брега на Рейн, а и през ум не му минаваше да го помоли да го посети.

Телеграмата на Кристоф го завари една вечер тъкмо когато сядаше на масата. Отначало не разбра. Подписът му се стори непознат, реши, че са сбъркали, че телеграмата не е за него. Препрочете я три пъти. Беше толкова смутен, че очилата му падаха, лампата не осветяваше достатъчно листа, буквите танцуваха пред очите му. Когато разбра, така се развълнува, че забрави вечерята си. Саломе напразно го хокаше: невъзможно беше да погълне нито залък. Той хвърли салфетката на масата, без да я сгъне, както правеше обикновено, стана, залитайки, взе шапката и бастуна си и излезе. Първата мисъл на славния Шулц при такова щастие беше да го сподели с други и да предупреди приятелите си за пристигането на Кристоф.

Той имаше двама приятели, любители на музиката като него, на които бе успял да предаде възторга си от Кристоф: съдията Самюел Кунц и зъболекаря Оскар Потпетшмид, който беше превъзходен певец. Тримата стари другари често бяха говорили за Кристоф и бяха изсвирили всички негови пиеси, които бяха успели да намерят. Потпетшмид пееше, Шулц акомпанираше, а Кунц слушаше. А после с часове споделяха възторга си. Колко пъти, докато свиреха, бяха казвали: „Ех, ако Крафт беше тук!“

Шулц се смееше сам по улицата, мислейки за собствената си радост и за радостта, която щеше да достави. Нощта се спускаше, а Кунц живееш в едно селце на половин час от града. Но небето беше ясно; много мека априлска вечер. Славеите пееха. Сърцето на стария Шулц преливаше от щастие, той дишаше свободно и краката му го носеха, като че беше на двадесет години. Той крачеше бодро, без да внимава за камъните, в които се спъваше в мрака. Заставаше весело край пътя, щом се зададеше кола, и разменяше радостен поздрав с коларя, който го изглеждаше учуден, когато фенерът му осветеше мимоходом покатерилия се на насипа старец.

Беше вече нощ, когато той пристигна и къщата на Кунц, разположена извън селото сред малка градина. Той потропа на вратата и го извика с пълно гърло. Отвори се прозорец и Кунц показа изплашеното си лице. Той се взираше в тъмнината и попита:

— Кой е? Какво търсите?

Запъхтян и радостен, Шулц се провикна:

— Крафт… Крафт пристига утре!…

Кунц не разбираше нищо, но позна гласа му.

— Шулц!… Вие ли сте? В такъв час? Какво се е случило?

Шулц повтори:

— Той идва утре, утре сутринта!…

— Какво? — попита още веднъж Кунц сащисан.

— Крафт! — изкрещя Шулц.

Кунц замълча за миг, докато разбере смисъла на тази дума. После високо възкликна: явно беше разбрал.

— Слизам! — викна той.

Прозорецът се затвори. Той се показа на площадката на стълбището с лампа в ръка и слезе в градината. Стар шишко с едра посивяла глава и обсипано с лунички лице и ръце. Той ситнеше в градината, пушейки порцелановата си луличка. Този добродушен и малко сънлив човек никога не беше имал големи грижи в живота си. Новината обаче, която му донесе Шулц, все пак го развълнува. Той размахваше късите си ръце и лампата и повтаряше:

— Как? Вярно ли? Пристига?

— Утре сутрин — повтори Шулц тържествуващ, като размаха телеграмата.

Двамата стари приятели седнаха на една пейка под беседката. Шулц пое лампата, Кунц разгърна грижливо телеграмата, прочете я бавно, почти шепнейки. Шулц четеше високо през рамото му. Кунц хвърли поглед на написаното извън текста: часа на подаването на телеграмата, часа на получаването, броя на думите. После върна ценното листче на Шулц, който се смееше доволно, погледна го, клатейки глава, и повтори:

— Чудесно!… Чудесно!…

След като поразмисли малко, той вдъхна от луличката и изпусна голямо кълбо дим, сложи ръка на коляното на Шулц и каза:

— Трябва да предупредим Потпетшмид.

— Отивам и при него — каза Шулц.

— И аз ще дойда с тебе — реши Кунц.

Той се прибра да остави лампата и се върна веднага. Двамата старци тръгнаха, хванати под ръка. Потпетшмид живееше на другия край на селцето. Шулц и Кунц разговаряха разсеяно, предъвкваха новината. Внезапно Кунц се спря и чукна земята с бастуна си.

— Гръм и мълния! — възкликна той. — Ами че той не е тук!

Едва сега си спомни, че Потпетшмид трябваше да замине следобеда за някаква операция в съседния град, където щеше да нощува и щеше да остане два-три дни. Шулц беше много нещастен. Кунц не по-малко от него. Те се гордееха с Потпетшмид; искаше им се да го покажат на Крафт. Те стояха посред пътя и се чудеха какво да решат.

— Какво да правим? Какво да правим? — попита Кунц.

— Крафт непременно трябва да чуе Потпетшмид — заяви Шулц. Той размисли малко и предложи: — Да му пратим телеграма.

Отидоха в пощата и съставиха заедно дълга развълнувана телеграма, от която мъчно можеше да се разбере каквото и да било. После се върнаха. Шулц изчисляваше.

— Той ще може да бъде тук утре сутрин, ако вземе първия влак.

Но Кунц забеляза, че е много късно и телеграмата едва ли ще му бъде връчена по-рано от другия ден. Шулц поклати глава. Те повтаряха:

— Какво нещастие!

Разделиха се при вратата на Кунц, защото, колкото и да държеше на Шулц, приятелството му не стигаше чак дотам, че да прояви неблагоразумието да го придружи извън селото, макар и да трябваше да извърви сам съвсем малко път. Уговориха се Кунц да отиде на другия ден на обед у Шулц. Шулц погледна тревожно небето:

— Дано само времето да е хубаво!

И малко му олекна, когато Кунц, който по всеобщо признание разбираше от метеорология, каза след като проучи сериозно небето (защото и той като Шулц държеше Кристоф да види техния край в най-хубавия му вид):

— Утре ще бъде слънчево.

Шулц пое обратно по пътя към града. Той пристигна там, но неведнъж се спъваше в коловозите или в купчините камъни, струпани край пътя. Не се прибра в дома си, преди да се отбие при сладкаря, за да му поръча една специална торта, с която градът се славеше. После се отправи към къщи, но тъкмо когато се канеше да влезе, пак тръгна в другата посока, за да се осведоми кога точно пристига влакът. Най-сетне се прибра, извика Саломе и надълго обсъди с нея менюто за обеда. Едва тогава си легна, смазан от умора. Беше свръхвъзбуден като дете в навечерието на Коледа и цяла нощ се въртя в постелята си, без да мигне поне за миг. Към един часа сутринта си науми да стане, за да каже на Саломе да приготви за вечеря задушен шаран, защото тя правеше превъзходно това ядене, но не го стори и навярно така беше по-добре. Но все пак стана, за да подреди нещо в стаята, която беше отредил за Кристоф. Стъпваше съвсем предпазливо, за да не би Саломе да го чуе: страхуваше се да не му се кара. Цялата нощ се опасяваше да не пропусне влака, макар че Кристоф щеше да пристигне едва в осем часа. Стана много рано. Първият му поглед беше към небето: Кунц не се беше излъгал, времето беше великолепно. Той слезе на пръсти в мазето, където не беше ходил отдавна, защото се боеше от студа и стръмната стълба. Избра най-хубавите бутилки с вино, удари силно главата си в свода, когато се качваше, и едва не се задуши, когато най-сетне се качи горе с пълната кошница. После отиде в градината и въоръжен с ножиците, отряза безмилостно най-хубавите си рози и първите клонки цъфнал люляк. След това се качи в стаята си, обръсна се трескаво, като се поряза един-два пъти, облече се грижливо и тръгна към гарата. Беше седем часът. Саломе не успя да го накара да изпие поне малко мляко, защото той заяви, че Кристоф сигурно също няма да е закусил и те ще ядат заедно, когато се върнат от гарата.

Озова се на гарата три четвърти час по-рано. Притесни се, докато чакаше Кристоф, и накрая го изпусна. Вместо да чака търпеливо при изхода, той излезе на перона и се обърка сред потока пристигащи и заминаващи. Въпреки точните указания на телеграмата, той си беше въобразил — бог знае защо! — че Кристоф ще пристигне с друг влак, а и никак не можеше да си представи, че младежът ще слезе от четвъртокласен вагон. Чака го още половин час на гарата, а Кристоф, пристигнал отдавна, отиде право в дома му. Като връх на нещастието Саломе току-що беше излязла по покупки: Кристоф намери вратата заключена. Съседката, която Саломе беше натоварила просто да каже, в случай че някой позвъни, че ще се върне скоро, предаде поръчението, без да добави нищо повече. Кристоф не беше дошъл за Саломе, пък и не знаеше коя е тя, затова всичко му се стори лоша шега. Попита дали Herr Professor doctor Шулц не е в града. Отговориха му утвърдително, но не можаха да му кажат къде е отишъл. Той си отиде вбесен.

Когато старият Шулц се прибра с удължено лице и узна от Саломе, която също току-що се беше прибрала, какво се е случило, изпадна в отчаяние. Насмалко не се разплака. Страшно се разсърди на глупостта на прислужницата, загдето беше излязла в негово отсъствие и не беше дала поне нужните указания, за да помолят Кристоф да почака. Саломе му отвърна в същия тон, че тя не е могла да си представи той така глупаво да изпусне очаквания гост. Но старецът не искаше да губи време в разправии с нея и в същия миг слезе бързо по стълбата и тръгна да търси Кристоф по неясната следа, която му посочиха съседите.

Кристоф се беше засегнал: не само че нямаше никого, но не му бяха оставили дори няколко думи за извинение. Като не знаеше какво да прави преди следващия влак, той отиде да се разходи из града и околностите, които му се сториха привлекателни. Градчето беше спокойно, тихо, заслонено от ридове с меки очертания; градини около къщите, нацъфтели череши, зелени морави, хубави горички, лъжеантични развалини, бели бюстове на някогашни принцеси върху мраморни колони сред зеленината, кротки, мили лица. Навред около града ливади и хълмове. В цъфналите храсти свиреха с все сила косове, давайки своя малък концерт от звънки радостни флейти. Лошото настроение на Кристоф скоро се разпръсна: той забрави Петер Шулц.

А старецът обхождаше напразно улиците, разпитваше хората; качи се до стария замък на хълма над града и тъкмо се връщаше опечален, острите му очи, които виждаха надалече, зърнаха на известно разстояние някакъв човек, легнал в ливадата, под сянката на храстите. Той не познаваше Кристоф: не можеше да знае дали е той. Мъжът беше обърнат гърбом към него, заровил почти глава в тревата. Шулц крачеше по пътя, обикаляше ливадата с разтуптяно сърце.

„Той е… Не, не е той!…“

Не се осмеляваше да го извика. Хрумна му нещо: започна да пее първата фраза от песента на Кристоф:

„Auf! Auf!“ („Стани! Стани!…“)

Кристоф подскочи като риба на сухо и изпя с пълно гърло завършека на фразата. Той се обърна сияещ. Лицето му беше зачервено, в косите му се бяха заплели сламки. И двамата извикаха имената си и се затекоха един към друг. Шулц прескочи канавката на пътя, Кристоф се прехвърли през бариерата. Те си стиснаха топло ръце и се върнаха заедно в къщата, като се смееха и говореха високо. Старецът разказваше злополучното си приключение. Кристоф, твърдо решен миг преди това да си замине, без да направи нов опит да се срещне с Шулц, почувствува тутакси чистосърдечната му доброта и го обикна. Още преди да се приберат, те си бяха доверили сума неща.

Когато влязоха в къщи, завариха там Кунц, който, като разбра, че Шулц е тръгнал да търси Кристоф, реши, че е най-разумно да чака спокойно. Саломе им предложи кафе с мляко. Кристоф обаче каза, че вече е закусил в една странноприемница. Старецът беше нещастен. Беше искрено натъжен, че първото ядене на Кристоф в града не е било в неговия дом. Тези дреболии имаха огромно значение за отзивчивото му сърце. Кристоф почувствува това, стана му забавно, без да се издаде, и още повече го обикна. За да го утеши, той го увери, че се радва на достатъчно добър апетит, за да може да закуси два пъти: и го доказа.

Беше забравил всички неприятности; чувствуваше се сред истински приятели, възроден. Разказваше им пътуването си, разочарованията си, но в хумористична светлина: приличаше на ученик във ваканция. Шулц, цял сияещ, не го изпускаше от очи и се смееше от все сърце.

Разговорът скоро се насочи към темата, която ги свързваше тайно: Композициите на Кристоф. Шулц умираше от желание Кристоф да им изсвири творбите си, само че не смееше да го помоли. Докато разговаряше, Кристоф крачеше из стаята. Шулц дебнеше стъпките му, когато минаваше край отвореното пиано; и тайничко се молеше да спре пред него. И Кунц си мислеше за същото. Сърцата им се разтуптяха, когато Кристоф седна несъзнателно на табуретката, без да престава да говори, после, без да погледне пианото, разходи наслуки пръсти по клавишите. Както Шулц очакваше, щом Кристоф изсвири няколко арпежа, звуците го обсебиха. Той продължи с акорди, като все още разговаряше, после изсвири цели фрази и най-сетне млъкна и започна да свири. Старците размениха съучастнически погледи, доволни и щастливи.

— Познавате ли това? — попита Кристоф, като им изсвири една от песните си.

— Има си хас! Как не! — възкликна очарован Шулц.

Без да прекъсва свиренето, Кристоф каза, полуизвърнат към тях:

— Ей! Пианото ви не е много хубаво!

Старецът много се смути. Той почна да се извинява.

— Много е старо. Като мене.

Кристоф се извърна напълно, погледна стареца, който сякаш му искаше прошка за старостта си, и улови двете му ръце с широка усмивка. Той се взря в чистите му очи.

— О! Вие ли? Вие сте по-млад от мене!

Шулц се смееше добродушно и му заразправя за старото си тяло, за болестите си.

— Ами, ами! — каза Кристоф. — Аз нямам предвид това, знам какво говоря. Не е ли вярно, Кунц?

Той вече беше махнал церемониалното „господин“.

Кунц кимаше енергично.

Шулц се опита да извоюва същата снизходителност и към пианото си.

— Някои негови тонове са много хубави — каза той.

И удари клавишите — четири-пет съвсем свежи ноти, половин октава в средния регистър на инструмента. Кристоф разбра, че пианото е стар приятел на Шулц, и каза мило, мислейки за очите на стареца:

— Да, очите му са още хубави.

Лицето на Шулц светна. Той се впусна да хвали смутено пианото си, по тутакси млъкна, защото Кристоф пак започна да свири. Песен след песен, като пееше полугласно, Шулц, с овлажнели очи следеше всяко негово движение. Кунц, скръстил ръце на корема си, бе затворил очи, за да се наслаждава по-пълно. От време на време Кристоф се обръщаше цял светнал към двамата изпаднали в захлас старци и им казваше с наивен възторг, над който те съвсем не се надсмиваха:

— Хм! Хубаво е, нали?… Ами това? Какво ще кажете?… Ами тази песен?… Тя е най-хубава от всички… А сега ще ви изсвиря нещо, от което ще се прехласнете!…

Тъкмо когато завършваше една, мечтателна пиеса, кукувичката на стенния часовник закука. Кристоф скочи и извика гневно. Кунц се стреснали запремига уплашено. Самият Шулц не разбра нищо в първия момент. После, когато Кристоф се закани с юмрук на птичката, която се кланяше, и завика да махнат, за бога, тази идиотска кукувица, този говорещ с корема си призрак, старецът за пръв път в живота си намери, че тия звуци са наистина непоносими. Той грабна един стол и понечи да се покачи на него, но едва не падна и Кунц го спря. Извикаха Саломе. Тя дойде, без да бърза, по стар навик и се смая, когато сложиха в ръцете й часовника, който Кристоф в нетърпението си беше свалил сам.

— За какво ми е? — попита тя.

— Прави каквото щеш с него! Махай го! И да не ми го виждат повече очите тук! — извика Шулц, обзет от същото нетърпение.

Той се чудеше как е могъл толкова дълго да понася този отвратителен часовник.

Саломе си помисли, че решително и тримата са смахнати.

Свиренето продължи. Часовете летяха. Саломе съобщи, че вечерята е готова. Шулц й направи знак да не говори. Тя се върна след десет минути, дойде отново след нови десет минути. Този път беше извън себе си и кипяща от гняв, стараейки се да си придаде безучастен вид, застана посред стаята и въпреки отчаяните ръкомахания на Шулц, заяви гръмогласно:

— Щом господата предпочитат да ядат яденето си студено или изгоряло, тяхна воля.

На нея й било все едно, била на тяхно разположение.

Смутен от речта й, Шулц искаше да й вдигне скандал, но Кристоф избухна в смях. Кунц също се разсмя, а след него и Шулц. Доволна от получения ефект, Саломе се обърна кръгом, подобна на кралица, която благоволява да прости на разкайващите се поданици.

— Ама че смелчага! — каза Кристоф, като стана от пианото. — Тя е права. Нищо по-непоносимо от публика, която пристига посред концерта.

Седнаха на масата. Храната беше обилна и вкусна. Шулц беше подтикнал честолюбието на Саломе, която търсеше само повод да блесне с изкуството си. Впрочем не й липсваха случаи да се прояви. Старите приятели бяха удивително лакоми. На масата Кунц ставаше друг човек: грейваше като слънце. Би могъл да служи за реклама на всеки собственик на ресторант. И Шулц беше много чувствителен към вкусното ядене, само че лошото му здраве му налагаше повече въздържаност. Вярно е, че той не се съобразяваше особено често с това и си плащаше. В такива случаи не се оплакваше: ако се чувствуваше неразположен, знаеше поне защо е така. Като Кунц и той притежаваше кулинарни рецепти, предавани от баща на син дълги поколения. Така че Саломе беше свикнала да готви за познавачи. Но този път тя се беше изхитрила и бе съчетала в менюто всичките си шедьоври: един вид изложба на незабравимата немска кухня — честна, неподправена, с уханията на всички треви, с гъстите сосове, с питателните супи, прекрасното говеждо варено, огромните шарани, карфиола, гъските, домашните сладкиши, хлебчетата с анасон и кимион. Кристоф се възхищаваше с пълна уста и ядеше като човекоядец. Той притежаваше страхотния капацитет на дядо си и баща си, които биха били в състояние да изгълтат цяла гъска. Всъщност можеше да живее цяла седмица, хранейки се само с хляб и сирене, както и да яде до пръсване, щом се явеше случай. Шулц, тържествен и сърдечен, го наблюдаваше с разнежен поглед и му наливаше всевъзможни рейнски вина. Кунц, пурпурночервен, виждаше в Кристоф свой брат. Широкото лице на Саломе грееше от доволство. В първия миг, когато бе влязъл Кристоф, тя беше изпитала разочарование. Шулц толкова много й беше говорил за него предварително, че тя си го беше представяла като високопоставено лице, отрупано с титли и почести. Като го видя, тя възкликна:

— Как? Че такъв ли бил!

Но на масата Кристоф спечели благоразположението й; досега никой не беше оценил така блестящо нейните кулинарни дарования. Вместо да се прибере в кухнята, тя беше застанала на прага на вратата и гледаше Кристоф, който говореше щуротии, без да престава да дъвче. С ръце на хълбоците, тя се смееше шумно. Всички бяха радостни. Имаше само едно черно петно в щастието им: Потпетшмид не беше между тях. Те час по час заговорваха за него:

— Ех, да беше тука! Да видите как яде! Да видите как пие! Да видите как пее!

И не преставаха да го хвалят.

Ако Кристоф го чуеше само!… Но може би щеше да успее… Може би Потпетшмид щеше да се върне вечерта или най-късно през нощта…

— О! Тази нощ аз вече ще бъда далече — забеляза Кристоф.

Светналото лице на Шулц помръкна.

— Как така далече — промълви той с треперещ глас. — Нали няма да си заминете?

— Напротив — отвърна весело Кристоф. — Тази вечер вземам влака.

Шулц се отчая. Той беше разчитал, че Кристоф ще прекара нощта, може би даже няколко нощи под неговия покрив. Той промърмори:

— Не, не! Това е невъзможно!…

Кунц повтаряше:

— Ами Потпетшмид?…

Кристоф погледна двамата старци: разочарованието, изписано на добросърдечните им приятелски лица, го трогна. Той каза:

— Колко сте мили!… Аз ще тръгна утре сутринта. Съгласни ли сте?

Шулц го улови за ръка.

— Ах! Какво щастие! — възкликна той. — Благодаря! Благодаря!

Той беше като дете: утрешният ден му изглеждаше далече, толкова далече, че не си заслужаваше да мисли за него. Кристоф нямаше да си замине днес, целият ден им принадлежеше, щяха да прекарат вечерта заедно, щяха да спят под един покрив. Шулц виждаше само това и не искаше да гледа по-надалече.

Радостното настроение се възвърна. Шулц се изправи внезапно с тържествено изражение и вдигна развълнуван и патетичен тост за своя гост, който безкрайно го беше зарадвал и почел, като беше посетил малкия им град и скромния му дом. Той пи за щастливото му отпътуване, за успехите и славата му, за цялото щастие на земята, което му пожелаваше от все сърце. После вдигна втори тост за „благородната музика“, трети — за стария си приятел Кунц, четвърти — за пролетта. Не забрави и Потпетшмид. Кунц пи на свой ред за Шулц и за някои други. А Кристоф, за да сложи край на тостовете, пи за госпожа Саломе, която цяла пламна. След това, без да остави време на ораторите да почнат отново, запя позната песен, която старците подеха заедно с него, след нея друга и още една на три гласа, в която се говореше за приятелство, музика и вино. Всичко това беше съпроводено с шумни смехове и звънтене на чаши — те постоянно се чукаха.

Беше три и половина, когато станаха от масата. Чувствуваха се леко натежали. Кунц се строполи в едно кресло. С удоволствие би подремнал. Шулц не можеше да се държи на крака от сутрешните вълнения, както и от изпитите тостове. И двамата се надяваха, че Кристоф ще седне на пианото и ще свири с часове. Но неуморимият младеж, съвсем бодър и разположен, удари два-три акорда по пианото, затвори го рязко и като погледна през прозореца, попита дали не може да се поразходят преди вечерята. Околността го привличаше. Кунц не беше особено очарован, но Шулц тутакси реши, че тази идея е прекрасна и те трябва да покажат на госта си живописните Schönbuchwälder. Кунц се поначумери, но не възрази и стана заедно с другите. И той като Шулц искаше да покаже на Кристоф красотите на техния край.

Излязоха. Кристоф хвана Шулц под ръка и го помъкна малко по-бързо, отколкото старецът би желал. Кунц вървеше зад тях и бършеше потта си. Бъбреха весело. Хората по праговете на къщите си намираха, че Herr Professor Шулц много, се е подмладил. Щом излязоха от града, те поеха през полята. Кунц се оплакваше от горещината. Кристоф, безмилостен, намираше, че въздухът е прекрасен. За щастие на двамата старци, час по час спираха, за да разговарят, и разговорът ги караше да забравят дългия път. Влязоха в горичките. Шулц започна да рецитира стихове от Гьоте и Мьорике. Кристоф много обичаше стиховете, но никак не можеше да ги запомня: слушайки стиховете, той се унасяше в неясни бленувания, мелодии заместваха думите и ги заличаваха от паметта му. Възхищаваше се от паметта на Шулц. Каква разлика между живостта на този болен, почти немощен старец, затворен в стаята си голяма част от годината, преминал почти целия си земен път в това малко провинциално градче, и Хаслер, който, млад и прочут, в кипежа на музикалния живот, обхождащ цяла Европа, за да дава концерти, не се интересуваше от нищо и не искаше да узнае нищо. Шулц беше в течение не само на всички настоящи музикални изяви, които бяха познати и на Кристоф; той знаеше и много подробности за по-раншните или чуждестранни музиканти, за които Кристоф никога не бе чувал. Паметта му приличаше на дълбоко хранилище, в което бяха събрали всички хубави води на небето. Кристоф неуморно черпеше от него. А Шулц се чувствуваше щастлив от неговото любопитство. Той бе имал любезни слушатели, имал бе и покорни ученици, но винаги му бе липсвало едно пламенно младежко сърце, с което да може да сподели възторзите, преливащи в сърцето му.

Бяха в най-приятелско настроение, когато старецът има нетактичността да изкаже възхищението си от Брамс. Кристоф изпадна в леден гняв. Пусна ръката на Шулц и заяви рязко, че който обича Брамс, не може да бъде негов приятел. Това подействува като студен душ на хубавото им настроение. Шулц, много плах, за да спори, и много честен, за да лъже, започна да заеква, опитвайки се да обясни отношението си. Но Кристоф го прекъсна с едно рязко: „Достатъчно!“, което не търпеше възражение. Настана ледено мълчание. Продължиха разходката си. Двамата старци не смееха да се погледнат. След като се изкашля, Кунц се опита да поднови разговора, като го насочи към горичките и хубавото време. Ала Кристоф, сърдит, не го поддържаше и отговаряше с едносрични думи. Като не срещна отглас от негова страна, Кунц се помъчи, за да наруши мълчанието, да заговори с Шулц. Но гърлото на стареца беше свито, той не можеше да говори. Кристоф го наблюдаваше с крайчеца на окото си, идеше му да прихне. Вече му беше простил. Пък и изобщо не му се беше разсърдил сериозно. Намираше даже, че е същински грубиян, като огорчава добрия старец, но злоупотребяваше с властта си над него и не искаше да вземе обратно думите си. Стигнаха така до края на гората. Чуваха се само провлечените стъпки на двамата смутени старци. Кристоф си подсвиркваше и като че ли не ги виждаше. Внезапно доброто му настроение взе връх. Той избухна в смях, обърна се към Шулц и сграбчи ръцете му със здравите си лапи.

— Ах, мили мой стари Шулц! — каза той, като го гледаше с обич. — Колко е хубаво! Колко е хубаво!

Той имаше предвид полето и хубавия ден, но засмените му очи добавяха: „Ти си добър. Аз съм грубиян. Прости ми. Много те обичам.“

Сърцето на стареца се отпусна. Като че слънцето отново изгря след затъмнение. За миг още той не можа да промълви нито дума. Кристоф пак го хвана под ръка и му заговори още по-приятелски. В увлечението си той закрачи двойно по-бързо, без да си дава сметка, че изтощава двамата си спътници. Шулц не се оплакваше. Той дори не забелязваше умората си, толкова беше доволен. Знаеше, че ще трябва да плати за неблагоразумните си постъпки през този ден, но си казваше:

„Толкова по-зле! Когато той си замине, ще имам време да си почина.“

Кунц обаче, не толкова екзалтиран, вървеше на известно разстояние след тях с жалък вид. Кристоф най-сетне забеляза това. Той се извини смутено и предложи да си полегнат в една ливада, под сянката на тополите. Шулц естествено се съгласи, без да си помисли дали това няма да е зле за бронхита му. За щастие Кунц мислеше вместо него или поне изтъкна бронхита му, за да не се изложи самият той, както беше плувнал в пот, на простуда в ливадата. Той предложи да вземат от близката спирка влака, който отиваше в града. Така и направиха. Въпреки умората си трябваше да вървят бързо, за да не закъснеят, и пристигнаха на гарата точно когато влакът спря.

Щом ги зърна, един дебел мъж се спусна към вратичката на вагона и изрева имената на Шулц и Кунц заедно с всичките им звания и титли, ръкомахайки като луд. Шулц и Кунц също се развикаха и замахаха с ръце. Те се втурнаха към купето на дебелия мъж, който също тичаше срещу тях, разбутвайки спътниците си. Кристоф тичаше след тях смаян и питаше:

— Но какво става?

А другите му изкрещяха възторжено:

— Потпетшмид!

Това име не му казваше, кажи-речи, нищо. Беше забравил обедните тостове. Потпетшмид от платформата на вагона, Шулц и Кунц от стъпалото вдигаха страшен шум, поздравявайки се за щастливия случай. Качиха се във влака. Шулц представи Кристоф. Потпетшмид се поклони с внезапно застинало лице, изопнат като струна и щом се свърши с формалното представяне, сграбчи ръката на Кристоф, раздруса я пет-шест пъти, като че ли искаше да я измъкне от ръкава му, и пак се разкрещя. Кристоф успя да разбере от виковете му, че благодари на бога и на щастливата си звезда за тази необикновена среща. Това не му попречи миг след това да се плесне по бедрото и да проклина липсата си на късмет, че го е нямало, макар никога да не напуща градчето, точно в деня на пристигането на господин капелмайстора. Телеграмата на Шулц му била предадена едва сутринта, един час след тръгването на влака. Той спял още, когато се получила, и сметнали, че е по-добре да не го будят. Цялата сутрин ругал хотелджиите. Още не можеше да се успокои. Беше зарязал пациентите си, деловите срещи и беше взел първия влак, бързайки да се върне. Само че този дяволски влак изпуснал връзката с бързия влак по главната линия и трябвало да чака три часа на някаква гара. Изчерпил всички възклицания на речника си и двадесет пъти разказал злополучните си приключения на пътниците, които чакали като него, и на железничаря, който пазел при вратата. Най-сетне тръгнал. Ужасно се страхувал да не би да пристигне много късно… Но, слава богу! Слава богу!…

Той пак улови ръцете на Кристоф и ги замачка в големите си лапи с космати пръсти. Имаше баснословни размери на височина и ширина: четвъртита глава, червени коси, ниско остригани, бръснато сипаничаво лице, големи очи, голям нос, дебели устни, двойна брадичка, къса шия, чудовищно широк гръб, корем като бъчва, разперени ръце, огромни крака и китки — исполинска маса от плът, безформена от прекалено ядене и пиене на бира, един от тия гюмове с човешко лице, които понякога се търкалят по улиците в баварските градове, единствени знаещи тайната на тази порода хора, претъпкани като гъските, затворени в клетка. Той лъщеше като буца масло от радостното възбуждение и жегата. С ръце на коленете или на коленете на съседите си, той бъбреше неуморно, изговаряйки шумно съгласните, сякаш ги изстрелваше с каменохвъргачка. От време на време избухваше в смях и цял се тресеше. Отмяташе глава назад, отваряше уста, хъркаше и се давеше. Смехът му се предаваше на Шулц и Кунц, които, щом се успокояваха, поглеждаха Кристоф, бършейки очи. Те сякаш го питаха: „Е?… Какво ще кажете?“

Кристоф не казваше нищо. Той си мислеше ужасен: „Нима това чудовище пее моите песни?“

Прибраха се у Шулц. Кристоф се надяваше да избегне пеенето на Потпетшмид и не му отправяше никаква покана въпреки намеците на Потпетшмид, който гореше от желание да се прояви. Но Шулц и Кунц много държаха да почетат приятеля си — мъчението беше неизбежно. Кристоф седна на пианото доста неохотно. Той си мислеше: „Ех, шишко, шишко, ти не знаеш какво те чака! Пази се! Нищо няма да ти спестя!“

Той си казваше, че сигурно ще огорчи Шулц и му беше неприятно, но въпреки това беше решил по-скоро да го наскърби, отколкото да изтърпи този сър Джон Фалстаф да изопачава композициите му. Угризението, че ще огорчи стария си приятел му беше спестено: дебелакът пееше с прекрасен глас. Още при първите тактове Кристоф трепна изненадан. Шулц, който не сваляше поглед от него, изтръпна. Той си помисли, че Кристоф не е доволен и се успокои едва когато видя как лицето му се разведрява постепенно. Собственото му лице отразяваше неговата радост. Когато песента свърши и Кристоф се обърна, заявявайки, че никога негова песен не е била изпълнявана по-добре, Шулц изпита по-сладка и по-дълбока радост от задоволството на Кристоф и тържеството на Потпетшмид: защото те двамата се наслаждаваха на собственото си удоволствие, а Шулц се радваше на радостта на приятелите си. Концертът продължи. Кристоф изказваше гласно удивлението си. Той не можеше да проумее как това тромаво и обикновено същество успяваше да предаде смисъла на неговите Lieder. Естествено той не пресъздаваше всички най-точни отсенки; но изразяваше устрема, страстта, които Кристоф никога не бе успявал да внуши напълно на професионалните певци. Той гледаше Потпетшмид и се питаше: „Дали наистина чувствува това?“

В очите му обаче виждаше само задоволено тщеславие. Някаква несъзнателна сила движеше тази тежка маса. Тази сляпа и пасивна сила наподобяваше войска, която се бие, без да знае срещу кого или защо. Духът на Lieder я увличаше и тя се подчиняваше, ликувайки, защото изпитваше нужда да действува, а оставена сама на себе си, не би знаела как.

Кристоф си казваше, че в деня на сътворението великият скулптор не си е дал много труд, за да подреди пръснатите части на наченатите си творения: сглобил ги е криво-ляво, без да го е грижа дали си подхождат напълно; така всеки е създаден от отделни разнородни късове и един и същ човек е поделен между пет-шест различни индивиди: мозъкът му е у един, сърцето у друг, а у трети — тялото, което е подхождало на тази душа. Инструментът на една страна, инструменталистът на друга. Някои човешки същества са останали подобни на прекрасни цигулки, вечно затворени в кутиите си, понеже липсва майсторът, който може да свири на тях. А хората, създадени да свирят на тия цигулки, цял живот са принудени да се задоволяват с жалки скрибуцащи инструменти. Той имаше двойно основание да мисли така, защото го беше страшно много яд на него самия, загдето никога не бе могъл да изпее както трябва една страница ноти. Пееше фалшиво и се ужасяваше от гласа си.

Обаче Потпетшмид, опиянен от успеха си, започна да влага „чувство“ в песните на Кристоф, тоест да измества вложеното от Кристоф чувство. Кристоф естествено не сметна, че композицията му спечели от това ново тълкуване и лицето му помръкна. Шулц забеляза. Липсата му на критичност и възхищението, което изпитваше към приятелите си, нямаше да му позволят да си даде сам сметка за лошия вкус на Потпетшмид. Но обичта му към Кристоф го караше да забелязва и най-беглите отсенки в настроението му. И той започна също да се измъчва от превземките на Потпетшмид. Чудеше се как да го спре по този опасен наклон, но не беше лесно да накараш Потпетшмид да млъкне. Шулц се видя в чудо, когато певецът изчерпи репертоара на Кристоф, как да му попречи да изпее излиянията на посредствени композитори, само при името на които Кристоф настръхваше като таралеж.

За щастие съобщението, че вечерята е сложена, обузда Потпетшмид. Предлагаше му се друг терен, на който да разгърне юнащината си: на него той беше без съперник. Кристоф, малко уморен от сутрешните си подвизи, изобщо не се опита да се състезава с него.

Вечерта напредваше. Седнали около масата, тримата стари приятели гледаха Кристоф. Те попиваха думите му. Струваше му се странно, че в този миг е в това затънтено градче, сред тия старци, които никога не беше виждал преди това, и че се чувствува по-близък с тях, отколкото ако му бяха роднини. Мислеше си колко благотворно би било за човека на изкуството, ако можеше да подозира съществуването на непознати приятели, които неговата мисъл среща в света, как това би стоплило сърцето му и би окрилило силите му!… Но най-често не е така: и всеки си остава сам и умира сам и колкото по-голяма нужда има да каже какво чувствува, толкова повече се страхува да го каже. Обикновените ласкатели много лесно говорят. Хората, които обичат истински, насила отварят устни, за да кажат, че обичат. Затова трябва да бъде признателен на хората, които се осмеляват да говорят: без да подозират, те стават сътрудници на човека на изкуството. Кристоф беше изпълнен с признателност към стария Шулц. Той не го смесваше с неговите двама другари. Чувствуваше, че той беше душата на тази малка приятелска група. Другите само отразяваха това живо огнище на добросърдечие и любов. Приятелските чувства, които Кунц и Потпетшмид хранеха към него, бяха съвсем различни. Кунц беше егоист. Музиката извикваше в сърцето му чувство на блаженство, той приличаше на голяма котка, която милват. Потпетшмид намираше в нея удовлетворение на тщеславието си и физическо упражнение. Нито единият, нито другият се стремяха да го разберат. Но Шулц забравяше напълно себе си — той обичаше.

Беше късно. Двамата поканени приятели си тръгнаха в нощта. Кристоф остана сам с Шулц. Той му каза:

— А сега ще свиря само за вас.

Той седна на пианото и засвири, както умееше да свири, когато до него стоеше човек, който му е скъп. Изсвири новите си творби. Старецът изпадна в захлас. Седнал до Кристоф, той не сваляше поглед от него и сдържаше дъха си. С доброто си сърце, неспособно да запази щастието само за себе си, той неволно повтаряше:

— Колко жалко, че Кунц си отиде!

(Тези негови възклицания дразнеха малко Кристоф.)

Така мина един час; Кристоф продължаваше да свири; не бяха разменили нито дума. Когато свърши, пак не казаха нищо, нито единият, нито другият. Всичко тънеше в тишина: домът и улицата спяха. Кристоф се обърна и видя, че старецът плаче: той стана и го прегърна. Заговориха тихичко в спокойната нощ. Часовникът тиктакаше приглушено в съседната стая. Шулц говореше полугласно, със сключени ръце и наведено напред тяло. Кристоф го разпитваше и той му разказваше живота си, огорченията си. Час по час му ставаше съвестно, че се оплаква, и чувствуваше нужда да добави:

— Не съм прав… нямам право да се оплаквам… всички бяха много добри с мене.

И той в действителност не се оплакваше: от сдържания разказ за самотния му живот просто се излъчваше, без той да иска, известна печал. Разказвайки най-скръбните мигове, той ги примесваше с някакъв доста неясен и доста сантиментален идеализъм, който дразнеше Кристоф, но който би било жестоко да оборва. Всъщност у Шулц прозираше не толкова твърда вяра, колкото страстно желание да вярва, несигурно упование, в което той се вкопчваше като в шамандура. Търсеше потвърждение в очите на Кристоф. Кристоф чуваше зова на очите му, които го гледаха с трогателно доверие, които измолваха, които му диктуваха желания отговор. Тогава той произнесе словата, изпълнени със спокойна вяра и самоувереност, които старецът очакваше и които му подействуваха благотворно. И двамата бяха забравили годините, които ги деляха: стояха един до друг като братя връстници, които се обичат и се подпомагат взаимно. По-слабият търсеше опора при по-силния: старецът търсеше убежище в душата на младежа.

Разделиха се след полунощ. Кристоф трябваше да стане рано за да вземе същия влак, с който беше дошъл. Затова той се разсъблече бързо. Старецът беше приготвил стаята на госта си, като че ли той щеше да прекара в нея няколко месеца. В една ваза върху масата беше натопил рози и лаврово клонче. Беше сложил съвсем нова попивателна върху писалището. Накарал беше предния ден да донесат малко пиано. На етажерката до възглавницата бе подбрал и наредил най-ценните и най-любимите си книги. Беше мислил с любов за най-малките подробности. Напразен труд. Кристоф не забеляза нищо. Той се хвърли на леглото и заспа тутакси дълбок сън.

Шулц не можа да заспи. Той преживяваше и радостта, която бе изпитал, и тъгата, която му причиняваше заминаването на приятеля му. Припомняше си всички разменени фрази. Мислеше си, че милият Кристоф спи близо до него, от другата страна на стената, до която беше опряно собственото му легло. Беше смазан от умора, пребит, потиснат. Усещаше, че е настинал по време на разходката и сигурно здравето му щеше да се влоши; но мислеше само за едно: „Дано само издържа до заминаването му!“

Трепереше да не се разкашля и да събуди Кристоф. Беше изпълнен с признателност към бога и почна да съчинява стихове по мелодията на църковната песен на стария Симеон: Nunc dimittis^[1]… Стана, плувнал в пот, за да запише стиховете, и не мръдна от масата, докато не ги преписа грижливо с посвещение, преливащо от обич, и се подписа отдолу, като сложи датата и часа. После си легна, защото го побиха тръпки, и не можа да се сгрее чак до сутринта.

Зазори се. Шулц си спомни със съжаление утрото на предния ден. После се упрекна, че разваля с тия мисли последните щастливи минути, които му остават. Знаеше, че на другия ден ще съжалява за сегашните отлитащи мигове. Стараеше се да не загуби нито един. Ослушваше се в най-малкия шум в съседната стая. Но Кристоф не помръдваше. Лежеше в същото положение, в което си беше легнал. Часовникът прозвъни шест и половина, а той все още спеше. Много лесно би било да го остави да изпусне влака и сигурно той щеше да посрещне с усмивка пропуска. Но старецът беше достатъчно съвестен, за да разполага така с приятеля си без негово съгласие. Макар че сам се убеждаваше: „Няма да е по моя вина. Няма да съм виновен за нищо. Достатъчно е да не го събуждам. Той няма да стане навреме и аз ще прекарам още цял ден с него“, един глас в него казваше: „Не. Нямам право.“

Сметна се длъжен да го събуди. Потропа на вратата му. Отначало Кристоф не чу. Трябваше да почука по-настойчиво. На стареца му домъчня: „Ах, колко сладко спи! Можеше да стане чак на обяд!…“

Най-сетне от другата страна на стената се обади радостният глас на Кристоф. Когато разбра колко е часът, той възкликна. Чуха се бързите му крачки из стаята; той се приготвяше шумно, тананикаше откъси от мелодии и разговаряше приятелски с Шулц през стената, като се шегуваше и разсмиваше стареца въпреки огорчението му. Вратата се отвори, той се показа свеж, отпочинал, с щастливо лице; и през ум не му минаваше, че причинява болка. Всъщност нищо не налагаше да си замине и нищо не би му струвало да остане още няколко дни; а това би доставило такава радост на Шулц! Но Кристоф нямаше ясна представа за това. Пък и колкото и да му беше мил старецът, приятно му беше да замине: този ден на нескончаеми разговори го беше изморил, както и тези души, вкопчващи се в него с отчаяна обич. Освен това той беше млад, мислеше си, че ще имат време да се видят и друг път: та нали не отиваше на другия край на света! Старецът обаче знаеше, че самият той скоро ще бъде по-далеч от края на света. И искаше да се нагледа на Кристоф за вечни времена.

Придружи го до гарата въпреки безкрайната си умора. Валеше безшумно ситен студен дъжд. На гарата Кристоф забеляза, отваряйки портмонето си, че няма достатъчно пари, за да плати билета си за връщане. Знаеше, че Шулц с радост би му заел, но не желаеше да му иска… Защо? Защо да откажеш на този, който те обича, възможността, щастието, да ти услужи… Кристоф не пожела от разсеяност, а може би от честолюбие. Взе билет до една междинна гара, като си каза, че ще продължи нататък пеша.

Часът на заминаването удари. Те се прегърнаха на стъпалата на вагона. Шулц пъхна в ръката на Кристоф стихотворението, което беше съчинил през нощта. Той остана на перона, край купето на Кристоф. Нямаха вече какво да си кажат, както се случва, когато сбогуването трае дълго. Очите на Шулц обаче продължаваха да говорят: те не се откъснаха от лицето на Кристоф, докато влакът не тръгна.

Вагонът изчезна зад един завой на пътя. Шулц остана сам. Той се прибра по калния булевард; едва се влачеше внезапно почувствувал умората, студа, тъгата на дъждовния ден. С голяма мъка успя да стигне до дома си и да се качи по стълбата. Още невлязъл в стаята си, получи страшен пристъп на задух и кашлица. Саломе се притече на помощ. Сред неволните си степания той повтаряше:

— Какво щастие!… Какво щастие, че кризата се забави!…

Чувствуваше се много зле. Легна си. Саломе отиде да повика лекар. Той се отпусна съвсем изнемощял в леглото. Не би могъл да мръдне. Само гърдите му се надигаха учестено като ковашки мех. Главата му беше натежала и трескава. Целия ден си представяше повторно минута по минута всичко изживяно. Това го терзаеше и той се упрекваше после, че се оплаква след подобно щастие. Със скръстени ръце и преливащо от любов сърце благодареше на бога.

Разведрен от прекарания приятно ден, станал по-самоуверен благодарение на приятелството, което оставяше зад себе си, Кристоф се връщаше в родния край. Когато стигна до станцията, до която имаше билет, той слезе бодро и закрачи пеш. Трябваше да измине около шестдесет километра. Не бързаше, затова вървеше безгрижно като ученик. Беше април. Полето не се беше раззеленило напълно. Листата се разтваряха като сбръчкани мънички ръце по черните клони. Ябълките бяха нацъфтели и нежните шипкови клончета се усмихваха по пътя; над оголялата гора, покрита с нежен зелен пух, на върха на малкия хълм, подобно на трофей, забучен на копие, се издигаше старинна римска крепост. В синьото нежно небе плуваха черни облаци. Сенки бягаха по пролетното поле. Преваляваше кратко, после слънцето пак блясваше и птичките запяваха.

Кристоф осъзна, че от известно време мисли за Готфрид. Отдавна не се беше сещал за горкия човек. Питаше се защо ли споменът за него настойчиво му се натрапва точно в този миг. Той просто не можеше да се отърве от него, докато крачеше край канала с блещукащи води. Споменът стана толкова жив, че като зави зад един зид, му се стори, че Готфрид ще изскочи насреща му.

Небето пак се беше заоблачило. Заваля силен проливен дъжд, примесен с град и далече заглъхна гръм. Кристоф беше близо до някакво село: той виждаше розовите стени и червените покриви сред кичестите дървета. Закрачи по-бързо и се подслони под издадената стряха на първата къща. Парчетата град шибаха силно. Те дрънчаха по керемидите и отскачаха на улицата като оловни зърна. По коловозите течаха потоци вода. През нацъфтелите овошки една дъга беше метнала светлия ярък ешарп върху избледнелите облаци.

Една девойка плетеше, изправена на прага на вратата. Тя покани дружелюбно Кристоф да влезе. Той прие поканата й. Стаята, в която влезе, служеше за кухня, трапезария и спалня! В дъното, над буен огън висеше гърне. Селянка чистеше зеленчуци; тя поздрави Кристоф и го покани до огъня, за да се изсуши. Девойката отиде да донесе една бутилка и му предложи да пие. Седнала от другата страна на масата, тя продължаваше да плете, като същевременно наглеждаше две деца, които се забавляваха да си пъхат в гърбовете осили, които на село се наричат „крадци“. Тя заговори Кристоф. Едва по-късно той забеляза, че девойката е сляпа. Съвсем не беше хубава. Беше едра мома, с румени бузи, бели зъби, яки ръце. Но чертите на лицето й бяха неправилни. То беше усмихнато и леко неизразително като лицата на много слепци, а и тя имаше тяхната мания да говори за хората и предметите, като че ли ги виждаше. В първия момент Кристоф си помисли, че се подиграва с него, когато му каза, че изглежда добре и полето е много хубаво днес. Но след като премести поглед от сляпата към жената, която белеше зеленчуци, той видя, че никой не се учудваше от думите й. Двете жени заразпитваха приятелски Кристоф откъде идва, откъде е минал. Сляпата участвуваше в разговора с прекалено оживление. Тя одобряваше или тълкуваше забележките на Кристоф за пътя и околностите му. Естествено забележките й често бяха неверни. Тя като че ли искаше да си внуши, че вижда толкова добре, колкото и той.

И други членове на семейството се прибраха: един здравеняк селянин, около тридесетгодишен, и младата му жена. Кристоф разговаряше и с едните, и с другите и поглеждайки небето, което се изясняваше, очакваше момента да си тръгне. Сляпата затананика някаква мелодия, като продължаваше да движи иглите. Тази мелодия извика у Кристоф най-разнообразни далечни възпоминания.

— Как? Нима и вие знаете тази песен?

(Готфрид някога го беше учил.)

Той тихичко запя продължението. Девойката се разсмя. Тя изпяваше до половина фразите, а той ги довършваше. Стана да види какво е времето навън и се разходи из стаята, като несъзнателно местеше поглед по предметите; внезапно съгледа в един ъгъл, близо до лавицата, нещо, което го накара да трепне. Беше дълга тояга, извита в края. Дръжката й, грубо одялана, представляваше гърбаво джудже, което се кланя. Кристоф я познаваше отлично: като съвсем малък си беше играл с нея. Взе я в ръцете си.

— Откъде… откъде имате това? — попита със задавен глас той.

Мъжът погледна тоягата и отвърна:

— Един приятел ни я даде. Стар приятел, който умря.

Кристоф извика:

— Готфрид ли?

Всички се обърнаха към него изненадани.

— Но откъде знаете?…

Когато Кристоф каза, че Готфрид е бил негов вуйчо, всички се развълнуваха. Сляпата се изправи; кълбото прежда се изтърколи в краката й. Тя тъпчеше плетивото си, уловила Кристоф за ръка и повтаряше поразена:

— Негов племенник ли сте?

Всички говореха в един глас. Кристоф разпитваше:

— Ами вие… как сте го срещнали?

Мъжът отговори:

— Той почина в дома ни.

Седнаха и щом малко се поуспокоиха, майката разказа, залавяйки се отново за работата си, че Готфрид идвал у тях от години. Винаги се отбивал и на отиване, и на връщане при всяка своя обиколка. Когато дошъл последния път — било през юли миналата година, — изглеждал капнал от умора; свалил вързопа със стоката си, но дълго не могъл да промълви нито дума. Те не обърнали внимание, понеже били свикнали да го виждат такъв при пристигането му, и знаели, че страда от задух. Той не се оплаквал. Никога не се оплаквал. Винаги намирал нещо хубаво и в най-неприятните изживявания. Когато се изнурявал от работата, се радвал, мислейки си колко хубаво ще се чувствува вечерта в леглото. А когато бил неразположен, казвал колко хубаво ще бъде, когато оздравее…

— А не е правилно, господине, винаги да си доволен — добави жената. — Когато не се оплакваш, и другите не те жалят. Затова аз винаги се оплаквам…

И така, не му обърнали внимание. Пошегували се дори, че изглежда много добре. И Модеста — така се казваше сляпото момиче, — която свалила от гърба му вързопа, го попитала няма ли някога да се умори да обикаля така като младеж. Вместо отговор той се усмихнал, защото не можел да говори. Седнал на пейката пред вратата. Всеки отишъл по работата си: мъжете — на полето, майката — в кухнята. Модеста се приближила до пейката: права, с плетката в ръце, тя говорела на Готфрид. Той не й отговарял. Тя не чакала отговор, разказвала му всичко, което се било случило след последното му идване. Той дишал трудно. Тя чувствувала, че се опитва да й каже нещо, но вместо да се разтревожи, го посъветвала:

— Не говори. Почини си. След малко ще ми разкажеш… Възможно ли е да се преуморяваш до такава степен?…

И тогава той замълчал, не се и опитал да заговори. Тя продължила да му разказва, като си въобразявала, че я слуша. Той въздъхнал и се умълчал. Когато малко по-късно майката излязла, Модеста продължавала да говори, а на пейката стоял неподвижен Готфрид, отметнал назад глава, с лице към небето: от няколко минути Модеста разговаряла с мъртвец. Тя си дала сметка, че клетият човек се е опитвал да й каже нещо, преди да умре, но не успял; и тогава се примирил със скръбна усмивка и затворил очи в тихата лятна вечер…

Дъждът беше спрял. Снахата отиде в обора. Синът взе мотиката, за да разчисти вадата пред вратата, задръстена от кал. Модеста изчезна някъде още когато майка й започна да разказва. Кристоф стоеше сам в стаята с възрастната жена и мълчеше развълнуван. Майката, малко бъбрива, не можеше да понася продължителното мълчание и тя започна да му разказва как се е запознала с Готфрид. Това било отдавна. Когато била съвсем млада, Готфрид я обичал. Не смеел да й го каже, но го закачали, а и самата тя се подигравала с него — така му се случвало все, където и да отиде. Въпреки това Готфрид се връщал вярно всяка година. Намирал, че е естествено да му се подиграват, че е естествено тя да не е влюбена в него, че е естествено да се омъжи и да бъде щастлива с другиго. Тя се чувствувала много щастлива и се хвалела наляво и надясно с щастието си; и нещастието довтасало: мъжът й умрял внезапно. После дъщеря й — здраво, прекрасно момиче, от което всички се възхищавали, почти сгодена за сина на най-богатия селянин в областта, загубила зрението си при нещастен случай. Качила се веднъж на крушата зад къщата, за да бере плодове, стълбата се плъзнала и като залитнала, един клон я ударил силно до окото. Отначало си мислели, че ще се отърве само с белега, но после се появили непрекъснати остри болки в челото: най-напред угаснало едното око, после другото и всички грижи отишли напразно. Естествено сватбата не се състояла, годеникът се спотаил без много обяснения. И от всички младежи, които месец преди това били готови да се изпобият за един валс с нея, нито един нямал смелостта — и това е напълно разбираемо — да се нагърби за цял живот с недъгава жена. Тя отказвала да се храни, плачела от сутрин до вечер. Нощем я чували да стене в леглото си. Чудели се какво да сторят, можели само да се вайкат заедно с нея, а това още повече я разстройвало. Накрая им идвало до гуша от оплакванията й, нахоквали я, а тя заплашвала, че ще се хвърли в канала. Понякога ги посещавал пасторът, говорел й за добрия дядо господ, за вечния живот, уверявал я, че сегашните й страдания ще бъдат изкупени на онзи свят, но ни най-малко не можел да я утеши. И ето че един ден пристигнал Готфрид. Модеста никога преди не се държала особено добре с него. Не от лошотия, а просто от пренебрежителност; пък и не се замисляла много, обичала да се забавлява. Как ли не го подигравала, какви ли не номера му погаждала. Той се натъжил като човек от семейството, когато научил за сполетялото я нещастие. Само че не показал нищо, когато я видял за първи път. Седнал до нея, не намекнал с нищо за произшествието и й заговорил спокойно както по-рано. Не й казал нито една съчувствена дума; дори не давал вид, че забелязва слепотата й. Само избягвал да говори за неща, които не можела да види. Говорел й за всичко, което била в състояние да чуе или долови с другите си сетива. И го правел съвсем естествено, просто: като че ли самият той бил сляп. Отначало Модеста не го слушала и продължавала да плаче. На другия ден обаче започнала да го слуша по-внимателно, даже поговорила малко с него…

— Не зная какво й е разправял — продължаваше разказа си майката. — Прибирахме сеното и нямах време да се занимавам с нея. Но вечерта, когато се върнахме от полето, я заварихме да разговаря спокойно с него. И оттогава почна да се подобрява. Като че ли забравяше нещастието си. От време на време пак се отчайваше и плачеше насаме или се опитваше да споделя с Готфрид тъжните си мисли. Но той се правеше, че не я чува или не й отговаряше в същия тон. Продължаваше да й говори спокойно, дори весело, неща, които я успокояваха и развличаха. Най-сетне успя да я накара да се поразходи извън къщи; след злополуката ни веднъж не бе пожелала да излезе. Най-напред я склони да се поразтъпче в градината, после почнаха да правят по-дълги разходки в полето. И сега тя може да се оправя навсякъде и да разпознава всичко, също както ако виждаше. Тя забелязва даже неща, на които ние не обръщаме внимание, и се интересува от всичко, а по-рано не се интересуваше, кажи-речи, от нищо извън себе си. Този път Готфрид остана по-дълго от друг път у нас. Не смеехме да го помолим да отложи заминаването си, но той остана по собствено желание, докато я видя по-спокойна. И един ден — тя стоеше ей там, на двора — чух смеха й. Не мога да ви опиша какво изпитах. Готфрид също изглеждаше много доволен. Беше седнал до мене. Спогледахме се и не ме е срам да ви призная, господине, че аз го целунах, и то от все сърце. Тогава той ми каза:

— Струва ми се, че сега вече мога да си вървя. Нямате вече нужда от мене.

Опитах се да го задържа, но той ми каза:

— Не, сега трябва да си вървя. Не мога да остана повече.

Всички знаехме, че той е като скитника-евреин: не можеше да стои на едно място; не настояхме. И той си отиде, но гледаше да се отбива по-често при пас: и всеки път неговото идване беше голяма радост за Модеста. След всяко негово отбиване тя се чувствуваше все по-добре. Започна отново да се занимава с домакинска работа. Брат й се ожени, тя гледа децата и сега вече никога не се оплаква и дори изглежда щастлива. Питам се понякога дали щеше да бъде толкова щастлива, ако не беше ослепяла. Да, бога ми, господине, много пъти си казваш, че е по-добре да си като нея и да не виждаш някои долни хора и някои грозни работи. Светът става все по-мизерен, все по-лош от ден на ден… И все пак дано добрият господ не чуе думите ми: колкото до мене, право да си кажа, предпочитам все пак да гледам света, колкото и да е грозен…

Модеста се появи и заговориха за друго. Сега, когато времето се беше оправило, Кристоф поиска да си тръгне, но те го задържаха. Трябваше да се съгласи да вечеря с тях и да прекара нощта в дома им. Модеста седна до Кристоф и цялата вечер не се отдели от него. Щеше му се да поговори по-интимно с девойката, чиято съдба го изпълни със съжаление, но тя не му даде възможност. Само го разпитваше за Готфрид. Когато Кристоф й кажеше някоя подробност, която тя не знаеше, това й доставяше удоволствие и предизвикваше малко ревността й. Всичко, което казваше самата тя за него, беше изпълнено със съжаление. Чувствуваше се, че премълчава много неща: спомените й за него бяха нейна собственост, не обичаше да ги споделя с другиго. Тя влагаше в това си чувство алчността на привързана към земята селянка: неприятна й беше мисълта, че и друг обича Готфрид, колкото тя го обича. Пък и тя не можеше да повярва такова нещо. Кристоф четеше в душата й и й остави това задоволство. Като я чуваше да говори, той си даде сметка, че макар и да беше виждала по-рано Готфрид и да го бе гледала без снизхождение, след като бе ослепяла, тя си беше създала представа за него, съвсем различна от действителността; и беше пренесла върху този призрак цялата нужда от обич, която се таеше у нея. Нищо не беше попречило да изгради илюзията си. С дръзката увереност на слепците, които спокойно измислят това, което не знаят, тя каза на Кристоф:

— Вие приличате на него.

Той разбра, че с годините тя беше свикнала да живее в своята къща със затворени кепенци, където истината вече не влизаше. И сега, когато се беше научила да вижда в обкръжаващия я мрак и дори да го забравя, може би щеше да се изплаши, ако някой светъл лъч проникнеше в тъмнината й. Разговаряйки усмихнато и несвързано с Кристоф, тя извикваше хиляди може би глупави незначителни случки, които Кристоф не проумяваше. Той се дразнеше от бъбренето й, не можеше да разбере как едно същество, което беше страдало толкова много, не беше почерпило нещо по-сериозно в страданието си и може да се радва на такива нищожни неща. Опитваше се от време на време да заговори за нещо по-сериозно, но то не намираше отглас: Модеста не можеше и не желаеше да го следва.

Легнаха си. Кристоф дълго не можа да заспи. Мислеше за Готфрид и се мъчеше да освободи образа му от детинските спомени на Модеста. Това не му се удаваше лесно и той се дразнеше. Сърцето му се свиваше при мисълта, че вуйчо му беше умрял тук; може би в същото това легло бе лежало тялото му. Стараеше се да се вживее в последните му тревожни мигове, когато, неспособен да говори и да накара сляпата да го разбере, той бе затворил очи, за да умре. Как му се щеше да повдигне клепачите му и да прочете мислите, скрити под тях, тайната на душата му отлетяла, без някой да я познава, без сама да се познава може би! Тя и не се опитваше да стори това; и цялата й мъдрост се свеждаше да не желае мъдростта, да не иска да налага волята си на събитията, но да се остави на тяхното течение, да ги приема и да ги обича. Така той се приобщаваше към тайнствената им същност, без сам да съзнава. И ако беше въздействувал така благотворно на Кристоф и на сляпата, и на толкова други навярно, за които никой никога нямаше да узнае, това беше, защото, вместо да се разбунтува заедно с тях срещу природата, както прави обикновено всеки човек, той им донасяше, напротив, частица от нейното безучастно спокойствие и сдобряваше покорната им душа с нея. Той действуваше благотворно като полята, горите на същата тази природа, от която беше пропит… Кристоф си спомняше вечерите в полето, прекарани с Готфрид, разходките си като дете, разказите и песните в нощта. Спомняше си последната разходка с вуйчото на хълма над града в оная отчаяна зимна утрин и сълзи пълнеха очите му. Не искаше да заспива, за да съхрани тези спомени. Не искаше да загуби нито миг от това свято бдение в селцето, изпълнено с душата на Готфрид, където го бяха довели, водени сякаш от непозната сила, стъпките му. Но заслушан в шума на чешмата, която бликаше ту по-силно, ту по-слабо, както и в острия писък на прилепите, здравата умора на младостта надви волята му и той се унесе в сън.

Когато се събуди, слънцето блестеше, всички в чифлика вече работеха. В стаята долу намери само бабата и децата. Младото семейство беше на полето, а Модеста доеше в обора. Напразно я търсеха къде ли не, не можаха да я намерят. Кристоф реши да не я дочака: всъщност не държеше кой знае колко да я види отново и заяви, че бърза. Тръгна пак на път, като помоли старата жена да поздрави другите.

Тъкмо когато излизаше от селото, при един завой на пътя, той видя сляпата, седнала под шипковия плет на крайпътния насип. Тя стана, щом чу стъпките му, хвана го за ръка и му каза:

— Елате!

Изкачиха се направо през ливадите до малка сенчеста нацъфтяла нива, цялата осеяна с кръстове, която се намираше над селото. Тя го заведе до един гроб и му каза:

— Тука лежи.

И двамата коленичиха. Кристоф си припомни друг един гроб, пред който беше коленичил заедно с Готфрид, и си помисли: „Скоро ще дойде и моят ред!“

Но тази мисъл сега никак не го нажали. Невероятен покой се надигаше от земята. Наведен над гроба, Кристоф тихичко зовеше Готфрид: „Влез в мене!“

Модеста се молеше със сключени ръце, мърдайки безшумно устни. После тя обиколи гроба на колене, опипвайки с ръце тревите и цветята. Сякаш ги милваше: умните й пръсти виждаха; те нежно отскубваха сухите бръшлянови вейки и увехналите теменуги. Тя се опря на плочата, за да стане. Кристоф видя, че прокара бързо пръсти по името на Готфрид, докосвайки всяка буква. Модеста каза:

— Почвата е мека днес.

Тя му протегна ръка, той я улови. Девойката го накара да пипне влажната топла пръст. Той не освободи ръката си. Пръстите им се преплетоха и потънаха в пръстта. Той целуна Модеста. Тя също го целуна.

Изправиха се. Тя му даде няколко теменужки, които беше откъснала, и пъхна увехналите в пазвата си. Очистиха коленете си от пръстта и излязоха от гробището, без да промълвят нито дума. Чучулиги пееха в полето. Бели пеперуди танцуваха над главите им. Те седнаха в една ливада, на известно разстояние един от друг. Димът на селските къщи се издигаше право нагоре в небето, измито от дъжда. Неподвижният канал блещукаше между тополите. Лека синкава мараня падаше като пелена върху ливадите и горичките.

След кратко мълчание Модеста заговори първа. Тя тихичко се възхищаваше от прекрасния ден, като че ли го виждаше. С открехнати устни сякаш пиеше въздуха. Ослушваше се зорко в шума на хората и природата. Кристоф също познаваше цената на тази музика. Той каза гласно мислите й, за които тя не намираше думи. Назова неуловимите трептения и леките писукания, които долавяха под тревата или високо във въздуха. Тя го попита:

— А! Нима и вие го виждате!

Той й отговори, че Готфрид го е научил да ги различава.

— И вас ли? — промълви тя едва ли не с яд.

Искаше му се да й каже: „Не ревнувайте!“

Но видя божествената светлина, която струеше около тях, погледна мъртвите й очи и го обзе жалост.

— Значи, Готфрид ви научи на това? — попита я Кристоф.

Тя потвърди и добави, че сега се радва на тия неща повече, отколкото преди… (Не се доизказа, избягваше да произнесе думите „очи“ или „сляпа“.)

Замълчаха за миг. Кристоф я гледаше съчувствено. Тя усещаше, че я наблюдава. Искаше му се да й каже колко му е мъчно за нея, искаше му се тя да изкаже болката си, да му се довери.

Попита я с участие:

— Много ли нещастна бяхте?

Тя млъкна и застина неподвижна. Късаше стръкове трева и машинално ги дъвчеше. След няколко мига — песента на чучулигата се губеше в небето — Кристоф й разказа, че и той е бил нещастен и Готфрид му е помогнал. Говори й за огорченията, за изпитанията си, сякаш мислеше на глас или се изповядваше пред сестра. Лицето на слялата просветваше, слушаше го внимателно. Кристоф следеше израза на лицето й и видя, че тя се готви да заговори: понечи да се приближи до него и да го хване за ръката. Той също се приближи леко, но тя пак се отдръпна и застина в безстрастието си и когато той свърши разказа си, Модеста промълви само няколко банални думи. Зад изпъкналото й гладко чело прозираше твърдото като камък селско упорство. Каза, че трябва да се прибере, за да се занимава с децата на брат си. Беше усмихната и спокойна.

Кристоф я попита:

— Щастлива ли сте?

Въпросът му като че ли я накара да повярва в своето щастие. Тя кимна и започна подробно да му обяснява защо е щастлива, опитваше се да го убеди, да убеди сама себе си, говореше за децата, за къщата, за заниманията си.

— О, да! — повтори тя. — Много съм щастлива!

Кристоф не отвърна нищо. Тя стана да си върви, той също се изправи. Сбогуваха се безразлично и весело. Ръката на Модеста леко потреперваше в неговата. Тя му каза:

— Ще имате хубаво време днес, докато вървите.

И му напомни за един завой на пътя, където трябваше да внимава да не сбърка. Като че ли от двамата той беше слепият.

Разделиха се. Кристоф се спусна надолу по хълма. Когато слезе долу, се обърна. Тя стоеше права на върха, на същото място: махаше с кърпичката си и му кимаше, сякаш го виждаше.

В упоритото отричане на нещастието й имаше нещо героично и смешно, което вълнуваше младежа и в същото време го затормозваше. Чувствуваше колко достойна за съжаление и даже за възхищение беше Модеста, но не би могъл и два дни да живее с нея. Като продължаваше да върви между цъфналите плетища, той си мислеше и за стария Шулц, за светлите му и нежни старчески очи, видели толкова горести, без да искат да приемат и да видят нараняващата действителност. „А мен как ли ме вижда? — питаше се младият мъж. — Толкова съм различен от представата, която си е създал за мене! За него аз съм такъв, какъвто той иска да бъда. Всичко е по негов образец, чисто и благородно като самия него. Той не би могъл да понесе живота, ако го види такъв, какъвто е.“

И си мислеше и за тази девойка, потънала в нощта, която отричаше мрака и се мъчеше да извика на живот несъществуващото, отказвайки да приеме реално съществуващото.

И тогава той осъзна величието на немския идеализъм, който толкова пъти бе ненавиждал като извор на лицемерие и глупост за посредствените души. Видя красотата на тази вяра, която си създава свой собствен свят, различен от истинския, остров в океана. Но самият той не приемаше тази вяра, отказваше да дири убежище на тоя остров на мъртъвците… Живот! Истина! Не желаеше да бъде герой, който лъже. Може би оптимистичната заблуда, която един немски император искаше да наложи като закон на своя народ, беше наистина необходима на слабите същества, за да живеят. Кристоф също би сметнал за престъпление да отнеме на тия нещастници самоизмамата, която ги крепи. Но за себе си не би могъл да прибегне към подобни средства: предпочиташе да умре, отколкото да живее с илюзии… Но нима изкуството не беше също илюзия? Не, не би трябвало да бъде. Истина! Истина! Да възприемаш с широко разтворени очи, да вдъхваш с всичките си пори мощния полъх на живота, да виждаш нещата, каквито са, да гледаш нещастието си в лицето и да се смееш.

Изминаха няколко месеца. Кристоф беше загубил всяка надежда да напусне града. Единственият, който можеше да го спаси, Хаслер, му беше отказал подкрепата си. А и приятелството на стария Шулц му бе дадено, за да му бъде скоро отнето.

Писа му веднъж след завръщането си и получи две топли писма от него, но от умора и главно защото му беше трудно да изрази чувствата си в писма, той не му отговори веднага за милите думи. Отлагаше от ден на ден отговора си. И тъкмо когато най-сетне се беше решил да му пише, получи кратко писмо от Кунц, който му известяваше за смъртта на стария си другар. Бронхитът на Шулц се бил изострил, както му пишеше той, и се обърнал в пневмония. Забранил да безпокоят Кристоф, за когото говорел постоянно. Въпреки крайното му изтощение и толкова продължително боледуване не му била спестена бавната и мъчителна агония. Натоварил Кунц да съобщи на Кристоф, като му предаде, че до последния си час е мислил за него, че му благодарял за щастието, което му дължал, и че благословията му ще го съпътствува до края на живота му. Кунц премълчаваше само, че денят, прекаран с Кристоф, беше навярно причина за влошаване на състоянието му и за смъртта му.

Кристоф плака безмълвно и едва тогава почувствува цялата цена на приятеля, когото бе загубил, и колко го е обичал. Измъчваше се както винаги, че не му го беше казал по-ясно. Сега беше вече много късно. Какво му оставаше? Добрият Шулц само се беше появил, колкото сега пустотата да му се струва по-пуста и нощта по-черна, след като вече го нямаше. Колкото до Кунц и Потпетшмид, единственото им достойнство беше приятелството им към Шулц и неговото към тях. Кристоф ги преценяваше съвсем правилно. Писа им веднъж и с това връзките им се прекратиха. Опита се да пише и на Модеста, но тя накара да му отговорят с едно банално писмо, пълно с безразлични подробности. Той се отказа да продължи разговора. Не писа повече никому и никой не му писа.

Мълчание. Мълчание. Ден след ден тежкото наметало на мълчанието загръщаше Кристоф. Като дъжд от пепел, падащ над него. Изглеждаше, че вечерта настъпва, а Кристоф едва започваше да живее: той не искаше още да се примири. Часът за сън не беше ударил. Трябваше да живее.

А не можеше да живее в Германия. Терзан и потиснат от тесногръдието на малкия град, той ставаше несправедлив. Нервите му бяха изострени: всичко го нараняваше до кръв. Беше като нещастните диви зверове в градската градина, които агонизират от скука в дупките си и зад решетките, където ги държат затворени. Кристоф отиваше да ги види от съчувствие. Той гледаше прекрасните им очи, в които горяха или по-скоро угасваха с всеки изминат ден диви отчаяни пламъци. Ах, как биха предпочели грубия изстрел, който освобождава, или желязото, което се забива в кървящите вътрешности! Всичко друго, но не и жестокото безразличие на хората, които им пречеха да живеят и да умрат на воля!

Най-потискаща от всичко за Кристоф беше не враждебността на хората, а тяхната посредственост, безформената им бедна душевност. Нямаше за какво да се залови. За предпочитане е упоритата съпротива на ограничените, но сурови хора, които отказват да разберат всяка нова мисъл. Срещу силата човек разполага със силата, кирката и взрива, които се врязват в скалата и я вдигат във въздуха. Но какво можеш да сториш срещу аморфната маса, която се поддава като желе, потъва при най-малкия натиск и не запазва никаква следа? Всяка мисъл, всяка енергия, всичко изчезва в това тресавище: ако някой камък паднеше, по повърхността на бездната едва пробягваха няколко бръчици; челюстта се отваряше и затваряше; и не оставаше ни помен от това, което е било.

Бяха ли негови врагове? По-добре да беше тъй! Но това бяха хора, които в религията, изкуството, политиката, всекидневието нямаха силата нито да обичат, нито да мразят, нито да вярват: цялата им енергия се изчерпваше в старанията да помирят непримиримото. Особено след германските победи те се мъчеха да постигнат компромис, жалка смесица от новата сила и старите принципи! Не бяха се отказали от предишния идеализъм: това би било ярка проява на искреност, на каквато не бяха способни; задоволили се бяха да го изопачат, за да служи на германските интереси. Подобно на Хегел, невъзмутимият и двуличен Суаб, който бе чакал Лайпциг и Ватерло, за да приобщи философията си с пруската държава, след като се измениха интересите, промениха се и принципите. Когато бяха бити, твърдяха, че идеалът на Германия е идеал на цялото човечество. Когато чуждите държави бяха по-силни, заявяваха, пригласяйки на Лесинг, че „любовта към отечеството е героична слабост, без която човек отлично може да мине“ и се наричаха „граждани на вселената“. Сега, когато побеждаваха, се отнасяха съвсем презрително към утопиите от „френски тип“: всеобщ мир, братство, мирен прогрес, права на човека, равенство на всички раси. Тръбяха, че най-силният народ притежава абсолютно право спрямо другите, които като по-слаби са безправни спрямо него. Той беше живият бог и въплътената идея, чийто прогрес се осъществява чрез войната, насилието, потисничеството. Силата стана вече свещена, понеже беше на страната на Германия. Силата се превърна в образец на идеализъм и разум.

Всъщност Германия толкова беше страдала през вековете от своя идеализъм и разединеност, че можеше да й бъде простено след толкова изпитания да стигне до печалното признание, че преди всичко е нужна мощ, каквато и да бъде. Колко горчивина обаче се криеше в това признание, направено от народа на Хердер и Гьоте! И какво отстъпление, каква деградация на немския идеал представляваше тази немска победа!… Уви! В жалкия стремеж на най-добрите немци към покорство личеше, че премного лесно са приели това отстъпление!

„Характерно за немеца е — твърдеше Мозер още преди повече от век — подчинението.“

А мадам дьо Стал пишеше:

Те са невероятно покорни. Служат си с философски доводи, за да обяснят лишеното от всякаква философия поведение: почитането на силата и умилението пред страха, което превръща почитането във възхищение.

Кристоф откриваше същото това чувство и у най-големия, и у най-малкия човек в Германия, като се почне с Вилхелм Тел на Шилер, надутия дребен буржоа с мускули на носач, който според свободомислещия евреин Бьорп минава пред стълба на „скъпия господин Геслер“ с наведени очи, та да може да съгласува честта и страха, че не е проявил неподчинение, а само не е видял шапката, и се стигне до седемдесетгодишния професор Вайсе, един от най-тачените учени в града, който, видеше ли военен насреща си, бързаше да му отстъпи тротоара и слизаше на платното на улицата. Кръвта на Кристоф кипваше, когато ставаше свидетел на някоя от тези обичайни дребни прояви на раболепие. Измъчваше се, като че ли самият той се е унижил. Високомерното държане на военните, които срещаше по улиците, безочливата им надменност извикваха у него глух гняв: нарочно не им правеше път и им хвърляше мимоходом същите безочливи погледи. Неведнъж едва не си навличаше неприятности. Човек би казал, че си търси белята. При това по-добре от всеки друг разбираше, че подобни предизвикателства са опасни и безполезни, но изпадаше в мигове на помрачение: постоянната принуда, която си налагаше, и насъбраната, но неизразходвана жизнена енергия го подлудяваха. И тогава беше готов да върши какви не щуротии. Имаше чувството, че ако още една година остане в родния си град, напълно ще се провали. Мразеше бруталния милитаризъм, звънтящите по паважа саби, купищата пушки и топовете пред казармите с насочено към града дуло, готови за стрелба. Злободневни романи, които вдигаха голям шум по това време, разобличаваха корупцията на големите и малки гарнизони. В тях офицерите бяха представени като злосторници, които извън занаята си на автомати, знаеха само да безделничат, да пият, да играят на карти, да правят дългове, да карат семействата си да ги издържат, да злословят едни за други и от горе до долу по йерархичната стълба да злоупотребяват с властта си спрямо по-нисшестоящите. При мисълта, че един ден ще бъде принуден да им се подчинява, гърлото на Кристоф се свиваше. Той не би могъл, не, той не би могъл никога да понесе това, да се опозори пред очите им, търпейки наложените от тях оскърбления и неправди… Не подозираше какво морално величие притежаваха някои от тях и колко много страдаха самите те от изгубените си илюзии: че толкова сила, младост, чувство за чест, вяра, страстен копнеж за саможертва бяха отишли нахалост, похабени без нужда, защото тази кариера е безсмислена, ако е само жизнено поприще; че ако няма за цел саможертвата, тя се превръща само в мрачно суетене, нелеп парад, ритуал, който декламираш, без сам да вярваш в думите си…

Отечеството не беше вече достатъчно на Кристоф. Той чувствуваше в себе си онази незнайна сила, която се събужда внезапно и неумолимо у някои видове птици в точни интервали, подобно на приливите и отливите: инстинктът на големите преселения. Четейки книгите на Хердер и Фихте, които Шулц му бе завещал, той срещаше свои себеподобни, не „синове на земята“, покорно привързани към чернозема, но „духове, синове на слънцето“, които непобедимо се стремят към светлината, откъдето и да идва тя.

Къде да отиде? Не знаеше. Но очите му инстинктивно се обръщаха към южните латински страни. И най-напред към Франция. Франция, вечното убежище на Германия в дни на безпътица! Колко пъти немската мисъл я беше използувала, без да престава да злослови по неин адрес! Дори след седемдесета година какво обаяние излъчваше този град, димящ и разорен от немските оръдия! Най-революционните и най-назадничавите форми на мисълта и изкуството бяха намирали там едно след друго или понякога едновременно образци за подражание или вдъхновение. Кристоф, подобно на толкова други големи немски композитори, претърпели крушение, също се обръщаше към Париж… Какво знаеше той за французите? Две женски лица и няколко наслуки прочетени книги… Това му беше достатъчно, за да си представи страна, заляна от светлина, жизнерадост и сърцатост, от галско самохвалство, което приляга на дръзновеното младо сърце. Той вярваше в нея, защото чувствуваше потребност да вярва, защото с цялата си душа би желал да бъде именно така.

Реши да замине, но сърце не му даваше да остави майка си.

Луиза старееше. Тя обожаваше сина си: той беше единствената й радост. И тя беше за него всичко, което най-много обичаше на тоя свят. И все пак те взаимно се измъчваха. Тя почти никак не разбираше Кристоф, а и не се опитваше да го разбере. Само го обичаше. С ограничения си, плах и невзрачен ум, но прекрасно сърце, с безграничната си потребност да обича и да бъде обичана, тя го затрогваше и потискаше. Уважаваше сина си, защото той й се струваше много образован, но правеше всичко необходимо, за да задуши гения му. Мислеше си, че той цял живот ще остане до нея в малкото градче. От години живееха заедно и тя не можеше да си представи, че няма да бъде винаги така. Самата тя беше щастлива от това съществуване, защо да не бъде щастлив и той? Нейните мечти за него не отиваха по-далеч от това да го види женен за дъщерята на някой заможен буржоа от градчето, да свири в неделя на църковния орган и никога да не се разделя с нея. Тя виждаше момчето си като че ли все още беше дванадесетгодишно; искаше й се никога да не порасне. Невинно измъчваше нещастния младеж, който се задушаваше в този тесен хоризонт.

Въпреки всичко имаше нещо много вярно, имаше известно нравствено величие в несъзнателната философия на майката, която не можеше да разбере амбицията и свеждаше цялото житейско щастие до семейните чувства и скромно изпълнения дълг. Нейната душа жадуваше да обича, не искаше нищо друго освен обич! Можеше да се откаже от живота, от разума, от логиката, от реалния свят, от всичко, но не и от любовта! И тази любов беше неограничена, умоляваща, взискателна; даваше всичко и искаше да й се даде всичко; отказваше се от живота в името на любовта и изискваше същия отказ от другите, от любимите същества. Сила на любовта на простодушните! Тя от пръв поглед налучква заключенията, до които стига след цял живот или след векове неистови борби и изтощителни усилия някой лутащ се, изпълнен с колебания гений като Толстой или прекалено изтънченото изкуство на някоя умираща цивилизация. Само че властният свят, който бучеше в Кристоф, имаше по-други закони и изискваше друга мъдрост.

Кристоф отдавна се канеше да съобщи на майка си своето решение. Изтръпваше обаче при мисълта за болката, която щеше да й причини; всеки път, когато се готвеше да й каже, се чувствуваше недостатъчно силен и отлагаше за по-късно. Все пак намекна два-три пъти плахо за заминаването си; но Луиза не обърна сериозно внимание, може би се престори, че не смята намеците му за сериозни, за да внуши и на него самия, че се е пошегувал. След това той не посмя да заговори отново, но стоеше мрачен и замислен и явно личеше, че на сърцето му тежи тайна. Клетата жена, която се догаждаше каква може да е тази тайна, се мъчеше страхливо да забави признанието. Понякога вечер, седнали безмълвно едни до друг под запалената лампа, тя внезапно усещаше, че той се кани да заговори и обзета от ужас, започваше да му разправя наслуки нещо, каквото и да е; говореше припряно и едва ли съзнаваше какво казва, но трябваше на всяка цена да му попречи да изкаже гласно решението си. Обикновено нейният инстинкт и подсказваше най-убедителния довод, който му налагаше мълчание: тя се оплакваше кротко от разклатеното си здраве, от подутите си ръце и крака, от коленете си, които, отказват да се прегъват; преувеличаваше болките си, казваше, че е немощна старица, вече за нищо негодна. Той не се улавяше на нейните наивни хитрини и я гледаше скръбно, с безмълвен упрек; после ставаше под предлог, че е уморен и ще си легне.

Всички тези средства не можеха дълго да помогнат на Луиза. Една вечер, когато отново прибягна към тях, Кристоф събра смелост и сложи ръка на старческата й ръка.

— Моля ти се, майко, трябва да ти кажа нещо.

Луиза се уплаши, но се опита да се усмихне и попита със свито гърло:

— Какво има, моето момче?

Кристоф й каза, запъвайки се от вълнение, че възнамерява да замине. Тя се опита да обърне всичко на шега и да отклони разговора както обикновено, но лицето му не се разведри и той продължи този път така решително и сериозно, че нямаше място за съмнение. Тогава тя се умълча, цялата й кръв се оттегли в сърцето, загледа го ужасена, безмълвна и вледенена. Такава скръб изплува в очите й, докато синът й говореше, че той няма сила да продължи. И двамата замлъкнаха. Когато най-сетне Луиза успя да си поеме дъх, тя промълви с разтреперани устни:

— Не е възможно… Не е възможно…

Две едри сълзи се стичаха по страните й. Той извърна обезсърчен глава и скри лице в ръцете си. И двамата се разплакаха. След известно време той отиде в стаята си и се затвори чак до другия ден. Не намекнаха повече нищо за случилото се и понеже той не говореше, тя съзнателно си внушаваше, че се е отказал от плана си. Но не можеше да се освободи от опасенията си.

И все пак настъпи моментът, когато той не можеше повече да мълчи. Трябваше да й каже, макар и да разкъса сърцето й: страдаше прекалено много. Егоистичната му мъка вземаше връх над мисълта за скръбта, която щеше да причини. И той заговори. Каза всичко, избягвайки да я гледа, за да не се развълнува. Определи даже деня на заминаването си, за да не трябва още веднъж да обсъжда този въпрос: не знаеше дали втори път ще намери тъжната смелост, която го въодушевяваше този ден. Луиза викаше:

— Не! Не! Мълчи!

Той се стягаше вътрешно и продължаваше с неумолима решителност. Когато свърши, тя хълцаше; той улови ръцете й и се опита да й обясни, че е абсолютно необходимо за изкуството му, за живота му да замине за известно време. Тя не искаше да слуша, хълцаше и повтаряше:

— Не! Не!… Не искам!…

След като напразно се опита да говори разумно с нея, той я остави, въобразявайки си, че нощта ще й донесе съвет. Но когато на другия ден седнаха заедно на масата и той пак й заговори безжалостно за своя план, тя изпусна залъка, който поднасяше към устните си, и промълви със скръбен укор:

— Значи, искаш да ме изтезаваш?

Той се трогна, но отвърна:

— Мила мамо, налага се.

— Не! Не! — повтаряше тя. — Не се налага… искаш само да ме мъчиш… Това е безумие…

Всеки искаше да убеди другия, без да се изслушват. Кристоф разбра, че е излишно да спори: така тя щеше само повече да страда; започна да се стяга за път, без да крие от нея.

Когато видя, че молбите й не го задържат, Луиза изпадна в мрачно униние. По цели дни стоеше затворена в стаята си; не палеше лампата, когато се свечеряваше; не говореше и не ядеше; нощем Кристоф чуваше хълцанията й. Беше като разпънат на кръст. Едва не виеше от болка в леглото си, въртейки се по цяла нощ, без да заспи разкъсван от угризения. Той толкова я обичаше! Защо трябваше да я кара да страда?… Уви! Не само тя щеше да страда! Той съзнаваше ясно… Защо съдбата бе вложила в него копнежа и силата на една мисия, която щеше да терзае съществата, които той обича?

„Ах! — мислеше си той. — Ако бях свободен, ако не бях принуден от тази жестока сила да бъда това, което трябва да бъда, или в противен случай да умра, срамувайки се и отвращавайки се от себе си, колко щастливи бих ви направил всички вас, които обичам! Оставете ме най-напред да поживея, да творя, да се боря, да страдам и после ще се върна при вас с още повече обич. Как бих желал само да обичам, да обичам, да обичам!…“

Никога нямаше да може да устои на вечния упрек на тази съкрушена душа, ако този упрек бе намерил сили да остане безмълвен. Но Луиза, слаба и бъбрива, не можа да запази за себе си мъката, която я задушаваше. Тя я сподели със съседките си. Каза я и на другите си двама сина. А те не можеха да пропуснат този толкова изгоден случай да го обвинят в нещо грозно. Особено Родолф, който не преставаше да завижда на по-големия си брат, макар в момента да нямаше почти никакви основания за завист. Най-малката похвала за Кристоф го нараняваше жестоко и той тайно се плашеше, без да посмее да признае сам пред себе си тази грозна мисъл, от бъдещите успехи на брат си, защото беше достатъчно умен, за да почувствува силата му и да се бои да не би и другите да я почувствуват. Родолф беше много щастлив, че може да смаже Кристоф със своето превъзходство. Той никога не се беше грижил твърде за майка си, макар и да знаеше, че живее в оскъдица и при все че имаше напълно възможността да я подпомогне, предоставяше изцяло тази грижа на Кристоф. Щом обаче узна за намерението на брат си, веднага откри в себе си цели съкровищници от синовна привързаност. Възмути се, че Кристоф иска да напусне майка им и окачестви това решение като чудовищен егоизъм. Има наглостта да го каже на самия Кристоф. Започна да му чете морал, и то отвисоко, като че той беше хлапе, което заслужава да го натупат; припомни му нахално синовните му задължения и всички жертви, които майка му е правила за него. Кристоф едва не се пръсна от ярост. Изгони Родолф с ритници, наричайки го нехранимайко и лицемерно псе. Родолф си отмъсти, като насъска майка си. Подбудена от него, тя започна да си внушава, че Кристоф наистина постъпва като лош син. Повтаряха й, че той няма право да замине, а тя само това чакаше, за да го повярва. Вместо да се задоволи със сълзите си, които бяха най-силното й оръжие, тя горчиво и несправедливо укори Кристоф и предизвика възмущението му. Казаха си неприятни неща. В резултат Кристоф, който дотогава все още се колебаеше, мислеше вече само как да ускори подготовката на заминаването си. Узна, че милостивите съседи жалеха майка му, че целият квартал я счита за жертва, а него за палач. Стисна зъби и реши твърдо да изпълни намерението си.

Дните минаваха. Кристоф и Луиза почти не си говореха. Вместо да се радват на всеки най-малък миг от тия последни дни, прекарани заедно, двете същества, въпреки взаимната си обич, губеха времето, което им оставаше — както твърде често се случва, — в безплодно сърдене, убиващо толкова чувства. Виждаха се само на масата, където, седнали един срещу друг, без да се гледат, без да си говорят, се мъчеха да хапнат няколко залъка не толкова за да се нахранят, колкото от приличие. Кристоф с голяма мъка успяваше да отрони няколко думи, но Луиза не отговаряше. А когато пък тя на свой ред искаше да му каже нещо, той мълчеше. Това състояние беше непоносимо и за двамата и колкото повече се проточваше, толкова по-трудно можеха да излязат от него. Нима щяха да се разделят така? Луиза сега си даваше сметка, че е постъпила несръчно и несправедливо. Но тя премного страдаше, за да знае как да спечели отново сърцето на сина си, което смяташе, че е загубила, и как да попречи на всяка цена на заминаването му, което все още не искаше да приеме. Кристоф поглеждаше скришом бледото подпухнало лице на майка си и се терзаеше от угризения, но твърдо решен да замине и съзнаващ, че от това зависи животът му, той малодушно пожелаваше да е заминал вече, за да избяга от угризенията си.

Заминаването му беше насрочено след два дни. Току-що бяха свършили една от тъжните си вечери един срещу друг. Ставайки от масата, на която не си бяха казали нито дума, Кристоф се беше оттеглил в стаята си; седнал пред масата, скрил глава в ръцете си, неспособен за никаква работа, той беше в плен на мъчителни мисли. Нощта се изнизваше. Беше почти един часът след полунощ. Внезапно чу шум от съборен стол в съседната стая. Вратата се отвори и майка му, по риза, боса, се хвърли, ридаейки, на шията му. Тя гореше от температура, целуваше сина си и стенеше, хълцайки отчаяно:

— Не заминавай! Не заминавай! Заклевам те! Миличък мой, не заминавай!… Ще умра!… Не мога, не мога да го понеса!…

Разстроен и уплашен, той я прегръщаше и повтаряше:

— Мила мамо, успокой се, успокой се, моля ти се!

Но тя продължаваше да се вайка:

— Не мога да го понеса… Само ти си ми останал. Какво ще стане с мене, ако заминеш? Ще умра, ако заминеш. Не искам да умра далеч от тебе! Не искам да умра сама! Почакай да умра…

Думите й разкъсваха сърцето му. Не знаеше какво да каже, за да я успокои. Какви доводи можеха да удържат тази напираща вълна на любов и отчаяние? Взе я на коленете си и се опита да я успокои с целувки и нежни думи. Старицата постепенно се умълча, хлипайки тихичко. Когато малко се поуспокои, той й каза:

— Легни си, ще настинеш.

Тя повтори:

— Не заминавай!

Той й прошепна:

— Няма да замина.

Тя трепна и сграбчи ръката му:

— Вярно ли? Вярно ли?

Той извърна отчаяно глава.

— Утре… утре ще ти кажа… Остави ме, моля ти се!…

Тя стана покорно и се прибра в стаята си.

На другата сутрин тя се срамуваше от изблика на отчаяние, който я беше обзел като лудост посред нощ. Трепереше какво ли ще й каже синът й и го чакаше, седнала в един ъгъл на стаята си. Взела беше някаква плетка колкото да си намери работа, но ръцете й не можеха да я държат и тя я изпусна. Кристоф влезе. Казаха си полугласно добро утро, без да се погледнат в лицето. Той беше мрачен, застана пред прозореца, обърнат гърбом към майка си, и известно време не каза нищо. В душата му се водеше борба; знаеше предварително изхода и гледаше да го забави. Луиза не смееше да го заговори и да го предизвика да й каже очакваното със страх решение. Тя се помъчи да вземе отново плетивото си, но не виждаше какво прави и изпущаше бримките. Навън валеше. След дълго мълчание Кристоф се доближи до нея. Тя не помръдна, но сърцето й заби силно. Кристоф я загледа неподвижен. После се хвърли на колене, зарови лице в роклята на майка си и без да каже нито дума, се разрида. Тогава тя разбра, че той ще остане и сърцето й се освободи от смъртната тревога, но тутакси в него впи нокти угризението, защото тя си даде сметка за всичко, което жертвуваше нейният син; налегнаха я същите терзания, които измъчваха Кристоф, когато бе решил да пожертвува нея. Луиза се наведе над сина си и обсипа с целувки челото и косите му. Двамата смесиха безмълвно сълзите и огорченията си. Най-сетне той повдигна глава и Луиза, обвила лицето му с ръце, го загледа очи в очи. Би искала да му каже: „Замини“, но не можеше.

Той би искал да й каже: „Щастлив съм, че оставам“, но не можеше — това беше по-силно от него.

Положението беше много объркано. Нито единият, нито другият можеха да променят нещо. Тя въздъхна в безрадостната си майчина обич.

— Ах, ако можехме всички да се родим заедно, за да умрем едновременно!

Наивното й пожелание го трогна. Той изтри сълзите й и се помъчи да се усмихне.

— Всички ще умрем заедно!

Луиза настоя:

— Съвсем сигурно ли е? Наистина ли няма да заминеш?

Той се изправи.

— Решено е. Да не говорим повече. Излишно е да се връщаме на този въпрос.

Кристоф удържа думата си: не заговори повече за заминаване, но не можеше да не мисли за това. Остана, но майка му скъпо плати неговата жертва с тъгата му и лошото му настроение. А тя, все по-нетактична, защото го съзнаваше, неизбежно правеше това, което не биваше: макар и да знаеше отлично причината на скръбта му, настояваше да й я каже. Досаждаше му с неспокойната си дразнеща многословна обич и всекичасно му напомняше, че са различни един от друг, а той именно това се мъчеше да забрави. Колко пъти бе копнял да й се довери напълно. Но тъкмо когато се канеше да я заговори, сякаш китайска стена се издигаше помежду им; и той сдържаше тайната си. Тя се досещаше, но не смееше да предизвика откровението му или просто не умееше да го стори. А когато се опитваше, той спотаяваше още по-дълбоко мислите, които му тежаха и които горещо желаеше да сподели с нея. А и хиляди дреболии, невинни нейни мании я отдалечаваха от Кристоф, защото го дразнеха. Горката женица беше почнала да се вдетинява. Обичаше да разправя махленските клюки или като разнежена бавачка да припомня упорито наивните му прояви като съвсем малко дете, все случки, свързани с люлката. Човек с такава мъка израства, възмъжава! И ето бавачката на Жулиета разстила пред вас изцапаните пелени, неясните мисли, целия злощастен период, когато новородената душа се бъхти, потискана от грозната материя и задушаващата среда!

Ведно с това тя имаше и пориви на затрогваща нежност — като че ли Кристоф беше съвсем малко дете, — на които той се поддаваше и се държеше като че ли наистина беше мъничък.

Най-лошото беше, че от сутрин до вечер живееха заедно, винаги заедно, изолирани от останалите хора. Когато двама души страдат заедно и не могат да си помогнат, това се оказва гибелно: всеки започва да смята другия отговорен за собствената си мъка и накрая почва да го вярва. По-добре да си сам: така страдаш само ти.

Животът им се превърна във всекидневно изтезание и за двамата. Никога нямаше да излязат от това безизходно положение, ако не се беше намесила случайността, както често става, и не бе разрешила, привидно злощастно, а всъщност щастливо, жестоките им колебания.

Това се случи в един неделен ден през октомври. Четири часът следобед. Времето беше ослепително. Кристоф беше стоял целия ден в стаята си, затворен в себе си, „вкусващ на бавни глътки своята печал“.

Не можа да издържи, изпита лудо желание да излезе, да ходи, да изразходва силата си, да се измори до изнемога, но да не мисли повече.

От предишния ден отношенията с майка му бяха хладни. Канеше се да излезе, без да й каже довиждане. Беше вече на стълбището, когато мисълта за огорчението, което тя щеше да изпитва цяла вечер, останала сама, го накара да се върне, мъчейки се да си внуши, че е забравил нещо. Вратата на майчината му стая беше открехната. Надзърна. Погледа майка си няколко секунди… (Какво място щяха да заемат тези няколко секунди в по-нататъшния му живот!)…

Луиза току-що се беше върнала от следобедната служба. Тя седеше на любимото си място, в ъгъла на прозореца. Стената на отсрещната къща, бяла, замърсена и олющена, затваряше изгледа. Но от нейния ъгъл можеше да се види вдясно, отвъд двата двора на съседните къщи, малко късче ливада, голямо колкото носна кърпа. Една саксия с грамофончета беше поставена на перваза и плъзнали по канапа, те плетяха по въздушната стълба нежната си мрежа, в която се провираше гальовно слънчев лъч. Седнала на нисък стол, превила гръб, с библията, разтворена върху коленете си, Луиза не четеше. Сложила ръце върху книгата, ръцете си с издути вени, с квадратни и леко подвити навътре нокти на труженица, тя гледаше с любов крехкото растение и късчето небе, което се виждаше през него. Един отблясък от слънцето върху златисто-зелените листа огряваше умореното й лице с червени жилки по скулите, изтънелите бели коси и полуотворената й усмихната уста. Тя се наслаждаваше на отдиха си. Това беше за нея най-приятният час на седмицата. Използуваше го, за да се потопи в това сладко за отрудените хора състояние, когато не мислиш за нищо, цялото ти същество е като вцепенено и говори само сърцето, полузадрямало и то.

— Мамо — обади се Кристоф. — Ще изляза за малко. Ще се поразходя към Бюир. Ще закъснея.

Луиза беше задрямала и леко трепна. После извърна глава към него и го погледна с благия си кротък поглед.

— Върви, моето момче — каза тя. — Имаш право, използувай хубавото време.

Тя му се усмихна. Той й се усмихна също. Погледаха се още миг, после си кимнаха нежно.

Той леко затвори вратата. Тя бавно се върна към своя унес, озарен от усмивката на сина й подобно на бледите листа на грамофончето, по които се плъзгаше слънчевият лъч.

Така той се раздели с нея — за цял живот.

Октомврийска вечер. Бледо, студено слънце. Забулено, притихнало поле. Селските камбани провлечено се обаждат в тишината. От разораните ниви се издигат бавно стълбове дим. Лек воал се разстила в далечината. Белите мъгли, сгушени над влажната земя, чакат нощта, за да се надигнат… Ловджийско куче, забило нос в пръстта, описва кръгове в нива, засадена с цвекло. Ята гарвани кръжат в сивото небе.

Унесен в мечти, скитайки привидно без посока, Кристоф всъщност инстинктивно се бе отправил към определена цел. От няколко седмици, съзнателно или не, разходките му около града неизменно го отвеждаха към едно село, където беше сигурен, че ще срещне хубавото момиче, което го привличаше. Обикновено привличане, но доста силно и смущаващо. Кристоф не можеше да живее, без да обича някого. Сърцето му рядко оставаше незаето: винаги беше населено от някое хубаво лице, което той боготвореше. Най-често малко го интересуваше дали идолът му знае, че е предмет на обожанието му: необходимо му беше да обича; необходимо му беше огънят да не угасне, никога да не настъпи нощ в сърцето му.

Обект на новото му увлечение беше дъщерята на един селянин, която беше срещнал, както Елеазар е срещнал Ребека, до един извор. Само че тя не му бе предложила да пие вода, а му я бе плиснала в лицето: коленичила на брега на ручей в една падина между две върби, тя переше енергично долни дрехи. Езикът беше не по-малко деен от ръцете й; тя разговаряше и се смееше високо с други девойки от селото, които перяха на отсрещната страна на потока. Кристоф се беше излегнал на тревата на няколко крачки от тях и ги гледаше, опрял брада на ръцете си. Това съвсем не ги смущаваше: продължаваха да бъбрят и от време на време думите им ставаха доста пиперливи. Той почти не ги слушаше: чуваше само звънките им весели гласове, смесени с ударите на бухалките и мученето на кравите из ливадите в далечината. Мисълта му блуждаеше, а очите му не се откъсваха от красивата перачка. Едно весело моминско лице можеше да влее в него радост за цял ден. Момичетата скоро забелязаха към кое от тях е насочено вниманието му. Пуснаха куп злобни закачки по негов адрес. Любимката му беше авторка на най-хапливите. Понеже той въпреки всичко не помръдваше, тя стана, взе част от изпраното и изстискано бельо и почна да го простира по храстите, приближавайки се до него, за да може да го разгледа. Когато мина съвсем близо, нарочно пръсна мокрите дрехи и го опръска, после му метна безочлив поглед, продължавайки да се смее. Беше слаба и гъвкава, с широка брадичка, малко издадена напред, с късо носле, тънки вежди, тъмносини очи, дръзки, блестящи и коравосърдечни, красива уста с възпълни устни, добре очертана, също като на гръцка маска, с къдрави руси коси, прибрани на тила, и загорял тен. Държеше главата си високо вдигната, кискаше се при всяка дума и вървеше като мъж, размахвайки позлатените си от слънцето ръце. Продължаваше да простира бельото, като поглеждаше предизвикателно Кристоф и очакваше да я заговори. Кристоф я гледаше втренчено, само че съвсем не възнамеряваше да й каже каквото и да било. Най-сетне тя му се изсмя в лицето и се върна при другарките си. Той остана на мястото си, докато се свечери, и тя си отиде, с панера на глава, скръстила голите си ръце и привела леко гръб, като все още бъбреше и се смееше.

Два-три дни по-късно я срещна отново на пазара в града сред огромни купища моркови, домати, краставици и зеле. Той се шляеше и оглеждаше тълпата продавачки, застанали прави пред кошниците си, като робини за продан. Полицаят минаваше край всяка от тях с чантата си и с кочана квитанции и като получеше по една монета, им даваше разрешително. Кафеджийка сновеше насам-натам с кошница, пълна с малки кафеничета. Стара монахиня, жизнерадостна и топчеста, обикаляше пазара с две кошници в ръце и просеше без капка свян зеленчуци в името на добрия господ. Чуваха се подвиквания. Старинни кантари с боядисани в зелено блюда дрънчаха и звънтяха със синджирите си. Големи кучета, впрегнати в колички, весело лаеха, горди с длъжността си. Посред навалицата Кристоф зърна Ребека. Всъщност истинското й име беше Лорхен (Елеонора). Беше забола на русия си кок прясно зелево листо, светлозеленикаво, подобно на назъбен и гравиран шлем. Седнала върху един кош пред купчина златисти глави кромид лук, розови репички, зелен фасул и червендалести ябълки, тя хрускаше една ябълка след друга, без да я е грижа за търговията й. Не преставаше да яде. От време на време избърсваше с престилка брадичката и устните си, повдигаше косите си и потриваше буза в рамото си или нос в опакото на ръката си. Или пък подхвърляше шепа грах в скута си. Същевременно очите й шареха надясно-наляво с безделно и нехайно изражение. И все пак девойката не пропускаше нищо от това, което ставаше около нея, и без да дава вид, улавяше всички, отправени към нея погледи. Много добре видя Кристоф. Разговаряйки с купувачите, тя сбръчкваше смешно вежди, за да може да наблюдава над главите им ухажора си. Държеше се достолепно и сериозно като папа, но дълбоко в себе си се подиграваше на Кристоф. Пък и той си го заслужаваше: спря се на няколко крачки, разкъсвайки я с очи, а после си отиде, без да я заговори. Нямаше ни най-малко желание да го стори.

Неведнъж след това той броди из пазара и в околностите на селото, където тя живееше. Лорхен сновеше в двора на чифлика: той спираше на пътя да я гледа. Не си признаваше, че идва заради нея. И действително почти несъзнателно се навърташе наоколо й. Когато биваше погълнат от композирането на нова творба, той изпадаше едва ли не в сомнамбулно състояние: докато съзнателното му същество следваше музикалната идея, останалата част от него беше в плен на подсъзнанието, което дебне най-малкото отсъствие на разума, за да се наложи. Често, заставайки пред девойката, главата му беше замаяна от музикалните хрумвания и той продължаваше да си мечтае за тях, гледайки я. Не би могъл да каже, че е влюбен в нея; и през ум не му минаваше такава мисъл; беше му приятно да я вижда: нищо повече. Не си даваше сметка за желанието, което го водеше при нея.

Настойчивото му присъствие предизвика приказки. В чифлика, където накрая узнаха кой е Кристоф, се сипеха подигравки по негов адрес. Но не го закачаха, защото беше безобиден. Седна дума, държеше се като глупак, но му беше все едно.

В селото имаше сбор. Момченца възпламеняваха гърмящи бомбички между два камъка, като викаха: „Kaiser lebe! Hoch!“ (Да живее императорът! Ура!)

Наблизо мучеше затворено в обора теле, а от кръчмата долитаха песни на забавляващите се там хора. Във въздуха над поляната трептяха хвърчила с опашки на комети. Кокошки ровеха усърдно бунищата; вятърът разрошваше и бухваше перушината им като фустите на някоя стара дама. Розово прасе спеше блажено на припек.

Кристоф се отправи към червения покрив на странноприемницата „Тримата крале“, над която се вееше знаменце. Пред вратата висяха плитки лук, а прозорците бяха украсени с червени и жълти латинки. Той влезе в изпълнената с тютюнев дим зала, по чиито стени висяха цветни литографии, а на почетно място сред тях — портретът на императора с венец от дъбови листа. Младежите танцуваха. Кристоф беше сигурен, че и неговата хубавица ще бъде сред тях. И наистина първото лице, което видя, беше нейното. Той седна на една маса в ъгъла, за да може несмущаван от никого да наблюдава танцуващите. Макар и да се стараеше обаче да мине незабелязан, Лорхен съумя да го открие в неговия ъгъл. Докато танцуваше безкрайно един валс след друг, тя го стрелкаше с очи през рамото на партньора си, за да се увери, че продължава да я гледа. И с удоволствие го възбуждаше, като кокетираше със селските ергени и се смееше с добре очертаната си голяма уста. Говореше високо, дърдореше глупости, като в това отношение никак не се различаваше от светските девойки, които, щом някой ги гледа, се чувствуват задължени да се смеят, да се движат възбудено и да се държат глупаво заради зрителите, вместо да запазят възбуждението си за себе си. В случая те не са толкова глупави между другото, защото знаят, че зрителите ги гледат, без да ги чуват. Облакътен на масата, Кристоф следеше играта на девойката с пламнали гневни очи: беше достатъчно свободен духом, за да се остави да бъде заблуден от маневрите й, но не достатъчно, за да не се улови на въдицата й. И той ту ръмжеше от яд, ту се смееше под мустак или повдигаше рамене, задето пада в клопката.

Един друг посетител пък наблюдаваше него: бащата на Лорхен. Дребен, набит, с голяма плешива глава, чип нос и зачервено от слънцето теме, заобиколено с венец от някога руси, завити на ситни къдри коси, напомнящи косите на свети Йоан от Дюрер, гладко обръснат, с безизразно лице, захапал дълга лула, той разговаряше провлечено с други селяни, като не преставаше да следи крадешком Кристоф. Доволно се смееше в себе си. По едно време той се изкашля; в малките му сиви очи проблесна хитро пламъче и той приседна на масата до Кристоф. Кристоф обърна недоволно към него намръщеното си лице: срещна подигравателния поглед на стария, който, без да изважда лулата от устата си, го заговори свойски. Кристоф го познаваше: знаеше, че е стар непрокопсаник; но слабостта, която изпитваше към дъщеря му, го правеше снизходителен към него и даже го караше да намира странно удоволствие в негово присъствие. Старият хитрец подозираше това. След като поговори за дъжда и хубавото време и намекна шеговито за хубавиците, които бяха там, и за това, че Кристоф не танцува, той заключи, че е прав да не си прави този труд, защото е по-приятно да си седи на масата, облакътен пред чашата; и безцеремонно се самопокани да гаврътне една чаша. Докато пиеше, старецът не спираше да бъбри провлечено, както винаги. Разправяше му за дребните си занимания, колко трудно се живеело, колко лоши били времената, как всичко поскъпнало. Кристоф почти не го слушаше и отговаряше с нечленоразделни звуци: това съвсем не го интересуваше. Той наблюдаваше Лорхен. От време на време настъпваше мълчание. Старецът чакаше Кристоф да каже нещо, но никакъв отговор не идваше и той подемаше невъзмутимо бърборенето си. Кристоф се питаше на какво ли дължи честта на компанията и излиянията му. Най-сетне разбра. След като свърши с оплакванията си, старецът мина на друга тема; започна да хвали превъзходното качество на производството си: зеленчуци, птици, яйца, мляко. После внезапно попита дали Кристоф не би могъл да му осигури клиентелата на замъка. Кристоф се сепна. Откъде, по дяволите, можеше да знае селянинът?… Нима го познаваше?

— Ами че да — отвърна старецът. — Всичко се знае…

Той не добави: „Ако се потрудиш сам да разузнаеш.“

Но Кристоф го добави вместо него. Изпита злорадо удоволствие, когато му каза, че макар и всичко да се знае, навярно не се знае, че той наскоро се е скарал с местния двор и ако някога е могъл да се ласкае, че има известно влияние пред прислугата и готвача на замъка — макар и да се съмнява в това, — понастоящем това влияние е загубено и погребано. Старецът недоловимо присви устни. Той обаче не се отчая и след малко попита Кристоф дали не би могъл поне да го препоръча на някое друго семейство. И действително му назова всички семейства, с които Кристоф поддържаше връзки: беше се осведомил много точно на пазара и нямаше опасност да забрави и най-малката подробност, която би могла да му бъде от полза. Кристоф би побеснял от това шпиониране, ако не го досмеша, като се сети, че старецът нямаше да има изгода въпреки цялата си хитрост, защото не подозираше чия препоръка искаше — препоръка, която би му допринесла да загуби по-скоро досегашната си клиентела, отколкото да спечели нова. И той го оставяше да изпразва съвсем безполезно торбата си с малки просташки хитрини и не отговаряше нито „да“, нито „не“. Но селянинът настояваше и като се залови най-сетне със самия Кристоф и Луиза — беше ги оставил за най-накрая, — той се опита на всяка цена да им пробута млякото, маслото и каймана си. Той добави, че тъй като Кристоф е музикант, няма нищо по-хубаво за гласа от едно прясно погълнато яйце сутрин и вечер: и той обещаваше да му доставя съвсем топли, току-що снесени от кокошката. Мисълта, че старецът го взема за певец, накара Кристоф да прихне. Селянинът се възползува, за да поръча още една бутилка. После, след като измъкна всичко възможно за момента, той си отиде най-безцеремонно.

Беше вече нощ. Танците ставаха все по-оживени. Лорхен не обръщаше вече никакво внимание на Кристоф: беше много заета, защото се стремеше да завърти главата на един обесник от селото, син на богат чифликчия, когото всички моми си оспорваха. Кристоф следеше с интерес борбата: девойките се усмихваха една на друга, но с наслада биха си издрали очите. Кристоф добродушно забравяше собствения си интерес и си казваше: „Дано Лорхен да спечели!“ Само че когато тя извоюва победата, той леко се натъжи. Упрекна се. Та нали не беше влюбен в Лорхен и не държеше тя да го обича: беше напълно естествено тя да обича когото си иска. Може би. Само че не беше весело самият той да срещне толкова малко симпатия, когато чувствуваше такава нужда да даде и да получи малко любов. И тук, както в града, беше сам. Всички тия хора се интересуваха от него колкото да го използуват и да му се подиграват после. Той въздъхна, погледна усмихнато Лорхен, десеторно разхубавена от удоволствието, че бе вбесила съперничките си, и се накани да си върви. Беше почти девет часът: трябваше да измине цели две левги, за да се прибере в града.

Тъкмо ставаше от масата и вратата се отвори; нахълтаха десетина войника. Тяхното влизане подействува като студен душ на присъствуващите. Хората започнаха да шушукат. Няколко двойки, които танцуваха, спряха и загледаха неспокойно новодошлите. Изправените край вратата селяни се престориха, че разговарят помежду си и им обърнаха гръб, но макар и без да дават външно вид, те се посместиха благоразумно, за да ги пуснат да минат. От известно време цялата местност глухо воюваше с гарнизона, охраняващ укрепленията около града. Войниците се отегчаваха смъртно и си отмъщаваха на селяните. Подиграваха се просташки с тях, издевателствуваха, а с девойките се държаха, като че се намираха в завладяна страна. Предишната седмица неколцина от тях, пийнали малко, бяха смутили празника в едно съседно село и едва не бяха пребили един чифликчия. Кристоф, който беше в течение на всичко това, споделяше настроението на селяните; той седна отново на мястото си и зачака да види какво ще стане.

Без да хаят за недружелюбния прием, войниците насядаха шумно около заетите маси, като разбутаха хората, за да им направят място: не им трябваше дълго време. Повечето селяни станаха, мърморейки недоволно. Един старец, седнал на края на пейката, се размърда по-бавно: те повдигнаха пейката и той падна на земята сред буйните им смехове. Кристоф почувствува, че кръвта се качва в главата му. Той се надигна възмутен, но тъкмо когато се канеше да се намеси, старецът се изправи с мъка и вместо да протестира, започна да се извинява. Двама войника се запътиха към масата на Кристоф: той ги загледа, стиснал юмруци. Не се наложи обаче да се защищава. Това бяха двама добродушни хубостника с атлетическо телосложение, които следваха като овце един-двама смелчаци и се опитваха да им подражават. Високомерното изражение на Кристоф ги смути и когато той им каза сухо: „Масата е заета“, те побързаха да се извинят и отстъпиха към другия край на пейката, за да не го притесняват. Гласът му беше прозвучал господарски и вроденото им раболепие беше надделяло. Те отлично виждаха, че Кристоф не е селянин.

Малко уталожен от покорството им, Кристоф можеше вече да наблюдава по-хладнокръвно обстановката. Той лесно съобрази, че цялата банда се води от някакъв подофицер, дребен булдог с жестоки очи и зло и лицемерно лице на крадец: един от героите на спречкването предишната неделя. Седнал на съседна маса и вече пиян, той измерваше с очи хората и пущаше оскърбителни остроти, които те се правеха, че не чуват. Остротите му бяха насочени главно към танцуващите двойки: той изтъкваше физическите им предимства или недостатъци с най-непристойни изрази, които бяха посрещани със смях от другарите му. Момичетата се червяха и очите им се пълнеха със сълзи. Момчетата стискаха зъби и безмълвно беснееха. Погледът на палача бавно обхождаше залата и не щадеше никого: Кристоф видя, че се насочва и към него. Той сграбчи халбата си с бира и с юмрук на масата зачака, решен да му я плисне в лицето при първото оскърбление. Казваше си: „Луд съм. По-добре ще направя да си отида. Ще ми разпори корема и дори ако остана жив, ще ме хвърлят в затвора: не си заслужава заради такъв жалък тип. По-добре да си вървя, преди да ме е предизвикал.“

Но гордостта му го възпираше: не искаше да даде вид, че бяга пред тези фукльовци. Подмолният и груб поглед се спря на него. Кристоф, изтръпнал, го погледна гневно. Подофицерът се втренчи в него за миг: лицето на Кристоф разпали вдъхновението му. Той бутна с лакът съседа си и му посочи захилен младежа, канейки се да подхвърли някое оскърбление. Кристоф, цял напрегнат, беше готов да запрати по него халбата с все сила. И този път случаят го спаси: пияницата тъкмо щеше да каже нещо и двама несръчни танцьори го блъснаха и събориха чашата му. Той се обърна яростно към тях и изля куп ругатни. Вниманието му бе отвлечено: не мислеше вече за Кристоф. Кристоф почака още няколко минути, после, като се убеди, че врагът му и не мисли да подновява разговора, стана, взе бавно шапката си и без да бърза, се запъти към вратата. Не сваляше очи от пейката, където беше седнал другият, за да го накара да почувствува, че не се е уплашил от него. Подофицерът обаче решително го беше забравил: никой не му обръщаше внимание.

Той натисна дръжката на вратата: още няколко секунди и щеше да бъде вън. Но беше писано да не излезе невредим. В дъното на залата се чу врява. След като бяха пили, войниците пожелаха да танцуват. И тъй като всички момичета си имаха кавалери, те разгониха танцьорите, които не им се възпротивиха. Лорхен обаче не беше на същото мнение. Не току-така тя имаше дръзките си очи и волевата брадичка, които се харесваха на Кристоф. Тя танцуваше лудешки, когато подофицерът, който бе спрял избора си на нея, се приближи да измести партньора й. Тя тропна с крак, извика и като блъсна войника, заяви, че никога няма да танцува с грубиян като него. Подофицерът я подгони. Той заблъска с юмруци хората, зад които тя се засланяше. Най-сетне девойката се мушна зад една маса и защитена за миг от него, си пое дъх, за да го обсипе с ругатни: разбираше, че съпротивата й е безполезна и не можеше да се побере в кожата си от яд, търсеше най-оскърбителните думи и сравняваше главата му с различни животни от задния двор. Приведен към нея от другата страна на масата, той се усмихваше със зла усмивка и очите му святкаха гневно. Внезапно той се засили и прескочи масата. Сграбчи момичето. То се забъхти като истинска краварка и се заотбранява с ръце и крака. Той не се държеше много устойчиво на краката си и едва не загуби равновесие. Изпаднал в ярост, я блъсна към стената и й удари плесница. Не успя да вдигне повторно ръка: някой скочи на гърба му, зашлеви го с все сила от едната и другата страна и с един ритник го запрати сред пиячите. Кристоф се беше спуснал срещу него, разбутвайки хора и маси, без да разсъждава. Подофицерът се извърна озлобен и измъкна сабята си, само че преди да успее да замахне, Кристоф го повали на земята, като го удари с едно столче. Всичко стана толкова бързо, че нито един от присъствуващите не успя да се намеси. Но когато войникът рухна на плочите като вол, вдигна се страшна врява. Останалите войници се нахвърлиха с извадени саби върху Кристоф. Селяните се спуснаха срещу тях. Настана общ бой. Халби летяха в залата, масите бяха преобърнати. Селяните се пробудиха: имаше да си отплащат за стари обиди. Противниците се търкаляха по земята, хапейки се яростно. Отстраненият партньор на Лорхен, едър ратай, беше сграбчил главата на войника, който го беше оскърбил малко преди това, и я блъскаше жестоко в стената. Лорхен, въоръжена с тояга, я размахваше като обезумяла. Другите момичета се разбягаха с писъци освен две-три по-смели, които се биеха настървено. Една от тях — нисичка дебела блондинка, — като видя, че едни огромен войник, същият, който беше седнал на масата на Кристоф, риташе в гърдите поваления си противник, изтича към огнището, върна се обратно и като дръпна назад главата на звера, хвърли в очите му шепа нагорещена пепел. Той нададе див рев. Момичето ликуваше, обсипвайки с ругатни обезоръжения неприятел, когото сега селяните биеха на воля. Най-сетне войниците, по-малобройни, се измъкнаха навън, като оставиха двамина на пода. Боят продължи на улицата. Те нахълтваха в къщите, надавайки войнствени викове, и искаха да разграбят всичко. Селяните ги погваха с вилите си и насъскваха злите си кучета. Трети войник падна, намушкан в корема със сила. Другите трябваше да избягат, преследвани до края на селото; те се заканваха отдалече, бягайки през нивята, че ще извикат другарите си и след малко ще се върнат.

Останали господари на полесражението, селяните се върнаха в кръчмата: те бяха радостно възбудени; това беше дългоочакваната разплата за всички понесени публични оскърбления. Те още не мислеха за последиците от счепкването. Говореха всички едновременно и всеки хвалеше собствената си смелост. Държаха се братски с Кристоф, много щастлив, че го чувствуват близък. Лорхен го улови за ръка и я задържа известно време в грапавата си длан, като му се усмихваше миличко. Не го намираше вече смешен.

Погрижиха се за ранените. Между селяните имаше само неколцина със счупени зъби и натъртени ребра, с цицини и синини, но нищо сериозно. Не беше същото с войниците. Трима от тях бяха сериозно ранени: колосът с обгорените очи, на когото едва не бяха отсекли рамото с брадва, войникът, набучен на вилата, който хъркаше, и пребитият от Кристоф подофицер. Проснали ги бяха на земята край огнището. Подофицерът, най-леко ранен от тримата, отвори очи. Той изгледа продължително с наситен с ненавист поглед кръга от селяни около себе си и едва осъзнал случилото се, почна да ги ругае. Заричаше се, че ще им отмъсти, че ще ги оправи всичките, задушаваше се от ярост. Виждаше се, че ако има възможност, би ги изтребил до един. Те се опитваха да се смеят, но смехът им звучеше принудено. Един млад селянин кресна на ранения:

— Я си затваряй човката, че ще те убия!

Подофицерът се опита да се изправи и като втренчи кървясалите си очи в говорещия, кресна:

— Мръсници! Убийте ме! Ще ви отрежат главите!

Продължаваше да крещи. Изтърбушеният надаваше остри писъци, като прасе, на което пущат кръв. Третият лежеше неподвижно като мъртъв. Потискаща уплаха обзе селяните. Лорхен и няколко жени отнесоха ранените в друго помещение. Крясъците на подофицера и стоновете на тежко ранения позаглъхнаха. Селяните мълчаха: те стояха на същото място, скупчени в кръг, като че трите тела лежаха още в краката им. Не смееха да помръднат и се гледаха уплашени. Накрая бащата на Лорхен каза:

— Хубава работа свършихте!

Тревожен шепот му отговори: всички преглътнаха слюнката си. После заговориха в един глас. Отначало шепнешком, като че ли се страхуваха да не би някой да подслушва зад вратата, но скоро все по-високо и по-високо: обвиняваха се един друг и се упрекваха взаимно за нанесените удари. Спорът се ожесточаваше: едва не се сбиха. Бащата на Лорхен ги помири. Скръстил ръце на гърдите си, той се извърна към Кристоф, вдигна лице към него и каза:

— Ами този господин? Какво търси тук?

Целият гняв на тълпата се насочи към Кристоф.

— Вярно! Вярно! — завикаха. — Той почна пръв! Без него нищо нямаше да стане!

Кристоф, зашеметен, се опита да се оправдае.

— Но вие знаете много добре, че го направих не заради себе си, а заради вас!

Те обаче възразиха яростно:

— Че да не би да не сме годни да се защитим сами? Да не би да трябва някакъв си господин от града да дойде да ни каже какво да правим? Кой ви е искал мнението? И освен това канил ли ви е някой да идвате? Защо не си стоите у вас?

Кристоф повдигна рамене и се отправи към вратата. Но бащата на Лорхен му прегради пътя, крещейки:

— Така! Така! А сега иска да офейка, след като ни забърка всички в тази каша! Няма да си отиде!

Селяните зареваха:

— Няма да си отиде! Той е виновен за всичко! Той трябва да плати за всичко!

Те го обкръжиха, заканвайки му се с юмруци. Кръгът от озлобени лица около него се стесняваше: страхът ги ожесточаваше. Той не каза нито дума, смръщи с отвращение лице и като хвърли шапката си върху една маса, седна в дъното на залата и им обърна гръб.

Лорхен се спусна възмутена сред селяните. Хубавото й лице беше цялото пламнало и разкривено от гняв. Тя разбута селяните около Кристоф.

— Сбор подлеци! Груби животни! — извика тя. — Не ви ли е срам? Готови сте да му внушите, че той е направил всичко! Като че ли не ви видяхме! Като че ли не налагахте с все сила войниците!… Ако поне един от вас беше останал със скръстени ръце, докато другите се биеха, аз бих му плюла в лицето и бих му извикала: „Бъзльо! Бъзльо!“

Селяните, изненадани от неочаквания й изблик, се умълчаха за миг, но след малко пак се разкрещяха:

— Той почна пръв! Без него нищо нямаше да стане!

Бащата на Лорхен напразно правеше знаци на дъщеря си. Тя поде:

— Разбира се, че той почна пръв! Няма защо да се хвалите! Вие позволявахте да ви оскърбяват, оставяхте да ни обиждат, страхливци! Бъзльовци!

Тя се обърна към приятеля си:

— Ами ти? И ти не казваше нищо, умилкваше се, подаваше си задника да те ритат, щеше даже да им благодариш! Не те ли е срам?… Не ви ли е срам всички вас? Вие не сте мъже! Страхливи като овце, винаги забили нос в земята! Трябваше този човек да даде пример! А сега ви се ще той да отнесе всичко самичък! Е добре, няма да го бъде, аз ви казвам! Той се би заради нас: или ще го спасите, или ще споделите последиците заедно с него, кълна ви се, че ще стане така!

Бащата на Лорхен я дърпаше за ръката. Той беше извън себе си и крещеше:

— Млъкни! Млъкни!… Ще млъкнеш ли, кучке?

Но тя го отблъсна и продължи още по-разпалено. Селяните крещяха. Тя ги надвикваше с острия си глас, който кънтеше в ушите им:

— Ами ти? Ти ли ще ми разправяш? Мислиш ли, че не те видях преди малко, като тъпчеше с крака ей онзи там, дето е, кажи-речи, умрял в съседната стая? Ами ти бе! Я си покажи ръцете!… Още има кръв по тях! Мислиш си, че не те видях, като извади ножа си? Ще кажа всичко, каквото видях, всичко, ако направите макар и най-малко нещо против този човек. Ще накарам да осъдят всички ви!

Селяните доближаваха вбесени яростните си лица до лицето на Лорхен и крещяха досам устата й. Един от тях понечи да я удари, но приятелят на Лорхен го улови за шията и те се вкопчиха двамата, готови да се бият. Един старец каза на Лорхен:

— Ако ни осъдят, ще осъдят и тебе!

— Нека! — отвърна тя. — Не съм такава страхопъзла като вас!

И тя пак поде в същия тон.

Селяните не знаеха вече какво да правят. Те молеха бащата:

— Не можеш ли да я накараш да млъкне?

Старецът беше разбрал, че не е благоразумно да дразнят Лорхен. Той им направи знак да се успокоят. Те замълчаха. Лорхен продължи да говори сама, после, понеже никой не й отвръщаше, като огън, който не се подхранва, тя също спря. След малко баща й се изкашля и каза:

— Е добре, кажи най-сетне, какво искаш? Не искаш все пак да ни погубиш, нали?

— Искам да го спасите — каза тя.

Започнаха да разсъждават. Кристоф не беше мръднал от мястото си, застинал в гордостта си, той сякаш не чуваше нищо; сякаш не се отнасяше до него, но намесата на Лорхен го развълнува. И Лорхен като че ли не забелязваше присъствието му: облегната на масата, на която седеше той, тя не сваляше предизвикателния си поглед от селяните, които пушеха, навели глави. Най-сетне баща й, след като посмука известно време лулата си, каза:

— И да кажем, и да не кажем, ако остане, неговата е ясна. Подофицерът го позна: няма да му прости. За него има само един изход, да избяга веднага от другата страна на границата.

Беше преценил, че в крайна сметка за тях щеше да бъде по-изгодно, ако Кристоф избяга: така сам щеше да се обвини, а освен това, щом нямаше да бъде там, за да се защити, лесно можеха да хвърлят върху него по-голямата вина. Другите одобриха предложението му. Разбираха се чудесно. Сега, след като бяха вече решили, всички бързаха да отпратят Кристоф. Без ни най-малко да се срамуват от това, което преди малко му бяха казали, те се приближиха до него, преструвайки се на живо заинтересувани от неговото избавление.

— Нямате нито минута за губене, господине — каза му бащата на Лорхен. — Те ще се върнат. Половин час, докато отидат в крепостта, половин час, за да дойдат отново тук… Имате само толкова време, колкото да избягате.

Кристоф стана. И той беше размислил. Съзнаваше, че ако остане, е загубен. Но да замине, да замине, без да види майка си?… Не, това беше невъзможно. Той каза, че ще се върне най-напред в града, че все още ще има време да тръгне през нощта и да мине границата. Те протестираха шумно. До преди малко му препречваха пътя, за да не може да избяга, сега пък бяха недоволни, че не бяга. Ако се върне в града, сигурно щяха да го спипат; още преди да е влязъл в града, щяха да предупредят и щяха да го арестуват в дома му. Той упорствуваше. Лорхен го разбра.

— Искате да видите майка си ли?… Ще отида вместо вас.

— Кога?

— Тази нощ.

— Наистина ли? Нима ще направите това?

— Ще отида.

Тя взе кърпата си и се забради.

— Напишете няколко думи, ще й ги отнеса. Елате отсам, ще ви дам мастило.

Тя го повлече към стаята в дъното. Извърна се на прага и каза на приятеля си:

— А ти се приготви да го преведеш. Няма да се разделиш с него, преди да го видиш на другата страна на границата.

— Добре, добре — отвърна младежът.

И той като всеки друг бързаше да види Кристоф във Франция, а и по-далече, ако беше възможно.

Лорхен влезе с Кристоф в другата стая. Кристоф все още се колебаеше. Разкъсваше го мъка при мисълта, че няма вече да прегърне майка си. Кога щеше да я види пак? Тя беше така стара, уморена и самотна! Този нов удар ще я довърши. Какво ще стане с нея, когато него го няма?… Но пък какво ще стане с нея, ако той остане и ако го осъдят и затворят за дълги години? Няма ли това още по-сигурно да я обрече на самота и нищета? Свободен поне, колкото и далеч да бъде, можеше да й се притече на помощ, тя можеше да отиде при него. Нямаше време да обсъди ясно положението си. Лорхен го държеше за ръцете. Изправена до него, тя го гледаше. Лицата им почти се докосваха. Тя обви с ръце шията му и го целуна по устата.

— Бързо! Бързо! — пошепна му тихичко тя, като му посочи масата.

Той престана да разсъждава. Седна. Тя откъсна от сметководната книга един лист на малки квадратчета, разграфен с червени линии.

Той написа:

„Скъпа мамо. Прости ми! Ще ти причиня голяма мъка. Не можех да постъпя иначе. Не съм извършил нищо несправедливо, но сега съм принуден да бягам и да напусна страната. Девойката, която ще ти донесе писмото ми, ще ти разкаже всичко. Исках да се сбогувам с тебе. Другите не са съгласни. Смятат, че ще ме арестуват, преди да дойда при теб. Толкова съм нещастен, че нямам воля за нищо. Ще премина границата, но ще остана съвсем наблизо, докато ми пишеш. Момичето, което ще ти предаде писмото, ще ми донесе отговора ти. Кажи ми какво да направя. Каквото и да ми кажеш, ще го сторя. Искаш ли да се върна? Кажи ми да се върна! Не мога да понеса мисълта да те оставя сама. Как ще живееш без мен? Прости ми! Прости ми! Обичам те и те целувам…“

— Да побързаме, господине, иначе ще стане много късно — каза приятелят на Лорхен, открехвайки вратата.

Кристоф подписа набързо писмото и го подаде на Лорхен.

— Ще й го предадете лично, нали?

— Ей сега отивам.

Тя беше готова.

— Утре ще ви донеса отговора. Чакайте ме в Лайден — първата спирка, като се излезе от Германия, на перона на гарата.

Любопитното момиче беше прочело писмото над рамото му, докато той го пишеше.

— Ще ми кажете всичко, как е понесла този удар и какво е казала. Няма да скриете нищо, нали? — умоляваше я Кристоф.

— Ще ви кажа всичко.

Те не бяха вече така свободни да разговарят: мъжът на прага на вратата ги наблюдаваше.

— Освен това, господин Кристоф — каза Лорхен, — ще я навестявам от време на време и ще ви пиша как е: не се безпокойте никак.

Тя стисна енергично ръката му, като мъж.

— Да вървим! — подкани го селянинът.

— Да вървим! — отвърна Кристоф.

И тримата излязоха от кръчмата. Разделиха се на пътя. Лорхен тръгна на една страна, а Кристоф с водача си на друга. Те изобщо не разговаряха. Лунният сърп, обвит в изпарения, се скриваше зад горите. Мъглите изплуваха от доловете, гъсти и млечнобели. Зъзнещите дървета тънеха във влажния въздух. Само няколко минути след като бяха излезли от селото, селянинът се отдръпна рязко назад и направи знак на Кристоф да спре. Ослушаха се. По пътя пред тях приближаваха отмерените стъпки на войсково отделение. Селянинът прекрачи плета край пътя и тръгна през нивите. Кристоф последва примера му. Те се отдалечиха по угарите. По пътя минаха войниците. Селянинът им се закани с юмрук в нощта. Сърцето на Кристоф беше свито, той се чувствуваше като подгонено животно, което чува воя на отминаващата хайка. Продължиха пътя си, избягвайки селата и усамотените чифлици, защото лаят на кучетата ги издаваше отдалече. На хребета на горист хълм забелязаха в далечината червените светлини на железопътната линия. Ориентирайки се по тези фарове, те решиха да се насочат към първата гара. Не беше лесно. Спущайки се в долината, все повече и повече потъваха в мъглата. Трябваше да прегазят две-три поточета. После се озоваха в огромни разорани или засети с цвекло ниви. Стори им се, че никога няма да се измъкнат от тях. Полето беше неравно: възвишения и падини, в които имаше опасност да хлътнат. Най-сетне, след като се лутаха, потънали в мъглата, внезапно зърнаха на няколко крачки фенерите на железопътната линия върху насипа. Покатериха се по него. Тръгнаха по релсите и стигнаха на стотина метра от гарата. Оттам излязоха пак на пътя. Пристигнаха на гарата двадесет минути преди влака. Въпреки заръките на Лорхен селянинът се раздели там с Кристоф: бързаше да се върне, за да види какво е станало с другите и с неговото имущество.

Кристоф си взе билет за Лайден и зачака сам в безлюдната чакалня на трета класа. Един железничар, дремещ на пейката, провери билета му и отвори вратата, когато влакът пристигна. Никого във вагона. Всичко спеше във влака. Всичко спеше и в полята. Единствен Кристоф не заспиваше въпреки умората. Колкото повече тежките железни колела го приближаваха до границата, толкова по-трепетно желаеше да е вече вън от опасност. След един час щеше да бъде свободен. Но междувременно достатъчна беше една дума, за да го арестуват… Арестуван! При тази мисъл цялото му същество се бунтуваше. Да бъде задушен от тази омразна сила!… Не можеше да си поеме дъх. Майка му, родината, която напускаше, нямаха вече място в главата му. Егоистично застрашен в свободата си, той мислеше само за нея и за живота си, който копнееше да спаси. На каквато и да е цена! Да, даже с цената на престъпление!… Горчиво се упрекваше, че беше взел този влак, вместо да продължи пътя си пеш до границата. Навярно са дали заповед — ще го арестуват… Помисли за миг да скочи от влака в движение, преди да спре на гарата: отвори даже вратичката на вагона: много късно, пристигаха. Влакът спря. Пет минути. Цяла вечност. Сгушен в дъното на купето, заслонен зад перденцето, Кристоф оглеждаше тревожно перона, където стоеше изправен неподвижно един полицай. Началник-гарата излезе от канцеларията си с телеграма в ръка и се запъти бързо към него. Кристоф беше съвсем сигурен, че е за него. Той потърси оръжие. Нищо освен здраво ножче с две остриета. Отвори го в джоба си. Един железничар с окачено на гърдите фенерче пресрещна началника и затича край влака. Приближи се до неговия вагон. Сгърчил пръст в джоба си около дръжката на ножчето, Кристоф си помисли: „Загубен съм!“

Беше в такова състояние на свръхвъзбуда, че би могъл да забие ножа в гърдите на човека, ако на железничаря му бе хрумнало да се запъти право към него и да отвори купето му. Но той спря при съседния вагон, за да провери билета на някакъв пътник, който се беше качил преди малко. Влакът потегли. Кристоф едва сдържаше ударите на сърцето си. Не мърдаше. Почти не смееше да си каже, че е спасен. Не искаше да си го каже, докато не отминаха границата… Зазоряваше се. Силуетите на дърветата изплуваха от нощта. Кола мина по пътя като призрачна сянка със звънците си и с мигащото око на фенера… Долепил лице до стъклото, Кристоф се мъчеше да различи стълба с императорския герб, който бележеше границите на неговото робство. Той все още го търсеше в разпукващия се ден, когато влакът изсвири, за да извести, че пристигат на първата белгийска гара.

Кристоф стана, отвори широко вратичката и вдъхна ледения въздух. Свободен! Целият му живот пред него! Колко е приятно да се живее!… Но внезапно го налегна печал — по това, което оставаше, за това, което го очакваше. И умората на тази изпълнена с вълнения нощ надви. Той се свлече на скамейката. Само една минута преди пристигането на гарата. Когато железничарят отвори вратичката на вагона, той намери Кристоф заспал. Разтърси рамото му. Кристоф се сепна смутен, мислейки, че е спал цял час. Слезе тежко, помъкна се към митницата и преминал окончателно на чужда територия, незастрашен вече от нищо, той се просна върху една пейка в чакалнята и потъна като камък в съня.

Събуди се към пладне. Лорхен не можеше да дойде преди два или три часа. Докато очакваше пристигането на влаковете, той се разхождаше напред-назад по перона на малката гара. Тръгна по ливадите. Денят беше сив и безрадостен: чувствуваше се приближаването на зимата. Светлината гаснеше. Жалната свирка на маневриращ влак единствена нарушаваше тъжната тишина. Кристоф се спря на няколко крачки от границата в пустото поле. Пред него имаше мъничко блато, съвсем бистра локва вода, в която се отразяваше скръбното небе. Беше оградено с дървена ограда и на брега му се издигаха две дървета. Вдясно — зъзнеща топола с оголен връх. Отвъд блатото — голям орех с тъмни голи клони, подобен на чудовищен израстък. Тежки гроздове гарвани се люшкаха по него. Последните бледи листа се откъсваха сами и падаха едно след друго по неподвижната водна повърхност.

Кристоф имаше чувството, че беше виждал вече всичко това: двете дървета, блатото… Внезапно изживя една от тия минути на шемет, които се врязват тук-там в равната тъкан на живота. Пробив във времето. Не съзнаваш вече къде си, кой си, в кой век живееш, от колко века си в това състояние. Струваше му се, че и друг път е изживял всичко това. Не беше настояще, а минало. Самият той беше различен. Виждаше се отвън, отдалеч, като някой друг, който и друг път е стоял изправен на това място. Гмеж от спомени и непознати същества се надигаха в него. Кръвта във вените му шумеше: „Така беше… така… така…“

Вековете минаваха с тътен в него…

Много други Крафт бяха изтърпели изпитанията, които той понасяше днес, и бяха вкусили горчилката на последния час върху родната земя. Вечно скитащ род, прогонван отвсякъде заради своята независимост и неспокойствие. Род, вечно в плен на вътрешен демон, който не му позволява да се задържи никъде. И все пак род, привързан към земята, от която го изтръгват, която не може да не обича.

Кристоф минаваше на свой ред през същите мъчителни етапи. Стъпките му следваха стъпките на предците, минали преди него. Гледаше с пълни със сълзи очи как се губи в мъглата родната земя, с която трябваше да се сбогува… Не беше ли желал пламенно да я напусне? Да, но сега, когато действително я напускаше, сърцето му биеше тревожно и той се чувствуваше потиснат. Само животното се разделя без вълнение с майчината земя. Щастлив или нещастен, човек е живял с нея. Тя е била негова майка и другарка: спал е в нея, тя е просмукана в него; тя пази в недрата си съкровищницата на мечтите му, целия му минал живот и свещената пепел на обичаните от него същества. Кристоф виждаше върволицата на изминалите дни и скъпите образи, които оставяше върху или под тази земя. И горестите, и радостите му бяха еднакво скъпи. Мина, Сабин, Ада, дядо му, вуйчо Готфрид, старият Шулц само за няколко минути се изредиха пред очите му. Не можеше да се откъсне от своите мъртъвци (поставяше и Ада между тях). Мисълта за майка му, която оставаше сред тия призраци, единствена жива измежду всички любими същества, му беше непоносима. Едва не пресече отново границата, до такава степен му се стори подло, че е избягал. Реши да се върне на всяка цена, ако в отговора, който Лорхен трябваше да му донесе от майка му, прозира голяма скръб. Ами ако не получи нищо? Ако Лорхен не успее да се добере до Луиза или да донесе отговора й? Добре, в такъв случай щеше да се върне.

Озова се пак на гарата. След унило очакване влакът най-сетне се зададе. Кристоф дебнеше край една вратичка дръзкото лице на Лорхен: беше сигурен, че тя ще сдържи обещанието си. Девойката обаче не се показа. Той затича неспокоен от едно купе на друго: казваше си, че ако тя е била във влака, щеше да слезе между първите. Както се блъскаше в тълпата пътници, идващи в обратна посока, той зърна едно лице, което не му се стори непознато. Беше едно тринадесет-четиринадесетгодишно момиче, бузесто, с къси крака, румено като ябълка, с вирнато носле, с голяма уста и дебела плитка, завита около главата. Като се вгледа по-добре в него, той забеляза, че момичето държи в ръка стар куфар, много подобен на неговия. Девойката също го наблюдаваше крадешком, като врабче, и когато видя, че той я гледа, пристъпи към него. Само че се спря срещу младежа и го загледа с малките си миши очи, без да казва нито дума. Кристоф я позна: беше малката краварка от чифлика на Лорхен. Той посочи куфара и попита:

— Това е за мене, нали?

Малката не помръдна и отговори глуповато:

— Зависи. Откъде сте дошли, първо.

— От Бюир?

— А кой ви го праща?

— Лорхен. Хайде, дай ми го.

Момичето подаде куфара:

— Ето го! — и добави: — О! Аз веднага ви познах!

— Тогава какво чакаше?

— Чаках да ми кажете, че сте вие.

— Ами Лорхен? Защо не дойде тя?

Малката не отговори. Кристоф разбра, че тя не искаше да му каже нищо сред тълпата. Трябваше най-напред да минат през митницата. Когато и това свърши, Кристоф заведе момичето към края на перона.

— Дойде полицията — разказа му то, като веднага стана бъбриво. — Пристигнаха почти веднага след като вие тръгнахте. Влизаха по къщите, разпитваха всички, арестуваха високия Сами, Кристиан и дядо Каспар. Също и Мелани и Гертруде, макар че те викаха, че не са направили нищо, и плачеха; Гертруде изподраска полицаите. Напразно им казваха, че вие сте извършили всичко.

— Как така аз! — възкликна Кристоф.

— Ами че така — спокойно обясни момичето, — какво от това, щом си заминахте! Тогава те почнаха да ви търсят навсякъде и пратиха да ви преследват на всички страни.

— А Лорхен?

— Лорхен я нямаше. Тя се върна по-късно, след като ходи в града.

— Видяла ли е майка ми?

— Да. Ето писмото. Тя искаше да дойде сама, но и нея я арестуваха.

— Ами ти как успя?

— Ето как стана: тя се прибра в селото, без да я забележи полицията, и щеше да тръгне за насам. Само че Ермина, сестрата на Гертруде, я издаде. Тогава, като видя, че полицаите идват, тя се качи в стаята си и им извика, че веднага ще слезе, само да се облече. Аз бях в лозето зад къщата. Тя ме повика тихичко през прозореца: „Лидия! Лидия!“ Приближих се. Тя ми подаде вашия куфар и писмото, което й беше дала майка ви, и ми обясни къде да ви намеря. Каза ми да тичам и да не се оставя да ме уловят. Аз тичах и ето ме тук.

— Не каза ли нещо друго?

— Да. Каза ми също да ви предам нейната кърпа, за да ви покажа, че идвам от нейна страна.

Кристоф позна бялата забрадка на червени точици и бродирани цветчета, която Лорхен беше вързала на главата си предната вечер, разделяйки се с него. Невероятно наивният предлог, който беше измислила, за да му изпрати този любовен спомен, не извика усмивка на устните му.

— А сега — каза момичето — ето че се задава другият влак. Трябва да се прибера у нас. Сбогом.

— Почакай — каза Кристоф. — Ами парите за билета на идване, как се справи?

— Лорхен ми даде.

— Вземи все пак — каза Кристоф и пъхна няколко монети в ръката й. Той я задържа за миг и промълви: — Освен това… — Наведе се и я целуна по двете бузи.

Момиченцето се дърпаше.

— Не се брани — каза Кристоф шеговито. — Не са за тебе.

— О! Зная — отвърна подигравателно краварката. — За Лорхен са.

Кристоф целуваше не само Лорхен по заоблените бузи на краварката: той целуваше цялата своя Германия.

Момичето се отскубна и изтича към тръгващия влак. То остана на вратата и му замаха с кърпичката си, докато той изчезна от погледа му. А Кристоф проследи с очи полската пратеничка, която му беше донесла за последен път дъха на родината и на хората, които обичаше.

Когато девойката се скри в далечината, той се озова сам, съвсем сам този път, чужденец на чужда земя. Държеше в ръка писмото на майка си и любовния спомен. Притисна забрадката до гърдите си и се опита да отвори писмото: ръката му трепереше. Какво щеше да прочете? Каква болка съдържаше то?… Не, не би могъл да понесе скръбния упрек, който му се струваше, че вече чува: би се върнал обратно.

Най-сетне разгъна писмото и прочете:

Клето дете, не се измъчвай за мене. Ще бъда разумна. Добрият господ ме наказа. Не трябваше да бъда егоистка и да те държа до себе си. Иди в Париж. Може би ще бъде по-добре за тебе. Не се занимавай с мене. Аз ще съумея да се справя. Важното е ти да бъдеш щастлив. Целувам те.

Мама

Пиши ми, когато можеш.

Кристоф седна на куфара си и заплака.

Дежурният железничар подкани пътниците за Париж. Тежкият влак пристигна, тракайки шумно. Кристоф изтри сълзите си, стана и си каза: „Налага се.“

Той погледна небето натам, където трябваше да се намира Париж. Навсякъде забулено, на тази страна небето беше още по-мрачно. Приличаше на черна бездна. Сърцето му се сви, но той си повтори: „Налага се.“

Качи се във влака и наведен от прозореца, продължаваше да гледа надвисналия със заплаха хоризонт. „О! Париж! — мислеше си младежът. — Помогни ми! Избави ме! Спаси мислите ми!“

Тъмната мъгла се сгъстяваше. Зад Кристоф, над страната, която напущаше, късче бледосиньо небе, голямо колкото две очи, очите на Сабин, се усмихна тъжно през тежката завеса на облаците и угасна. Влакът потегли. Заваля дъжд. Спусна се нощ.

Бележки

[1] „Нине отнушаеси…“ (лат.) — израз от Евангелието. — Б.пр. ↑

Край

Ромен Ролан Жан-Кристоф (12)

Метаданни

Данни

Жан-Кристоф

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIIОсвобождението

Ромен Ролан
Жан-Кристоф (12)

III
Освобождението